Твоята целувка

14

Неговата херцогиня яздеше, сякаш бе родена на седлото, и направляваше коня с елегантна непринуденост. Тук, на пътеката в Грийн парк, безупречната й фасада се пропука и тя се превърна в жена, отдадена на блаженството. Сякаш вятърът в косите й и огромният звяр под нея я караха да забрави това, което трябваше да бъде, и събуждаха истинската й природа.

Ремингтън искаше тя да се държи така и с него. Искаше да го язди диво и страстно, докато на лицето й е изписано ликуване, а тялото й отново и отново го поема в себе си.

Мамка му, адски трудно беше да язди с такава ерекция! Трябваше да задържи вниманието си върху Мадлин, в случай че тя реши да му избяга, не да зяпа полюшването на гърдите й. Годеницата му яздеше достатъчно добре, за да му се изплъзне, ако й се отвори възможност.

Грийн парк беше доста приятно място в непосредствена близост до Бъркли скуеър. В горичката му имаше павилион, а пасящите около него крави допълваха идиличния пейзаж. Аристократичните лондончани идваха тук, за да се преструват, че са в провинцията на чист въздух и наблюдаваха доенето на кравите и храненето на кокошките, а понякога и собственоръчно се заемаха с тези задачи. Пътеките за яздене даваха на Ремингтън известна сигурност. Тук жребецът му можеше да я настигне, а той действаше светкавично, когато залогът беше висок. Но Мадлин можеше да се шмугне в някоя пресечка от претоварения лабиринт на лондонските улички и да му избяга.

За в бъдеще щяха да посещават парка с коняр, който да държи поводите.

Разбира се, веднъж привържеше ли я към себе си с оковите на плътта, щеше да има контрол над нея. При тази мисъл той осъзна, че ерекцията му въобще не е отминала. Успееше ли да се съсредоточи върху местонахождението на Мадлин, а не върху хубостта й… но годеницата му го привличаше като ярък пламък в свят на мрак и тъга.

Тя спря, потупа коня по врата и се усмихна чаровно на Ремингтън:

— Чувствам се великолепно. Благодаря ти.

Това беше друга работа. Тя не се държеше като херцогиня. Всяко нещо, което и даваше или правеше за нея, я изненадваше, плашеше и объркваше. Конят беше първият му подарък, който Мадлин прие безрезервно. Повечето аристократи живееха в свят, изпълнен с привилегии, където и най-малкото им желание беше закон. Защо годеницата му се изненадваше, когато той й угаждаше? И кога предишната му решимост да я постави на колене се беше преобразила в желание да изпълни всеки каприз на тази чаровница?

— Всичко наред ли е? — несигурно попита тя.

— Да, защо? — Само ако не беше опитал вкуса на самотата по устните й и не беше осъзнал, че същата самота цари в душата му…

— Гледаш ме така навъсено! — Тя сведе поглед към Диридей и го погали още веднъж. — Не съм го наранила с буйната си езда, нали? Не забелязах никакъв проблем, но толкова отдавна не съм яздила хубав жребец, че…

— Конят е добре. — Ремингтън се подразни, че тя толкова бързо бе пренасочила вниманието си от него към Диридей.

Целувките в конюшнята го бяха разтърсили до дъното на душата му. Преди да срещне Мадлин, той беше набелязал плана за прелъстяването й. Агресивно ухажване през първите три дена, изпълнено с жадни погледи и томителни милувки, които трябваше да я привикнат към близостта му. Първа целувка на бала и втора, по-дълбока, след като гостите си отидат. След този момент чак до брачната им нощ — артилерийски огън от ласки за премахване на враждебността й с цел подготовка за финалното обладание. Не го интересуваше, че дори не познава Мадлин, желаеше я и без да я е виждал. От надеждни източници знаеше, че е хубава и представителна, а той обичаше жените: техните усмивки и тела, бъбренето им, дребните им изблици на гняв.

Но тогава херцогинята се появи и обърка всичките му замисли. Как, по дяволите, да си държи ръцете далече от нея, когато тя го предизвикваше на всяка крачка? Отказа да носи дрехите, които й беше купил. Отряза косата си. Отвърна на целувките му. И на всичкото отгоре всяко нейно опълчване я караше да разцъфти.

И най-лошото: това му харесваше. Обичаше вирнатата й брадичка и нахалните забележки, които извираха от устните й. Насърчаваше я да гледа на света с високомерието, което така го дразнеше у другите аристократи. С безизкусната си женственост тя го оплиташе в мрежите си.

