Утре ме няма

83

Натиснах с палец бутона и острието изскочи напред с изщракване. Силен звук в тиха стая. Лош звук. Не обичам ножове. Никога не съм ги обичал. Не съм и особено добър с тях.

Имам обаче инстинкт за самосъхранение, колкото и всеки друг.

Може би и повече.

И от петгодишен се справям твърде добре. Всичките ми поражения са били незначителни. Аз съм от хората, които гледат и се учат. Гледал съм бой с ножове навсякъде по света. Далечния изток, Европа, по военните бази в южните щати, по улици, алеи, пред барове и билярдни зали.

Първо правило — не допускай да те порежат рано. Нищо не изпива силите повече от загубата на кръв.

Светлана беше поне с една глава по-ниска от мен, пълна и едра, а ръцете й бяха пропорционални, Лайла беше по-висока, с по-слаби ръце, по-грациозна. Въпреки всичко, дори и срещу две остриета с по десет сантиметра по-дълги от моето смятах, че имам предимство.

Освен това току-що бях променил играта и те все още се бореха с изненадата.

На всичкото отгоре те го правеха за забавление, а аз щях да се боря за живота си.

Исках да се добера до кухненския бокс, така че затанцувах към Светлана, която беше между мен и него. Тя беше на пръсти, държеше ножа ниско, до коленете си, и се опитваше да финтира вляво и вдясно. Замахна. Аз отскочих назад. Ножът й просветна покрай бедрото ми. Наведох се леко напред и я ударих с лявата ръка, отгоре. Улучих веждата и носа й.

Тя ме погледна смаяно. Както повечето хора, които се бият с нож, и тя мислеше, че всичко опира до острието. Беше забравила, че хората имат две ръце.

Олюля се назад, а Лайла се спусна отляво. Държеше ножа ниско долу. Челюстта й беше увиснала в грозна гримаса. Съсредоточена. Тя разбираше. Вече не беше игра. Пристъпваше напред, отскачаше назад, финтираше. Известно време танцувахме по този начин. Задъхани, трескави, с резки, кратки движения, сред прах и пот, и страх във въздуха. Погледите им бяха вперени в ножа ми, моите шареха между техните.

Светлана пристъпи напред. После отстъпи назад. Лайла приближи и приклекна. Аз стоях леко приведен. Замахнах с всички сили към лицето на Лайла. Мощно. Конвулсивно. Като че ли исках да хвърля топка на двеста метра. Лайла отскочи. Знаеше, че няма да успея, защото беше подготвена и щеше да се измъкне. Светлана знаеше, че няма да успея, защото беше сигурна в Лайла.

Аз знаех, че няма да успя, защото не исках да успявам.

Спрях движението на ножа по средата, смених посоката и изненадващо замахнах към Светлана. Жесток удар. Срязах челото й. Усетих чак острието се плъзна по костта. Кичур от косата падна на гърдите й. Ножът работеше точно така, както се очакваше. Здрава стомана. Ако пуснеш върху острието десетдоларова банкнота, ще получиш в замяна две половинки. Направих дванайсетсантиметров кос разрез между косата на Светлана и веждите й. До костта.

Тя се олюля назад и замря.

Нямаше болка. Още не.

Раните по челото никога не са фатални. Кървят много обаче. След секунди кръвта се стичаше в очите й. Заслепяваше я. Ако бях с обувки, бих могъл да я убия веднага. Можех да я сваля с още един удар и да смачкам главата й с пета. Нямаше обаче да рискувам да счупя костите на краката си в цилиндричното й тяло. Не можех обаче и да стоя, без да правя нищо.

Отскочих.

Лайла се спусна след мен.

Отскочих и избегнах свистящото острие на ножа й. Ляво, дясно. Опрях се в стената зад мен. Изчаках, докато ръката й застана пред тялото и се обърна леко встрани, блъснах я с рамо и тя отлетя към Светлана, която се опитваше да избърше кръвта, стичаща се в очите й. Блъснах ръката с ножа, пристъпих напред и драснах шията й, малко над ключицата.

Тогава Лайла ме нарани.

Беше открила как да ме достигне. Държеше дръжката на ножа в края, с върховете на пръстите си. Спусна се напред. Косата й се развя. Раменете й бяха свити. Търсеше всеки сантиметър предимство, който можеше да получи. Спря се, наведе се и замахна бясно към корема ми.

Успя.

Лошо срязване. Силен замах, силна ръка, остро като бръснач острие. Много лошо. Малко по диагонал, под пъпа и над ластика на боксерките ми. Никаква болка. Не още. Само кратък, странен сигнал от кожата ми, който ми казваше, че тя вече не е едно цяло.

