Убийството на прислужницата

1

Всички бяха съгласни да се срещнат в кабинета. Някой беше подредил столовете в полукръг около тежката маса. Някой беше напълнил гарафата с вода и я беше поставил от дясната страна на Далглийш. Седнал на масата, където зад него беше само Мартин, Далглийш наблюдаваше заподозрените, които влизаха. Елинор Макси беше най-спокойна от всички тях. Тя избра стол, обърнат към прозореца, и седна безразлична и притихнала, загледана в поляните и дърветата в далечината. Сякаш изпитанията, на които беше подложена, вече ги нямаше. След нея влезе Стивън Макси, хвърли поглед, едновременно презрителен и предизвикателен, на Далглийш и седна до майка си. Филикс Хърн и Дебора Риско влязоха заедно, но не се поглеждаха и седнаха далече един от друг. Далглийш усети, че техните отношения са се променили едва доловимо след неуспешно разиграния театър предишната вечер. Чудеше се дали Хърн е дал благословията си за такава очевидна измама. Гледаше вече потъмнелите следи от охлузването по шията на младата жена, само наполовина прикрити от вързаното шалче, и пак се зачуди каква ли сила е била необходима на Хърн. Катерин Бауърс влезе последна. Изчерви се, когато усети погледите на всички върху себе си, и побърза да заеме единствения свободен стол като притеснена ученичка, закъсняла за час. Докато отваряше папката си, Далглийш чу първите удари на църковната камбана. Тя често звучеше като фон на неговото разследване, музика мрачна като за убийство. Сега камбаните биеха за погребение и той се замисли, съвсем неуместно, кой от селото е умрял и как за смъртта на Сали камбани нямаше.

Той вдигна поглед от бележките си и заговори със спокойния си дълбок глас.

– Една от най-необикновените особености на това престъпление е контрастът между очевидно предварителния замисъл и самото изпълнение. Всички медицински доказателства сочат, че това е импулсивно извършено престъпление. Натискът върху шията не е бил продължителен. Следите от класическо задушаване бяха малко. Била е използвана значителна сила и има фрактура в основата на щитовидния хрущял. Смъртта обаче е настъпила от притискане на вагусния нерв и е била неочаквана. Тя е могла да се случи и ако удушвачът е използвал значително по-малка сила. На пръв поглед находката говори за еднократно непредумишлено нападение. При това то е извършено с ръце. Ако един убиец има намерение да убива чрез удушаване, той обикновено действа с въженце или с шал, или с чорап понякога. Най-различно е, но ви е ясно защо е така. Много малко хора вярват, че са способни да удушат с голи ръце. В тази стая има един човек, който може би е уверен, че е способен на това, но аз не мисля, че той би използвал този метод. Има ефектни начини да убиваш без оръжие и той сигурно ги знае.

Филис Хърн измърмори:

– „Но това беше в друга страна; и освен това момичето е умряло.“^[10]

Ако Далглийш беше чул цитата или почувствал лекото напрежение у другите, които се опитваха да контролират импулсивните си действия и да не поглеждат към Хърн, той не показа това по никакъв начин.

– Освен очевидния импулс за извършването на това престъпление ние имаме доказателства и за опит жертвата да бъде упоена, което със сигурност говори за намерението на убиеца да постави момичето в безпомощно състояние. Целта му може да е била да влезе в стаята ѝ, без да я събуди, или да я убие, докато спи. Отхвърлих тео-рията за два отделни несвързани един с друг опита да се посегне на живота ѝ в една и съща нощ. Никой в тази стая не е имал основание да харесва Сали, а някои от вас може да са имали основание да я мразят. Щеше да бъде голямо насилие над логичното мислене, ако сериозно приемем, че двама души са избрали една и съща нощ да направят опит за убийство над един и същи човек.

– Може и да сме я мразели, но не сме били единствените – каза тихо Дебора.

– Ами онова момче Пулън – каза Катерин. – Да не мислиш, че между тях не е имало нищо?

Тя видя как Дебора потръпна при тези думи и продъл-жи войнствено:

– А какво ще кажеш за мис Лидъл? Цялото село знае, че Сали е намерила нещо дискредитиращо за нея и е заплашвала, че ще го огласи. Щом е могла да изнудва един човек, значи може да го направи и с друг.

Стивън Макси каза уморено:

– Не мога да си представя горката стара Лидъл да се катери по водосточни тръби или да се промъква през зад-ната врата, за да се срещне със Сали насаме. Няма как да го направи. Или да си представя как сериозно тръгва да убива Сали с голи ръце.

– Би могла – каза Катерин, – ако е знаела, че Сали е била упоена.

– Но тя не е могла да знае това – заяви Дебора. – Нито пък е могла да сложи хапчетата в чашата на Сали. Тя и Епи тъкмо са си тръгвали от къщата, когато са видели Сали с чашата на път за стаята ѝ. И е носела моята чаша, нали помните. Преди това и двамата са били в тази стая заедно с мама.

– Взела е твоята чаша по същия начин, по който се беше облякла в същата рокля като твоята – каза Катерин. – Само че хапчетата за сън са сложени по-късно. Няма как някой да тръгне да упоява тебе.

– Хапчетата не може да са били сложени по-късно – каза Дебора след малко. – Как си представяте, че това може да стане? Предполагаемо един от нас е влязъл с шишенцето с хапчетата на татко, престорил се е, че се отбива при Сали просто да си побъбрят, изчакал е тя да се наведе над бебето и е пуснал едно две хапчета в какаото ѝ. В това няма никаква логика.

Тогава се разнесе тихият глас на Далглийш:

– Наистина няма никаква логика упояването и удушаването да са свързани. Но както вече казах, голямо съвпадение е, че някой е решил да удуши Сали Джъп същата вечер, в която някой друг е тръгнал да я трови. Но може да има и друго обяснение. Ами, ако тези хапчета не са изолиран инцидент? Представете си, че някой редовно е слагал хапчета в топлата напитка на Сали. Някой, който е знаел, че само Сали е пиела какао, така че най-сигурно било сънотворното да бъде сложено в кутията с какао. Някой, който е знаел къде се държат лекарствата и е достатъчно опитен, за да прецени дозите. Някой, който е искал да злепостави Сали и да я прогони от къщата, оплаквайки се, че тя редовно се успива. Някой, който вероятно е страдал от присъствието на Сали в този дом повече, отколкото другите тук са могли да си дадат сметка, и затова би направил всичко, колкото и очевидно безполезно да е било то, само и само да подчини момичето на властта си. По особен начин, както сега можем да кажем, това е било принос към нейното убийство.

– Марта – промълви Катерин неволно.

Семейство Макси запазиха мълчание. Ако някой от тях се бе досетил или бе научил, че е Марта, това не пролича по нищо. Елинор Макси си помисли с угризение за жената, която беше оставила в кухнята да плаче за своя мъртъв господар. Марта се беше изправила, като я видя, че влиза, с грубите си грапави ръце, отпуснати върху престилката ѝ. Тя не трепна, когато мисис Макси ѝ каза. Сълзите ѝ се стичаха още по-сърцераздирателно, докато и двете мълчаха. Когато заговори, гласът ѝ прозвуча съвършено спокойно, макар че сълзите ѝ все още мокреха лицето ѝ и капеха върху отпуснатите ѝ ръце. Без много шум и без никакви обяснения беше станало ясно, че напуска. Би искала да тръгне в края на седмицата. Имала приятелка в Херефордшир, при която щяла да остане известно време. Мисис Макси не понечи нито да я разубеждава, нито да я убеждава. Това не беше в неин стил. Но сега, като втренчи добронамерен и внимателен поглед в Далглийш, нейният почтен ум се зае да изучи мотивите, с които не беше допуснала Марта до смъртния одър, и заинтригувана, тя направи откритието, че лоялността на Марта, която семейството беше приемало за даденост, беше по-сложна и по-малко примирена, отколкото те подозираха, и не беше устояла на последното изпитание.

