Убийството на прислужницата

1

– Приятно място, сър – каза детектив Мартин, когато полицейската кола спря пред Мартингейл. – Доста по-различно от последния ни случай. – Той говореше със задоволство, защото беше от провинцията по рождение и нагласи и често го бяха чували да се оплаква от склонността на престъпниците да действат в пренаселени градове и нехигиенични жилища. Той подуши въздуха със задоволство и благослови причините, каквито и да бяха те – политика или благоразумие, – че началникът на местната полиция беше поканил веднага хората на Скотланд Ярд. Говореше се, че той познава лично онези, от които зависи това, и като си е дал сметка колко неприключени случаи има по краищата на графството, беше решил да прехвърли тази беля незабавно. Детектив Мартин беше много доволен от това. Работата си е работа, където и да я вършиш, но човек има право на предпочитания.

Главен инспектор Адам Далглийш не отговори, а скочи от колата и направи крачка назад, за да хвърли поглед на къщата. Беше типично имение от епохата на Елизабет. Строга и със силно подчертан стил. Големите еркерни прозорци, обхващащи двата етажа с разделени на квадрати стъкла, се изправяха симетрично от двете страни на квадратната веранда. Над корниза стоеше сложно изработен герб. Покривът преминаваше в ниски отворени каменни перила, с издялани в камъка символи, а над него в лятното небе бойко се издигаха шест големи комина от времето на Тюдорите. На запад се извиваше стената на стая, за която Далглийш си помисли, че е била пристроена по-късно, вероятно през миналия век. Френските прозорци бяха с шлифовани стъкла и през тях се излизаше в градината. За миг се мерна лице в един от прозорците, но после се отдръпна. Някой следеше за неговото пристигане. На запад от ъгъла на къщата тръгваше сива каменна стена, която правеше широка извивка към портала и се загубваше сред храсти и високи букови дървета. От тази страна дърветата стигаха съвсем близо до къщата. Високо над стената и полускрит зад мозайката на листата се виждаше краят на стълба, която опираше до широк еркерен прозорец. Вероятно това беше прозорецът на стаята на починалото момиче. Нейната господарка трудно можеше да избере стая, която е по-подходяща за тайни посещения. Зад верандата бяха паркирани две коли, полицейска кола с мъж в униформа, който седеше безразличен на кормилото, и линейка. Нейният шофьор се беше изтегнал назад с килната над лицето шапка и не обръщаше никакво внимание на пристигането на Далглийш, а колегата му го погледна разсеяно и продължи да чете неделния вестник.

Началникът на местната полиция чакаше в хола. Двамата се познаваха бегло, което беше разбираемо за двама мъже, издигнали се в една и съща област, но нито единият, нито другият не беше потърсил по-близко познанство. Моментът не беше лесен. Манинг намери за необходимо да обясни точно защо неговият началник беше сметнал за разумно да се обърне към Скотланд Ярд. Далглийш намери подходящия отговор. Двама репортери седяха до самата врата с вид на кучета, на които е обещан кокал, ако се държат добре, и се бяха примирили, че трябва да имат търпение. Къщата беше много тиха и се долавяше дъх на рози. След сухата горещина в колата въздухът го изненада с хладината си и той потрепери.

– Семейството е събрано в дневната – каза Манинг. – Оставил съм сержанта при тях. Искате ли да се срещнете с тях сега?

– Не. Първо ще видя тялото. Живите ще почакат.

Полицейският началник го поведе нагоре по широкото стълбище и продължи да му говори, докато се качваха.

– Проучих някои неща, преди да разбера, че са се обър-нали към Централното управление. Навярно са ви казали главното. Жертвата е прислужничка в къщата. Самотна майка на двайсет и две. Удушена. Тялото е открито към седем и петнайсет тази сутрин от семейството. Вратата на спалнята на момичето е била със спуснато резе. Напус-кането, а навярно и влизането е станало през прозореца. Има доказателства за това по тръбата на канала и по стената. Изглежда, е паднал от около два метра височина. Тя е била видяна за последен път в десет и половина вечерта да носи вечерното си какао към спалнята. Не е могла да го допие. Чашата е на нощната масичка. Отначало помислих, че няма как да не е дело на външен човек. Вчера тук е имало празненство и всеки е можел да проникне в имението. Даже в къщата, стига да поиска. Но има едно-две смущаващи неща.

– Например, какаото? – попита Далглийш.

Бяха стигнали до площадката и преминаваха към западното крило на къщата. Манинг го погледна с любопитство.

– Да, какаото. В него може да е имало сънотворно. Едно нещо липсва. Мистър Саймън Макси е инвалид. Липсва шишенце със сънотворно от шкафа с лекарства.

– Има ли следи от отравяне по тялото?

– Съдебният лекар сега е там. Аз лично се съмнявам. Изглеждаше ми като сигурно удушаване. Съдебният лекар навярно ще даде отговора.

– Може сама да е взела сънотворното – каза Далглийш. – Има ли някакъв мотив, който се хвърля на очи?

Манинг се спря.

– Би могло да има. Не знам никакви подробности, но съм дочувал клюки.

– Аха, клюки.

– Някоя си мис Лидъл дойде тази сутрин да отведе детето на момичето. Била е на вечерята тук снощи. Трябва да е била много специална вечеря, съдейки по нейния разказ. Излиза, че мистър Стивън Макси е направил предложение за брак на Сали Джъп. На това спокойно може да гледате като на мотив за семейството, струва ми се.

– При дадените обстоятелства мисля, че мога – каза Далглийш.

Спалнята беше с бели стени и пълна със светлина. След мрака в хола и коридорите с ламперии от дъб и платно, тази стая впечатляваше с изкуствената ярка светлина като сцена. Трупът беше най-неестествената част в нея, сякаш второразрядна актриса се опитваше неубедително да симулира смърт. Очите ѝ бяха почти затворени, но на лицето ѝ беше изписана изненада – толкова често я беше виждал по лицата на мъртвите. Два малки много бели предни зъба бяха притиснали силно долната устна и придаваха нещо заешко на лицето, което приживе е било необикновено, може би дори красиво. Ореол от разпиляна коса пламтеше предизвикателно на възглавницата. Усети я леко влажна на ръката си. Все едно че светлината отказваше да напусне тялото. Той стоеше неподвижно и я гледаше. Никога не изпитваше съжаление или гняв в такива моменти, макар че тези чувства можеха да го завладеят по-късно и тогава той трябваше да се преборва с тях. Обичаше да запечата в ума си картината на убитото тяло. Това му беше станало навик от първия му голям случай преди седем години, когато беше видял трупа на пребита проститутка от Сохо и мълчаливо разбра „Това е. Това е моята работа“.

Фотографът беше свършил работата си по трупа, преди съдебният лекар да пристъпи към огледа. Сега привърш-ваше снимките на стаята и прозореца, преди да изнесе нещата си. Човекът, който взимаше отпечатъци, също беше свършил със Сали и съсредоточен в своя свят от комбинации на извивки и кръгове се придвижваше тихо и незабележимо от брава на брава, от чашата с какао до шкафа с чекмеджета и от леглото до перваза на прозореца, преди да се качи на стълбата, за да работи по самата стълба и по тръбата на канала. Доктор

Фелтман, съдебният лекар, оплешивял, закръглен и по природа приповдигнат, сякаш под постоянен натиск да прояви професионалната си неуязвимост пред лицето на смъртта, събираше инструментите си в черно куфарче. Далглийш беше работил и преди с него и го считаше за първокласен лекар, който никога не се беше научил да отделя своята от детективската работа. Той изчака Далглийш да се отдръпне от трупа, преди да заговори.

– Готови сме да пренесем тялото, ако не възразявате. Изглежда доста ясно от медицинска гледна точка – удушаване с дясна ръка, вероятно поради натиск на вагусния нерв. Ще мога да ви кажа повече след аутопсията. Няма следи от сексуален акт, но това не означава, че сексът не е мотив. Нищо не прекъсва гнева ти толкова внезапно, както ако се озовеш с мъртво тяло в ръце. Когато го разпитваш, чуваш все същата история „стиснах я за врата да я стресна, а тя взе, че умря“. Влязъл е през прозореца, по всичко личи. Можете да намерите отпечатъци на отточната тръба, но се съмнявам, че по земята може да има следи. Долу е нещо като вътрешен двор. Няма хубава мека пръст с удобни следи от стъпки. А и снощи валя силно, което не помага в случая. Аз отивам да извикам хората с носилката, ако вашият човек тук е свършил. Лоша работа за неделя сутрин.

Той излезе и Далглийш огледа стаята. Тя беше голяма и пестеливо мебелирана. Общото впечатление беше за слънчева светлина и удобство. Той си помисли, че някога тук е била детската стая. Старомодната камина на северната стена беше оградена с тежка метална решетка, с монтирана зад нея електрическа печка. От двете страни на камината имаше ниши с с лавици за книги и ниски шкафове. Имаше два прозореца. По-малкият беше еркерен и на него беше подпряна стълбата. Той гледаше на запад над старата конюшня и вътрешния двор. По-големият прозорец заемаше почти цялата южна страна и предлагаше панорамен изглед към ливадите и градините. Тука стъклото беше старо с гравирани в него медальони. Отваряха се само най-горните му части.

Боядисаното в кремаво единично легло беше под прав ъгъл на по-малкия прозорец, от едната страна стоеше стол, а от другата – масичка с лампа. Детското креватче беше в отсрещния ъгъл, полускрито зад параван. Далглийш помнеше тези паравани от детството си – те бяха направени от десетина цветни картини и пощенски картички подредени и лакирани отгоре. Пред камината имаше килимче и малко столче. На стената имаше обикновен гардероб и шкаф с чекмеджета.

Стаята беше странно анонимна. Като всяка детска стая и тази имаше атмосферата на детска интимност с миризма на талк, сапун за бебе и прясно изпрани дрехи. Но момичето беше оставило малко от своята личност в стаята. Нямаше и помен от женската бъркотия, която той очакваше да види. Малкото лични вещи бяха внимателно подредени, но не казваха нищо. Това беше преди всичко детска стая с просто легло за майката. Няколкото книги на полиците бяха популярни четива за грижите за деца. Десетината списания бяха посветени повече на интересите на майката и домакинята, а не толкова на личните проблеми на младите работещи жени. Той взе една книга от лавицата и я прелисти. От страниците ѝ изпадна плик с венецуелска марка. Беше адресиран до:

На гърба имаше три дати, написани с молив – сряда, 18-и; понеделник 23-ти; понеделник 3-ти. Оглеждайки лавиците и шкафчетата, Далглийш преравяше с опитни пръсти всяко чекмедже. Бяха идеално подредени. В горното чекмедже имаше само бебешки дрехи. Повечето от тях бяха ръчно плетени и всичките изпрани и сгънати. Второто беше само с бельото на момичето, подредено на купчинки. Третото, най-долното чекмедже, криеше изненадата.

– Какво ще кажеш за това? – извика той на Мартин. Сержантът се озова до началника си неочаквано бързо и безшумно за човек с неговата фигура. И извади едно от нещата с голямата си ръка.

– Като гледам, това е ръчна изработка. Сигурно я е бродирала сама, сър. Има почти цяло чекмедже пълно с такива неща. Изглежда ми като зестра на булка.

