Утре ме няма

52

Бях във влака, който следва Бродуей до Таймс Скуеър и после леко изправя посоката до Петдесет и седма улица и Седмо Авеню, където прави рязък десен завой и спира на Петдесет и девета и Пето Авеню, а после на Шейсета и Лексингтън Авеню, след което минава под реката и продължава на изток към Куинс. Не исках да ходя в Куинс. Хубав район, не ще и дума, но скучен през нощта, а и усещах инстинктивно, че екшънът е другаде. В Манхатън без никакво съмнение. Вероятно в Ист Сайд и недалеч от Петдесет и седма улица. Лайла Хот беше използвала „Четири сезона“ като примамка. Което означаваше, че почти сигурно истинската й база е някъде наблизо. Не съвсем, но на удобно разстояние. И истинската й база беше къща, а не апартамент или друг хотел. Защото водеше със себе си екип и хората й трябваше да могат да влизат и излизат незабелязано.

В източния край на Манхатън има много такива къщи.

Останах в метрото, докато подмина Таймс Скуеър. Там се качиха няколко души. През минутата, необходима, за да стигнем до Четирийсет и девета улица, бяхме двайсет и седем пътници. На Четирийсет и девета слязоха петима и след това продължиха да оредяват.

Слязох на Петдесет и девета и Пето Авеню. Не излязох от метрото. Останах на перона и проследих с очи влака, докато се изниже без мен. После седнах на една пейка и зачаках. Ченгетата от Двайсет и втора улица вероятно се бяха обадили по радиото. Предполагах, че колегите им вече дебнат пред спирките. Представих си ги как седят в колите или стоят на тротоара, засичат времето на пристигането на влака, концентрират се, после отново се отпускат, защото решават, че не съм слязъл там, където са те. Вероятно изчакваха пет минути, преди да се откажат. Така че изчаках и аз. Цели десет минути. После излязох от метрото и установих, че никой не ме търси. Бях сам на един пуст ъгъл. Пред мен беше известният хотел „Плаза“, целият осветен, а зад мен беше паркът, потънал в тъмнина.

Намирах се на две пресечки северно и на пресечка и половина западно от „Четири сезона“.

Намирах се точно на три пресечки западно от мястото, където Сюзан Марк щеше да слезе от влака по линия №6 още в началото.

И точно тогава си дадох сметка, че Сюзан Марк изобщо не е искала да отиде в „Четири сезона“. Не би го направила, облечена в черно и готова за сражение. Не можеше да има сражение в хотелско фоайе или коридор.

Черните дрехи не са никакво предимство, ако има осветление. Значи Сюзан е искала да отиде другаде. Вероятно в някое тайно място, тъмно и дискретно. И все пак в периметъра от шейсет и осем пресечки, между Четирийсет и втора и Петдесет и девета улица, между Пето и Трето Авеню. Най-вероятно в някой от северните квадранти, предвид особеностите на района. Или горе ляво, или горе дясно. Може би в някой от двата подрайона от по шестнайсет пресечки.

И какво имаше в тях?

Около два милиона различни неща.

Което е четири пъти по-добре от осем милиона различни неща, но не чак толкова добре, че да заподскачам от радост. Тръгнах на изток, прекосих Пето Авеню и пак започнах да се шляя безцелно, да наблюдавам колите, да се крия в сенките. Тук, в района на Двайсета улица, имаше много по-малко бездомници, така че лежането пред входовете щеше да привлича вниманието, а не да го приспива. Затова гледах трафика, готов или да бягам, или да се бия. Зависеше кой ще ме открие пръв.

Прекосих Медисън Авеню и се насочих към Парк Авеню. Сега бях точно зад „Четири сезона“ на две пресечки на юг. Улицата беше тиха. Имаше предимно бутици и фирмени магазини, до един затворени. Тръгнах на юг, по Парк Авеню, и после отново на изток, по Петдесет и осма. Не видях кой знае какво. Имаше някакви къщи, но си приличаха като две капки вода. Еднообразни тухлени фасади, пет или шест етажа, прозорци с решетки долу, с щори горе, никакви светлини. В някои от тях се помещаваха консулствата на малки държави. Други бяха офиси на благотворителни фондации и малки фирми. Някои се използваха за жилища и бяха разделени на отделни апартаменти. Други определено принадлежаха само на едно семейство, но всички те спяха здрав сън зад заключени врати.

Прекосих Парк Авеню и се насочих към Сътън Плейс. Тих жилищен район. Предимно апартаменти, но имаше и къщи. Оптимистично настроени брокери бяха изтласкали границите му на север и особено на запад чак до Трето Авеню.

Идеално място за скривалище.

Продължих да се разхождам на запад и изток, на север и юг по Петдесет и осма, Петдесет и седма, Петдесет и шеста, по Лексингтън, Трето, Второ Авеню. Обходих доста пресечки. Нищо и никой не изскочи срещу мен. Видях доста коли, но всички те се движеха с нормална скорост към целта си. Нито една не показваше характерните колебания на шофьор, оглеждащ тротоарите. Видях много хора, но повечето бяха далеч и нямаха нищо общо с проблемите ми. Страдащи от безсъние, извели кучетата си, медицински работници, тръгнали към дома след работа в болниците в Ист Сайд, работници по чистотата, портиери на жилищни блокове, излезли на тротоара за глътка свеж въздух. Една жена с куче приближи достатъчно, за да поговорим. Кучето беше застаряващ сив мелез, а жената беше възрастна, на около осемдесет. Косата й беше фризирана, а лицето й гримирано. Носеше старомодна лятна рокля, към която трябваше да има и дълги бели ръкавици, за да е завършен тоалетът. Кучето спря и ме изгледа тъжно, а жената реши, че това е достатъчно за начало на светски разговор.

— Добър вечер — каза тя.

Наближаваше три часът и следователно вече беше сутрин, но не исках да изглеждам заядлив, така че просто отвърнах:

— Хелоу.

— Знаете ли, че тази дума е ново изобретение?

— Коя дума? — попитах.

— Ало — отговори дамата. — Въведена е като поздрав едва след появата на телефона. Хората имали нужда да казват нещо, когато вдигнат слушалката. Може би са се стряскали от силния звън на телефоните.

— Да — кимнах. — Може би са се стряскали.

— Имате ли телефон?

— Понякога използвам — отговорих. — Разбира се, чувал съм как звънят.

— Смятате ли, че звукът им смущава?

— Винаги съм смятал, че това е целта.

— Е, довиждане — каза жената. — Беше ми приятно да побъбря с вас.

Това може да стане само в Ню Йорк, помислих си. Жената продължи нататък със старото си куче. Проследих я с очи. Насочи се на изток и после на юг по Второ Авеню и се скри от поглед. Обърнах се, за да продължа на запад, но на пет метра от мен до бордюра спря рязко златист шевролет импала и от него изскочи Леонид.