Ремингтън повика с жест коняря.

— С дамата ще се поразходим.

— Да, сър. — Човекът пое юздите.

Ремингтън слезе от коня, отиде до Диридей и протегна ръце към Мадлин.

Очевидно нещо в неговото изражение бе издало похотливите мисли, които се въртяха в главата му, или може би годеницата му си припомни случката в конюшнята, защото първоначално се поколеба, а после бавно се плъзна от седлото. Той я хвана и за един кратък миг най-безсрамно я притисна към себе си, а след това я остави да стъпи на земята.

Конярят поведе конете към бистрия ручей в горичката.

Днес слънцето грееше, но небето на хоризонта бе покрито с навъсени сиви облаци и Ремингтън отново си помисли, че се задава буря. Във въздуха се носеше острата миризма на желязо, сякаш чукът на стихията се канеше да опустоши лондонските улици, доказвайки превъзходството си над човека.

Въпреки всичко повеят на вятъра беше топъл, а денят — изпълнен с възможности. Ремингтън посочи павилиона.

— Какво ще кажеш да се поразходим и да видим кравите?

Тя тръгна пред него — прекрасно женско тяло, обгърнато в сив като мъглите костюм за езда, който очертаваше сочните му извивки. На шапката й се вееше яркочервено перо, а ресните на стилния й шал се полюшваха около врата и. Дупето й се въртеше при всяка крачка.

— Ако искаш да знаеш, веднъж доих крава. Бяхме в Италия на един планински път. Застигна ни ужасна виелица и ние се скрихме под първия покрив, който се оказа обор с пет крави. Собственикът не се виждаше никъде. Бяхме гладни, а кравите мучаха все по-жално, тъй като никой не идваше да ги издои, затова Дики ни показа как се прави. Вечеряхме топло мляко. — Тя се изкиска, унесена в спомени за европейската си обиколка.

А той се унесе в спомена за онова, което се случи в конюшнята.

Мадлин не трябваше да му бяга. Той се беше втурнал подире й като разгонен жребец, надушил кобила. Малко оставаше да я покрие, но се удържа с последните си остатъци здрав разум.

— По време на пътуването преживях много приключения. — Елинор го погледна и съблазнително изпърха с мигли. — Ще бъдеш изумен да научиш какви неща ми се случиха.

Какво правеше с него тази жена? Един поглед и той я следваше по петите като чезнещ от любов младок! Преди два дена тя не смееше да го погледне в очите. Няколко нищо и никакви целувки, и тя вече флиртуваше.

— Някой ден ще ти разкажа всичко… ако ме помолиш както подобава. — Те тъкмо минаваха покрай дървена решетка, от която се спускаше водопад от рози. Елинор спря и повдигна един розов цвят с нежните си пръсти, усмихна се на красивите листенца, затвори очи и вдъхна дълбоко великолепното ухание.

— Обичам рози, особено жълтите. Те не се ценят като червените, но винаги внасят разнообразие. Аранжирайте ги в букет с лавандула и ще имате божествен аромат плюс невероятна красота. Сложете ги във ваза сами, и те ще кимат на всеки, който минава покрай тях.

Едно беше да прескочи няколко стъпки в ухажването и да целуне Мадлин, преди да му е дошло времето. Друго беше да й се нахвърли като ненаситен войник, възбуден от битките и въздържанието. Когато Ремингтън изготвяше плана си да прелъсти херцогинята, той беше пропуснал два важни момента: Не беше очаквал, че тя ще реагира, все едно него е чакала цял живот… не бе очаквал и собствената си необуздана страст.

Тя продължи с равен тон:

— Мистър Найт, ще ми отговорите ли, или ще продължите със загадъчното си мълчание, което не ми говори нищо, но казва на нашата публика всичко?

— На нашата публика? — Ремингтън най-сетне излезе от унеса си.

— По пътеките се разхождат много хора. Яздят, вървят, разменят си поздрави и се интересуват от нас. Ако само мълчите, докато аз говоря, ще ви лепнат етикета „грубиян“ и в Лондон ще плъзнат клюки, че сме се скарали. Оттам пътят до слуховете за развален годеж и несъстояла се сватба е много кратък.

Тя да не би да се бунтуваше? Той я хвана за ръката и я накара да спре.

— Няма да има никакъв развален годеж, а сватбата ни ще се състои както е предвидено. Оженим ли се, ти ще носиш моя пръстен, ще ходиш с моите дрехи и ще ми се подчиняваш безпрекословно. — Ремингтън зачака възраженията й или поне някаква проява на непокорство. Вместо това тя напрегнато се вторачи над рамото му към алеята за конете.

