Втора глава

1

Въпреки неудачното начало първите седмици от пребиваването на Сали Джъп в Мартингейл минаха успешно. Дали тя самата мислеше така, не се знаеше. Никой не я попита за мнението ѝ. Тя беше обявена от цялото село за момиче с голям късмет. Както често се случва с хората, облагодетелствани като нея, тя беше по-малко благодарна, отколкото би трябвало. Прикриваше чувствата си зад маска на смиреност, почтителност и желание да се учи, която повечето хора с готовност приемаха за искреност. Това обаче не подведе Марта Бултитафт и вероятно не би подвело и семейство Макси, ако си бяха направили труда да помислят по този въпрос. Но те бяха прекалено заети със собствените си проблеми всеки за себе си и твърде облекчени от осезаемото намаляване на тяхното бреме в домакинството, за да се обезпокоят предварително.

Марта трябваше да признае, че бебето отначало не създаваше проблеми. Тя отдаваше това на отличната подготовка на мис Лидъл, тъй като не можеше да допусне, че лошите момичета могат да бъдат добри майки. Джеймс беше спокойно дете и през първите два месеца в Мартингейл изглеждаше доволен, че се спазват часовете за храненето му, без да се налага да обявява глада си твърде шумно – спеше между всеки две хранения, блажено заситен с мляко. Това не можеше да продължи дълго. И със започването на така нареченото от Сали „смесено хранене“ Марта добави няколко сериозни оплаквания в своя списък. Изглеждаше, че Сали с нейните задачи на майка никога не излизаше от кухнята. А Джими бързо навлизаше в онзи стадий от детството, в който храненето не е толкова приятна необходимост, колкото възможност за упражняване на власт. Внимателно настанен на високия стол, той извиваше с възторг здравия си гръбнак в пристъп на съпротива, плювайки балони от мляко и каша през стиснатите си устни в знак на несъгласие, което внезапно преминаваше в чаровна покорна невинност. Сали шумно му се смееше, притискаше го към себе си с любов и умиление и с презрение пренебрегваше осъдителното мърморене на Марта. Седнал на стола с гъстата си къдрава коса, със стърчащия си малък нос, почти скрит между червени бузки, твърди като ябълки, той сякаш владееше кухнята на Марта като един миниатюрен властен цезар на трон. Сали прекарваше все повече време с детето си и Марта често виждаше сутрин русата ѝ глава наведена над количката, откъдето внезапно изникваше пухкаво краче или ръчичка, което ясно говореше, че дългото време, прекарвано в сън, е вече в миналото. Без съмнение, нуждите му нарастваха. Засега Сали успяваше да се справя с работата, която ѝ възлагаха, и да съвместява изискванията на сина си с тези на Марта. Ако напрежението започваше да става видимо, това се долавяше само от Стивън с чувство на някакво угризение при връщането му вкъщи на всеки две седмици. Мисис Макси се интересуваше от Сали периодично, питаше я дали работата ѝ не е прекалено много и се радваше, че получава отговор, който я задоволява. Дебора не забелязваше или ако забелязваше, не казваше нищо. Във всеки случай беше трудно да се разбере дали Сали е преуморена. Естествено бледото ѝ лице под гъстата разрошена коса и тънките ръце ѝ придаваха крехкост и уязвимост, нещо, което Марта намираше за много подвеждащо. „Твърда като орех и хитра като вагон маймуни“, беше мнението на Марта.