Говореше Катерин. Тя очевидно не се страхуваше и следеше обяснението на Далглийш, сякаш той разказваше интересен и необичаен случай:

– Марта е могла да вземе приспивателното по всяко време. Семейството е било ужасно небрежно с лекарствата на мистър Макси. Но защо тя ще иска да упои Сали точно тази вечер? След сценката по време на вечерята мисис Макси е имала много неща, за които да се тревожи, и хич не ѝ е било до това да следи дали Сали се успива. Вече е било твърде късно за Марта да се освободи от Сали по този начин. И защо е скрила шишенцето под колчето с името на Дебора? Нали е била толкова отдадена на семейството?

– Колкото семейството е било отдадено на нея – каза сухо Дебора.

– Сложила е от сънотворното в какаото и тази вечер, защото не е знаела за предложението за годеж – каза Далглийш. – Не е била в трапезарията в този момент и никой не ѝ казал. Отишла е в стаята на мистър Макси, взела е сънотворното и в паниката си го е скрила, защото си е помислила, че с него тя е убила Сали. Ако се върнете мислено назад, ще си дадете сметка, че мисис Бултитафт е единственият човек от цялата къща, който не е влязъл в стаята на Сали. Докато останалите от вас са стояли около леглото ѝ, нейната единствена мисъл е била да скрие шишенцето. Не е било разумно да прави така, но тя не е била с разума си тогава. Хукнала е към градината с шишенцето и го е скрила в първото разровено място, на което е попаднала. Мисля, че това е било скривалището на първо време. Затова набързо го белязала с колчето, което ѝ е било подръка. Случило се е да е вашето, мисис Риско. След това се е върнала обратно в кухнята, изхвърлила е останалото какао и хартията отвътре на кутията в печката, измила е кутията и я е сложила в кошчето за боклук. Тя е единственият човек, който е имал възможността да направи тези неща. След това мистър Хърн е дошъл в кухнята да види дали мисис Бултитафт е добре и да ѝ предложи помощта си. Ето какво ми каза мистър Хърн. Далглийш прелисти записките си и продължи да чете.

– Тя изглеждаше изумена и повтаряше, че Сали се е самоубила. Казах ѝ, че от гледна точка на анатомията, това не е възможно. Тези думи сякаш я разстроиха още повече. Погледна ме странно... и избухна в силен плач.

Далглийш погледна слушателите си.

– Мисля, че можем да се съгласим, че емоцията на мисис Бултитафт е била реакция на облекчение. Подозирам също така, че преди мис Бауърс да дойде да нахрани детето, мистър Хърн е уведомил мисис Бултитафт за неизбежния полицейски разпит. Мисис Бултитафт казва, че не е признала пред него и пред никого от вас, че тя е отговорна за упояването на Сали. Това може да е истина. То не означава, че мистър Хърн не се е досетил. Той беше готов тогава, а и през всичкото това време, да си тръгне сам, ако това щеше да подведе полицията. Към края на това на разследване с инсценираното нападение над мисис Риско той пое по-позитивен курс с опита си за измама.

– Това беше моя идея – каза тихо Дебора. – Аз го помолих. Аз го накарах да го направи.

Хърн не обърна внимание на думите ѝ, само каза:

– Може и да съм се досетил за Марта. Но тя беше съвършено искрена. Не ми каза и аз не я попитах. Не беше моя работа.

– Не – каза Далглийш горчиво. – Не е било ваша работа. – Гласът му беше загубил своята заучена сдържаност. Слушателите му го погледнаха, стреснати от тази неочаквана промяна. – Не е ли това вашето отношение през цялото време? Не се бъркай в чуждите работи. Не проявявай вулгарно любопитство. Дори и убийство да има, нека да е извършено с вкус. Дори усилията ви да попречите на полицията щяха да бъдат по-успешни, ако бяхте си направили труда да научите малко повече един за друг. Не беше нужно мисис Риско да убеждава мистър Хърн да симулира нападение срещу нея, докато брат ѝ е в безопасност в Лондон, ако този неин брат ѝ се беше доверил и беше казал, че има алиби за времето на смъртта на Сали Джъп. Не беше нужно Дерек Пулан да се терзае дали би трябвало да прикрива един убиец, ако мистър Стивън Макси си беше направил труда да обясни какво е правил със стълбата в градината събота вечерта. Най-накрая Пулан каза истината, но не беше лесно да стигнем дотам.

– Пулан не се интересува дали ме прикрива, или не – каза Стивън безразлично. – Той просто не може да пропусне да не покаже какъв джентълмен е! Трябваше да го чуете как се обажда по телефона и веднага щяхте да разберете, че по-голям сноб от него няма. Твоята тайна си остава тайна за мене, Макси, но защо не постъпиш благоприлично? Да му имам нахалството!

– Предполагам, че няма възражения да чуем какво си правил със стълбата? – попита Дебора.

– Защо да има? Беше при Бокок, връщах я тук. Използвахме я следобед да свалим един от балоните, който се беше закачил на неговия бряст. Знаеш го какъв е Бокок. Щеше да я довлече тук рано на другата сутрин, а за него е много тежка. Сигурно съм бил в мазохистично настроение и я метнах на рамо. Откъде да знам, че Пулан се спотайва в старата конюшня. Очевидно това вече му е било навик. Откъде да знам също така, че Сали ще бъде убита и че умникът Пулан набързо ще реши, че аз съм използвал стълбата да се кача в нейната стая и да я убия. Защо да се качвам? Мога и през вратата да вляза. На всичкото отгоре бях понесъл стълбата от обратната страна.

– Сигурно си е помислил, че се опитваш да хвърлиш съмнение върху външен човек – предположи Дебора. – Него, например.

Филикс се намеси с ленивия си глас:

– Не ти ли хрумна, Макси, че момчето може истински да страда и да проявява нерешителност?

Стивън се размърда неловко на стола си.

– Не, не съм си загубил съня заради него. Той няма право да влиза в нашия имот и аз му го казах. Не знам колко дълго е чакал там, но сигурно ме е следял, докато оставям стълбата. След това спря да се крие в сянката, изскочи отмъстителен като фурия и ме обвини, че мамя Сали. Изглежда има странни идеи за различията между класите. Всеки друг би си казал, че аз упражнявам droit de seigneur^[11]. Казах му да си гледа работата, само че по-учтиво и той ми налетя. Вече ми беше дошло до гуша и го ударих. Ударът попадна в окото му и очилата му паднаха. Това беше много просташко и глупаво. Бяхме доста близо до къщата и сигурно шумът можеше лесно да се чуе. Стояхме там, съскахме обиди един срещу друг и лазехме по земята да му намерим очилата. Той почти не вижда без тях и си помислих, че е добре да го придружа до ъгъла на Несингфорд Роуд. Той си помисли, че го извеждам от моя имот, но гордостта му така или иначе беше вече засегната, така че това нямаше голямо значение. Докато дойде време да си кажем лека нощ, той очевидно се беше убедил, че това, което си е въобразявал, е било правилно. Даже искаше да си стиснем ръцете! Не знаех дали да се смея, или да му дам да разбере, като го ударя още един път. Съжалявам, Деб, но той е такъв човек.

Елинор Макси заговори за пръв път.

– Жалко, че не ни каза това по-рано. Горкият човек, щеше да си спести много тревога.

Те, изглежда, бяха забравили за присъствието на Далглийш, но сега той взе думата.