Той не можеше да повярва. Говореше й, чертаеше бъдещия им съвместен живот, а тя дори не го слушаше!

Очите й се отвориха широко. Ремингтън се обърна и видя едно черно, мършаво, средноголямо куче да подтичва по пътеката пред един буен жребец. Модно облеченият младеж на седлото не обръщаше внимание на кучето и конят щеше да го стъпче с копитата си.

Мадлин извика, откъсна се от Ремингтън и хукна към ездача, който извика стреснато и рязко дръпна юздите.

Ремингтън изкрещя някакво предупреждение и хукна след нея. Мадлин сграбчи кучето през корема и без да го изпуска, се търколи на крайпътната трева с едно плавно движение.

Ездачът се мъчеше да укроти уплашения жребец. Кучето лаеше все по-силно. То се измъкна от хватката на Елинор, изкуцука и спря на няколко метра от нея.

— Добре ли си? — Ремингтън коленичи до нея. Сърцето му щеше да изскочи от гърдите. Искаше му се да я разтърси яростно. Или да я прегърне. Не беше наясно кое от двете.

— Да. — Криво-ляво Елинор се изправи. Той се опита да я задържи на място от страх, че тя може да е ранена, но да не го съзнава. Елинор го плесна през ръцете и запълзя към страхливото куче.

— Да не се удари, красавице моя? — изтананика тя. Красавице? Кучето беше порода „улична превъзходна“. То приличаше на норвежка хрътка, която е била изкъпана с гореща вода и се е свила наполовина. Козината му — на жълтеникавокафяви и черни петна — беше сплъстена, а коремът му бе хлътнал. То смърдеше на боклук — вероятно се беше ровило из бунищата да търси храна.

Когато херцогинята го приближи, то оголи зъби и изръмжа. Мадлин протегна към него юмрук. Свитите й пръсти сочеха надолу.

— Горкичката!

— Внимавай! — сърдито я предупреди Ремингтън. Мътните го взели, тази жена умееше да се натриса на неприятности!

— Внимавам. — Ръмженето премина в скимтене и Мадлин почеса кучето по врата. — Тя няма да ме ухапе.

Очевидно беше права, защото уличната превъзходна втренчи големите си кафяви очи в херцогинята, която я галеше по главата, и зарови муцуна в гърдите й.

Мадлин прокара пръсти по задния ляв крак на кучката, която изскимтя.

— Наранена си — прошепна тя.

На Ремингтън му се щеше да изтърси, че въобще не му пука за някакво си куче, но се въздържа. Той също обичаше животните. По дяволите! Неговата херцогиня за малко не беше загубила живота си заради един помияр.

Зад гърба му се разнесоха тежки стъпки. Младежът крачеше към тях и удряше с камшика по облечената си в ръкавица длан. Целият беше пребледнял.

— Госпожице! — трескаво поде той. — Милейди, какво си въобразявахте, че правите? Едва не ви прегазих!

Ремингтън се изправи, за да се разправи с него, но преди да е казал и дума, Мадлин скочи като разгневена фурия:

— Какво правех ли? Вие какво правехте? За малко да смачкате кучето! — нослето и страните й поаленяха от ярост. Очите й блестяха като сапфири. Едната й буза беше окаляна, шапката й бе застанала накриво, но това нямаше значение, защото всичката страст, която бе вложила в сутрешната целувка, сега бе съсредоточена в защитата на бездомната кучка

— Но това беше един въшлив помияр! — Във враждебния тон на младежа се долавяше чувство на вина. Тогава той съзря красотата на херцогинята и изведнъж се напери: изпъчи гърди, изправи рамене. Очите му не можеха да се откъснат от прелестното и лице.

— Струва ми се, че сме се срещали, но не помня къде…

— Така ли са ви възпитали? — фучеше Елинор. — Да прегазвате невинни животни?

Ремингтън се отдръпна и скръсти ръце. Младежът беше сразен и без негова помощ.

— Чакайте малко! — Очите й се присвиха. — Познавам ви! Вие сте лорд Моугър.

— Да. Виконт Моугър, на вашите услуги. — Младежът свали шапка и се поклони в закъснял опит да направи добро впечатление на красавицата пред себе си. — А вие сте…?

Елинор не беше нито впечатлена, нито поласкана.

