Убийството на прислужницата

1

Приютът „Сейнт Мери“ са намираше на почти два километра от центъра на селото, грозна сграда от червени тухли с много кулички и фронтони, която не можеше да се види от главния път, защото се криеше зад защитен пояс лаврови храсти. Алеята за коли, покрита с чакъл, водеше до предната врата с изтъркано до блясък чукало на нея. Мрежестите пердета на всички прозорци бяха снежнобели. Ниски каменни стъпала отстрани на къщата водеха до квадратна поляна, където бяха струпани няколко детски колички. Прие ги прислужница с шапка и престилка – вероятно една от майките, помисли си Далглийш – и ги въведе в малка стая вляво от входа. Изглеждаше несигурна какво трябва да направи и не можа да разбере името на Далглийш, макар че той го повтори два пъти. Тя го гледаше втренчено и неразбиращо с големи очи през очила с железни рамки, докато се помайваше с нещастен вид край вратата.

– Не се безпокойте – каза Далглийш учтиво, – просто кажете на мис Лидъл, че двама полицаи са дошли при нея от Мартингейл. Тя ще разбере всичко.

– Моля Ви, трябва да знам името. Обучават ме за домашна прислужница. – Тя тъпчеше на място с отчаяна настоятелност, разкъсвана между страха си от гнева на мис Лидъл и притеснението, че е в една стая с двама непознати мъже, при това и двамата полицаи.

Далглийш ѝ подаде визитката си.

– Просто ѝ дайте това. Така е още по-добре. И не се тревожете. От вас ще стане много добра домашна прислужница. Днес те се ценят повече от злато, нали знаете.

– Не и когато имат извънбрачно дете – каза сержант Мартин, докато слабичкото момиче прекрачваше вратата, прошепвайки „Благодаря!“. – Странно е да видиш такова просто малко същество тука, сър. По държанието ѝ се вижда, че нещо ѝ липсва. Предполагам, че някой се е възползвал от нея.

– Тя е от тези хора, от които другите се възползват още от деня, в който са родени.

– И също така много уплашена, нали? Предполагам, че тази мис Лидъл се отнася добре с момичетата, сър?

– Много добре, ако питаш нея. С нейната работа е лесно да изпаднеш в умиление. Но тя трябва да се разправя с какви ли не хора. Тука е нужна безкрайна надежда, вяра и великодушие. С други думи, нужна е светица, но едва ли мис Лидъл може да отговори на това изискване.

– Да, сър – каза сержант Мартин. После, като размисли, той разбра, че „Не, сър“ щеше да бъде по-точен отговор. Без да съзнава, че е изрекъл нещо еретично, Далглийш бавно оглеждаше стаята. Тя беше неудобна, но непретенциозна и в нея имаше много от личните вещи на мис Лидъл, помисли той. Всичко дървено блестеше. Пианото и масата от розово дърво сякаш излъчваха топлина от вложената в тях енергия и усърдие. На единствения голям прозорец, който гледаше към поляната, имаше перде от кретон на цветя, което сега беше спуснато, за да пази от слънцето. Килимът, макар и овехтял на вид, не изглеждаше като дарение, предоставено от доброволци или официална организация. Стаята беше така белязана с духа на мис Лидъл, сякаш тя притежаваше цялата къща. По стените имаше снимки на бебета, легнали голи на килимчета с надигнати главици към фотоапарата, безпомощни до крайност. Бебета, които се усмихваха беззъби от колички и люлки. Увити в одеяла бебета в ръцете на своите майки. Имаше дори едно или две легнали неудобно в ръцете на притеснен мъж. Вероятно те бяха щастливците, добрали се най-накрая до официален баща. Над малкото бюро от махагон имаше гравюра в рамка на жена, която преде на чекрък с надпис на табелка закрепена на долната част на рамката. „Подарено от Чадфлийт и Областния комитет за морални добродетели на мис Алис Лидъл за двайсетгодишна предана служба като управител на приюта „Сейнт Мери“.“ И Далглийш, и Мартин загледаха гравюрата.

– Не знам дали бих нарекъл това място точно приют – каза сержантът. Далглийш огледа отново мебелите, това грижливо пазено наследство от детството на мис Лидъл.

– Спокойно можеше да принадлежи на самотна жена на възрастта на мис Лидъл. Тя е превърнала това място в свой дом преди повече от двайсет години. Може всичко да направи, за да не допусне самата тя да бъде изгонена от това място.

Сержант Мартин не можа да отговори, защото въпросната дама влезе при тях. Мис Лидъл винаги се чувстваше най-добре на своя територия. Здрависа се спокойно и се извини, че е трябвало да я чакат. Като я гледаше, Далглийш установи, че тя е използвала това време, за да сложи пудра на лицето си и да настрои ума си решително. Очевидно беше решила да приеме посещението като жест на любезност, стига да можеше, и ги покани да седнат с целия чар на който е способна една неопитна домакиня. Далглийш отказа чай, внимателно отбягвайки укорителния поглед на своя сержант. Мартин се потеше обилно. Неговото мнение беше, че педантизмът, проявен към вероятен заподозрян, може да стигне много далече и че един хубав чай в горещ ден никога не е възпрепятствал закона.

– Ще се опитаме да не ви задържаме задълго, мис Лидъл. Сигурен съм, че сте разбрали, че аз разследвам смъртта на Сали Джъп. Разбирам, че вчера вие сте била на вечеря в Мартингейл. Разбира се, била сте също и на празненството следобед и естествено, познавате мис Джъп още от времето, когато е била тук в „Сейнт Мери“. Има едно-две неща, за които много се надявам вие да дадете обяснение.

Мис Лидъл се сепна от последната му дума. Когато сержант Мартин с жест на досада извади тетрадката за протоколиране на разпитите, Далглийш забеляза как тя бързо навлажни устни, а ръцете ѝ се напрегнаха почти незабележимо и си даде сметка, че тя е нащрек.

– Всичко, което попитате, разбира се, инспекторе. С „инспектор“ да се обръщам към вас, нали? Разбира се, познавах Сали много добре и тази история е ужасен шок за мене. Така е за всички нас. Опасявам се обаче, че няма да съм ви много полезна. Не съм много наблюдателна – не забелязвам и не помня нещата много-много, нали разбирате. Това е доста голям недостатък понякога, но не можем всички да сме детективи. Нали така? – Нервният ѝ смях прозвуча малко неестествено.

„Взехме ѝ страха“, помисли сержант Мартин. „Може пък да има нещо тука.“

– Нека да започнем със самата Сали Джъп – каза Далглийш кротко. – Разбирам, че тя е живяла тук през последните пет месеца на бременността си и се е върнал пак тук, когато са я изписали от болницата след раждането. Останала е тук, докато започне работа в Мартингейл, което е станало когато бебето е навършило четири месеца. Дотогава е помагала тук в домакинството. Сигурно сте я опознали много добре през това време. Харесвахте ли я, мис Лидъл?

