Утре ме няма

67

Стаята отново утихна. Градските звуци, свистенето на вентилацията. Сансъм стана и отиде в банята. Спрингфийлд се върна на предишната си позиция до шкафа за телевизора. Върху него имаше бутилки вода върху книжни салфетки, които обясняваха, че ако пиете вода, ще трябва да платите осем долара. Сансъм се върна от банята.

— Рейгън искаше снимката — каза той. — Отчасти защото беше сантиментален дъртак и отчасти защото беше мнителен дъртак. Искаше да се увери, че сме изпълнили заповедите му. Доколкото си спомням, на снимката стоя до Бин Ладен с най-мазната угодническа усмивка, на която съм способен.

— А аз съм от другата страна — добави Спрингфийлд.

— Бин Ладен разруши Близнаците. Атакува Пентагона. Най-гнусният терорист на света. Физиономията му е абсолютно разпознаваема. Не може да се сбърка. Тази снимка ще ме унищожи като политик. Завинаги.

— Заради това ли я искат онези жени? — попитах.

Сансъм кимна.

— За да може „Ал Кайда“ да унизи мен, да унизи и Съединените щати покрай мен. Или в обратен ред.

Отидох до шкафа и взех бутилка вода. Отворих я и отпих жадна глътка. Стаята беше наета с картата на Спрингфийлд, което означаваше, че плаща Сансъм, а Сансъм можеше да си позволи осем долара.

После се усмихнах леко.

— Това обяснява снимката в книгата ти и на стената в кабинета ти — казах. — Онази на Доналд Ръмсфелд със Саддам Хюсеин в Багдад.

— Да — кимна Сансъм.

— За всеки случай. За да покажеш, че и някой друг е направил съвсем същото. Като коз, скрит в буренака. Никой не знае, че е коз. Никой не знае дори, че е карта.

— Не е коз — възрази Сансъм. — Дори не прилича на коз. Повече прилича на гадна четворка спатия. Защото Бин Ладен е много по-противен, отколкото Саддам. Освен това Ръмсфелд не се е кандидатирал на никакви избори след онзи случай. На постовете, които заемаше по-късно, го назначаваха приятелите му. Нямаше друг начин. Никой нормален човек не би гласувал за него.

— Ти имаш ли приятели?

— Не много.

— Никой никога не е коментирал тази снимка на Ръмсфелд.

— Защото не се е кандидатирал на никакви избори. Само да беше припарил до някоя предизборна кампания, и тази снимка щеше да стане най-известната в света.

— Ти си по-свестен от Ръмсфелд.

— Не ме познаваш.

— Само предполагам.

— Добре, може би. Бин Ладен обаче е по-омразен от Саддам. И физиономията му е отрова. Дори не е нужно отдолу да има надпис. Там съм аз и се хиля мазно на най-зловещия човек на света, умилквам се като някакво пале. Хората фалшифицират такива снимки, когато правят черен пиар. А тази е съвсем истинска.

— Ще си я получиш.

— Кога?

— Какво стана с обвиненията срещу мен?

— Нещата вървят бавно.

— Но сигурно?

— Не особено.

— Има добри новини и лоши новини.

— Първо лошите.

— ФБР едва ли ще иска да играе по нашата свирка. А Министерството на отбраната категорично няма да го направи.

— Онези тримата ли?

— Те са отстранени от случая. Очевидно са ранени. Единият бил със счупен нос, а другият имал рана на главата. Заменени са с други обаче. Министерството все още държи да стигне докрай.

— Би трябвало да са благодарни. Нужна им е цялата помощ, която могат да получат.

— Нещата не стоят така. Там има борба за територии.

— Каква е добрата новина?

— Смятаме, че нюйоркската полиция е готова да прояви повече разбиране за случилото се в метрото.

— Страхотно — казах. — Все едно да отмениш глоба за неправилно паркиране на сериен убиец.

Сансъм замълча.

— А Тереза Лий и Джейкъб Марк? Дохърти? — попитах аз.

— Вече са на работа. В досиетата им е вписана благодарност за оказване на помощ при специално разследване на Министерството на вътрешната сигурност.

— Значи с тях всичко е наред, но не и с мен?

— Те не са удряли никого. Не са наранили ничие его.

— Какво ще правиш с флаш паметта, когато я получиш?

— Ще се уверя, че е тя, ще я счупя, ще изгоря парчетата, ще смеля пепелта на прах и ще я пусна в осем различни тоалетни.

— Ами ако те помоля да не го правиш?

— Защо би постъпил така?

— Ще ти кажа по-късно.

Според гледната точка или бе късен следобед, или ранна вечер. Бях се събудил току-що, така че реших, че е време за закуска. Обадих се на румсървис и поръчах голямо плато. Струваше към петдесетина долара по цени на нюйоркския „Шератън“, плюс бакшиш, данъци и такси. Сансъм дори не мигна. Седеше на стола си, леко наведен напред, изнервен, изпълнен с безсилен гняв и нетърпение. Спрингфийлд беше много по-спокоен. Беше участвал в планинското пътешествие преди двайсет и пет години и беше споделил позора. Понякога приятелите ни стават врагове, а враговете ни стават приятели. Спрингфийлд обаче нямаше какво да губи. Нямаше цели, планове или амбиции. И си личеше. Сега беше точно такъв, какъвто и тогава — човек, който си гледа работата.

