Убийството на прислужницата

1

Списъкът на пациентите за преглед в четвъртък сутринта в болницата „Сейнт Люк“ беше дълъг и Стивън Макси си спомни за Сали едва когато седна да обядва. И тогава, както всеки път, той почувства спомена като нож, който уби апетита му и го откъсна от безгрижното и непретенциозно удоволствие на всекидневния живот. Разговорът на масата му звучеше фалшиво; поток от дреболии, изговорени от колегите му, за да прикрият неудобството си в негово присъствие. Вестниците бяха сгънати и сложени настрани, за да не може някое случайно заглавие да привлече вниманието към присъстващия сред тях заподозрян в убийство. Включваха го прекалено внимателно в техния разговор. Не прекалено много, за да не си помисли той, че го съжаляват. Не прекалено малко, за да не си помисли, че го избягват. Месото в чинията му беше безвкусно като картон. Насила пое няколко хапки – нямаше да е добре, ако заподозреният не харесва храната – и покаже, че десертът го отвращава.

Нужно му беше да направи нещо. Ако полицията не можеше да се справи, той навярно би успял. Като измър-мори някакво извинение, той остави колегите си на техните размисли. И защо не? Толкова ли изненадващо беше, че искат да му зададат най-важния въпрос? Майка му, сложила ръката си върху неговата, обърнала изтерзано лице към него в отчаяно питане, беше искала да му зададе същия въпрос и той беше отговорил: „Недей да питаш. Кълна се, че не знам нищо за това“.

Имаше цял свободен час и реши какво иска да направи. Тайната за смъртта на Сали трябваше да се търси в нейния живот, може би в живота ѝ преди Мартингейл. Стивън беше убеден, че бащата на бебето ще даде отговора, стига да бъде намерен. Не се питаше дали този негов порив да намери непознатия мъж е плод на логика, любопитство или ревност. Достатъчно му беше, че като действа, намира успокоение независимо от резултатите.

Спомни си името на вуйчото на Сали, но не и адреса му и загуби известно време, докато открие името Проктър в указателя на Канингбъри. Отговори му жена с превзет, изкуствен глас. Когато Стивън се представи, последва толкова дълго мълчание, че той се уплаши да не би връзката да е прекъснала. Усети нейното недоверие почти физически и се опита да я предразположи. Тя продължи да се колебае и той предположи, че може би тя предпочита той да се обади по-късно и да говори със съпруга ѝ. Предположението не беше изказано като заплаха. Той просто си беше представил, че тя е от онези жени, които изобщо не могат да действат независимо. Но резултатът от неговото предположение беше изненадващ. Тя бързо каза: „Не! Не! Няма нужда от това. Мистър Проктър не иска да говори за Сали. Няма смисъл да се търси мистър Проктър. В края на краищата няма нищо лошо в това да се каже на мистър Макси всичко, което иска да знае. Просто ще бъде по-добре, ако мистър Проктър не знае, че той се е обадил“. После даде адреса, който Стивън искаше. Когато забременя, Сали работеше в клуб „Отбрани книги“ във Фалкънърс Ярд в центъра на града.

Клуб „Отбрани книги“ се помещаваше във вътрешния двор близо до катедралата „Сейнт Пол“. Дотам се стига през тесен проход, тъмен и труден за откриване, но самият вътрешен двор беше изпълнен със светлина и тих като провинциална улица, затворена за автомобили. Дразнещият тътен на градския трафик тук беше заглушен до тих стон като далечен шум на море. Въздухът беше наситен с миризмата на реката. Не беше трудно да се намери къщата. В огряната от слънцето страна на двора на малък еркерен прозорец бяха старателно наредени с добре обмислена небрежност заглавията на клуба на фона на пурпурно кадифе. Името на клуба беше внимателно подбрано. „Отбрани книги“ се грижеше за онази категория читатели, които обичат хубави истории, без да се интересуват много кой ги е написал, предпочитат да си спестят досадата да избират сами и вярват, че лавица от книги с еднакъв формат и подвързани в един цвят придават облик на всяка стая. Клуб „Отбрани книги“ предпочиташе добродетелта да бъде възнаградена, а порокът подходящо наказан. Те избягваха темата за секса, не влизаха в спор и не поемаха никакви рискове с ненашумели писатели. Не беше чудно, че подбираха своите издания измежду вече отдавна публикувани книги от други издатели. Стивън забеляза, че само някои от подбраните книги бяха първоначално издадени от „Хърн и Айлингуърт“. Беше изненадан, че изобщо има техни книги.

Стълбите пред входната врата бяха изтъркани до бяло и водеха до малък офис, явно мебелиран за удобството на онези клиенти, които предпочитаха да си получат лично книгата. Когато Стивън влезе, един възрастен свещеник изтърпяваше продължителното и жизнерадостно сбогуване от страна на служителката, която беше решена да го задържи, докато той не разбере достойнствата на последната отбрана книга, в това число подробностите на сюжета и изненадващия край. След като свършиха с тази част, последваха въпроси за членовете на семейството му и опит да бъде изкопчено мнението му за избраната книга на миналия месец. Стивън изчака търпеливо, докато това свърши, и жената, вече свободна, беше готова да обърне светлия си поглед решително към него. Малка визитна картичка, изправена в рамка на бюрото ѝ, я обявяваше за мис Титли.

– Съжалявам, че трябваше да чакате. Вие сте нов клиент, нали? Не мисля, че съм имала удоволствието досега? Опитвам се да се запозная с всеки новодошъл и всички ме познават. Това беше свещеник Татлок. Много скъп наш клиент. Но не обича да бърза, нали разбирате. Не обича да бърза.

Стивън упражни всичкия си чар и поиска да види някой, който е началник. Въпросът беше личен и много важен. Не се опитваше да продаде нищо и съвсем честно, нямаше да отнеме много време. Съжаляваше, че не може да бъде по-изчерпателен, но наистина беше много важно.

– Поне за мен – добави той с усмивка.

Усмивката имаше успех. Винаги беше имала. Мис Титли, развълнувана, слезе на земята, върна се обратно в офиса си и проведе потаен телефонен разговор. Той беше малко дълъг. Тя го погледна няколко пъти по време на разговора, сякаш искаше да се убеди в неговата почтеност. Остави най-после слушалката и се върна с новината, че мис Молпас е готова да го приеме.

