Твоята целувка

30

Ремингтън препускаше през натоварените лондонски улици. Пешеходците сипеха проклятия по негов адрес, и гледаха да не се изпречват на пътя му. Каретите му отстъпваха предимство, за да не ги блъсне. И все пак той не можеше да развие желаната скорост.

Обзе го ужас. Щеше ли да стигне до Лейси Хол навреме? Фанторп беше убивал преди, канеше се да удари и сега, канеше се да довърши смъртния си враг, като му отнеме любимата.

Ремингтън остави лондонските покрайнини зад себе си. На открития път той най-сетне можа да пришпори коня както искаше и животното препусна в такъв невероятен галоп, че режещият вятър извика сълзи в очите му.

Едно излайване го накара да се закове на място.

Кучето в крайпътната канавка беше Лизи. В очите й гореше адски пламък, от зиналата й муцуна излизаше ръмжене и тя го гледаше настоятелно, сякаш знаеше как да оправи нещата.

— Ще я спася, момиче. Обещавам.

Той продължи да язди и укоризненият кучешки лай постепенно заглъхна след него. Тъй като не можеше да вземе Лизи със себе си, тя го следваше, доколкото й позволяваха тромавите крака.

Елинор се оказа права. Лизи беше смело куче, което щеше да се оправи. По-добре да се оправи, защото Елинор щеше да го убие, ако любимката й пострада…

Убие.

Той мрачно мина през портала за Лейси Хол и продължи по обраслия с треволяци път, който някога, грижливо поддържан, е водел към дома на баща му. При първото си посещение в Англия, Ремингтън беше посетил старата къща, за да й отдаде нещо като почит. Беше застанал сред дърветата, които някога са ограждали входната алея, и се беше загледал в назъбените руини. Бръшлян се виеше по изпочупените тухли, в запушените комин гнездяха птици. Тогава изпитваше омраза към всеки Де Лейси, който някога се е раждал, и се беше заклел на гроба на сестра си да въздаде отмъщение.

Сега препускаше, за да спаси една Де Лейси, жената, която беше изцерила ранената му душа.

— Побързай — прошепна на жребеца. — Побързай.

Пътят се виеше край прегърбените дървета около разрушената алея. Той вървеше по пресните следи от колела в тревата.

Ремингтън взе последния завой към къщата и видя каретата, спряла пред порутеното парадно стълбище. Сякаш смъртта се беше отбила на гости. Видя Фанторп в старомодните му натруфени дрехи, който се облягаше на вратичката и чакаше. Видя шестима мъже с вид на главорези, облечени в син сатен като лакеи. Всички те стояха в кръг около… Елинор.

Беше пристигнал навреме.

Тя изглеждаше прелестна на шарената сянка — свежа и радостна, слънчева невеста — а той я обичаше толкова много, че не смееше да помисли за неуспех. Две жени вече бяха умрели заради злобата на Фанторп. Ремингтън нямаше да допусне той да унищожи и Елинор.

Забави хода на коня още преди Фанторп да е насочил пистолета си към него.

— Слизай, мистър Марчънт — изкрещя старият злосторник. — Или ще те гръмна още сега.

Един кратък поглед му бе показал, че Елинор се оживи при вида му. Разбойниците, които я ограждаха, държаха сопи, но тя, изглежда, не осъзнаваше опасността. Интересуваше се единствено от него.

Ремингтън прецени на око разстоянието, което го делеше от жена му. Някъде към трийсет метра. Може би Фанторп не искаше да оцапа с кръв дрехите си — а може би нямаше вяра, че тези копелета ще спрат, след като веднъж им е заповядал да почнат.

Ремингтън спря по средата между Фанторп и Елинор.

— Казах им, че ще дойдеш за мен — извика Елинор. — Предупредих ги!

— Радвам се, че си толкова уверена в моите способности — отвърна той, скривайки факта, че е уплашен до смърт.

И как не? Хората на Фанторп бяха опасни, покрити с белези и изпълнени с мрачна решимост. Те бяха утайката на крайните квартали, хора, които нямаше какво да губят.

И по-лошо: Фанторп беше изгубил онази своя самоуверена, изпълнена с презрение към околния свят усмивка, която обикновено не слизаше от лицето му. Сега бузите му бяха обагрени в трескава руменина. Едното му око беше зачервено, а кожата под него, — одраскана и подута. Той се подпираше тежко на бастуна си, а ръката, с която държеше оръжието, трепереше.