— Познавам майка ви. Тя би ви напляскала хубаво заради това, което сторихте.

Лицето на Моугър се обагри в червено.

— Не й казвайте!

— Няма, ако ми обещаете за в бъдеще да внимавате повече. Следващия път няма да съм наблизо, за да спася поредното куче. Спомням си какво прекрасно момче бяхте. Обичахте животните. Щяхте да се чувствате виновен, ако бяхте сгазили кучето.

— Да… права сте. — Умолителният поглед на Моугър беше точно кучешки. — Съвсем отскоро придобих този дорест жребец и исках да се поперча с него, но това не е извинение… — Младежът започна да рие пръстта с крак и тогава Ремингтън осъзна, че е наблюдавал майсторско изпълнение. Мадлин беше превърнала разярения младок в заслепен от любов и разкаяние слуга само с няколко точни думи. Сега Моугър я боготвореше.

— Знам, че вече няма да повторите простъпката си — утеши го Елинор.

— Кълна се — непринудено се усмихна Моугър. Най-неочаквано Ремингтън осъзна, че младежът е доста хубав и изпита ревност.

— Мадам, бихте ли ми казали коя богиня на справедливостта ме спаси от грешния път? — помоли се Моугър.

Елинор примигна объркано.

— Говори за теб — студено я осведоми Ремингтън и извърши представянето. — Ваша светлост, това е виконт Моугър. Моугър, това е маркиза Шеридан и бъдещата херцогиня Магнус.

— Вие сте херцогиня Магнус? — опули се младият мъж. — Посетихте ни едно лято преди осем години, но тогава не ви намирах за толкова красива.

Думите му бяха твърде искрени, за да прозвучат като комплимент. Елинор потръпна, сякаш я бяха ударили. Ремингтън поднесе ръката й към устните си.

— С всеки изминал ден тя хубавее все повече и повече.

— Личи си! — Моугър се поклони повторно, сякаш копнееше да заличи нетактичната си забележка. — Нейна светлост грее като слънцето в пълния му блясък.

Мадлин се изненада още повече, ако това беше възможно.

Увлечение, осъзна Ремингтън. Този младок беше увлечен по неговата херцогиня. Но тя си беше само и единствено негова. Другите мъже можеха да му завиждат, но не и да заемат мястото му.

— А аз съм мистър Ремингтън Найт. — Той зачака, но лицето на Моугър остана безизразно. Очевидно младежът не беше чул клюките. — Утре вечер с херцогинята даваме бал, за да отпразнуваме обявяването на годежа ни. — Ремингтън доволно видя как физиономията на Моугър помръкна, щом младежът осъзна, че слънчевата богиня е забранена територия. — Надявам се, че ще ни окажете честта да присъствате.

— Да, разбира се. Благодаря ви. За мен ще бъде чест. Сър. Мадам. За мен беше удоволствие да се запознаем. — Моугър повдигна шапката си за поздрав и спря погледа си на Мадлин, но мъжествено се отправи към коня си, качи се как да е на седлото и препусна.

Мадлин не видя как той си тръгна, което беше известна утеха за Ремингтън. Вместо това тя отново коленичи при кучето. Той клекна до нея и повдигна брадичката й с пръст.

— Остави този помияр. Добре ли си? — попита той и трепетно зачака отговора.

— Да — весело отвърна Мадлин. — Естествено.

Ремингтън улови ръката й и смъкна скъсаната й ръкавица. Дланта й беше ожулена, един от ноктите й — счупен. Не се съмняваше, че тя или си е обелила коляното, или си е навехнала китката, или пък се е наранила по друг начин, но не си го признава. Сега непосредствената опасност беше отминала и той искаше да я раздруса здраво.

— Ти рискува си живота си за един мелез! Как можа?

Кучето настръхна и оголи зъби.

— Долу! — изсъска Ремингтън и кучето седна на мястото си, но продължи да го гледа предпазливо и той разбра: този помияр се беше лепнал за Мадлин.

— Може би някои хора казват същото за теб. — Изражението й беше странно, сякаш беше чула гадни клюки по негов адрес.

И него ли беше защитила като това безпризорно псе? И него ли беше взела под крилото си — или му се беше присмяла, съгласявайки се, че той е нечистокръвен по рождение? Това не биваше да го засяга по никакъв начин, но Ремингтън откри, че когато става въпрос за Мадлин, всичко го засяга. И защо?

Защото беше увлечен. Увлечен… безумно влюбен в жената, на която за нищо на света не биваше да дарява любовта си.