– Мисля, че е точно това. И не само дрехи. Покривки за маса, кърпи за ръце, калъфи за възглавници. – Той ги прехвърляше, докато говореше. – Трогателна малка зестра, Мартин. Месеци, посветени на тази работа, после гладене, увиване в мека хартия и лавандула. Горката малка хитруша. Вярваш ли, че е правила всичко това, за да достави радост на Стивън Макси? Не мога да си представя как тези момински покривчици се използват в Мартингейл.

Мартин вдигна една и я заразглежда одобрително.

– Не може да е имала него предвид, когато е правила тези неща. Той ѝ е предложил едва вчера, според Манинг, а тя трябва да е работила тези неща месеци наред. Майка ми едно време изработваше такива неща. Обрамчваш го като илик наоколо и после изрязваш средната част. Викат му „ришельо“ или нещо подобно. Много впечатляващо – ако си падаш по тия неща – добави той, съобразявайки се с очевидната липса на ентусиазъм у шефа си. Беше изпаднал в носталгично умиление и без да бърза, започна да връща вещите на момичето в чекмеджето.

Далглийш се придвижи към еркерния прозорец. Широкият перваз беше на повече от метър над пода. Той беше посипан с ярки стъклени отломъци от колекция миниатюрни животни. Един пингвин без крила лежеше на една страна, а един чуплив дакел се беше сцепил надве. Една сиамска котка със стряскащо сини очи беше единствената оцеляла сред жертвите на това унищожение.

Двете най-големи средни части на прозореца се отваряха навън с резе, а тръбата на канала заобикаляше прозореца на първия етаж и продължаваше право надолу още около два метра до терасата, покрита с плочки. За всеки достатъчно пъргав човек спускането от този прозорец не би било трудно. Дори изкатерването до прозореца би било възможно. Той отново забеляза колко сигурно беше, че няма да те видят, ако искаш да влезеш или да излезеш през този прозорец. Отдясно голямата тухлена стена, наполовина скрита от надвисналите букови клони, се извиваше към алеята. Точно срещу прозореца и на около трийсет метра бяха старите конюшни с тяхната забележителна часовникова кула. Само от отворените им врати прозорецът можеше да се наблюдава и отникъде другаде. Вляво се виждаше само малка част от поляната. Някой, изглежда, беше действал там. Имаше малка площ, оградена с въже, там където тревата беше окосена. Дори от прозореца Далглийш можеше да види изкопаните чимове и кафявата пръст останала отдолу. Манинг, който беше застанал зад него, отговори на неизречения му въпрос.

- Там д-р Епс търси съкровищата си. Търси ги от двайсет години. Вчера тука имаше църковен празник. Почти е разчистено вече, - викарият иска всички следи да изчезнат до неделя - но това отнема ден-два.

Далглийш си припомни, че началникът е местен човек.

– Вие бяхте ли на празненството? – попита той.

– Тази година не дойдох. Имах дежурства почти непрекъснато през миналата седмица. Освен това имаме неизяснено убийство на наша територия. Няма да отнеме много време, но бях затънал до шия в него. С жена ми обичахме да идваме тука веднъж в годината за празника, но това беше преди войната. Тогава беше различно. Мисля, че сега едва ли ще дойдем. Тука все още се събира тълпа хора. Някой може да е срещнал момичето и да е разбрал от него къде спи. Това значи много работа, докато се проверят движенията вчера следобед и вечерта. – Тонът му подсказваше, че се радва, че друг ще я върши.

Далглийш не започваше да гради теории, преди да има фактите. Но фактите, които беше събрал дотук, не потвърждаваха удобната теза за непознат случаен извър-шител. Нямаше никаква следа от опит за сексуално насилие, нито доказателство за кражба. Той беше готов да разглежда всякакви версии за залостената врата. Трябваше да се признае, че всички от семейство Макси са били отвън пред вратата в седем сутринта, но също така, като всички други, те могат да се катерят и слизат по стълба.

Трупът беше изнесен – фигура без ясна форма, но вкочанена върху носилката на път за среща с ножа на съдебния лекар и епруветките в лабораторията. Манинг беше отишъл да телефонира в полицейския участък. Далглийш и Мартин продължиха търпеливо с огледа на къщата. До стаята на Сали имаше старомодна баня с дълбока вана, вградена в махагонова стойка и открит шкаф за прани дрехи, заемащ цяла стена с дървени лавици. Трите останали стени бяха покрити с тапети на цветя, вече избелели, но все така елегантни, а подът от стена до стена беше покрит със стар, но запазен килим. Помещението не можеше да се използва за криене. От площадката пред вратата тръгваха покрити с мокет стълби, които се извиваха надолу към коридора с ламперии по стените, който свързваше кухнята с голямата зала. На долния етаж точно срещу последното стъпало беше тежката южна врата. Тя беше полуотворена и Далглийш премина от прохладата на Мартингейл в жегата на деня. Камбани на църква биеха някъде за сутрешна молитва. Звукът беше ясен и приятен и минаваше през околните дървета и Мартин си припомни провинциалните недели на своето детство, а Далглийш си даде сметка колко много още има да се свърши и колко малко време е останало от тази сутрин.

– Ще огледаме старата конюшня и западната стена под нейния прозорец. – Искам след това да видим кухнята. После ще продължим с разпитите. Имам чувство, че човекът, когото търсим, снощи е спал под този покрив.

2

В гостната семейство Макси с техните двама гости и Марта Бултитафт чакаха да бъдат разпитани, спокойно наблюдавани от сержанта, който се беше разположил на малък стол до вратата. Той имаше твърде незаинтересуван вид и изглеждаше много по-спокоен, отколкото собствениците на къщата. Всеки от задържаните имаше своите причини да гадае колко дълго ще чака, но никой не искаше да разкрие тревожността си, като зададе въпрос. Беше им казано, че инспектор Далглийш от Скотланд Ярд е пристигнал и скоро ще бъде при тях, но никой не беше готов да попита колко скоро. Филикс и Дебора бяха все още с дрехите си за езда. Другите се бяха облекли набързо. Всички бяха хапнали малко и сега седяха и чакаха. Тъй като щеше да изглежда безсърдечно да четеш, шокиращо да свириш на пиано, неразумно да говориш за убийството и неестествено да говориш за нещо друго, те седяха в почти пълна тишина. Филикс Хърн и Дебора седяха заедно на едно канапе, но малко отдалечени един от друг и от време на време той се накланяше към нея да ѝ пошушне нещо на ухото. Стивън Макси се беше разположил пред един от прозорците с гръб към всички в стаята. Беше избрал тази поза, която както Филикс Хърн отбеляза цинично, му даваше възможност да прикрива лицето си и да демонстрира неизречена скръб с наведената си глава. Най-малко четирима измежду хората, които го гледаха, много биха искали да знаят колко истинска е неговата мъка. Елинор Макси седеше усамотена и спокойна на стол. Или беше онемяла от мъка, или беше потънала в мисли. Лицето ѝ беше много бледо, но кратката паника, която я беше обзела пред вратата на Сали, сега беше преминала. Дъщеря ѝ забеляза, че тя поне си е направила труда да се облече и да добие почти нормалния си вид пред семейството и гостите си. Марта Бултитафт също седеше малко настрани от другите, на ръба на стола си, притеснена, като хвърляше от време на време гневни погледи на сержанта, очевидно държейки го отговорен за това, че трябва да седи със семейството в гостната, вместо да си върши работата. Тя, която беше най-разстроена и ужасена от събитията на сутринта, сега изглежда възприемаше цялата история като лична обида и седеше обзета от мрачно възмущение. Катерин Бауърс се държеше най-естествено. Беше извадила малко тефтерче от чантата си и пишеше в него от време на време. Този неин нормален и делови вид не можеше да подведе никого, но всички ѝ завиждаха, че е способна да се преструва толкова добре. Всеки седеше малко или повече сам със себе си и своите мисли. Мисис Макси беше забила поглед в силните си ръце, но умът ѝ беше със сина ѝ.

„Ще го превъзмогне, с младите винаги е така. Слава богу, Саймън никога няма да узнае. Ще бъде трудно да се гледа детето без Сали. Човек не би трябвало да мисли така, предполагам. Горкото дете. Може да има отпечатъци от пръсти по ключалката. Полицията трябва да се е сетила за това. Освен ако той не е бил с ръкавици. Всички знаем за ръкавиците днес. Чудя се колко ли хора са влизали през този прозорец при нея. Трябваше да се досетя за това, но как да ми хрумне? Нали детето беше с нея. Какво ли ще правят с Джими? Майката убита, а бащата така и няма да научи. Това беше една от тайните, които пазеше. Вероятно една от много тайни. Никога не знаеш какви са хората. Аз какво знам за Филикс? Той може да е опасен. Както и този главен инспектор. Марта би трябвало да се погрижи за обяда. Искам да кажа, ако изобщо някой иска обяд. Къде ще се хранят полицаите? Предполагам, че ще използват нашите стаи само днес. Сестрата ще дойде тук в дванайсет, значи ще трябва да отида при Саймън тогава. Предполагам, че мога да отида и сега, ако помоля. Дебора е на ръба. Всички сме така. Ако може само да останем с ума си.“

Дебора мислеше: „Би трябвало да я мразя по-малко сега, когато е мъртва, но не мога. Винаги е създавала неприятности. Сигурно щеше да се радва, като гледа как се червим пред очите на всички. Тя сигурно може така. Не трябва да прекалявам. Ако можехме само да поговорим за това. Можехме да си мълчим за Стивън и Сали, ако Епи и мис Лидъл не бяха на вечерята. И Катерин, разбира се. Винаги е Катерин. Ще се забавлява с тази история. Филикс знае, че Сали е била дрогирана. Било е сипано в моята чаша. Каквото щат да мислят“.

Филикс Хърн мислеше: „Няма да се бавят дълго. Въпросът е да не си изпусна нервите. Това са английски полицаи, изключително учтиви английски полицаи, които задават въпроси, като спазват стриктно правилата на съда. Дяволски трудно е да скриеш страха. Мога да си представя лицето на Далглийш, ако реша да обясня. Извинявайте, инспекторе, ако изглеждам ужасЂн от вас. Реакцията е напълно инстинктивна, номер на нервната система. Мразя подлагането на разпит, особено ако е под формата на любезен внимателно планиран разговор. Имам известен опит с това от Франция. Възстановил съм се напълно от последиците, нали разбирате, с едно малко изключение – склонен съм да си изпускам нервите. Това е чист, гаден страх и нищо повече. Сигурен съм, че ще ме разберете, хер инспектор. Въпросите ви са много разумни. За съжаление, аз не вярвам на разумни въпроси. Разбира се, не бива да се преувеличава. Това е несъществено отклонение. Сравнително малка част от живота си човек прекарва в разпити в полицията. Аз се отървах леко. Дори ми оставиха няколко нокътя на пръстите на ръцете. Просто се опитвам да обясня, че може да ми се стори трудно да дам отговорите, които искате“.

Стивън се обърна.

– Какво ще кажете за адвокат? – внезапно попита той. – Не трябва ли да извикаме Джефсън?

