Убийството на прислужницата

1

Предварителното изслушване беше определено за вторник в три часа и семейство Макси откри, че те го очакват почти с нетърпение, като ясно задължение, чието изпълнение ще забърза бавните, мъчителни часове. Във въздуха се усещаше постоянно безпокойство като напрежение в буреносен ден, когато бурята е неизбежна, но още не се е разразила. Мълчаливото допускане, че в Мартингейл никой не може да бъде убиец, правеше невъзможно всякакво реалистично обсъждане на смъртта на Сали. Всички се страхуваха да не би да кажат прекалено много или да го кажат не на този, на когото трябва. Понякога на Дебора ѝ се искаше всички от домакинството да се съберат заедно и да се разберат поне към каква стратегия ще се придържат. Но когато Стивън колебливо изказа същото желание, тя се отдръпна внезапно обзета от паника. Не можеше да понесе Стивън да говори за Сали.

Филикс Хърн беше различен. С него беше възможно да се говори почти за всичко. Той не се страхуваше от смъртта, нито се свенеше да говори за нея и очевидно не мислеше, че е проява на лош вкус да се обсъжда смъртта на Сали Джъп безстрастно и дори с леко сърце. Отначало Дебора участваше в тези разговори настроена бойко. По-късно си даде сметка, че това настроение е само неуспешен опит да се омаловажи страхът. Преди обед във вторник тя крачеше между розите с Филикс, докато той изливаше благословени глупости, за да я предизвика към подобни безстрастни и отвличащи теории.

– Сериозно обаче, Дебора. Ако пишех книга, щеше да е едно от момчетата в селото. Дерек Пулан, например.

– Но не е той. Той просто нямо мотив.

– Мотивът е последното нещо, което търсиш. Винаги можеш да намериш мотив. Може би трупът го е изнудвал. Може би тя е настоявала той да се ожени за нея, а той не е искал. Би могла да му каже, че има друго бебе на път. Това не е истина, разбира се, но той не е знаел това. Разбираш ли, те са имали обичайната страстна любовна афера. Него бих го представил като тиха дълбока вода. Такива като него са способни на всичко. Поне в литературата.

– Но тя не искаше той да се жени за нея. Тя имаше Стивън на разположение. Как ще иска Дерек Пулан, като може да има Стивън?

– Ти говориш, ако мога така да се изразя, като неговата заслепена сестра. Но както искаш. Кого предлагаш?

– Нека да е баща ми.

– Искаш да кажеш възрастният джентълмен, прикован за леглото?

– Да. Само че не е той. Би могло да бъде някой от пиесите на ужаса на Гран Гиньол^[6]. Възрастният джентълмен не иска синът му да се ожени за тази коварна уличница, затова изпълзява догоре, стъпало по стъпало и я удушава с неговата стара ученическа вратовръзка.

Филикс се замисли за усилието, което трябваше да се направи, и отхвърли тази версия.

– Защо да не е мистериозният посетител с име на котка от филм? Кой е той? Откъде е дошъл? Може ли да е бащата на детето?

– О-о-о, мисля, че не може.

– Е, обаче може. Запознал се е с убитата, когато тя е била невинно момиче, за първи път на работа. Премълчавам онзи болезнен епизод, но ти си представяш неговата изненада и ужас, когато я среща отново – момичето, което е озлочестил, в дома на годеницата си. И то с неговото дете!

– Той има ли годеница?

– Разбира се. Изключително привлекателна вдовица, която той е решен да хване. Както и да е, горкото озлочестено момиче заплашва да каже на всички и той трябва да ѝ затвори устата. Ще трябва да го представя като циничен, неприятен човек, за когото никой не съжалява, когато полицията го пипне.

– Не мислиш ли, че е доста подло? Какво ще кажеш, ако убиецът е управителят на „Сейнт Мери“? Може да напишеш един от онези психологически трилъри с интелектуални цитати към всяка глава и с много Фройд.

– Ако Фройд е този, когото харесваш, аз залагам на вуйчото на убитата. Тогава имаш вече прекрасно основание за дълбок психологически анализ. Разбираш ли, той е груб, ограничен мъж, който я изгонва, когато чува за бебето. Но като всички пуритани в художествената литература той самият е лош човек. Има връзка с простовато малко момиче, което пее в хора и живее в същия приют, където живеят убитата и бебето ѝ. Така че цялата ужасна истина излиза наяве и разбира се, Сали го изнудва за трийсет шилинга на седмица, за да си мълчи. Очевидно той не може да рискува да бъде разкрит. Твърде почтен е за това.

– Какво прави Сали с трийсетте шилинга?

– Открива банкова сметка на името на бебето, разбира се. Всичко това става известно, когато му дойде времето.

– Хубаво ще бъде, ако дойде. Но не забравяш ли бъдещата зълва на убитата? При нея няма проблем за мотива.

Филикс отговори убедено.

– Но тя не е убийца.

– О-о, дявол да те вземе, Филикс. Трябва ли да си толкова досадно тактичен?

– След като знам много добре, че не си убила Сали Джъп, очакваш ли да продължа да изреждам изтормозени и заподозрени само защото ми е забавно?

– Аз я мразех, Филикс. Наистина я мразех.

– Добре, скъпа. Значи наистина я мразиш. Така ти се поставяш в неизгодно положение. Но не бързай много да споделяш чувствата си с полицията. Без съмнение, те са достойни мъже и поведението им е прекрасно. Може би обаче въображението им е ограничено. Голямата им сила е техният здрав разум. Това е основата на здравата детективска работа. Те имат метода и средствата, така че не им поднасяй мотива наготово. Остави ги да свършат малко работа срещу парите на данъкоплатците.

– Мислиш ли, че Далглийш ще открие, кой го е извър-шил? – попита Дебора след малко.

