Величието на Франция

Глава трета

Бях шестгодишен, когато баща ми напусна Мепеш и потегли на война. В навечерието на заминаването му тримата ни войници тъкмяха в двора на замъка каруцата, която малкият отряд щеше да вземе със себе си, и докато товареха овеса, необходим за изхранването на петте коня, брашното, солта, пушеното месо и орехите за конниците, ний, децата, мирувахме и пазехме тишина, но щом дойде ред на оръжието и доспехите, любопитството ни тутакси пламна.

— Какъв е този шлем с наушници? — поинтересува се големият ми брат Франсоа.

— Бургундка му викат — поясни Кабюс.

— Ами ей този, със завитите краища?

— Това е морион44.

От тримата ни войници най-словоохотлив, както вече споменах, бе Кабюс и за това имаше две причини: Кулондр Желязната ръка пестеше всичко, та дори и думите си, а Марсал Кривоокия заекваше.

— Туй пък що е? — полюбопитствах аз.

— Ама че си глупав! — сряза ме Франсоа назидателно, подражавайки на възрастните. — Това е ризница!

— А това? — обади се приведеният ми брат Самсон.

— Доспехи! — отсече Франсоа.

— Виж, този път не познахте — рече Кабюс. — Това е лека броня, която предпазва само гърба и гърдите.

— А от куршум може ли да те опази, а, Кабюс? — не мирясвах аз.

— У… у… уви!… — обади се Марсал и печално примига насреща ми с разногледите си очи.

— Господа — избоботи Кабюс, — ще ли склоните да си легнете, ако ви изредя имената на огнестрелните оръжия?

Спогледахме се силно разочаровани, но Франсоа, привърженик както винаги на благоразумните решения, важно рече:

— Бива, Кабюс, споразумяхме се!

— Е, щом бива — кимна гасконецът, — това е…

— Аркебуза! — предвари го Франсоа.

— Тъй е, но с фитил или с чакмак? — подсмихна се Кабюс, като поглаждаше мустака си.

— С чакмак.

— Не гос’ине, с фитил — поправи го войникът, — само че сега фитила го няма. А ей ви и пищял, ще рече — малка аркебуза. Преимуществото му е, че с него можеш да стреляш и с една ръка. Това пък е пищов, сиреч — малък пищял. Ето и гърдана. Прикладва се не на рамо, а се стреля от гърди.

— Какви страховити оръжия! — прехласнах се аз. — И колко много врагове ще погубят!

— Враговете имат същите — обади се Кулондр.

Беше мрачен както винаги, за разлика от Кабюс, който току си подсвиркваше и изглеждаше доволен и предоволен от мисълта за предстоящите скитания и възможността да му поотпусне края.

В този момент Барберин повика всички ни, включително й войниците, и ние, децата, аз и Самсон начело, тичешком нахълтахме в голямата зала, където баща ми и Сиорак, и двамата много сериозни, стояха с гръб към огнището. Майка ми седеше на другия край на масата между камериерката си Като и Барберин, носеща на ръце сестричката ми Катрин, по онова време едва двегодишна.

От всяка страна на масата между двете групи заеха място, но без да сядат, тримата войници, братовчедите Сиорак от Таниес и каменарят Йона, които по време на отсъствието на баща ми щяха да живеят в Мепеш, за да подсилят охраната му.

Отдясно на баща ми неспокойно мърдукаше някакъв дребен, облечен от глава до пети в черно човечец с огромна плисирана бяла яка, караща главата му да изглежда още по-малка и уподобяваща я с главата на проскубана кокошка, чийто тънък нос бе извит досущ като клюн, дордето кръглите й катраненочерни очи не се отделяха от баща ми.

Татко все така не проронваше думица и ние, възползувайки се от това, че още нищо не ни бе заповядал, се изпонамушкахме кой както свари в пролуките между възрастните: Франсоа отдясно на Совтер, Самсон отляво на Йона, а аз самият — от дясната страна на баща ми.