Майка му, която не откъсваше очи от сплетените си пръсти, вдигна поглед.

– Матю Джефсън пътува из Европа. Лайънел е в Лондон. Можем да поканим него, ако мислиш, че е необходимо.

В гласа ѝ имаше въпросителна нотка. Дебора извика импулсивно.

– О, мамо! В никой случай Лайънел Джефсън! Това е най-надутият досадник на света! Нека да изчакаме да ни арестуват, преди да му кажем да добръмчи тука. Освен това той не е по наказателните дела. Разбира само от тръстове, клетвени декларации и документи. Почтената му душа ще се разтърси до дъно. Не може с нищо да помогне.

– Ами ти, Хърн? – попита Стивън.

– Аз ще се справя без помощ, благодаря.

– Трябва да ти се извиним, че те забъркахме в това – каза Стивън строго официално. – Това е неприятно за теб и може да ти създаде неудобства. Не знам кога ще можеш да се върнеш в Лондон.

Филикс си помисли, че е по-редно това извинение да се отправи към Катерин Бауърс. Стивън очевидно бе решил да пренебрегне момичето. Наистина ли този млад арогантен глупак вярваше, че тази смърт е просто въпрос на неудобство и неприятности? И той погледна към мисис Макси, докато казваше:

– Много ще се радвам да остана, доброволно или принудително, стига да мога да помогна с нещо.

Катерин енергично уверяваше всички в същото, когато мълчаливият сержант скочи и застана мирно. Вратата се отвори и влязоха трима цивилни полицаи. Началника на полицията Манинг те вече познаваха. Той им представи набързо придружаващите го главен инспектор Адам Далглийш и сержант Джордж Мартин. Пет чифта очи се обърнаха едновременно към по-високия непознат и в тях имаше страх, чудене или откровено любопитство.

Катерин Бауърс мислеше: „Висок, мургав и красив. Не съм очаквала това. Наистина много интересно лице“.

Стивън Макси мислеше: „Надменен дявол. Не бърза да дойде. Мисли, че така ще омекнем. Или пък е душил из къщата. Това е краят на личната свобода“.

Филикс Хърн мислеше: „Започва се! Адам Далглийш, чувал съм за него. Безмилостен, безцеремонен, винаги в надпревара с времето. Предполагам, че той си има своите лични страхове. Но поне са решили, че в наше лице имат противник, достоен за най-добрия им човек“.

Елинор Макси мислеше: „Къде съм виждала тази глава преди? Разбира се. Дюрер. В Мюнхен ли беше? Портрет на непознат мъж. Защо всички очакват инспекторите от полицията да ходят с шлифери и меки шапки?“.

След запознанствата и размяната на любезности Дебора Риско се вторачи в него сякаш го виждаше през паяжина от златисто-червени коси.

Той проговори със странно дълбок глас, спокоен и без наставнически тон.

– Разбрах от началника на полицията Манинг, че малката работна стая близо до входа е на мое разположение. Надявам се, че няма да е необходимо да злоупотребявам нито със стаята, нито с вас дълго време. Искам да се срещна поотделно с всеки и в следния ред.

– Елате в моя кабинет в девет, девет и пет, девет и десет... – прошепна Филикс на Дебора. Не беше сигурен дали търсеше успокоение за себе си, или за нея, но не получи усмивка в отговор.

Далглийш хвърли бърз поглед на групата.

– Мистър Стивън Макси, мис Бауърс, мисис Макси, мисис Риско, мистър Хърн и мисис Бултитафт. Моля тези, които чакат, да останат тук. Ако на някого се наложи да излезе от стаята, навън има полицай и полицайка, които могат да ви придружат. Този разпит ще приключи веднага, щом всички бъдат разпитани. Бихте ли дошли с мене, моля, мистър Макси?

3

Стивън Макси пое инициативата.

– Мисля, че е по-добре да ви кажа, че мис Джъп и аз бяхме сгодени. Предложих ѝ да се оженим вчера вечерта. Няма никаква тайна около това. То няма нищо общо с нейната смърт и аз можех изобщо да не го споменавам, само че тя съобщи новината пред най-големите клюкари на селото, така че вие вероятно скоро ще я чуете.

Далглийш, който вече беше чул новината и по никакъв начин не беше убеден, че предложението за брак не е свързано с убийството, благодари на мистър Макси със сериозен тон за неговата откровеност и изрази съболезнования за смъртта на неговата годеница. Младият мъж внезапно го погледна право в очите.

– Чувствам, че нямам никакво право да приемам съболезнования. Аз дори не се чувствам опечален. Предполагам, че това ще стане, когато шокът от случилото се малко отмине. Сгодихме се вчера, а сега тя е мъртва. Още не мога да повярвам.

– Майка ви знаеше ли за този годеж?

– Да. Цялото семейство с изключение на баща ми.

– Мисис Макси одобряваше ли годежа?

– Не е ли по-добре да попитате нея?

– Може би вече съм го направил. Какви бяха отношенията ви с мис Джъп преди вчера вечерта, д-р Макси?

– Ако ме питате дали сме били любовници, отговорът е „не“. Съчувствах ѝ, възхищавах ѝ се и бях привлечен от нея. Нямам представа какво тя си мислеше за мене.

– Но все пак е приела предложението за женитба?

– Не точно. Каза на майка ми и на нейните гости, че съм ѝ предложил, и аз съвсем естествено заключих, че тя е приела. Иначе нямаше смисъл да съобщава новината.

Далглийш си мислеше, че има няколко причини защо момичето е решило да съобщи новината, но не беше готова да ги обсъжда с него. Той покани свидетеля си да разкаже своята версия за неотдавнашните събития от момента, в който липсващите хапчета за сън са били върнати в къщата.

– Значи вие си мислите, че е била дрогирана, инспекторе?

– Аз казах на началника на полицията за хапчетата, когато дойде тука. Те със сигурност бяха в кутията с лекарствата на баща ми рано тази сутрин. Мис Бауърс ги е забелязала, когато е отворила шкафа с лекарствата, търсейки аспирин за себе си. Те не са там сега. Там има само нова, неотваряна опаковка със сънотворни; шишето с разтвора го няма.

– Няма съмнение, че ще го намерим, д-р Макси. Аутопсията ще покаже дали мис Джъп е била дрогирана, или не; и ако е била, колко от лекарството е поела. Почти сигурно е, че в чашата освен какао е имало и нещо друго. Тя, разбира се, може и сама да си го е сложила в чашата.

– А, ако не е тя, кой тогава го е направил? Лекарството в чашата може въобще да не е било предвидено за Сали. Чашата до леглото ѝ е на сестра ми. Тука всеки си има своя собствена чаша и всичките са различни. Ако лекарството е било за Сали, трябвало е да бъде сложено в нейното какао, след като тя се е качила в стаята си.

– Щом чашите са толкова различни, интересно как мис Джъп е взела чужда чаша за себе си. Малко вероятна грешка, нали?

– Може да не е било грешка – каза Стивън след малко.

Далглийш не поиска от него да обясни думите си, а изслуша мълчаливо разказа му за посещението на Сали в болницата миналия четвъртък, за църковното празненство, за импулсивното му предложение за брак и за откриването на тялото на неговата годеница. Разказът беше точен, сбит и почти без емоции. Когато описваше сцената в стаята на Сали, гласът му стана почти неестествено безизразен. Или се контролираше повече, отколкото беше добре за него, или беше очаквал този разпит и предварително беше решил да не се издава нито със сълза, нито със споделено угризение.

– Отидох с Филикс Хърн да вземем стълбата. Той се беше облякъл, но аз бях все още по халат. Изгубих си единия пантоф по пътя към пристройките срещу прозореца на Сали. Той стигна пръв и хвана стълбата. Тя винаги стои там. Хърн я беше измъкнал, докато аз го настигна, и ме питаше накъде да я носи. Посочих прозореца на Сали. Хванахме двамата стълбата, макар, че тя е доста лека – и сам човек може да я пренесе, но не знам жена дали ще може. Подпряхме я на стената и Хърн се качи пръв, докато аз държах стълбата. Прозорецът беше отворен, но пердетата бяха спуснати. Както сте видели, леглото е под прав ъгъл на прозореца, с главата към него. Има широк перваз там, където еркерният прозорец се издава навън, и Сали очевидно е държала там колекцията си от стъклени животни. Забелязах, че те са разпилени и повечето са се счупили. Хърн отиде до вратата и дръпна резето. Стоях и гледах Сали. Завивките бяха издърпани чак до брадичката ѝ, но веднага разбрах, че тя е мъртва. Тогава останалите от семейството нахлуха в стаята и когато отметнах завивките, видяхме какво се е случило. Тя лежеше по гръб. Не сме я местили. Изглеждаше доста спокойна. Вие знаете как изглежда, вие сте я видели.

– Аз знам какво съм видял – каза Далглийш. – Питам вие какво видяхте.

Младият мъж го погледна с любопитство и за миг зат-вори очи, преди да отговори. Заговори с равен безизразен глас, сякаш повтаряше урок научен наизуст.

– Имаше струйка кръв в ъгъла на устата. Очите ѝ бяха почти затворени. Имаше доста ясен отпечатък от палец под дясната долна челюст точно над ъгъла на щитовидната жлеза и по-неясни отпечатъци от пръсти на лявата страна на шията, разположени по хода на щитовидния хрущял. Очевиден случай на удушаване отпред с дясна ръка. Използвана е голяма сила, но аз си помислих, че смъртта може да се дължи на притискане на вагусовия нерв и може да е била внезапна. Класическите прояви на задушаване отсъстваха. Но без съмнение ще научите всички факти след аутопсията.

– Очаквам, че ще съвпаднат с вашите. Получихте ли представа за часа на смъртта?

– Имаше известно вкочаняване в челюстта и мускулите на врата. Не знам дали се беше разпространило по-надолу. Описвам какво видях почти без да си давам сметка за това. Едва ли очаквате пълно описание на картината на смъртта при тези обстоятелства.

Сержант Мартин, навел глава над тефтерчето си, безпогрешно долови първите нотки на истерия и си помисли: „Горкият. Шефът може да бъде направо брутален. Дотук издържа. Доста добре за човек, току-що открил тялото на любимата си. Ако му е била любима“.

– Ще получа пълния доклад от аутопсията, когато е готов – отвърна Далглийш. – Интересуваше ме вашата преценка за часа на смъртта.

– Беше топла нощ въпреки дъжда. Бих казал, че е по-малко от пет часа, не повече от осем.

– Вие ли убихте Сали Джъп, докторе?

– Не.

– Знаете ли кой я е убил?

– Не.

– Къде бяхте от събота вечерта след вечерята до тази сутрин, когато мис Бауърс ви извика и ви каза, че вратата на стаята на Сали Джъп е залостена?

– Пихме кафе в салона. Около девет часа майка ми предложи да започнем да броим парите в кабинета. Те бяха там в сейфа. Мислех, че на тях ще им е по-добре без мене и се чувствах неспокоен, затова излязох да се разходя. Казах на майка ми, че може да закъснея, и я помолих да остави южната врата отворена, докато се върна. Нямах нищо конкретно предвид, но щом излязох от къщата, реших, че искам да видя Сам Бокок. Той живее сам в къщата в далечния край на ливадата пред имението. Прекосих градината и ливадата, за да стигна до къщата му и останах там доста до късно. Не мога точно да си спомня, но той може да помогне. Мисля, че беше след единайсет. Върнах се сам, влязох в къщата през южната врата, сложих резето и си легнах. Това е всичко.

