Убийството на прислужницата

1

Роуз Котидж на Несингфорд Роуд беше селска къща от края на осемнайсети век, която изглеждаше чаровна и прастара и подвеждаше минаващите с коли по пътя, че от нея може да се направи нещо ценно. В ръцете на семейство Пулън тя беше заприличала на едно от хилядите градски общински жилища. Голям гипсов модел на немска овчарка заемаше цялото пространство пред прозореца в гостната. Зад него дантелените завеси бяха елегантно дръпнати и вързани със синя панделка. От вратата се влизаше направо в стаята. Тук благоразумието беше отстъпило на слабостта на семейство Пулън към модерния декор и резултатът беше особено дразнещ и чудат. На едната стена имаше дизайн с розови звезди на син фон. Отсрещната стена беше в същия розов цвят. Столовете бяха тапицирани с материя на райета, очевидно избирана да подхожда на розовото. Мокетът беше бледорозов и пострадал от неизбежните влизания и излизания на крака в кални обувки, нищо не беше чисто, нищо не беше направено така, че да издържи, нищо не беше просто и открито. На Далглийш всичко му се стори дълбоко потискащо.

Дерек Пулън и майка му си бяха вкъщи. Мисис Пулън не прояви нито една от обичайните реакции към полицаи, които идват да разследват убийство, а ги засипа с купища думи за добре дошли, сякаш беше останала вкъщи специално за да ги посрещне и дълго беше чакала да се поя-вят. Изреченията ѝ следваха едно след друго. Очарована от срещата... брат ѝ, полицейски инспектор... сигурно са чували за него... Джо Пулън в Баркингуей... винаги е по-добре да се каже истината на полицията... не че има какво да се казва... горката мисис Макси... не могла да повярва, когато мис Лидъл ѝ казала... дошла си вкъщи и казала на Дерек и той също не повярвал... не е такова момиче, което свестен мъж ще поиска... много горди били семейство Макси... момиче като нея си търсело белята. Докато говореше, бледите ѝ очи шареха по лицето на Далглийш, но в тях нямаше разбиране. Зад нея стоеше синът ѝ в очакване на неизбежното.

И така, Пулън беше научил за годежа късно в събота вечерта, макар че, както полицаите вече бяха установили, той прекарал вечерта в театър Роял, Стратфорд, с колеги от службата си, а не на празненството.

Далглийш трудно убеди словоохотливата мисис Пулън да се оттегли в кухнята и да остави сина си да отговаря сам, но на помощ му дойде момчето, което настоя ядосано тя да се махне. Той очевидно беше очаквал тяхното посещение. Когато Далглийш и Мартин влязоха в стаята, той беше станал от стола си и ги посрещна с трогателна храброст на мъж, който ги е дочакал с последни сили. Далглийш го подхвана внимателно. Все едно че му беше син. Мартин беше виждал тази техника и преди. Той я прилагаше при нервни, емоционални хора, особено ако те се чувстваха виновни. Вината, мислеше Мартин, е странно нещо. Това момче вероятно не е направило нищо по-лошо от това да се срещне със Сали Джъп за една целувка и прегръдка, но нямаше да намери спокойствие, докато не каже това пред някого. От друга страна, можеше и да е убиец. Ако беше, щеше да си държи устата затворена малко по-дълго. Но накрая щеше да се предаде. Скоро щеше да види в Далглийш търпелив, неосъждащ и всесилен баща изповедник, за какъвто копнееше. И тогава щеше да бъде трудно за стенографа да обхване потока от себеупреквания и вина. Накрая се оказваш предаден от себе си, от собствения ум. Далглийш знаеше това най-добре от всички. Имаше моменти, когато сержант Мартин, който не беше особено чувствителен, усещаше, че работата на един детектив не е особено приятна.

Но засега Пулън устояваше добре на разпита. Приз-на, че е минал покрай Мартингейл късно в събота вечер. Учел за изпит и обичал да подиша чист въздух, преди да си легне. Често излизал късно на разходки. Майка му можела да потвърди това. Взе венецуелския плик, намерен в стаята на Сали, вдигна очилата на челото си и се втренчи късогледо в надрасканите дати. Тихо призна, че почеркът е негов. Пликът бил от приятел от Южна Америка, с когото си пишели. Използвал плика, за да запише кога може да се види със Сали Джъп. Не можел да си спомни кога ѝ го е дал, но датите на него се отнасяли до техните срещи през миналия месец.

– Тя си заключваше вратата и после слизаше по водосточната тръба, нали? – попита Далглийш. – Не трябва да се страхуваш, че ще предадеш доверието ѝ в тебе. Ние намерихме нейните отпечатъци по тръбата. Какво правехте на тези срещи?

– Ходихме на разходка в градината един или два пъти. Най-често седяхме в старата плевня срещу стаята ѝ и говорехме. – Сигурно си бе въобразил, че Далглийш го гледа невярващо, защото лицето му пламна и той каза в своя защита: – Не сме правили любов, ако това си мислите. Предполагам, че полицаите виждат мръсни намерения у всеки, но тя не беше такава.