Кабинетът на мис Молпас беше на третия етаж. Покритите с евтина пътека стълби бяха стръмни и тесни. Стивън и мис Титли трябваше да спират на всяка площадка, за да пропускат служителки, слизащи надолу. Мъже не се виждаха. Когато най-накрая беше въведен в кабинета на мис Молпас, той видя, че се подредила добре. Трите стръмни етажа си струваха усилието заради изгледа, който се разкри над градските покриви със сребърната ивица на реката проточила се надолу от Уестминстър. Мис Титли го представи колкото почтително, толкова и неразбираемо и изчезна. Иззад бюрото си мис Молпас се изправи тежко на крака и посочи един стол. Беше ниска, мургава жена забележително безлична. Лицето ѝ беше кръгло и голямо, а косата ѝ беше подстригана на плътен прав бретон над веждите. Носеше очила в рогови рамки толкова големи и тежки, че изглеждаха като опит за карикатура. Беше облякла къса пола от туид и мъжка бяла риза с жълто-зелена плетена вратовръзка, която неприятно напомни на Стивън за размазана гъсеница върху зелка. Но имаше един от най-приятните гласове, които беше чувал от жена, и ръката, която му протегна, беше хладна и силна.

– Вие сте Стивън Макси, нали? Видях снимката ви в Еко. Хората разправят, че вие сте убили Сали Джъп. Вие ли я убихте?

– Не – каза Стивън. – Не и член от моето семейство. Не съм дошъл да спорим за това. Хората могат да вярват каквото си искат. Искам да знам нещо повече за Сали. Мислех, че можете да ми помогнете. За детето се тревожа много. Сега, когато си няма майка, изглежда важно да се опитаме да намерим баща му. Никой не се е обадил досега. На мене ми хрумна, че мъжът може да не знае. Сали беше много независима. Ако не знае, а би искал да направи нещо за Джими, тогава трябва да му дадем този шанс.

Мис Молпас му подаде пакет с цигари през масата.

– Пушите ли? Не? Е, добре, аз ще запаля. Вие бъркате нещо, нали? По-добре си кажете направо какво искате. Няма как да вярвате, че мъжът не е знаел. Защо да не знае? Той трябва вече да е научил. Вдигна се голям шум. Полицията беше тук по същия въпрос, но не мога да си представя, че те се интересуват от благосъстоянието на детето. По-скоро търсят мотив. Много са прецизни. По-добре оставете на тях.

Значи, полицията е била тук. Беше глупаво и нера-зумно да не допусне, че така ще стане. Но новината го потисна. Те винаги ще бъдат една крачка пред него. Беше самонадеяно да предположи, че той може да открие нещо важно за Сали преди полицията, която – опитна, настоятелна и безкрайно търпелива, още не е открила. Разочарованието сигурно се беше изписало на лицето му, защото мис Молпас избухна в смях.

– Горе главата! Все още можете да ги изпреварите, не че аз мога да ви помогна. Казах на полицията всичко, което знам, и те го записаха най-старателно, но видях, че не са стигнали доникъде.

– Освен да вменяват вина на тези, за които вече са си наумили, че я носят – на моето семейство.

– Със сигурност вината не е на никого от нас тук! Аз не мога дори да гадая кой е вероятният баща на детето. Тук няма нито един мъж. Тя сигурно е забременяла, докато е работила тука, но не ме питайте как е станало.

– Каква всъщност беше тя, мис Молпас? – попита Стивън. Той изрече въпроса, без да си дава сметка за неговата абсурдност. Всички питаха едно и също нещо. Сякаш в центъра на този лабиринт от улики и съмнения най-сетне щеше да се намери някой, който да каже: „Ето такава беше Сали“.

Мис Молпас го погледна с любопитство.

– Вие трябва да знаете каква е била. Вие сте били влюбен в нея.

– Ако беше така, аз щях да съм последният, който знае.

– Но не беше така. – Това беше изказване, а не нахално питане и Стивън го прие с откровеност, която го изненада.

– Възхищавах ѝ се и исках да правя секс с нея. Предполагам, че не наричате това любов. Никога не съм изпитвал нещо повече към някоя жена и няма как да знам.

Мис Молпас отмести поглед от него и се загледа към реката.

– Ще се съглася с това. Съмнявам се, че някога ще изпитате нещо повече. На такива като вас това не им се случва.

Тя се обърна отново към него и заговори по-рязко:

– Но вие питахте какво аз мисля за нея. Също като полицията. Отговорът е един и същ. Сали Джъп беше хубава, интелигентна, амбициозна, лукава и несигурна.

– Изглежда, сте я познавали много добре – каза Стивън тихо.

– Не съвсем. Тя не беше лесна за опознаване. Работѝ тук три години и не научих за обстоятелствата в дома ѝ нищо повече, отколкото знаех, когато я приех на работа. Назначаването ѝ тук беше експеримент. Сигурно сте забелязал, че тук няма млади хора. Трудно се намират освен на двойна заплата и въпреки това не мислят за работата. Не ги обвинявам. Имат само няколко години да си намерят съпрузи, а на това място тук няма шанс. Освен това те лесно стават жестоки, ако ги поставиш да работят редом с по-стара жена. Виждали ли сте млади кокошки как се нахвърлят да кълват наранена птица, за да я прогонят? Е, ние тук наемаме само стари птици. Те може и да са малко бавни, но са методични и може да се разчита на тях. Работата не изисква висока интелигентност. Сали беше твърде добра за тази работа. Така и не разбрах защо стоеше тука. Тя работеше за една агенция за секретарки, след като беше завършила обучението си, и дойде при нас на временно място, когато не ни достигаше персонал по време на една епидемия от грип. Хареса ѝ работата и поиска да остане. Клубът се разрастваше и бизнесът изискваше още някой със стенография и машинопис. Както казах, това беше експеримент. Тя беше единствената от персонала по-млада от четиресет и пет.

– Тази работа според мене не предполага амбиция. Какво ви накара да мислите, че тя е лукава?

– Наблюдавах я и я слушах. Ние тук сме се събрали все „жени в залез“ и тя го е била установила. Беше умна, тази наша Сали. „Да, мис Титли. Разбира се, мис Крун. Да ви донеса ли това, мис Мелинг?“ Свенлива като монахиня и почтителна като викторианска домашна прислужница. Горките глупаци, оставяха се да ги води за носа. Разправяха колко било хубаво, че има такова младо същество в офиса. Купуваха ѝ подаръци за рождения ден и за Коледа. Разговаряха с нея за кариерата ѝ. Тя дори искаше съвети за дрехите си! Макар че не даваше и пет пари за това как се обличаме или какво мислим! Щях да я мисля за глупачка, ако беше иначе. Много добре го играеше. Изобщо не беше изненада, че само след няколко месеца със Сали атмосферата в офиса се промени. Това вероятно е нещо, което не сте преживявали. Мога да ви кажа, че не е приятно. Има напрежение, говорене на ухо, хапливи забележки, необясними вражди. Стари съюзници спират да си говорят. Възникват нелепи приятелства. Това внася хаос в работата, разбира се, макар че на някои се отразява добре. Не и на мене. Разбирах къде е бедата. Докара ги до лудост от завист, а горките глупаци не го разбираха. Наистина бяха привързани към нея. Мисля, че мис Мелинг я обичаше. Ако Сали е споделила за бременността си с някого, това трябва да е била Беатрис Мелинг.

