Утре ме няма

57

Медисън Скуеър Парк беше на седем пресечки на север. Трябваше да убия близо четири часа. Прекарах ги по магазините и кафенетата от южната страна на Парк Авеню. Не защото трябваше да купувам неща. Не и защото бях кой знае колко гладен. А защото винаги е добре да сервираш на преследвачите онова, което най-малко очакват. От бегълците се очаква да бягат бързо и надалеч, а не да се шляят из опасния район и да обикалят магазини и кръчми.

Едва минаваше шест сутринта. Толкова рано бяха отворени само закусвалните, супермаркетите и кафенетата. Започнах с един супермаркет с вход към Четиринайсета улица и изход на Петнайсета. Прекарах вътре четирийсет и пет минути. Взех кошница и започнах да обикалям щандовете и да се преструвам, че избирам продукти. Правеше по-малко впечатление, отколкото ако само обикалях, без кошница. Не ми се искаше някой бдителен мениджър да повика охраната. Измислих си версията, че имам наблизо апартамент и пазарувам, за да напълня хладилника с продукти за цели два дни. Кафе, разбира се. Плюс смес за палачинки, яйца, бекон, хляб, масло, мармалад, салам, парче сирене. Когато се отегчих и кошницата натежа, я оставих край един щанд, където нямаше хора, и се измъкнах от магазина.

Следващата спирка беше закусвалня на четири пресечки в северна посока. Тръгнах по десния тротоар с гръб към трафика. В закусвалнята хапнах палачинки с бекон и яйца, купени и приготвени от някой друг. Това беше повече в мой стил. Прекарах там още четирийсет минути. После се преместих в едно френско кафене на половин пресечка. Още кафе. Кроасан. На съседния стол някой беше оставил „Ню Йорк Таймс“. Прочетох го от край до край. Нито дума за преследването. Нито дума за кампанията на Сансъм в раздела за вътрешни новини.

Последните два часа разделих на четири. От един супермаркет на ъгъла на Парк Авеню и Двайсет и втора улица отидох в дрогерия от веригата „Дуейн Рийд“ отсреща и после в някаква аптека на Парк Авеню и Двайсет и трета. Наблюденията ми показаха, че нацията харчи повече за препарати за коса, отколкото за храна. В десет без двайсет и пет престанах да пазарувам, излязох навън в яркото утро и огледах дълго и внимателно мястото на срещата от началото на Двайсет и четвърта улица, която представлява сенчест анонимен каньон между две високи сгради. Не видях нищо обезпокоително. Никакви съмнителни автомобили, никакви паркирани бусове, никакви спортно облечени хора по двойки и тройки с жици в ушите.

Точно в десет влязох в Медисън Скуеър Парк.

Открих Тереза Лий и Джейкъб Марк един до друг на пейка близо до алеята за кучета. Изглеждаха отпочинали, но нервни и стресирани — всеки по свой начин. Вероятно си имаха причини. Бяха двама от може би стоте работници, които седяха кротко на слънце. Паркът е правоъгълник от дървета, морави и алеи. Нещо като малък оазис, дълъг две пресечки и широк една, с ограда, заобиколен от четири страни с гъмжащи от хора тротоари. Парковете са подходящо място за конспиративни срещи. Повечето ловци отвличат вниманието си по движещи се мишени. Повечето вярват, че бегълците се движат непрекъснато. Трима души сред сто, които седят спокойно сред водовъртежите на града наоколо, привличат по-малко внимание от трима души, които си пробиват път сред тълпите по улицата.

Не е перфектно, но рискът е приемлив.

Огледах се още веднъж и седнах до Лий. Тя ми подаде вестник. Един от таблоидите, които бях виждал. Заглавието с „ИЗДИРВАТ СЕ“.

— Пише, че сме застреляли трима агенти — каза тя.

— Застреляхме четирима — поправих я. — Не забравяй лаборанта.

— От това тук излиза, че сме стреляли с истинско оръжие. И че онези са умрели.

— Нали трябва да си продават вестника?

— Загазили сме.

— Това вече го знаем. Не са ни нужни журналисти, за да ни го кажат.