– Каква беше? – попита тихо Далглийш. – За какво говорехте?

– За какво ли не. За всичко на практика. Мисля, че тя беше самотна за човек на нейните години. Не беше щастлива в „Сейнт Мери“, но там имаше други момичета, с които да се посмее. Чудесно имитираше. Почти чувах как говори мис Лидъл. Разправяше също така за дома си. Родителите ѝ загинали във войната. Всичко щяло да бъде различно, ако били живи. Баща ѝ бил от университета и тя щяла да има различен дом от дома на леля си. Образован... ами, различен.

Далглийш си помисли, че Сали Джъп е била млада женя, която е обичала да развихря въображението си и в лицето на Дерек Пулън е намерила поне доверчив слушател. Но в тези срещи имаше и още нещо, което Пулън предпочиташе да не каже. Момичето го е използвало за нещо. Но за какво?

– Ти си се грижил за детето ѝ, когато тя е отишла в Лондон в четвъртък, преди да умре? Това беше изстрел напосоки, но Пулън дори не се изненада, че Далглийш знае.

– Да. Аз работя в общината и мога да ползвам по един ден отпуск от време на време. Сали каза, че иска да отиде до града и аз не виждах защо да не отиде. Предполагах, че иска да гледа някой филм или да иде на пазар. Другите майки могат.

– Изглежда странно, че Сали не е оставила детето си в Мартингейл, ако е искала да отиде в Лондон. Мисис Бултитафт сигурно е била готова да го гледа понякога. Цялата тази тайнственост едва ли е била необходима.

– На Сали ѝ харесваше така. Обичаше нещата да са тайнствени. Мисля, че най-голямото ѝ удоволствие беше да се измъква тайно през нощта. Понякога чувствах, че това не я радва истински. Притесняваше се за бебето или просто ѝ се спеше, но нещо я караше да го прави. На другия ден ѝ беше приятно, че го е направила и не са я хванали.

– Не ѝ ли каза, че ще загазите и двамата, ако ви открият?

– Не виждам как аз можех да пострадам от това – каза Пулън раздразнено.

– Мисля, че се правиш на по-наивен, отколкото си. Готов съм да повярвам, че ти и мис Джъп не сте били любовници, защото мисля, че знам кога хората казват истината и защото това, което казваш, съвпада с това, което аз знам засега за вас двамата. Но не се заблуждавай, че другите хора ще проявят такова разбиране. Фактите се поддават на едно очевидно тълкуване и повечето хора ще се хванат за него, особено при стеклите се обстоятелства.

– Така е. Просто защото има незаконно дете, значи е нимфоманка. – Момчето изговори последната дума старателно, сякаш я беше научил наскоро и още не я беше употребявал.

– Знаеш ли, аз се съмнявам дали те ще разберат какво значи тази дума. Хората може да мислят гадни неща и е странно колко често тези гадни неща имат основания. Не мисля, че Сали Джъп е била много честна с тебе, когато е използвала плевнята, за да избяга от Мартингейл. Сигурен съм, че и ти си го мислил това.

– Да, така е. – Момчето погледна нещастно встрани и Далглийш зачака. Чувстваше, че има още нещо, което трябва да бъде обяснено, но Пулън беше оплетен в собствената си неспособност да се изразява и фрустриран от трудността да обясни какво е това момиче, което е познавал – живо, весело, безразсъдно – на двама полицаи, които никога не са я виждали. Трудността беше лесно разбираема. Той не се съмняваше как разказът на Пулън ще прозвучи пред едно съдебно жури и се радваше, че никога няма да трябва да убеждава дванайсет добри и честни мъже, че Сали Джъп, млада, красива и вече изпаднала в немилост, се е измъквала от стаята си нощем и е оставяла бебето си само, макар и за кратко, единствено заради удоволствието от интелектуалните дискусии с Дерек Пулън.

– Намеквала ли е мис Джъп пред тебе, че се страхува от някого или че има врагове? – попита той.

– Не. Тя не беше достатъчно важна, за да има врагове.

„Не е била до събота вечер, вероятно“, помисли си Далглийш.

– Никога ли не е разкривала истината за детето пред тебе, кой е бащата например?

– Не. – Момчето беше преодоляло ужаса си и гласът му прозвуча сърдито.

– Тя каза ли ти защо иска да отиде в Лондон в четвъртък следобед?

– Не. Помоли ме да гледам Джими, защото ѝ беше дош-ло да гуша да го разкарва в количката из гората и искаше да се махне от селото. Разбрахме се, че ще ми го предаде на гарата на Ливърпул Стрийт. Донесе сгъваемата количка и аз го заведох в парка Сейнт Джеймс. Вечерта ѝ го върнах и пътувахме обратно поотделно. Не искахме да дадем храна за приказки на селските клюкари.

– Никога ли не си мислил, че тя може да се влюби в тебе?

– Знаех много добре, че няма.

Той хвърли бърз поглед към Далглийш и след това, сякаш изненадан от себе си, довери:

– Не ми даваше дори да я докосна.