– Мисля, че може и да знае вече – отговори Филикс спокойно. – Събирането на достатъчно доказателства, за да се оправдае една присъда, е друга работа. Днес може да разберем докъде е стигнала полицията и какво са готови вече да съобщят. Далглийш може и да се забавлява с това да ни държи в напрежение, но скоро ще трябва да свали картите.

Предварителното изслушване донесе успокоение и разочарование. Следователят се яви без съдебни заседатели. Имаше тих глас и лице на тъжно санбернарско куче, което оставяше впечатление, че е попаднал на изслушването по погрешка. Но въпреки това знаеше какво иска и не губеше време. Имаше по-малко местни хора. Може би пестяха сили и време за погребението, което щеше да бъде по-хубавото забавление. Със сигурност тези, които присъстваха, бяха станали по-мъдри. Следователят направи нещата да изглеждат подвеждащо просто. Доказателства за идентичността на жертвата беше дадена от нервна и незабележителна дребна жена, която се оказа леля на Сали. Стивън Макси даде показания и подробностите по намирането на тялото бяха накратко разкрити. Според медицинското заключение смъртта беше причинена от притискане на нервус вагус при удушаване с ръка и беше настъпила внезапно. В стомаха ѝ бяха намерени остатъци от барбитурат в количество от 150 милиграма. Следователят не зададе други въпроси, освен тези, които бяха необходими, за да се установят тези факти. Всичко мина много спокойно и непринудено. Свидетелите седяха свити на ниските столчета, използвани от децата от неделното училище, а следователят гледаше отвисоко, подпрян на катедрата. На первазите на прозорците имаше буркани от конфитюр с летни цветя в тях, а на едната страна висеше цветна картина на платно, изобразяваща пътя на християнина от кръщението до гроба. В тази невинна неподходяща обстановка правото установи официално, но без излишен шум, че Сара Лилиан Джъп е жертва на углавно престъпление и престъпно убита.

2

Оставаше да мине погребението. При него, за разлика от изслушването, присъствието беше по желание и решението да се появиш или не за никого не беше лесно освен за мисис Макси. На нея не ѝ беше трудно и тя даде ясно да се разбере, че възнамерява да присъства. Макар че не обсъждаше въпроса, отношението ѝ към него не будеше съмнения. Сали Джъп беше умряла в тяхната къща, където беше наета на работа. Единствените ѝ роднини очевидно нямаха намерение да ѝ простят, че ги поставя в неудобно положение и ги скандализира в смъртта така, както и в живота. Те нямаше да участват в погребението, което щеше да бъде в „Сейнт Мери“ на разноски на приюта. Но освен че все някой трябваше да бъде там, семейство Макси имаха и чувство за отговорност. Ако в къщата ти е умрял човек, най-малкото, което можеш да направиш за него, е да отидеш на погребението му. Мисис Макси не се изрази точно с тези думи, но синът и дъщеря ѝ разбраха недвусмислено, че такова присъствие е просто благовъз-питана любезност и че онези, които оказват гостоприемство в дома си, трябва, ако за съжаление, се наложи, да удължат гостоприемството си, като ги изпратят спокойно до гроба им. Във всичките си фантазии за това какъв ще бъде животът в Мартингейл по време на разследване на убийство Дебора никога не си беше мислила, че главна роля ще играят сравнително по-маловажните въпроси на личния вкус и етикецията. Беше странно, че тревогата за техните акции, колкото и да беше голяма, сега отстъпваше, макар и временно, на грижата им дали семейството да изпрати венец на погребението и ако е така, кои са най-подходящите думи на съболезнование, които да напишат на картичката. И този въпрос не разтревожи мисис Макси, която само попита дали искат нещо общо от тримата, или Дебора ще изпрати венец само от свое име.

Стивън, изглежда, беше освободен от тези погребални обреди. Полицията му беше разрешила да се върне в болницата след предварителното изслушване и той нямаше да бъде в Мартингейл до другата събота вечерта, а само щеше да се отбива за кратко. Никой не очакваше от него да поднесе целомъдрен венец за удоволствието на селските клюкари. Той имаше пълно основание да се върне в Лондон, за да си гледа работата. Дори Далглийш не можеше да очаква от него да се мотае в Мартингейл за неопределено време за удобството на полицията.

Ако Катерин имаше също толкова основателна причина да се върне в Лондон, тя не се възползва от нея. Очевидно ѝ оставаха още седем дни от годишната отпуска и тя пожела с радост да остане в Мартингейл. Когато я попитаха, прояви разбиране. Нищо не пречеше да помогне на мисис Макси по някакъв начин. Точно така беше. Все някой трябваше да обслужва Саймън Макси, всекидневната работа в къщата непрекъснато се отлагаше заради разследването на Далглийш, а освен това Сали я нямаше.

След като се разбра, че майка ѝ възнамерява да отиде на погребението, Дебора реши да потисне естественото си отвращение от цялата идея и ненадейно обяви, че ще бъде на погребението. Не се изненада, когато Катерин изрази подобно намерение, но неочаквано и успокояващо беше, че Филис смяташе да отиде с тях.

– Не е нужно ни най-малко – каза ядосано тя. – Не мога да разбера защо е целият този шум. Лично аз смятам, че цялата идея е болна и безвкусна, но ако искаш да дойдеш и да те зяпат, е, това е безплатно шоу. – Тя излезе от гостната бързо, със смущаваща сдържаност, която той намираше за толкова обезоръжаваща, но се върна след няколко минути, за да каже:

– Съжалявам, че бях толкова груба, Филикс. Моля те ела, ако искаш. Прекрасно е, че си помислил за това.

Филикс внезапно изпита яд към Стивън. Вярно беше, че връщането на работа е удобно извинение за момчето. Но за него беше типично и дразнещо да използва такова удобно и просто извинение, за да се скрие от отговорност и неприятности. Нито Дебора, нито майка ѝ, разбира се, можеха да видят нещата по този начин и Катрин Бауърс, горката заслепена глупачка, беше готова да прости всичко на Стивън. Никоя от жените не би изляла неприятностите си пред Стивън. Но, помисли Филикс, ако този млад мъж беше обуздал своите донкихотовски импулси, нищо от това нямаше да се случи. Филикс се приготви за погребението обзет от студен яд, като решително се бореше с подозрението си, че една част от този яд е фрустрация, а друга част – завист.