Пролетта разцъфна бавно в лято. Листата пробиха пъпките и клоните на буковите дървета се облякоха в яркозелено, а над алеята легна шарена сянка. Викарият отпразнува Великден с радост сред обичайните взаимни обвинения между енориашите по повод църковната украса. Мис Полак в приюта „Сейнт Мери“ получи безсъние, за което доктор Епс ѝ предписа специални хапчета, а две от възпитаничките на приюта сключиха брак с неугледните, но очевидно разкайващи се бащи на техните бебета. Мис Лидъл прие две други грешници на тяхно място. Сам Бокок рекламира конюшнята си в Чадфлийт Ню Таун и се изненада от броя на младежите и девойките, които с нови, не по мярка бричове и яркожълти ръкавици, бяха готови да платят по 7 шилинга и 6 пенса на час, за да минат бавно на кон през селото под негово наблюдение. Саймън Макси лежеше в своето тясно легло и нито се подобряваше, нито се влошаваше. Вечерите станаха по-дълги и розите цъфнаха. Градината на Мартингейл ухаеше на тях. Докато береше рози и ги подреждаше в къщата, Дебора имаше чувството, че градината и Мартингейл чакат нещо. Къщата винаги беше най-красива през лятото, но тази година тя усети атмосфера на очакване, на лошо предчувствие едва ли не, което беше чуждо на обичайното хладно спокойствие на имението. Понесла розите към къщата, Дебора се отърси от тази болна фантазия с горчивата мисъл, че най-заплашителното събитие, надвиснало над Мартингейл, е ежегодният църковен празник. Когато думите „в очакване на една смърт“ изведнъж ѝ хрумнаха, тя твърдо си каза, че баща ѝ не е по-зле, дори може да се смята, че е малко по-добре, а къщата няма как да знае. Тя си даде сметка, че в увлечението ѝ по Мартингейл няма много разум. Понякога се опитваше да овладее това свое увлечение, като говори за времето, „когато ще трябва да продаваме“, сякаш самият звук на думите можеше да бъде и предупреждение, и талисман.

Църковният празник Сейнт Чед ставаше в имение-то Мартингейл всеки юли от времето на прадядото на Стивън. Организираше се от комитет за празника, който се състоеше от викария, мисис Макси, доктор Епс и мис Лидъл. Техните административни задължения никога на бяха трудни, тъй като празникът както и църквата, която той подпомагаше, продължаваше да съществува без промяна от година на година, символ на неизменността насред хаоса. Но комитетът приемаше отговорностите си сериозно и се събираше в имението често през юни и началото на юли, за да взима решения, същите като взетите предишната година, изговорени със същите думи в същата приятна обстановка. Единственият член на комитета, който понякога се чувстваше истински неловко по повод на празника, беше викарият. По своя благ начин той предпочиташе да види най-доброто у всеки и вменяваше достойни подбуди, когато можеше. Включваше и себе си в това опрощение, тъй като отдавна като служител на Бога беше открил, че благотворителността е политика, както и добродетел. Но веднъж годишно мистър Хинкс се изправяше пред някои нелицеприятни факти за своята църква. Тревожеше се, че се е затворила в кръг от избраници и това влияеше зле на размирните покрайнини на Чадфлийт Ню Таун, подозираше, че тя е по-скоро социална, а не духовна сила в живота на селото. Веднъж беше предложил празникът да започне с молитва и църковен химн, но единственият член на комитета, който подкрепи това предложение, беше мисис Макси, чието основно възражение беше, че празникът всеки път изглежда безкраен.

Тази година мисис Макси чувстваше, че Сали ще ѝ помага с готовност. Имаше много помощници за самото протичане на празненството, нищо че някои от тях искаха да се забавляват колкото може повече и да работят колкото може по-малко, но отговорностите и задълженията не свършваха с успешната организация на деня. Повечето от членовете на комитета очакваха да бъдат поканени на вечеря в Мартингейл, а Катерин Бауърс беше писала, че тази събота, денят на празника, е един от свободните ѝ дни и се пита ще бъде ли в голяма тежест, ако се самопокани на един от „Вашите съвършени уикенди далеч от шума и мръсотията на този ужасен град“. Това не беше първото такова писмо. Катерин винаги беше по-нетърпелива да види децата, отколкото децата искаха да видят нея. При някои обстоятелства би било добре. Тя щеше да бъде неподходящ партньор за Стивън във всяко отношение, макар че горката Кати искаше да види единствената си рожба успешно омъжена. Самата тя се беше омъжила, както казваха, несполучливо в социално отношение. Крисчън Бауърс беше художник с повече талант, отколкото пари, без претенции за нищо друго, освен че е гений. Мисис Макси го беше виждала веднъж и не го беше харесала, но за разлика от неговата съпруга тя му повярва, че е художник. Беше купила едно от ранните му платна за Мартингейл, едно полегнало голо тяло, което сега беше окачено в нейната стая и ѝ доставяше радост и удоволствие, за които никакво гостоприемство, оказвано от време на време, не можеше да бъде достатъчна отплата. За мисис Макси това беше нагледен урок как една глупава прищявка може да се превърне в необмислен брак. Но понеже удоволствието беше все още истинско и ново и защото някога беше ходила на училище заедно с Кати Бауърс и приемаше, че е важно старите и сантиментални приятелства да се поддържат, тя смяташе, че Катерин трябва да бъде приета като нейна лична гостенка, ако не и на децата ѝ.