Далглийш изчака малко и след това каза тихо:

– Това не са постоянните ти очила, нали? Какво стана с другите, които обикновено носиш?

Момчето рязко свали очилата от носа си и закри стъклата с ръце в отчаян и безсмислен жест. След това, осъзнавайки значението на този инстинктивен жест, бръкна в джоба си за носна кърпа и демонстративно започна да бърше стъклата на очилата.

Ръцете му се разтрепериха, когато сложи очилата обратно на носа си, където те застанаха накриво, а гласът му стана дрезгав от страх.

– Загубих ги. Искам да кажа, че ги счупих. На поправка са.

– По същото време ли ги счупи, когато получи тази синина над окото?

– Да. Блъснах се в едно дърво.

– Наистина ли? Дърветата тук изглеждат странно опасни. Доктор Макси си ожулил кокалчетата на пръстите в кората на едно от тях, така ми каза. Може ли да е същото дърво?

– Неприятностите на доктор Макси нямат нищо общо с мене. Не знам какво искате да кажете.

– Мисля, че знаеш – каза Далглийш тихо. – Искам да те помоля да премислиш това, за което говорихме, и после да напишеш показанията си и да ги подпишеш. Не е толкова спешно. Знаем къде да те намерим, ако ни потрябваш. Поговори с баща си, когато се върне. Ако някой от двама ви иска да ме види, кажи ми. И помни това: някой е убил Сали. Ако не си бил ти, тогава няма нищо, от което да се страхуваш. Както и да е, надявам се, че ще намериш куража да ми кажеш, каквото знаеш. – Той изчака малко, но очите му срещнаха само оцъклен втренчен поглед на страх и решителност. След минута той се обърна и подкани Мартин да го последва.

Половин час по-късно иззвъня телефонът в Мартингейл. Дебора, понесла таблата с храна за баща си през хола, спря, опря я на хълбок и вдигна слушалката. Минута по-късно тя подаде глава през вратата на гостната.

– За теб е, Стивън. Телефонът. Дерек Пулън, представи си.

Стивън, върнал се неочаквано само за няколко часа, не вдигна очи от книгата, но Дебора можа да види внезапното застиване в движенията му и лекото напрягане в гърба му.

– О, господи! Какво иска?

– Тебе иска. Звучи разтревожен.

– Кажи му, че съм зает, Деб.

Дебора предаде тази новина с любезни думи. Гласът някъде от другия край на линията стана силен и неразбираем. Отдалечила слушалката от ухото си, Дебора издаваше успокоителни звуци и усети как в нея напира истеричен смях, който тези дни не можеше никак да заглуши Тя се върна в гостната

– По-добре ела, Стивън. Той наистина не е добре. Какви, по дяволите, си ги вършил? Той казва, че полицията го е разпитвала.

– Това ли е всичко? Не разпитват само него. Кажи му, че с мене се занимаваха цели шест часа и не са свършили още. Кажи му да си държи устата затворена и да спре да плещи.

– Не е ли по-добре ти сам да му кажеш – предложи Дебора с кротък глас. – Ти на мен ми нямаш доверие, а какво остава за него.

Стивън изруга тихо и тръгна към телефона. Докато се опитваше да вземе таблата в две ръце, Дебора чу неговите възражения и увещания.

– Добре. Добре. Кажи им, щом искаш. Не те спирам. Те все едно сигурно подслушват този разговор... Не, всъщност не съм, но това не бива да ти влияе... Ама какъв джентълмен си, а! Мили приятелю, не ме интересува какво им казваш, или кога или как, само не ставай такъв досадник, за бога!

Като се отдалечаваше по коридора, Дебора си помисли тъжно „Стивън и аз сме се отдалечили толкова много един от друг, че направо мога да го питам дали не е убил Сали, без да съм сигурна какъв отговор ще получа“.

2

Далглийш и Мартин седяха в малкия салон на Мунрейкърс Армс в това състояние на наситеност, лишена от задоволство, което настъпва след лошо ядене. Бяха им разправяли, че мисис Пигот, която заедно със съпруга си държеше заведението, е известна със своята непретенциозна, но добра кухня и щедри порции. Това изказване беше прозвучало заплашително в ушите на мъжете, чиито пътувания ги бяха приучили на рисковете, които носи непретенциозната, но добра английска кухня. Вероятно Мартин беше най-пострадалият. Военната му служба във Франция и Италия го беше научила да цени вкуса на континенталната кухня и винаги, когато беше във ваканция в чужбина, той ядеше на воля. Повечето от свободното му време и всичките му спестени пари отиваха по този начин. Той и веселата му предприемчива жена бяха ентусиазирани и непридирчиви пътешественици, убедени в това, че всички ги разбират, приемат и хранят добре почти на всеки ъгъл в Европа. Досега, колкото и да е странно, никога не бяха оставали разочаровани. Седнал със силно стомашно неразположение, Мартин се отдаде на спомени по cassoulet de Toulouse^[8] и замечта за poulard en vessie^[9], които беше опитал за първи път в един скромен хотел в Ардеш, Южна Франция. Изискванията на Мартин бяха и по-прости, и по-точни. Той просто обичаше проста английска храна, добре сготвена.