Беше още един прекрасен ден. Тълпата беше облечена в летни дрехи, някои от момичетата носеха рокли по-подходящи за плаж, отколкото за погребение. Изглежда, много от тях са били тръгнали на пикник и едва тогава са чули за по-доброто забавление, което по случайност се случваше на гробището. Някои носеха храната, която им беше останала след похапването, а други още дъвчеха сандвичи и портокали. Стигнеха ли до гроба, поведението им ставаше съвсем прилично. Смъртта има всеобщ отрезвяващ ефект и нервният смях бързо стихваше под възмутените погледи на правоверните. Дебора не беснееше от тяхното поведение, а от факта, че те изобщо са там. Обземаше я хладно презрение и гняв, които плашеха със своята сила. По-късно тя се почувства доволна от това, защото те не оставяха място за тъга и неловкост.

Семейство Макси, Филикс Хърн и Катерин Бауърс бяха застанали заедно пред открития гроб, а мис Лидъл и няколко момичета от Сейнт Мери стояха скупчени зад тях. Срещу тях бяха Далглийш и Мартин. От двете страни на отворения гроб полицаи и заподозрени се гледаха едни други. Малко по-надолу имаше още едно погребение с непознат свещеник от друга енория. Опечалените бяха в черно, притиснати един до друг в малък кръг, толкова близко до гроба, че изглеждаха като участници в таен обред за избраници, скрит от чужди очи. Никой не им обър-на внимание, а гласът на техния свещеник не можеше да заглуши минорното шумолене на хората пред гроба на Сали. Те, помисли си, Дебора, поне погребаха мъртвеца си с някакво достойнство. Дойде ред на мистър Хинкс да каже своите няколко думи. Много разумно той не спомена при какви обстоятелства е умряло момичето, а тихо каза, че пътищата на провидението са неведоми – твърдение, което малцина от слушателите му бяха компетентни да оборят, въпреки че присъствието на полицията говореше, че поне нещо във въпросната мистерия е дело на човек.

Мисис Макси прояви активен интерес към цялата церемония, повтаряше на висок глас „Амин“, което прозвучаваше като категорично съгласие в края на всяка молитва, справи се с бързите си пръсти с требника и помогна на две съсипани от тъга или притеснение момичета от „Сейнт Мери“ да намерят сами каквото търсят в книгата. В края на службата тя пристъпи към гроба и за миг остана втренчена надолу в ковчега. Дебора по-скоро почувства, отколкото чу въздишката на майка си. Никой не можеше да каже какво означава тази въздишка, като гледаше спокойното ѝ лице, което се обърна отново към събралите се хора. Тя свали едната си ръкавица и се наведе да прочете съболезнованията на една от картичките, преди да отиде при дъщеря си.

– Каква ужасна тълпа. Мислех, че хората си имат по-интересни занимания. Все пак, ако горката Сали беше много по-малко склонна към самореклама, отколкото изглеждаше, сигурно щеше да одобри това погребение. Какво прави това момче? Това майка му ли е? Вашето момче не може да не знае, че не се скача по гробовете. Не трябва да му позволявате, ако искате да го водите на гробищата. Това е света земя, а не площадка за игра. Във всеки случай погребението не е подходящо забавление за едно дете.

Майката и детето ги изгледаха изумено – две бледи слисани лица с еднакви заострени носове и рядка коса. Жената задърпа детето и погледна уплашено назад. Ярката наситена светлина вече се разсейваше, собствениците на велосипедите, подпрени на оградата на гробището между астрите, започнаха да изтеглят оттам колелата си, фотографите прибираха камерите. Една или две групички все още изчакваха, като си говореха тихо и търсеха възможност да разгледат оставените венци. Гробарят вече събираше обелките от портокалите и хвърлените хартии, като си мърмореше под носа. Гробът на Сали беше отрупан с цветя. Червено, синьо и златисто се преливаха над чимовете пръст и дървените летви като шарен юрган и уханието на прясна пръст се смесваше с уханието на цветя.

3

– Не е ли това лелята на Сали? – попита Дебора. Една слаба нервно изглеждаща жена с коса, която някога може да е била червена, говореше с мис Лидъл. Двете вървяха заедно към портата на гробището. – Това сигурно е същата жена, която потвърди, че трупът е на Сали на предварителното изслушване. Ако това е лелята, може да я закараме до тях с колата. Автобусите са ужасно нарядко по това време на деня.

– Може би си струва, докато е с нас, да разменим някоя дума с нея – каза Филикс, обмисляйки нещата. Предложението на Дебора първоначално беше продиктувано от добри чувства – желанието да спестиш на някого дълго чакане на слънце. Но сега практическите ползи от предложението ѝ станаха ясни.

– Накарай мис Лидъл да те запознае с нея, Филикс. Аз ще докарам колата. Може да разбереш къде е работела Сали, преди да забременее, и кой е бащата на Джими и дали вуйчо ѝ наистина я е харесвал.

– За две-три минути любезен разговор? Едва ли.

– Докато пътуваме, ще има много време. Опитай Филикс.

Дебора забърза след майка си и Катерин, доколкото добрият тон позволяваше, оставяйки Филикс да се заеме със задачата. Жената и мис Лидъл бяха стигнали до пътя и спряха, за да разменят няколко последни думи. От разстояние двете фигури изглеждаха като че ли изпълняват някакъв церемониален танц. Едновременно протегнаха ръце за довиждане и едновременно се дръпнаха назад. След това мис Лидъл, която беше тръгнала, се обърна, за да каже още нещо, и фигурите пак се събраха.

