Твоята целувка

21

— Ела тогава. — Мистър Найт й подаде ръка, повеждайки я към нефа. — Дойде времето за венчавката ни.

Елинор примигна няколко пъти, за да привикнат очите й с мъжделивата светлина. Таванът на църквата беше толкова висок, че не се виждаше. Няколко човека седяха на задните скамейки. Лицата им бяха скрити от сенките. Вероятно това бяха любопитни зяпачи или доброжелатели, чули съобщението на мистър Найт за часа и датата на сватбата. Със сигурност никой не се изправи, крещейки името й, или това на Мадлин. И слава богу, защото тя желаеше тази сватба да се състои. Грях или не, Елинор копнееше да се омъжи за Ремингтън.

Ето там. Право пред нея. Олтарът. Свещите в големите златни канделабри горяха. Пламъците им бяха точици светлина. Свещеникът, облечен в стихаря си, ги чакаше, а енорийският псалт стоеше до него. Черквата беше огромна, но на Елинор пътеката до олтара се видя твърде къса. Отлитаха последните й мигове като свободна жена.

Те застанаха пред олтара. Тя вдъхна уханието на пчелен восък, лекия мирис на прах, старинност и святост. Кларк и лейди Гертруд застанаха до тях като свидетели.

Свещеникът беше възрастен мъж с очила, които едва се крепяха на носа му. Старческите му ръце с изпъкнали вени трепереха под тежестта на овехтялата Библия с кафява подвързия. Той й се усмихна добродушно и мрежа от ситни бръчици покри лицето му.

— Аз съм пастор Гилбърт, мило момиче, и ще имам честта да проведа брачната церемония. — Той укорително изгледа мистър Найт. — Обичам да опознавам младите хора, които ще венчавам, и помолих да дойдете на разговор с мен, но вашият годеник не искаше да се бави. Днешните младежи са толкова заети…

— Да, точно така — намеси се лейди Гертруд. — Човек никога не знае какво може да се случи, ако сам не надзирава всичко.

— Пастор Гилбърт, може ли да видя листа с имената, които са ви дадени — попита Елинор без капчица такт.

Някой на задните пейки се изкашля силно.

— Какво? — Ремингтън я изгледа предупредително. — Да не мислиш, че ще допусна грешка? Относно женитбата си?

Елинор се изкашля нервно.

— Аз… ъъъ… бих искала да се уверя, че всичко е наред, преди да продължим.

— Ако смяташ да създаваш проблеми… — страшно й се закани Найт.

При този тон белите рунтави вежди на пастор Гилбърт се вдигнаха неодобрително. Свещеникът обви ръка около раменете на Елинор.

— Оттук, мило момиче. Ще поговорим насаме отзад.

— И аз ще дойда — обади се лейди Гертруд, след което успокои мистър Найт. — Искаме този брак да бъде напълно законен, нали?

Гърбът на Елинор настръхна, докато вървеше към кабинета на мистър Гилбърт и тя се досети, че Ремингтън я гледа гневно, мъчейки се да разбере какво е намислила. Той беше подозрителен и изпълнен с недоверие, а тя беше глупачка, щом правеше това. Но съдбата беше изрекла тежката си дума. Освен ако нещо не прекъснеше церемонията — освен ако Мадлин, Дики или херцогът не пристигнеха — Елинор щеше да се омъжи за мистър Найт.

Елинор затвори вратата след тях и грубо каза:

— Нека видя рождените свидетелства. — Когато изненадата се изписа по лицето на духовника, тя добави по-настоятелно:

— Рождените свидетелства, ако обичате. — С някакво смътно удивление осъзна, че звучи като братовчедка си във властно настроение, но „херцогинският“ тон на Мадлин винаги постигаше резултати.

Сегашният случай не беше изключение. Пастор Гилбърт отвори молитвеника си и извади малък лист с няколко надраскани имена.

— Никога не съм виждал някой да се притеснява за такова елементарно нещо. — Той пое ръката на Елинор и попита: — Сигурна ли сте, че всъщност точно това искахме да обсъдим? Може би се нуждаете от тактика за обуздаване на буйния ви съпруг? Той изглежда много властен, което може да изплаши едно младо момиче.

— Той е властен. — Елинор не обръщаше внимание на собствените си думи. — Но мен не ме е страх. — Тя видя, че е шокирала пастор Гилбърт и побърза да замаже гафа си. — Лейди Гертруд многократно ме е поучавала как да бъда добра съпруга.

Лейди Гертруд сключи ръце и кимна набожно.

— Аха. — Свещеникът погледна старата дама над очилата си. — Много добре. Радвам се, че сте имали почти майчинска подкрепа, която да ви преведе през буйните води на брака. Елинор погледна листчето, изцъка неодобрително и се обърна към пастор Гилбърт:

— Точно от това се боях. Тук пише Мадлин Елизабет Елинор Джейн де Лейси. Аз съм Елинор Мадлин Ан Елизабет де Лейси. Мадлин и Елинор са често срещани имена в рода Де Лейси и моят безценен мистър Найт ме е объркал с братовчедка ми.

