Убийството на прислужницата

1

Лошото лятно време, което през последните няколко седмици премина през всички климатични аномалии, познати в страната, с изключение на снеговалежи, най-сетне се уталожи в топло и сиво време, нормално за годината. Имаше надежда църковният празник да се проведе, ако не в топло и слънчево, то поне в сухо време. Дебора, нахлузвайки панталоните си за сутрешната езда със Стивън, виждаше през прозореца палатките – червена и бяла, и разпръснати по моравата скелетите на десетина сергии, които чакаха да бъдат разкрасени с разтегателна хартия и знаменца. По-нататък в полето вече беше оградена площадка за детските спортове и танци. Високоговорител беше монтиран върху стара кола, паркирана под един бряст в края на поляната, и няколко жици, навити по пътеката и окачени по околните дървета, разкриваха усилията на местните радиоентусиасти да осигурят озвучаване с музика и съобщения. След здрав нощен сън Дебора можа да огледа цялата подготовка със самообладание. От опит знаеше, че на другия ден след края на празненството, очите ѝ ще срещнат много различна гледка. Колкото и внимателни да бяха хората – много от тях започваха да се забавляват едва когато се окажеха сред познатия боклук от угарки, цигарени хартии и обелки от плодове – минаваше поне една седмица в работа, за да може градината да възвърне красотата си. Редиците флагчета, проточили се от край до край по алеите, вече придаваха на мястото непривично лекомислен вид и враните изглеждаха слисани и изразяваха възмущение с необичайно силно грачене.

Любимата представа на Катерин, свързана с празника, беше как прекарва следобеда като помага на Стивън с конете, станали център на интереса, преклонението и разговорите на група жители на Чадфлийт. Катерин имаше живописна, макар и старомодна представа за мястото и положението на семейство Макси в тяхната общност. Тази представа се засенчваше от решителността, с която мисис Макси изискваше и от гостите си да помагат там, където от тях има най-голяма нужда. За Катерин стана ясно, че трябва да бъде заедно с Дебора на щанда на белия слон. Когато първоначалното ѝ разочарование премина, тя се изненада колко приятно ѝ стана. Сутринта премина в разпределяне, оглеждане и оценяване на купчината разнообразни предмети, предоставени от посетителите за разпродажба. От дългия си опит Дебора знаеше учудващо много кой е източникът на повечето предмети, колко ценен е всеки от тях и кой е най-вероятно да го купи. Сър Рейнолд Прайс беше донесъл голямо мъхесто палто с подвижна непромокаема подплата, което веднага беше заделено специално за д-р Епс. Той имаше нужда точно от това, когато през зимата ходеше на посещения в откритата си кола, пък и кой ли забелязва как си облечен, когато шофираш. Имаше една стара филцова шапка, която принадлежеше на самия доктор и от която неговата прислужница се опитваше да се отърве всяка година, но побеснелият ѝ собственик я купуваше обратно. Беше оценена за шест пенса и изложена на видно място. Имаше ръчно плетени пуловери в стряскащи модели и цветове, малки предмети от бронз и порцелан, свалени от полиците на камините в селото, купчини книги и списания и една очарователна колекция от репродукции в тежки рамки и подходящо надписани с тънки като паяжина букви върху табелки от мед. Казваха се „Първо любовно писмо“, „Любимката на татко“, двойка натруфени картини „Свадата“ и „Помиряването“ и няколко на войници, които или целуваха жените си за сбогом, или се отдаваха на по-непорочни удоволствия на завръщане. Дебора вещаеше, че клиентите ще ги харесат много, и отбелязваше, че само рамките са по половин крона.