Докато Филикс се приближаваше към тях, те го наблюдаваха и той видя как устните на мис Лидъл се движат. Стигна до тях и нямаше как да не бъдат представени един на друг. Слаба ръка в евтина ръкавица от изкуствена материя се протегна свенливо само за секунда и бързо се отдръпна. Дори в този механичен и почти непочувстван контакт Филикс долови как тя трепери. Тревожните сиви очи отместиха поглед, докато той говореше.

– Мисис Риско и аз се чудехме дали можем да ви закараме до вас – каза внимателно той. – За автобуса ще чакате дълго. С удоволствие ще ви закараме. – Това поне беше истина. Тя се поколеба. Точно когато мис Лидъл очевидно реши, че предложението, макар и неочаквано, не може да бъде пренебрегнато, без това да изглежда неприлично, а може да бъде прието съвсем спокойно и започна да я подтиква да приеме, Дебора застана до тях в реното на Филикс и въпросът беше решен. Лелята на Сали беше представена като мисис Виктор Проктър и беше удобно настанена до нея на предната седалка, преди някой да може да се противопостави на това. Филикс седна на задната седалка, като съзнаваше, че това начинание не е съвсем по вкуса му, но признаваше, че Дебора в действие е възхитителна. „Специалист по безболезнено извличане на информация“ помисли той, докато колата се спускаше по хълма. Чудеше се докъде ще стигнат и дали Дебора се е погрижила да каже на майка си колко ще се забавят.

– Знам най-общо къде живеете – чу я той да казва. – Точно преди Кенингбери. Ние минаваме по този път за Лондон. Но ще трябва да разчитам на вас за пътя. Много мило, че ни разрешихте да ви закараме вкъщи. Погребенията са ужасни. Наистина с облекчение си тръгваш.

Резултатът от това беше неочакван. Мисис Проктър изведнъж заплака, безшумно, почти без да движи лицето си. Като че ли не можеше да контролира сълзите си и ги оставяше да се стичат по бузите и да падат върху ръцете в скута ѝ. Когато заговори, гласът ѝ беше тих, но достатъчно ясен, за да бъде чут въпреки шума на мотора. Но сълзите продължаваха да се стичат безмълвно и без всякакво усилие.

– Не трябваше да идвам. На мистър Проктър няма да му хареса, ако разбере, че съм идвала. Той няма да се е прибрал, когато аз се върна, така че няма да узнае, а Берил е на училище. Но няма да му хареса. Който каквото си е надробил, това си сърба. Така казва и не можеш да му се сърдиш. Особено когато е направил толкова много за нея. Никога не е имало някаква разлика между Сали и Берил. Никога. Ще твърдя това, докато умра. Не знам защо трябваше на нас да ни се случи.

Този вечен плач на нещастните се стори на Филикс неблагоразумен. Той не знаеше, че семейство Проктър е поело цялата отговорност за Сали, откакто тя беше забременяла и със сигурност нямаше нищо общо със смъртта ѝ. Той се наведе напред да чува по-ясно. Дебора може и да беше казала нещо насърчително, но той не беше сигурен. Не можеше и дума да става за извличане на информация. Тази жена беше таила нещата в себе си прекалено дълго време.

– Възпитавахме я в скромност. Никой не може да го отрече. Невинаги ни е било лесно. Тя наистина получи стипендията, но ние все пак трябваше и да я храним. Тя не беше лесно дете. Мислех си, че е от бомбардировките, но мистър Проктър не искаше и да чуе. Те ни бомбардираха през цялото време, нали разбирате. Имахме къща в Стоук Нюингтън тогава. Нямаше много въздушни нападения и се чувствахме сигурни близо до скривалището Андерсън. Лил и Джордж бяха убити от ракета Фау 1. Не си спомням нищо. Не помня и как съм извадена от развалините. Казаха ми за Лил цяла седмица по-късно. Извадиха ни всички, но Лил беше мъртва, а Джордж умря в болницата. Ние извадихме късмет. Аз поне така предполагах. Мистър Проктър беше наистина зле дълго време и накрая се пенсионира по болест. Но те повтаряха, че сме извадили късмет.

„Като мене“, помисли Филикс мрачно. „Един от извадилите късмет.“

– И тогава взехте Сали и я отгледахте – подсказа Дебора.

– Нямаше кой друг. Наистина нямаше кой друг. Майка ми не можеше да я вземе. Тя не ставаше за това. Мислех си как на Лил това щеше да ѝ хареса, но такива мисли не ти помагат да обичаш едно дете. Тя наистина не беше обичлива. Не беше като Берил. Само че Сали беше на десет години, когато Берил се роди, и предполагам, че ѝ е било трудно, след като толкова дълго време е била едно дете вкъщи. Винаги получаваха еднакво – уроци по пиано и всичко друго. А сега това. Полицията дойде след смъртта ѝ. Не бяха в униформа или нещо такова, но се познаваше какви са. Всички го разбраха. Питаха кой е мъжът, разбира се, но ние не можехме да кажем.

– Мъжът, който я е убил? – попита Дебора, която не можеше да повярва на ушите си.

– О, не. Бащата на бебето. Сигурно си мислеха, че той може да го е направил, но ние не можехме да им кажем нищо.

– Предполагам, че са ви разпитвали много къде сте били онази нощ.