– Мистър Макси е имал основания за своето мълчание. Той е разбрал, че е важно за всички вас полицията да си мисли, че близо до прозореца на Сали има на разположение стълба. Знаел е и приблизителния час на смъртта и не е намирал за важно полицията да научи, че стълбата не е била върната в плевнята до дванайсет и двайсет. При повече късмет ние щяхме да заключим, че тя изобщо не е вадена оттам през цялото време. Поради същата причина той не уточни часа, в който е тръгнал от къщата на Бокок и излъга за часа, в който си е легнал.

Ако Сали е била убита в полунощ от някого под този покрив, за него е било важно да има повече заподозрени за това. Знаел е, че повечето престъпления се разкриват в резултат от снемане на подозрението от вероятните извършители. От друга страна, мисля, че той казва истината за часа, в който е заключил външната врата. Това е станало около дванайсет и трийсет и три и вече знаем, че в дванайсет и трийсет и три Сали Джъп вече е била мъртва от половин час. Умряла е, преди мистър Макси да си тръгне от къщата на Бокок и горе-долу по същото време, когато мистър Уилсън от селския магазин е станал от леглото да затвори един скърцащ прозорец и е видял Дерек Пулън да минава тихо, с наведена глава на път към Мартингейл. Пулън се е надявал може би да види Сали и да чуе нейното обяснение. Но е стигнал само до старата плевня и е останал в нейната сянка, когато е видял мистър Макси да носи стълбата. По това време Сали Джъп е била мъртва.

– Значи не е бил Пулън! – каза Катерин.

– Разбира се, че не е бил Пулън! – извика Стивън. – Със сигурност не я е убил, когато говореше с мене и не беше изобщо в състояние да направи това, когато го оставих. Едва можеше да намери пътя за вкъщи.

– Ако Сали е умряла преди Стивън да се върне от гостуването си при Бокок, значи няма как да е бил и той – заключи Катерин.

Далглийш забеляза, че за първи път някой от тях говори конкретно за евентуална вина на член от семейството. Стивън Макси каза:

– Откъде знаеш, че е била мъртва тогава? Беше жива в десет и половина вечерта и мъртва на сутринта. Това е, което се знае от всички.

– Не е точно така – отговори Далглийш. – Двама души могат да посочат много по-точно времето на смъртта. Единият е убиецът, но има и още един човек, който може да помогне.

2

Някой чукаше на вратата – на прага стоеше Марта с шапка и престилка, невъзмутима както винаги. Косата ѝ беше опъната назад под странната старомодна шапка, глезените ѝ преливаха над черните обувки с връзки. Ако семейство Макси виждаха в мислите си отчаяна жена, стиснала онова издайническо шишенце, запътила се към познатата ѝ кухнята като уплашено животно, те по никакъв начин не го показаха външно. Тя изглеждаше така, както всеки път и въпреки че вече беше станала чужда на семейството, тя им оставаше по-близка, отколкото те бяха помежду си. Тя не даде обяснение за присъствието си, само съобщи: „Мистър Проктър за инспектора“. После веднага се оттегли и неясната фигура, която стоеше зад нея, пристъпи напред. Проктър беше прекалено ядосан, за да се смути, че го въвеждат така безцеремонно в стая, пълна с хора, очевидно заети с личните си грижи. Той, изглежда, не забелязваше никого, освен Далглийш и се устреми ядосано към него.

– Вижте какво, инспекторе, трябва да имам защита. Така не може. Опитвах се да се добера до вас в участъка. Не искаха да ми кажат къде сте, моля ви се! Но аз няма да се откажа, колкото и да ме разиграва онзи сержант в участъка. Сетих се, че ще ви намеря тук. Нещо трябва да се направи.

Далглийш го изглед изпитателно и после попита:

– Кое „така не може“, мистър Проктър?

– Онзи млад човек, съпругът на Сали. Беше у дома и ме заплаши. Беше пиян, ако искате да знаете. Не съм аз виновен, че тя е убита. И му го казах. Няма да позволя да разстройват жена ми и съседите. Чуваше се как крещи обидни думи по цялата улица. Дъщеря ми също беше там – не е хубаво пред дете. Невинен съм за това убийство, както много добре знаете и искам защита.

Той изглеждаше така, сякаш наистина имаше нужда от защита, и то не само от Джеймс Ричи. Беше мършав, зачервен в лицето, дребен мъж с вид на ядосана кокошка и имаше навика да си тръска главата, като говори. Беше облечен спретнато, но евтино. Сивият шлифер беше чист, а меката шапка, която стискаше, беше с нова панделка. Внезапно Катерин каза:

– Вие бяхте тук в къщата в деня на убийството, нали? Видяхме ви по стълбите. Сигурно сте идвали от стаята на Сали.

Стивън погледна към майка си и каза:

– По-добре влезте и се присъединете към нашата молитва, мистър Проктър. Казват, че публичните признания се отразяват добре на душата. Вие сте избрали добър момент да се появите. Предполагам, че ще искате да научите кой е убил вашата племенница?

– Не! – извика Хърн внезапно и яростно. – Не ставай глупак, Макси. Не го замесвай в това.

Гласът му помогна на Проктър да почувства къде се намира. Той насочи вниманието си към Филикс и изглежда, не му хареса това, което видя.

– Значи, не мога да остана! Ами ако реша да остана? Аз имам право да знам какво става. – Той се взря в неприветливите, изпитателни лица наоколо. – Искате да съм аз, нали? Всичките. Не мислете, че не знам. Искате да го припишете на мене, ако можете. Щях да съм загазил, ако беше отровена или ударена по главата. Жалко, че един от вас не се е сдържал и е посегнал на живота ѝ. Но има нещо, което не можете да ми припишете и това е удушаването. А, защо? Ето защо!

Изведнъж той направи конвулсивно движение, чу се прищракване и последва момент като от комедийна сцена – дясната му ръка падна с тъп звук върху бюрото пред Далглийш. Всички се втренчиха слисани в нея – тя лежеше като неприлична отломка, гумените ѝ пръсти свити за просия. Като дишаше тежко, Проктър дръпна един стол под себе си с ловко движение на лявата си ръка и седна триумфално, а Катерин обърна бледите си очи с укор към него, сякаш беше труден пациент, който си позволява много.

Далглийш взе ръката.

– Ние, разбира се, знаехме за това, макар че за моя радост, тогава вниманието ми беше привлечено без излишна драма. Мистър Проктър е загубил дясната си ръка при злополука с бомба. Хитроумната изкуствена ръка е изваяна от слепени пластове памучен плат. Тя е лека и здрава и има три оформени пръста със стави между кокалчетата като при истинска ръка. Когато стегне лявото си рамо и леко отдалечи ръката от тялото си, той може да дръпне жица, която тръгва от това рамо и стига до палеца на изкуствената ръка. По този начин той противодейства на пружина, която държи изкуствения палец притиснат към неподвижния показалец и го отваря. Щом отпусне рамото, напрежението в жицата изчезва и пружината автоматично притиска палеца върху неподвижния показалец. Както виждате, това е умно изобретение и мистър Проктър може да прави много неща с него. Може да си върши разни работи, да кара велосипед и да има почти нормален вид. Но има едно нещо, което той не може да прави с него – да удушава с ръка.

– Но той може да е левичар.

– Може, мис Бауърс, но не е, и уликите сочат, че Сали е удушена със силен натиск на здрава дясна ръка.

Той обърна ръката и я плъзна по масата към Проктър.