В един часЎ подготовката беше завършена и всички от къщата седнаха да обядват набързо, а Сали сервираше. Катерин си спомни, че сутринта е имало разправия с Марта, защото момичето се е успало. Очевидно тя се беше разбързала, за да навакса проспаното време, защото изглеждаше зачервена и според Катерин прикриваше вълнението и възбудата си зад смирена сръчност. Но обядът премина доста добре, тъй като компанията за момента беше обединена в общо занимание и споделена дейност. Към два часЎ пристигнаха епископът и съпругата му, членовете на комитета прекрачиха през отворените френски прозорци на гостната и с видимо съзнание за значимост се настаниха по столовете, наредени в кръг на тревата. И празникът беше официално открит. Макар че беше възрастен и се беше оттеглил от служба, епископът не беше загубил форма и кратката му реч беше пример за яснота и изящество. Докато приятният глас на стария човек я застигаше през поляната, Катерин се замисли за първи път за църквата с интерес и нежност. Там беше древният нормански купел, край който тя и Стивън щяха да стоят на кръщаването на техните деца. В тези алеи беше запазена паметта за неговите предци. Тук бяха коленичилите фигури на живелите през шестнайсети век Стивън Макси и Дебора, неговата жена, които се гледаха очи в очи, застинали с ръце, събрани в молитва. Тук бяха бюстовете на членовете на семейството от осемнайсети век и табелките с прости думи, съобщаващи имената на синове, убити при Галѝполи и Марн. Катерин беше мислила често, че погребалните обреди на семейството бяха станали с времето по-малко екстравагантни, след като църквата на Сейнт Чед и Дева Мария в Чадфлийт беше спряла да бъде публично място за богослужения и беше се превърнала в хранилище на костите на членовете на рода Макси. Но днес в настроение на доверие и възторг тя можеше да мисли за цялата фамилия, за живите и за мъртвите, без критичност и даже бароковите декорации на олтара не ѝ изглеждаха не на място.

Дебора се настани заедно с Катерин зад техния щанд с дарени вещи и купувачите отегчено започнаха да се приближават, за да търсят да харесат нещо. Със сигурност този щанд беше едно от най-посещаваните места и бизнесът потръгна. Доктор Епс дойде рано за шапката си и лесно го убедиха да купи палтото за една лира. Дрехите и обувките бързо бяха харесани от същите хора, за които Дебора беше предсказала, че ще ги искат, а Катерин беше заета да връща пари и да зарежда щанда от голямата кутия със запаси от стока, която държаха под масата. На входа на алеята продължаваха да пристигат хора на малки групи през целия следобед. Лицата на децата бяха застинали в неестествени усмивки, за да привлекат фотографа, обещал наградата „Най-щастливо дете“ дошло през този следобед в парка. Високоговорителят надмина всички най-смели надежди и изливаше потпури от маршове на Суса и валсове на Щраус, съобщения къде и кога ще има чай и състезания и от време на време предупреждения да се ползват кофите за боклук и да се пази градината чиста. Мис Лидъл и мис Полак с помощта на най-безличните, най-старите и най-надеждните момичета прихождаха от приюта „Сейнт Мери“ до празненството и обратно, преизпълнени с добросъвестност и усърдие. Техният щанд беше много по-скъп от всички други и изложените ръчно изработени долни дрехи бяха белязани от несполучлив компромис между леконравие и благоприличие. Викарият с мокра от напрежение мека бяла коса се усмихваше щастливо на енориашите си, които този път бяха в мир със света и със себе си. Сър Рейнолд пристигна късно, словоохотлив, снизходителен и щедър. От поляната, където сервираха чая, се чуваха гласове, отправящи сериозни предупреждения, а през това време мисис Коуп и мисис Нелсън с помощта на момчетата от неделното училище се бяха захванали с масите за бридж, столовете от общината и най-различни покривки за маса, които щяха накрая да се върнат обратно на притежателите си. Филикс Хърн, изглежда, се забавляваше като човек на свободна практика. Той се появи веднъж или два пъти да помогне на Дебора и на Катерин, но заяви, че си прекарвал много по-добре в компанията на мис Лидъл и мис Полак. Веднъж се появи и Стивън да се осведоми как върви бизнесът. За човек, който обикновено говори за празнеството като за „Проклятието над семейство Макси“ изглеждаше доволно щастлив. Малко след четири часa Дебора отиде в къщата да провери дали баща ѝ има нужда от нещо и Катерин пое щанда сама. Дебора се върна след около половин час и предложи да пият чай. Сервираха чай в по-голямата от двете шатри и тези, които закъснееха, предупреди Дебора, трябваше да го пият изстинал и с непривлекателни сладкиши. На Филикс Хърн, който беше дошъл при тях да си приказват и да се произнася за останалата на щанда стока, беше наредено да ги замести и Дебора и Катерин влязоха в къщата да се измият. Често се случваше някой да мине по коридора, мислейки, че е по-напряко или защото мястото не му беше познато и смяташе, че входната такса включва обиколка на къщата. Дебора, изглежда, не обръщаше внимание.