За пръв път мисис Проктър, изглежда, усети сълзите си. Бръкна в дамската си чанта и ги избърса. Интересът към нейната история ѝ подейства успокояващо и разсея тъгата ѝ – на каквото и да се дължеше тя – на която се беше отдала. Филикс мислеше, че е малко вероятно този плач да е за Сали. Дали тези сълзи не бяха рукнали от съживения спомен за Лил, Джордж и безпомощното дете, което бяха оставили след себе си, или това беше просто униние и чувство за провал? Сякаш предусетила въпросите му, тя каза:

– Не знам защо плача. Плачът не може да върне умрелите. Предполагам, че е заради службата на гроба. Пяхме за Лил химна „Господ е Пастир мой“^[7]. Не изглежда подходящ нито за едната, нито за другата. Питахте ме за полицията. Предполагам, че и вие сте си патили от тях. Бяха при нас. Казах им, че съм вкъщи с Берил. Питаха дали сме били на празненството в Чадфлийт. Казах им, че не знаем нищо за него. Не че ако знаехме, щяхме да отидем. Не видяхме Сали повече и вече не искахме и да знаем къде работи. Помня този ден добре. Беше толкова странно. Мис Лидъл телефонира сутринта, искаше да говори с мистър Проктър, нещо което не беше правила, откакто Сали тръгна на работа. Берил вдигна телефона и това обаждане ѝ се стори странно. Помисли си, че за да се обажда мис Лидъл, нещо се е случило на Сали. Но тя само каза, че Сали била добре. Това беше странно. Тя знаеше, че не искаме да чуваме за нея.

Сигурно и на Дебора това се беше сторило странно, защото попита:

– Мис Лидъл телефонирала ли е така и преди, за да ви каже, че Сали е добре?

– Не. Не, откакто Сали отиде в Мартингейл. Тогава ни телефонира, за да ни го каже. Поне така мисля. Може и да е писала на мистър Проктър, но не съм сигурна. Предполагам, че е трябвало да научим, че Сали напуска прию-та, тъй като мистър Проктър е неин наставник. Поне ѝ беше. Но сега е навършила двайсет и една години и е самостоятелна и нас вече не ни засяга къде ходи. Никога не е държала на нас, на никого от нас, нито дори на Берил. Помислих си, че е по-хубаво да дойда днес, защото щеше да изглежда странно, ако никой от семейството не е там, каквото и да разправя мистър Проктър. Но той беше прав. Не можеш да помогнеш на мъртвите с присъствието си и само се разстройваш. И всички тези хора би трябвало да правят нещо по-хубаво.

– Значи мистър Проктър не е виждал Сали, откакто тя е напуснала дома Ви? – продължи да настоява Дебора.

– Разбира се, че не. Не би имало никакъв смисъл, нали?

– Очаквам, че в полицията са го попитали къде е бил в нощта, когато тя е умряла. Винаги правят така. Разбира се, това е само една формалност.

Ако Дебора се беше опасявала, че звучи обидно, страхът ѝ беше неоснователен.

– Странно е как продължават. От начина, по който говорят, човек ще си помисли, че ни подозират, че знаем нещо по въпроса. Задават въпроси за живота на Сали, какво най-много е очаквала и кои са били приятелите ѝ. Все едно че става дума за някаква важна личност.

Попитаха Берил за телефонния разговор с мис Лидъл. Попитаха дори мистър Проктър какво е правил онази нощ. Не че ние можехме да забравим тази нощ. Това беше нощта, когато стана инцидентът с колелото. Не се прибра до дванайсет и беше в много лошо състояние – с подута устна, колелото изкривено. Беше си загубил часовника и това го беше разстроило, тъй като часовникът беше от баща му и от истинско злато. Много, много ценен, винаги така ни казваха. Няма да забравим онази нощ скоро, мога да ви уверя.

Мисис Проктър вече се беше възстановила напълно от емоциите на погребението и приказваше с охотата на човек, свикнал повече да слуша, отколкото да бъде чут. Дебора караше колата с лекота. Ръцете ѝ бяха отпуснати на волана и сините ѝ очи се взираха право в пътя пред нея, но Филикс нямаше никакво съмнение, че умът ѝ е другаде. Тя издаваше възклицания на съчувствие, докато слушаше разказа на мисис Проктър и ѝ отговаряше.

– Какъв ужасен шок за вас двамата! Сигурно сте били страшно притеснена, когато той е закъснял толкова много. Как се случи това?

– Паднал е, като се е спускал по един хълм, някъде към Финчуърди. Фучал е надолу, а някъде по пътя имало счупени стъкла. Разбира се, прерязали са предната му гума, той е изгубил контрол и паднал в канавката. Казах му, че е можел да се убие или да се нарани лошо. И ако беше станало така, господ знае какво щеше да се случи, защото тези пътища са много безлюдни. Може да си лежиш там часове наред и никой да не дойде да те вдигне. Мистър Проктър не обича натоварените пътища за каране на колело и нищо чудно в това. Ако търсиш спокойствие, трябва сам да се погрижиш да го намериш.

– Той много ли обича да кара колело? – попита Дебора.

– Луд е да кара колело. Винаги е бил. Разбира се, сега не прави онези тежки преходи по пътищата. След войната и след бомбардировките. Така правеше, когато беше млад. Но все още обича да кара и обикновено не го виждаме много в събота следобед.

В гласа на мисис Проктър се долови облекчение, което не остана незабелязано от двамата ѝ слушатели. Колело и инцидент правят много добро алиби, помисли Филикс, но той не може да е сериозно заподозрян, ако се е прибрал вкъщи преди дванайсет. Трябва му поне един час да стигне до вкъщи от Мартингейл дори и ако инцидентът е бил инсцениран и той е карал през цялото време. Освен това е трудно да се намери убедителен мотив, тъй като Проктър очевидно не беше намерил за необходимо да убие племенницата си преди да я приемат в „Сейнт Мери“ и не беше имал контакт с нея оттогава, както личи по всичко. Филикс разиграваше в ума си възможността за наследство, което евентуално Сали щеше да получи и което при нейната смърт много удобно щеше да отиде при Берил Проктър. Но дълбоко в себе си той не търсеше убиеца на Сали Джъп, а някого с достатъчно сериозен мотив и възможност да отклони полицейското разследване от по-вероятни заподозрени. Засега това изглеждаше пропаднала надежда що се отнася до съпрузите Проктър, но Дебора очевидно беше решила, че може да се хване някаква диря чрез тях. Факторът време безспорно тревожеше и нея.

– Дочакахте ли съпруга си, мисис Проктър? Към полунощ сигурно сте изпаднали в отчаяние, особено ако той друг път не е закъснявал.

