Утре ме няма

59

Медисън Скуеър Парк достига до южния край на Медисън Авеню, където е началото му — до Двайсет и трета улица. Медисън Авеню върви направо в продължение на 115 пресечки до моста, който води към Бронкс. По този начин може да се стигне до Янки Стейдиъм, макар че има и по-добри маршрути. Имах намерение да огледам поне една трета от дължината му, до Петдесет и девета улица, която беше малко на север и запад оттам, където Лайла Хот беше казала, че не е — на Трето Авеню и Петдесет и шеста улица.

Можех да започна оттам, както и отвсякъде другаде.

Взех автобуса, бавно и тромаво превозно средство, което беше лош избор за беглец с безумен поглед, но идеално прикритие за мен. Трафикът беше натоварен и минахме покрай много ченгета в патрулни коли и пеша. Гледах ги през прозореца. Никой от тях не ми обърна внимание. Човекът в автобуса е почти невидим.

Престанах да съм невидим, когато слязох на Петдесет и девета улица. Тази търговска улица е посещавана от много туристи и заради това на всеки ъгъл има действаща успокоително двойка полицаи. Минах по една пряка до Пето Авеню и попаднах на редица сергии в началото на Сентръл Парк, от които си купих черна тениска с надпис „Ню Йорк Сити“, чифт слънчеви очила менте и черна бейзболна шапка с червена ябълка отпред. Преоблякох се в тоалетната на хотелско фоайе и се върнах на Медисън Авеню доста по-различен. Бяха минали четири часа, откакто дежурните в момента ченгета бяха разговаряли с шефовете си, а хората забравят доста за четири часа. Онова, което си спомняха, вероятно бе само „висок“ и „риза цвят каки“. Нямаше какво да направя с ръста си, но черният цвят на тениската ми може би щеше да ми помогне да се измъкна незабелязано. Плюс надписа на тениската, очилата и шапката, които ми придаваха вид на обикновен идиот от друг град.

Какъвто, общо взето, си бях. Нямах някаква по-конкретна представа какво да правя. Да откриеш скривалище е трудно. Да откриеш скривалище в гъсто населен голям град е почти невъзможно. Просто обикалях случайни улици, като следвах някаква географска интуиция, която можеше и да е напълно погрешна, и се опитвах да стесня възможностите поне малко. Хотел „Четири сезона“. Не до него, но в удобна близост. Какво означаваше това? Две минути с кола? Пет минути пеша? В каква посока? Във всеки случай не на юг, помислих си. Не и от другата страна на Петдесет и седма улица, която е голяма градска артерия. Двупосочна с шест ленти. Винаги натоварена. В микрогеографията на Манхатън Петдесет и седма улица е като река Мисисипи. Препятствие. Граница. Много по-примамливо бе човек да се измъкне в северна посока към по-спокойните и тъмни квартали.

Гледах трафика и си мислех — не може да е на две минути с кола. Шофирането означава липса на контрол, липса на гъвкавост, бавене, еднопосочни улици, проблеми с паркирането, превозни средства, които потенциално биха могли да бъдат запомнени, регистрационни номера, които могат да бъдат идентифицирани и проследени.

Ходенето пеша в града е много по-удобно от шофирането, независимо кой си.

Тръгнах по Петдесет и осма улица и отидох до задния вход на хотела. Беше не по-малко представителен от парадния вход. Навсякъде имаше месинг и камък, знамена и униформени носачи, и портиери с цилиндри. Край бордюра чакаше дълга опашка от лимузини: линкълн, мерцедес, майбах, ролс-ройс. Продукти на автомобилната индустрия за повече от милион долара, паркирани на около трийсет метра разстояние. Имаше и вход за доставки със сива ролетна врата.

Застанах до пиколото с гръб към входа на хотела. Накъде бих тръгнал? На отсрещната страна на улицата имаше непрекъсната редица от високи постройки. Бяха предимно жилищни сгради, а партерните етажи бяха наети от престижни фирми. Точно отсреща имаше художествена галерия. Промуших се между две никелирани брони, прекосих улицата и разгледах някои от картините на витрината. После се обърнах и погледнах назад.

Вляво от хотела, от страната, която е по-близо до Парк Авеню, нямаше нищо интересно.

После погледнах надясно към фасадите от страната на Медисън Авеню и ми хрумна друга идея.