За Мисис Пигот се знаеше, че е майстор на супите. Това беше вярно, доколкото разбъркваше готовата смес достатъчно, за да няма бучки. Дори изпробваше нови вкусове и този ден беше съчетала в гъста смес, по която лъжицата плуваше, доматена (оранжева) супа и говежди (червеникаво-кафяв) бульон, чийто вкус и цвят стряскаше едновременно и небцето, и очите. Супата беше последвана от две овнешки пържоли артистично сгушени на хълм от картофи, заобиколен с грахови зърна от консерва, по-големи и по-лъскави от всеки грах, излязъл от шушулка. Имаха вкус на соево брашно. От тях се стичаше зелена боя, с цвят неприличащ на никой познат зеленчук, и се смесваше неприятно със соса на пържолите. Последва пай с ябълки и касис, в който двата плода и тестото се бяха срещнали едва в чиниите им, поставени там лично от мисис Пигот и щедро залети със синтетичен яйчен крем.

Мартин спря да съзерцава кулинарните ужаси и се съсредоточи върху належащите въпроси.

– Любопитно е, сър, че доктор Макси е извикал мистър Хърн да му помогне за стълбата. А тя е такава, че здрав мъж може сам да се справи с нея. До старата конюшня най-бързо се стига по задните стълби. Вместо това той отива да намери Хърн. Сякаш е искал да има свидетел при откриването на тялото.

– Това е възможно, разбира се. Дори да не е убил момичето, може да е искал да има свидетел, независимо какво ги чака в стаята. Освен това е бил по пижама и халат. Едва ли това е най-удобното облекло за катерене по стълби и влизане през прозорец.

– Сам Бокок потвърди разказа на доктор Макси до известна степен. Това може да се окаже от голямо значение, когато се установи точният час на смъртта. От това става ясно, че той е казал истината поне по този въпрос.

– Сам Бокок ще потвърди каквото и да кажат семейство Макси. Този човек е подарък за защитата. Освен това той има естествената дарба да казва малко, като създава впечатлението за напълно неподкупна и абсолютна истинност. Той искрено вярва, че семейство Макси са невинни. Ти го чу. „Те са добри там горе в къщата.“ Просто оповестяване на истината. Той ще поддържа това твърдение дори и пред Всевишния в деня на Страшния съд. Затова и затворът Олд Бейли няма да го изплаши.

– Аз го мислех за честен свидетел, сър.

– Разбира се, Мартин. Но щеше да ми бъде по-симпатичен, ако не ме гледаше с онова подигравателно изражение, едновременно с насмешка и съжаление, каквото съм виждал и преди изписано по лицата на стари хора от село. Ти си от село. Значи, можеш да го обясниш.

Мартин можеше, но по природа беше такъв, че дискретността отдавна бе взела превес над смелостта му.

– Изглеждаше много музикален възрастен джентъл-мен. Имаше хубав грамофон. Беше странно да видиш толкова модерна уредба в такава барака.

Грамофонът, заобиколен от лавици с дългосвирещи плочи, изглеждаше наистина нелепо във всекидневната, където почти всичко беше наследено от миналото. Бокок очевидно споделяше уважението на обикновения селски човек към чистия въздух. Двата малки прозореца бяха затворени; всъщност по нищо не си личеше да са били отваряни някога. Книжните тапети с преплетени и увехнали рози говореха за една друга епоха. В безпорядъчно изобилие бяха изложени трофеи и сувенири от Първата световна война, отряд полицаи на коне, медали в рамка под стъкло, репродукция на крал Джордж V и неговата кралица в скандално ярки цветове. Имаше семейни снимки с роднини, от които за никой, случайно попаднал на тях, не ставаше ясно кой кой е. Баща или дядо на Бокок беше младият сериозен мъж с брада и мустаци с неговата булка от епохата на Едуард VII? Той дали наистина помнеше с чувство за семейна принадлежност тези групи от мъже с бомбета в цвят сепия, облекли най-хубавите си неделни дрехи редом с техните съпруги и дъщери с големи бюстове? На камината имаше по-нови снимки. Стивън Макси, горд на първото си рошаво пони и до него Бокок, който макар и по-млад, не може да бъде сбъркан. Дебора Макси с плитки, наведена от седлото, получава значка на състезател. Въпреки тази смесица от старо и ново в стаята личеше дисциплинираната грижа на стария войник към личните му вещи.

Бокок ги посрещна с достойнство. Той пиеше чая си. Макар че живееше сам, имаше женския навик да слага на масата наведнъж всичко, което имаше за ядене, вероятно за да задоволи вкуса на всички. Имаше един хляб с препечена кора, паничка с конфитюр и лъжица в нея, стъклен буркан с цвекло на парчета и друг буркан със зелен лук и една краставица, сложена небрежно в гърлото на една малка кана. В средата на масата имаше купа със зелена салата, за мястото на която спореше очевидно домашно правен кекс. Далглийш помнеше, че дъщерята на Бокок е омъжена за фермер в Несингфорд и наглежда баща си. Кексът вероятно беше израз на синовен дълг. В допълнение на това изобилие имаше знаци – във въздуха и наоколо – че Бокок току-що е ял пържена риба и картофи.