– Обикновено закъсняваше малко и винаги ми казваше да не го чакам, така че аз не го чаках. Ходя на кино с Берил в събота. Ние, разбира се, имаме телевизор и понякога гледаме, но е различно да излезеш от къщи веднъж в седмицата.

– Значи, сте били легнали, когато съпругът ви се е върнал – настоя Дебора тихо.

– Той си имаше ключ, разбира се, затова нямаше смисъл да го чакам. Ако знаех, че ще закъснее толкова много, щеше да бъде различно. Обикновено си лягам към десет часа, когато мистър Проктър го няма. Имайте предвид, че в неделя сутрин няма това бързане, но никога не съм обичала закъсняването вечер. Това казах на полицията. „Никога не съм обичала да закъснявам“, казах аз. Те ме разпитваха и за инцидента с мистър Проктър. Инспекторът прояви съчувствие. „Той се прибра вкъщи почти в дванайсет“, казах им аз. Те видяха, че това е била една тревожна нощ дори Сали да не беше убита.

– Сигурно мистър Проктър ви е събудил, когато се е върнал вкъщи. И вие ужасно сте се разтревожили като сте го видели в такова състояние.

– О, да! Чух го в банята и когато го извиках, той дойде при мене. Лицето му изглеждаше ужасно, страховит зелен цвят, примесен с кръв, и целият трепереше. Не знам как се е прибрал. Станах да му направя чаша чай, докато той се изкъпе. Спомням си времето, защото той извика да ме попита колко е часът. Беше си загубил часовника, разбирате ли, при инцидента, а ние имаме само малкия кухненски часовник и другия в гостната. Той показваше дванайсет без петнайсет и кухненският часовник също. За мене беше шок, уверявам Ви. Трябва да е станало дванайсет и половина, докато си легнем, и не смятах, че ще е в състояние да стане на другия ден. Но той стана както обикновено. Винаги пръв слиза долу и прави чай. Мисля, че никой не прави чай като него и наистина той ми носи горе чаша много хубав чай. Но никога не съм мислила, че ще стане рано тази неделя, като си представях как изглеждаше предишната вечер. И досега не е на себе си. Затова не отиде на предварителното изслушване. А онази сутрин да дойде полицията и да ни каже за Сали. Няма как бързо да забравим онази нощ.

4

Бяха стигнали вече Кенингбъри и дълго чакаха на светофара, който възпираше прииждащите коли от Хай Роуд и Бродуей. Очевидно беше пазарният ден на това пренаселено предградие на Източен Лондон. Тротоарите бяха претъпкани от домакини, които от време на време, сякаш движени от слепи пориви, тръгваха в непрекъснат поток да пресичат на пешеходната пътека. Някогашните редици от къщи от двете страни на пътя сега бяха превърнати в магазини и техните несъразмерни витрини и фасади контрастираха нелепо със скромните покриви и прозорците на горните етажи. Сградата на кметството, сякаш замислена от идиоти, прекалили с алкохол и гражданско съзнание, се издигаше в усамотено великолепие между два бомбардирани обекта, чието възстановяване едва започваше.

Затворил очи срещу жегата и шума, Филикс строго си припомни, че Кенингбъри е едно от по-културните предградия със завидните си обществени услуги и че не всички искат да живеят в тиха джорджианска къща в Гринуич, където речната мъгла се стеле на бели пластове и само най-верните му приятели намират пътя до вратата му. Зарадва се, когато светлината на светофара се смени и под ръководството на мисис Проктър те се придвижиха напред с леки тласъци и поеха наляво от главния път. Тук се видя другото лице на търговския център – жени, натоварени с кошници на път за вкъщи, магазинчета за булчински рокли и фризьорски салони с псевдофренски имена, окачени над прозорци на преустроени гостни стаи. След няколко минути отново завиха по една тиха улица, на която се редяха еднакви къщи в дълга редица докъдето стига погледът. Макар и еднакво построени, те бяха много различни по вид, защото градинките пред тях не си приличаха по нищо. Всичките бяха старателно оформени и поддържани. Някои от собствениците бяха изявили индивидуалността си чрез декоративни дръвчета, миловидни каменни джуджета въдичари или фалшиви алпинеуми, но повечето от тях се бяха задоволили с цветя и ухания, които прикриваха безличието на къщите зад тях. Пердетата показваха, че са избирани внимателно макар и несполучливо, че често са прани и обикновено съчетани със завеси от дантела или мрежа и внимателно спуснати, за да спрат любопитството на улицата. Уиндърмиър Кресънт имаше почтения вид на малко по-изискана улица от съседните, чиито жители са решени да поддържат това превъзходство.

Това, значи, беше домът на Сали Джъп, която за голямо съжаление, беше паднала много под неговите стандарти. Колата спря до бордюра пред номер 17 и мисис Проктър притисна черната си безформена чанта към гърдите си и задърпа вратата.

– Оставете на мен – каза Дебора и се пресегна през нея да отвори вратата. Мисис Проктър се измъкна и започна благодарствени излияния, които Дебора прекъсна.

– Моля Ви, недейте. Ние много се радваме, че дойдох-ме. Искам да помоля за чаша вода, преди да продължим. Знам, че е глупаво, но от шофирането в тази жега много ожаднявам. Наистина само вода. Аз почти нищо друго не пия.

„Недей, за бога!“, помисли си Филикс, когато двете жени изчезнаха в къщата. Той се чудеше какво е решила Дебора сега и се надяваше, че чакането няма да бъде много дълго. Мисис Проктър беше оставена без избор да покани ли доброжелателката си вкъщи. Тя едва ли можеше да изнесе чаша вода на улицата. Въпреки това Филикс беше сигурен, че това нахълтване в дома ѝ не ѝ е приятно. Беше погледнала тревожно към улицата и той си помисли, че времето, с което разполага, изтича бързо, че колата е още там, а трябва да се махне, преди мъжът ѝ да се е прибрал. Тревожността, която беше показала при срещата им на гробището, се беше върнала. Изпита момент на раздразнение към Дебора. Малко вероятно беше упражнението да се окаже полезно и беше срамота да се причинява такава тревога на тази трогателна женица.

