Твоята целувка

15

Елинор се размърда притеснено под погледа на мистър Найт. Той я пронизваше с поглед, сякаш искаше да прочете какво се мъти в главата й.

Добре. Все пак не биваше да се сблъсква с истината посред Грийн парк, нали? Такова нещо не бе човеколюбиво.

Тя запристъпва от крак на крак, мъчейки се да облекчи болката от натъртеното. След като вълненията по спасяването утихнаха, дланите й започнаха да смъдят, а коляното да пулсира. Не че се оплакваше. Мистър Найт щеше да изтъкне, че това е резултат на собственото й неблагоразумие, а точно сега очите му бяха студени и сериозни. Разкошната му чувствена уста беше здраво стисната.

Очите му се притвориха и когато той отново я погледна, тя не съзря в тях упрек — или интерес.

— Не знаеш що за куче е това, нито пък откъде идва, но без съмнение лорд Моугър е прав: то е въшливо.

Гневът й отново се надигна.

— Значи трябва да ме е грижа само за обезпаразитените животни с подходящо родословие? Благодаря ви, сър, но няма да стане. Ненавиждам жестокостта, особено спрямо горките твари, които са напълно безпомощни да си помогнат. А ако не сте способен да видите смисъла в грижата за унижените и оскърбени души, мога единствено да ви съжалявам.

— Не и с цената на живота ти — хладно отвърна той. Елинор сви рамене, защото осъзнаваше болезнено ясно, че Ремингтън е загрижен за нея само защото я мисли за херцогинята.

— Моят живот не е чак толкова важен. — И тогава някакво неочаквано негодувание я накара да възрази: — О, забравих, аз съм пропускът ти за висшето общество.

Очевидно той не можеше да търпи цинични забележки, особено от нейна страна, защото гласът му съдържаше предупреждение:

— Мадлин…

Мадлин. Тя не беше Мадлин, а Елинор, но сега не беше време за признания. Тя посочи нещо зад гърба му.

— Имаме си публика. — Публиката включваше гости от бала у Пикардови и неколцина непознати хора, облечени по последна мода — очевидно благородници. Всички я зяпаха, без да крият удивлението си, а две дами се изкискаха пронизително.

За нейно учудване тя не беше толкова притеснена, колкото ядосана. Да, мразеше да прави сцени, но тези хора имаха нужда от по-полезно занимание от това да се хилят на спасяването на някакво си куче.

— Горкичкият мистър Найт — измърмори тя под носа си. — Планът ти да смаеш елита с парите си и годеницата си не тръгна както трябва. — Тя отново клекна при кучето и остави този мъж да се оправя както знае.

Но Ремингтън я изненада. Той се обърна към насъбралото се множество със съвсем истинска усмивка. Един джентълмен особено прикова вниманието му. Благородникът беше облечен безукорно: надиплено шалче, снежнобяла риза и черни ботуши, лъснати до блясък. Човекът изглеждаше истински ужасен от случилото се и Елинор небрежно си помисли, че когато Мадлин най-сетне пристигне в Лондон, ще завари репутацията си стъпкана в прахта. Обаче въобще не се трогна при тази представа, само дето нетърпението й нарасна.

Къде се губеше братовчедка й? С всяка изминала секунда положението ставаше все по-лошо.

— Брамъл! — възкликна Ремингтън. — Колко се радвам да ви видя.

Брамъл. Елинор беше чувала това име. Контето Брамъл беше арбитърът на английската висша класа, човекът, който губеше часове, за да нагласи идеално шалчето около врата си, човекът, който не даваше и пукната пара за аристократичния престиж и цяло състояние — за перфектния си външен вид.

Елинор добре си даваше сметка, че видът й съвсем не е съвършен. Всъщност беше раздърпана и изцапана. Без капка разкаяние си помисли, че сега мистър Найт го е загазил.

— Мистър Найт. — Контето Брамъл излезе напред и се поклони на Елинор. — Вярвам, че досега не съм имал удоволствието да се запознаем.

Елинор почеса за последно кучето по шията и се изправи, докато Ремингтън ги представяше един на друг.

— Ваша светлост, струва ми се… че обичате кучета? — Контето Брамъл огледа внимателно сцената на събитията.

— Намирам, че те са по-достойни за доверие от много хора — отвърна Елинор с вродената си прямота.

— Не познавам куче, достойно за доверие.

— А познавате ли човек, достоен за доверие? — Тя говореше за малката тълпа зад гърба му, хората, които снощи се трупаха около нея, а след днешния ден щяха да я избягват. За нейно изумление контето Брамъл схвана намека и се усмихна.

— Ваша светлост е съвсем права — каза той и добави с тих глас, който издаваше искрена загриженост. — Боя се обаче, че сте съсипали костюма си за езда.

С дързост, която изненада дори нея, Елинор заяви:

— Аз съм херцогиня Магнус. Аз диктувам модата. Утре всички дами ще яздят със скъсани ръкавици и кривнати шапки.

Брамъл внезапно прихна.

— За мен ще е чест да се поразходя с вас.

— Към конете. Предполагам, че трябва да се прибера и да се приведа в приличен вид.

— Към конете, разбира се — съгласи се контето Брамъл.

Двамата закрачиха към гората, където ги чакаше конярят.

Мистър Найт и кучето ги следваха крачка назад.

— Разбирам защо отсъствахте от Лондон толкова време, ваша светлост — поде контето Брамъл, когато се отдалечиха от тълпата. — Ако ми позволите дързостта да ви дам един съвет… вие имате свой собствен стил и, както подозирам, естествено предразположение към неприятностите.

— Това е вярно — обади се мистър Найт.

Елинор го удостои с яростен поглед и провери как се справя куцукащото куче. То вървеше, но си личеше, че няма да издържи още дълго. Тя насочи вниманието си към Брамъл, преструвайки се, че го е слушала през цялото време.

