Утре ме няма

13

Поръчах си още едно кафе. Джейк гледаше втренчено сервитьорката, като че ли досега не се беше сблъсквал с подобна възможност. В края на краищата жената загуби интерес и се отдалечи. Джейк бутна визитната картичка обратно към мен. Взех я и я прибрах в джоба си, а той заяви:

— Това не ми харесва.

— И на мен не ми харесва — кимнах.

— Трябва да се върнем и да кажем на полицаите.

— Тя се е самоубила, Джейк. Това е важното за тях. Не ги интересува нищо друго. Все им е едно как, къде или кога.

— А би трябвало да ги интересува.

— Може би. Но не ги интересува. Ти би ли се интересувал на тяхно място?

— Сигурно не — отвърна той.

Видях как погледът му стана безизразен. Може би си спомняше стари случаи от практиката си. Големи къщи, разлистени дървета, адвокати, които живеят нашироко с хонорари, взети авансово от клиенти, и неспособни да възстановят пропиляното, слагат край на живота си, за да избегнат срама, скандала, лишаването от адвокатски права. Или преподаватели с бременни ученички. Или семейни мъже с мъже любовници в Челси или Уест Вилидж. Местните ченгета, тактични и изпълнени с недодялано съчувствие, задават въпроси в големите къщи, установяват факти, пишат доклади, приключват случая, забравят, преминават към следващия случай, без да се интересуват как, къде или защо.

— Имаш ли теория? — попита Джейк.

— Много е рано за теория. Засега разполагаме само с факти.

— Какви факти?

— Пентагонът не е имал пълно доверие на сестра ти.

— Какви думи само…

— Джейк, била е поставена под наблюдение. Трябва да е била. Веднага щом името й се появи в системата, федералните дотичаха. Трима. Това е специална процедура.

— Не се забавиха дълго.

Кимнах.

— Което означава, че не са имали силни подозрения. Проявили са предпазливост, и толкова. Може и да са имали предвид нещо, но не са вярвали, че опасността е сериозна. Дойдоха тук, за да се уверят, че е така.

— Какво е това нещо?

— Информация — отговорих. — Управление „Човешки ресурси“ разполага само с нея.

— Смятали са, че изнася информация?

— Искали са да се уверят, че не го е правила.

— Което значи, че в определен момент са били убедени, че го прави.

Отново кимнах.

— Може да са я видели в кабинет, в който не би трябвало да бъде, да отваря шкаф, който не би трябвало да отваря. Може да са смятали, че има невинно обяснение, но са искали да се уверят. Или е изчезнало нещо и не са били наясно кого да наблюдават, така че са наблюдавали всички.

— Каква информация?

— Нямам представа.

— Например копирано досие?

— Нещо по-малко — казах. — Сгъната бележка, флаш памет. Нещо, което може да се предаде от ръка на ръка в метрото.

— Тя беше патриот. Обичаше страната си. Не би го направила.

— Не го е направила. Не е предала нищо на никого.

— Значи не разполагаме с нищо.

— Разполагаме с факта, че сестра ти е била на стотици километри от дома си, със зареден револвер в чантата.

— И се е страхувала — добави Джейк.

— Била е със зимно яке при трийсет градуса температура вън.

— И се подхвърлят две имена — добави той. — Джон Сансъм и Лайла Хот, която и да е тя, по дяволите. Хот ми звучи като чуждестранно име.

— Навремето така е звучало и Маркакис.

Джейк замълча отново и аз отпих малко кафе. Трафикът по Осмо Авеню започваше да се забавя. Слънцето вече се показваше на изток. Лъчите му не бяха успоредни на уличната мрежа. Идваха под малък ъгъл и хвърляха дълги диагонални сенки.

— Дай ми нещо, с което да започна — каза Джейк.

— Не знам достатъчно — отбелязах.

— Опитай се да отгатнеш.

— Не мога. Лесно ще съчиня някаква история, но ще е пълна с пробойни. И може да се окаже изцяло погрешна.

— Опитай. Подхвърли ми нещо. Като мозъчна атака.

Свих рамене.

— Срещал ли си се някога с бивши служители на специалните части?

— Двама-трима. Може би петима или шестима, ако броим и щатските рейнджъри, които познавам.

— Вероятно не си се срещал. Повечето, които се хвалят, че са били в специалните части, просто лъжат. Също като хората, които твърдят, че са били на рок фестивала в Уудсток. Ако повярваш на всичките, ще излезе, че тълпата там е била поне десет милиона души. Или като нюйоркчани, които твърдят, че са видели как самолетите удрят кулите. Ако ги слушаш, всички са ги видели. Никой не е гледал в друга посока. Така и хората, които твърдят, че са били в специалните части, най-често фантазират. Повечето изобщо не са се измъквали от пехотата. Други дори не са били никога в армията. Просто украсяват фактите.