– Дали съм я харесвала? – жената се засмя нервно. – Не е ли това странен въпрос, инспекторе?

– Така ли? В какъв смисъл?

Тя направи усилие да прикрие смущението си и да се престори, че мисли внимателно по въпроса.

– Не знам просто какво да кажа. Ако ми бяхте задали този въпрос преди една седмица, нямаше да се колебая да ви кажа, че Сали е чудесна в работата си и е достойно момиче, което прави всичко по силите си да не повтаря грешката си. Сега обаче не мога да не се чудя дали не съм бъркала спрямо нея, дали Сали наистина е била искрена. – Тя говореше с тъгата на познавач, чиято предишна безпогрешна оценка накрая се е оказала неправилна. – Предполагам, че сега вече няма никога да узнаем, дали е била искрена, или не.

– Под искрена приемам, че искате да кажете дали е била откровена в привързаността си към мистър Макси.

Мис Лидъл поклати тъжно глава.

– Всичко говореше, че не е била искрена. Никога не съм била в по-голям шок, инспекторе. Разбира се, че тя не е имала право да приеме д-р Макси, независимо какво е изпитвала към него. Тя показа, че направо ликува, когато застана пред прозореца и ни каза това. Той, разбира се, беше ужасно притеснен и пребледнял. Горката мисис Макси, това беше ужасен момент за нея. Страхувам се, че винаги ще се обвинявам за случилото се. Аз препоръчах Сали за Мартингейл. Изглеждаше толкова прекрасна възможност за нея във всяко отношение. И сега, това.

– Значи вярвате, че смъртта на Сали Джъп е пряк резултат от нейния годеж с мистър Макси?

– Ами така изглежда, нали?

– Аз твърдя, че смъртта ѝ е много удобна за всеки, който не е харесвал предложената женитба, семейство Макси, например.

Лицето на мис Лидъл пламна.

– Но това е нелепо, инспекторе. Ужасно е да се говори така. Ужасно. Разбира се, че не познавате семейството така както ние, но трябва да ви кажа, че цялата тази идея е нелепа. Не е възможно да сте си помислили, че аз съм искала да кажа такова нещо! Напълно ми е ясно, какво се случи. Сали се е била забъркала с някакъв мъж, когото ние не познаваме и когато той чул за годежа – ами, загубил е контрол. Влязъл е през прозореца, нали? Това е, което мис Бауърс ми каза. Ами, това доказва, че не е бил човек от семейството.

– Убиецът вероятно е излязъл от стаята през прозореца. Още не знаем как той или тя е влязъл там.

– Вие наистина ли си представяте как мисис Макси се спуска по стълба от този прозорец. Не би могла да го направи!

– Не си представям нищо. Стълбата е била на мястото си и всеки, който е искал, е можел да я използва. Може да е била сложена там дори и ако убиецът е влязъл през вратата.

– Но Сали щеше да чуе! Дори стълбата да е била поставена там тихо. Или да погледне през прозореца и да я види.

– Може би. Ако е била будна.

– Не разбирам, инспекторе. Вие, изглежда, сте решили да подозирате семейството. Ако знаехте само какво са направили за това момиче.

– Бих искал да ми кажете.

– А вие не трябва да ме разбирате погрешно.

– Подозирам всеки, който е познавал мис Джъп и няма алиби за времето, през което е убита. Затова съм тук сега.

– Е, предполагам, че знаете за моите движения. Нямам желание да ги пазя в тайна. Доктор Епс ме докара с колата си. Тръгнахме от Мартингейл около десет и половина. Трябваше да пиша за малко в тази стая и после се разходих в градината. Легнах си около единайсет часа, което е доста късно за мене. Чух за този ужас, докато привърш-вах закуската си. Мис Бауърс се обади по телефона и попита, дали мога да взема Джими, докато те разберат какво ще стане с него. Естествено, оставих заместничката ми мис Полак да наглежда момичетата и излязох. Обадих се на Джордж Хопгуд и го помолих да дойде с таксито.

– В началото казахте, че според вас новината за годежа на мис Джъп за мистър Макси е причината за нейната смърт. Тази новина беше ли известна извън къщата? Аз разбрах, че мистър Макси е направил предложението си в събота вечерта, така че никой, който не е бил в Мартингейл след това време, не е могъл да знае.

– Доктор Макси може да е направил предложението си в събота, но няма съмнение, че момичето е било решено да го спечели още преди това. Нещо се е случило, сигурна съм в това. Видях я на празненството и тя беше много възбудена през целия следобед. А казаха ли ви как беше изкопирала роклята на мисис Риско?

– Едва ли искате да кажете, че това е друг мотив.

– Показва накъде е вървяла мисълта ѝ. Нямайте никакво съмнение – Сали получи това, което е искала. Съжалявам единствено, че семейство Макси са замесени в тази бъркотия заради нея.

– Казахте ми, че сте си легнали около единайсет часа след разходка в градината. Има ли някой, който да потвър-ди това?

– Доколкото знам, никой не ме е видял, инспекторе. Мис Полак и момичетата са по леглата си в десет часа. Аз, разбира се, си имам собствен ключ. Необичайно е за мене да изляза по този начин, но бях много разстроена. Не можех да не мисля за Сали и за мистър Макси и знаех, че няма да мога да заспя, ако си легна по-рано.

– Благодаря Ви. Имам само още два други въпроса. Къде в тази къща държите лични документи? Искам да кажа, документи, които се отнасят до управлението на този приют. Писма от комисията например.

Мис Лидъл отиде до бюрото от розово дърво.

– Пазим ги в това чекмедже, инспекторе. Държа го заключено, естествено. Макар че тази стая се почиства само от момичета, на които имам доверие. Ключето стои в малкото чекмедже над него.

Тя вдигна капака на бюрото и показа мястото. Далглийш си помисли, че само глупава или лишена от любопитство домашна прислужница би подминала скритото ключе, ако е достатъчно смела да го потърси. Мис Лидъл очевидно беше свикнала да си има работа с момичета, кои-то бяха до ужас респектирани от официални документи и не можеха и да помислят да ги пипат без позволение. Но Сали Джъп не беше нито глупава, нито лишена от любопитство, подозираше той и сподели това с мис Лидъл. Както се очакваше, представата как Сали с лукава усмивка пипа, където не трябва, изпълни с още по-голямо възмущение мис Лидъл, отколкото думите му за семейство Макси.