Далглийш и Мартин бяха настанени в тежките фотьойли от двете страни на камината – дори в този топъл юлски ден в нея гореше огън, като трептящият пламък беше едва различим на слънчевата светлина от западния прозорец – и им беше предложен чай. След всичко това Бокок очевидно реши, че задълженията на гостоприемството са изпълнени и е време гостите да изяснят по каква работа са дошли. Той продължи да си пие чая, като чупеше залци хляб със слабите си загорели ръце, хвърляше ги разсеяно в устата си и ги сдъвкваше съсредоточен в мълчание. Не казваше нищо. Отговаряше на въпросите на Далглийш, след като ги обмисляше, и така оставяше впечатлението, че по-скоро му липсва интерес, отколкото, че не желае да съдейства, гледаше двамата полицаи изпитателно, без да скрива, че му е забавно, което смущаваше и много дразнеше Далглийш, докато тапицерията на фотьойла го бодеше по бедрата, а по лицето му течеше пот от жегата.

Продължителното разпитване не доведе до нищо ново, нищо неочаквано. Стивън Макси е бил тук в къщата предишната вечер. Пристигнал е по време на новините в девет часа. Бокок не можа да каже кога си е отишъл. Било е късничко. Мистър Стивън ще може да каже. Много късно ли?

– Да, след единайсет, може би и доста по-късно.

Далглийш отбеляза сухо, че без съмнение, мистър Бокок ще си припомни по-точно, след като помисли малко по този въпрос. Бокок призна, че това е много възможно. За какво бяха говорили?

– Слушахме Бетовен, най-вече. Мистър Стивън не е много разговорлив. – Бокок говореше сякаш ненавиждаше собствената си словоохотливост и уморителната бъбривост на света изобщо и специално на полицаите. Нямаше нищо друго. Той не бил забелязал Сали на празненството, видял я малко по-късно следобед, когато с бебето на ръце се качила на един от конете, и по-късно към шест часа, когато балонът на едно дете от неделното училище се закачил на един бряст и мистър Стивън донесъл стълбата да го свалят. Сали била с него тогава заедно с детето си в количката. Бокок помнеше, че е държала долния край на стълбата. Повече не я беше виждал. Да, беше видял младия Джони Уилкокс. Това е било около четири без десет. Измъквал се е от шатрата, в която се сервирал чаят. Когато се прокрадвал край шатрата, носел пакет, който изглеждал подозрителен. Не спрял момчето. Младият Уилкокс бил горе-долу добро момче. Момчетата никак не обичали да помагат за чая. Бокок, като бил малък, също не обичал тази работа. Ако Уилкокс е казал, че е излязъл от шатрата в четири без десет, малко се е объркал, това е обяснението. Това момче е работило не повече от половин час. Ако старият човек се чудеше защо полицията се интересува от Джон Уилкокс и неговите хитрини, той с нищо не издаваше това. На всички въпроси на Далглийш беше отговорено еднакво спокойно и искрено. Той не знаеше нищо за годежа на мистър Макси и не беше чул никакви приказки за това в селото – нито преди, нито след убийството.

– Има хора, които могат всичко да кажат. Няма никаква причина да се говори такова нещо. Хората в къщата там горе са добри.

Това беше последната му дума. Без съмнение, ако беше говорил със Стивън Макси и знаеше какво се търси, щеше да си спомни ясно по кое време Макси си беше тръгнал предишната вечер. В момента беше уморен. Но беше ясно на кого е верен. Те го оставиха все така да яде, седнал самотен и впечатляващ сред музиката и спомените си. Не – каза Далглийш. – Няма да научим нищо полезно от Бокок за семейство Макси. Ако младият Макси си е търсил съюзник, той е знаел къде да отиде. Ние обаче спечелихме нещо. Ако Бокок е прав за времето, със сигурност е по-вероятно той да е по-точен от Джони Уилкокс за часа. Срещата в плевнята се е състояла вероятно преди четири и половина следобед. Съвпада с онова, което знаем за движенията на Сали по-късно, в това число сцената в шатрата с чая, в която тя се появява със същата рокля като на мисис Риско. Джъп не е била забелязана с тази рокля преди това от никого, следователно трябва да се е преоблякла след разговора в плевнята.

– Това е смешно, сър. Защо да чака дотогава?

– Може да е купила роклята, за да се покаже с нея пред хората при някакъв случай. Може би нещо се е случило по време на този разговор, което я е освободило в бъдеще от всякаква зависимост от Мартингейл. Можела е да си позволи една последна дързост. От друга страна, ако е знаела преди последната събота, че ще се омъжи за Макси, тогава се предполага, че е свободна да бъде дръзка, когато си иска. Има едно любопитно противоречие в показанията около предложението за брак. Ако вярваме на мистър Хинкс, и защо не, Сали Джъп със сигурност е знаела, че ще се омъжи за някого, когато го е срещнала миналия четвъртък. Трудно ми е да повярвам, че е имала наум цели двама кандидати за съпруг, а на практика няма и следа от такова изобилие. И докато обсъждаме любовния живот на младия Макси, ето нещо, което не си видял.