– Направо вкъщи ли си отидохте?

Почти недоловимото колебание не остана незабелязано от Далглийш.

– Да.

– Това означава, че сте били обратно в къщата кога?

– Само на пет минути път е от къщата на Бокок. Но аз не бързах. Предполагам, че съм бил вече в леглото към единайсет и половина.

– Жалко, че не можете да бъдете по-точен за времето, доктор Макси. Изненадан съм предвид факта, че имате часовник на нощното шкафче със светещ циферблат.

– Може да имам. Това не означава, че винаги отчитам времето, когато заспивам или се събуждам.

– Прекарали сте около два часа с мистър Бокок. За какво си говорихте?

– Главно за коне и музика. Той има хубав грамофон. Слушахме новата му плоча – Ероика с диригент Клемперер, да бъда по-точен.

– Имате ли навика да посещавате мистър Бокок и да прекарвате вечерите с него?

– Навик? Бокок беше коняр на дядо ми. Приятел ми е. Вие не ходите ли на гости у приятели, когато ви се прииска, инспекторе, или нямате приятели?

Това беше първата искра на темперамента му. Лицето на Далглийш не изразяваше никаква емоция, дори не и доволство. Плъзна по масата малка квадратна хартийка. Върху нея имаше три миниатюрни парченца стъкло.

– Намерени са в пристройката срещу стаята на мис Джъп, където, както вие казвате, обикновено стои стълбата. Знаете ли какви са тези стъкла?

Стивън Макси се наведе и заразглежда парченцата стъкло без интерес.

– Това очевидно са парчета стъкло. Повече от това не мога да ви кажа. Може да са отломки от стъкло на часовник.

– Или част от изпочупената колекция от стъклени животни от стаята на мис Джъп.

– Възможно е.

– Виждам че имате малка лепенка от външната страна на пръста на дясната си ръка. Какво му има на пръста ви?

– Малко се ожулих. Закачих с ръка кората на дърво. Това е най-вероятното обяснение. Не си спомням как точно е станало, а забелязах кръвта, когато се прибрах в стая-та. Лепнах тази лепенка, преди да си легна, но при други обстоятелства отдавна да съм я свалил. Ожулването не е нищо особено, но аз трябва да си пазя ръцете.

– Може ли да погледна?

Макси пристъпи напред и постави ръката си с дланта надолу на бюрото. Далглийш забеляза, че тя не трепери. Той хвана ъгълчето на лепенката и я свали. Двамата се вторачиха в побелялата кожа под лепенката. Макси не показваше никакви признаци на тревожност. Разглеждаше ръката си с вид на познавач, който снизходително изучава изложба, която едва ли заслужава вниманието му. Взе лепенката, сгъна я внимателно и я запрати точно в кошчето за боклук.

– На мене това ми прилича на порязано – каза Далглийш. – А би могло, разбира се, да бъде и одраскано с нокът.

– Би могло, разбира се – съгласи се веднага неговият заподозрян. – Но ако беше така, щяхте да намерите кръв и кожа под нокътя, извършил одраскването. Съжалявам, но не помня как точно ми се е случило. – Той отново погледна пръста си и добави: наистина изглежда като малко порязване, но е смешно малко. След два дни няма да се вижда. Сигурен ли сте, че не искате да го фотографирате?

– Не, благодаря – отговори Далглийш. – Фотографирахме нещо много по-сериозно на горния етаж.

Изпита задоволство, когато видя ефекта от своите думи. Докато разследването на този случай се водеше от него, никой от заподозрените нямаше и да помисли, че може да се оттегли в своя личен свят на безразличие или цинизъм, за да се крие от ужаса на случилото се в стаята на горния етаж. Той изчака малко и след това продължи безжалостно.

– Искам да съм пределно ясен за тази южна врата. Тя води право до стъпалата, по които се качваш в старата детска стая. В такъв смисъл мис Джъп спи в част от къщата, за която може да се каже, че има собствен вход. Следователно, в почти самостоятелен апартамент. Щом кухнята се затвори за вечерта, тя може да приеме всеки на гости без риск да бъде разкрита. Ако вратата е оставена незалостена отвътре, всеки може да има лесен достъп до нейната врата. Вие казвате, че южната врата е оставена незалостена за вас от девет часа вечерта, когато е свършила вечерята, до малко след единайсет, когато сте се върнали, или може да се каже, че през това време всеки би могъл да има достъп до къщата през южната врата?

– Да, така ми се струва.

– Няма как да не знаете със сигурност, мистър Макси, дали може, или не може.

– Да, може. Както сигурно сте видели, вратата има два тежки лоста и вградена в нея ключалка.

– Не сме използвали ключалката от години. Сигурно някъде има ключове. Майка ми трябва да знае. Свикнали сме да държим вратата затворена през деня и залостена през нощта. През зимата обикновено е залостена през цялото време и почти не се използва. Има една друга врата за кухнята. Доста сме небрежни със заключването, но никога не сме имали неприятности тука. Дори да заключвахме внимателно вратите, в къщата пак могат да влязат крадци. Всеки би могъл да се вмъкне през френските прозорци в гостната. Ние ги затваряме, но стъкло лесно се чупи. Винаги сме си мислили, че не си струва да се тревожим много по въпросите на сигурността.

– И като допълнение към тази вечно отворена врата, има и една удобна стълба в старата конюшня?

Стивън Макси само повдигна рамене.

– Трябва да я държим все някъде. Искате да е на заключено, за да не вземе някой да влиза с нея през прозорците ли?

– Все още нямаме доказателство, че някой е влязъл през прозореца, и продължавам да мисля за тази южна врата. Готов ли сте да се закълнете, че я заварихте незалостена, когато се върнахте от мистър Бокок?

– Разбира се. Иначе не бих могъл да вляза.

Далглийш отговори бързо:

– Нали си давате сметка колко е важно да се определи часът, в който е залостена тази врата снощи.

– Разбира се.

– Ще ви попитам още един път кога я залостихте и ще ви посъветвам да помислите много внимателно, преди да отговорите.

Стивън Макси го погледна право в очите и каза почти небрежно:

– Беше дванайсет и трийсет и три минути по моя часовник. Не можах да заспя и в дванайсет и половина внезапно си спомних, че не бях заключил. Затова станах от леглото и заключих вратата. Не видях никого, не чух нищо и се върнах право в стаята. Несъмнено много небрежно от моя страна. Но ако има закон срещу забравянето да заключиш, искам да го чуя.

– Значи в дванайсет и трийсет и три заключихте южната врата?

– Да – отговори веднага Стивън Макси. – Трийсет и три минути след полунощ.

4

В лицето на Катерин Бауърс Далглийш имаше свидетел, за когото всеки полицай би му завидял – спокоен, търпелив, сигурен. Беше влязла много самоуверено без никакви следи от нервност или тъга. Далглийш не я хареса. Знаеше, че е склонен да проявява лични антипатии, и отдавна се беше научили да ги скрива и после да мисли за тях. Но беше прав в очакването си, че тя е точен наблюдател. Веднага беше започнала да следи за реакциите на хората, както и за развоя на събитията. Далглийш научи точно от Катерин Бауърс колко шокирани са били всички в семейство Макси от изявлението на Сали, колко победоносно момичето е съобщило новината и колко съсипващо въздействие върху мис Лидъл са имали думите, които е казала по неин адрес. Освен това мис Бауърс прояви готовност и нейните чувства да бъдат обсъждани.

– Естествено, беше ужасен шок, когато Сали ни съобщи новината, но аз просто мога да видя как се е случило това. Няма по-мил човек от доктор Макси. Той е толкова съвестен в отношенията си, както винаги съм му казвала, и момичето просто се е възползвало от това. Знам, че не е възможно да я е обичал истински. Не го е споменавал никога пред мене, а съм първата на когото щеше да каже. Ако наистина са се обичали, той е можел да разчита на мене да го разбера и да му върна свободата.

– Искате да кажете, че сте били сгодени?

На Далглийш му беше трудно да скрие изненадата в гласа си. Само още една годеница липсваше на този случай и щеше наистина да бъде фантастичен.

– Не точно сгодени, инспекторе. Няма пръстен или нещо подобно. Но ние бяхме близки приятели толкова дълго, че това се разбираше от само себе си... Може да се каже, че между нас това се подразбираше. Но нямаше никакви конкретни планове. Доктор Макси има да извър-ви дълъг път, преди да мисли за женитба. И трябва да се съобразява с болестта на баща си.

– Значи, вие всъщност не сте била сгодена за него?

След този недвусмислен въпрос Катерин със самодоволна усмивка призна, че годеж не е имало, но че това е само въпрос на време.

– Когато пристигнахте в Мартингейл за този уикенд, нещо необичайно направи ли ви впечатление?

– Аз доста закъснях в петък вечерта. Пристигнах непосредствено преди вечерята. Доктор Макси пристигна късно вечерта, а мистър Хърн дойде в събота сутринта, така че на вечерята бяхме само мисис Макси, Дебора и аз. Сториха ми се тревожни. Не е хубаво да го казвам, но за съжаление, Сали Джъп беше една малка сметкаджийка. Тя ни сервираше и никак не харесах отношението ѝ.

Далглийш ѝ зададе още въпроси, но „отношението“, доколкото той можа да прецени, се беше проявило в леко врътване на главата, когато Дебора я заговаря, и в отказа да се обръща към мисис Макси чинно. Но той не намери наблюденията на Катерин за безполезни. Вероятно нито мисис Макси, нито дъщеря ѝ не бяха напълно слепи за опасността сред тях.

Той промени тактиката си и започна да я разпитва внимателно за събитията в неделя сутрин. Тя описа как се е събудила с главоболие след безсънна нощ и отишла да търси аспирин. Мисис Макси ѝ предложила сама да си вземе. Точно тогава забелязала малкото шишенце със сънотворните хапчета. Отначало взела тези хапчета за аспирин, но бързо си дала сметка, че са много малки и с друг цвят. Освен това на шишенцето имало надпис. Не забелязала колко хапчета има в шишенцето, но била напълно сигурна, че шишенцето е било в шкафа с лекарствата в седем часа сутринта, и също толкова сигурна, че вече не е било там, когато тя и Стивън Макси са го търсили, след като намерили трупа на Сали Джъп. Единственото сънотворно в шкафа за лекарства е било в нова неразпечатана опаковка.

Далглийш я помоли да разкаже как са намерили тялото и се изненада колко жива е картината, която тя можа да опише.