— Дохърти отново се свърза с мен. Цяла нощ е изпращал съобщения, докато телефонът е бил изключен.

Тя се надигна от пейката и извади някакви сгънати листове от задния джоб на панталона си. Три жълти бланки за писма от хотела, сгънати на четири.

Учудих се.

— Водила си си записки?

— Съобщенията бяха дълги. Не исках телефонът да стои включен, ако се наложи да прочета нещо втори път.

— Добре. Какво знаем?

— Колегите от Седемнайсето управление са проверили граничните пунктове. Стандартна процедура при тежко престъпление. Четирима мъже са напуснали страната три часа след вероятното време на убийствата. През летище „Кенеди“. Колегите ги наричат „вероятни извършители“. Изглежда правдоподобно.

Кимнах.

— Колегите ти от Седемнайсето са прави — казах. — Лайла Хот ми каза същото.

— Срещал си се с нея?

— Обади ми се.

— Как?

— Взех от Леонид още един телефон. Откриха ме с негово приятелче. Не стана точно така, както го исках, но все пак установихме някакъв ограничен контакт.

— Тя призна ли?

— В определена степен.

— Добре. Къде е тя в момента?

— Не знам точно. Струва ми се, че е някъде на изток от Пето Авеню и на юг от Петдесет и девета улица.

— Защо мислиш така?

— Използва „Четири сезона“ за фасада. Защо й е да пътува дълго?

— В Куинс е била изгорена кола, взета под наем. Колегите смятат, че четиримата са я използвали, за да се доберат до Манхатън. После са я зарязали и са стигнали до летището с онзи влак, който се движи по естакадата.

Кимнах отново.

— Лайла каза, че колата, която са използвали, вече не съществува.

— Ето го най-важното обаче — продължи Лий. — Четиримата не са излетели за Лондон, Украйна или Русия. Отправили са се към Таджикистан. Не и с директен полет.

— Къде е това?

— Не знаеш ли?

— Тези нови държави ме объркват.

— Таджикистан е до Афганистан. Имат обща граница. Както и с Пакистан.

— До Пакистан има директни полети.

— Точно така. Излиза, че четиримата са или от Таджикистан, или от Афганистан. Ако не искаш да бие много на очи, че отиваш в Афганистан, първо отиваш в Таджикистан и после пресичаш границата с пикап. Пътищата са лоши, но и Кабул не е далеч.

— Добре.

— И още нещо. В Министерството на вътрешната сигурност имат инструкция за действие. Нещо като компютърен алгоритъм. Могат да проследяват групи хора по сходство на маршрутите и резервациите. Оказва се, че четиримата са влезли в страната преди три месеца от Таджикистан заедно с други хора, включително две жени с паспорти от Туркменистан. Едната била на шейсет, другата — на двайсет и шест. Минали заедно паспортния контрол и заявили, че са майка и дъщеря. Агентите от министерството са готови да се закълнат, че паспортите са истински.

— Добре.

— Значи Хот не са украинки. Всичко, което са ни казали, е лъжа.

Разсъждавахме върху това мълчаливо в продължение на двайсет дълги секунди. Припомних си всичко, което Лайла ми беше казала, и го изтрих от паметта си, едно по едно. Все едно вземаш папки от чекмедже, прелистваш ги и после ги хвърляш на боклука.

— Видях паспортите им в „Четири сезона“ — казах. — Заприличаха ми на украински.

— Били са фалшиви — отбеляза Лий. — Иначе щяха да ги използват на границата.

— Лайла има сини очи — казах.

— Забелязах — кимна Лий.

— Къде точно е Туркменистан?

— И той е до Афганистан. Имат по-дълга обща граница. Афганистан граничи с Иран, Туркменистан, Узбекистан, Таджикистан и Пакистан. По часовниковата стрелка, като започнем от Залива.

— Беше по-лесно, когато всичките бяха Съветски съюз.

— Не и ако трябваше да живееш там.

— Туркменистан и Афганистан близки ли са в етническо отношение?