— Добра се дотук по-рано, отколкото очаквах… Марчънт.

По дяволите. Той беше наясно с истинската му самоличност. На Ремингтън никак не му хареса изражението на стареца — като на попаднал в клетка звяр. Мъжете, които чувстваха, че са в капан, стреляха, без да мислят. Ремингтън не искаше клане. Ситуацията беше опасна като буре с барут, към което пъпли пламъче.

— Милорд, изпускате кораба си — спокойно отвърна той.

— Капитанът ще ме изчака. Аз съм граф Фанторп.

— Сигурно не сте чули. — Ремингтън грациозно скочи от седлото. — Приливът не чака никого.

— Тогава ще хвана друг кораб. — Обаче Фанторп вече не изглеждаше хладен и безгрижен, а изнервен и ядосан. — Марчънт, случайно не носиш ли бастуна си?

— Не. Защо? — Сякаш не знаеше!

— Наложи ми се да наемам нови хора след последния път, когато го развъртя. — Фанторп размаха пистолет към дружината, застанала в кръг. — Иди там. Ще бъда мелодраматичен. Ще ти позволя да умреш в прегръдките на любимата си.

Ремингтън стисна ножа, скрит в ръкава му, и се запъти към кръга.

Един разбойник със студен и пресметлив поглед удари сопата в дланта си и жадно загледа приближаващия се Ремингтън.

— Милорд, тоя тип е голям — изплю към Фанторп той. — Ще ви струва още десет суверена.

— Вече ви казах — търпеливо се намеси Елинор. — Лорд Фанторп е неплатежоспособен. Няма да получите никакви пари. Никакви.

Ремингтън разбра тактиката й. Елинор разчиташе на силата на убеждението и точно това се опитваше да постигне сега. Вече бе успяла донякъде, защото главорезите очевидно не я бяха закачили, въпреки че горяха от желание да удрят и убиват. Ремингтън подозираше, че те с най-голямо удоволствие ще се хванат на работа, след което ще сгащят Фанторп, който за разлика от Елинор изглеждаше изтормозен, и ще го налагат, докато не им се издължи.

— Казах ти да млъкваш — обади се злобният старик.

Ремингтън видя насиненото й лице и кръвта под подутия й нос. Очевидно дело на Фанторп.

После улови погледа й, увери се, че конят му си стои на място, и безмълвно й продума с очи:

Когато ти кажа, бягай!

Тя кимна, запазвайки ведрото си изражение. После разпери ръце и сладко заговори на мъжете:

— И защо според вас лорд Фанторп гони днешния кораб? Как мислите, защо ме кара да млъкна? Защото иска да избяга от кредиторите си.

Търпението на Фанторп се изчерпа.

— Мръсница! — Пистолетът трепна и се насочи от Ремингтън към Елинор.

Елинор залегна.

Ремингтън измъкна ножа си и заби острието в ръката на главатаря на бандитите. И настана ад.

Разбойниците се нахвърлиха върху Ремингтън, въртейки своите сопи. Без бастуна шансовете му бяха нулеви, но въпреки всичко той се биеше и успя да повали двамина, преди численото им превъзходство да победи. Една сопа му пукна главата. Бандитите му изтръгнаха ножа и го хванаха за ръцете. Преди да му нанесат първия удар, Ремингтън видя как Елинор бяга към коня.

— Хванете я! — изкрещя Фанторп, размахвайки пистолета с треперещата си ръка.

Един от бандитите го остави, за да я догони.

Тогава тя спря — и вдигна полите си до кръста.

Мъжете се заковаха на място. Всички застинаха и зяпнаха нейните дълги, голи крака и кръглото й, сочно дупе, позлатявано от слънчевите лъчи.

Устата на Ремингтън пресъхна. Щеше му се да убие другите, задето зяпат, но и той самият не можеше да откъсне поглед от нея.

Тогава тя хукна към коня, метна се на седлото и препусна право към Фанторп. Старецът залитна назад и се удари в каретата.

В последния момент Елинор зави и пое към пътя. Фанторп изкуцука напред, прицели се в гърба й и стреля.