– Когато Марта дойде да каже на мисис Макси, че Сали още не е станала, ние си помислихме, че тя отново се е успала. Но Марта се върна и каза, че вратата е заключена, а Джими плаче и затова отидохме да видим какво става. Нямаше съмнение, че вратата е залостена. Както знаете, доктор Макси и мистър Хърн влязоха през прозореца и чух как един от тях вдигна резето. Трябва да е бил мистър Хърн, защото той отвори вратата. Стивън стоеше до леглото и гледаше Сали. Мистър Хърн каза: „Страхувам се, че е мъртва“. Някой изпищя. Беше Марта, мисля, но не се обърнах да видя. Казах: „Не може да бъде! Снощи беше добре!“. Бяхме се доближили до леглото и Стивън свали чаршафа от лицето ѝ. Стигаше до брадичката ѝ и беше добре изпънат. Помислих си, че изглежда като че ли някой я беше завил грижливо за през нощта. Веднага щом видяхме следите по шията ѝ, разбрахме какво се е случило. Мисис Макси затвори очи за момент. Помислих, че ще припадне, затова отидох при нея. Но тя успя да се задържи на крака и остана в долния край на леглото стиснала здраво рамката. Трепереше много силно, толкова силно, че леглото се тресеше. Това е леко единично легло, както сигурно сте видели, и от треперенето тялото на Сали леко подскачаше. Стивън каза много нежно: „Покрий лицето ѝ“. Мистър Хърн му напомни, че е по-добре да не пипаме нищо повече, докато не дойде полицията. Помислих си, че мистър Хърн е най-спокойният от всички нас, но предполагам, че той познава насилствената смърт. Изглеждаше по-скоро любопитен, отколкото шокиран. Наведе се над Сали и повдигна единия ѝ клепач. Стивън каза рязко: „Остави, Хърн, ясно е, че е мъртва“. Хърн отговори: „Не гледам това, а се чудя защо не се е съпротивлявала“. После си потопи малкия пръст в чашата с какао на масата до леглото. Беше наполовина пълна и отгоре беше хванало кора. Тя се залепи за пръста му и той я избърса по ръба на чашата, преди да сложи пръста в устата си. Всички го гледахме сякаш щеше да ни покаже нещо чудесно. Помислих си, че мисис Макси изглеждаше – някак доста обнадеждена. Почти като дете на парти. Стивън каза: „Е, какво е?“. Мистър Хърн сви рамене и отвърна: „Това ще кажат в лабораторията. Мисля, че е била упоена“. Точно тогава Дебора възкликна и тръгна, залитайки към вратата. Беше смъртно бяла и очевидно ѝ беше прилошало. Поисках да отида при нея, но мистър Хърн каза доста рязко: „Добре, добре. Остави я на мене“. Той я изведе от стаята в банята, която е в съседство. Не бях изненадана. Очаквах, че Дебора няма да издържи. В стаята останахме с мисис Макси и Стивън. Казах на мисис Макси, че трябва да намери ключ и да заключи стаята, а тя ми отговори: „Разбира се, знам, че така се прави. А не трябва ли да се обадим в полицията? От телефона в гардеробната би било най-добре“. Предполагам, че тя искаше да каже, че там няма как някой да чуе. Спомням си, че си помислих: „Ако звъним от гардеробната, прислугата няма да чуе“, забравяйки, че „прислугата“ означава Сали и че Сали вече никога няма да може да подслушва.

– Искате да кажете, че мис Джъп е имала навика да подслушва? – прекъсна я инспекторът.

– Винаги съм мислила така, инспекторе. Винаги съм мислила, че тя е лукава. Никога не е била благодарна за всичко онова, което това семейство е направило за нея. Мразеше мисис Риско, разбира се. Всеки можеше да види това. Предполагам, че са ви казали случката с еднаквите рокли.

Далглийш прояви интерес към тази любопитна история и беше възнаграден с обстойно описание на случката и на последвалите реакции.

– Така че виждате какво момиче беше тя. Мис Риско се правеше, че възприема всичко спокойно, но аз виждах какво чувства. Искаше ѝ се да убие Сали. – Катерин Бауърс издърпа полата си надолу към коленете си със самодоволна престорена скромност. Тя или беше много добра актриса, или не съзнаваше своята липса на такт. Далглийш продължи разпита с чувството, че може би срещу него седи много по-сложна личност, отколкото си беше помислил отначало.

– Ще ми кажете ли какво се случи, когато мисис Макси, нейният син и вие стигнахте до гардеробната?

– Точно това се канех да ви разкажа, инспекторе. Бях взела Джими от креватчето му и все още го държах на ръце. Струваше ми се ужасно, че е трябвало да бъде сам в тази стая с умрялата си майка. Когато всички се втурнахме вътре, той спря да плаче и аз мисля, че за известно време всички го бяха забравили. Тогава изведнъж го забелязах. Беше се изправил по преградката на креватчето и залиташе, мократа пелена висеше около глезените му и той гледаше с любопитство. Разбира се, той е твърде малък, за да може да разбере, слава на бога, и аз мисля, че просто се чудеше какво правим всички ние, наобиколили леглото на майка му. Стоеше съвсем тихо и ми позволи да го взема почти с готовност. Занесох го в гардеробната. Там доктор Макси отиде направо до шкафа за лекарствата. Каза: „Няма го!“. Попитах го какво иска да каже и той ми съобщи, че сънотворното липсва. Тогава за първи път чух за това лекарство. Можах да му кажа, че шишенцето беше там, когато аз търсех аспирин тази сутрин в същия шкаф. Докато говорехме с него, мисис Макси беше отишла в стаята на съпруга си. Стоя там само минута и когато се върна, каза: „Той е добре. Спи. Извикахте ли вече полицията?“. Стивън отиде в другия край на стаята при телефона, а аз казах, че ще взема Джими с мене, докато се облека, и след това ще му дам да закуси. Никой не каза нищо и затова аз тръгнах към вратата. Точно преди да изляза, се обърнах. Ръката на Стивън беше върху слушалката на телефона и майка му сложи ръката си върху неговата и аз я чух да казва: „Чакай. Има нещо, което трябва да знам“. Стивън отговори: „Няма защо да питаш. Не знам нищо за това. Кълна се“. Мисис Макси въздъхна леко и закри с ръка очите си. Стивън вдигна слушалката и аз излязох от стаята.

Тя замълча и погледна Далглийш сякаш очакваше или го подканяше за коментар.

– Благодаря ви – каза той мрачно. – Продължавайте.

– Всъщност няма какво да ви кажа повече, инспекторе. Занесох Джими в моята стая, като по пътя взех от малката баня чисти пелени. Мисис Риско и мистър Хърн бяха все още там. На нея ѝ беше прилошало и той ѝ помагаше да си измие лицето. Не изглеждаха много доволни, че ме виждат. Аз казах: „Когато ви премине, отделете малко внимание на майка си. Аз ще се погрижа за Джими“. Никой от тях не отговори. Намерих пелени в шкафа за прани дрехи, отидох в моята стая и преобух Джими. После го оставих на моето легло да си играе, докато аз се облека. Това отне десетина минути. Занесох го в кухнята и му дадох рохко сварено яйце с хляб, шоколадова бисквита и малко топло мляко. През цялото време беше много послушен. Марта беше в кухнята и закусваше, но не говорихме. Изненадах се, че там беше и мистър Хърн. Той правеше кафе. Предполагам, че мисис Риско беше отишла при майка си. Мистър Хърн също не изглеждаше склонен да разговаря. Предполагам, че се беше подразнил от мене заради това, което казах на мисис Риско. Вероятно сте забелязали, че тя е безпогрешна в неговите очи. И така, след като не бяха склонни да обсъждаме какво трябва да се прави, аз реших да взема нещата в свои ръце и отидох в хола с Джими да телефонирам на мис Лидъл. Казах ѝ какво се е случило и я помолих да вземе бебето, докато нещата се изяснят. Тя дойде с такси след около петнайсет минути, а през това време пристигнаха доктор Епс и полицията. Останалото го знаете.

– Това беше много ясен и полезен разказ, мис Бауърс. Отличавате се с умението да наблюдавате. Но не всички добри наблюдатели могат да изложат фактите си логично и последователно. Няма да ви задържам още много. Искам само да се върнем към по-ранните часове на вечерта. Дотук ми описахте много ясно какво се е случило вчера вечерта и тази сутрин. Искам сега да установя последователността на събитията от десет часа вечерта нататък. По това време, мисля, че все още сте била в кабинета с мисис Макси, доктор Епс и мис Лидъл. Може ли да продължите оттам?

За първи път Далглийш забеляза следа от колебание в отговора на заподозряната. До този момент тя отговаряше на въпросите гладко и с такава готовност, че не изглеждаше възможно зад това да се крие коварство. Той вярваше, че дотук разпитът не ѝ се е сторил неприятен. Беше трудно да съчетаеш такива спонтанни излияния с гузна съвест. Сега обаче долови внезапно разколебаване в нейната сигурност и лека напрегнатост от неочакваната промяна в посоката на разпита. Тя потвърди, че мис Лидъл и доктор Епс са излезли от кабинета и са си отишли по къщите в десет и половина. Мисис Макси ги изпратила и след това се върнала при Катерин. Заедно двете прибрали документите и заключили парите в сейфа. Мисис Макси изобщо не споменала, че е видяла Сали. Никоя от тях не говорела за това. След заключването на парите отишли в кухнята. Марта се била оттеглила за през нощта, но оставила тенджера с мляко на печката и сребърен поднос с чашите за чая преди лягане на кухненската маса. Катерин си спомни как забелязала, че чашата от Еджуд на мисис Риско не е вече там и как си помислила, че колкото и да е странно, мистър Хърн и мисис Риско са влезли през градината, без никой да разбере. Изобщо не ѝ хрумнало, че Сали може да вземе чашата от Еджуд, въпреки че всеки би могъл да допусне, че точно тя ще направи такова нещо. Чашата на доктор Макси била там, както и една стъклена чаша в поставка, която била на мисис Макси и две големи чаши в чинийки, сложени за гостите. На масата имало захарница и две кутии с млечни напитки. Нямало какао. Мисис Макси и Катерин взели чашите и ги занесли в гардеробната на мистър Макси, където жена му щяла да прекара нощта. Катерин ѝ помогнала да оправят леглото на болния и след това изпила своя овълтайн[2] пред камината в гардеробната. Предложила на мисис Макси да остане още малко с нея, но предложението ѝ не било прието. След около половин час Катерин си тръгнала и отишла в своята стая. Тя се намирала в другия край на къщата – далече от стаята на Сали. Не видяла никого по пътя за там. След като се преоблякла и посетила банята по халат, се върнала обратно в стаята си към единайсет и петнайсет. Като затваряла вратата, ѝ се сторило, че чува как мисис Риско и мистър Хърн се качват по стълбите, но не можела да е сигурна в това. Нито видяла, нито чула нещо за Сали до този момент. Тук Катерин замълча и Далглийш зачака търпеливо, но с нарастващ интерес. В ъгъла сержант Мартин прелисти тефтера си в тишина, която познаваше добре, и хвърли бърз поглед към шефа си. Ако не грешеше, Далглийш изгаряше от нетърпение.

– Да, мис Бауърс – подкани Далглийш неумолимо.