– Виж Боб Гитингс, началник на местната полиция, отговаря за реда, проверява нещата в гостната – обясни тя, – а трапезарията е заключена. Винаги е така. Никога никой не е откраднал нещо. Ще влезем през южната врата и ще използваме малката баня. Така ще е по-бързо. – И все пак и на двете им стана неприятно, когато един мъж мина бързо покрай тях, докато бяха на задното стълбище, и побърза да се извини. Те спряха и Дебора извика след него.

– Търсите ли някого? Това е частен дом. – Той се обър-на и ги погледна, беше нервен слаб мъж с посивяла коса, сресана назад, с високо чело и тънки устни, разтеглени в извинителна усмивка.

– О, извинявайте. Не знаех. Моля да ме извините. Търсех банята. – Гласът му не беше приятен.

– Ако имате предвид тоалетна – каза Дебора веднага, – тя е в градината. Има съвсем ясен надпис. – Той почервеня и измърмори нещо в отговор. После изчезна. Дебора вдигна рамене. – Какъв уплашен заек! Мисля, че не правеше нищо лошо, но не искам да влизат в къщата. – Катерин си каза, че когато тя стане господарка на Мартингейл, ще се разпореди тези хора да могат да влизат.

Шатрата, в която сервираха чая, беше препълнена и смесеният шум от дрънченето на чаши и чинии, от бърборенето на хората и съскането на водата в чайниците се чуваше на фона на музиката от високоговорителя, приглушена от брезента. Масите бяха украсени от децата от неделното училище, като част от състезанието за най-добре аранжирани полски цветя. На всяка маса имаше буркан с конфитюр, надписан с етикет и набран букет от мак, плюскавиче, киселец и шипка, полуживи след часове стискане в горещи детски ръце, който пазеше нежна и свенлива хубост, въпреки че уханието на цветята се беше загубило сред силната миризма на стъпкана трева, горещ брезент и храна. Шумът беше толкова голям, че когато гласовете внезапно спряха, на Катерин ѝ се стори, че е настъпила пълна тишина. Едва по-късно тя си даде сметка, че не всички са спрели да говорят, не всички глави бяха обърнати към Сали, която беше влязла в шатрата през другия вход, Сали, облечена в бяла рокля с дълбоко деколте лодка и пола с развети плисета, същата като тази, която носеше Дебора. Сали със зелен широк колан, който беше досущ като този, който Дебора носеше, и със зелени обеци, които блещукаха над поруменелите ѝ бузи. Катрин почувства как собствените ѝ бузи пламват и не можа да не хвърли бърз въпросителен поглед към Дебора. Тя не беше единствената. От масите към нея се обръщаха все повече и повече хора. От дъното на шатрата, където някои от момичетата на мис Лидъл се наслаждаваха на чая си под надзора на мис Полак, се чу бързо сподавен кикот. Някой каза тихо, но не достатъчно тихо: „Пустата му Сали!“. Само Дебора изглеждаше незаинтересувана. Без да погледне Сали за втори път, тя отиде до масата за сервиране и помоли за две чаши чай, една чиния с хляб и масло и една с кейк. Мисис Парди лисна чая в чашите припряна от притеснение и Катерин последва Дебора до една от свободните маси с чинията с кейк в ръка и нещастна, съзнавайки, че тя е тази, която изглежда като глупак.