Имаше обаче други неща, които малко я тревожеха. Мисис Макси не обръщаше голямо внимание на онова, което другите хора понякога наричат „атмосфера“. Запазваше спокойствие, като с помощта на неумолимия си здрав разум се справяше с тези трудности, които бяха твърде очевидни да бъдат пренебрегнати, и пренебрегваше другите.

Но в Мартингейл се случваха неща, които трудно можеше да подмине. Някои от тях бяха очаквани, естествено. Мисис Макси въпреки цялата си нечувствителност не можеше да не усети, че Марта и Сали не са равностойни в кухнята и че на Марта ще ѝ бъде трудно отначало. Но не беше очаквала, че с всяка изминала седмица ще ѝ става все по-трудно. След поредица от необучени и необразовани прислужнички, които идваха в Мартингейл, защото слугуването им предлагаше единствен шанс за работа, Сали изглеждаше като образец на интелигентност, способност и изисканост. На нея можеше да ѝ се възлагат задачи с пълната увереност, че ще бъдат изпълнени, докато при другите преди нея дори постоянните, търпеливи пов-таряния довеждаха само до убеждението, че е по-лесно сам да си свършиш работата.

Едно почти предвоенно чувство на лениво спокойствие щеше отново да завладее Мартингейл, ако не беше по-тежкото обслужване, от което сега се нуждаеше Саймън Макси. Доктор Епс вече предупреждаваше, че положението няма да продължи така още дълго. Скоро щеше да се наложи да наемат сестра или да преместят пациента в болница. Мисис Макси отхвърли и двете възможности. Първата щеше да бъде скъпа, неудобна и вероятно щеше да продължи неопределено дълго време. Втората означаваше, че Саймън Макси ще умре в ръцете на непознати, вместо в собствения си дом. Семейството не можеше да си позволи частна болница. Значи оставаше да е на легло в местната болница за хронични случаи, пренаселена и с малко персонал. Преди последния стадий на болестта си Саймън Макси ѝ беше прошепнал: „Нали няма да ме оставиш на тях“. Тя беше отговорила: „Разбира се, че няма“. Тогава той беше заспал, сигурен, че даденото обещание не е само на думи. Беше жалко, че Марта имаше толкова къса памет за голямото си натоварване, преди Сали да се появи. Новият режим на работа ѝ беше дал време и енергия да критикува онова, което отначало беше приела с изненадваща лекота. Но досега не беше заявила нищо открито. Имаше завоалирани намеци, но и определени оплаквания. Нямаше съмнение, че напрежението в кухнята нараства, мислеше мисис Макси, и вероятно след празненството ще трябва някой да оправи нещата. Но тя не бързаше; празненството беше след една седмица и голямата ѝ грижа беше то да мине добре.

2

В четвъртъка преди празненството Дебора прекара сутринта по магазините в Лондон, обядва с Филикс Хърн в неговия клуб, а следобеда двамата отидоха да гледат филм на Хичкок в киното на Бейкър Стрийт. Тази приятна програма завърши в един ресторант в Мейфеър, където все още сервираха истински следобеден чай. Преяла със сандвичи с краставички и домашно приготвени шоколадови еклери, Дебора мислеше, че следобедът е бил много успешен, макар и не много изискан за вкуса на Филикс. Но той се беше държал добре. Това, че не бяха любовници, имаше своите предимства. Ако имаха любовна връзка, щеше да изглежда необходимо да прекарат следобеда заедно в неговата къща в Гринуич, тъй като имаше възможност за това. Една приятелска връзка налага толкова строги и задължаващи правила, колкото и бракът. И макар че ако бяха правили любов, щеше да е несъмнено приятно, неангажиращото приятелство, което ѝ доставяше радост, ѝ харесваше повече.