– Искате да кажете, че Сали може да е ровила из мои-те неща? Никога не бих повярвала на това преди, може пък и да сте прав. О, да. Разбирам сега. Затова ѝ харесваше да работи тука. Цялото нейно послушание и учтивост са били само преструвка! И като си помисля, че съм ѝ се доверявала! А аз наистина мислех, че държи на мене, че аз ѝ помагам. Доверяваше ми се. Но предполагам, че всичките истории са били лъжи. Сигурно ми се е присмивала през цялото време. Предполагам, че и вие ме смятате за глупачка. Е, може и да съм, но не съм направила нищо, от което да се срамувам, нищо! Без съмнение са ви разказали за тази сцена в трапезарията на семейство Макси. Тя не може да ме уплаши. В миналото може да е имало малки трудности тука. Не ме бива много с цифри и сметки. Никога не съм се правела на добра в това отношение. Но не съм направила нищо лошо. Може да попитате всеки член на комитета. Сали Джъп може да души наоколо колкото си иска. Нищо добро не е видяла от това.

Тя се тресеше от гняв и не се и опита да скрие горчивото задоволство, което придружаваше последните ѝ думи. Но Далглийш не беше подготвен за реакцията ѝ на последния му въпрос.

– Един от моите сержанти беше при семейство Проктър, най-близките родственици на Сали Джъп. Естествено, надявахме се те да ни дадат някаква информация, която да ни помогне. Малката им дъщеря беше там и ни разказа някои неща. Можете ли да ми кажете, мис Лидъл, защо сте се обадили в събота сутринта на мистър Проктър в деня на празненството? Детето е вдигнало телефона. – Преобразяването от гневна ненавист в слисваща изненада у мис Лидъл беше смехотворно. Тя буквално зяпна.

– Аз? Телефонирала съм на мистър Проктър? Не знам какво искате да кажете! Не съм била във връзка със семейство Проктър откакто Сали отиде в Мартингейл. Те не се интересуваха от нея. За бога, защо да се обаждам по телефона на мистър Проктър?

– Това се чудех и аз – каза Далглийш.

– Това е смешно! Ако се бях обаждала на мистър Проктър, щях да ви кажа. Защо да имам някакви възражения? Но не съм. Детето сигурно лъже.

– Някой лъже, това е сигурно.

– Е, не съм аз – троснато каза мис Лидъл. Поне по този въпрос Далглийш беше склонен да ѝ повярва. Докато тя го изпращаше на вратата, той попита между другото:

– Разказахте ли на някого за събитията в Мартингейл, когато се прибрахте, мис Лидъл? Ако вашата заместничка е била все още будна, сигурно е било естествено да споделите за годежа на Сали.

Мис Лидъл се поколеба, след това отговори отбранително:

– Е, новината щеше да се разчуе, нали? Искам да кажа, че семейство Макси едва ли е очаквало новината да остане тайна. Всъщност наистина споменах за това пред мис Полак. Мисис Пулан беше също тук. Беше дошла от Роуз Котидж да върне лъжичките за чай, с които ѝ бяхме услужили за празненството. Така че мисис Пулан знаеше и не се опитвайте да ми кажете, че тя може да има нещо общо със смъртта на мис Сали.

Далглийш отговори неопределено. Той не беше толкова сигурен.

2

Към обяд всички дейности в Мартингейл замираха. Далглийш и сержантът все още работеха в кабинета, откъдето сержантът излизаше от време на време да говори с дежурния на вратата. Полицейските коли все още пристигаха тайнствено, разтоварваха своите пътници – униформени и цивилни с шлифери и след кратък престой ги откарваха другаде. Семейство Макси и техните гости наблюдаваха тези пристигания и заминавания от прозорците, но никой от тях не беше извикан повторно след разпитите, продължили до късно следобед. Изглежда, бяха приключили с въпросите за този ден и компанията можеше да помисли за вечеря с надеждата, че ще се нахранят, без някой да ги безпокои. Къщата изведнъж беше утихнала и когато Марта нервно и нерешително удари гонга в седем и половина, той изтрещя като груба намеса в тишината на скръбта с неестествено висок звук за техните опънати нерви. Самата вечеря започна и приключи в мълчание. Призракът на Сали се придвижваше от вратата до бюфета и когато мисис Макси позвъни и вратата се отвори, за да пропусне Марта, никой не вдигна поглед. Мислите, кои-то я занимаваха, съответстваха на мизерната ѝ вечеря. Никой не беше гладен и нямаше нищо, което да възбуди апетит. След това всички се преместиха в гостната, сякаш негласно им беше отправена обща покана. Изпитаха облекчение, когато видяха, че мистър Хинкс минава пред прозореца и Стивън отива да го посрещне. Най-сетне беше дошъл представител на външния свят. Никой не можеше да обвини викария, че е убил Сали Джъп. Предполагаше се, че идва да предложи като духовник напътствия и утеха. Единствената утеха, която семейство Макси би приело, беше уверението, че в края на краищата Сали не е умряла, че те са преживели един кратък кошмар, от който сега се събуждат малко уморени и малко изтерзани поради липсата на сън, но окрилени от радостта на откритието, че нищо от това не е било истина. Но ако се окажеше, че съвсем не е така, появата на някой извън сянката на подозрението беше най-малкото окуражаващо; присъствието му можеше да придаде на този страховит ден илюзията, че всичко е наред. Те си дадоха сметка, че бяха говорили шепнешком, когато поздравът на Стивън към викария им прозвуча като крясък. Той влезе при тях със Стивън по петите му, четири чифта очи го погледнаха в очакване, сякаш нямаха търпение да разберат присъдата, която светът е произнесъл над тях.

– Горкото момиче – каза той. – Горката тя. А беше толкова щастлива снощи.

– Говорихте ли с нея след празненството? – Стивън не успя да прикрие нетърпението в гласа си. – Не, не успях. Понякога се обърквам много за времето. Глупаво от моя страна. Сега като ми споменавате за това, трябва да кажа, че не съм говорил с нея през целия ден вчера. Видях я из градината, разбира се. Беше облечена в толкова красива бяла рокля. Не, говорих с нея в четвъртък вечерта. Вървяхме заедно по пътя и аз я попитах за Джими. Мисля, че беше в четвъртък. Да, трябва да е било четвъртък, защото през цялата вечер в петък си бях вкъщи. Четвъртък вечер беше последният път, когато говорихме. Беше толкова щастлива. Разказа ми как ще се жени и как Джими ще си има баща. Но всички вие знаете за това, предполагам. За мене беше изненада, но разбира се, много се зарадвах. А сега това. Полицията има ли някакви новини?

Той се огледа наоколо, сякаш питаше внимателно и съвсем не беше наясно за ефекта от думите си. Всички замълчаха, после Стивън каза:

– Може би знаете, че аз предложих на Сали да се омъжи за мене. Но тя не може да ви е казала за това в четвъртък. Тя дори не знаеше тогава. Никога не съм ѝ споменавал за женитба преди седем и четирийсет вечерта в събота.

Катерин Бауърс се изсмя и засрамено се извърна, когато Дебора я погледна. Мистър Хинкс сбърчи вежди разтревожен, но тихият му старчески глас беше твърд.