Самият хотел беше построен неотдавна с безумен бюджет. Съседните сгради изглеждаха тихи, скъпи и солидни, някои бяха стари, други нови. В западния край на улицата обаче забелязах три стари сгради една до друга. Бяха тесни, с единични фасади, пететажни, тухлени, обрулени от времето, с олющена и изкъртена мазилка на петна, доста западнали. Мръсни прозорци, изкривени дограми, плоски покриви с бурени, прорасли в корнизите, стари железни противопожарни стълби, спускащи се на зигзаг от горните четири етажа. Трите сгради приличаха на три прогнили зъба в ослепителна усмивка. На приземния етаж на едната имаше стар, неработещ ресторант. В другата се помещаваше железарски магазин. И третата имаше помещение за магазин, но то беше изоставено толкова отдавна, че вече не личеше какво е било. Всяка от сградите беше с тесен вход, сбутан дискретно до търговската част. До две от вратите се виждаха множество звънци, което значеше, че има апартаменти. До вратата до стария ресторант имаше само един звънец, което означаваше, че четирите етажа са заети от един-единствен наемател.

Лайла Хот не беше украинска милиардерка от Лондон, което означаваше, че каквато и да беше, тя си имаше бюджет. Несъмнено щедър, след като можеше да си позволи да наема апартаменти в „Четири сезона“, но не и неограничен. Къщите в Манхатън могат да се купят минимум за двайсет и няколко милиона долара. Наемите достигат десетки хиляди.

Беше много по-лесно да се постигне нужната дискретност в сгради със смесено предназначение като тези пред мен. Вероятно имаха и други преимущества. Нямаха портиер, липсваха и прекалено много любопитни погледи. Плюс може би фактът, че в сграда, в която има ресторант или магазин, поне теоретично, се правят доставки по всяко време на денонощието. Хората идват и си отиват, без изобщо да привличат вниманието.

Отдалечих се малко по-нататък по улицата и застанах на тротоара, срещу трите стари сгради. Загледах се в тях. По тротоара се точеше безкрайна река от хора. Слязох от бордюра, за да не преча. На ъгъла на Медисън Авеню и Петдесет и седма улица, доста далеч от мен, бяха застанали две ченгета. На петдесет метра по диагонал. Не гледаха в моята посока. Пак се обърнах към сградите и повторих предположенията си мислено. Влакът по линия №6 на Петдесет и девета и Лексингтън Авеню беше близо. Хотел „Четири сезона“ беше близо. Трето Авеню и Петдесет и шеста улица не бяха близо. Това не е близо до мен. Анонимността е гарантирана. Разходите са ограничени. Пет срещу пет. Перфектно. Реших, че търся място точно като старите сгради пред мен, намиращо се във ветрилообразен сектор с радиус от пет минути пеша на изток или запад от задния вход на хотела. Не на север, защото Сюзан Марк щеше да остави колата си в средата на града и да слезе от метрото на Шейсет и осма улица. Не на юг, защото Петдесет и седма улица беше психологическа бариера. Не и на някакво съвсем различно място, защото бяха използвали „Четири сезона“ за прикритие. Ако мястото беше друго, щяха да отидат в друг хотел. В Ню Йорк има предостатъчно подобни впечатляващи заведения.

Безупречна логика. Може би твърде безупречна. Ограничаваща, най-малкото. Защото, ако не се откажех от предположението, че Сюзан Марк би слязла от метрото на Петдесет и девета улица и би направила опит да се приближи от север и че Петдесет и седма улица е концептуално препятствие от юг, значи районът, който търсех, беше точно тук, на Петдесет и осма улица. Повечето пресечки в средата на Манхатън могат да бъдат минати пеша за не повече от пет минути, а това означаваше, че радиус от пет минути пеша от задния вход на хотела би завършил или на пряката, на която се намирах, или на съседната на изток между Парк Авеню и Лексингтън Авеню. А и западнали сгради със смесено предназначение тук са рядкост. Големите пари отдавна са ги прогонили. Беше напълно възможно сградите пред мен да са последните останали в целия район.

Поради което беше напълно възможно в момента да се намирах пред скривалището на Лайла Хот.

Напълно възможно, но много малко вероятно. Вярвам в късмета както всички, но не съм безумен.

Вярвам и в логиката може би повече, отколкото останалите, а именно логиката ме беше довела дотук. Премислих всичко още веднъж и най-накрая си повярвах.

Заради един допълнителен фактор.

Същата логика беше довела тук и някой друг.

Спрингфийлд пристъпи до мен и попита:

— Мислиш ли?