– Как смее! – измърмори тя, навеждайки пламналото си лице над чашата. – Това е умишлена обида. – Дебора вдигна леко рамене.

– О, не знам. Какво значение има? Очевидно на това малко дяволче ѝ е приятно от това, а мене не ме засяга.

– Откъде е взела тази рокля?

– От същото място, от което и аз, предполагам. Името е изписано отвътре на роклята. Не е специален модел или нещо такова. Всеки може да я купи, ако си направи труда да я намери. Сали сигурно е решила, че си струва.

– Не е могла да знае, че ти ще облечеш твоята днес.

– Предполагам, че е могла да я облече и по всеки друг повод, нали. Трябва ли да продължаваш да говориш за това?

– Не мога да разбера защо го приемаш толкова спокойно. Аз не бих.

– Какво очакваш от мен да направя? Да отида и да я сваля от гърба ѝ? Безплатното забавление в това село трябва да има мярка.

– Какво ли ще каже Стивън? – попита Катерин. Дебора я погледна с изненада.

– Съмнявам се, че въобще ще забележи, освен ако не си е помислил, че роклята ѝ отива много. Тази рокля е повече нейна, отколкото моя. Харесваш ли тези кексчета, или предпочиташ да си вземеш сандвичи?

Катерин, останала без възможност да продължи разговора, продължи да пие чая си.

2

Следобедът отминаваше. След сцената в шатрата за чай, за Катерин удоволствието от празненството приключи. Разпродажбата на останалите предмети се беше превърнала в досадно задължение. Приключиха преди пет часа, както беше предвидила Дебора, и Катерин можа да помогне с ездата на понита. Тя стигна до конюшнята и видя Стивън, който настаняваше пищящия от удоволствие Джими на седлото пред майка му. Слънцето, омекнало сега в края на деня, просветваше през косата на детето и я превръщаше в огън. Блестящата коса на Сали се развя напред, когато тя се наведе да прошепне нещо на Стивън. Катерин го чу да се смее, докато ѝ отговаря. Никога нямаше да забрави този миг. Обърна се и тръгна към къщата. Опита се да си възвърне самочувствието и радостта, с които беше започнала деня. Но не успя. След като повървя безцелно и не можа да намери нищо, с което да ангажира ума си, реши да се върне в стаята си и да полегне преди вечерята. Не видя мисис Макси или Марта някъде из къщата. Вероятно бяха заети или със Саймън Макси, или с подготовката на студената вечеря, с която щеше да приключи денят. През прозореца видя доктор Епс, който дремеше до палатката за „Хвърляне на стрелички“ и „Лов на съкровища“. Победителите в състезанията скоро щяха да бъдат обявени, наградени и приветствани и в малък, но постоянен поток хората вече излизаха от парка към спирката на автобусите.

Освен тогава при конюшнята Катерин не видя повече Сали. Когато се изми и преоблече и тръгна към столовата, срещна Марта на стълбите и от нея разбра, че Сали и Джими още не са се върнали. На масата в трапезарията бяха наредени студени закуски с месо, салати и пресни плодове и всички гости се бяха събрали. Доктор Епс словоохотлив и весел както винаги, се беше заел с бутилките със сайдер. Филикс Хърн вадеше чашите. Мис Лидъл помагаше на Дебора да наредят масата. Нейните пискливи възклицания на учудване, когато не намираше каквото търси, и неразбираемото бърборене за кърпите за хранене показваше, че напрежението ѝ е по-високо от обикновено. Мисис Макси стоеше с гръб към останалите, загледана в комина над камината. Когато се обърна, Катерин се стресна от бръчките и умората, изписани на лицето ѝ.

– Стивън не е ли с теб? – попита тя.