– Аз се обърквам понякога с времето, но съм сигурен, че беше четвъртък, когато се видяхме. Излизах от черквата след вечерня и Сали минаваше с Джими в количката. Няма как да съм объркал разговора. Не точните думи, но смисъла. Сали каза, че скоро Джими ще си има баща. Попитах я дали познавам младоженеца, но тя само се разсмя и каза, че предпочита това да остане изненада. Беше много възбудена и щастлива. Повървяхме още малко заедно и я оставих пред моята къща, защото предположих, че тя идва насам. Съжалявам, бях сигурен, че всички вече знае-те за това. Важно ли е?

– Инспектор Далглийш сигурно така мисли – каза Дебора уморено. – Предполагам, че трябва да отидете при него и да му кажете. Едва ли имате друг избор. Но той има нечовешката възможност да изтръгва нелицеприятни истини.

Мистър Хинкс изглеждаше разтревожен, но не се наложи да отговаря, защото някой почука на вратата и се появи Далглийш. Той протегна ръка към Стивън. Увито в бяла мъжка кърпа имаше малко изцапано с кал шишенце.

– Познавате ли това? – попита той.

Стивън отиде при него, погледна, но не протегна ръка.

– Да, това е шишенцето от сънотворните хапчета от шкафа за лекарствата на баща ми.

– Останали са седем хапчета. Потвърждавате ли, че три хапчета липсват от общо десетте, които вие сте сложили в това шишенце.

– Естествено, че потвърждавам. Вече ви казах. Бяха десет хапчета.

– Благодаря – каза Далглийш и се обърна към вратата.

Ръката му почти докосваше дръжката на вратата, когато Дебора проговори.

– Разрешено ли ни е да попитаме къде беше намерено това шишенце?

Далглийш я погледна, сякаш въпросът се нуждаеше от неговата сериозна преценка.

– Защо да не е? Вероятно е поне един от вас да иска истински да знае. Беше намерено от един от моите хора, заровено в тази част на поляната, която се използва за игра на съкровища. Както знаете, почвата там е много разровена от търсачи на съкровища. Има няколко чима, които още са там. Шишенцето е било поставено в една от дупките и почвата над него е била отъпкана. Този, който е направил това, даже е бил достатъчно грижлив да отбележи мястото с едно от дървените колчета с изписани имена на тях, разхвърляни наоколо. Странно, името на него беше вашето, мисис Риско. Във вашата чаша беше какаото с

хапчетата в него; вашето колче сочеше мястото на скритото шишенце.

– Но защо? Защо? – извика Дебора.

– Ако някой от вас може да отговори на този въпрос, аз ще бъда в кабинета още един-два часа. – Той се обърна учтиво към мистър Хинкс. – Вие сигурно сте мистър Хинкс, сър. Надявах се да ви видя. Ако е удобно, може би ще ми отделите няколко минути сега.

Викарият погледна към семейство Макси с озадачено съжаление. Сякаш щеше да заговори. След това, без да каже нито една дума, последва Далглийш.

3

Едва към десет часа Далглийш успя да разпита доктор Епс. Докторът беше обикалял почти целия ден пациенти, които може би не представляваха толкова спешни случаи, та да оправдаят едно неделно посещение, но му осигуряваха извинение да отлага разпита. Ако искаше да скрие нещо, предполагаше се, че вече е решил каква ще бъде тактиката му. Той по принцип не беше заподозрян. Никой не си представяше, че може да има мотив. Но беше домашният лекар на семейство Макси и техен близък приятел. Никога не би възпрепятствал охотно правосъдието, но може би имаше нетрадиционни идеи за това какво представлява правосъдието и можеше да се възползва от професионалната дискретност като вратичка, ако иска да избегне неудобни въпроси. Преди време Далглийш имаше неприятности с такъв свидетел. Но сега нямаше защо да се тревожи. Доктор Епс, който сякаш възприе срещата им почти като среща между пациент и лекар, го покани с готовност в лечебницата от червени тухли, която беше погрешно пристроена към приятната му къща в джорджиански стил^[4] и се вмъкна в един въртящ се стол пред бюрото му. Размахвайки ръка, той посочи на Далглийш стола на пациента – един голям уиндзор^[5], смущаващо нисък, на който беше трудно да изглеждаш, че си удобно седнал или да започнеш разговор. Далглийш едва ли не очакваше докторът да започне с поредица от лични и неудобни въпроси. Но фактически доктор Епс очевидно беше решил да говори предимно той. За Далглийш това беше добре дошло, защото знаеше много добре кога може да научи най-много благодарение на мълчанието си. Докторът запали голяма лула с особена форма.

– Няма да ви предложа да пушите. Нито да изпиете едно питие. Знам, че обикновено не пиете със заподозрени. – Той погледна бързо Далглийш, за да види реакцията му, но като не получи никакъв коментар, разпали лулата си с няколко единични поемания на въздух и заговори.

– Няма да ви губя времето да казвам колко ужасно е това. Наистина е трудно за вярване, но все пак някой я е убил. Сложил е ръка на шията ѝ и я удушил. Ужасно е за мисис Макси. За момичето също, разбира се, но естествено, мисля за живите. Стивън ми се обади около седем и половина. Няма съмнение, че момичето е намерено мъртво, разбира се. Било е мъртво от седем часа, доколкото мога да преценя. Съдебният лекар знае повече от мене по този въпрос. Момичето не е било бременно. Идвала е да я преглеждам и затова знам. Това обаче ще бъде голямо разочарование за селото. Харесва им, когато чуят най-лошото. А и щеше да бъде мотив, предполагам – за някого.

– Ако мислим за мотив – отговори Далглийш, – можем да започнем с този годеж на мистър Стивън Макси.

Докторът се размърда на стола си от неудобство.

– Пълни глупости. Момчето е глупак. Той няма нищо освен заплата и господ знае, че това е много малко. Разбира се, ще получи нещо, когато баща му умре, но тези стари семейства трябва да живеят и да поддържат собствеността си с пари – цяло чудо е, че не е трябвало да разпродават имоти. Правителството прави всичко възможно да ги затрие. Да се чудиш дали не сме полудели. Обаче това не е ваш проблем! От мене да го знаете, че Макси съвсем не е в състояние да се ожени. И къде е мислил да заведе Сали да живее ? Да остане в Мартингейл със свекърва си? Глупак с глупаците, не е наред в главата.

– От всичко това става ясно – каза Далглийш, – че въпросният годеж би бил истинско бедствие за семейство Макси. И е в интерес на няколко души да не се случи.

Докторът се наведе към него предизвикателно през бюрото.

– На цената на смъртта на едно момиче? Като оставят това дете без майка и без баща? За какви хора ни мислите?

Далглийш не отговори. Фактите бяха неопровержими. Някой беше убил Сали Джъп. Някой, който не се беше възпрял от присъствието на спящото ѝ дете. Но той забеляза как с възклицанието си докторът се причисляваше към семейство Макси. „За какви хора ни мислите?“ Нямаше съмнение на чия страна е доктор Епс.