Тя не искаше да се влюбва отново. Месеци на съсипваща мъка и отчаяние я бяха излекували от това безумство. Омъжи се млада, а Едуард Риско умря от полиомиелит година по-късно. Но един брак, изграден на приятелство, съвпадащи вкусове и задоволителна размяна на сексуално удоволствие ѝ изглеждаха разумна основа за живот, който може да протича без много разстройващи емоции. Тя подозираше, че Филикс е достатъчно влюбен в нея, за да бъде интересен, без да става досаден, а тя само от време на време се изкушаваше да мисли сериозно за очакваното предложение за брак. Въпреки това започваше да изглежда малко странно, че предложението не идва. Причината не беше в това, че той не харесва жени. Сигурно повечето от техните приятели го приемаха за заклет ерген, ексцентричен, леко педантичен и неизменно забавен. Те можеха да бъдат и по-резки, но неизбежният факт на неговото участие във войната си казваше своето. Мъж с военни ордени и от Франция, и от Англия за участие в Съпротивата не може да е лишен от мъжество или да е глупак. Той беше от хората, чиято голяма смелост – тази най-уважавана и най-обаятелна добродетел – е била подложена на изпитание в килиите на Гестапо и вече никога не може да бъде оспорена. Вече не беше толкова модно да се мисли за тези неща, но те все още не бяха съвсем забравени. Какво бяха сторили на Филикс Хърн онези месеци, прекарани във Франция, никой не знаеше, но неговата ексцентричност се приемаше от всички и той вероятно се забавляваше с нея. Дебора го харесваше, защото той беше интелигентен, забавен и интересен интригант. Вълнуваше се като жена от дребните неща в живота и проявяваше загриженост и за най-малките подробности в човешките взаимоотношения. За него нищо не беше прекалено обикновено и сега той седеше и слушаше, приятно заинтригуван от разказа на Дебора за Мартингейл.

– Така че истинско блаженство е да имаш отново някакво свободно време сам. Но аз наистина не вярвам, че това ще продължи. Марта ще я изгони според мен много скоро и наистина не я обвинявам. Тя не харесва Сали, както и аз не я харесвам.

– Защо? Стивън ли преследва?

– Не бъди вулгарен, Филикс. Можеш да предположиш нещо много по-умно от това. Всъщност тя, изглежда, му е направила впечатление и аз мисля, че това е нарочно. Иска му съвети за бебето, когато той си идва вкъщи, въпреки че аз се опитвам да ѝ обясня, че той е хирург, а не педиатър. И горката стара Марта не може да каже една думичка против нея, без той да се втурне в нейна защита. Ще видиш, когато дойдеш в събота.

– Кой друг ще бъде там освен тази интригуваща Сали Джъп?

– Стивън, разбира се. И Катерин Бауърс. Ти се запоз-на с нея последния път, когато беше в Мартингейл.

– Точно така. С много кръгли очи, но с приятна фигура и по-интелигентна, отколкото ти или Стивън бяхте готови да ѝ признаете.

– Ако те е впечатлила толкова много – отвърна Дебора с лекота, – можеш лесно да изкажеш възхищението си този уикенд и да осигуриш на Стивън глътка въздух. Той беше доста увлечен по нея някога и сега тя се държи като залепена за него и го отегчава до смърт.

– Колко невероятно безмилостни са хубавите жени към по-невзрачните!

– Като казваш „той беше доста увлечен по нея“ ми съобщаваш, че Стивън я е съблазнил. Е, това обикновено води до усложнения и той трябва сам да намери изход, както истинските мъже правят открай време. Но ще дойда. Обичам Мартингейл и оценявам добрата кухня. Освен това имам чувството, че уикендът ще бъде интересен. Къща, пълна с хора, които не се харесват един друг, е като заредена с взрив.

– О, не е чак толкова лошо!

– Не съвсем. Стивън не ме харесва. Дори не си прави труда да прикрие това. Ти не харесваш Катерин Бауърс, тя не харесва тебе и вероятно ще пренесе това чувство върху мене. Ти и Марта не харесвате Сали Джъп, а тя, горкото момиче, вероятно мрази всички вас. И онова патетично същество, мис Лидъл, ще бъде там, а майката ти не я харесва. Ще бъде истинска оргия от потиснати емоции.

– Не е нужно да идваш. Всъщност мисля, че е по-добре да не идваш.