Свидетелката продължи смело:

– Страхувам се тази част ще ви се стори странна, но тогава изглеждаше съвсем естествена. Както можете да разберете, сцената преди вечерята беше голям шок за мене. Не можех да повярвам, че Стивън и това момиче са сгодени. В крайна сметка новината не беше съобщена от него и нито за момент не мога да помисля, че той наистина ѝ е предложил брак. Вечерята, както можете да си представите, беше ужасна, и после всички се държаха все едно че нищо не се е случило. Разбира се, семейство Макси никога не показват чувствата си, но мисис Риско излезе с мистър Хърн и нямам никакви съмнения, че те хубаво са си поговорили за това какво може да се направи. Но никой нищо не ми каза, въпреки че в известен смисъл аз съм най-засегнатата. Мислех, че мисис Макси може да поговори с мене, след като другите двама гости си отидоха, но видях, че тя няма такова намерение. Когато отидох в стаята си, осъзнах че ако не направя аз нещо, никой друг няма да направи. Не можех да си представя, че ще лежа цяла нощ, без да знам най-лошото. Чувствах, че просто трябва да знам истината. Естественото и нормалното беше да попитам Сали. Помислих, че ако ние двете можем да поговорим насаме, аз ще успея да оправя нещата. Знаех, че е късно, но това беше единствената ми възможност. Лежах известно време там, в тъмното, но когато взех това решение, запалих нощната лампа и погледнах часовника. Беше дванайсет без три минути. Това ми се стори не чак толкова късно, като се има предвид в какво състояние бях. Сложих си халата, взех джобното фенерче и отидох до стаята на Сали. Вратата ѝ беше заключена, но виждах, че лампата е запалена, защото през ключалката светеше. Почуках на вратата и тихо я извиках. Вратата, както знаете, е много тежка, но тя трябва да ме е чула, защото в следващия миг чух шума от слагането на резето, а светлината в ключалката изчезна, защото тя беше застанала пред нея. Почуках и извиках още веднъж, но беше ясно, че тя няма да ми отвори. По пътя назад изведнъж ми се прииска да видя Стивън. Не можех да си представя как ще легна в леглото си със същата несигурност. Помислих, че той може би ще иска да сподели нещо с мене. Затова не влязох в моята стая, а се обърнах и отдих в неговата. Лампата не светеше, затова почуках тихо и влязох. Чувствах, че само ако можех да го видя, всичко ще бъде наред.

– И беше ли? – попита Далглийш.

Сега нямаше и следа от радостната самоувереност. Внезапната болка в тези непривлекателни очи не можеше да се сбърка с нищо друго.

– Него го нямаше, инспекторе. Леглото беше оправено, готово за нощта, но него го нямаше. – Тя направи внезапно усилие да възвърне предишния си стил, но усмивката, която му отправи, беше изкуствена почти до болка. – Разбира се, сега знам, че Стивън е отишъл да види Бокок, но в онзи момент разочарованието беше много голямо.

– Сигурно – съгласи се Далглийш тежко.

5

Мисис Макси седеше тихо и спокойно, предложи му всякакви улеснения, от каквито той би имал нужда, и се надяваше, че разследването ще се проведе, без да бъде притесняван съпругът ѝ, който беше тежко болен и неспособен да разбере какво се е случило. Гледайки я през бюрото, Далглийш си представяше как ще изглежда дъщеря ѝ след трийсет години. Силните ѝ ловки ръце, украсени със скъпоценни камъни, лежаха отпуснато в скута ѝ. Дори от това разстояние виждаше колко много си приличат с ръцете на сина ѝ. С още по-голям интерес той забеляза, че ноктите, както и ноктите на ръцете на хирурга, са изрязани много дълбоко. Не можеше да долови никакъв признак за нервност. Тя като че ли олицетворяваше спокойното приемане на едно неизбежно изпитание. Той усещаше, че не става дума за обучение в издръжливост, на което тя се е била подложила. Ставаше дума за истинско спокойствие, изградено върху някаква централна стабилност, за чието разклащане щеше да е необходимо много повече от едно разследване за убийство. Тя отговаряше на въпросите му след целенасочено замисляне, сякаш претегляше стойността на всяка своя дума. Но не можа да каже нищо ново. Потвърди казаното от Катерин Бауърс за откриването на тялото, а разказът ѝ за предишния ден съвпадаше с тези, които вече беше чул. След като мис Лидъл и доктор Епс си отишли около десет и половина, тя заключила къщата с изключение на прозореца на гостната и на задната врата. Мис Бауърс била с нея. Двете заедно си взели чашите с мляко от кухнята – само чашата на сина ѝ останала на подноса, и двете отишли да си легнат. Прекарала нощта, като едновременно спяла и наблюдавала съпруга си. Не чула и не видяла нищо необикновено. Никой не е идвал при нея през цялата нощ, докато мис Бауърс не дошла рано сутринта да поиска аспирин. Не знаела нищо за хапчетата, които уж били открити в леглото на съпруга ѝ и според нея много трудно можело да се повярва на такава история. Не било възможно той да скрие каквото и да било под дюшека си, без мисис Бултитафт да го открие. Синът ѝ не ѝ бил казал нищо за тази случка, но споменал, че е заменил хапчетата със сироп за сън. Това не я изненадало. Помислила, че той изпробва някаква нова комбинация от болницата и била уверена, че не е предписал нищо без одобрението на доктор Епс.

Чак при търпеливите подробни въпроси за годежа на сина ѝ равновесието ѝ се разклати. По-скоро раздразнение, отколкото страх придаваше нервност на гласа ѝ. Далглийш разбра, че успокояващите извинения, които обикновено предшестваха неудобните въпроси, в този случай са направо излишни и ще прозвучат по-неприятно от самите въпроси. И попита направо:

– Какво беше вашето отношение, госпожо, към този годеж на мис Джъп и вашия син.

– Той не продължи достатъчно дълго време, за да бъде удостоен с това име. Изненадана съм, че си правите труда да питате, инспекторе. Знаете, че никак не го одобрявам.

„Е, това вече беше казано съвсем откровено“, помисли Далглийш. „Но какво друго можеше да каже? Едва ли бихме повярвали, че го одобрява.“

– Дори, ако привързаността ѝ към вашия син е била истинска?

– В знак на добро отношение приемам, че е била истинска. Но какво значение има това? Пак не бих го одобрила. Те нямат нищо общо помежду си. Той ще трябва да се грижи за детето на друг мъж. Това ще попречи на кариерата му и двамата ще се намразят в рамките на една година. Такива бракове – между принц и бедно момиче има в приказките, но в живота те рядко оцеляват. Как биха могли? Никое момиче с дух не обича да си мисли, че се отнасят към нея снизходително, а Сали имаше висок дух, макар че предпочиташе да не го показва. Освен това не виждам как ще се оженят без нищо. Стивън има много малко собствени пари.

Разбира се, че не одобрявах този така наречен годеж. Бихте ли пожелали такъв брак на вашия син?

За миг Далглийш помисли, че тя знае. Беше обичаен, почти банален довод, който всяка майка в нейното положение можеше да използва, без да се замисли. Не беше възможно да знае каква сила има този довод. Представи си какво би казала тя, ако той отговори: „Нямам син. Единственото ми дете и майка му умряха три часа след раждането. Нямам син подходящ да се ожени за когото и да било – подходящ или неподходящ“. Можеше да си представи как тя се намръщва с благовъзпитано отвращение, защото я притеснява в такъв момент с личната си скръб, едновременно и стара, и интимна, и несвързана с въпроса, по който говорят. Той отговори кратко:

– Не, няма да му пожелая. Съжалявам, че ви отнех толкова време с нещо, което, изглежда, е само ваша работа. Но сигурно разбирате колко е важно.

– Естествено. От ваша гледна точка това е мотив за няколко души, особено на мен самата. Но човек не убива, за да си спести социално неудобство. Признавам, че възнамерявах да направя всичко възможно да попреча на брака им. Щях да разговарям със Стивън на другия ден. Сигурна съм, че щяхме да направим нещо за Сали, без да е необходимо да я приемем в нашето семейство. Трябва да има граница в очакванията на тези хора.

Внезапната горчивина на последните ѝ думи откъсна за миг дори сержант Мартин от механичното писане на протокола. Но ако мисис Макси си бе дала сметка, че говори твърде много, тя не задълбочи грешката си и не каза повече нищо. Наблюдавайки я, Далглийш си помисли, че тя е като картина, реклама, нарисувана с акварели за тоалетна хартия или сапун. Дори ниската ваза с цветя на бюрото между тях подчертаваше нейното спокойно благородство, сякаш там я беше поставила коварната ръка на фотограф по рекламата. „Картина на английска дама в дома ѝ“ помисли той и се зачуди какво щеше да направи с нея началникът на полицията, или – ако се стигнеше дотам – какво щеше да направи съдът. Дори неговият ум, свикнал да открива злото на странни места и висши кръгове, не можеше лесно да свърже мисис Макси с убийство. Но последните ѝ думи разкриваха много.

Той реши да остави засега въпроса за брака и да се съсредоточи върху други страни на разследването. Върна се отново към разказите, свързани с подготвянето на топлите напитки преди лягането. Нямаше объркване по въпроса коя чаша на кого е. Синята чаша Уеджуд в стаята на Сали беше на Дебора Риско. Млякото за напитките беше оставено отгоре на печката. Тя гореше дърва и въглища и имаше тежки капаци на всяко колело. Тенджерата с млякото беше оставена върху едно от тези колела, на което нямаше опасност млякото да изкипи. Всеки, който искаше да си стопли мляко, преместваше тенджерата върху горещото колело и след това я връщаше върху студеното. Само чашите предвидени за гостите на семейството бяха поставени на подноса. Мисис Макси не можеше да каже какво обикновено пият вечер Сали или мисис Бултитафт, но със сигурност никой от семейството не пиеше какао. Не обичаха шоколад.

– Значи, нещата стоят така – каза Далглийш. – Ако, както аз предполагам, аутопсията покаже, че мис Джъп е била дрогирана и анализът на какаото разкрие какво е било лекарството в нейната последна напитка преди лягане, тогава сме изправени пред две възможности. Тя може да е взела лекарството не по друга причина, а за да спи добре след напрежението на деня. Или някой я е упоил по причина, която трябва да открием, но която не е толкова трудна за досещане. Мис Джъп, както е известно, е била здрава млада жена. Ако това престъпление е било предумишлено, нейният убиец – или убийца – трябва да е обмислил как може да влезе в стаята и да убие момичето, без да предизвика и най-малкото подозрение. Очевидният отговор е – като я упои. Това предполага, че убиецът е познавал вечерния ритуал с топлите напитки в Мартингейл и е знаел къде стоят лекарствата. Предполагам, че някой от вашето семейство или от гостите е познавал правилата на къщата

– Тогава би трябвало да знае и това, че чашата Уеджуд е на дъщеря ми. Убеден ли сте, инспекторе, че хапчето е било предназначено за Сали?

– Не съвсем. Но съм убеден, че убиецът не е сбъркал шията на мис Джъп с шията на мисис Риско. Нека приемем засега, че хапчето е било предназначено за мис Джъп. Би могло да е сложено в тенджерата с мляко, в чашата Уеджуд преди или след като питието е било приготвено, в кутията с какао или в захарницата. Вие и мис Бауърс сте си взели млякото за вашите напитки от същата тенджера и сте си сложили захар от захарницата на масата, без да ви стане нищо. Не мисля, че хапчето е било сложено в чашата, когато е била празна. То е кафеникаво на цвят и лесно се откроява на фона на синия цвят на порцелана. При това положение имаме две възможности. Хапчето или е било стрито на прах и смесено с какаото, или е било разтворено в топлата напитка известно време след като мис Джъп вече я е била приготвила, но преди да я е изпила.