Спрях за момент. Изненада. После направих това, което правя винаги когато някой ме рани. Тръгнах напред, не назад. Инерцията беше отнесла ножа й зад бедрото ми. Моят беше спуснат ниско. Замахнах към бедрото й, срязах го дълбоко, оттласнах се от стената и я ударих по окото с левия си юмрук. Право в десетката. Силен, парализиращ удар. Завъртя се настрани, а аз се спуснах към Светлана. Лицето й представляваше кървава маска. Замахна с ножа си вляво, после вдясно. Откри се. Пристъпих напред и срязах вътрешната страна на предмишницата й. До костта. Вени, сухожилия, хрущяли. Нададе вой. Не от болка. Това щеше да дойде по-късно. Или нямаше. Виеше от страх, защото това беше краят й. Ръката й вече беше безполезна. Блъснах я по рамото, за да я обърна, и я наръгах в бъбреците. Цялото острие, с дивашко странично завъртане. Безопасно. Там няма ребра. Няма опасност да попаднеш на кост и да не можеш да извадиш острието. Много кръв минава през бъбреците. Всякакви артерии. Питайте всеки пациент на хемодиализа. Цялата кръв на човек минава през бъбреците по няколко пъти на ден. Литри кръв. Десетки литри. Сега при Светлана кръвта влизаше в тях, но не излизаше.

Тя падна на колене. Лайла се опитваше да действа рационално. Носът й беше счупен. Безупречното й лице беше съсипано. Хвърли се към мен. Финтирах наляво и тръгнах надясно. Затанцувахме около коленичилата Светлана. Пълен кръг. Стигнах до началото. Оттам се втурнах зад кухненския плот, грабнах единия от двата стола и го запратих с лявата си ръка към Лайла. Тя приклекна и столът се стовари върху гърба й.

Излязох иззад плота, застанах зад Светлана, сграбчих косата й и дръпнах главата й назад. После се наведох и прерязах гърлото й. От ухо до ухо. Не беше лесно, дори и с острието на „Бенчмейд“. Наложи се да дърпам, да тегля и да трия. Мускули, тлъстини, хрущяли. Стоманата стигна до костта. От прерязаната трахея започнаха да излизат странни гъргорещи звуци. Свирене и пухтене. От артериите бликнаха фонтани кръв. Пулсираше и изскачаше напред. Достигаше до стената. Обля дланта ми и тя стана лепкава. Пуснах косата и трупът падна напред. Главата тупна на пода.

Отдръпнах се запъхтян.

Лайла ме гледаше задъхана.

Струваше ми се, че стаята е гореща като пещ.

— Един по-малко — казах.

— Остава още един — каза Лайла.

Кимнах.

— Ученичката се оказа по-добра от учителката.

— Кой ти каза, че аз съм ученичката? — попита Лайла.

Бедрото й кървеше обилно. Крачолът й беше срязан и по крака й се стичаше кръв. Обувката й вече беше напоена. Боксерките ми бяха напоени. Бяха станали червени. Погледнах надолу и видях, че от корема ми блика кръв. Много кръв. Лошо. Беше ме спасил обаче старият ми белег. Раната от шрапнел, получена в Бейрут, много отдавна. Ръбестата бяла кожа от несръчните шевове на военнополевата болница беше груба и твърда и беше забавила и отклонила острието на Лайла. Ако не беше тя, краят на раната щеше да е много по-дълбок и по-дълъг. От години ме дразнеше лошата работа на хирурзите тогава, но сега им бях благодарен.

Разбитият нос на Лайла също кървеше. Кръвта се стичаше към устата й и тя кашляше и плюеше. Погледна надолу и видя ножа на Светлана. Беше в нарастващата локва кръв, която вече се сгъстяваше. Просмукваше се в старите дъски. Проникваше в пролуките между тях. Лявата ръка на Лайла помръдна. Спря. Навеждането, за да вземе ножа на Светлана, щеше да я направи уязвима. Същото се отнасяше и за мен. Бях на метър и нещо от пистолета. Лайла беше на толкова от пълнителя.

Започна болката. Главата ми се въртеше и шумеше. Кръвното ми налягане спадаше.

Лайла каза:

— Ако го поискаш учтиво, мога да те пусна.

— Не искам.

— Не можеш да победиш.

— Продължавай да фантазираш.

— Готова съм да се бия до смърт.

— Нямаш избор. Решението вече е взето.

— В състояние ли си да убиеш жена?

— Току-що го направих.

— Жена като мен?

— Особено жена като теб.

Тя изплю кръв още веднъж и си пое въздух през устата. Закашля се. Погледна крака си и кимна.

— Добре.

Вдигна към мен изумителните си очи.

Останах наместо.

— Ако искаш да го направиш — каза Лайла, — сега е моментът.

Кимнах. Исках да го направя. И го направих. Бях слаб, но не беше трудно. Кракът й я бавеше. Имаше проблеми с дишането. Синусите й бяха счупени. В гърлото й се спускаше кръв. Беше замаяна и й се виеше свят от удара ми. Взех втория стол от кухненския бокс и се спуснах към нея. Сега не можеше да ме достигне изобщо. Притиснах я в ъгъла и я ударих два пъти, докато изпусна ножа и падна. Клекнах до нея и я удуших. Бавно, защото губех сили. Не исках да използвам ножа. Не обичам ножовете.

После се върнах до мивката и измих ножа на чешмата. С върха изрязах кръстчета от лепенката. Започнах да събирам краищата на раната си с пръсти и да ги залепвам с кръстчетата. Долар и половина, във всеки магазин за инструменти. Много важно оборудване. Облякох се с мъка. Прибрах нещата си в джобовете. Обух си обувките.

После седнах на пода. Само за малко. Оказа се по-дълго обаче, а лекарите биха казали, че съм загубил съзнание. Аз предпочитам да мисля, че бях заспал.