– Това е, разбира се, ръката, която едно малко момче е видяло да отваря вратичката в конюшнята на Бокок. Има само един човек измежду всички въвлечени в този случай, който е в състояние да ходи с кожени ръкавици на градински празник посред горещо лято. Това беше важна следа, по която стигнахме до човека. Но имаше и други. Мис Бауърс е съвсем права. Мистър Проктър е бил в Мартингейл онзи следобед.

– Какво от това, че съм бил? Сали ме покани да отида. Племенница ми беше, нали така?

– О, я стига, Проктър – каза Филикс. – Остава да ни кажеш, че това е било проява на роднински дълг, че си се отбил да провериш дали всичко е наред с бебето. Колко ти поиска тя?

– Трийсет лири – каза Проктър. – Трийсет лири ми поиска и нека сега да видим какво ще ги прави.

– И понеже е имала нужда от трийсет лири – продъл-жи Филикс безмилостно, – тя, естествено, се е обърнала към своя най-близък роднина, от когото е очаквала помощ. Трогателна история.

Преди Проктър да отговори, Далглийш се намеси:

– Помолила е за трийсет лири, защото е искала да има готови пари за връщането на мъжа ѝ. Били са се разбрали, че тя ще продължи да работи и ще спестява колкото може. Сали е искала да спази уговорката докрай, макар и вече да е била с бебе. Възнамерявала е да получи тези пари от чичо си по начин, до който често се прибягва. Казала му е, че скоро ще се омъжва, но без да уточни за кого, и че тя и нейният съпруг ще разкажат как той се е отнасял с нея, ако не плати за мълчанието им. Заплашила го е, че ще го уличи в работата му и пред почтените му съседи в Кенингбъри. Казала му е, че ѝ е отнел правата, но ако реши да плати, нито тя, нито съпругът ѝ някога ще напомнят за себе си или ще създават неприятности на семейството му.

– Но това е изнудване! – извика Катрин. – Той е трябвало да ѝ каже, че може да разправя каквото си поиска. Кой щеше да ѝ повярва? От мене нямаше да получи и една пара!

Проктър седеше мълчаливо. Останалите, изглежда, бяха забравили за присъствието му. Далглийш продължи:

– Мисля, че мистър Проктър сигурно щеше да последва съвета Ви, мис Бауърс, ако племенницата му не беше използвала един конкретен израз. Изтъкнала е, че той я е лишил от правата ѝ. Вероятно не е имала предвид нещо повече от това, че е имало разлика в отношението към нея и братовчедка ѝ, макар че мисис Проктър отрича. Тя може обаче и да е знаела повече, отколкото ние си мислим. Но по причини, които не е нужно да обсъждаме тук, този израз е притеснил нейния вуйчо необичайно много. Реакцията му вероятно е издала това и Сали, която е достатъчно интелигентна, веднага се е усетила. Мистър Проктър не е добър артист. Решил е да разбере какво знае племенницата му и колкото повече се е опитвал, толкова повече се е издавал. Когато са се разделяли, за Сали вече е било ясно, че тези трийсет лири, а може би и повече, са ѝ вързани в кърпа.

Проктър със стържещ глас каза:

– Поисках да ми даде квитанция, ако искате да знаете. Беше ми ясно какво е намислила.

Казах ѝ, че съм готов да ѝ помогна този път, защото ще се жени и ще има разходи. Но това ще бъде краят. Ако се опита отново, ще отида в полицията и ще покажа квитанцията като доказателство.

– Нямаше да се опита пак – каза Дебора тихо. Мъжете насочиха погледи към нея. – Сали нямаше да постъпи така. Тя просто си е играела с вас. Изпитвала е удоволствие да ви гледа как играете по свирката ѝ. Ако вземе отгоре на това и трийсет лири, толкова по-добре. Но истинското ѝ наслаждение е било да гледа как се гърчите. Тя нямаше да ви изнудва пак. От такива забавления на човек му втръсва бързо. Сали обичаше всеки път да си намира нова жертва.

– О, не, не – Елинор Макси вдигна ръце в жест на протест. – Тя наистина не беше такава. Ние не я познавахме истински.

Проктър не ѝ обърна никакво внимание и неочаквано се усмихна на Дебора, сякаш виждаше съюзник в нейно лице.

– Това е точно така. Вие знаете каква беше тя. Само ме разиграваше. Беше го намислила. Вечерта трябваше да ѝ занеса трийсетте лири. Накара ме да вървя след нея до къщата и горе до стаята ѝ. Най-лошото беше това дебнене и озъртане на влизане и на излизане. Точно тогава се срещнахме на стълбите. Тя ми показа задната врата и каза, че ще я отвори в полунощ, за да вляза. Трябваше да чакам в сянката на дърветата в края на ливадата, докато тя не запали и не угаси бързо лампата в стаята си. Това щеше да ни е сигналът.

Филикс се разсмя.

– Горката Сали! Готова е на всичко само да я забележат! Трябва да има драма, дори ако това може да я убие.

– И накрая я уби – каза Далглийш. – Ако не си беше играла с хората, Сали щеше да бъде жива днес.

– Тя беше в странно настроение онзи ден – спомни си Дебора. – Беше я обзела някаква лудост. Нямам предвид само това, че прекопира роклята ми и се престори, че е приела предложението на Стивън. Какви ли не пакости правеше още като дете. Предполагам, че за нея това е било преживяване на щастие.

– Легнала си е щастлива – каза Стивън.

Изведнъж всички те притихнаха, отдадени на спомени. Някъде удари часовник, мелодично и ясно, но друг звук не последва, освен острото шумолене на хартия, когато Далглийш обръщаше някоя страница. Пред вратата на стаята, в прохладата и тишината се виеше стълбището, по което отивайки нагоре, беше минала Сали с последното си топло какао преди лягане. Умълчани, те почти чуваха звук от леки стъпки, допир от дреха по стълбата, ехото на смеха ѝ. В мрака навън краят на ливадата се губеше, а светлината от настолната лампа хвърляше отражения в стъклата на прозореца, които изглеждаха като редица от китайски фенери, запалени в ухаещата нощ. Почти им се привидя как преминава една бяла рокля и се развява кичур коса. Някъде над тях беше детската стая, празна сега, бяла и стерилизирана като морга. Можеше ли някой от тях да застане пред това стълбище? Или да отвори вратата на детската стая, без да се страхува, че леглото може би не е празно? Дебора потръпна и от името на всички каза:

– Моля, моля ви кажете ни какво се случи!

Далглийш вдигна очи и я погледна. После продължи с дълбок, равен глас.

3

– Аз мисля, че убиецът е отишъл в стаята на мис Джъп, тласкан от неовладим импулс, за да разбере точно как се е чувствало момичето, какво е възнамерявало, каква опасност е представлявало. Може би е имал идея да отправи някаква молба към нея – макар че ми се струва малко вероятно. По-скоро намерението е било да се направи някакво спазаряване. Посетителят е отишъл до стаята на Сали, а после или е влязъл направо, или е почукал и е бил поканен. Нищо в този човек не е будело страх. Сали се е била съблякла и е била в леглото. Сигурно е била сънена, вече отпила от какаото, но все още неупоена от него, а само твърде уморена, за да внимава да се държи изискано и да говори разумно. Не си е направила труда да стане от леглото, нито да си облече халата. Като знаете каква е била по характер, сигурно и вие си мислите, че ако посетителят е бил мъж, тя е щяла да постъпи точно така. Но това заключение едва ли има голяма доказателствена стойност.