– Дебора, но майка ти вече ме покани и аз приех. Написах ѝ миналата седмица – любезно ѝ благодарих и официално приех, а сега ще си отбележа в черното тефтерче, за да се знае, че е окончателно. – Той наклони русата си гладко сресана глава над тефтерчето. Беше извърнал лице от нея. Имаше много бледа кожа, от която пътят на косата му беше почти неразграничим. Дебора забеляза колко редки са веждите на безцветното му лице както и малките бръчици и гънки около очите. Помисли си, че е имал красиви ръце преди Гестапо да се заиграе с тях. Ноктите никога не пораснаха. Тя се опита да си представи как тези ръце опипват частите на оръжието, стиснали въжетата на парашута, свити в юмрук в знак на издръжливост или предизвикателство. Но от това нямаше полза. Изглеждаше, че няма нищо общо между онзи Филикс, който очевидно някога бе имал кауза, заради която си струва да страдаш, и повърхностния, изтънчен и язвителен Филикс Хърн от издателство „Хърн и Айлингуърт“ точно така, както нямаше нищо общо между момичето, което се беше омъжило за Едуард Риско, и жената, която тя беше днес. Изведнъж Дебора почувства отново познатата слабост от носталгия и съжаление. Изпаднала в това настроение, тя наблюдаваше Филикс как пише под съботния ден със своя претенциозен и дребен почерк, сякаш си уговаряше среща със смъртта.

3

След чая Дебора реши да посети Стивън, отчасти за да избегне тълпите по улиците, но главно защото рядко идваше в Лондон, без да се отбие в болницата „Сейнт Люк“. Тя покани Филикс, но той се извини с довода, че от миризмата на дезинфектанти му прилошава и я изпрати с такси с тържествени благодарности за компанията. Беше болезнено стриктен по тези въпроси. Дебора се бореше с неласкателното подозрение, че му е омръзнала нейната компания и се чувства облекчен от това да я види как си отива удобно настанена и с приятно очакване на срещата със Стивън. Разочарованието ѝ беше голямо, когато разбра, че той не е в болницата. Това беше необичайно. Коли, портиерът, обясни, че мистър Макси е получил телефонно обаждане и е излязъл да се срещне с някого, но е казал, че няма да се бави. Заместваше го мистър Донуел. Мистър Макси сигурно щеше да се появи скоро. Вече го нямаше цял час. Може би мисис Риско ще се качи горе в стаята на лекарите? Дебора остана няколко минути на приказки с Коли, когото харесваше, и след това с асансьора се качи на четвъртия етаж. Мистър Донуел, срамежлив стажант лекар с пъпки, измърмори нещо за поздрав и бързо се измъкна към отделението, като остави Дебора в компанията на четири изтъркани кресла, неподредена купчина медицински списания и нераздиганите остатъци от чая на стажантите. Изглежда, отново бяха яли сухи пасти и както обикновено някой беше използвал чинийката за пепелник. Дебора се захвана да разтребва чиниите, но давайки си сметка, че това е безсмислена дейност, тъй като не знаеше какво да прави с тях, взе едно списание и отиде на прозореца, където можеше, докато чака Стивън, да хвърля поглед върху по-интригуващите и разбираеми статии. От прозореца се виждаше главният вход на болницата, по-надолу по улицата. В далечината можа да различи искрящата извивка на реката и кулите на Уестминстър. Непрестанното бръмчене на колите беше заглушено като ненатрапчив фон на откъслечните шумове, които идваха от болницата – дрънченето на вратите на асансьора, звънът на телефоните, преминаването на бързи стъпки по коридора. Качваха една възрастна жена в линейка. От височината на четвъртия етаж фигурите на улицата изглеждаха странно скъсени. Вратата на линейката беше затворена без звук и линейката потегли безшумно. Изведнъж тя ги видя. Забеляза първо Стивън, разрошената червеникаво-златиста коса почти до самото му рамо не можеше да се сбърка. Спряха на ъгъла на сградата. Изглежда говореха. Черната глава се наведе към златистата. След малко видя как си стискат ръцете за довиждане. После Сали се обър-на и слънцето я огря. Тя тръгна бързо, без да погледне назад. Дебора не пропусна нищо. Сали беше облечена със сивия си костюм. Беше конфекция, купен от магазина, но ѝ стоеше добре и създаваше подчертан контраст с бляскавия водопад от коса, освободен от ограниченията на шапки и игли.

Умна е, мислеше си Дебора. Умна е, щом знае, че трябва да се облечеш семпло, ако искаш косата ти да е свободно пусната и да се вее така. Умна е, щом избягва зеления цвят, към който червенокосите имат предпочитания. Умна е, щом казва довиждане пред болницата и отхвърля покана за вечеря в болницата, което неизбежно създава неудобства и съжаления след това. По-късно Дебора се изненада, че е забелязала как е била облечена Сали. Все едно че я беше видяла за пръв път през очите на Стивън и виждайки я така, се уплаши. Струваше ѝ се, че мина дълго време, докато чуе бръмченето на асансьора и неговите бързи стъпки по коридора. Той беше застанал до нея. Тя не помръдна от прозореца, така че той разбра веднага, че тя го е видяла. Чувстваше, че няма да може да го понесе, ако не го чуе от него – така беше по-лесно. Не знаеше какво да очаква, но когато той заговори, беше изненадана.