Най-сетне пристигнаха Франсоа и Жофроа дьо Комон, последвани с известно закъснение от Фожане, останал навярно да върже конете им, след като по-напред бе спуснал пред тях подвижния мост. Побратимите и новопристигналите се прегърнаха доста припряно, но при все това от движенията им се излъчваше някаква тържественост, която, без да знам защо, силно ме порази. Забелязах, че Жофроа дьо Комон се задоволи само да кимне дружески и при това отдалеч на братовчедка си Изабел, без обаче да заобикаля масата, за да я приветства нарочно.

— Господин нотариус Рику — подхвана Жан дьо Сиорак, обръщайки се към човечето с клюнестия нос, — тъй като делото не търпи отлагане, а трябва да се изпълни и в присъствието на господата Франсоа и Жофроа дьо Комон, на съпругата ми Изабел, на моите деца, и на братовчедите ми Сиорак и на цялата ми прислуга, позволих си волността да ви причиня неудобството да дойдете чак в Мепеш, като поемам обаче задължението да ви изпроводя обратно в Сарлат, придружен от моите войници. — Той замълча за миг, колкото да обгърне с поглед всички присъстващи, сетне продължи:

— Господин Рику ще ви прочете допълнението към завещанието, което двамата с господин Дьо Совтер намерихме за нужно да добавим към акта за нашето сродяване. Всички тук присъстващи трябва да го изслушат много внимателно, тъй като в бъдеще всеки един би могъл да бъде призован, за да свидетелства по него. Моля, господин Рику!

Нотариусът измъкна от джоба си някакъв свитък, разгъна го и бавно зачете. Отначало нищичко не разбирах, но, препрочитайки го днес, си спомням, че единственото, което тогава ме порази, бе вероятността баща ми да падне убит във войната. Подобна мисъл никога не ми беше минавала през ум и тя ме потресе.

Случи ли се това, четеше нотариусът Рику, господин Дьо Совтер, екюйе, се задължава да почита Изабел дьо Сиорак като родна сестра; да й подсигури храна и подслон до края на дните й, а така също на Франсоа, Пиер, Самсон и Катрин, към които да се отнася като към собствени деца. В деня на пълнолетието си Франсоа дьо Сиорак става съвладетел на Мепеш, като господин Дьо Совтер запазва правото да се разпорежда с домакинството и да управлява имението до своята смърт. При навършване на пълнолетие всекиму от по-малките синове, Пиер и Самсон дьо Сиорак, се отпуща благоприлична сума, с цел да продължат образованието си в Монпелие: Пиер в медицинските, а Самсон — в правните науки. Що се отнася до Катрин, то в деня на сватбата си тя получава нивата, гората и каменоломната, привнесени в Мепеш като зестра от Изабел дьо Комон. Ако ли господин Дьо Совтер, екюйе, се спомине преди четирите деца да навършат пълнолетие, то техни сънастойници ведно с Изабел стават господата Дьо Комон.

Прочел горното, господин Рику подкани присъстващите да му задават въпроси и майка ми с треперещ глас се поинтересува дали обстоятелството, че в допълнението към завещанието Самсон се именува вече Самсон дьо Сиорак е достатъчно, за да бъде той узаконен син. Последва отрицателен отговор, след което господин Рику поясни, че за да бъде узаконен Самсон, е необходимо да се стори прошение до краля, докато в настоящия случай детето бива само признато, а това, подчерта той, с нищо не накърнява интересите на най-големия син, Франсоа дьо Сиорак, като единствен наследник на имението. Баща ми изслуша обясненията му мълчаливо и безстрастно, като дори не погледна към майка ми.

Господин Франсоа дьо Комон полюбопитства възможно ли е да се уточни „благоприличната сума“, която ще бъде предоставена съответно на Пиер и Самсон дьо Сиорак, за да продължат образованието си след навършване на пълнолетие. Совтер предложи да се дадат по три хиляди туренски ливри всекиму, която сума обаче, от този миг и до наречения ден, трябваше неизменно да следва повишаването на цената на житото — предложение, което, след като баща ми го одобри, Рику тутакси вписа в допълнението.