— Кучка! — изпищя той.

Тя продължи напред без драскотина. Разбойниците излязоха от вцепенението си и размахаха топите. Ремингтън усети как едно от ребрата ме се пукна. Въздухът излезе от дробовете му. Той ритна един от бандитите в слабините, освободи ръцете си, сграбчи някаква изпусната сопа и се развъртя. Но битката му беше обречена от самото начало. Чакаше го бавна и болезнена смърт, но в съзнанието му изникна мисълта, че поне ще си отиде от този свят със спомена за Елинор, която препуска на коня със затъкнати високо поли.

Отново уловиха ръцете му и започнаха да се редуват, докато го налагаха с юмруци. Главорезите крещяха, сякаш се намираха на боксов мач. Всеки крясък се подсилваше от нов удар, от нова болка. Счупиха му носа, устните му се разцепиха и той вкуси собствената си кръв. Шумът, който бандитите вдигаха, се усили, тези зверове се наслаждаваха на побоищата.

Изведнъж всичко спря. Ушите на Ремингтън бучаха. Земята под него се тресеше. Повдигна отеклите си клепачи, за да види как мръсните копелета със сопите са застинали от ужас.

Елинор яздеше право към тях, размахвайки някакъв дебел клон, и крещеше изрази, къде-къде по-неприлични от „по дяволите“.

Главорезите го пуснаха. Той се строполи на земята със стенание.

Мъжете се разпръснаха в търсене на прикритие. Елинор обаче ги преследваше, яхнала огромния му жребец като някоя богиня на отмъщението.

Ремингтън несигурно се изправи на крака.

Фанторп. Къде беше Фанторп?

Един бърз поглед му показа, че старият негодник е приклекнал под вратичката на каретата. На рамото му беше метната пушка.

Пушката беше насочена към Елинор.

Ремингтън изкрещя предупреждение.

Тя не го чу.

Той се хвърли напред.

Но въпреки че правеше колкото се може по-големи крачки, въпреки че сърцето му се блъскаше в гърдите, той нямаше как да успее. Не развиваше скорост. Нямаше време.

Фанторп щеше да я убие.

Когато изстрелът отекна, Ремингтън подскочи, сякаш куршумът го беше уцелил.

— Елинор! — идеше му да се сгърчи на земята от болка. — Боже мили, Елинор!

Но Елинор още беше на седлото и налагаше с клона двама от бягащите бандити. На лицето й беше изписана неумолима усмивка.

А Фанторп се беше изсулил изпод каретата. От гърдите му клокочеше кръв.

Ремингтън потърси източника на тази нова заплаха с ужасен поглед.

Магнус седеше на коня си. В ръката си държеше димяща пушка, а изражението на лицето му беше убийствено. Той погледна Ремингтън и изрече с леден глас:

— Той погуби и моята сестра.

Справедливостта най-после бе възтържествувала. Мадлин и Гейбриъл се появиха на алеята, яздейки в галоп. Зад тях изскочиха Дики Дрискол и Кларк. Когато те последваха примера на Елинор и безмилостно започнаха да преследват хората на Фанторп, Ремингтън се олюля и спря. Беше ранен. Беше гневен.

— Елинор!

Тя незабавно обърна коня и се отзова. Скочи от седлото и веднага го прихвана около кръста.

— О, не! Виж се само. — Прекрасните й очи гледаха с ужас лицето му. Нежните й пръсти погалиха пулсиращото му чело. — Бедни мой Ремингтън, смлели са те от бой!

— Няма значение. — Той се намръщи. — Ти защо показа на онези мъже краката си?

Тя примигна, сякаш той се беше побъркал.

— Не схвана ли? Опитвах се да ги отвлека, за да ти дам възможност да им се отскубнеш!

— И как, по дяволите, очакваше да им се отскубна? — Той й повиши тон. — Не можех да откъсна поглед от задника ти!

Тя също му повиши тон:

— Първо, не ругай в присъствието на дами, и второ, виждал си го и преди!

— Когато спра да го гледам, по-добре викни погребалния агент, защото ще съм мъртъв! — Сега той й крещеше. Тя също изкрещя отговора си:

— Следващия път, когато някой реши да те спука от бой, ще го оставя да си довърши работата!