– Може ли да говоря с мис Мелинг? – попита Стивън.

– Не, освен ако не сте ясновидец. Беатрис умря след обикновена операция на апандисит една седмица след като Сали си тръгна. Тръгна си, като че ли нищо не е имало, без да ѝ каже довиждане. Вярвате ли, че човек може да умре от разбито сърце, доктор Макси? Не, разбира се, че не вярвате.

– Какво стана, когато Сали забременя?

– Нищо. Никой не знаеше. Ние едва ли сме общност, която забелязва такива неща. А Сали! Кротката, добродетелната, тихата, малка Сали! Забелязах, че изглежда бледа и дори отслабнала през последните няколко седмици. След това се разхубави повече от всякога. Имаше някакво сияние около нея. Трябва да е била бременна в четвъртия месец, когато си тръгна. Остави едноседмично предупреждение за напускане и ме помоли да не казвам на никого. Не ми даде никакви обяснения и нищо не я попитах. Откровено казано, за мен беше облекчение. Нямах конкретна причина да се отърва от нея, но от известно време знаех, че експериментът е пълен провал. Тя си отиде у дома един петък, а в понеделник казах на останалите колеги, че е напуснала. Те си направиха сами заключения, но доколкото знам, никой не стигна до истината. Стана голям скандал. Мис Крун обвини мис Мелинг, че е прогонила Сали със своя начин да задушава хората и с неестествената си привързаност към нея. За да бъда честна, трябва да призная, че мис Крун нямаше наум нещо по-ужасно от това, че Джъп се беше почувствала принудена да яде сандвичите си в компанията на Мелинг, дори и да ѝ се искаше да отиде с Крун в близката закусвалня.

– Значи нямате представа кой е бил мъжът и къде е могла да го срещне?

– Никаква. Освен че се срещаха в събота сутрин. Това го научих от полицията. Ние работим пет дни в седмицата и в събота офисът никога не е отворен. Но очевидно Сали е казала на вуйчо си, че е отворен. Идваше всяка събота сутрин в града като на работа. Това беше ловка измама. Те очевидно не се интересуваха от нейната работа и дори и да са опитвали да телефонират в събота сутрин, обяснението е било, че централата не работи. Тя беше хитра малка лъжкиня, тази Сали.

Омразата в гласа ѝ беше много горчива и сигурно се дължеше на лична обида. Стивън се почуди какво друго може да се каже за служебния живот на Сали.

– Изненадахте ли се, като чухте за смъртта ѝ? – попита той.

– Изненадана или шокирана както става с човек, когато нещо ужасно и нереално като убийство докосне личния му свят. Но когато размислих за това, спрях да се изненадвам. В някои отношения тя изглеждаше като родена да бъде убита. Слисах се, когато научих, че е била самотна майка. Направи ми впечатление, че хем е толкова внимателна и предпазлива, хем я сполетява такава беда. Бих казала също, че тя не се интересуваше много от секс; по-скоро беше обратното. Имахме любопитна случка няколко седмици след като дойде при нас. Пакетирането ставаше в приземния етаж и бяхме наели мъж за тази работа. Той беше тих, на средна възраст, по-скоро нисък и дребен, с шест деца. Не го виждахме много, а Сали беше пратена да му съобщи нещо. Очевидно той е направил намеци за секс. Но едва ли намеренията му са били сериозни. Човекът беше истински изненадан, когато беше уволнен за това. Може най-много да се е опитал да я целуне. Така и не разбрах цялата история. Но от скандала, който тя вдигна, човек би си помислил, че е била съблечена гола и изнасилена. Искаше ѝ се да получи похвала, че може да се шокира от такива неща, но повечето съвременни момичета се справят с тези ситуации без хистерия. Тя не преиграваше този път, беше съвсем истинско. Човек не може да сбърка истинския страх и отвращение. Стана ми мъчно за Джелкс. Добре че имам брат с добър бизнес в Глазгоу. Човекът беше оттам и можах да му уредя работа там. Сега е добре и се надявам, че си е научил урока. Но повярвайте, Сали

Джъп не беше нимфоманка.

Стивън знаеше това. Изглежда, нищо повече не можеше да се научи от мис Молпас. Беше излязъл от болницата преди повече от час и Стандън сигурно вече нервничеше. Слезе сам долу. Мис Титли беше още там и току-що беше свършила с успокояването на абонат, останал натъжен от последните три книги, които се бяха оказали не по вкуса му. Поредицата от книги, подвързани в кафяво, бяха събудили забравен спомен. Някой около него се беше абонирал за „отбрани книги“ и той започна да прехвърля в ума си библиотеките на приятели и познати и с времето намери отговора.

– Страхувам се, че нямам много време за четене – каза той на мис Титли. – Но книгите са прекрасни, струват си. Мисля, че един от моите приятели е член клуба ви. Виждате ли се със сър Рейнолд Прайс?

Мис Титли наистина се виждаше със сър Рейнолд. Сър Рейнолд беше скъп член на клуба. Сам идваше всеки месец за книгите си и с него водеха толкова интересни разговори. Сър Рейнолд Прайс беше очарователен мъж във всяко отношение.

– Интересно дали не се е запознал тук с мис Сали Джъп? – Стивън зададе въпроса неуверено. Очакваше, че ще предизвика изненада, но реакцията на мис Титли беше неочаквана. Тя се възмути. Безкрайно внимателно и любезно, но и много твърдо тя обясни, че мис Джъп не би могла да срещне сър Рейнолдс в клуб „Отбрани книги“. Тя, мис Титли, отговаряше за отдел „Клиенти“. Всички клиенти познаваха мис Титли и мис Титли познаваше тях. Да се занимаваш лично с членовете на клуба беше работа, която изискваше такт и опит. Мис Молпас напълно се доверяваше на мис Титли и не би ѝ хрумнало никога да възложи клиентите на някой друг. Мис Джъп, заключи мис Титли, била просто помощник в отдела, едно неопитно момиче. И Стивън трябваше да се задоволи на раздяла с тази иронична оценка.

