Утре ме няма

76

Беше кошмарно пътуване. Невероятна скорост, виеща тъмнина, убийствен шум, невидими препятствия, летящи право към мен, невероятно физическо усилие. Целият влак се клатеше, тресеше, люлееше, подскачаше и друсаше. Всяка снадка между релсите заплашваше да ме събори. Бях впил осем пръста в плиткия улей горе и бях забил палци от долната му страна. Натисках отчаяно с пръстите на краката си надолу. Вятърът дърпаше дрехите ми. Крилата на вратата се клатеха и дрънкаха. Главата ми се блъскаше в тях като пневматичен чук.

Возих се така около осем пресечки. После стигнахме Двайсет и трета улица и влакът удари спирачки. Заради инерцията увиснах на лява ръка и десен крак. Задържах се и влакът ме вкара странично в заслепяващо светлата станция с около петдесет километра в част. Перонът полетя край мен. Продължавах да се държа. Още малко. Най-накрая първият вагон спря в северния край. Извих се леко и крилата на вратата се плъзнаха встрани. Влязох вътре и се стоварих върху най-близката седалка.

Девет пресечки. Може би минута. Достатъчно, за да ме излекуват от мисълта за „сърфиране“ в метрото завинаги.

Във вагона имаше още трима пътници. Никой от тях не ми обърна внимание. Вратите се затвориха. Влакът продължи.

Слязох на Хералд Скуеър, където Трийсет и четвърта улица се пресича с Бродуей и Шесто Авеню. Четири без десет сутринта. Все още се движеше по разписание. Бях на двайсет пресечки и само четири минути след като се залепих на влака на Юниън Скуеър. Твърде далеч и твърде бързо, за да могат агентите на Министерството на отбраната да организират някакво противодействие. Излязох от метрото и тръгнах на изток и после на запад, покрай внушителната сграда на „Мейсис“. После се насочих на юг по Седмо Авеню чак до хотела, избран от Лайла Хот.

Нощният портиер все още беше на мястото си. Не разкопчах якето си. Не мислех, че ще е необходимо. Само отидох до него, наведох се и го фраснах по ухото. Той падна от стола. Прескочих бюрото, хванах го за гърлото и го изправих на крака.

— Номерата на стаите — просъсках.

Той ми ги каза. Пет стаи, не една до друга, всички на осмия етаж. Каза ми в коя от тях са жените. Мъжете бяха разпределени в останалите четири. Първоначално тринайсет мъже и осем налични легла. Петима без късмет.

Или петима души охрана.

Извадих ролката с черно тиксо от джоба си и с около осем метра завързах краката и ръцете на портиера. Струва долар и половина и може да се купи от всеки магазин за инструменти, но е също толкова важен компонент от екипировката на специалните части, колкото и карабините за хиляда долара, сателитните телефони и навигационните системи. Най-накрая залепих десет сантиметра на устата му. Взех картата му за отключване на стаите. Просто я откъснах от усуканата й корда. След това го оставих скрит от погледите зад бюрото и тръгнах към асансьора. Влязох в кабината и натиснах най-горния етаж. Единайсети. Вратата се затвори и кабината потегли.

Тогава разкопчах якето си.

Наместих автомата в подходящ ъгъл на ремъка му, извадих кожената ръкавица и я сложих на лявата си ръка. MP5SD няма предна ръкохватка за разлика от вариант К, който има къса дръжка под цевта. Моделът SD се държи с дясната ръка за задната ръкохватка, а с лявата се подкрепя кожухът на цевта. В цевта са пробити трийсет отвора. Барутът от патрона нито изгаря, нито експлодира. Прави и двете. Гори много бързо. При това се образува балон от свръхзагрят газ. Част от него излиза през трийсетте отвора в цевта, което снижава шума и забавя куршума до скорост, по-малка от скоростта на звука. Няма смисъл да се заглушава изстрел, ако самият куршум може да произведе свръхзвуков трясък. Бавният куршум е тих куршум. Точно както при безшумния снайпер „ВАЛ“. Излизащият газ минава през трийсетте отвора в цевта и се разширява във вътрешната камера на заглушителя. После минава през втората камера и се разширява още повече. Разширяването охлажда газа. Физика. Но не много. Може би от суперзагрят става много горещ. Външният кожух на цевта е метален. Затова и ръкавицата. Никой не използва такова оръжие без ръкавица. Спрингфийлд беше от хората, които мислят за всичко.