— О, боже! — свещеникът изхриптя ужасено.

— Не върви да изрека клетвите под чуждо име, нали? — попита Елинор.

— Разбира се, че не. — Мистър Гилбърт отиде до бюрото си, разви капачето на мастилницата и написа новото име. — Това би било незаконно.

— Значи не можем да го допуснем. — Елинор посочи вратата. — И след като сега всичко е наред, ще започваме ли?

— Да, но… сигурна ли сте, че единствено това ви тревожи?

Мога ли да отида в ада, като се представям за някой друг?

Нямаше как да зададе въпроса си, нито пък имаше сигурен отговор. Ето защо Елинор поклати глава и се понесе към вратата. Когато отново застана до мистър Найт, той мушна ръката й под своята и я стисна здраво, сякаш дори сега се боеше, че тя може да му избяга.

Елинор го погледна крадешком. Той изглеждаше ядосан от забавянето й… не го беше виждала само вчера, но дори за това кратко време беше забравила колко е красив. Висок, с широки рамене, които изпъваха черния жакет, и с дълги мускулести крака, които я навеждаха на богохулни мисли дори тук, в църквата. Русата му коса блестеше като злато. Суровото му лице я мамеше да очертае с пръст скулите и силната челюст. А устните му… искаше да ги почувства върху себе си. Светлосините му очи бяха студени, освен когато я гледаха. Тогава я изгаряха като нажежени въглени.

Този мъж беше в състояние да покори която и да е жена от елита. Ухажването му вероятно нямаше да е по изпитаните методи, но със сигурност щеше да даде резултат. Избраницата му би била готова на всичко за него, дори ако това значеше да се опълчи срещу родителите си и обществото.

Като нея самата. Тя се женеше за него с измама и с обещанието за болезнен разрив в не толкова далечното бъдеще. Така го искаше, че изневеряваше на собствените си принципи, но се закле, че ще си понесе последствията, каквито и да са те.

— Бракът е свето тайнство… — разнесе се звучният глас на свещеника и церемонията започна.

Елинор стисна зъби, докато пастор Гилбърт ги поучаваше да встъпят в брак „почтително, смирено, разумно, трезво и със страх от бога“. Зачуди се дали още сега няма да я порази гръм, задето омърсява светите клетви. Зачака мига, който неизменно щеше да настъпи.

— Застанете един срещу друг — нареди свещеникът. Сърцето на Елинор блъскаше тежко в гърдите, докато се обръщаше към мистър Найт, който я изпиваше с мрачния си поглед.

— Повтаряйте след мен. Аз, Елинор Мадлин Ан Елизабет де Лейси, се заклевам да слушам и да се подчинявам…

Мистър Найт се намръщи, но Елинор не му даде време да помисли за промяната и изрече с ясен глас:

— Аз, Елинор Мадлин Ан Елизабет де Лейси се заклевам да слушам и да се подчинявам… — В дъното на църквата се разнесе гръмък смях и мистър Гилбърт се огледа ядосано.

Елинор въобще не трепна.

Нито пък мистър Найт. Цялото му внимание беше насочено към нея. Сякаш я заклинаше да му се отдаде телом и духом, което тя вече беше сторила и нямаше връщане.

Той повтори клетвите си с дълбок глас, който отекна в църквата. Никой не можеше да твърди, че не е чул или не е разбрал.

— А сега ви обявявам за съпруг и съпруга — най-накрая изрече пастор Гилбърт.

Елинор беше зашеметена.

Беше го направила. Беше взела каквото искаше — когото искаше — без да се интересува дали е права, или не и щеше да си понесе последствията. Но не сега. Може би утре или следващата седмица. След известно време, когато ще е обуздала този мъж, когато ще му е показала любовта си и, може би ще го е научила да я обича поне мъничко.

Точно сега Ремингтън я наблюдаваше с хищническа усмивка. Гледаше я както прегладнял човек — вкусно и обилно ядене. Той улови ръцете й, наведе се и я целуна целомъдрено по устните, но в жеста му се усещаше обещанието за много повече.

— Хей, хей, има време за това! — намеси се Кларк. — Честито и на двама ви! Ти случи на мъж! — поздрави той херцогинята.

— Знам. — Тя наистина знаеше. Зависеше от своя избор.

Мистър Найт я погледна намусено.

Лейди Гертруд потърка очите си.

— Винаги плача на сватби. Мистър Найт, бъдете добър с племенницата ми. Тя заслужава по-добра съдба от онова, което е преживяла досега.

Устата на Ремингтън се изви в гримаса, но той кимна.

— Възнамерявам да се грижа за нея.