– Не съм го виждала, откакто беше при конете. Аз си бях в стаята.

– Сигурно е тръгнал с Бокок да му помогне да прибере конете или се преоблича. Мисля, че няма да го чакаме.

– Къде е Сали? – попита Дебора.

– Очевидно я няма. Марта ми каза, че Джими е в креватчето си. Значи, трябва да се е върнала и пак да е излязла. – Мисис Макси говореше спокойно. Ако това беше домашна криза, тя очевидно я смяташе за сравнително лека и намираше, че не си струва да я коментира пред гостите. Филикс Хърн я погледна и усети познатия полъх на очакване и лошо предчувствие за нещо, което го изненада. Това беше крайна реакция за толкова обикновен случай. Погледна към Катерин Бауърс и остана с впечатлението, че тя изпитва същото като него. На всички им беше дошло в повече. Освен безсмисленото и влудяващо бърборене на мис Лидъл, другите не намираха какво да кажат. Настъпил беше моментът на изчерпване и умора след възбудата от дълго подготвяното празненство. Събитието бе приключило, но все още владееше умовете им и те не можеха да се отпуснат. Яркото слънце на деня беше оставило тежест във въздуха. Нямаше вятър сега и жегата беше най-голяма.

Когато Сали се появи на вратата, те обърнаха глави към нея, сякаш подтикнати от споделена тревога. Тя се облегна на надиплената ламперия и белите плисета на роклята ѝ се разтвориха на тъмния ѝ фон като крило на гълъб. И в странната светлина на следобеда дървото пламна с цвета на косата ѝ. Стивън беше до нея.

Мисис Макси усети, че е настъпил странен момент, в който всеки сам за себе си мисли за Сали и всички заедно като че ли тихо се настройват да посрещнат общо предизвикателство. В усилието си да върне нормалното състояние на нещата, тя каза небрежно:

– Радвам се, че си вече тук, Стивън. Сали, ти по-добре си сложи престилката и помогни на Марта.

Самодоволната усмивка на момичето избухна в смях. Отне ѝ само секунда да се вземе в ръце и да отговори с глас, почти раболепен със своята подигравателна почтителност.

– Ще е редно ли това за момичето, на което вашият син е поискал ръката?

3

Саймън Макси изкара една нощ, която не бе нито по-лоша, нито по-добра от всяка друга нощ. Съмнително беше дали някой друг под неговия покрив можеше да се похвали със същия късмет. Съпругата му го наглеждаше от дивана в съблекалнята му и слушаше как отминават часовете, докато светещата стрелка на часовника подскачаше напред към неизбежния ден. Тя си припомни сцената в гостната толкова пъти, че вече не беше останала и секунда от нея, която да не се откроява ясно в ума ѝ, нямаше нюанс на глас или емоция, който да ѝ убягва. Можеше да преповтори всяка дума от истеричните нападки на мис Лидъл и пороя от злобни и несмислени обиди, които троснатите думи на Сали бяха предизвикали у нея.

– Недей да разправяш, какво си направила за мен. Никога не си се интересувала от мене ти, стара лицемерко, гладна за секс! Да се благодариш, че знам да си държа езика зад зъбите. Има такива неща, които мога да разкажа пред хората.