— Можеше ли да го убиеш? — попитах.

— Имаше охрана — отговори Сансъм. — Нещо като вътрешен кръг. Лоялността там стига до фанатизъм. Помисли за морските пехотинци и го умножи по хиляда. Взеха ни оръжията на сто метра от лагера. Нито за миг не ни оставиха сами с него. Винаги наоколо се навъртаха хора. Плюс деца и животни. Живееха като в каменната епоха.

— Беше кльощав дългуч — обади се Спрингфийлд. — Бих могъл да му счупя тънкия врат по всяко време.

— Искаше ли ти се?

— И още как. Защото знаех. От самото начало. Трябваше да го направя, когато изгоря електрическата крушка. Като гризини в италиански ресторант. Така щеше да се получи по-добра снимка.

— Самоубийствена мисия — отбелязах аз.

— Но щеше да спаси живота на много хора по-късно.

— Както и ако Ръмсфелд беше пуснал един куршум на Саддам — добавих аз.

Момчето от румсървиса ми донесе храната. Аз накарах Сансъм да стане от стола, за да седна и да се нахраня на масата. Обадиха му се по телефона. После той потвърди, че от този момент не ме преследват за прегрешението в метрото. Вече не представлявах интерес за нюйоркската полиция. Обадиха му се обаче отново и той ми каза, че във ФБР още умуват и че нещата не изглеждат никак добре. Той се обади и потвърди, че шефовете от Министерството на отбраната определено не искат да се откажат. Като кучета на кокал. Очевидно имах много проблеми на федерално ниво. Възпрепятстване на органите на правосъдието, нападение и побой, нараняване със смъртоносно оръжие.

— Точка по въпроса — добави Сансъм. — Ще трябва да се видя лично с министъра.

— Или с президента — добавих аз.

— Не мога да се обърна нито към единия, нито към другия. Дават си вид, че преследват активна клетка на „Ал Кайда“. Това не се оспорва в днешно време.

Политиката е минно поле. Лошо, ако го направиш, лошо и ако не го направиш.

— Добре — кимнах. — Стига ми да знам размерите на бойното поле.

— Битката не е твоя, строго погледнато.

— Джейкъб Марк ще се почувства по-добре, ако проявя малко съчувствие.

— Правиш това за Джейкъб Марк? Федералните могат да му осигурят достатъчно съчувствие.

— Смяташ ли? Федералните не са стигнали доникъде. Колко време искаш да се влачат нещата?

— За Джейкъб Марк ли го правиш или за мен?

— Правя го за себе си.

— Ти нямаш интереси в тази игра.

— Обичам предизвикателствата.

— На този свят има много други предизвикателства.

— Засегнаха ме лично. Изпратиха ми онзи диск.

— Което е тактически ход. Ако реагираш, печелят те.

— Не, ако реагирам, губят те.

— Това не ти е Дивият запад.

— Тук си прав. Тук е плахият запад. Трябва да върнем часовника назад.

— Поне знаеш ли къде са?

Спрингфийлд ме погледна.

— Работя по една-две идеи — отвърнах.

— Все още ли имаш канал за комуникация?

— Не ми се е обаждала, откакто гледах диска.

— Искаш да кажеш, откакто те провокира.

— Мисля обаче, че ще ме потърси отново.

— Защо?

— Защото иска.

— Може да спечели тя. Една грешна стъпка и ставаш неин пленник. В края на краищата ще й кажеш каквото иска да знае.

— Колко пъти си летял с редовни полети след единайсети септември? — попитах аз.

— Стотици — отвърна той.

— И се обзалагам, че всеки път в някое малко ъгълче на ума си се надявал на борда да се качат похитители, за да можеш да скочиш от мястото си и да им видиш сметката. Или да умреш.

Сансъм наклони глава и се усмихна тъжно. Виждах го да се усмихва за пръв път от много време.

— Прав си — каза. — Всеки път.

— Защо?

— За да защитя самолета.

— И за да се освободиш от гнева си. Да изгориш омразата. Аз бих се чувствал по същия начин. Обичах Близнаците. Обичах света такъв, какъвто беше. Преди. Нямам политически умения. Не съм дипломат, нито стратег. Познавам и слабостите си, и силните си страни. Което означава, че за човек като мен сблъсъкът с активна клетка на „Ал Кайда“ е като празник — все едно всичките ми рождени дни и Коледа, слети в едно.

— Ти си луд. Човек не прави такива неща сам.

— Каква е алтернативата?

— От Министерството на вътрешната сигурност в края на краищата ще ги открият. Ще съберат ресурси. Полиция, ФБР, командоси, оборудване, стотици хора.

— Огромна операция с множество различни компоненти.

— Но планирана внимателно.

— Участвал ли си някога в подобни операции?

— Да, един-два пъти.

— Какво ще кажеш за тях?

Сансъм замълча.

— Да си сам е винаги по-добре — казах.

— Може би невинаги — обади се Сансъм. — Проверихме компютърния алгоритъм на министерството. Двете жени са довели със себе си много хора.

— Колко?

— Деветнайсет души.