Пастор Гилбърт ги поведе към вестиария, където младоженците се подписаха в регистъра. Елинор грижливо изписа името си под това на съпруга си. Свещеникът им благодари и те тръгнаха по пътеката. Пастор Гилбърт ги последва, а расото му се развяваше около него.

— Погледнете — подкани ги той. — Слънцето е грейнало. Какъв добър знак! Ще ви върви по мед и масло.

— След мрака идва светлината — изрецитира лейди Гертруд.

В дъното на църквата, пред парадния вход стоеше една жена. Силуетът й се открояваше на бледия фон. Един поглед стигаше на Елинор да разбере, че това не е случайна гостенка. Имаше нещо познато в стойката й…

Когато видя лицето й, Елинор спря да диша, олюля се и се вцепени. Лейди Шапстър. Боже мили! Това беше лейди Шапстър. Добре познаваше подигравателната й усмивка, котешките й очи. Мащехата й беше дошла, за да сее зло.

Цялата й смелост се изпари. Как си бе въобразявала, че истината ще остане скрита?

— Мистър Найт — измърка лейди Шапстър и препречи пътя им. — Колко сте красив в сватбената си премяна.

— Госпожо — той се поклони и се опита да изведе Елинор навън.

Лейди Шапстър отново се изправи пред тях.

— Дойдох специално, за да присъствам на сватбата ви и трябва да се радвате. Толкова малко гости. Никакви приятели. — Тя посочи лошо облечения мъж, който дращеше нещо с калем. — Само един-двама представители на пресата.

Представители на пресата. Нещата вземаха все по-ужасяващ обрат.

— По-добре да си бяхте стояла вкъщи — каза Елинор.

Но мащехата й никога не би пропуснала шанса да навреди. Лейди Шапстър се усмихна неприятно и бавно поклати глава.

Мистър Найт гледаше ту едната, ту другата. Не разбираше нищо, но това, което ставаше, не му харесваше и той застана пред Елинор, за да я защити от злобата на най-безскрупулната жена на света. Когато заговори, гласът му беше студен и ясен:

— Лейди Шапстър, не ви поканих и в случай че не сте схванали, изобщо не възнамерявам да ви каня където и да е. Фактът, че се появявате на сватбата ми е израз на нечувано безсрамие. За в бъдеще ви предупреждавам да ни оставите със съпругата ми на мира. — Той закрилнически положи ръка върху гърба на Елинор и я поведе по стълбите пред църквата.

— Мистър Найт! Такава грубост и то към член на семейството. Това е признак на нечистокръвната ви порода, а вие не искате да ви се носи славата на дръвник. В края на краищата — лейди Шапстър се усмихна злорадо на Елинор — сега съм вашата любима тъща.

Мистър Найт я удостои с бегъл поглед, сякаш бръщолевенето й не го интересуваше.

— Какви ги говори тази жена? — обърна се той към съпругата си.

Елинор искаше да побегне, но знаеше, че няма смисъл. Лейди Шапстър щеше да й подложи крак. Щеше да хукне и да разтръби истината из цял Лондон. Нямаше как да избяга от справедливото възмездие. Елинор беше победена и щеше да си плати. Не можеше да си поеме въздух и едва успя да каже:

— Тя казва, че… казва, че аз не съм Мадлин. Аз не съм бъдещата херцогиня Магнус. Аз съм братовчедката на Мадлин и нейна компаньонка. — Тя събра сетни сили за болезненото откровение. — Аз съм Елинор.

Ремингтън се втренчи в нея и истината бавно си проправи път в съзнанието му. Парченцата на загадката се наместиха.

— Можех да прекъсна церемонията, мистър Найт — мазно каза лейди Шапстър. — Можех да ви спася от ужасната ви грешка. Не ме поканихте на бала си. Не ме поканихте на сватбената закуска. Пада ви се да сте обвързан с тази малка измамница завинаги.

— Млъквай! — изрева лейди Гертруд.

— Как изобщо смееш да си отваряш устата? — беснееше лейди Шапстър. — Ти си знаела. Не можеш да ме убедиш в противното. Ти…

— Млъквай! — Лейди Гертруд сведе глава като дива коза, втурна се към опонентката си и я събори на земята.

Пастор Гилбърт закърши ръце. Кларк извика възмутено.

Но въпреки че устните им се движеха, Елинор ги чуваше като в полусън. Те размахваха ръце, но тя едва ги виждаше. Цялото й внимание беше насочено към Ремингтън. Другото нямаше значение.

Светлосините му очи излъчваха лют мраз. Той я гледаше, сякаш тя не беше достойна да целуне земята под нозете му. Ръката му бавно докосна лицето й.

— Мислех, че ти си единствената. — Шепотът му беше наситен с емоции. — Мислех, че ти си жената за мен. Трябваше да се досетя. — Пръстите му се плъзнаха по гърлото й. Не я стиснаха, но тя усещаше стаената заплаха. Лицето му се приближи до нейното. — Твоето семейство е недостойно за доверие. Вече няма да повторя същата грешка.