След това тя си беше отишла и гостите останаха да се насладят на обяда си с апетита, който им беше останал или който можеха да симулират. Мис Лидъл не направи никакво усилие за това. Когато мисис Макси забеляза сълза на бузата ѝ, тя се трогна от мисълта, че мис Лидъл страда искрено за това как се е грижила за Сали с всички сили и е вярвала, че и Сали се радва честно на своя напредък и щастие. Доктор Епс беше излапал яденето си в непривично мълчание, сигурен знак, че челюстите му работеха едновременно с ума. Стивън не последва Сали, а зае мястото до сестра си. В отговор на тихите думи на майка си „Това вярно ли е, Стивън?“, той беше отговорил просто „Разбира се!“. Той не спомена нищо повече и заедно със сестра си ядоха малко, не отрониха нито дума, но застанаха в единен фронт срещу покрусата на мис Лидъл и иронията в погледа на Филикс Хърн. Мисис Макси си помисли, че той е единственият от компанията, който беше вечерял с удоволствие. Дори се почуди, дали скандалната сцена не беше засилила апетита му. Знаеше, че той никога не бе харесвал Стивън, и този годеж, ако останеше в сила, щеше да му достави удоволствие и щеше да увеличи шансовете му за връзка с Дебора. Никой не можеше да допусне, че Дебора ще остане в Мартингейл, щом Стивън се ожени. Мисис Макси установи, че си спомня много живо и с голямо неудобство наведеното лице на Катерин, необичайно зачервено от мъка и обида, и спокойния начин, по който Филикс Хърн я беше заприказвал, правейки добър опит да я прикрие. Той можеше да бъде много забавен, ако решеше да положи усилие, и вечерта се беше постарал докрай. Изненадващо, той беше успял да предизвика смях в края на вечерта. Наистина ли бяха минали само седем часа оттогава?

Часовникът отброяваше минутите необичайно силно. Късно вечерта беше валяло, но сега дъждът беше спрял. В пет часа ѝ се стори че съпругът ѝ се е размърдал, но той все така лежеше скован в ступор, който те наричаха сън. Стивън беше сменил сънотворното му. Сега му даваха сироп вместо предишните хапчета, но резултатът беше същият. Тя се върна в леглото, но не за да спи. В шест часа стана и си сложи халата, после напълни с вода чайника и го включи за сутрешния чай. Денят с неговите проблеми беше най-сетне дошъл.

За нея беше успокоение, че някой почука на вратата и Катерин се вмъкна все още по пижама и халат. За миг мисис Макси изпита страх, че Катерин е дошла да каже, че събитията от миналата вечер трябва да бъдат обсъдени и оценени, неодобрени и повторно преживени. Тя беше прекарала по-голямата част от нощта в кроене на планове, които не можеше да сподели нито пък искаше да сподели с Катерин. Но изпита необяснима радост, че вижда друг човек. Забеляза, че момичето е бледо. Очевидно и някой друг беше спал много малко. Катерин призна, че дъждът я е държал будна и че се е събудила рано с лошо главоболие. Сега не получаваше често главоболие, но когато това станеше, болката беше силна. Имаше ли мисис Макси някакъв аспирин? Предпочиташе да е разтворим, но всякакъв друг щеше да ѝ свърши работа. Мисис Макси си помисли, че главоболието можеше и да е извинение, повод за разговор насаме по повод ситуацията Сали/Стивън, но като се вгледа по-внимателно в натежалите очи на момичето, реши, че болката ѝ е истинска. Катерин очевидно не беше в състояние да крои планове за каквото и да било. Мисис Макси ѝ предложи да си вземе аспирин от шкафа с лекарствата и сложи още една чаша за чай на подноса. Катерин не беше компанията, която тя би избрала, но момичето поне изглеждаше, че ще си изпие чая мълчаливо.

Двете седяха пред електрическата печка, когато пристигна Марта, чието поведение и глас показваха сполучлив компромис между възмущение и тревога.

– За Сали ми е думата, госпожо – започна тя. – Сигурно пак се е успала. Не отговори, когато ѝ извиках, а когато се опитах да отворя вратата, разбрах, че я е заключила. Не може да се влезе. Вече не знам каква игра играе, госпожо.

Мисис Макси постави чашата си в чинийката, следейки ръката си сякаш не ѝ принадлежи и изпита почуда от това че тя не трепери. Неизбежността на злото я завладя и тя се спря за секунда, преди да заговори. Но когато изрече думите, изглежда, нито Катерин, нито Марта не забелязаха промяна в нея.

– Наистина ли почука силно? – попита тя.