– Виждала ли си тези преди? – попита той. На протегната му длан имаше проста торбичка от мъжка носна кърпа, вързана на възел. Той отвърза един от възлите, изтърси леко торбичката и от нея изпадаха три или четири малки хапчета. Техният сиво-кафяв цвят не можеше да се сбърка.

– Това не са ли хапчетата на татко? – Изглеждаше така, като че ли той я обвиняваше в нещо. – Откъде си ги взел?

– Сали ги е намерила и ми ги донесе. Сигурно си ни видяла през прозореца.

– На кого е оставила бебето? – Тя изрече този безсмислен и глупав въпрос, преди да помисли.

– Бебето? О, Джими, не знам. Предполагам, че го е оставила на някого в селото или при майка или при Марта. Дойде да ми ги донесе, обади се от Ливърпул Стрийт и поиска да се срещнем. Намерила ги е в леглото на татко.

– Как така в леглото му?

– Между дюшека и калъфа му, отстрани. Долният чаршаф е бил измачкан и тя го е оправяла, изопвала мушамата, когато забелязала малка издутина в ъгъла на дюшека под подпъхнатата завивка. Намерила е това. Татко сигурно ги е събирал няколко седмици или може би месеци. Досещам се защо.

– Той знае ли, че тя ги е намерила?

– Сали мисли, че не знае. Лежал е на една страна с лице извърнато от нея, докато тя е оправяла долния чаршаф. Просто пъхнала носната кърпа с хапчетата в джоба си, все едно нищо не се е случило. Разбира се, че може да са престояли там дълго време – той е бил на това съно-творно вече година и половина – или може да е забравил за тях. Може би не са му стигали силите вече, за да се добере до тях. Не може да се каже какво става в ума му. Лошото е, че ние не сме си направили труда дори да опитаме да разберем. Освен Сали.

– Стивън, но това не е вярно. Ние наистина се опитваме. Седим до него и го обслужваме и се опитваме да го накараме да почувства, че сме там. Но той просто лежи, не се движи, не говори и дори не личи дали забелязва хората вече. Не е вече той. Няма никакъв контакт или връзка между нас. Опитвала съм се, кълна се, но няма полза. Той няма как да е искал да вземе тези хапчета. Не мога да си представя как дори е успял да ги събере или да запланува всичко това.

– Когато е твой ред да му дадеш хапчетата, наблюдаваш ли го, докато ги глътне?

– Не, не точно. Нали знаеш колко мразеше да му помагаме за всичко.

– Сега мисля, че вече му е все едно. Но все още продъл-жаваме да му даваме хапчетата, наливаме вода в чашата и я допираме до устните му, ако покаже, че я иска. Трябва да ги е скрил преди месеци. Не мога да повярвам, че сега би могъл да направи това. И Марта да не научи. Тя е тази, която все го повдига и чисти под него.

– Ами очевидно е успял да подведе Марта. Но Господи, Дебора, аз трябваше да се досетя, трябваше да се досетя, трябваше да знам. А се мисля за лекар. Сега се чувствам като дърводелец, който го бива само да реже пациентите, а не да се тревожи за тях като за хора. Поне Сали се е отнесла към него като към човешко същество.