Беше почти четири часът, когато Стивън се върна в болницата. Когато минаваше покрай портиерската стая, Коли го извика и се наведе към него с конспираторска предпазливост. Неговите добри стари очи гледаха загрижено. Стивън си спомни, че от полицията бяха идвали в болницата. Сигурно са говорили с Коли. Помисли си каква ли лоша услуга му беше направил старият човек с прекомерната си решимост да не издаде нищо. Нямаше какво да се издаде. Сали беше идвала в болницата само веднъж. Коли можеше само да потвърди онова, което полицията знаеше, но портиерът каза:

– Имаше телефонно обаждане за вас, сър. Беше от Мартингейл. Мис Бауърс. Помоли да позвъните веднага щом се върнете. Спешно, сър.

Стивън се опита да потуши паниката и плъзна поглед върху лавицата с писмата, сякаш търсеше очаквано писмо, преди да отговори.

– Мис Бауърс остави ли някакво съобщение, Коли?

– Не сър, няма съобщение.

Стивън реши да телефонира от обществения телефон. Той осигуряваше защита срещу любопитни уши, макар че трябваше да говори пред очите на Коли. Преброи бавно монетите, преди да влезе в кабината. Както обикновено, имаше леко забавяне във връзката с Чадфлийт, но Катерин вероятно чакаше до телефона. Вдигна слушалката веднага.

– Стивън? Слава богу, че си се върнал. Виж какво, можеш ли веднага да си дойдеш вкъщи. Някой се е опитал да убие Дебора.

2

Междувременно в малката гостна на Уиндърмиър Кресънт 17 инспектор Далглийш погледна човека право в очите и пристъпи безмилостно към момента на истината. Изразът, изписан на лицето на Проктър, беше израз на животно, хванато в капан, което знае, че последният изход за бягство е затворен, но то не може дори да събере сили да се обърне и да посрещне края. Черните му малки очички неуморимо шареха на всички страни. Гласът и усмивката, с които омилостивяваше другите, вече ги нямаше. Не беше останало нищо друго освен страх. През последните няколко минути бръчките между носа и устата му сякаш бяха станали по-дълбоки. На червената му шия, мършава като на пиле, адамовата ябълка конвулсивно се движеше.

Далглийш го притискаше безмилостно.

– Значи признавате, че в декларацията си до асоциацията „Помогнете им сега“, твърдението Ви, че вашата племенница е сираче от войната, останало без средства, не е вярно?

– Предполагам, че трябваше да спомена за онези 2000 паунда, но те не бяха постъпил доход, а капитал.

– Капитал, който вие сте изхарчили?

– Трябваше да я отгледам. Този капитал може да е бил поверен на мен, за да бъде предаден на нея, но нали трябваше да я изхранвам? Никога не сме имали толкова много, че да ни остане. Тя получи стипендия, но нали ние трябваше да ѝ купуваме дрехи. Не беше лесно.

– Но вие казвате, че мис Джъп не е имала никаква представа, че баща ѝ е оставил тези пари за нея?

– Тя беше бебе по онова време. След това нямаше смисъл да ѝ се казва.

– Защото тогава вече парите, поверени на вас за нея, са били вече използвани за ваши собствени нужди?

– Аз ги използвах, за да мога да я отгледам. Имах правото да ги използвам. Съпругата ми и аз бяхме нейни попечители и направихме за нея всичко, което беше по силите ни. За колко време щяха да стигнат тези пари, ако тя ги беше получила, когато стана на двайсет и една? През всичките тези години сме я хранили, без никой отникъде да ни е помогнал.

– Освен трите стипендии, които асоциацията „Помогни им сега“ ѝ е отпуснала.

– Нали е сираче от войната? Те не даваха много. Стигаше само за училищната униформа. Това беше всичко.

– И продължавате да отричате, че сте били на територията на имението Мартингейл?

– Казах Ви. Защо продължавате да ме тормозите? Не съм ходил на празненството. Защо да ходя?

– Може би сте искали да поздравите племенницата си за годежа ѝ. Казахте, че мис Лидъл се е обадила по телефона в събота рано сутринта да ви каже това. Мис Лидъл продължава да отрича, че е направила такова нещо.

– Нищо не мога да направя. Ако не е била Лидъл, тогава е бил някой, който се е преструвал, че е тя. Откъде да знам, кой е бил?

– Съвсем сигурен ли сте, че не е била вашата племенница?

– Казвам Ви, че беше мис Лидъл.

– Не отидохте ли да видите мис Джъп в Мартингейл заради този телефонен разговор?

– Не, не съм. Все това ви казвам. Бях навън с колелото през целия ден.

Бавно и отмерено Далглийш извади две снимки от портфейла си и ги постави на масата. И на двете се виждаха деца, които влизат през портата от ковано желязо на Мартингейл с гримаси на лицата в усилията си да убедят фотографа, че сред тях е най-щастливо изглеждащото дете, отишло на празника. Зад тях няколко възрастни тъкмо пристигаха на празника. Потайният, загърнат в шлифер мъж, който бъркаше в джобовете си на път към масата за плащане, не беше съвсем на фокус, но беше безспорно ясно кой е. Проктър протегна лявата си ръка сякаш за да скъса снимката надве, но после се свлече обратно на стола.

– Добре – каза той. – По-добре да ви кажа. Бях там.

3

Отне му малко време, докато уреди някой да го замести в работата. Не за пръв път Стивън завидя на онези, чиито лични проблеми невинаги са на второ място след изискванията на професията им. Докато стане уговорката и наеме кола, той изпита нещо като омраза към болницата и към всеки един от своите изискващи, ненаситни пациенти. Нещата щяха да бъдат по-лесни, ако беше разказал откровено какво се беше случило, но нещо го накара да се въздържи. Те сигурно мислеха, че полицията го търси, че всеки момент предстои арест. Нека си мислят. Нека си мислят каквото искат. Господи, радваше се, че се маха от едно място, където живите бяха постоянно жертвани, за да може полумъртвите да останат живи!