Той му подаде тънък лист хартия за писма. На нея беше изписано името на малък крайбрежен хотел.

– Дамата изглежда странно загрижена за моралния си дълг – каза Далглийш, – и ми е малко трудно да схвана какво иска да каже с „без всякакви предубеждения“. Имам чувството, че съпругът ѝ има голям принос в писмото, включително с фразеологията, без да се осмели да се подпише отдолу. Както и да е, изпратих онзи нетърпелив младок, Робсън, при тях да провери нещата и не се съмнявам, че много се е забавлявал. Успял е да ги убеди, че въпросната вечер изобщо не е свързана с убийството и за хотела ще бъде най-добре, ако цялата история се забрави. Но работата не е толкова проста. Робсън взел няколко снимки със себе си, направени на църковния празник и те потвърдили една интересна теория. Имаш ли идея, с кого е прегрешил младият Макси?

– Може ли да е мис Бауърс, сър?

– Може. Мислех, че ще те изненадам с това.

– Ами, сър, ако е била някоя тукашна, няма как да не е тя. Няма никакви доказателства, че доктор Макси и Сали Джъп са имали връзка. Това в хотела е станало преди една година.

– Значи, не си склонен да обръщаш много внимание на това писмо?

– Ами за младите днес тези неща не са кой знае какво; мене обаче са ме учили на друго.

– Работата не е в това, че младите се отдават на греха, а в това, че много по-леко го понасят. Нямаме никакви доказателства, че мис Бауърс се чувства така. Като нищо може да е много наранена от това, което стана. Не ми прави впечатление на разкрепостена личност, много е влюбена и не прикрива този факт особено умно. Мисля, че отчаяно иска да се омъжи за доктор Макси и шансът ѝ става по-голям от събота вечер насам. Тя е присъствала на сцената в гостната. Знаела е какво ще загуби.

– Мислите ли, че всичко продължава, сър? – Сержант Мартин никога не можеше да говори направо за греховете на плътта. Беше видял и чул достатъчно през трийсетте години работа в полицията, за да загуби всичките си илюзии, но сърцето му беше кораво и в същото време нежно и никога не повярва, че мъжете са толкова зли или толкова слаби, колкото животът непрекъснато показваше.

– Мисля, че е много малко вероятно. Този уикенд може би е бил единствената възможност за отдаване на страстите. Може би не всичко е протекло както трябва. Може би е било, както ти нелюбезно предлагаш, обикновена дреболия. Но са станали усложнения. Катерин Бауърс е жена, която казва на мъжа си, че ще направи всичко за него и понякога го прави.

– Дали обаче е знаела за хапчетата, сър?

– Никой не споменава да ѝ е казал и аз мисля, че тя наистина нищо не знае. Сали Джъп може да ѝ е казала, но те не са били в особено добри отношения, фактически не са били в никакви отношения, доколкото разбирам, и ми се струва малко вероятно да са говорили. Но това не доказва нищо. Мис Бауърс трябва да е знаела, че в къщата има някакви хапчета за сън, знаела е най-вероятно и къде се намират, и същото се отнася за Хърн.

– Странно е, че Хърн все още гледа да стои тука.

– Вероятно си мисли, че някой от семейството е убие-цът и иска да следи отблизо дали и на нас няма да ни хрумне същата идея. Всъщност той може и да знае кой е убиецът. Ако е така, сигурен съм, че няма да направи грешката да се издаде. Възложил съм го и него на Робсън. Неговият доклад, изчистен от психологическия жаргон, използван всеки път, когато е водил разпит, в общи линии е това, което очаквах. Ето какво имаме. Всички подробности за Филикс Джордж Мортимър Хърн. Има, разбира се, хубаво военно досие. Господ знае какво е правил или какво са му направили. Изглежда, че от 1945 година си е намерил мястото тук, занимава се по малко с писане, друго не прави. Има дял в издателство „Хърн и Айлингуърт“. Прадядо му е старият Мортимър Хърн, който основава издателството. Баща му се жени за французойка – мадмоазел Анет Д’Априус – през 1919 година. Женитбата донася повече пари на семейството. Филикс е роден през 1921 година. Учил е в обичайните скъпи училища. Запознал се с Дебора Риско чрез съпруга ѝ, който ходел в същото училище, макар че бил значително по-малък и доколкото Робсън можеше да каже, никога не бе виждал Сали Джъп, докато не я срещнал в тази къща. Той има много приятна малка къща в Гринуич, добре запазена и поддържана, нали разбираш, и бивш ординарец да се грижи за него. Мълвата говори, че той и мисис Риско са любовници, но няма доказателства, а Робсън казва, че от прислужника не можеш нищо да научиш. Съмнявам се, че има нещо за научаване. Мисис Риско със сигурност излъга, когато каза, че са прекарали заедно цялата съботна нощ. Предполагам, че може Филикс Хърн да е убил Сали Джъп, за да спаси Дебора Риско от неудобство, но никой съд няма да повярва на това, нито пък аз.