В малката стая ставаше тъмно. Като пъшкаше при всяко малко усилие, докторът се надигна и през бюрото запали лампата. Тя беше на стойка с винт и той я фокусира внимателно, така че снопът светлина падна върху ръцете му, а лицето му остана в сянка. Далглийш усети, че започва да се уморява, но трябваше да свърши още много, преди работният ден да приключи. И съобщи главната цел на посещението си.

– Мистър Саймън Макси е ваш пациент, нали така?

– Разбира се. Винаги е бил. Сега за него не може да се направи почти нищо, разбира се. Просто въпрос на време и добро обслужване. За това главно се грижи Марта. Но да, мой пациент е. Напълно безпомощен. Напреднала артериосклероза с усложнения от един или друг характер.

Ако мислите, че е изпълзял по стълбите да убие момичето, да знаете, че грешите. Съмнявам се, че е знаел за съществуването ѝ.

– Предписвали сте му специални хапчета за сън от една година, нали така?

– Стига сте повтаряли „нали така“, нали така това, нали така онова. Знаете много добре, че съм му предписвал. Това не е тайна. Не виждам какво общо имат те с тази история. – Изведнъж той се вцепени. – Да не искате да кажете, че първо е била упоена?

– Още нямаме доклада на съдебния лекар, но изглежда, че това е много възможно.

Докторът не се престори, че не разбира.

– Това е лошо.

– Това доста стеснява кръга на заподозрените. Има и други смущаващи обстоятелства.

Далглийш каза на доктора за липсващите хапчета, за Сали, за която се твърдеше, че ги е намерила, за Стивън и десетте хапчета и за шишенцето, заровено в поляната на мястото за игра на съкровища. Като свърши, за миг настъпи тишина. Докторът беше потънал назад в стола си, който отначало изглеждаше твърде малък, за да издържи тази бодра и успокояваща закръгленост. Когато заговори, плътният, боботещ глас внезапно бе станал стар и уморен глас.

– Стивън не ми е казал. Разбира се, че заради празненството не е имал възможност. Може обаче и да е размислил. Сигурно си е помислил, че от мене няма голяма полза. Трябваше да знам, разбирате ли. Той няма да си затвори очите за такава небрежност. Баща му... мой пациент. Познавам Саймън Макси от трийсет години. Аз съм довел децата му на този свят. Трябва да познаваш пациентите си, да знаеш кога имат нужда от помощ. Аз просто оставях рецептата седмица след седмица. Напоследък дори не се качвах често горе да го видя. Струваше ми се, че няма смисъл. Не мога обаче да си представя какво прави Марта там. Грижи се за него, всичко прави. Сигурно е знаела за тези хапчета. Имам предвид, ако Сали е казала истината.

– Трудно е да си представим, че е измислила цялата тази история. Освен това тя е взела хапчетата. Предполагам, че ги продават само с рецепта?

– Да. Не можеш просто да влезеш в аптека и да ги купиш. О, но тя е казала истината. Никога не е имало съмнение. Аз обвинявам себе си. Трябваше да видя какво става в Мартингейл. Не само със Саймън Макси. С всички тях.

„Значи, той мисли, че някой от тях я е убил“, помисли Далглийш. „Ясно вижда накъде вървят нещата и това не му харесва. Едва ли може да му се търси вина за това. Знае, че това е престъпление на някой от Мартингейл. Въпросът е дали със сигурност знае? И, ако е така, кой точно?“

Той разпита за съботната вечер в Мартингейл. Разказът на доктор Епс за появата на Сали преди вечеря и разкритието за предложението на Стивън беше доста по-малко драматичен от разказите на Катерин Бауърс и на мис Лидъл, но в основата си версиите съвпадаха. Той потвърди, че нито той, нито мис Лидъл са излизали от кабинета, докато е ставало броенето на парите, и че той видял Сали Джъп да се качва по централното стълбище точно когато заедно с домакинята на къщата двамата минавали през хола към външната врата. Мислеше, че Сали била по халат и носела нещо, но не си спомняше какво. Можеше да е било чаена чаша с чинийка или голяма чаша. Той не ѝ казал нищо. Тогава я е видял жива за последен път.

Далглийш попита на кого друг в селото е предписвал това сънотворно.

– Ще трябва да си погледна бележките, ако искате да съм точен. Може да отнеме половин час. Това не е обикновена рецепта. Мога да си спомня един или двама пациенти, които са го взимали. Може да има и други, разбира се. Сър Рейнолд Прайс и мис Полак в „Сейнт Мери“ го взимаха, това знам. Мистър Макси, разбира се. Впрочем какво става с неговото лекарство сега?

– Задържали сме сънотворните хапчета. Разбирам, че доктор Макси е предписал същото лекарство в сироп. А сега, докторе, трябва да поговоря с вашата икономка и си тръгвам.

Измина цяла минута, преди докторът да чуе. Измъкна се тромаво от стола си, мърморейки извинения и тръгна от лечебницата към къщата. Там Далглийш се увери, че докторът е пристигнал в десет и четиресет и пет и е бил извикан за раждане в единайсет без десет. Той и не очакваше да чуе нещо друго. Трябваше да провери и семейството на пациентката, но без съмнение, щяха да осигурят алиби на доктор Епс до три и половина през нощта, когато най-накрая беше оставил мисис Бейнс от Несингфорд горда с първородния си син. Доктор Епс е помагал да се появи нов живот, а не е отнел живота на Сали Джъп.

Докторът промърмори нещо за късно посещение или визита и тръгна с Далглийш към портата, предпазвайки се от студената вечер с голямо и тежко палто, най-малко една мярка по-голямо от неговата. Когато стигнаха до портата, докторът, който бе сложил ръце в джобовете, възкликна изненадано и разтвори дясната си ръка – в нея се видя малко шишенце. То беше почти пълно с дребни кафяви хапчета. Двамата мъже мълчаливо се вгледаха в него. После доктор Епс каза:

– Хапчета за сън.

Далглийш извади носна кърпа, уви в нея шишенцето и го пусна в своя джоб. С интерес забеляза първия инстинк-тивен жест на съпротива от страна на доктора.

– Това е сигурно лекарството на сър Рейнолд. Нищо общо няма със семейство Макси. Това палто беше на Прайс. – Тонът му беше отбранителен.

– От кога имате това палто, докторе? – попита Далглийш.

Отново последва дълга пауза. Тогава, изглежда, докторът си даде сметка, че има факти, които е безсмислено да прикрива.

– Купих го в събота на църковното празненство. Купих го по-скоро на шега, закачка между мене и... продавача.

– И това беше кой? – попита Далглийш неумолимо.

Доктор Епс не срещна погледа му, а отговори мрачно:

– Мисис Риско.