Господин Жофроа дьо Комон пожела да узнае защо едва шестгодишният Пиер дьо Сиорак бива предварително обречен да следва медицина, а Самсон дьо Сиорак, и той на същата възраст, право. Баща ми с усмивка отвърна, че като по-малки синове безспорно ще ни е необходимо да придобием много сериозно образование, за да изкарваме хляба си, а освен това, че силно го е удивил проявяваният от мен интерес към болните, които понякога му се налагало да лекува, както и въпросите, задавани от мен по този повод. А колкото до Самсон, то той бил надарен с разсъдък проницателен и практичен, което, както му се струва, определено предполага проявата на интерес към правните науки. Тук баща ми добави, че не е изключено, разбира се, и да се заблуждава, но че във всеки случай малките му синове трябва да се обвържат духом с гореупоменатата сума, независимо от това, в каква насока ще продължат образованието си, стига титлите, които то би им дало, да им осигурят почтен поминък. Господин Франсоа дьо Комон настоя това последно условие на баща ми също да бъде включено в документа, което начаса бе сторено.

Допълнението към завещанието бе подписано от господин Дьо Совтер, екюйе, от господин кавалера Дьо Сиорак, от Изабел дьо Сиорак, от господата Франсоа и Жофроа дьо Комон, от братовчедите Сиорак и накрая от Кабюс, единствения от прислугата ни, умеещ да се подписва, което той стори не без да си придаде известна важност.

Подир размяната на много любезности нотариусът Рику се оттегли, следван по петите от Марсал и Кулондр, които щяха да го придружат чак до Сарлат, при това въоръжени до зъби, тъй като напоследък пътищата бяха станали крайно несигурни, а се носеше и слух, че някъде към Белвес е забелязана многобройна банда руми45, която плячкосвала не само уединените чифлици, но дръзвала да напада дори и замъци. Що се отнася до господата Франсоа и Жофроа дьо Комон, те щяха да преспят в Мепеш, тъй като на следния ден и без това трябваше да заминат заедно с баща ми за Перигьо, където беше главният сборен пункт на провинциалната аристокрация, готвеща се да потегли за Париж.

Веднага щом Рику излезе, баща ми с ясен и звънлив глас подхвана:

— Приятели мои, споходен от мисли за премеждията, очакващи ни на север, където ще се сражаваме в защита на кралството, а също и за опасностите, на които вероятно ще бъдат изложени оставащите тук, искам всички до един да поверим душата си на благостта и милосърдието божие, като произнесем заедно една кратка молитва.

И веднага, много тържествено, но не и превзето, без помен от присъщото на нашето кюре равнодушие, без неясно да брътви и се запъва, а отчетливо произнасяйки думите, при това с тон толкова проникновен, сякаш всяка от тях му бе непозната, Жан дьо Сиорак поде „Отче наш“ и всички присъстващи, включително и децата, се присъединиха към него. Навън бе вече непрогледна нощ и залата се осветяваше само от два медни светилника, поставени насред масата. Покъртен бях от тази молитва, произнасяна тъй бавно, с толкова плам и усърдие. И достатъчно бе само да си помисля, че родният ми баща можеше да падне убит на война, както омразният нотариус Рику не само бе рекъл, но и повторил, за да усетя как по гърба ми пробягват ледени тръпки и по страните ми рукват сълзи. Обичах майка си, разбира се, обичах нежно и Барберин, откърмила ме и отгледала ме от бебе, обичах и приведения си брат Самсон, при това много повече от големия ми брат Франсоа, а също и сестричката ми Катрин, но никой и никога в Мепеш не ми се беше струвал по-достоен за възхищение, по-силен, по-начетен във всяко едно отношение, по-мъдър, по-смел и неуязвим от Жан дьо Сиорак. Обичах у него всичко: светлите му очи, изисканата му реч и най-вече начина, по който стоеше — леко разкрачен, изопнал снага и непринудено кръшнал врат с издадена напред брадичка, та дори и белега на скулата му, придаващ му в очите ми още повече величавост.