— Охо, стигнахме до поредната глупост. Защо, по дяволите, се върна? Трябваше да…

— …да ги оставя да те убият ли, идиот такъв? Това ли искаше?

— Я не ругай в присъствието на дами! — подигра я той.

— Ще говоря каквото си искам. Аз съм твоя съпруга, обичам те и… те ти причиняваха болка… — Великолепният й гняв утихна. Тя го погледна, все едно се беше провинила в нещо, и измърмори: — Май прекалих с приказките.

Болката му изчезна като с вълшебна пръчица. Той обви ръце около кръста й и прошепна:

— Да не би да каза, че ме обичаш?

— Не мислех, че ще ми повярваш. — Тя прокара пръсти по скъсаното му, оцапано с кръв шалче. — Нали смяташ, че се ожених за теб заради парите ти.

— Не, не е вярно.

— Но ти така каза! — Съпругата му го погледна възмутено.

— Изтърсих много глупости. — Той я притисна към себе си, но не твърде силно, защото всичко го болеше. — Ръся глупости като невидял, когато пред мен застане най-красивата жена на света. Жената, която обичам.

Елинор го погледна. Лицето й беше сериозно и за момент той се зачуди дали не е сбъркал, като й се обясни в любов. Ами ако според английския етикет съществуваше забрана да казваш на жена си, че я обичаш?

Ами ако думите бяха излезли случайно от устата й? И въобще не го обичаше?

После сякаш слънцето изгря. Очите й светнаха. На устните й цъфна разкошна усмивка.

— Ти ме обичаш?

Ремингтън въздъхна облекчено.

— Как мислиш, щях ли се оставя да ме пребият така заради жена, която ми е безразлична? — Той отметна назад кичурите, нападали по челото й. — Обичам те. С теб сме едно цяло.

Елинор обви ръце около врата му и се опита да го целуне. Обаче устните му бяха подути, а едното му око бе така отекло, че вече се затваряше. Тя леко го целуна по челото.

— Миличкият ми. Трябва да те приберем у дома.

Той вдигна поглед и осъзна, че са заобиколени от цял кръг ездачи, които ги зяпат без капчица дискретност. Магнус, Гейбриъл, Мадлин, Кларк и Дики ги гледаха захласнато.

Ремингтън посочи с палец купчината овързани и пребити главорези.

— Всички гълъбчета ли хванахте?

— Колко бяха? — попита Гейбриъл.

— Шест — отговори Елинор.

— Имаме само пет — отвратено процеди Магнус.

— Не мисля, че е нужно да се тревожим за номер шест — каза Дики с шотландския си акцент и кимна към алеята.

Лизи припкаше към тях, захапала огромно парче наръфан син сатен. Тя положи дара си в нозете на Ремингтън, после седна и започна да маха с опашка.

Елинор се засмя високо.

Ремингтън се помъчи да сдържи усмивката си, защото в момента всяка мимика беше твърде болезнена за него. Всъщност сега, когато възбудата от битката отшумяваше, всичко му се струваше твърде болезнено.

— Добро куче. — Той клекна и се подпря на едното си коляно, за да почеше Лизи зад ушите. Сякаш Лизи знаеше какво му се върти в главата, защото го бутна с муцуна и многозначително погледна Елинор.

Ремингтън разбираше от намек. Той също се взря в Елинор. Обожанието и предаността в погледа му спокойно можеха да се определят като кучешки.

— Ще се ожениш ли за мен?

— Вече сме женени — отговори тя, мислейки, че той я будалка.

— Искам да се венчаем подобаващо. Искам да се оженим в църква, да сложа на ръката ти пръстена на майка ми с ясното съзнание, че ти си ти. — Той й подаде окървавената си десница. — Ще се ожениш ли за мен?

Мадлин сподави риданието си. Гейбриъл нежно я притегли в прегръдките си.

— О, спрете, за бога! — отвратено изрече Магнус.

И в този момент Елинор осъзна, че Ремингтън наистина говори сериозно. Тя улови ръката му и коленичи до него.

— Мой скъпи Ремингтън, за мен ще бъде чест да стана твоя съпруга — каза тя, гледайки го право в очите.

— Благодаря ти. А сега… — Той се опита да запази някакво достойнство, но светът се въртеше около него. — Боя се, че ще припадна.