Утре ме няма

69

Сансъм и Спрингфийлд притихнаха, както и очаквах. Явно напрягаха паметта си, за да си спомнят какво е имало в онази полутъмна палатка над долината Коренгал преди четвърт век. Подсъзнателно повтаряха случилото се, припомняха си позите, които бяха заели. Вляво, вдясно, домакинът им между тях. Обективът на фотоапарата насочен, фокусиран, светкавицата, която за миг залива всичко със светлина.

Какво точно бе регистрирал фотоапаратът?

— Не помня — обади се Сансъм.

— Може би сме самите ние — каза Спрингфийлд. — Може би това е обяснението. Може би тогавашната среща с американци сега изглежда като лоша карма…

— Не — възразих. — По-скоро е добър пиар. Така Бин Ладен изглежда могъщ и триумфиращ, а ние приличаме на наивници. Трябва да е нещо друго.

— Онова там беше като зоопарк. Хаос и бъркотия.

— Трябва да е нещо изключително неподходящо… Малки момченца, малки момиченца, животни.

— Не знам какво те биха сметнали за неподходящо — каза Сансъм. — Имат си хиляди правила. Може дори да е било нещо, което той е ял.

— Или пушил.

— Или пил.

— Нямаше алкохол — отбеляза Спрингфийлд. — Спомням си добре.

— Жени?

— Нямаше и жени.

— Трябва да е имало нещо. Други гости например?

— Само местни.

— Чужденци?

— Само ние.

— Трябва да е нещо компрометиращо за него, което да издава някаква слабост или отклонение. Здрав ли беше?

— Изглеждаше здрав.

— Отклонение според техните закони или отклонение, както го разбираме ние?

— Главният лагер на „Ал Кайда“ — казах. — Където мъжете са мъже, а козите се страхуват.

— Не си спомням нищо конкретно. Беше отдавна. Бяхме уморени. Бяхме изминали пеша сто и шейсет километра през предните линии.

Сансъм млъкна, както и очаквах.

— Гадна ситуация — заключи той най-накрая.

— Знам — кимнах.

— Ще трябва да взема важно решение.

— Знам.

— Ако тази снимка може да навреди повече на него, отколкото на мен, ще трябва да я публикувам.

— Не — възразих. — Ако може да му навреди дори малко, трябва да я публикуваш. После ще трябва да приемеш последиците.

— Къде е?

Не отговорих.

— Добре — кимна той. — Трябва да пазя гърба ти. Знам обаче колкото и ти. Ти си разбрал къде е. Което означава, че и аз бих могъл да се досетя. Само че по-бавно. Защото не е сложно. Което означава, че двете Хот също могат да се досетят. Те по-бавно ли ще се справят? Може би вече са се справили?

— Да — казах. — Може би.

— И ако смятат да го прикрият, може би просто трябва да ги оставя да го направят.

— Ако смятат да го прикрият, значи е ценно оръжие, което може да бъде използвано срещу тях.

Сансъм не каза нищо.

— Помниш ли офицерската школа? — продължих аз. — Какво са те учили за вътрешните и външните врагове?

— Клетвата ни в Конгреса е същата.

— Тогава трябва ли да оставиш онези жени да прикрият снимката?

Сансъм мълча много дълго.

— Върви — промълви той най-после. — Върви и приключи с онези жени, преди да са се добрали до нея.

Не отидох. Поне не веднага. Не незабавно. Преди това трябваше да обмисля и да планирам някои неща. Да преодолея някои недостатъци. Не бях екипиран. Бях със сини панталони и гумени градинарски галоши. Нямах оръжие. Не беше добре. Исках да вляза там посред нощ, облечен както подобава в черно. С подходящи обувки. И с оръжие. Колкото повече, толкова по-весело.

С дрехите беше лесно.

С оръжието — не чак толкова. Ню Йорк не е най-доброто място на света, ако ти е нужен частен арсенал, който да бъде доставен веднага. Може би някъде в предградията на черно се продаваха боклуци на свръхвисоки цени, но там се продаваха и употребявани автомобили, а разумните шофьори стояха настрана от тях.

Това си беше проблем.

Погледнах Сансъм и попитах:

— Не можеш да ми помагаш активно, нали?

— Не — отвърна той.

Обърнах се към Спрингфийлд.

— Отивам в магазин за дрехи. Трябва да си купя черни панталони, черна тениска и черни обувки. И черно яке, торбесто, мярка XXXL. Какво ще кажеш?

Спрингфийлд кимна.

— Все ни е едно. Когато се върнеш, няма да сме тук.

Отидох до магазина на Бродуей, откъдето си бях купил ризата, преди да отида на благотворителния обяд със Сансъм. Не беше много посещаван и имаше доста стока. Намерих всичко, което ми трябва, без чорапите и обувките. Черни джинси, черна тениска, черно памучно яке с цип, направено за човек с доста по-голямо шкембе от моето. Пробвах го и както очаквах, на раменете и ръцете ми беше по мярка, но на корема се издуваше като рокля за бременни.

Чудесно, ако Спрингфийлд беше схванал намека.

Преоблякох се в пробната, хвърлих старите неща в коша и платих на касата деветдесет и девет долара. После се възползвах от препоръката на продавачката и отидох в магазин за обувки на три пресечки оттам. Купих си чифт солидни високи обувки с връзки и чифт черни чорапи. Близо сто долара. Стори ми се, че чувам в главата си гласа на майка ми: При тази цена поне ги носи по-дълго. Не си влачи краката. Излязох на тротоара и тропнах с крака няколко пъти, за да ги наместя. После се отбих в друг магазин и си купих чифт бели боксерки. Реших, че след като всичко друго е ново, трябва и бездруго да завърша комплекта.

После тръгнах назад към хотела.

На третата крачка телефонът в джоба ми завибрира.