4

Неделята беше по светски безкрайна и остави след себе си спомен за толкова непривична седмица, че понеделникът се зададе без цвят и форма – просто време без край. Потокът от съобщения беше по-голям от обикновено благодарение на неуморимия телефон и на онези по-специални и по-малко научни начини за свързване на хората в провинцията. Предполагаше се, че утрешната поща щеше да бъде още по-голяма, когато новината за убийството в Мартингейл щеше да стигне до онези, които разчитаха на вестниците за новините. Дебора беше поръчала пет-шест вестника. Майка ѝ се чудеше дали тази екстравагантност е израз на провокация, или опит да задоволи любопитството си.

Полицията все още използваше кабинета, макар че бяха обявили намерението си да се преместят в Мунрейкърс Армс по-късно през деня. Мисис Макси тихомъл-ком им пожела да се насладят на храната там. Стаята на Сали оставаше заключена. Само Далглийш имаше ключ и не даваше никакви обяснения за честите си посещения там, нито за това какво е намерил или се е надявал да намери. Лайънел Джефсън беше пристигнал рано сутринта – превзет, скандализиран и безполезен. Семейството се надяваше, че и полицията е разбрала какво голямо недоразумение е той. Както Дебора беше очаквала, той изглеждаше съвсем не на място в тази ситуация – толкова различна от обичайните му дела и опит. Очевидната му тревожност и многократните му упреци даваха да се разбере, че има сериозни съмнения в невинността на своите клиенти и няма вяра, че полицията е способна да се справи. Цялото семейство си отдъхна, когато още преди обяд бързо се върна в града, за да се консултира с колеги.

В дванайсет часа телефонът иззвъня за двайсети път.

Гласът на Рейнолд Прайс нахлу през жицата в ухото на мисис Макси.

– Но това е позорно, мила моя. Какво прави полицията?

– Мисля, че в момента се опитват да проследят бащата на бебето.

– Боже мой! За какво? Мисля, че ще е много по-добре, ако се заемат с откриването на убиеца.

– Те, изглежда, смятат, че между двете има връзка.

– Дяволски глупави идеи са това! Те и тука идваха. Разпитваха за някакви хапчета, които Епс ми бил предписал. Кой знае преди колко месеца е било. Представяш ли си как той си спомня след толкова време! Ти имаш ли идея защо се интересуват от това? Много странно. Няма да ме арестувате, инспекторе, нали, му казах аз. Той се развесели. – Силният смях на сър Рейнолд изпращя неприятно в ухото на мисис Макси.

– О, колко досадно е това за тебе! – каза мисис Макси. – Страхувам се, че тази тъжна история причинява много неприятности на всички. Отпрати ли ги доволни?

– Полицията ли? Мила моя, полицията никога не е доволна. Казах им направо, че е безсмислено да очакват да намерят нещо в тази къща. Прислужничките разтребват всичко, което не се държи под ключ. Представяш ли си да търсят шишенце с хапчета, което съм имал преди месеци? Дяволски глупава идея. Инспекторът, изглежда, си мислеше, че трябва да помня колко точно хапчета съм взел и да знам какво е станало с останалите. Представяш ли си? Казах му, че аз съм зает човек и прекарвам времето с по по-добър начин. Разпитваха ме също и за онази малка неприятност, която имахме в „Сейнт Мери“ преди около две години. Инспекторът изглеждаше много заинтригуван от нея. Искаше да знае защо си се оттеглила от комитета.

– Чудно как са се добрали до това?

– Някой глупак се е разприказвал повече, отколкото трябва, предполагам. Странно как хората не могат да си държат устата затворена, особено пред полицията. Този приятел Далглийш ми каза, че е странно, че не си в комитета на Сейнт Мери, при положение че правиш всичко останало в селото. Казах му, че си се оттеглила преди две години, когато имахме онази малка неприятност и естествено, той поиска да разбере каква е тази неприятност. И защо не сме се отървали от Лидъл навремето. Казах му: „Скъпи приятелю, не можеш просто да изриташ една жена след двайсет и пет години служба. Не става дума за истинска измама“. Моето мнение е ясно. Винаги е било. Винаги ще бъде. Небрежност и пълно объркване на сметките може би. Но това е много далече от умишлена измама. Казах на човека, че я извикахме пред комитета – без много шум и тактично, разбира се – и че изпратихме писмо, в което съобщавахме за новите финансови правила, за да няма никакво разминаване повече. Дяволски строго писмо, както и да го погледнеш. Знам, че навремето ти смяташе, че приютът трябва да премине към Комисията на епархията или към една от националните асоциации за самотни майки, вместо да е частна благотворителна дейност. И това казах на инспектора.

– Аз мислех, че е време да предадем трудната работа в ръцете на обучени и опитни хора, сър Рейнолд. – Докато говореше, мисис Макси се прокле за своето недоглеждане, което я беше вкарало в капана на това преповтаряне на старата история.

– Точно това имам предвид. Казах на Далглийш: „Мисис Макси може и да е била права. Не казвам, че не е била. Но лейди Прайс много държеше на приюта – на практика тя го основа всъщност – и естествено, на мене не ми се искаше да го прехвърляме на друг. Тези малки местни приюти се срещат вече рядко. Личната грижа, тя е важна. Няма съмнение обаче, че мис Лидъл беше объркала счетоводството. Много сложно за нея. Цифрите не са за жени“. Той се съгласи, разбира се. Доста се посмя.

Мисис Макси можеше да си представи разговора им. Не ѝ харесваше. Нямаше съмнение, че лекотата, с която мъжете смятат, че разбират от всичко, е предварително условие и за успеха на един детектив. Мисис Макси не се съмняваше, че когато шумното мъжко самодоволство стихнеше, умът на Далглийш се ангажираше с нова теория за убийството. Но как беше възможно това? И големите чаши, и чаените чаши за топлите напитки със сигурност бяха готови в десет часа. След това домакинята не е изпускала от очи мис Лидъл. Двете заедно са били в хола и са били свидетели как онази възпламеняваща фигура се качва с чашата на Дебора към стаята си. Мис Лидъл може и да е имала мотив, ако подигравката на Сали е носела специален смисъл за нея, но нямаше никакви доказателства, че тя е имала средствата, а със сигурност не е имала и подходящ случай. Мисис Макси, която никога не беше харесвала мис Лидъл, все още се надяваше, че полузабравеното унижение от преди две години може да остане скрито и че Алис Лидъл, немного съобразителна, немного интелигентна, но като цяло добронамерена и учтива, ще бъде оставена на мира.

Но сър Рейнолд още говореше.

– Между другото, не обръщам изобщо внимание на тези изумителни слухове, които се носят из селото. Хората приказват, нали знаеш, но всичко ще замре, щом полицията хване престъпника. Да се надяваме, че ще се размър-дат. Не забравяй, че ако има нещо, което мога да направя за тебе, ще го направя. Само ми кажи. И не забравяй да заключваш внимателно нощем. Следващата може да е Дебора или самата ти. И още нещо. – Гласът на сър Рейнолдс стана конспиративно дрезгав и мисис Макси трябваше да се напрегне, за да го чуе. – За момчето става дума. Хубав малък мъж, доколкото можах да видя. Зърнах го в количката на празненството. Помислих си тази сутрин, че искам да направя нещо за него. Не е добре да загубиш майка си. Да нямаш истински дом. Някой трябва да го наглежда. Къде е той сега? При теб ли е?