— Като сестра ми.

— Такава е човешката природа.

— Какво искаш да кажеш?

— Разсъждавам върху нещата, които знаем. Знаем две имена, знаем, че наближават избори, знаем, че сестра ти е била в управление „Човешки ресурси“.

— Мислиш, че Джон Сансъм лъже за миналото си ли?

— Вероятно не — отговорих. — Но подобни неща често се преувеличават. А политиката е мръсна работа. Обзалагам се, че в този момент някой вече проверява кой точно е работел в химическото чистене, което е обслужвало Сансъм преди години, и дали е имал зелена карта. Не е трудно да се досетиш, че хората се взират във фактите от миналото му — това е нещо като национален спорт.

— Значи Лайла Хот може да е журналистка. Или да е била ангажирана да проучи нещата. От някоя кабелна телевизия или радиостанция.

— Може да е опонентка на Сансъм.

— Едва ли, с това име. Не и в Северна Каролина.

— Добре, да кажем, че е журналистка или проверява фактите. Възможно е да е притиснала управление „Човешки ресурси“, за да й даде служебното досие на Сансъм. Може да е попаднала на сестра ти.

— С какво би могла да ги притисне, за да й го дадат?

— Това е първата голяма пробойна в тази версия — казах.

Наистина. Сюзан Марк беше отчаяна и изплашена. Едва ли журналист може да притисне някого чак до такава степен. Журналистите могат да са манипулативни и убедителни, но никой не се страхува от тях кой знае колко.

— Сюзан интересуваше ли се от политика?

— Защо?

— Може да не е харесвала Сансъм. Или идеите му. Може да е сътрудничила доброволно.

— Защо тогава ще е толкова изплашена?

— Защото е нарушила закона — казах. — Сърцето й сигурно се е качило в гърлото.

— А защо е носела оръжието?

— Обикновено не го ли носи?

— Не. Беше й наследство. Държеше го в чекмедже в гардероба като повечето хора.

Свих рамене. Револверът беше втората голяма пробойна във версията. Хората вадят оръжието си от гардероба поради най-различни причини. Самозащита, агресия. Никой обаче не би извадил пистолета си само защото може ненадейно да му хрумне да замине някъде.

— Сюзан не се интересуваше от политика кой знае колко — каза Джейк.

— Добре.

— Значи не може да е била свързана със Сансъм.

— Защо тогава се появи името му?

— Не знам.

— Сюзан е дошла дотук с кола. Не би могла да се качи на самолет с револвера. Вероятно вече я прибират от някой паркинг. Сигурно е дошла през тунела „Холанд“ и е паркирала някъде в района.

Джейк не каза нищо. Кафето ми изстина. Сервитьорката се беше отказала да ни предлага. Не й носехме пари. Останалите клиенти се бяха сменили поне два пъти. Хора, тръгнали на работа — бързо зареждане с енергия в подготовка за предстоящия ден.

Представих си как Сюзан Марк се готви за тежката нощ дванайсет часа по-рано. Облича се. Взема револвера на баща си, зарежда го, слага го в черната чанта. Качва се в колата, тръгва по шосе 236 към околовръстното, движи се по часовниковата стрелка, може би зарежда гориво, после поема по магистралата на север, с разширени от отчаяние очи, вперени в тъмнината напред.

Опитай се да отгатнеш, беше казал Джейк. Изведнъж обаче не ми се искаше да отгатвам. Защото чувах в главата си Тереза Лий. Мисля, че ти си я тласнал да прекрачи границата. Джейк видя, че нещо ме тормози, и попита:

— Какво?

— Нека приемем, че са имали с какво да я държат — казах. — Да приемем, че е било достатъчно сериозно. Да приемем тогава, че Сюзан е тръгнала да предаде информацията, която й е било наредено да вземе. И нека приемем, че това са били много лоши хора. Тя не е вярвала, че ще я оставят на спокойствие дори и след като им даде каквото искат. Може да си е мислела, че ще повишат залозите и ще искат още повече. Била е вътре и не е виждала по какъв начин би могла да се измъкне. Преди всичко се е страхувала много от тях. Оттук и отчаянието. Така че взема оръжието. Може да си е мислела, че с него ще успее да извоюва свободата си, но не е била оптимист по отношение на шансовете си. Казано накратко, не е смятала, че ще стигне до добър край.

— Е?

— Трябвало е да свърши нещо. Изобщо не е имала намерение да се самоубива.

— А поведенческите признаци? Онези от списъка?

— Все едно — казах. — Очаквала е там, където отива, някой друг да сложи край на живота й, може би в буквален, а може би в преносен смисъл.