Дебора за миг се изкуши да изтъкне, че тя, майка ѝ и Марта са успявали поне да осигурят на Саймън Макси удобство, чистота и храна и не им е струвало малко и затова е трудно да се разбере какво толкова е направила Сали. Но ако Стивън иска да се отдаде на угризения, нищо няма да се спечели, ако се опитва да го спре. Обикновено след това той се чувстваше добре, дори и ако тогава на другите им ставаше по-зле. Тя го гледаше мълчаливо как рови в чекмеджето на бюрото, намира малко шишенце от аспирин, внимателно преброява хапчетата – бяха 10 на брой – и слага етикетче с името и дозата на хапчетата върху шишенцето. Това бяха почти машинални движения на човек, обучен да борави с лекарства, надписани както трябва. Главата на Дебора беше пълна с въпроси, които не смееше да задава. „Защо Сали дойде при тебе? Защо не дойде при майка ми? Наистина ли тя е намерила хапчетата, или това е било удобен претекст да остане насаме с тебе. Но тя сигурно ги е намерила. Никой не може да измисли такава история. Горкият татко. Какво разправя Сали? Мразя я, защото тя има дете, а пък аз – нямам. Ето, казах го, но признанието не прави нещата по-леки. Тази торбичка от носна кърпа. Сигурно часове наред я е завързвал на възел. Изглеждаше като че ли дете я е правило. Горкият татко! Беше толкова висок, когато бях малка. Наистина ли ме е било страх от него? О, Господи, моля те, помогни ми да изпитам жал. Искам да го съжаля. Какво мисли Сали сега? Какво ѝ е казал Стивън?“

Той отстъпи от бюрото и подаде шишенцето.

– Мисля, че е по-добре да занесеш това у дома. Сложи го в шкафчето за лекарства в неговата стая. Не казвай още нищо на майка или на д-р Епс. Мисля, че ще бъде по-разумно, ако спрем тези хапчета. Ще ти дам рецепта, изпълнена в аптеката на болницата, преди да си тръгнеш, за същото лекарство, само че в разтвор. Давай му по една супена лъжица вечер с вода. Искам да го правиш само ти. Просто кажи на Марта, че аз съм спрял хапчетата. Кога ще го види д-р Епс?

– Ще дойде да види мама с мис Лидъл след вечеря. Предполагам, че тогава ще се качи горе. Но не очаквам да пита за хапчетата. Той ги взима от толкова дълго. Ние само му казваме кога са на свършване и той ни дава нова рецепта.

– Знаеш ли колко хапчета има сега в къщата?

– Има едно ново шишенце, неотваряно. Щяхме да го започнем довечера.

– Тогава го остави в шкафчето за лекарства и му давай сиропа. Аз ще говоря с Епи за това, когато го видя в събота. Ще дойда утре късно вечерта. Сега ела с мен в аптеката на болницата и веднага си тръгни за вкъщи. Ще се обадя на Марта по телефона да ти запази вечерята.

– Да, Стивън. – Дебора не съжаляваше, че изпуска вечерята. Цялото удоволствие от деня се беше изпарило. Време беше да си върви вкъщи.

– И предпочитам да не казваш нищо на Сали за това.

– Нямам ни най-малкото намерение да го правя. На-дявам се само, че тя може също да бъде дискретна. Не искаме тази история да се разнася из цялото село.

– Не е честно да говориш така и ти самата не го вярваш. Няма по-сигурен човек от Сали. Тя постъпи много разумно в случая. И много приятно.

– Разбира се, че е така.

– Беше искрено притеснена. Много е привързана към татко.

– Изглежда, изпитва същото чувство и към тебе.

– Какво, за бога, искаш да кажеш?

– Чудя се защо не е казала на мама за хапчетата. Или на мене.

– Не си направила нищо, за да я окуражиш да ти се довери, нали?

– Какво, за бога, очакваш да направя? Ръката ли да ѝ държа? Докато си върши работата, не представлява интерес за мене. Не я харесвам и не очаквам тя да ме харесва.

– Не е вярно, че не я харесваш – мразиш я.

– Оплаквала ли се е как се отнасяме с нея?

– Разбира се, че не. Дръж се разумно, Деб. Каквато си.

„Каква съм?“, помисли си Дебора. „Откъде знаеш каква съм?“Но в последните думи на Стивън долови молба за помирение и като протегна ръка към него, каза:

– Извинявай. Не знам какво ми става напоследък. Сигурна съм, че Сали е постъпила както е смятала, че е най-добре. Не си струва да се караме за това. Искаш ли да те дочакам утре вечер? Филикс ще дойде чак в събота сутринта, но Катерин я чакаме за вечеря.

– Не се притеснявай. Може да взема последния автобус. Но преди закуска ще дойда с теб да яздим, ако ме извикаш.

Значението на това официално предложение за мир вместо закачливото обичайно помирение не убегна на Дебора. Над пропастта между тях имаше само един паянтов мост. Тя усещаше, че и Стивън също тревожно си дава сметка за пропукващия се лед под краката им. Никога от смъртта на Едуард Риско не се бе чувствала толкова отчуждена от Стивън. Никога не бе имала такава нужда от него.