Вляво на автомата има комбиниран предпазител и селектор за вида стрелба. По-старите модели, които помнех, имаха лостче с три позиции: S, E и F. S за предпазител, Е за единична стрелба и F за автоматична стрелба. Немски съкращения вероятно. Е, като ein. И така нататък, въпреки че „Хеклер & Кох“ са собственост на британска корпорация от много години. Вероятно са решили, че традицията е от значение, Спрингфийлд обаче ми беше дал по-нов модел. SD4 имаше лостче с четири позиции. Без съкращения. Само картинки. За удобство на чужденците или на неграмотните. Една точка за предпазител, едно малко куршумче за единичен изстрел, три куршумчета за серия от три изстрела и дълга редица куршуми за непрекъснат автоматичен огън.

Избрах серията от три изстрела. Предпочитан вариант. С едно натискане на спусъка изстрелваш три куршума за четвърт секунда. С неизбежното издигане на цевта нагоре, сведено до минимум от тежестта и заглушителя и контрола на ръцете, се получава шев от три фатални рани, изкачващ се вертикално на височина около пет сантиметра.

Устройваше ме.

Трийсет патрона. Десет откоса. Осем мишени. По един откос за всяка, плюс два за непредвидени ситуации.

Асансьорът издрънча и се отвори на единайсетия етаж, а аз чух в главата си гласа на Лайла Хот. Трябва да запазиш последния куршум за себе си, защото никой не би искал да попадне в ръцете им жив, особено в ръцете на жените.

Излязох от асансьора и тръгнах по тихия коридор.

Стандартна тактическа инструкция за всякакви нападения — атакувай само от по-висока позиция. Осмият етаж беше три етажа под мен. Можеше да се слезе по два начина — стълбище и асансьор. Предпочетох стълбите, най-вече заради заглушителя. Умната тактика за защита би била да се остави човек на стълбището. Ранно предупреждение. Лесна цел за мен. Можех да го ликвидирам тихо и спокойно.

Стълбището, разположено до асансьорната шахта, имаше очукана врата. Отворих внимателно и тръгнах надолу. Стъпалата бяха бетонни, покрити с прах. Етажите бяха обозначени с цифри, написани на ръка със зелена боя. До деветия етаж всичко беше тихо. След това стана супертихо. Спрях и надникнах през парапета.

На стълбите нямаше охрана.

Площадката на осмия етаж беше празна. Почувствах разочарование. Сега работата ми на самия етаж щеше да е с двайсет и пет процента по-трудна. Петима мъже, а не четирима. Освен това стаите бяха от двете страни на стълбището — някои бяха вляво, други вдясно от мен. Три и две или две и три. Дълга секунда с лице в грешна посока, после обръщане.

Нямаше да е лесно.

Но часът беше четири сутринта. Най-слабата точка. Универсална истина. Установена от Съветите и техните лекари.

Спрях до вратата и си поех дълбоко въздух. После пак. Улових дръжката на вратата с ръкавицата. Обрах луфта на спусъка на автомата.

Дръпнах вратата. Задържах я под ъгъл от четирийсет и пет градуса с крак. Хванах цевта с ръкавицата. Огледах се. Ослушах се. Никакви звуци. Нищо за гледане. От едната страна. После другата.

Нямаше никой.