– Все още не знаем какво се е случило между Сали и нейния посетител. Знаем само, че когато посетителят излиза и затваря вратата, Сали е вече мъртва. Ако прие-мем, че убийството не е предумишлено, можем да предположим какво се е случило. Сега знаем, че Сали е била омъжена, влюбена в съпруга си, в очакване той да дойде да я вземе всеки момент. Можем да се досетим от нейното отношение към Дерек Пулън и от начина, по който тя ревниво пази тайната, че е изпитвала наслада от чувството за надмощие, което това скрито знание ѝ е давало. Пулън казва „тя обичаше нещата да са тайни“. Разговарях с една жена, при която Сали беше работила, и тя каза: „Сали беше потайно малко същество. Три години стоя при мене и до края не научих за нея нищо повече от това, което знаех в началото“. Сали Джъп пази своя брак в тайна при много трудни обстоятелства. Поведението ѝ не е разумно. Съпругът ѝ е отвъд океана и се справя добре там. Фирмата едва ли е щяла да го върне у дома. Тя може и да не е знаела за нея. Ако Сали беше казала истината, сигурно щеше да се намери кой да ѝ помогне. Мисля, че тя е пазела тайна, защото е искала да докаже, че може да бъде вярна и заслужава доверие и защото е била човек, на когото тайните са допадали много. Това ѝ е давало възможност да огорчава леля си и вуйчо си, към които не е изпитвала привързаност, и много се е забавлявала с това. Освен всичко друго то ѝ е осигурило безплатно жилище за седем месеца. Мъжът ѝ ми каза: „Сали винаги повтаряше, че самотните майки получават най-хубавото“. Предполагам, че никой тук няма да се съгласи с това, но Сали Ричи очевидно е вярвала, че ние живеем в общество, което успокоява съвестта си, като помага на неудачниците, стига да са интересни, а не на достойните, които са скучни. Мисля, че се е забавлявала в приюта „Сейнт Мери“. Мисля, че е устояла на всичко, защото е знаела, че е различна от другите. Представям си насладата ѝ, когато си е мислила как ще слиса мис Лидъл, като ѝ каже за мъжа си, и колко забавно ще ѝ бъде да имитира пред него питомките на „Сейнт Мери“. Знаете за какво говоря. „Нека Сал да разкаже за времето, когато е била самотна майка.“ Мисля също така, че ѝ е харесвало преживяването за власт, която ѝ е давало скритото знание. С удоволствие е наблюдавала как семейство Макси се вцепенява от ужас, че ги грози една заплаха, за която само тя е знаела, че не е истинска.

Дебора се намести неловко на стола си.

– Вие, изглежда, знаете много за нея. Ако е знаела, че годежът не е възможен, защо се е съгласила? Щеше да спести на всички много тревога, ако беше казала истината на Стивън.

Далглийш погледна към нея.

– Щеше да спаси собствения си живот. Но с този характер можела ли е да каже такова нещо? Оставало ѝ е малко време да чака. Мъжът ѝ е щял да се върне след един-два дни. А предложението на д-р Макси е просто едно допълнително усложнение, което за мис Сали е добре дошъл повод да се забавлява на чужд гръб. Да не забравяме, че тя не е приела предложението открито. Не съм изненадан, че се е държала по този начин. Тя очевидно не е харесвала мисис Риско и е давала израз на това, като е говорела толкова по-свободно, колкото повече е наближавало времето да се върне мъжът ѝ. Това предложение ѝ е дало шанс за нови забавления. Мисля, че когато посетителят е отишъл при нея, тя е лежала по гръб на леглото си в унесено, щастливо и доволно спокойствие, убедена, че държи в ръцете си и семейство Макси, и цялото положение, и широкия свят. Нито един от десетките хора, които съм разпитал, не е казал за нея, че е добра по душа. Мисля, че не е проявила доброта и към посетителя си. Подценила е силата на гнева и отчаянието, изправили се насреща ѝ. Може да се е изсмяла. И когато повторно е направила това, силните пръсти на ръцете са се впили в шията ѝ.

Беше настъпила тишина. Филикс Хърн я наруши грубо.

– Сбъркали сте си професията, инспекторе. Този драматичен спектакъл заслужава по-голяма публика.

– Не се прави на глупак, Хърн. – Стивън Макси вдигна лице, останало без цвят, изтерзано от умора. – Не виждаш ли, че той е предоволен от реакцията, която имаме? – Той се обърна към Далглийш във внезапен пристъп на гняв. – Чии ръце? – поиска да чуе той. – Защо да продължаваме с този фарс? Чии ръце, питам.

Далглийш не му обърна внимание.

– После нашият убиец отива до вратата и изгасява лампата. Това трябва да бъде моментът на неговото бягство. Но тогава идва съмнението. Може би поради нуждата да се убеди за последен път, че Сали Джъп е наистина мъртва. Може би защото малкият се размърдва в съня си и това отключва естествения човешки порив да помогнеш на дете, което плаче само край мъртвата си майка. А може би заради егоистичното опасение, че плачът ще разбуди къщата, преди да успее да избяга. Каквато и да е причината, лампата бързо е запалена отново. И пак изгасена. Дебнещият в края на поляната в сянката на дърветата Сидни Проктър вижда това и приема, че е сигналът, който той чака да му бъде даден. Светва с фенерчето и се прокрадва по края на поляната към задната врата, като внимава да не излезе от прикритието на храстите.

Когато Далглийш млъкна, присъстващите впериха поглед в Проктър. Сега самообладанието му се беше възвърнало и той беше загубил предишната си нервност и отбранителната си свирепост. Той изслуша историята нормално и спокойно, сякаш споменът за онази ужасна нощ и големият, насочен към него интерес на другите в стаята го беше освободил от вина и притеснение. Сега, когато беше престанал с шумните себеоправдания, за присъстващите стана по-лесно да го търпят. И той като тях беше в някаква степен жертва на Сали. Те слушаха и споделяха неговия страх и отчаянието, което го беше завело пред вратата ѝ.

– Помислих, че съм пропуснал първото запалване на лампата. Тя беше казала две примигвания, затова почаках малко и наблюдавах. После помислих, че е по-добре да рискувам. Нямаше никакъв смисъл да се мотая. Бях стигнал далече и беше по-добре да продължа. Така или иначе, тя щеше да го разбере. Не беше лесно да събера трийсет лири. Изтеглих каквото можах от моята сметка – всичко на всичко десет лири. Вкъщи имах само парите за телевизора. Взех и тях и заложих часовника си в един магазин в Кенингбъри. Човекът видя, че съм доста отчаян и не ми даде колкото часовникът струваше. Но все пак събрах достатъчно, за да ѝ затворя устата. Бях написал и разписка, която да подпише. След сцената в конюшнята вече много внимавах с нея. Мислех си, че просто ще ѝ дам парите, ще я накарам да подпише разписката и ще се прибера вкъщи. Ако се опиташе да прави нови номера, щях да я заплаша, че ще съобщя в полицията, че ме изнудва. Разписката щеше да има смисъл, ако се стигнеше до това, но аз мислех, че няма. Тя просто искаше парите и след това щеше да ме остави на мира. Нямаше да има смисъл друг път да опитва пак, нали така? Не мога да осигурявам пари само защото някой ми нарежда и Сали знаеше това много добре. Хич не беше глупава тя, нашата Сали!