После не можеше да си спомни нищо за пътуването до вкъщи. Катерин беше казала, че Дебора е добре, че опитът се е провалил, но Катерин беше глупачка. Какво не беше наред с всички тях, та допуснаха това да се случи? Катерин беше напълно спокойна по телефона, но подробностите, които даде, макар и ясни, не обясняваха нищо. Някой влязъл в стаята на Дебора тази сутрин и направил опит да я удуши. Тя се отскубнала и се разкрещяла за помощ. Марта първа стигнала до нея, а Филикс – секунда по-късно. Междувременно Дебора се възстановила достатъчно, за да започне да твърди, че вече се е отърсила от кошмара. Но очевидно била ужасена и прекарала остатъка от нощта седнала край камината в стаята на Марта със заключена врата и плътно затворени прозорци, с халат с високо вдигната яка, увита около врата ѝ. Слязла да закусва с копринено шалче на шията си, но освен че изглеждала бледа и уморена, била съвършено спокойна. Филикс Хърн, който на обяд седял до Дебора, забелязал над шалчето част от синината и след това научил истината от нея. Посъветвал се с Катерин. Дебора ги умолявала да не тревожат майка ѝ, а Филикс бил склонен да се съгласи с нея, но Катерин настоявала да съобщят на полицията. Далглийш не бил в селото. Един от местните полицаи мислел, че Далглийш и сержант Мартин са в Кенингбъри. Филикс не оставил съобщение, само помолил да предадат на Далглийш да отиде в Мартингейл при първа възможност. Не казали нищо на мисис Макси. Мистър Макси бил вече твърде болен, за да бъде оставян сам задълго, и те се надявали, че червенината на шията ѝ ще избледнее, преди майка ѝ да заподозре нещо. Дебора, обясни Катерин, изглеждала по-ужасена от това да не би да обезпокои майка си, отколкото от риска да бъде нападната втори път. Те се опасявали от второ нападение, а Катерин мислела, че Стивън трябва да знае какво се е случило. Тя не беше се съветвала с Филикс, преди да телефонира. Вероятно Филикс нямало да се съгласи да викат Стивън. Но било вече време някой да вземе нещата в ръцете си. Марта не знае-ла нищо. Дебора била ужасена, че тя може да откаже да остане в Мартингейл, ако истината излезе наяве. Катерин не била съгласна с това мислене. При положение че има убиец на свобода, Марта имала пълното право да брани себе си. Било нелепо от страна на Дебора да си мисли, че нападението може да остане в тайна още дълго. Но тя заплашила да отрече всичко, ако полицията каже на Марта или на майка ѝ. Така че, искал ли Стивън да дойде веднага и да види какво трябва да се направи. Катерин наистина не можела да поема повече отговорност върху себе си. Стивън не беше изненадан. Хърн и Катерин заедно, изглежда, вече се бяха нагърбили с твърде голяма отговорност. Дебора трябва да не е на себе си, щом се опитва да скрие такова нещо. Освен ако няма свои лични причини. Освен ако страхът от втори опит за посегателство върху нея не беше за предпочитане пред това да се знае истината. Докато ръцете и краката му работеха автоматично в координация със спирачката и газта, кормилото и ръчката на скоростите, умът му, възбуден от опасения, поставяше въпроси. Колко време е минало от писъка на Дебора до пристигането на Марта и Филикс? Марта е спяла в съседната стая. Било е естествено тя да се събуди първа. Но Филикс? Защо той се беше съгласил да скрият всичко? Лудост беше да мисли, че на убийство и на опит за убийство може да се гледа като на някое от неговите приключения през годините на войната. Всички знаеха, че Филикс е голям герой, но неговите геройства не бяха нужни в Мартингейл. В края на краищата колко всъщност се знаеше за него? Дебора се беше държала странно. Той знаеше, че Дебора едва ли ще пищи за помощ. Едно време тя щеше да отвърне с нападение, обзета от гняв, а нямаше да се уплаши. Но той си спомни разстроеното ѝ лице, когато беше открито тялото на Сали, внезапното повръщане, втурването ѝ слепешком към вратата. Не можеш да знаеш как човек ще реагира при стрес. Катерин се беше държала добре, Дебора – лошо. Но Катерин имаше повече опит от срещи със смъртта от насилие. И по-добра съвест?

Тежката входна врата на Мартингейл беше отворена. Къщата беше странно тиха. Чуваше се само приглушен шум от гласове в гостната. Щом влезе, четири чифта очи се насочиха към него и той чу бързата въздишка на облекчение на Катерин. Дебора седеше в един фотьойл с висока облегалка пред камината. Катерин и Филикс стояха зад нея, Филикс – изправен и нащрек, Катерин с ръце разтворени на облегалката на фотьойла и длани върху раменете на Дебора, сякаш едновременно я закриваше и успокояваше. Не личеше Дебора да е раздразнена от това. Главата ѝ беше облегната назад. Блузата ѝ с висока яка беше отворена и жълто копринено шалче висеше от ръката ѝ. Още от вратата Стивън видя моравите охлузвания над тънките ключици. Далглийш седеше срещу нея отпуснат на ръба на стола, но очите му бяха будни. Той и Филикс Хърн се дебнеха с поглед като котки от двата края на стаята. Някъде в дъното Стивън отчете неотменимото присъствие на сержант Мартин с неговия тефтер в ръцете. Секунда преди някой да проговори или да се раздвижи, малкият позлатен часовник отброи петнайсет минути преди кръглия час, огласяйки тишината с кристален звън. Стивън бързо отиде при сестра си и наведе глава да я целуне. Гладката буза беше ледено студена при допира на устните му. Когато се изправи, очите ѝ срещнаха неговите с поглед, който беше труден за разбиране. Умолителен ли беше този поглед, или предупредителен? Той погледна Филикс.

– Какво стана? Къде е майка ми? – попита той.

– Горе при мистър Макси. Тя е при него почти през целия ден сега. Казахме ѝ, че инспектор Далглийш прави редовното си посещение. Няма защо да я тревожим още повече. Също и Марта. Ако Марта се уплаши и реши да напусне, няма да можем да наемем друга медицинска сестра, дори и да намерим някоя.

– Не забравяш ли нещо? – попита рязко Стивън. – Ами Дебора? Така ли всички ще стоим тихо и ще чакаме следващ опит? – Той мразеше, когато Филикс тихомълком взимаше в свои ръце грижата за семейството и стигаше до заключението, че все някой трябва да се справя с тези въпроси, защото синът на къщата обръща повече внимание на работата си, отколкото на семейството.

На този въпрос отговори Далглийш.

– Аз се грижа за сигурността на мисис Риско, докторе. Може ли да ѝ прегледате шията и да ми кажете какво мислите?

Стивън се обърна към него.

– Предпочитам да не го правя. Доктор Епс лекува семейството ми. Защо да не го повикаме?

– Аз ви моля да ѝ погледнете шията, не да ѝ лекувате шията. Сега не е време да се отдаваме на пресилени професионални угризения. Направете, моля, както казвам.