– Не мисля, че второто е било възможно, инспекторе. Мисис Бултитафт винаги слага млякото да се вари в десет часа. В десет и двайсет и пет минути ние видяхме Сали да носи своята чаша нагоре към стаята си.

– Кого имате предвид под „ние“, мисис Макси?

– Доктор Епс, мис Лидъл и аз – тримата я видяхме. – Аз бях на горния етаж с мис Лидъл, която искаше да си вземе палтото. Когато се върнахме в хола, доктор Епс дойде при нас от кабинета. Докато стояхме там, Сали дойде откъм кухнята на къщата и се качи по централното стълбище със синята чаша Уеджуд сложена на чинийката. Беше с пижама и халат. И тримата я видяхме, но никой нищо не каза. Мис Лидъл и доктор Епс си тръгнаха веднага.

– Мис Джъп редовно ли използваше централното стълбище?

– Не. По задното стълбище е много по-направо от кухнята до нейната стая. Мисля, че се опитваше да изрази нещо.

– Макар че не е могла да знае, че ще срещне някого в хола?

– Не. Не виждам как би могла да знае това.

– Казвате, че мис Джъп е носила чашата на мис Риско. Какво направихте – споменахте ли за това пред някого от гостите, възмутихте ли се пред мис Джъп?

Мисис Макси леко се усмихна. Отново тя показа какво крие под изтънчеността си:

– Колко старомодни идеи имате, инспекторе! Наистина ли очаквахте да изтръгна чашата от ръцете ѝ и да поставя гостите си в неловко положение за радост на Сали? В какъв вълнуващ и изтощителен свят живеете.

Въпреки леката ирония Далглийш продължи невъзмутимо със същия въпрос. Беше му интересно да узнае, че свидетелката му може да бъде провокирана.

– Какво стана, след като мис Лидъл и доктор Епс си отидоха?

– Върнах се при мис Бауърс в кабинета, където подредихме документите и заключихме парите в сейфа. После отидохме в кухнята и си приготвихме напитките. Моята беше топло мляко, а на мис Бауърс – овалтайн. Тя обича много сладко и си добави от захарницата. Занесохме напитките в гардеробната до стаята на съпруга ми, където прекарвам нощите, когато дежуря при него. Мис Бауърс ми помогна да му оправя леглото. Мисля, че останахме заедно двайсетина минути. После тя каза „лека нощ“ и си тръгна.

– След като изпи чашата с овалтайн?

– Да. Беше още много горещо за пиене, но тя седна и го изпи, преди да тръгне.

– Отиде ли при шкафа за лекарства, докато беше при вас?

– Не. Нито тя, нито аз. Синът ми беше дал на баща си нещо за сън преди това и той изглеждаше унесен. Нямаше нищо друго за вършене, освен да се оправи леглото, за да му е по-удобно.

Радвах се, че мис Бауърс ми помогна. Тя е учила за медицинска сестра и двете заедно успяхме да оправим леглото, без да трябва да го вдигаме.

– Какви бяха отношенията между мис Бауърс и доктор Макси?

– Доколкото знам, мис Бауърс е приятелка на двете ми деца. По-добре ще бъде да зададете този въпрос на тях и на нея самата.

– Тя и вашият син не са сгодени, доколкото знаете?

– Не знам нищо за личния им живот, но не ми се вярва.

– Благодаря – каза Далглийш. – Ще видя сега мисис Риско, ако бъдете така любезна да я изпратите при мен.

Той стана да отвори вратата на мисис Макси, но тя не помръдна. Вместо това каза:

– Все още вярвам, че Сали сама е нагълтала хапчетата. Няма друго разумно обяснение. Но ако някой друг ги е сложил, тогава съм съгласна с вас, че сигурно са били в какаото, стрити на прах. Простете, но не можете ли да разберете това от следите по кутията и нейното съдържание?

– Бихме могли – отговори Далглийш мрачно. – Но празната кутия беше намерена в кофата за боклук измита. Хартиеният плик отвътре го няма. Вероятно някой го е изгорил в кухненската печка. Някой се подсигурява двойно.

– Много хладнокръвна дама, сър – каза сержант Мартин, когато мисис Макси излезе. И добави с непривично чувство за хумор: – Седеше като кандидат на либералите, очакващ резултата от повторното преброяване на гласовете.

– Да – съгласи се Далглийш. – Но с пълно доверие в организацията на партията си. Нека чуем какво имат да ни кажат останалите.

6

Това е много различна стая от последния път, помисли си Филикс, но и тази е била тиха и спокойна. Там имаше картини и тежко махагоново бюро, почти същото като това, на което Далглийш седеше сега. Имаше също и цветя, малко букетче във вазичка, не по-голяма от чаена чаша. Всичко в онази стая беше скромно и удобно, дори мъжът зад бюрото с пухкавите си бели ръце и усмихнати очи зад дебелите стъкла на очилата. Стаята беше запазила този си вид до края. Изненадващо беше, че има толкова много начини за изтръгване на истината, без да се пролива кръв и без да се оставят мръсни следи, които не изискват кой знае какви средства. Изтласка спомена и се насили да погледне човека зад бюрото. Скръстените ръце бяха по-слаби, очите – тъмни и не много приветливи. В стаята присъстваше само още един човек, който също беше английски полицай. Това беше Мартингейл. Това беше Англия.

Засега не беше толкова зле. Дебора я нямаше половин час. Когато се върна, отиде да седне на мястото си, без да го погледне, и той, също така безшумно, стана и последва униформения полицай в кабинета. Радваше се, че е устоял на желанието да пийне нещо преди разпита и беше отказал предложената от Далглийш цигара. Това беше стар номер! С него не могат да го хванат никога! Нямаше да допусне нервността му да ги улесни. Важно беше да не избухне, тогава всичко ще бъде наред.

Търпеливият мъж зад бюрото погледна бележките си.

– Благодаря Ви. Дотук е ясно. Сега може ли да се върнем малко назад? След кафето сте отишли с мисис Риско да помогнете за миенето на чиниите след вечеря. Около девет и половина двамата сте се върнали тук в тази стая, където мисис Макси, мис Лидъл, мис Бауърс и доктор Епс са броили парите от църковния празник. Казали сте им, че излизате с мисис Риско и сте пожелали лека нощ на мис Лидъл и на доктор Епс, които вероятно са щели да си тръгнат от Мартингейл, преди вие да се върнете. Мисис Макси е казала, че ще остави за вас един от френските прозорци в гостната отключен и ви е помолила да го заключите, когато се върнете. Тази уговорка е чута от всички, които са били в стаята в този момент, нали?

– Доколкото знам, да. Никой нищо не е казал по този въпрос, но тъй като всички брояха пари, съмнявам се, че са разбрали какво е казала.

– Изненадан съм, че прозорецът в гостната е бил оставен отворен в момент, в който и задната врата е била също отворена. Това Стъбс^[3] ли е на стената зад вас? В тази къща има няколко много хубави неща, които лесно могат да се задигнат.

Филикс не извърна глава.

„Културният полицай! Мислех, че ги има само в криминалните романи. Поздравления! Но семейство Макси не оглася какво има. Селото не е заплаха. В тази къща свободно влизат и излизат хора вече триста години. Заключването тук е както дойде. Само предната врата се заключва всяка вечер ритуално от Стивън Макси или от сестра му, сякаш това има някакъв таен смисъл. Само за вратата са толкова старателни и за нищо друго. По този въпрос, както и по други въпроси, те разчитат на нашата прекрасна полиция.“

– И така. Излезли сте в градината с мисис Риско около девет и половина вечерта и сте се разходили заедно. За какво говорихте, мистър Хърн?

– Предложих ѝ да се оженим. Отивам в нашата къща в Канада след два месеца и си помислих, че ще е приятно да съчетая бизнес и меден месец.

– И мисис Риско прие ли?

– Колко очарователно, че се интересувате, инспекторе, но се страхувам, че трябва да ви разочаровам. Колкото и необяснимо да ви се струва, мисис Риско не прояви ентусиазъм.

Споменът нахлу отново в прилив на емоция. Мрак, задушаващият аромат на розите, настоятелните целувки, които бяха израз на належаща нужда у нея, но не и на страст, помисли си той. И после умората през сълзи в нейния глас „Да се оженим ли, Филикс? Не се ли е говорило в това семейство предостатъчно за женитби? Божичко, колко ми се иска тя да умре!“. Тогава той разбра, че е избързал да разкрие това. Времето и мястото не бяха подходящи. И думите ли бяха неподходящи? Какво точно искаше тя? Гласът на Далглийш го върна в настоящето.

– Колко време останахте в градината, сър?

– Би било любезно да се престоря, че времето е спряло. Но в интерес на вашето разследване ще кажа, че влязохме в гостната през прозореца в градината. Часовникът на камината отмери три четвърти час, докато затварях и залоствах прозореца.

– Този часовник е с пет минути напред, сър. Продъл-жете, моля!

– Значи, сме се върнали в десет и четиресет. Мисис Риско ми предложи едно уиски, което отклоних. Отказах и топло мляко. Тя отиде в кухнята да си приготви за себе си. Върна се след няколко минути и каза, че е променила решението си. Каза също, че очевидно брат ѝ е все още навън. Поговорихме още малко и решихме да се срещнем за езда в седем сутринта. После си легнахме. Прекарах сравнително добра нощ. Доколкото знам, мисис Риско също. Бях се облякъл и я чаках в хола, когато чух, че Стивън Макси ме вика. Искаше да му помогна със стълбата. Останалото го знаете.

– Вие ли убихте Сали Джъп, мистър Хърн?

– Не, доколкото ми е известно.

– Какво искате да кажете с това?

– Просто, че бих могъл да го направя, ако си загубя паметта, но това едва ли ще се случи.

– Мисля, че може да отхвърлим тази възможност. Мис Джъп е убита от някой, който е знаел или знаела какво прави. Имате ли представа кой?

– Очаквате ли да приема сериозно този въпрос?

– Очаквам да приемете сериозно всички мои въпроси. Една млада майка е убита. Възнамерявам да разбера кой я е убил, без да губя много от собственото си време или от времето на някой друг, и очаквам да ми съдействате.