После продължи:

– Тежката външна врата беше отворена, както тя ми беше казала. Носех си фенера и лесно намерих стълбите и се качих до стаята ѝ. Тя ми беше показала пътя този следобед. Беше много лесно. Къщата беше съвсем тиха. Ще си помислиш, че е празна. Вратата на Сали беше затворена и никаква светлина не проникваше нито през ключалката, нито под вратата. Това ми се стори странно. Чудех се дали да почукам, но не ми се искаше да вдигам шум. В къщата беше толкова тихо, почти призрачно. Накрая отворих вратата и извиках шепнешком. Тя не отговори. Осветих стаята с фенерчето и насочих лъча към леглото. Тя лежеше в него. Отначало помислих, че е заспала. Отдъхнах си. Почудих се дали трябва да ѝ оставям парите до възглавницата. После си казах „Защо по дяволите да го правя?“. Тя беше поискала да дойда. Да беше стояла будна. Освен това бързах да се махна от къщата. Не знам кога точно си дадох сметка, че тя не спи. Приближих се до леглото. Тогава разбрах, че е мъртва. Странно как познаваш, че е така. Знаех, че не е болна или в безсъзнание. Сали беше мъртва. Едното око беше затворено, а другото – полуотворено. Сякаш ме гледаше. Протегнах лявата си ръка и спуснах клепача ѝ. Не знам какво ме накара да я докосна. Много глупаво нещо е това. Просто трябваше да затворя това втренчено око. Чаршафът беше подпъхнат под брадичката ѝ като че ли някой я беше завил грижливо. Смъкнах го надолу и видях следите по шията ѝ. Дотогава думата „убийство“ не ми беше минала през ум. Когато ми хрумна, си загубих ума. Трябвало е да си дам сметка, че това е било работа на десняк и никой няма да ме заподозре, но човек не мисли така, когато е изплашен. Продължавах да стискам фенера, но така треперех, че светлината правеше кръгчета около главата ѝ. Не можех да го държа насочено. Опитвах се да мисля ясно и се чудех какво да направя. Тогава осъзнах, че тя е мъртва, а аз съм в нейната стая с парите. Разбирате какво щяха да си помислят хората. Знаех, че трябва да се махна. Не помня как стигнах до вратата, но вече беше късно. Чувах стъпки по коридора. Бяха далечни. Предполагам, че нямаше да ги чуя при друг случай. Но бях толкова напрегнат, че чувах как ми бие сърцето. За секунда свалих резето на вратата и се облегнах на нея, спрял да дишам. От другата страна на вратата стоеше жена. Тя почука много тихо и попита: „Сали, спиш ли, Сали?“. Говореше много тихо. Как може да е смятала, че ще я чуят. Може би ѝ е било все едно. Оттогава съм мислил за това много, но в онзи момент не можех да чакам да я видя какво ще реши да прави. Може да е чукала по-силно, може да е разплакала детето, може да си е дала сметка, че нещо не е наред и да е извикала другите. Но аз трябваше да се махна. За щастие, съм в добра форма и високото не ме плаши. Не че беше много високо. Измъкнах се през страничния прозорец, онзи закрития от дърветата, а водосточната тръба ми дойде добре. Не си нараних ръката, а меките обувки, с които карам колелото, просто залепнаха за стената. На около метър от земята се плъзнах и тупнах долу. Навехнах си глезена, но не го почувствах тогава. Хвърлих се в тъмното под дърветата и чак тогава погледнах назад. Стаята на Сали не светеше. Започнах да се успокоявам.

След малко продължи:

– Бях скрил колелото в храстите отстрани на пътя. Така се зарадвах, че стои там! Уверявам ви! Едва когато се качих на колелото, си дадох сметка за глезена. Не можех да натискам педала с него. Но все пак потеглих. Вече мислех какво да кажа. Трябваше да имам алиби. Когато стигнах до Финчуърди, нарочно направих злополука. Не беше трудно. Пътят там е тих и отляво има висока ограда. Блъснах силно колелото в нея и предното колело поддаде и се изкриви. После срязах предната гума с джобното си ножче. За себе си нямаше какво да се тревожа. Изглеждах както трябва за ролята, която играех. Глезенът ми вече беше отекъл и ми беше лошо. По някое време през нощта трябва да е заваляло, защото бях мокър и ми беше студено, макар че не си спомням дъжда. Мина време, докато добутам колелото до вкъщи и вече минаваше един часът, когато се прибрах. Трябваше да пазя тихо, затова оставих колелото в градината отпред и си влязох. Беше важно да не събудя мисис Проктър, преди да върна назад и двата часовника долу в хола. Ние нямаме часовник в спалнята – нито стенен, нито настолен. Вечер навивам златния и го държа до леглото. Ако само можех да вляза, без да събудя жената, мислех, че всичко ще е наред. Но явно нямах късмет. Тя беше будна и се ослушваше за вратата, защото излезе на площадката горе на стълбата и извика. На мене ми беше дошло вече в повече, затова я пратих да си ляга и ѝ казах, че се качвам. Тя ме послуша, както прави обикновено, но аз знаех, че след малко ще слезе. Все пак успях, докато тя си облече халата и слезе предпазливо долу, да върна часовниците на дванайсет часа. Тя се засуети около мене и взе да ми прави чай, а аз нямах търпение тя да се върне в леглото си преди някой от градските часовници да удари два пъти. Както и да е, отпратих я най-накрая и тя се качи горе, за да има достатъчно време да се наспи. С мене нещата стояха различно, искам да ви кажа. Да не дава господ друга нощ като тази! Може да говорите каквото искате за нас и колко лошо сме се отнасяли към Сали. Според мене тя съвсем добре се оправяше, след като ни остави. Но ако е мислела, че ѝ е зле при нас, онази нощ е намерила каквото е търсила, тази проклетница.

Той изрече шокиращите думи и в последвалата тишина промърмори нещо, което може да е било извинение, нелепо скривайки лицето си с ръка. Известно време никой не проговори и след това Катерин каза:

– Вие не дойдохте на съдебното следствие, нали? Чудехме се тогава за вас, но някой каза, че сте болен. Сигурно сте се страхували, че ще бъдете разпознат? Но вие вече сте знаели как е умряла Сали и защо не е възможно да падне подозрение върху вас.

Под влияние на емоцията си Проктър беше разказал историята убедително и гладко, без да мисли за интереса си. Сега нуждата да защити себе си се върна и с нея дойде и предишната му настървеност.

– Защо да ходя там? Не бях в добра форма и без туй. Знаех точно как е умряла. Полицията ни каза, когато пратиха човека си при нас в неделя сутринта. Той веднага ме попита кога съм я видял за последен път, но аз имах готов отговор. Сигурно всички си мислите, че е трябвало да му кажа колко много знаех. Да, ама не му казах! Сали беше причинила достатъчно неприятности приживе и не исках да допусна да се добавят нови сега, когато беше мъртва, стига да можех. Не виждах защо моят личен живот трябва да става известен пред всички в съда. Не е лесно да се обясняват тези неща. Понякога хората разбират всичко погрешно.

– Още по-лошо е – те могат да разберат всичко съвсем правилно – каза Филикс хладно.

Слабото лице на Проктър пламна. Той стана, нарочно обърна гръб на Филикс и заговори на Елинор Макси.

– Извинете ме сега, но аз ще си тръгвам. Не искам да се натрапвам. Просто трябваше да видя инспектора. Надявам се, че всичко ще завърши добре, но вие нямате нужда от мене тука.

„Говори сякаш ние тука ще раждаме“ помисли си Стивън. Желанието да покаже независимост от Далглийш и да обяви, че има поне един в това семейство, който се смята свободен да мисли сам, го накара да попита:

– Може ли да ви закарам до вас? Последният автобус потегля в осем часа.

Проктър показа с жест, че отказва, но изобщо не погледна към Стивън:

– Не. Не, благодаря. Колелото ми е отвън. Добре са го ремонтирали, като се има предвид какво представляваше. Моля, не си правете труда да ме изпращате.

Той стоеше с ръце в ръкавици, отпуснати надолу, трогателна, неприветлива фигура, но не без достойнство.

„Поне има усета да знае кога е нежелан“, помисли си Филикс. Изведнъж с отсечен жест Проктър подаде лявата си ръка на Елинор Макси и тя я пое.