Едва-що бяхме изрекли молитвата — аз продължавах все така да се обливам в сълзи, без обаче и през ум да ми мине да ги изтрия — случи се нещо пренеприятно, което за мен наруши тържествеността на мига и ме потресе до дъното на душата.

Насред благоговейното мълчание, последвало „Отче наш“, Изабел дьо Сиорак най-ненадейно възкликна с присъщата си живост:

— Любими мой съпруже, бих искала да добавя към „Отче наш“ една съвсем кратичка молитва, отредена изключително във ваша закрила!

И тутакси поде словата на „Богородице Дево“. Гръм да беше паднал насред голямата зала на Мепеш, едва ли би произвел по-ужасяващо въздействие. Безмълвно стиснали зъби, Совтер и Сиорак се вцепениха и със стиснати зад гърба пестници впиха вледеняващ поглед в Изабел. Жофроа дьо Комон се вторачи в братовчедка си, кажи-речи, също толкова гневно, докато по-големият му брат, и той привърженик на Реформацията, макар и не толкова ревностен, изглеждаше силно смутен. Като, Барберин, Малката Еликс и аз повтаряхме „Богородице Дево“ заедно с Изабел. Самсон и думица не проронеше, тъй като изобщо не бе учил тази молитва, бивайки изтръгнат още с раждането си от влиянието на майка ми. Колкото до Франсоа, то едва произнесъл първите й слова, той млъкна като попарен в мига, в който зърна лицето на баща ми. И дума да не става, че му бях признателен за тази му малка подлост и напук изкарах молитвата докрай, при все твърдото ми убеждение, че майка ми напълно неоснователно бе разгневила баща ми чак до такава степен, но решен въпреки това да не я изоставям в объркването й, тъй като, макар и достойно да срещаше пронизващите я укорителни погледи, виждах брадичката й да потреперва. А що се отнася до братовчедите Сиорак и войниците, то неподвижни и безмълвни, забили поглед в земята, те имаха вид на хора, които от цялата си душа желаят да бъдат нейде на хиляди левги оттук.

— Приятели мои — промълви баща ми, когато Изабел млъкна (беше силно пребледнял и макар през зъби, говореше сравнително спокойно), — а сега се приберете по стаите си. Искам да се сбогувам с жена си.

Той горещо прегърна Франсоа и Жофроа дьо Комон и те излязоха първи, придружени от куцукащия Совтер, който искаше да им покаже отредените за тях стаи. Братовчедите Сиорак войниците тозчас ги последваха заедно с големия ми брат Франсоа, когото вече не смятаха за дете и поради туй разполагаше с отделна стая.

Като и Барберин напуснаха голямата зала по-бавно, побутвайки държащите се за полите им деца, но веднъж затворили вратата подире си, забелязах, щото безцелно взеха да се мотаят из кухнята и да се преструват на много заети, като при това ни наредиха да мълчим.

И очакването им бе възнаградено, тъй като след доста продължително мълчание най-сетне прогърмя гласът на баща ми:

— Госпожо, можехте да ми спестите подобно оскърбление пред моите приятели и децата ми — особено днес, в навечерието на заминаването ми на война, още повече че не знаете ще ли ме видите някога отново!

Последва кратко мълчание, след което майка ми с треперещ глас и през сълзи, както ми се стори, промълви:

— Любими мой съпруже, дори и през ум не ми е минало, че постъпвам зле, произнасяйки една молитва от католическата вяра, според която се венчахме.

Тук се разнесоха ридания, а баща ми изсумтя:

— Късно е, жено! Твърде късно е да се проливат сълзи!