– Никъде ли не се споменава, че хапчетата са били у него?

– Абсолютно никъде. Мисля, че никой не се съмнява, че хапчетата, упоили Сали Джъп, са от шишенцето, взето от шкафа в стаята на мистър Макси. Но все пак и други хора са имали такива хапчета. Шишенцето в Мартингейл би могло да бъде скрито по този мелодраматичен начин за заблуда. Доктор Епс казва, че той е предписвал съно-творни хапчета за мистър Макси, сър Рейнолд Прайс и мис Полак от „Сейнт Мери“. Никой от тези хора с безсъние не си знае предписаната доза. Никак не съм изненадан от това. Хората са много небрежни към лекарствата. Къде е този доклад? Да, ето го. За мистър Макси знаем всичко. Сър Рейнолд Прайс. Неговото сънотворно е предписано през януари тази година и му е продадено от „Гудлифс“ на четиринайсети януари. Имал е двайсет хапчета и казва, че е изпил половината от тях, а за останалите е забравил. Очевидно безсънието му е било преодоляно бързо. По логиката на здравия разум негово е било шишенцето, оставено в джоба на палтото му и намерено там от доктор Епс. Сър Рейнолд е готов да ги разпознае, но не помни кога ги е сложил в джоба си. Това не е най-подходящото място да държиш хапчета за сън, но той понякога не нощува вкъщи и казва, че ги е сложил там в бързината. Знаем всичко за сър Рейнолд Прайс, нашият местен бизнесмен и фермер, който допуска точно премерена загуба като фермер, която компенсира с печалба от бизнеса си. Възмущава се от оскверняване, както той го нарича, на Чадфлийт Ню Таун от викториански псевдозамък, толкова грозен, че съм изненадан, че някой още не е основал тръст за неговото запазване. Сър Рейнолд е еснаф без съмнение, но не мисля, че е убиец. Разбира се, той няма алиби за миналата събота вечерта и всичко, което знаем от неговите подчинени, е, че е излязъл от къщи с колата около десет часа. Сър Рейнолд се чувства толкова виновен и притеснен от своето отсъствие и според мен толкова иска да запази джентълменската си сдържаност, че вероятно в случая има замесена „женичка“. Когато наистина го притиснем и той разбере, че става дума за обвинение в убийство, тогава наистина ще научим името на дамата. Тези среднощни разходки са доста често при него и не мисля, че имат нещо общо с Джъп. Той едва ли ще действа толкова открито, че да се качи на своя даймлер и да направи тайно посещение в Мартингейл.

– Знаем за мис Полак. Тя, изглежда, гледа на хапчетата както наркоманът сигурно гледа на кокаина. Дълго време се е борила с две еднакво опасни злини – изкушението и безсънието – и накрая се опитва да хвърли хапчетата в тоалетната. Мис Лидъл я разубеждава и ги връща на доктор Епс. Доктор Епс, отново според Робсън, мисли, че може да ги е получил обратно, но не е сигурен. Те не са достатъчни, за да представляват сериозна заплаха и са били в надписано шишенце. Наистина безотговорно от страна на някого, но хората са невнимателни. Съно-творните, разбира се, не са в списъка на регулираните от закона медикаменти. Освен това са били нужни само три хапчета за приспиването на Сали Джъп и здравият разум говори, че тези хапчета са от шишенцето в Мартингейл.

– Което ни връща обратно към семейство Макси и техните гости.

– Разбира се. Това не е толкова глупаво престъпление, колкото изглежда. Ако не намерим тези хапчета и не получим доказателства, че някой от семейство Макси ги е сложил, няма надежда за присъда. Ясно е какво ще се случи. Сали Джъп е знаела за хапчетата. Можела е да ги вземе сама. Сложени са били в чашата на мисис Риско. Няма доказателство, че са били предназначени за Сали Джъп. Всеки е можел да влезе в къщата по време на празненството и да причака момичето. Никакъв смислен мотив. И други хора са имали достъп до сънотворните. Доколкото разбирам за момента, Робсън може да е прав.

– Но ако убиецът беше използвал повече хапчета и с тях беше убил момичето, нямаше да има подозрения за убийство.