Стивън отиде с него до вратата. Докато го нямаше, никой не проговори. Филикс усещаше как напрежението му се повишава и ноздрите му потръпнаха при спомена на познатата миризма на страх. Те сигурно знаят вече. Беше им казано всичко, освен самото име. Но колко готови бяха да признаят истината? Той ги наблюдаваше изпод сведените си клепачи. Дебора беше необичайно спокойна, сякаш краят на лъжите и измамите беше донесъл със себе си успокоение. Той не вярваше, че Дебора знае какво предстои. Лицето на Елинор Макси беше посивяло, а скръстените ѝ ръце лежаха отпуснати в скута ѝ. Беше почти сигурен, че мислите ѝ бяха другаде. Катерин Бауърс седеше сковано, устните ѝ бяха стиснати, сякаш в неодобрение. Отначало Филикс си беше помислил, че тя се забавлява. Сега не беше толкова сигурен. Забеляза с язвително задоволство как чупи пръсти и как ъгълчетата на очите ѝ потрепват нервно. Стивън се появи изненадващо и Филикс заговори:

– Това не продължава ли вече достатъчно дълго? Изслушахме доказателствата. Задната врата е била отворена до дванайсет часа и трийсет и три минути, когато Макси я е заключил. Известно време преди това, значи, някой е влязъл и е убил Сали. Полицията не е открила кой е бил той и е малко вероятно, че ще го открият. Може да е бил всеки.

Предлагам никой от нас повече нищо да не казва. – Той ги огледа един след друг. Предупреждението беше недвусмислено.

Далглийш каза тихо:

– Вие предполагате, че един съвършено непознат човек влиза в къщата, не прави опит да открадне нищо, оти-ва право в стаята на мис Джъп и я удушава, а тя, без да направи усилие да извика за помощ, лежи кротко по гръб на леглото?

– Може да го е била поканила да дойде, който и да е бил той – каза Катерин.

Далглийш се обърна към нея:

– Но тя е очаквала Проктър. Не можем да си представим, че е искала да има свидетел на тази размяна на пари. И кого би могла да покани? Ние проверихме всички, които я познават.

– За бога, спрете да обсъждате това – извика Филикс. – Не виждате ли, че той точно това иска да правите! Той няма доказателства!

– Няма? Така ли?

– Във всеки случай знаем кой не я е убил – каза Катерин. – Не е бил Стивън или Дерек Пулън, защото те имат алиби. И не е бил мистър Проктър заради ръката му. Сали не може да е била убита от чичо си.

– Не, не може – каза Далглийш. – Нито от Марта Бултитафт, която не е знаела как момичето е умряло, докато мистър Хърн не ѝ е казал. Нито от вас, мис Бауърс – чукали сте на вратата и сте се опитали да разговаряте с нея, след като тя е била умряла. Нито от мисис Риско, чиито нокти щяха да оставят следи от одраскване. На никого ноктите не могат да пораснат толкова за една нощ, а убиецът не е бил с ръкавици. Нито от мистър Хърн, каквото и да иска той аз да си мисля. Мистър Хърн не е заел коя е стаята на Сали. Трябвало е да попита мистър Макси къде да занесе стълбата.

– Само глупакът разкрива какво знае. Може да съм се преструвал.

– Само че, не си – каза Стивън рязко. – Можеш да си запазиш проклетата загриженост за себе си. Ти си последният, който би искал Сали да умре. Ако тя се беше заселила тука, Дебора можеше и да се омъжи за теб. Повярвай ми, нямаше да я имаш при никакви други обстоятелства. Сега тя няма никога да се ожени за теб и ти го знаеш.

Елинор Макси вдигна поглед и каза тихо:

– Аз отидох в стаята ѝ да говоря с нея. Изглеждаше, че бракът няма да е толкова лошо нещо, ако тя наистина беше привързана към сина ми. Исках да разбера какво чувства. Бях уморена и е трябвало да изчакам до сутринта. Лежеше на леглото и си пееше. Всичко щеше да е наред, ако не беше направила две неща. Тя ми се присмя и ми каза, Стивън, че ще има дете от тебе. Стана толкова бързо. В един момент беше жива и се смееше, а в следващия беше мъртва в ръцете ми.

– Значи, ти си била? – прошепна Катерин. – Ти си била.

– Разбира се – каза Елинор Макси полека. – Помислѝ сама. Кой друг може да е бил?

4

Семейство Макси мислеше, че да отидеш в затвора е като да отидеш в болница, само че по-принудително. И двата случая представляваха неестествено и доста плашещо преживяване, при което жертвата се усамотява, а околните демонстрират решителна бодрост, с която се надяват да внушат доверие, а не да бъдат заподозрени в безсър-дечност. Елинор Макси, придружена от една спокойна и тактична полицайка, отиде да се наслади за последен път на удобството на банята в своята къща. Тя беше настояла за това и както става при подготовка за болница, никой не искаше да ѝ каже, че къпането е първата процедура, на която те подлагат, като влизаш в затвора. Или може би има разлика между тези, които още нямат присъда, и осъдените да лежат в затвор? Филикс може би знаеше, но никой не го питаше. Шофьорът на полицейската кола чакаше наоколо, следеше какво става, без да се намесва, като санитар придружител в линейка. Следваха последни инструкции, съобщения за приятели, телефонни разговори и припряно събиране на багаж. Мистър Хинкс пристигна от дома си, задъхан, но не и изненадан, решен да се държи твърдо, готов да предложи съвет и утеха, но самият той имаше нужда от това толкова много, че Филикс го хвана здраво под ръка и тръгна с него обратно към дома му. От един прозорец Дебора наблюдаваше как двамата се губят от погледа ѝ и за малко се зачуди какво ли си говорят. Докато тя се качваше по стълбите, за да отиде при майка си, Далглийш се обаждаше по телефона в хола. Погледите им се срещнаха. За секунда тя си помисли, че той се кани да каже нещо, но той наведе глава към слушалката и докато минаваше край него, тя осъзна, внезапно и без изненада, че ако нещата стояха иначе, той щеше да бъде мъжът, към когото тя би се обърнала за подкрепа и съвет.

Стивън, останал сам, усети мъката си много силно, сразяваща болка, която нямаше нищо общо с недоволство и досада – състояния, които той беше приемал за нещастие. Беше изпил две чаши уиски, но бързо усети, че пиенето не му помага. Това, от което имаше нужда, беше някой, който да го утеши в нещастието и да го увери, че то е напълно несправедливо. Отиде да потърси Катерин.

Намери я коленичила пред малък сандък в стаята на майка му – увиваше буркани и бутилки в хартия. Когато го погледна, видя че тя е плакала. Той се стресна и подразни. В къщата не беше останал човек, който да не страда. Катерин никога не беше усвоила изкуството да плаче трогателно. Може би това обясняваше защо рано се беше научила да понася стоически както скръбта, така и други неща. Стивън реши да пренебрегне тази намеса в неговата мъка.

– Кати – каза той. – Защо, за бога, тя си призна? Хърн беше съвсем прав. Никога нямаше да го докажат, ако тя си беше мълчала.

Беше я наричал Кати само един път преди това и тогава, също както сега, беше искал нещо от нея. Дори в онзи момент на физическа близост това ѝ се беше сторило превзето. Тя го погледна.

– Ти не я познаваш добре, нали? Тя само чакаше баща ти да умре, за да си признае. Не искаше да го остави и му беше обещала, че няма да бъде пратен в дом. Това беше единствената причина да мълчи. Беше казала на мистър Хинкс за Сали, когато отиде с него в дома му по-рано тази вечер.