Дебора, недокосната от такива изискани чувства, вече влизаше в гостната стая. Вътре едно момиче подготвяше нотите си на пианото, очевидно за да се упражнява, но беше избутана от стаята припряно с поръчката „Донеси чаша вода, мила“, изговорена с изкуствено бодър глас, често използван от родители в присъствието на непознати. Детето тръгна доста неохотно, помисли си Дебора, но не и преди да ѝ отправи преднамерено продължителен поглед. Тя беше твърде обикновено дете, но приликата с умрялата ѝ братовчедка беше очевидна. Мисис Проктър не я беше представила и Дебора се почуди дали това е небрежност поради нервност, или това беше умишлено, за да остави детето в неведение за следобедните похождения на майка си. Ако е така, излиза, че трябва да се измисли някаква история, за да се обясни това посещение, макар че мисис Проктър не правеше впечатление на човек, който е достатъчно изобретателен в това отношение.

Двете седнаха една срещу друга в два фотьойла, всеки от тях с бродерия на облегалката си на момиче в кринолинена рокля и боне на главата, което бере ружи, и пухкави неизползвани възглавници на седалката. Очевидно това беше най-хубавата им стая, използвана само за гости и упражнения по пиано. С мирис на восък за дърво, нови мебели и рядко отваряни прозорци. На пианото имаше две снимки на момичета в балетни рокли, грациозните им тела наведени неестествено в сковани пози, а лицата им застинали в решителна усмивка под венци от изкуствени рози. Едното от тях беше детето, току-що излязло от стаята. Другото беше Сали. Странно как типичната за семейството цветова гама или костна система може да направи един негов член забележителен, а да остави друг с вид, който не говори нищо и не обещава нищо за в бъдеще. Мисис Проктър долови къде се беше спрял нейният поглед.

– Да – каза тя, – направихме всичко за нея. Всичко. Никога не правехме разлика. Тя също взимаше уроци по пиано, същите като Берил, макар че нямаше таланта на Берил. Но винаги се отнасяхме към тях по един и същи начин. Ужасно е как всичко това свърши. Тази другата снимка направихме след кръщенето на Берил. На нея сме аз, мистър Проктър, бебето и Сали. Тя беше едно малко хубаво човече тогава, но не остана такава.

Дебора се приближи към снимката. Групата позираше сковано – седнали на тежки резбовани столове на един измислен фон на драпирани завеси, заради които снимката изглеждаше по-стара, отколкото беше. Мисис Проктър, по-млада и по-закръглена, държеше детето си непохватно и изглеждаше притеснена в новите си дрехи.

Сали гледаше намръщено. Съпругът беше застанал зад тях, опрял ръцете си с ръкавици собственически на облегалките на столовете. Имаше нещо неестествено в стойката му, а лицето му не изразяваше нищо. Дебора го разгледа внимателно. Беше сигурна, че го е виждала някъде и преди, но опитът ѝ да го разпознае не сполучи и я затрудни. Всъщност лицето му беше незабележително, а снимката беше правена преди повече от десет години. Тя се отдалечи разочарована. Снимката ѝ беше разкрила много малко и тя вече не знаеше какво беше помислила, че ще научи от нея.

Берил Проктър се върна с чаша вода, една от най-хубавите чаши, сложена върху малък поднос от папиЂ машЂ. Не се запознаха официално и докато пиеше водата, Дебора усещаше, че и двете искаха тя да си отиде. Изведнъж и на нея ѝ се прииска да излезе от къщата и да се освободи от тях. Импулсивното ѝ идване тук беше неразбираемо. Тя се беше подвела от скука, надежда и най-вече от любопитство. Сали мъртва беше по-интересна от Сали жива и тя беше поискала да види от какъв дом Сали беше отхвърлена. Това любопитство сега изглеждаше самона-деяно, а влизането ѝ в къщата беше нежелано и тя не искаше да го удължава.

Тя се сбогува и се върна при Филикс. Той седна зад волана и не си казаха нищо, докато градчето не остана зад тях и колата не се изплъзна от пипалата на предградието и навлезе в полето.

– Е – каза Филикс най-накрая, – струваше ли си усилието да се правиш на детектив? Сигурна ли си, че искаш да продължаваш така?

– Защо не?

– Само защото можеш да откриеш факти, които би предпочела да не знаеш.

– Като например, че в семейството ми има убиец?

– Не съм казал това.

– Ти старателно избягваше да го кажеш. Но аз предпочитам честността пред тактичността. Това е, което си мислиш, нали?

– Говорейки като убиец, признавам, че това е възможно.

– Ти си участвал в съпротивата. Това не е било убийство. Не си убивал жени.

– Убих две. Признавам, че беше при стрелба, не чрез удушаване. Навремето изглеждаше чисто.

– Това убийство също беше чисто – за някого.

– Защо тогава да не го оставим на полицията? Най-голямата им трудност ще бъде да съберат достатъчно доказателства, за да оправдаят повдигането на обвинение. Ако започнем да се намесваме, може само да им поднесем доказателството, което търсят. Случаят е широко отворен. Стивън и аз влязохме през прозореца на Сали. Така може да постъпи почти всеки. Повечето хора в селото сигурно знаят къде стои стълбата. Доказателството за заключената врата е неоспоримо. Както и да е влязъл убиецът, не е излязъл през вратата. Единствено приспивателното свързва това престъпление с Мартингейл. От нищо не следва, че между тези две неща има връзка. А дори и да има, и други хора може да са имали достъп до тези хапчета.

– Не разчиташ ли прекалено много на съвпадения? – попита Дебора студено.