Стивън наведе глава. След малко се изправи и каза:

– Хванал я е за шията с две ръце точно зад и над ключиците. Има доста голямо охлузване, но няма драскотини от нокти и следи от палци. Захващането трябва да е станало с основата на палците отпред и с пръстите отзад. Ларинксът почти сигурно не е засегнат. Очаквам синината да избледнее за един-два дни. Няма нанесено истинско увреждане. – После добави: – Физическо увреждане, искам да кажа.

– С други думи – каза Далглийш, – било е работа на аматьор?

– Може и така да се каже, ако искате.

– Да, искам. Това не подсказва ли, че този нападател си е знаел работата доста добре? Знаел е къде и доколко да притисне тъканта, без да причини нараняване. Очаква ли се от нас да повярваме, че онзи, който е убил мис Джъп толкова майсторски, не би могъл – стига да поиска – да се справи далеч по-добре, отколкото е действал в случая? Какво мислите вие, мисис Риско?

Дебора закопчаваше блузата си. Тя се изтръгна от покровителската прегръдка на Катерин и омота копринения шал на врата си.

– Съжалявам,че сте разочарован, инспекторе. Дано следващия път се представи по-добре. За мене беше достатъчно опитен все пак, благодаря.

– Трябва да кажа, че приемате случилото се много хладнокръвно – намеси се възмутено Катерин. – Ако не беше успяла да се отскубне и да се разпищи, мисис Риско нямаше да бъде жива сега. Очевидно е, че е започнал да я души с всички сили в тъмното, но се е уплашил, когато тя се е разкрещяла. А това може да не е бил първият му опит. Не забравяйте, че приспивателното беше сложено в чашата на Дебора.

– Не съм забравил това, мис Бауърс. Нито че липсващото шишенце беше намерено под колчето с нейното име. Вие къде бяхте снощи?

– Помагах да приготвим за спане мистър Макси. С мисис Макси бяхме заедно цялата вечер, освен когато отидохме до банята. Но от полунощ нататък определено бяхме заедно.

– А доктор Макси беше в Лондон. Това нападение определено е станало в удобно за всички вас време. Видяхте ли този мистериозен удушвач, мисис Риско? Познахте ли го?

– Не. Бях заспала много дълбоко. Помислих, че съм сънувала кошмар. Събудих се, когато усетих първия допир на ръцете му върху гърлото ми. Усетих дъха му на лицето ми, но не можах да го позная. Когато изпищях и затърсих с ръка ключа на лампата, той избяга през вратата. Запалих лампата и се разкрещях. Бях ужасена. Това не беше осъзнат страх. По някакъв начин сънят ми и нападението се бяха слели в едно. Не можех да кажа къде свършва единият ужас и започва другият.

– Но все пак, когато мисис Бултитафт е пристигнала, нищо не сте казали?

– Не исках да я плаша. Всички знаем, че тук броди удушвач, но ние трябва да продължим да си гледаме работата. Няма защо и тя да научава.

– Това показва похвална загриженост за спокойствието на ума ѝ и не толкова за нейната сигурност. Трябва да поздравя всички вас за хладнокръвието, което запазвате, изправени пред този вманиачен убиец. Защото той очевидно е такъв. Нали не искате да ми кажете, че мис Джъп е била убита по погрешка вместо мисис Риско?

Филикс заговори за първи път.

– Не се опитваме да ви кажем нищо. Ваша работа е да кажете. Ние само знаем какво се е случило. Съгласен съм с мис Бауърс, че мисис Риско е в опасност. Предполагам, че вие сте готов да ѝ предложите защитата, от която тя има нужда.

Далглийш го погледна.

– А вие кога стигнахте до стаята на мисис Риско тази сутрин?

– Около половин минута след мисис Бултитафт, предполагам. Скочих от леглото, щом мисис Риско извика.

– И нито вие, нито мисис Бултитафт не видяхте нападателя?

– Не. Предполагам, че той е бил надолу по стълбите, преди ние да излезем от стаите си. Естествено, не съм го издирвал, тъй като допреди малко не знаех какво се е случило. Тогава почнах да оглеждам, но няма никаква следа.

– Имате ли някаква представа как този човек е влязъл в къщата, мисис Риско?

– Би могло да е през един от прозорците на гостната. Ние ходихме снощи в градината и сигурно сме го забравили отворен. Марта спомена, че тази сутрин още не е бил затворен.

– Като казвате „ние“, имате предвид себе си и мистър Хърн?

– Да.

– По халат ли бяхте, когато вашата прислужница влезе в стаята?

– Да, точно го бях сложила.

– И мисис Бултитафт прие вашата история за кошмара и предложи да прекарате остатъка от нощта пред електрическата камина в нейната стая?

– Да. Самата тя не искаше да си ляга, но аз я накарах да го направи. Но преди това пихме чай заедно пред камината.

– И така стигаме дотук – каза Далглийш. – Вие и мистър Хърн отивате на вечерна разходка в градината на една къща, в която неотдавна е станало убийство и оставяте един френски прозорец отворен, когато се връщате. През нощта неизвестен мъж влиза в стаята и прави неумел опит да ви удуши, без да има някакъв мотив, за който вие или някой друг може да предположи какъв е, и след това изчезва, без да остави никаква следа. Гърлото ви е толкова малко засегнато, че можете да крещите достатъчно силно, за да привлечете вниманието на хората, които спят в близките стаи. И все пак, когато само след минути те пристигат, вие сте се съвзели от страх достатъчно, за да излъжете за случилото се, една лъжа, която е била особено убедителна, защото сте се погрижили да станете от леглото и да си облечете халата с високата яка, която скрива охлузването на шията Ви. Това не е ли рационално поведение, мисис Риско?

– Разбира се, че не е! – каза Филикс рязко. – Нищо, случило се в тази къща от миналата събота насам, не е рационално. Но дори и вие едва ли може да предположите, че мисис Риско сама е опитала да се удуши. Тези охлузвания не могат да се получат от самонараняване и – ако е така – кой ги е нанесъл? Наистина ли допускате, че съдът няма да повярва, че двете престъпления са свързани?

– Не мисля, че от съда ще бъде поискано да разглежда такава възможност – каза Далглийш с равен глас. – Почти съм приключил разследването на мис Джъп. Случилото се през миналата нощ едва ли ще повлияе на моите заключения. То няма да промени нищо. Мисля, че е време да се приключи с този въпрос, и смятам да говоря направо. Ако мисис Макси не възразява, искам да се срещна с всички вас заедно, в тази къща в осем часа довечера.

– Искахте ли нещо от мене, инспекторе? – Те се обър-наха към вратата. Елинор беше влязла толкова тихо, че само Далглийш я беше забелязал. Тя не изчака за отговора, а отиде бързо при сина си.