Сега обаче тонът му бе далеч по-мек и Барберин, коментирайки на следния ден тази сцена, увери Като, че ако майка ми се била задоволила само да плаче и да мълчи, всичко щяло да се размине тихо и мирно.

Но майка ми добави:

— Сторих го всъщност без никаква зла умисъл. Просто исках да призова над вас закрилата на Пресветата дева!

— Та не ви ли стига Христос, че дирите застъпничеството и на вашите нищожни божества!? — избухна баща ми. — Нима не знаете кому какво дължим? И че всичко туй не е нищо повече от езическо суеверие, мерзко идолопоклонство и престъпно незнание на словото божие? Обяснявал съм ви го хиляди пъти, госпожо, и не проумявам защо вие, която имате щастието да знаете четмо, се отказвате да черпите словото господне от неговия същински извор — Светото писание, наместо като слепец досущ да хващате вяра на басните на вашето кюре?

Точно в този момент Малката Еликс ме ощипа по ръката, а аз естествено начаса я сръгах с лакът, при което обаче катурнах намиращия се върху масата медник и той със страхотен трясък се търкулна на плочника.

Вратата на голямата зала рязко се отвори и в кухнята с пламнали страни и хвърлящи искри очи надзърна баща ми.

— А вий що правите тук? — кресна той. — Марш в леглото! В леглото, рекох, или ей сегинка ще ви нашаря с камшика до един, без да гледам ни пол, ни възраст, ни положение!

Барберин изпищя, грабна светилника и хукна нагоре по витата стълба на кулата, а подире й задъхани и ужасени се втурнаха и всички останали.

Като, повратливата камериерка, дето толкова се нравеше на Кабюс, спеше в едно килерче до стаята на майка ми и стигнала веднъж на горния етаж, припряно се раздели с Барберин, цяла тръпнеща от напиращите в очите и на езика й коментари, които на следния ден двете щяха да такат и претакат и с които сега щеше да заспи. Със светилник в ръка, дойката на свой ред се оттегли заедно с малкия си отряд в стаята на западната кула, където в широко, подобаващо на размерите й легло спеше и самата тя. До него бе прилепено легълцето на Катрин, а от другата му страна и поизбутано към стената, за да освободи място за разминаване, беше креватчето на Малката Еликс. Моята постеля, която делях със Самсон, се намираше досам огнището, където с падането на нощта зиме се кладеше буен огън, предвид студенината на кулите, тъй като през дъжделивите и ветровити сезони през капаците, закриващи бойниците, откъдето върху нападателите можеше да се хвърлят камъни и да се излива разтопена смола и врящо масло, се промъкваше леден въздух, пропиващ чак завивките ни с влагата на крепостния ров.

Барберин остави светилника върху нощното шкафче и дойде да ни увие един подир друг в завивките ни, като придружаваше този ритуал с безброй ласки, целувки и полугласно и напевно мълвени нежности, намирайки гальовна думица за всеки от нас, включително и за Самсон, макар него да не бе кърмила, като наричаше Малката Еликс: „Ах ти, лудетино моя щурава! Дяволице мъничка! Вещичке моя хубава!“; Катрин: „Паричката ми златна! Бисерче мое божие!“; Самсон: „Лисичето ми то! Свети Йоане мой къдрокоси!“, а мен самия: „Сладкият ми! Сърчицето ми то! Петленцето ми хубаво!“ Изброявам тези названия само примерно, тъй като Барберин всяка вечер ни изнамираше нови имена и в зависимост към кого се обръщаше, напълно подобаващи му, без при това да го нарече тъй, както го бе нарекла предната или по-предната вечер, което според мен силно би ни опечалило.

Катрин и Самсон се унасяха в сън още по време на ритуала, но не и Малката Еликс, която, приповдигнала се на лакът, ми правеше последните си за деня муцунки иззад внушителния гръб на Барберин. Самият аз само се преструвах на заспал, но в действителност, легнал настрана с полузатворени очи и по-кротък от агнеца божи, наблюдавах как Барберин се съблича, дордето очертаната й от пламъка на светилника великанска сянка шаваше върху извитата стена на кулата.

