Утре ме няма

26

Пресякох фоайето на хотела и минах покрай Спрингфийлд. Бях се запътил към изхода, той излизаше от ресторанта. Зад него видях кръгли маси със снежнобели покривки, с цветя в средата. Спрингфийлд ме погледна без никаква изненада. Сякаш оценяваше уменията ми и ги намираше за удовлетворителни. Сякаш се бях добрал до шефовете му в очакваното от него време. Не много бързо, не много бавно, а точно по средата на периода, в който бе предвидил това да стане. Хвърли ми поглед, в който се четеше професионалната му оценка, и отмина, без да каже дума.

Върнах се в Ню Йорк по същия начин, по който го бях напуснал, но в обратен ред. Такси до автогарата в Грийнсбъро, автобус до Вашингтон, после влак. Пътуването ми отне цял ден и част от вечерта. Автобусите не бяха добре координирани с железопътния транспорт, защото, когато пристигнах във Вашингтон, за първите два влака не бяха останали билети. През цялото време на пътуването мислех. Първо, какво беше казал Сансъм и после, какво не беше казал. Нищо в живота не е само черно или само бяло. Няма обаче престъпления. И никой не би могъл да се добере до тази информация чрез служителка на „Човешки ресурси“. Това не беше отричане на съмнителни дейности. По-скоро приличаше на обратното. На признание. Но смяташе, че не е прекрачил границите на допустимото. Няма обаче престъпления. И беше абсолютно убеден, че подробностите са заключени на сигурно място, завинаги. Съвсем нормална позиция за бивш военен. Съмнителен беше голяма дума за всички нас. Десет букви и куп възможни последствия. Бях сигурен, че и собствената ми кариера не би издържала на едно по-внимателно взиране. Не се притеснявам от това, но, общо взето, съм доволен, че подробностите са заключени. Очевидно и Сансъм мислеше същото. Аз знаех какви са подробностите около мен. А какви бяха неговите? Изглежда, е нещо, което би могло да го компрометира. Или лично, или като кандидат, който ще се явява на избори. Или в крайна сметка и двете. Федералните агенти го казаха съвсем ясно. Сансъм не може да си позволи да ти каже каквото и да било. Тоест има неща, които биха му навредили, иначе защо изобщо се бяха намесили федералните?

И коя, по дяволите, беше Лайла Хот?

Задавах си тези въпроси през цялото време, докато ме друсаше автобусът, по време на дългото чакане на Юниън Стейшън, а после престанах, когато влакът тръгна на север. Не можех да стигна до никакъв отговор, а и вече започнах да мисля за нещо друго. Мислех си къде ли точно в Ню Йорк е искала да отиде Сюзан Марк. Пристига от южна посока, оставя колата си и тръгва към целта с метрото. Тактически погледнато, умен ход, а и вероятно не е имала друг избор. Не би стояла със зимното яке в колата — било е много топло. Може би го бе оставила на задната седалка или по-вероятно в багажника заедно с чантата и револвера, така че да са скрити от любопитни погледи. Заради това е решила да паркира, да излезе от колата и да се приготви за битката на спокойствие.

Не обаче много далеч. Не на много голямо разстояние от крайната цел. Защото по пътя се е забавила. Закъсняла е сериозно. Затова, ако целта й е била горната част на града, щеше да остави колата някъде в центъра. Беше я оставила в долната част. В Сохо. Вероятно се е качила на влака една спирка преди мен, на Спринг Стрийт. Продължаваше да е на мястото си и след Трийсет и трета улица. После дойде развръзката. Ако не беше дошла, може би щеше да премине с метрото „Гранд Сентръл“ и да слезе на Петдесет и първа улица. Или на Петдесет и девета. Не по-нататък обаче. Шейсет и осма беше прекалено далеч. Съвсем друг квартал. Ако целта й беше някъде там, щеше да мине през тунела „Линкълн“, а не „Холанд“ и щеше да паркира някъде по-нататък, в северна посока. Защото е бързала. Значи Петдесет и девета улица е крайната възможна граница. Реших обаче, че където и да е отивала, е смятала да отмине малко и после да се върне. Психиката на аматьора. Идваш от юг, подминаваш целта, после я приближаваш от север. И се надяваш да завариш опонентите си с гръб към теб.

Нарисувах мислен правоъгълник — от Четирийсет и втора до Петдесет и девета улица, от Пето до Трето Авеню. Шейсет и осем квадрата между улиците. И какво има там?

Около осем милиона най-различни неща.

Престанах да мисля за тях много преди да стигнем Филаделфия. Вниманието ми отвлече момичето от другата страна на пътеката между седалките. На двайсет и няколко, невероятна гледка. Може би фотомодел, може би актриса, може би просто смайващо красива адвокатка или лобистка. Истинско бебче, както би се изразил футболист от Южна Калифорния. Това отново ме накара да се замисля за Питър Молина и явното противоречие — защо някой, който е достатъчно сериозен професионалист да използва инструмент за изнудване, ще използва този инструмент срещу източник на информация, от който няма никаква полза?

Шефът ни води цял екип. Ню Йорк има шест главни входа за публичния транспорт — летищата „Нюарк“, „Ла Гуардия“ и „Джей Еф Кей“ плюс Пенсилвания Стейшън и „Гранд Сентръл“, плюс автогарата „Порт Оторити“. „Нюарк“ има три терминала, „Ла Гуардия“ има три, плюс още един за вътрешните линии, „Джей Еф Кей“ има осем, Пенсилвания Стейшън е голяма, „Гранд Сентръл“ е огромна, „Порт Оторити“ е като мравуняк. Всеки смислен опит да се наблюдава всичко това би изисквало минимум четирийсет души. Осемдесет и повече, ако трябва наблюдението да е денонощно. Осемдесет души са армия, не екип. Така че слязох от влака само с нормалната предпазливост.

Която за щастие се оказа достатъчна.