– Радвам се, че си тук, Стивън. Дебора обади ли ти се по телефон? Смятах аз да го направя, ако състоянието му не се подобри. Трудно е да се каже, но мисля, че има някаква промяна. Можеш ли да извикаш мистър Хинкс? И Чарлс, разбира се.

Естествено беше за нея, помисли си Стивън, да извика свещеника преди лекаря.

– Първо ще се кача горе – каза той. – С позволението на инспектора, разбира се. Смятам, че няма нищо, което има смисъл да обсъждаме тука.

– Не, няма, до осем часа вечерта, докторе.

Огорчен от тона му, Стивън искаше, не за първи път, да подчертае, че към хирурзите трябва да се обръщаш с „мистър“. Но той си спести тази проява на дребнава педантичност, защото осъзна безсмислието ѝ и защото беше нужен на майка си. Дни наред почти не беше мислил за баща си. Сега трябваше да се прояви като син. За секунда образът на Далглийш с неговото разследване, с целия ужас от убийството на Сали избледня пред тази нова и по-наложителна грижа. Нея той ще поеме като достоен син.

Внезапно на вратата се изпречи Марта. Тя застана там пребледняла и разтреперана, отваряше и затваряше устата си беззвучно. Високият млад мъж зад нея пристъпи напред и влезе в стаята. С ужасЂн поглед към своята господарка Марта направи скован жест с ръка, който не толкова въвеждаше непознатия, колкото го изоставяше на компанията и с почти животински вопъл се оттегли. Мъжът погледна назад към нея развеселено и после се обърна и спря поглед върху тях. Беше много висок – над метър и осемдесет, със светла коса, подстригана късо, избеляла от слънцето. Носеше кафяви кадифени панталони и кожено яке. Под разкопчаната яка се разкриваше обгорял от слънце силен врат, който крепеше глава по животински здрава с впечатляваща мъжественост. Имаше дълги крака и ръце. На едното му рамо висеше раница. В дясната си ръка носеше самолетна чанта, чисто нова със златни крилца. В големия му кафяв юмрук тя изглеждаше като играчка. Пред него приятните черти на Стивън избледняха до скучна елегантност, а на лицето на Филикс се изписаха умората и празнотата, които криеше от петнайсет години. Когато заговори, в гласа му, изпълнен с щастие, нямаше и следа от неувереност. Беше мек глас, звучеше малко американски, но нямаше съмнение, че е английски.

– Изглежда, че стреснах вашата прислужница. Съжалявам, че нахълтвам така, но предполагам, че Сали така и не ви е говорила за мен. Аз съм Джеймс Ричи. Аз съм съпругът ѝ. – Той се обърна към мисис Макси: – Тя никога не ми е казвала какво точно работи при вас. Дошъл съм да я взема.

4

През следващите години, когато Елинор Макси седеше тихо в гостната си, често ѝ се привиждаше длъгнестия и самонадеян призрак от миналото, изправил се срещу нея на вратата, и чувстваше отново шокиращото мълчание, което последва неговите думи. Онази тишина беше продължила сигурно секунди, но сега, в спомена, ѝ се струваше, че минават минути, през които той ги оглежда спокойно и самоуверено, а те са вперили в него очи, пълни с неописуем ужас. Мисис Макси имаше време да си помисли колко много това прилича на картина, нарисувана, за да онагледи изненадата. Тя не беше на себе си. Последните няколко дни бяха изсмукали толкова много емоции, че това последно прозрение я връхлетя като удар от чук. Не беше останало нищо повече да се открива за Сали Джъп, което можеше да предизвика изненада. Изненадващо беше, че Сали е мъртва, изненадващо беше, че е сгодена за Стивън, изненадващо беше да научиш, че толкова много хора са включени в живота и смъртта ѝ. Да научиш, че Сали е била и съпруга, а не само майка, беше интересно, но не шокиращо. Макар и другаде в ума си, тя не пропусна да улови бързия поглед, който Филикс Хърн размени с Дебора. Той беше със сигурност разстроен, но в този поглед имаше и забавление, и ликуване. Стивън изглеждаше просто смаян. Катерин Бауърс, силно зачервена и буквално зяпнала, беше изцяло сразена от изненадата. После се обърна към Стивън, сякаш хвърляше върху него товара да говори от името на всички. Накрая мисис Макси погледна Далглийш и за секунда погледите им се срещнаха. В неговите очи за кратък миг тя прочете състрадание. Даде си сметка как я застигат объркани мисли. „Сали Ричи. Джими Ричи. Затова тя е търсила детето Джими, на баща си. Никога не разбрах, защо трябва да се казва Джими Джъп. Защо всички са се втренчили така в него? Някой трябва да каже нещо.“ И някой каза. Дебора с посинели устни заговори като насън:

– Сали е мъртва. Не ви ли казаха. Мъртва и погребана. Разправят, че някой от нас я е убил.

После тя се разтрепери неудържимо и Катерин, която стигна до нея преди Стивън, я прихвана да не падне и я настани на един стол. Картината се разпадна. Последва внезапен поток от думи. Стивън и Далглийш отидоха при Ричи. Чу се мърморене „По-добре в кабинета“ и тримата изведнъж изчезнаха. Дебора се беше отпуснала на стола със затворени очи. Мисис Макси можеше да гледа страданието ѝ, без да чувства нещо повече от леко раздразнение и пасивно любопитство какво се крие зад всичко това. Собствените ѝ грижи бяха по-важни. Тя заговори на Катерин:

– Трябва да се върна при съпруга ми сега. Искаш ли да ми помогнеш. Мистър Хинкс скоро ще дойде, а мисля, че Марта не може да бъде полезна в момента. Това посещение, изглежда, я изкара от равновесие.

Катерин би могла да отговори, че Марта не е единствената, излязла от равновесие, но само измърмори, че е съгласна и тръгна веднага. Истинската помощ и отдадените грижи за болния от страна на Катерин не заблуждаваха мисис Макси, че всичко беше част от ролята на радостна малка помощница, компетентна да се справя с всички поръчки, която нейната гостенка си беше избрала да изпълни. Тази последна поръчка може би щеше да ѝ дойде много, но Катерин имаше силна воля и колкото повече Дебора отслабваше, толкова повече силите на Катерин нарастваха. На вратата мисис Макси се обърна към Филикс Хърн:

– Когато Стивън свърши да говори с Ричи, мисля, че трябва да дойде при баща си. Той е в безсъзнание, разбира се, но аз мисля, че Стивън трябва да бъде там. Дебора също трябва да дойде, когато се съвземе. Може би ти ще ѝ кажеш. – Отговаряйки на неизречения му въпрос, тя добави: – Няма защо да казваш на Далглийш. Неговите планове за довечера могат да останат. Всичко ще приключи преди осем.