Днес вече знам, че Барберин съвсем не е толкова огромна, колкото ми изглеждаше на моите шест годинки. При все това тя си бе женище снажно, с разкошна черна коса и кръгло лице, с голяма уста, с пълен и як врат, широкоплещеста и с високи, напращели и твърди млечнобели ненки, от които бях засмукал живота и които просто ме заслепяваха, дордето в жълтеникавия ореол на светилника тя с тежки въздишки разпущаше вързанките на потискащия ги червен сукман. А те, нетърпеливи сякаш да се озоват на свобода, напираха ли, напираха изпод дебелите й пръсти, разплитащи възлите, с които пристягаше вързанките. И ето че най-сетне се появяваха — ослепителнобели, валчести и толкова уголемени от сянката на стената, сякаш самата кула се превръщаше в огромна гърда, върху която главите ни щяха да си почиват през нощта. Барберин грижливо сгъваше червения си сукман, после корсета, сетне полата, престилката и накрая зелената си кадифена фуста, опасана с три червени ширита: единия на кръста, втория под задницата, и третия — над подгъва. След туй навличаше широка, дълбоко деколтирана бяла риза без ръкави, в която освободената й гръд се вълнуваше на воля, и тогава, докато плъстеният дюшек хлътваше дълбоко под тежестта й, задължително се разнасяха звучни блажено-сънни въздишки. Точно този момент трябваше да издебне човек, ако искаше било да й зададе някакъв въпрос, било да й се примоли за нещо, тъй като само след миг ставаше твърде късно: със загасването на светилника угасваше и самата тя, потъвайки в сън, от който дори десет аркебузни залпа, дадени едновременно в кулата, пак не биха я изтръгнали.

Аз скочих от леглото си, тичешком се шмугнах в нейното и се сгуших в прегръдките й.

— Кое ли ще е туй прелестно мишленце? — възкликна Барберин с ниския си мелодичен глас, като ме притисна към себе си. — И какво ли иска от мен?

— Барберин — попитах, — защо мама толкова много ядоса баща ми?

— Защото сама беше ядосана — отвърна Барберин, която никога не лъжеше.

— Но от какво?

— От туй, че нотариусът нарече Самсон, Самсон дьо Сиорак.

— Че той не се ли казва така? — удивих се аз.

— Сега вече да.

— Ами тогава как се е казвал по-рано?

— По-рано той си нямаше име.

Не вярвах на ушите си.

— Че как тъй, нали ми е брат?

— И как още! — избуча Барберин. — И хубавец при това! Че и юнак! И като ново петаче непорочен! Много жалко щеше да е, ако не го бяха нарекли Сиорак, бог да го благослови! И дева Мария също! — добави тя през зъби и тутакси се сепна: — Хайде, мишленцето ми, върви си в дупчицата, че ще гася!

И преди още да успея да се добера до постелята си, тя духна светилника, така че изневиделица се озовах не само на тъмно, но и, обърквайки се, в леглото на Малката Еликс, която, наострила уши, все така не спеше, и чиито ръце с неподозирана сила се сключиха около мен.

Тя всъщност беше вече десетгодишна и не знам защо продължаваха да я наричат Малката Еликс, след като подобно прозвище далеч не й подобаваше, а и бе вече почти оформена като жена.

— Пипнах ли те! — прошепна тя. — Е, щом веднъж си й паднал в ръчичките, дяволицата ей сегичка ще те изхруска и хич окото й няма да мигне!

— Да имаш да вземаш! — възпротивих се аз. — Пък и зъбите ти не са като на вълк!

— Ами туй какво е тогава? — прекъсна ме Еликс и като ме просна по гръб, навали се с цяло тяло отгоре ми. — Аз пък, ако искаш да знаеш — продължи тя, ръмжейки през смях, като същевременно диреше ухото ми, за да го захапе, — започвам винаги от ухото, защото е също толкова вкусно, колкото петльов гребен или ангинариево кочанче! Сетне обаче изядам и всичко останало, парченце по парченце, дордето съвсем не го оглозгам!