– Но тя беше толкова спокойна, докато се правеха всичките разкрития!

– Предполагам, че искаше да разбере какво се е случило. Никой от вас не ѝ каза нищо. Мисля, че се тревожеше най-много за това да не би ти да си отишъл при Сали и да си заключил вратата.

– Знам. Тя направи опит да ме попита. Помислих си, че ме пита дали аз съм убиецът. Ще трябва да ѝ намалят присъдата. В края на краищата не е било предумишлено. Джефсън защо не побърза да дойде. Обадихме се по телефона.

Катерин подреждаше книгите от нощното шкафче и се чудеше дали да ги опакова. Стивън продължи:

– Ще я пратят в затвора, така или иначе. Майка ми в затвора! Кати, мисля, че няма да го понеса!

И Катерин, която от малка беше научена да харесва и много да уважава Елинор Макси, също не беше сигурна, че ще понесе всичко това и загуби търпение.

– Не можеш да го понесеш! Много ми харесва! Не трябва ти да го понасяш, а тя. Само че ти я изпрати там, нали помниш.

Веднъж започнала да говори, Катерин не можеше да спре и раздразнението ѝ възприемаше все по-личен израз.

– И още нещо, Стивън. Не знам какво изпитваш към нас... към мен, ако щеш. Не искам да говоря за това отново, просто ти казвам сега, че между нас всичко е свършено. О, господи, не стъпвай върху хартията! Опитвам се да опаковам с нея.

Сега вече тя плачеше сериозно като животинче или малко дете. Думите ѝ станаха неразбираеми и той едва отгатваше какво казва.

– Бях влюбена в теб, но вече не съм. Не знам какво очакваш сега, но това няма значение. Всичко е свършено.

И Стивън, който нито за миг не си беше помислил, че това трябва да продължава, погледна надолу към нея – лицето на червени петна, подпухналите, изпъкнали очи – и почувства, незнайно защо, тръпка на огорчение и съжаление.

5

Един месец след като Елинор Макси получи по-лека присъда за непредумишлено убийство, Далглийш, в един от малкото си свободни дни, минаваше с колата си през Чадфлийт на връщане за Лондон от широкото устие на Есекс, където беше зазимил деветметровата си платноходка. Не се отклоняваше много, макар че не знаеше какво точно го накара да измине допълнителните пет километра виещ се, засенчен с дървета път. Мина покрай къщата на Пулън. В гостната стая лампата беше запалена и на фона на спуснатите завеси се очертаваше силуетът на алзаското куче направено от гипс в двора. Последва приютът на „Сейнт Мери“. Къщата изглеждаше празна, самотна бебешка количка на предната врата подсказваше, че вътре има живот. Селото беше безлюдно, унесено в спокойствието на следобедния чай. Когато минаваше пред магазина на Уилсън, там спускаха щорите на вратата след последния купувач. Беше Дебора Риско. В едната ръка носеше тежка кошница за пазар и той инстинктивно спря колата. Нямаше време за нерешителност или неудобство: взе кошницата от ръцете ѝ, а тя седна на мястото до него, преди той да си даде сметка за собствената си смелост и нейната сговорчивост. Скритият поглед, който хвърли към спокойния профил на гордата глава, установи, че напрегнатият ѝ израз го няма. Не беше загубила нищо от красотата си и излъчваше спокойствие, което му напомни за майка ѝ.

Когато колата свърна в отклонението за Мартингейл, той се подвоуми, но тя поклати глава почти незабележимо и той продължи. Брезите сега бяха златисти, но здрачът им изсмукваше цвета. Първите паднали листа шумяха смачкани под гумите. Къщата се показа такава, каквато я беше видял първия път, но посивяла сега и малко злокобна в смрачаващия се ден. Като влязоха, съблече коженото си яке и свали шала си.

– Благодаря. Радвам се за това. Стивън е взел колата в града тази седмица, а Уилсън разнася стока по къщите само в сряда. През цялото време нещо се свършва, защото съм забравила да го купя. Искате ли нещо за пиене, чай или нещо друго? – Тя се усмихна закачливо. – Сега не сте на работа. Или сте?

– Не – каза той. – Не съм на работа сега. Просто си пилея времето.

Тя не поиска обяснение и той я последва в гостната. Тук беше по-прашно, отколкото преди и някак по-голо, но опитното му око видя, че истинска разлика няма, разчистен бе само личният живот, воден тука навремето.

Сякаш досетила се какво той си мисли, тя каза:

– Само аз съм тук през повечето време. Марта напусна и на нейно място взех две жени, които идват само през деня от новия град. Очаквам ги всеки ден, но никога не е сигурно, че ще се появят. Това внася разнообразие в нашите чувства. Стивън си е вкъщи през уикендите, разбира се, и това помага. За основно почистване ще има достатъчно време, преди майка ми да се завърне. Засега има главно работа по документите – завещанието на баща ми, задълженията след смъртта му и адвокатски притеснения.

– Трябва ли да оставате тук сама? – попита Далглийш

– Нямам нищо против. Някой от семейството трябва да остане тук. Сър Рейнолд ми предложи едно от неговите кучета, но обичат да хапят малко повече, отколкото ми харесва. Освен това не са обучени да прогонват призраци.

Далглийш пое чашата, която тя му подаде, и попита за Катерин Бауърс. Изглеждаше най-безопасно да спомене нейното име. Стивън Макси не го интересуваше, а към Филикс Хърн интересът му беше твърде голям. Ако пита за детето, щеше да събуди златокосия призрак, чиято сянка вече стоеше между тях.

– Виждам Катерин от време на време. Джими е още в „Сейнт Мери“ засега и Катерин го посещава с баща му доста често, за да го извеждат навън. Мисля, че тя и Джеймс Ричи ще се оженят.

– Не е ли малко неочаквано?

Тя се засмя.

– Всъщност не знам дали Ричи вече знае това. Ще бъде хубаво, ако стане. Тя обича детето, наистина се грижи за него, а Ричи ще бъде щастлив. Не мисля, че има за кого друг да ви разкажа. Майка ми е наистина много добре и не е много нещастна. Филикс Хърн е в Канада. Брат ми е в болницата през повечето време и е ужасно зает. Казва, че там всички били много мили.

„Защо да не бъдат, помисли си Далглийш. Майка му си излежава присъдата, а сестра му се справя без помощ с работата по къщата и с враждебността или – което е по-страшно – със състраданието на селото.“ Но Стивън Макси се беше върнал в болницата и всички бяха много мили. Нещо от чувствата на Далглийш се беше изписало на лицето му, защото тя добави бързо:

– Радвам се, че е зает. За него беше по-лошо, отколкото за мене.

Известно време двамата седяха мълчаливо. Въпреки че изглеждаха добре в компанията си един на друг, Далглийш беше болезнено чувствителен към всяка нейна дума. Той желаеше да каже нещо успокояващо или насърчително, но отхвърляше всяко изречение, което му хрумваше, преди да може да го изговори. „Съжалявам, че трябваше да го направя.“ Само че не съжаляваше и тя беше достатъчно интелигентна и честна да знае това. Никога не се беше извинявал заради работата си и не искаше да я обиди сега, като се преструва на засрамен. „Знам че сигурно не ме харесвате заради това, което трябваше да направя.“ Блудкаво, сантиментално, неискрено и с арогантното допускане, че тя чувства нещо към него, независимо какво е то. Отидоха до вратата и тя остана там, докато го загуби от поглед. Когато обърна глава и видя самотната ѝ фигура, очертана за миг от светлината на къщата, той разбра с въодушевяваща сигурност, че те ще се срещнат отново. И когато това се случеше, верните думи щяха да бъдат намерени.