— Вероятно. Границите там са съвсем произволни. Отразяват исторически случайности. Важните разделения в региона са между племената. Линиите по картата нямат нищо общо с това.

— Ти май знаеш доста за региона?

— Нюйоркската полиция знае за региона повече от ЦРУ. Налага ни се. Имаме там свои хора. Разузнаването ни е по-добро, отколкото на всички останали.

— Може ли човек от Афганистан да получи паспорт от Туркменистан?

— Като се премести там ли?

— Като поиска помощ и му окажат помощ.

— От етнически симпатизанти ли?

Кимнах.

— Може би под масата.

— Защо питаш?

— Някои афганистанци имат светлосини очи. Особено жените. Някакъв странен ген.

— Мислиш, че двете Хот са от Афганистан?

— Знаеха страшно много за конфликта със Съветите. Подробностите бяха съвсем точни, макар и леко украсени.

— Може да са чели книги.

— Не. Познават усещанията. Атмосферата. Например старите шинели. Тези подробности не са широко известни. Това е вътрешна информация. Публично се твърдеше, че Червената армия е отлично оборудвана поради очевидни причини. Нашата пропаганда твърдеше същото за тях, по също толкова очевидни причини. Но не беше истина. Червената армия се разпадаше. Много от онова, което чух от Лайла, ми прилича на автентична информация от първоизточника.

— Е, и?

— Светлана може наистина да се е сражавала там. Само че на другата страна.

Лий се замисли за миг.

— Мислиш, че са жени от някое афганистанско племе?

— Ако Светлана наистина се е сражавала, и то не за Съветския съюз, значи трябва да са такива.

Лий отново се замисли.

— И в такъв случай Светлана е разказала всичко от обратната страна. Всичко е било обърнато. Включително и зверствата.

— Да — съгласих се. — Не ги е преживяла. Извършвала ги е.

Мълчахме още двайсет секунди. Не преставах да оглеждам парка. Виж, но и гледай, чуй, но и слушай. Колкото по-активно участваш, толкова по-дълго ще оцелееш. Нищо обаче не скочи срещу мен. Не се случваше нищо неочаквано. Хората идваха и си отиваха, разхождаха кучета по алеята, пред сергия за сандвичи се образуваше опашка. Беше рано, но всеки час от деня и нощта е нечие време за обяд. Зависи кога започва денят. Лий преглеждаше бележките си. Джейкъб Марк беше забол очи в земята, но погледът му беше фокусиран някъде дълбоко под повърхността. Най-накрая той се наведе напред, обърна глава настрани и ме погледна. Помислих си: Ето, започна се. Големият въпрос. Гърбицата на пътя.

— Когато Лайла Хот ти се обади, спомена ли Питър? — попита той.

Кимнах.

— Тя е жената, която го е взела от бара.

— Защо е отделила цели четири часа за това?

— Занаят. За да се забавлява. Защото е могла да си го позволи.

— Къде е той сега?

— Тя ми каза, че бил тук, в града.

— Добре ли е?

— Не ми каза.

— Ти мислиш ли, че е добре?

Не отговорих.

— Отговори ми, Ричър — настоя той.

— Не — казах.

— „Не“ означава „няма да ти отговоря“ ли?

— Не, не мисля, че той е добре.

— Но може и да е?

— Може и да греша.

— Какво точно ти каза тя?

— Аз й казах, че не се страхувам от нея, а тя ми каза, че и Питър Молина й е казал така. Попитах я дали той е добре, а тя ми нареди да отида при нея, за да проверя.

— Значи може да е добре.

— Възможно е. Мисля обаче, че трябва да си реалист.

— За кое? Защо им е на две жени от афганистанско племе да се занимават с Питър?

— За да се доберат до Сюзан, разбира се.

— За какво? Предполага се, че Пентагонът помага на Афганистан.

— Ако Светлана е афганистанка и се е сражавала, значи е от муджахидините — обясних аз. — Когато руснаците се изтеглиха, муджахидините не се върнаха на село, за да се занимават с козите си. Продължиха напред. Някои от тях станаха талибани, други се присъединиха към „Ал Кайда“.