– Джими се върна в „Сейнт Мери“. Така, изглежда, е най-добре. Не знам какво ще се реши за него. Още е рано, разбира се. Не знам дали някой е помислил за това.

– Време е да го направят, мила моя. Време е. Може би ще го дадат за осиновяване. По-добре е да си в списъка, нали? Мис Лидъл е човекът, когото трябва да попитам, предполагам.

Мисис Макси не знаеше какво да отговори. Тя беше по-добре запозната със законите за осиновяване, отколкото сър Рейнолд и се съмняваше, че той може да бъде приет за най-подходящия кандидат да гледа дете. Ако предстоеше осиновяване, положението на Джими щеше да привлече много кандидати. Самата тя вече беше мислила за бъдещето на детето. Не му го спомена, но реши да му каже, че роднините на Сали може да приемат момчето и че нищо не може да се направи, преди да се разбере това. Дори беше възможно бащата да бъде издирен. Сър Рейнолд отхвърли тази възможност с присмех, но обеща да не прави нищо прибързано. Той приключи разговора с нови предупреждения да се пази от маниаци убийци. Мисис Макси се почуди дали има някой толкова глупав, колкото ѝ изглежда сър Рейнолд, и коя е причината за тази толкова внезапна загриженост за Джими.

Тя остави слушалката с въздишка и се върна към пощата от деня. Пет-шест писма бяха от приятели, които очевидно притеснени, изказваха подкрепа към семейството и увереност в невинността им, като отправяха покани за вечеря. Мисис Макси усети как този израз на подкрепа по-скоро я отклонява от мислите ѝ, вместо да ѝ вдъхва подкрепа. Тя неохотно отвори следващите три плика, кои-то бяха с непознати почерци. Може би щеше да бъде по-добре да ги унищожи непрочетени, но човек никога не знае. Можеше да загуби ценна информация по този начин. Освен това изглеждаше смело да приемеш информация, за която не подозираш каква може да бъде. А на Елинор Макси смелост никога не бе липсвала. Но първите писма бяха по-малко неприемливи, отколкото тя се страхуваше, че ще бъдат. Едното всъщност беше замислено да бъде насърчително. То съдържаше три кратки печатни текста с птички и рози в неуместно съседство и уверение, че който издържи до края, ще бъде спасен. Авторът на писанието искаше дарение, за да се разпространи тази добра новина, и предлагаше текстовете да се препишат и да се разпратят на приятели, застигнати от нещастие. Повечето от приятелите на мисис Макси бяха дискретни по отношение на неприятностите в живота, но въпреки това тя почувства лека вина, когато ги хвърли в кошчето за хартиени отпадъци. Другото писмо в лилав парфюмиран плик от дама, която твърдеше, че има свръхестествени сили, и беше готова, срещу заплащане, да организира сеанс, в който Сали Джъп щеше да се появи и да назове убиеца. Допускането, че разкритията на Сали ще бъдат напълно приемливи за семейство Макси, подсказваше, че авторката допуска тяхната невинност. Последното писмо беше изпратено от селото и питаше: „Не ти ли стигаше, че я караше да работи до смърт, мръсна убийцо?“. Мисис Макси разгледа внимателно написаното, но не можа да си спомни дали го е виждала преди. Пощенската марка беше ясна и тя долови в нея предизвикателство. Реши да отиде в селото на пазар.

В малкия селски магазин имаше повече хора от друг път и шумът от техния разговор веднага замря, когато тя се появи, което ясно показваше каква е била темата му. Там беше мисис Нелсън, мис Полак, старият Саймън от Уиър котидж, който беше сочен за най-стария жител и изглежда, смяташе, че това го освобождава от всякакви усилия за лична хигиена, и една-две жени от новите ферми, чиито лица и личности, каквито и да бяха те, тя все още не познаваше. Всички промърмориха „добро утро“ в отговор на нейния поздрав, а мис Полак стигна дотам да каже „Хубав ден, нали?“, преди да се втренчи в списъка си за пазаруване, опитвайки се да скрие зачервеното си лице зад кутиите с овесени ядки за закуска. Самият мистър Уилсън остави касовия апарат, на който работеше, и излезе напред мълчаливо, почтителен както винаги, да обслужи мисис Макси. Той беше висок, слаб, смъртноблед мъж с толкова слисващо нещастие на лицето, че беше трудно да повярваш, че не е на ръба на фалита, а е собственик на процъфтяваш малък бизнес. Той чуваше повече клюки от всеки друг в селото, но изказваше своето мнение толкова рядко, че то беше изслушвано с голямо уважение и запомняно от всички. Досега беше мълчал през цялото време по въпроса за Сали Джъп, но от това не следваше, че той го смята за неподходяща тема за разговор или че се въздържа в знак на уважение при всяка внезапна смърт. Хората чувстваха, че рано или късно мистър Уилсън ще произнесе присъда и щяха да бъдат много учудени ако тя не съвпаднеше с официалната – тази, която съдът тържествено произнася по-късно. Той изслуша мълчаливо поръчката на мисис Макси и се зае да обслужи най-ценната си клиентка, докато една по една жените измърморваха по едно „довиждане“ и се изнизваха или побягваха от магазина.

Когато си отидоха, мистър Уилсън се огледа конспиративно, насочи воднистите си очи нагоре, сякаш търсеше напътствие и се наведе през тезгяха към мисис Макси с думите:

– Дерек Пулан. Той е.

– Не знам, какво имате предвид, мистър Уилсън. – Мисис Макси говореше истината. Можеше и да добави, че няма особено желание да узнае.

– Не казвам нищо, мадам, нали разбирате. Да оставим полицията да си свърши работата, казвам аз. Но ако ви безпокоят в Мартингейл, питайте ги къде е бил Дерек Пулан миналата събота вечер. Той мина оттук около дванайсет часа. Видях го през прозореца на спалнята.

Мистър Уилсън се изправи със самодоволния вид на човек, произнесъл окончателната си дума, която не може да се опровергае, и с рязка промяна в настроението се захвана да прави сметката на мисис Макси. Тя чувстваше, че трябва да каже, че всяка улика, която има или мисли, че има, той трябва да я съобщи на полицията, но не можа да събере сили да изговори такива думи. Тя помнеше как изглеждаше Дерек Пулан последния път, когато го беше видяла – дребен, доста пъпчив младеж, който носеше готов костюм и евтини обувки. Майка му беше член на Института на жените, а баща му работеше за сър Рейнолд на по-голямата от неговите две ферми. Беше прекалено глупаво и нечестно. Ако Уилсън не може да си държи устата затворена, полицията ще е в къщата на Пулан преди да се мръкне, и господ знае какво щеше да измъкне оттам. Момчето изглеждаше стеснително и вероятно щеше да загуби и малкото ум, който има. И тогава мисис Макси си спомни, че някой е бил в стаята на Сали онази нощ. Това може да е бил Дерек Пулан. Ако искаше Мартингейл да не страда повече, тя трябваше да знае на чия страна застава.