Дебора се беше отпуснала на стола си. Очите и бяха затворени. Коприненият шал на врата ѝ се беше разхлабил.

– Какво ѝ има на шията на Дебора? – В думите на мисис Макси имаше само бегъл интерес.

– Някакво детинско безразсъдство – отговори Филикс. – Неуспешно, разбира се, както следваше да бъде.

Без повече да погледне към дъщеря си, Елинор Макси ги остави двамата.

5

Половин час по-късно Саймън Макси почина. Дългите години на полуживот най-сетне свършиха. Емоционално и интелектуално той беше мъртъв от три години. Последният му дъх беше окончателното събитие, което най-сетне официално го отдели от света, който някога той познаваше и обичаше. Той вече нямаше възможността да умре храбро или достойно, но умря без много шум. Жена му и децата му бяха с него и свещеникът на неговата енория прочете нужните молитви сякаш можеха да бъдат чути и споделени от вкочанената фигура на леглото. Марта не беше там. След това семейството щеше да каже, че не са виждали смисъл да я викат. В онзи момент те знае-ха, че нейното сантиментално плачене щеше да им дойде в повече. Това смъртно легло беше само кулминацията на един бавен процес на умиране. Макар че стояха пребледнели край леглото и се опитваха да изживеят мъката на спомена и тъгата, техните мисли бяха при онази, другата смърт, и в умовете си гадаеха какво предстои в осем часЎ.

След това всички се срещнаха в гостната, освен мисис Макси, която или не проявяваше любопитство към съпруга на Сали, или беше решила да се отдалечи за малко от убийството и неговите последици. Тя просто даде указания на семейството да не казва на Далглийш, че съпругът ѝ е починал, и тръгна с мистър Хинкс към къщата на викария.

В гостната Стивън раздаде напитките и разказа историята си.

– Много е просто, наистина. Разбира се, имах време само за най-важните неща. Исках да се кача горе при баща ми. Далглийш остана с Ричи, след като аз тръгнах, и предполагам, че той е получил цялата информация, която искаше. Те настина са се оженили. Запознали са се, когато Сали е работела в Лондон и са се оженили тайно там около месец преди той да замине за Венецуела да работи като строител.

– Но защо не е казала? – попита Катерин – Защо е цялата тази тайнственост?

– Очевидно той е нямало да получи работата в чужбина, ако от фирмата са знаели. Искали са неженен мъж. Заплатата е била добра и е щяла да им даде възможност да си устроят дом. Сали много е настоявала да се оженят, преди той да замине. Ричи мисли, че на нея ѝ е харесвала идеята да даде на леля си и вуйчо си да разберат. Никога не е била щастлива с тях. Смятала е да продължи да живее в дома им и да ходи на работа. Искала е да спести петдесет лири, преди Ричи да се върне. После, когато разбрала за бебето, решила да спази своята страна от уговорката. Господ зае защо. Но тази част не беше изненада за Ричи. Той каза, че Сали би направила точно такова нещо.

– Жалко, че не е разбрал, че е бременна, преди да замине – каза Филикс сухо.

– Може и да се е опитал – каза Стивън след малко. – Може да я е попитал и тя да е излъгала. Не съм го разпитвал за интимните им отношения. Това ли ми е работата? Пред мене стоеше съпруг, който се връща и открива, че жена му е убита в тази къща, оставила едно дете, за което той не е знаел, че съществува. Не искам да преживея за втори път такъв половин час. Едва ли беше подходящо да му казвам, че е трябвало да бъде по-внимателен. Това се отнася и за нас, Господи.

Той изпи уискито си на един дъх. Ръката, която държеше чашата, трепереше. Без да чака да кажат нещо, той продължи:

– Далглийш се държа прекрасно с него. Дори можеше да ми стане симпатичен след тази вечер, ако беше тука по друг повод. Той поведе Ричи със себе си. Отиват в „Сейнт Мери“ да видят детето и после се надяват да запазят стая за Ричи в Мунрейкърс Армс. Очевидно той няма семейство, при което да отиде. – Замълча, за да напълни чашата си отново, и продължи: – Това, разбира се, обяснява много неща. Разговорът на Сали с викария в четвъртък, когато му е казала, че Джими ще си има баща.

– Но тя беше сгодена за теб – извика Катерин. – Тя прие предложението ти.

– Тя всъщност никога не каза, че ще се омъжи за мен. Сали обичаше тайнствеността, а точно този път нейната тайнственост беше за моя сметка. Не мисля, че изобщо е казала на някого, че е сгодена за мен. Всички ние го приехме за даденост. Тя беше влюбена в Ричи през цялото време. Знаеше, че той скоро се връща. Той беше трогателен в нетърпението си да сподели колко много са се обичали. Плачеше и се опитваше да ме накара да чета някакви писма. Аз не исках да ги чета. Господ знае, че се мразех достатъчно и без тях. Господи, беше ужасно! Но веднъж започнал да ги чета, трябваше да продължа. Той не спираше да ги вади от онази чанта и да ги тика в ръцете ми, а по лицето му течаха сълзи. Бяха трогателни, сантиментални и наивни. Но бяха истински. Емоцията беше искрена.

Нищо чудно, че си се разстроил тогава, помисли Филикс. Ти никога не си изпитвал искрени чувства в живота си.

Катерин Бауърс каза благоразумно:

– Не трябва да се обвиняваш. Нищо от това нямаше да се случи, ако Сали беше казала истината за нейния брак. Който лъже за такова нещо, си търси белята. Предполагам, че той ѝ е писал чрез посредник.

– Да, писал ѝ е чрез Дерек Пулън. Писмата били изпращани в плик, сложен в друг плик, адресиран до Пулан. Той ги предавал на Сали на предварително уговорени срещи. Тя никога не му казала, че те са от мъжа ѝ. Не знам каква история е съчинила, но трябва да е била убедителна. Пулън се е заклел да пази тайна и доколкото аз знам, никога не я е издал. Сали е знаела как да си избира загубеняци.

– Тя обичаше да се забавлява на гърба на хората – каза Хърн. – Хората могат да бъдат опасни играчки. Очевидно един от нейните загубеняци си е помислил, че тя е прекалила. Да не си бил ти случайно, Макси? – Тонът беше умишлено нападателен и Стивън бързо тръгна към него, но преди да може да отвърне, се чу звънецът на предната врата, а часовникът на камината удари осем.