– Съвпадения се случват всеки ден. Всеки съдебен състав ще може да измисли половин дузина примери от собствения си опит. Най-вероятното тълкуване на фактите засега е, че някой познат на Сали е влязъл през прозореца и я е убил. Той може да е използвал стълбата или да не я е използвал. Има драскотини по стената сякаш като се е спускал по водосточната тръба, се е пуснал чак когато е бил съвсем близо до земята. Полицията може да е забелязала всичко това, но едва ли може да установи, кога точно е издраскана стената. Сали може да е приемала и други посетители преди него.

– Това изглежда интересно, но някак си не се вписва. Бих искала да го повярвам за доброто на всички нас, но не мога. Никога не съм харесвала Сали, но не вярвам, че е била леко момиче. Не искам сигурност на такава цена – да се очерни името на горкото момиче сега, когато не може да се защити.

– Мисля, че си права за нея – каза Филикс. – Но не те съветвам да подаряваш на инспектора твоето мнение. Нека той сам направи психологическа оценка на Сали. От целия случай може нищо да не излезе, ако запазим самообладание и не приказваме много. Хапчетата са най-голямата опасност. Скриването на шишенцето прави двете неща свързани. Но дори и да е така, хапчето беше сложено в твоята чаша. Всеки може да е направил това.

– Дори и аз.

– Дори и ти. Но може да го е сложила Сали. Може да ти е взела чашата, за да те подразни. Мисля, че точно това е направила. Може да е сложила хапчето в своето какао не за друго, а просто от желание за една спокойна нощ. Дозата не е била фатална.

– Тогава защо шишенцето е било скрито?

– Нека да предположим, че то е било скрито от някой, който погрешно е смятал, че приспивателното и убийството са свързани, и е искал да укрие този факт или от някой, който знае, че не са свързани, но иска да набеди семейството. Тъй като беше намерено на място, категорично свързано с теб, може да приемем, че въпросната личност е искала да набеди точно теб. Приятни мисли ще имаш, докато си на път.

Вече изкачваха хълма над Литъл Чадфлийт. Под тях лежеше селото, а над дърветата зърнаха високите сиви комини на Мартингейл. Наближавайки имението, потиснатостта и страхът, които донякъде пътуването беше успокоило, сега ги притиснаха като черен облак.

– Ако не разкрият това престъпление – каза Дебора, – представяш ли си наистина как живеем щастливо в Мартингейл? Мислиш ли си, че трябва да знаеш истината? Честно ми кажи, никога ли не си бил убеден, че Стивън го е извършил или аз?

– Ти? Не и с тези ръце и с този маникюр. Не забеляза ли, че е използвана значителна сила и че шията ѝ беше наранена, но без следи от драскотини? Една възможност е да е бил Стивън. А също така Катерин, майка ти и Марта. И аз. Изобилието от заподозрени е нашата най-голяма защита. Нека Далглийш си избере. А колкото до това да не живеем в Мартингейл, ако престъплението не бъде разкрито – представям си, че тази къща е била свидетел на не едно насилие през последните триста години. Не всичките ти предшественици са водили образцов редовен живот, някои от тях са умирали от ръка на убиец, пък макар и свещеници. След двеста години смъртта на Сали Джъп ще бъде една от легендите, които се разказват на Хелоуин, за да се плашат правнуците ти. Ако наистина не можеш да понасяш Мартингейл, винаги имаш Гринуич. Няма да ти досаждам с това пак, знаеш какво чувствам.

Гласът му беше почти безизразен. Ръцете му държаха леко волана, а очите му все още гледаха напред в пътя съсредоточено, но спокойно, без напрежение. Той сигурно беше разбрал, какво мисли тя, защото каза:

– Не се тревожи за това. Няма да усложня нещата повече, отколкото мога да помогна. Просто не искам тези яки типове, с които ти се забавляваш, да разберат погрешно моя интерес.

– Ще ме искаш ли, Филикс, ако реша да избягам от тебе?

– Това не е ли мелодраматично? Какво друго са правели повечето от нас през последните десет години? Но ако искаш брак, за да избягаш от Мартингейл, жертвата ти може да се окаже ненужна. Като излизахме от Кенингбъри, се разминахме с Далглийш и един от неговите хора. Предполагам, че са тръгнали да правят същото като нас. Твоята подозрителност към Проктър може да не се окаже погрешна, в края на краищата.

Закараха мълчаливо колата в гаража и влязоха в хладния хол. Катерин Бауърс се качваше по стълбите. Носеше поднос, покрит с ленена кърпа, и беше облечена в бялата найлонова престилка, която обикновено слагаше, когато обслужваше Саймън Макси. Изглеждаше стегната, енергична и добре. Никога не е приятно да видиш друг човек да изпълнява компетентно и явно задължения, които съзнанието ти казва, че са твои, и Дебора беше достатъч-но почтена да разпознае причината за своето раздразнение. Опита се да го скрие с необичаен за нея пристъп на увереност.

– Погребението беше ужасно, нали Катерин? Много съжалявам, че Филикс и аз изчезнахме така. Закарахме мисис Проктър у дома ѝ. Имах внезапен порив да припиша убийството на злия вуйчо.

Катерин не се впечатли.

– Попитах инспектора за вуйчото, когато той ме разпитваше втория път. Каза, че полицията е отхвърлила възможността мистър Проктър да е убил Сали. Не обясни защо. Оставям тази работа на него. Един господ знае колко работа има тук.

Тя продължи. Загледана след нея, Дебора каза:

– Може и да съм немилостива, но ако някой в Мартингейл е убил Сали, предпочитам това да е била Катерин.

– Едва ли е възможно – каза Филикс. – Не мога да си представя, че е способна на убийство.

– А останалите от нас са способни, дори майка ми?

– Особено тя, така мисля, ако e сметнала, че е необходимо.

– Не ти вярвам – каза Дебора. – Но дори и да е така, виждаш ли я как не казва нищо, докато полицията преобръща Мартингейл и хора като мис Лидъл и Дерек Пулан са заподозрени?

– Не – отговори Филикс. – Не я виждам.