– Ако имате информация, мистър Уилсън – каза тя, – мисля, че трябва да я предадете на инспектор Далглийш. Иначе може да навредите на много невинни хора, ако отправяте такива обвинения.

Мистър Уилсън прие тази лека забележка със задоволство сякаш това беше само потвърждение на собственото му твърдение. Очевидно беше казал всичко, което възнамеряваше да каже по въпроса, и сега този въпрос беше приключен.

– Четири и пет, и десет, и девет, и една лира един шилинг прави една лира шестнайсет шилинга и два пенса, мисля – изреди той.

Мисис Макси плати сметката.

5

Междувременно Джони Уилкокс, мърляво и дребно момче за своите дванайсет години, беше разпитано от Далглийш в кабинета. То беше дошло само в Мартингейл и беше съобщило, че викарият го изпраща при инспектора за нещо важно, много ви моля. Далглийш го прие сериозно и любезно – покани го да седне и да разкаже историята си удобно настанен. Той я разказа хубаво и ясно. Това беше най-интригуващото свидетелство, което Далглийш беше чувал от доста време.

Очевидно Джони беше получил нареждане от неделното училище да помогне в сервирането на чая и измиването на чашите. Момчетата от неделното училище споделяли убеждението, че тази работа не е за тях – тя била домакинска, унизителна и много неприятна. Вярно е, че имало обещания за добро похапване по-късно с остатъците от храната, но за сервирането на чай се знаело от много хора и предишната година неколцина били дошли в последния момент уж да помогнат, но всъщност били излапали жалките останки редом с тези, които се бяха трудили през целия ден. Джони Уилкокс не виждал полза от това да се мотае там повече, отколкото трябва, и щом дошли достатъчно деца, за да не личи отсъствието му, отмъкнал два сандвича с риба, три шоколадени кифлички и две сладки с конфитюр и ги занесъл в плевнята на Бокок, убеден, че той сигурно е зает да учи децата да яздят пони.

Известно време Джони си седял тихо горе върху сеното и си похапвал, докато четял комикса си – беше безсмислено да бъде питан колко време, но му оставала последната кифла – когато чул стъпки и гласове. Желание да се усамотят имали и още двама души, които влезли в плевнята. Той не изчакал да види дали и те ще се качат горе на сеното, а много разумно се преместил с кифлата в единия ъгъл зад голяма бала слама. Преместването не било толкова от страх. В света на Джони много неприятности, като плесник по врата, ако не легнеш вечер навреме, могли да се избегнат, стига да знаеш кога да действаш изпреварващо. Този път предпазливостта му отново била оправдана. Стъпките стигнали до сеновала и той чул тихото отваряне на вратичката. След това бил принуден да седи мълчаливо, да скучае и да гризе по малко от кифлата, за да не я изяде цялата, преди посетителите да си оти-дат. Те били двама, бил сигурен в това – и единият от тях била Сали Джъп. За миг видял косата ѝ, когато минавала през вратичката, но трябвало да се дръпне назад, преди да може да я види цялата. Но нямало никакво съмнение. Джони познавал Сали достатъчно добре и бил сигурен, че я е видял в плевнята в събота следобед. Но не видял, нито разпознал мъжа с нея. След като Сали била влязла при сеното, щяло да бъде рисковано да наднича иззад сеното, тъй като и най-малкото движение предизвиквало силен шум, а Джони бил впрегнал цялата си енергия да стои тихо, без да мърда. Той не направил никакво усилие да разбере какво са си казали тези двамата, отчасти защото тежките бали сено заглушавали гласовете и от части защото той от опит знаел, че разговорите на възрастните са досадни, скучни и неразбираеми. Единственото, което Далглийш можеше да приеме като достоверно, беше, че двама души бяха спорили на тих глас, че по едно време споменавали четиресет лири и че накрая Сали Джъп казала нещо за това, че нямало риск, ако той си пази главата и „следи за светлината“. Джони каза, че говорили много, но на тих глас и бързо. Запомнил е само тези няколко фрази. Не можел да каже колко дълго тримата са останали в плевнята. Изглеждало ужасно дълго и той се бил схванал и бил напълно отегчен, когато чул как капакът над стълбата се отваря и момичето и нейният кавалер излезли от плевнята. Напред вървяла Сали, а мъжът я следвал. Джони смятал, че е опасно да наднича от мястото, където се криел, преди техните стъпки да заглъхнат надолу. Успял да види една ръка в кафява ръкавица да отваря капака над стълбата. Той изчакал още няколко минути след тях, после хукнал обратно на празненството, където отсъствието му било предизвикало много малък интерес. Това било следобедното приключение на Джони Уилкокс и беше жалко, че е трябвало още съвсем малко, за да стане този разказ много ценен. Ако Джони беше проявил повече приключенски дух, можеше да види кой е бил мъжът. Ако беше няколко години по-голям или беше момиче, със сигурност щеше да види тази тайна среща в по-интригуваща светлина, а не да я преживее просто като прекъсване на неговото празненство и със сигурност е щял да слуша и да запомни много повече от разговора. Сега беше късно да се тълкуват откъслечните думи, които беше дочул. Изглеждаше честно момче, на което може да се разчита, но беше готов да признае, че може да е направил грешка. Мислеше, че Сали е казала „светлината“, но можеше и да си е въобразил това. Не беше слушал истински, а те бяха говорили тихо. От друга страна, той нямаше изобщо никакви съмнения, че беше видял Сали и че това не беше приятелска среща. Не беше сигурен колко време е престоял в плевнята. Сервирането на чая започваше около три и половина и продължаваше, докато имаше хора или докато имаше неща за ядене. Джони мислеше, че трябва да е било четири и половина, когато се е изплъзнал от мисис Коуп. Не помнеше колко дълго се е крил в плевнята. Изглежда, много дълго време. Далглийш трябваше и на това да бъде благодарен. Цялата работа подозрително приличаше на случай на изнудване и изглеждаше вероятно, че става дума за още една уговорена среща. Но фактът, че Джони не беше познал гласа на мъжа, изглежда, със сигурност доказваше, че това не е бил Стивън Макси или местен мъж, повечето от които му бяха добре познати. Това поне потвърждаваше теорията, че има още един мъж, за когото трябва да се държи сметка. Ако Сали изнудваше този непознат и той всъщност е бил на празненството, тогава нещата изглеждаха по-благоприятни за семейство Макси. Като благодари на младия Джони, предупреди го да не казва на никого за преживяването си и го изпрати да сподели с облекчение пред викария всичко, което се беше случило, Далглийш се зае да обмисля новите разкрития.