– Нямам никаква представа кой я е убил и се съмнявам, че дори и да имах, щях да ви го кажа. Нямам вашата очевидна страст за абстрактна справедливост. Готов съм обаче да сътруднича, като посоча някои факти, които при вашия ентусиазъм за продължителни разпити на заподозрените може би сте подминали. Някой е влязъл през прозореца на това момиче. На камината е имала колекция от стъклени животни и те са съборени на пода. Прозорецът беше отворен, а косата ѝ – влажна. През нощта валя дъжд от дванайсет и половина до три. Стигам до заключението, че е била мъртва преди дванайсет и половина, защото иначе е щяла да затвори прозореца. Детето се е събудило в обичайното си време. Вероятно тогава посетителят е действал безшумно. Изглежда, не е имало гневна разправия. Мисля, че Сали е приела посетителя си през прозореца. Той вероятно е използвал стълбата. Тя сигурно е знаела къде я държат. Може би са имали уговорена среща. Господ знае защо. Не я познавам, но някак не съм останал с впечатлението, че сексът е много важен за нея или че води разгулен живот. Мъжът вероятно е бил влюбен в нея и когато тя му е казала, че има намерение да се омъжи за Стивън Макси, той я е убил в пристъп на ревност или гняв. Не мисля, че това е предварително обмислено престъпление. Сали е била заключила вратата, за да си осигури спокойствие и мъжът е излязъл през прозореца, без да я отключи. Може и да не е разбрал, че е залостена. Ако е бил разбрал, щял е да свали резето и да излезе внимателно през нея. Залостената врата сигурно ви е причинила голямо разочарование, инспекторе. Дори вие едва ли можете да си представите някой от семейството да се катери и да се спуска по стълба в собствения си дом. Знам колко сте развълнуван от годежа Макси – Джъп, но няма защо да ви казвам, че ако трябваше да извършваме убийство, за да се освободим от нежелан годеж, смъртността сред жените щеше да бъде много висока.

Още докато говореше, Филикс знаеше, че прави грешка. Страхът го беше хванал като в капан и не можеше да се отърве от бъбривостта и яда си. Сержантът го гледаше с примирен и съжалителен поглед на човек, който е виждал твърде много мъже да се правят на глупаци, за да се изненада сега, но който все пак предпочиташе да не става така. Далглийш заговори тихо.

– Казахте, че сте прекарали добра нощ. Въпреки това сте забелязали, че е валял дъжд от дванайсет и половина до три.

– За мене това беше добра нощ.

– Значи страдате от безсъние? Какво взимате за това?

– Уиски. Но рядко, когато съм на чуждо място.

– По-рано описахте как трупът е бил открит и как сте отишли в съседната баня с мисис Риско, докато доктор Макси се е обаждал в полицията по телефона. След известно време мисис Риско ви е оставила и е отишла при майка си. Какво правихте след това?

– Помислих си, че е хубаво да видя дали мисис Бултитафт е добре. Предполагах, че на никого нямаше да му се закусва, но беше очевидно, че всички ще имаме нужда от много горещо кафе и че нямаше да е лошо да има сандвичи. Тя изглеждаше зашеметена и продължаваше да пов-таря, че Сали трябва да се е самоубила. Колкото можех по-внимателно ѝ казах, че по анатомични причини това не е възможно и това я разтревожи още повече. Тя ме изгледа с любопитство, сякаш ме виждаше за първи път, и се разрида. Когато успях да я успокоя, мис Бауърс беше дошла с детето и доста успешно успя да се справи с неговата закуска. Марта се взе в ръце и ние пристъпихме към кафето и закуската на мистър Макси. По това време вече полицията беше пристигнала, а на нас ни казаха да чакаме в гостната.

– Казахте, че мисис Бултитафт е избухнала в сълзи: тогава ли за първи път даде израз на скръбта си?

– Скръб? – Паузата беше почти недоловима. – Тя очевидно беше много шокирана като всички нас.

– Благодаря, сър. Много ми помогнахте. Вашите показания ще бъдат напечатани и после ще ви помоля да ги прочетете и ако сте съгласен с написаното, да ги подпишете. Ако искате да ми кажете още нещо, ще имате достатъчно възможности за това. Аз ще бъда наоколо още малко. Ако смятате да се върнете в гостната, ще кажете ли на мисис Бултитафт да дойде?

Това беше заповед, не молба. Когато стигна до вратата, Филикс чу тихия глас отново.

– Едва ли ще се изненадате да чуете от мене, че вашият разказ за нещата съвпада почти напълно с разказа на мисис Риско. С едно изключение. Мисис Риско казва, че вие сте прекарали почти цялата нощ в нейната стая, не във вашата. Казва, че фактически сте спали заедно.

Филикс остана за момент с лице към вратата и после се обърна с поглед в мъжа зад бюрото.

– Много мило от страна на мисис Риско, но това прави нещата трудни за мене, нали така? Страхувам се, че вие, господин инспекторе, ще трябва да решите сам кой от нас лъже.

– Благодаря ви – каза Далглийш. – Вече съм го направил.

7

През живота си Далглийш беше срещал много жени като Марта и никога не беше смятал, че те са сложни като хора. Те се грижеха за удобството на тялото, приготвянето на храната, безкрайните слугински задачи, които някой трябва да изпълни, за да могат умовете да работят. Свои-те собствени емоционални нужди те задоволяваха като служеха. Бяха предани и честни, работеха здраво и бяха добри свидетели, защото нямаха нито въображението, нито опита, необходими за успешни лъжи. Те можеха да породят неприятности, ако решат да прикрият този, който им беше спечелил доверието, но това беше ясна опасност, която можеше да бъде предвидена. Той не очакваше да има трудности с Марта. С раздразнение разбра, че някой беше говорил с нея. Ще бъде точна, ще проявява уважение, но всяка информация щеше да бъде изтръгвана по трудния начин. Марта беше подучена и не беше трудно да се досетиш от кого. Той продължи търпеливо напред.

– Вие значи сте поели готвенето и освен това се грижите за мистър Макси. С тежък товар сте се нагърбила. Вие ли предложихте на мисис Макси да назначи мис Джъп?

– Не.

– Знаете ли кой?

Няколко секунди Марта не каза нищо, сякаш се чудеше дали си струва да рискува и да не бъде дискретна.

– Може да е била мис Лидъл. Госпожата може и сама да го е решила. Не знам.

– Предполагам обаче, че мисис Макси е говорила с вас, преди да назначи момичето.

– Каза ми за Сали. Решението трябваше да го вземе сама.

Тази сервилност започна да дразни Далглийш, но гласът му не се промени. Беше известен с това, че никога не губи присъствие на духа пред свидетел.

– Мисис Макси назначавала ли е друг път на работа самотна майка?

– Едно време не бихме си и помислили такова нещо. Всички наши момичета идваха с отлични препоръки.

– Значи това беше рискована постъпка. Мислите ли, че беше успешна? Вие сте била най-близко до мис Джъп. Какво момиче беше тя?

Марта не отговори.

– Бяхте ли доволна от работата ѝ.

– Бях. Поне отначало.

– Коя е причината да си промените мнението? Късното ѝ ставане сутрин?

Втренчените ѝ очи с тежки клепачи се стрелнаха покрай него.

– Има по-лоши неща от лежането в леглото.

– Например какви?

– Започна да става дръзка.

– Това сигурно е било изпитание за вас. Коя е причината да става дръзка?

– Момичетата са такива. Отначало са тихи, а после започват да се държат като господарки на къщата.

– Да предположим, че Сали Джъп е започнала да мисли, че ще стане господарка тук един ден.

– Значи, не е била с ума си.

– Но нали доктор Макси ѝ е предложил да се омъжи за него в събота вечерта.

– Нищо не знам за това. Доктор Макси не би могъл да се ожени за Сали Джъп.

– Някой се е погрижил да гарантира това, нали? Имате ли представа кой може да е това?

Марта не отговори. Какво ли можеше да се каже на това. Ако Сали Джъп наистина беше убита поради тази причина, кръгът на заподозрените не беше голям. Далглийш започна да разпитва какво се е случило в събота следобед и вечерта с досадна изчерпателност. За празненството тя не можа да каже много. Само беше минала през градината веднъж, преди да даде вечерята на мистър Макси и да го сложи да спи. Когато се върнала в кухнята, Сали вече очевидно е била нахранила Джими и се е била качила горе да го изкъпе, защото количката е била зад кухнята, а чинията и чашата на детето са били в умивалника. Момичето не се появило и Марта не е губила време да я търси. Семейството си е сервирало само, тъй като са имали студена вечеря и мисис Макси не я е повикала. По-късно мисис Риско и мистър Хърн отишли в кухнята да помогнат в миенето на чиниите. Не попитали дали Сали се е върнала. Никой не споменал за нея. Говорили най-вече за празненството. Мистър Хърн се смял и шегувал с мисис Риско, докато миели чиниите. Бил много забавен джентълмен. Те не помогнали за топлите напитки. Това било направено по-късно. Кутията с какао била в бюфета при другите запаси и нито мисис Риско, нито мистър Хърн са отваряли бюфета. Тя е била в кухнята през цялото време, докато те са били там.

След като те излезли, тя пуснала телевизора за половин час. Не, не се е разтревожила за Сали. Момичето щяло да се върне, когато иска. В десет без пет Марта сложила тенджера с мляко да се загрява бавно на печката. Това се правело почти всяка вечер в Мартингейл, за да може тя да си ляга рано. Сложила чашите на подноса. Имало чаши и чинийки, предназначени за гостите, които обичали топли напитки преди лягане. Сали знаела много добре, че голямата синя чаша е на мисис Риско. Всички в Мартингейл знаели това. След като се погрижила за топлото мляко, Марта отишла да си легне. Била в леглото преди десет и половина и не чула нищо необичайно през цялата нощ. На сутринта отишла да събуди Сали и намерила вратата залостена. Отишла до каже на госпожата. Останалото той знаел.

Повече от четиридесет минути бяха нужни, за да се извлече тази безинтересна информация, но Далглийш не показа никакъв знак на нетърпение. Стигнаха до момента на самото откриване на тялото. Беше важно да установи доколко разказът на Марта съвпада с разказа на Катерин Бауърс. Ако съвпадаха, тогава най-малко една от неговите предварителни теории можеше да се окаже вярна. Показанията съвпаднаха. Търпеливо той продължи да разпитва за липсата на сънотворните хапчета. Но тука не му провървя. Марта Бултитафт не вярваше, че Сали е намерила някакви хапчета в леглото на господаря си.

– Сали обичаше да се хвали, че тя се грижи за господаря. Може би понякога прекарваше нощта при него, ако госпожата е много уморена. Но той не обичаше никой да е край него освен аз. Аз върша цялата тежка работа. Ако е имало нещо скрито в леглото, със сигурност съм щяла да го намеря.

Това беше най-дългото изказване, което тя направи. Далглийш усещаше, че е убедителна. Накрая я разпита за празната кутия от какао. Тя отново заговори тихо, но с увереност. Беше намерила празната кутия на кухненската маса, когато слязла долу да направи чая рано сутринта. Изгорила плика в печката, измила кутията и я сложила в кофата за боклук. Защо първо я измила? Защото госпожата мразела лепкави или мазни кутии да се хвърлят в кофата.

Кутията от какао не била мазна, но това нямало значение. Всички използвани кутии в Мартингейл се измивали. А защо е изгорила плика, който стоял вътре? Ами как да мие кутията отвътре, ако там има хартиен плик? Кутията била празна, тя я измила и хвърлила. Тонът ѝ внушаваше, че никой разумен човек не би постъпил по друг начин.

Далглийш просто не проумяваше как нейният разказ може да бъде оспорен. Сърцето му се свиваше при мисъл-та как разпитва мисис Макси какво прави семейството с празните кутии за хвърляне, но още веднъж заподозря, че Марта е подучена. Виждаше как картината започва да се оформя. Безкрайното му търпение от последния час си беше струвало.