Никакви пазачи, нищо. Само пътека от мръсен, протрит мокет, мъждива жълта светлина и два реда затворени врати. Чуваха се боботенето и вибрациите на града и приглушени далечни сирени.

Затворих вратата на стълбището зад себе си. Проверих номерата на стаите и отидох бързо до вратата на Лайла. Долепих ухо и се ослушах.

Не чух нищо.

Изчаках. Пет цели минути. Десет. Никакъв звук. Никой не може да стои неподвижно, без да издаде никакъв звук по-дълго от мен. Мушнах картата на портиера в слота. Мъничка лампичка светна червено. После зелено. После нещо щракна. Натиснах дръжката и след част от секундата бях вътре.

Стаята беше празна.

Банята беше празна.

Имаше обаче признаци от скорошно обитаване. Тоалетната хартия висеше и краят й беше смачкан. Мивката беше мокра. Една от кърпите беше ползвана. Леглото не беше гладко изпънато. Столовете не бяха подредени.

Проверих и останалите четири стаи. Празни. Изоставени. Не бяха оставили нищо, което да подсказва скорошно връщане.

Лайла Хот — крачка напред.

Джак Ричър — крачка назад.

Свалих ръкавицата, закопчах якето и слязох във фоайето. Подпрях портиера в седнало положение в задната част на бюрото и дръпнах лепенката от устата му.

— Не ме удряй пак — каза той.

— Защо да не те удрям? — попитах.

— Нямам вина. Казах ти истината. Попита в кои стаи съм ги сложил. Минало време.

— Кога си тръгнаха?

— Около десет минути след като ти дойде първия път.

— Ти ли им се обади?

— Нямаше как, не разбираш ли?

— Къде отидоха?

— Нямам идея.

— Колко ти платиха?

— Хилядарка — отговори.

— Не е зле.

— На стая.

— Безумно — възмутих се искрено аз.

Наистина. За тези пари можеха да се върнат в „Четири сезона“. Само че нямаше как. Което беше важното.

Спрях на тротоара на Седмо Авеню в сенките. Къде са отишли? Първо обаче, как са отишли. Не с коли. Бяха петнайсет души, значи им трябваха най-малко три автомобила. А занемарените стари хотели с нощни портиери, които работят сами, нямат паркинги за клиенти.

С таксита? Възможно е да са дошли с таксита късно вечерта от централната част на Манхатън. Да си отидат обаче в три сутринта от Седмо Авеню? За осем души биха били необходими поне две празни таксита едновременно.

Малко вероятно.

Метрото?

Възможно. Почти сигурно. На разстояние една пресечка минаваха три линии. Нощно разписание, максимум двайсет минути чакане на перона, но след това можеха да изчезнат към Горен или Долен Манхатън. Къде точно? Не на място, до което биха могли да стигнат с дълъг преход пеша, след като излязат. Група от осем души, крачещи по тротоара, прави впечатление, а по улиците обикаляха шестстотин агенти. Единственият друг хотел, който биха могли да наемат по същия начин, беше доста по на запад дори от Осмо Авеню. Петнайсет минути пеша, може би и повече. Твърде рисковано.

Значи метрото, но докъде?

Град Ню Йорк. Осемстотин и трийсет квадратни километра приблизително. Осем милиона адреси. Стоях и пресмятах възможностите като машина.

Нищо.

После се усмихнах.

Говориш твърде много, Лайла. Отново чух гласа й в главата си. От чайната в „Четири сезона“. Говореше за старите бойци в Афганистан. Оплакваше се от тях заради ролята, която играеше. В действителност се е хвалела с хората си, отбиващи безплодните нападения на Червената армия. Муджахидините са били интелигентни. Имали навика да се връщат на позиции, които нашите смятали за изоставени. Това бяха думите й.

Тръгнах назад, към Хералд Скуеър. Към метрото. Можех да сляза на Пето Авеню и Петдесет и девета. Оттам щях да стигна много бързо до старите сгради на Петдесет и осма улица.