Марта се поколеба. Мисис Макси знаеше какво означава това. Марта не беше почукала силно. Беше ѝ по-изгодно да остави Сали да се успи. След безсънната нощ мисис Макси прецени, че тази дребнавост ѝ идва много.

– По-добре опитай пак – каза тя строго. – Сали беше много заета вчера като всички нас. Хората не се успиват без причина.

Катерин отвори уста сякаш да каже нещо, размисли се и наведе глава над чая си. След две минути Марта се върна и този път съмнение нямаше. Тревогата беше надвила над яда ѝ и в гласа ѝ имаше почти паника.

– Не мога да я накарам да ме чуе. Бебето се е събудило. И плаче там. Не мога да накарам Сали да ме чуе!

Мисис Макси не помнеше как стигна до вратата на Сали. Беше толкова сигурна, извън всякакво съмнение, че стаята трябва да е отворена, че я блъска и дърпа безрезултатно няколко секунди, преди умът ѝ да приеме истината. Вратата беше заключена отвътре. Шумът от чукането беше разсънил Джими напълно и сутрешният му хленч сега се беше превърнал в уплашен вой. Мисис Макси чуваше блъскането по преградките на креватчето и си представяше как Джими се измъква от одеялото, в което е спял увит като пашкул, докато пищи за майка си. Почувства как студена пот започва да се стича по челото ѝ. Нищо повече не можеше да стори, за да се опази от лудата паника и да спре да блъска вратата, която така и не поддаваше. Марта сега стенеше, а Катерин сложи ръка на рамото на мисис Макси в усилието си да я успокои и възпре.

– Не се тревожи толкова много. Ще извикам сина ти.

„Защо не казва „Стивън?“, помисли си мисис Макси без никаква връзка. „Стивън е моят син.“ След малко той беше при тях. Сигурно шумът от тропането го беше събудил, защото Катерин не би могла да го доведе толкова бързо. Стивън говореше спокойно.

– Ще трябва да влезем вътре през прозореца. Стълбата в пристройката ще свърши работа. Ще извикам Хърн. Той тръгна и малката група жени зачака мълчаливо. Минутите бавно минаваха.

– Няма как, ще отнеме малко време – каза Катерин успокоително. – Сигурна съм, че тя е добре. Още спи.

Дебора я изгледа продължително.

– При целия този шум, който Джими вдига, аз мисля, че не е вътре. Отишла си е.

– Но защо ще го прави? – попита Катерин. – Ами заключената врата?

– Доколкото познавам Сали, предполагам, че е искала да го направи зрелищно и е излязла през прозореца. Тя има страст да прави сцени, дори и когато не може да присъства на тях и да им се наслади. Ние тук треперим от страх, докато Стивън и Филикс мъкнат стълби, а цялата къща е на крак. Истинска наслада за нейното въображение.

– Тя не би си оставила бебето – каза внезапно Катерин. – Никоя майка не би го направила.

– Тази майка очевидно го е направила – отговори Дебора навъсено. Но майка ѝ забеляза, че тя няма никакво намерение да напусне компанията.

Писъците на Джими сега бяха достигнали постоянна сила и заглушаваха всички шумове от усилията на мъжете да проникнат в стаята през прозореца. Следващият звук, който дойде от стаята, беше стърженето по бравата. Филикс се появи на прага. Виждайки лицето му, Марта нададе животински писък на ужас. Мисис Макси по-скоро почувства, отколкото чу шума от нейните стъпки назад, но никой не я последва. Другите жени нахлуха през възпиращите ръце на Филикс към леглото на Сали. Прозорецът беше отворен и възглавницата на леглото беше подгизнала от дъжда. Косата на Сали беше разпиляна върху възглавницата като мрежа от злато. Очите ѝ бяха затворени, но тя не спеше. От стиснатия ъгъл на устата тръгваше пресъхнала струйка кръв като черна резка. От двете страни на врата ѝ имаше охлузване там, където ръцете на убиеца я бяха задушили до смърт.