– Не става така. Тези барбитурати са бавно действащи, ако ги използваш за убийство. Могло е момичето да бъде в кома дни наред и след това да се възстанови. Всеки лекар го знае. Освен това е трудно да омаломощиш едно силно и здраво момиче, или дори да влезеш в нейната стая незабелязано, освен ако не е упоено. Комбинацията излага убиеца на риск от разкриване, но този риск е много по-малък, отколкото ако се приложи само един метод. Освен това се съмнявам, че някой ще погълне фатална доза, без да заподозре, че нещо не е наред. Предполага се, че това сънотворно е по-малко горчиво от повечето хапчета за сън, но то не е безвкусно. Вероятно затова Сали Джъп не е изпила повечето от какаото. Тя едва ли се е почувствала сънена с толкова малка доза и въпреки това е умряла, без да окаже съпротива. Това е любопитната част. Който и да е влязъл в стаята ѝ, е бил или поканен от Джъп, или най-малкото с нищо не е събудил страх у нея. И ако това е било така, защо да трябва да я упоява? Двете неща може и да не са свързани, но има прекалено много съвпадения – някой слага опасна доза барбитурати в какаото ѝ същата вечер, когато друг решава да я удуши. Освен това има странно съчетание от отпечатъци от пръсти. Някой се спуска по водосточната тръба, но единствените отпечатъци по нея са на самата Джъп и вероятно са оставени отдавна. Кутията от какаото е намерена празна в кофата за боклук с вътрешната хартиена опаковка. Кутията има отпечатъците на Джъп и Бултитафт. Ключалката на стаята носи само отпечатък от Джъп, макар че е много размазан. Хърн казва, че е държал бравата с носната си кърпа, когато я е отварял, което – имайки предвид обстоятелствата – говори за запазено самообладание. Може би прекалено голямо самообладание. Измежду всички тези хора най-малко вероятно е точно Хърн да загуби самообладание в случай на спешност или да не забележи някои съществени подробности.

– Нещо го е разтърсило много лошо, преди да дойде на разпит.

– Точно така е станало, сержант. Можех да реагирам по-добронамерено на неговата нападателност, ако знаех, че това не е просто паника. Така става с някои хора. Горкият. Да го оплачеш. Точно от него не очаквах такава сцена. Дори Проктър се държа по-добре, а повярвай ми, беше уплашен до смърт.

– Ние знаем, че няма как Проктър да я е убил.

– Трябва да се предположи, че и самият Проктър знае това, а излъга за много неща. Но когато му дойде времето, ще го пречупим. Мисля обаче, че каза истината за онзи телефонен разговор. Или поне част от истината. Не му е провървяло, че дъщеря му се е случила на телефона. Ако се беше обадил той, сигурно нямаше да ни каже нищо за това. Още твърди, че обаждането е било от мис Лидъл, а и Берил Проктър потвърждава, че жената се е представила с това име. Най-напред Проктър казва на жена си и на нас, че тя се е обадила просто за да съобщи новината за Сали. Когато го разпитвахме отново и му казваме, че Лидъл отрича да се е обаждала, той продължава да твърди, че обаждането е било от нея или от някой, който се представя за нея, но признава, че тя му е казала, че Сали се е сгодила и ще се жени за Стивън Макси. Това би било много по-вероятен повод за такова обаждане, отколкото някакви общи приказки за това как живее племенницата му.

– Интересно колко хора твърдят, че знаят за този годеж, преди той да се е състоял.

– Или преди Макси да оповести, че се е състоял. Той продължава да настоява, че е предложил на Сали импулсивно, когато са се срещнали в градината около седем и четиресет в събота вечерта и че никога преди това не е обмислял да се жени за нея. Това не означава, че тя не е мислила за това. Може дори да го е очаквала. Но, разбира се, да разпространиш благата вест предварително, е да си търсиш белята. И какъв мотив е трябвало да има, за да го каже на вуйчо си, освен ако не е било просто порив да му се похвали или да го разстрои? Дори и така да е, защо да се представя за мис Лидъл?

– Значи приемате, сър, че се е обадила Сали Джъп, така ли?

– Ами, нали ни казаха, че тя добре имитира гласовете на хората? Аз мисля, че можем да сме сигурни, че се е обадила Джъп и е важно, че Проктър още не иска да признае това. Друга мистерия, която навярно така и няма да разрешим, е къде Сали Джъп е прекарала часовете между приспиването на детето в събота вечерта и последната ѝ поява на главното стълбище в Мартингейл. Никой не признава, че я е виждал.

– Не означава ли това, че си е останала в стаята с Джими и след това е отишла да си вземе последното вечерно какао, когато е знаела, че Марта вече си е легнала и хоризонтът е чист?

– Със сигурност това е най-вероятното обяснение. Едва ли са щели да я посрещнат с радост било в гостната, било в кухнята. Може би е искала да остане сама. Един господ знае колко много неща е имала, за които е трябвало да мисли!

Седяха мълчаливо. Далглийш размишляваше над любопитното многообразие от догадки, които смяташе, че са важни за случая. Голямата неохота на Марта да разкаже за един от недостатъците на Сали. Шишенцето със съно-творното лекарство, заровено набързо в земята. Една празна кутия от какао, едно златокосо момиче, което се смее на Стивън Макси, докато той сваля балона на едно дете от един бряст в Мартингейл, едно анонимно телефонно обаждане и една ръка в ръкавица, която за миг проблясва, когато затваря вратичката на плевнята на Бокок.

И в центъра на мистерията ключът за изясняване на всичко беше сложната личност на Сали Джъп.