4

Беше станало почти седем и половина, когато Марта чу шума, за който се беше ослушвала – скърцането на колелата на детска количка по алеята. Джими хленчеше тихо и очевидно успокояващото движение на количката и тихите обещания на майка му го възпираха да се разплаче на глас. След малко главата на Сали премина пред кухненския прозорец, количката остана в задния вход и почти веднага майката и детето влязоха през вратата на кухнята. Момичето имаше вид на човек, който потиска силни чувства. Изглеждаше изнервена и в същото време доволна от себе си. Марта не смяташе, че следобедната разходка с Джими в количката в гората може да обясни тази потайност и триумфиращо задоволство.

– Закъсня – каза тя. – Мисля, че детето умира от глад, горкото.

– Е, няма да чака още дълго, нали моето дете? Сигурно няма никакво сварено мляко?

– Не съм тук, за да ти прислужвам, Сали. Ако искаш мляко, трябва да си го свариш сама. Много добре знаеш в колко часа детето трябва да бъде нахранено.

Не си казаха нищо повече, докато Сали вареше млякото, а после се опитваше, доста неуспешно, бързо да го охлади. През това време Джими висеше на едната ѝ ръка. Чак когато стана готова да се качи с детето горе, Марта проговори.

– Сали – каза тя, – взимала ли си нещо от леглото на господаря, когато го оправи тази сутрин? Каквото и да е негово? Кажи истината веднага.

– От тона ти ми става ясно – знаеш, че съм взела. Значи ли това, че си знаела как той крие тези хапчета и не си казала нищо за това?

– Разбира се, че знаех. Грижа се за него от пет години, нали така? Кой друг да знае той какво прави и чувства? Ти сигурно си помислила, че той може да ги глътне. Няма защо да се тревожиш за това. Какво ти влиза в работата? Ако трябва да лежиш така година след година, може би е хубаво да знаеш, че имаш нещо, няколко малки хапчета например, които ще сложат най-сетне край на болката и умората. Нещо, за което никой не подозира, докато една глупава малка кучка, която за нищо друго не я бива, идва и ги изравя. Много си умна, нали? Но той нямаше да ги вземе! Той е джентълмен. Ти и това не можеш да разбереш. Но можеш да ми върнеш тези хапчета. И ако кажеш думичка на някого за това или сложиш ръка върху нещо, което му принадлежи, ще изхвърля тебе и твоя сополанко. Ще намеря начин, не се бой!

Тя размаха ръка към Сали. Никога не беше повишавала тон, но нейното властно спокойствие беше по-страшно и в гласа на момичето, когато отговори, имаше нотки на истерия.

– Страхувам се, че не ти провървя. Хапчетата не са у мене. Занесох ги на Стивън днес следобед. Да, на Стивън! И сега като чувам твоите глупости, се радвам, че го направих. Искам да видя лицето на Стивън, като му кажа, че през цялото време си знаела! Милата предана стара Марта! Толкова привързана към семейството. Пет пари не даваш за никого от тях, стара лицемерка, освен за безценния си господар! Жалко, че не можеш да се видиш! Миеш го, галиш му лицето, гукаш му – като че ли е твоето бебе. Щеше да е смешно, ако не беше толкова жалко. Неприлично е! Добре че не е с ума си! Всеки нормален мъж ще се разболее, ако ти падне в ръцете!

Тя намести детето на хълбока си и Марта чу как зат-вори вратата зад себе си.

Залитна към умивалника и се хвана с две ръце за него. Получи пристъп на физическо отвращение и повърна, но тялото ѝ не почувства облекчение. Сложи ръка на челото си в израз на отчаяние. Погледна си ръцете и видя, че са мокри от пот. Докато се опитваше да се съвземе, пискливият детски глас пронизваше мозъка ѝ. „Всеки нормален мъж ще се разболее, ако ти падне в ръцете... ще се разболее, ако ти падне в ръцете... ако ти падне в ръцете.“ Когато тялото ѝ спря да се тресе, прилошаването отстъпи място на омразата. Умът ѝ уталожи мъката със сладостни картини на разплата. Отдаде се на фантазии за Сали, изпаднала в немилост, Сали и детето ѝ, прогонени от Мартингейл, излязлата наяве истина за Сали – лъжлива, проклета и зла. И тъй като всичко е възможно – Сали, мъртва.

Загрузка...