— Онези хора още ли ни гледат? — попита контето с уморено махване на ръката.

— Разбира се — отвърна Ремингтън. — Теб винаги те гледат, Брамъл.

Мазното му ласкателство стресна Елинор, но отговорът на контето Брамъл я стресна още повече:

— Моята популярност е кръстът, който трябва да нося. — Той говореше сериозно и Елинор се смая при тази самомнителност. — Ваша светлост, не бих ви предложил нищо толкова скандално като предишното ви бягство…

Само да знае какъв скандал ще се разрази, когато Мадлин пристигне в Лондон!

— …но трябва да продължите, както сте я подкарали. Вие сте бъдещата херцогиня. Вие ще диктувате модата. Вие сте красавица — аз току-що го потвърдих. Имате невероятен стил. Никога не се извинявайте за ексцентричните си прищевки. — Погледът му се плъзна по разкъсания й костюм за езда. — Но имайте предвид, че добре облеченият пътник е щастлив пътник.

Елинор с мъка удържа смеха си. Подозираше, че и мистър Найт едва се удържа да не прихне. Но тя не беше като него. Той не беше като нея. Да мисли, че двамата може да са на едно мнение по който и да е въпрос, беше доста стряскащо.

Контето Брамъл беше изрекло присъдата си над нея и сега се обърна към Ремингтън.

— Мистър Найт, правилно ли е да предположа, че сте ми изпратили покана за бала си?

— Съвсем правилно — увери го Ремингтън.

— Ще дойда. — Контето Брамъл превзето притисна ръка към челото си. — Днес удължих разходката, натоварвайки прекомерно деликатния си организъм. Сбогом, ваша светлост. Сбогом, мистър Найт. — Той заситни напред.

Елинор и Ремингтън го изпроводиха с поглед.

— Ами хубаво. — Устните на мистър Найт бяха подозрително нацупени. — Всичко мина добре.

Сърцето й се сви. Тя бе права. Той се смееше тихомълком на контето Брамъл. Чувствата им бяха в пълен синхрон. Как я безпокоеше тази мисъл! По-късно, в тъмнината на нощта — за жалост време, в което се будеше, изгаряна от копнеж по мистър Найт — тя щеше да направи преоценка на взаимоотношенията им.

— Несъмнено мина добре. Защото аз съм бъдещата херцогиня и ще диктувам модата. — Тя се наведе и нежно погали кучето.

— Какво правиш с това… животно?

Елинор не знаеше какво прави, но отговори, без да се замисли:

— Сприятеляваме се. — Тя вдигна помиярчето, внимавайки да не засегне наранения му крак. То беше точно толкова леко, че да може да го вдигне, и точно толкова тежко, за да й е трудно да го носи. Тя го нагласи под мишницата си и с усилие закрачи към Диридей. Дългите крака на кучето стърчаха напред, ръцете й отмаляха от тежестта му. Дланите й бяха ожулени, болката в коляното се обади, и Диридей изглеждаше безкрайно далеч.

Сърдитият Ремингтън преспокойно крачеше до нея, но не предложи да й помогне.

— Сега какво, отмъщаваш ли си? Защото те принуждавам да се омъжиш за мен? — попита той.

Те стигнаха до конете и навлязоха сред дърветата, скривайки се от слънчевите лъчи и от полезрението на любопитните зяпачи, които чакаха скандалната херцогиня да се прояви отново. Конярят дискретно се отдръпна.

Задъхана, Елинор остави кучето на земята и то веднага се сгуши в краката й. Тя сложи ръце на хълбоците си.

— Мистър Найт, знам, че ви е трудно да си го представите, но не всичко, което казвам или правя, е свързано с вас. Всъщност светът не се върти около вас. Луната свети на нощното небе и без ваша помощ. Моето съществуване не зависи от вас. — Тя наведе, за да вдигне кучето. — А сега ще заведа приятелката си вкъщи и ще я изкъпя — без да си помисля за вас дори един-единствен път.

— Чакай! — Мистър Найт я дръпна, карайки я да се изправи. — Повече няма да толерирам това безразсъдно поведение.

Този мъж за пореден път я обърка.

— За какво безразсъдно поведение става дума?

— Недопустимо е да не мислиш за мен — каза той, обви ръка около кръста й, и я целуна.

Първата им целувка беше нежна и изкусителна, втората — ненаситна… и изкусителна. Тази отново беше различна. Той нежно гризваше долната й устна, напомняйки и да мисли за него, а щом тя понечи да възрази, той я целуна вълнуващо порочно. Искаше цялото й внимание и благодарение на големия си опит знаеше как да го получи. Прелъстяваше я със зъби и език. Устните му се движеха върху нейните, докато тя престана да усеща шарената сянка на дърветата, уханието на розите, повея на ветреца, лая на кучето, гласа на контето Брамъл и дилемата, пред която беше изправена. Всяка мисъл и всяко чувство бяха заличени от натиска на тялото му и от удоволствието, което този мъж й доставяше.

И тогава той я пусна. Едната му ръка я придържаше за лакътя.

Елинор се опита да събере нещо от достойнството си и малко от благоразумието си.

Колкото повече го опознаваше, толкова повече губеше представа за себе си.

Той й помогна да се качи на седлото. После й подаде кучето. Тя нагласи своята любимка под ръката си, шепнейки й успокоителни думи, и тръгна към дома на мистър Найт.

Беше плашещо да се промениш коренно за толкова кратко време от една проста целувка. Дали Мадлин въобще щеше да я познае? А дали тя самата щеше да се познае, когато дойдеше времето да отстъпи правата си върху мистър Найт?

Щеше ли да се оттегли без бой?