— Изобщо не ти вярвам, а освен това ме и задушаваш! — рекох. — Махай се изотгоре ми или ще повикам Барберин!

— Майка ми отдавна вече спи! — изсмя се тя най-безочливо. — Хайде, мишленцето ми, намери си котарака, а сега мирувай или ще му опиташ ноктите!

— Щом си котарак — безстрашно отвърнах аз, — утре ще взема сабята на татко и ще те съсека на две, от главата до петите!

— Хайде де! — прихна Малката Еликс. — Я стига си се емчил, мишльо! За последен път те питам, какво предпочиташ: да те изгълтам парче по парче или да останеш през нощта при мен?

Не отговорих нито да, нито не, но удивен както от приятно закръглените й форми, така и от неподозираната й сила, престанах да се противя и заспал в прегръдките й. Призори обаче тя със силно ощипване ме разбуди и като се преструваше на много разгневена от това, че ме е намерила до себе си, най-безцеремонно ме отпрати в леглото ми.

Заминаването на баща ми ни лиши от Кабюс, а той, освен останалите си заложби, беше и нашият готвач, което обясняваше само донейде слабостта му към винцето, но изцяло — прекомерно свойските му обноски по отношение на Като и Барберин. Нито едната, нито другата обаче поощряваха фамилиарниченето му от страх да не бъдат изгонени, макар камериерката да му се противеше доста неохотно, пък и надали изобщо би го правила, ако не я следеше суровото господарско око, тъй като намираше за твърде привлекателни както страховитите мустаци на Кабюс, така и стройната му снага, засуканите маниери и гасконското му наречие. Уви, когато на заранта слезеше за топлото мляко на госпожа Дьо Сиорак, Кабюс вече нямаше да бъде тук, за да я подкачи със задушевния си глас: „Помози бог, миличка! Как си тъдява, добре ли си? И как няма да си добре тъй, както те гледам: с бузки, румени като ябълки и с устенца като вишни! Че то само като влезеш и кухнята цяла светва! Вярно е, че казват: «Мома болнава, сал мъжко я оправя», но дявол го взел, аз туй изобщо не го вярвам, дори напротив! Че то де се е чуло и видяло мухльо някакъв любов да върти!?“ Тук обаче и самият Кабюс, колкото и храбър войник да беше, снижаваше глас — толкова много се страхуваше да не го чуят капитаните.

Опитаха се да заместят Кабюс с дойката, но Барберин, откърмила толкова деца благодарение на природните си дадености, се оказа почти напълно неспособна да изхрани възрастните с кулинарните си способности. Тогава Совтер повика Малигувица, жената на същия онзи Малигу, дето толкова зле бе увардил Мепеш от лукавите попълзновения на Фонтенак.

Малигувица дойде и остана. Също толкоз едротела, колкото и Барберин, но инак без и дума да става за сравнение между нейните телеса и набитата, стегната плът на дойката, тя нямаше нито капчица ум и разум в голямата си чорлава глава и бивайки самото въплъщение на самохвалството и празнодумството, а също безкрайно наивна и суеверна, Малигувица се кръстеше най-малко двайсет пъти дневно, току сключваше пръсти срещу уроки, хвърляше сол през рамо, дордето се въртеше край гозбите си (между другото наистина превъзходни), или пък прекарваше пръст по плочника зад себе си, та да не би случайно Лукавия тъй да й запретне фустите, че чак да я закачули, докато стоеше наведена над огнището.

Малигувица дойде в Мепеш заедно с дъщеря си, именуваща се Сюзон, но която по-късно всички привикнаха да наричат Гавашет46 и това прозвище си й остана. По онова време това бе тригодишна, смугла като сарацинка лудетина, тънка и грациозна като сабя, с искрящи бадемовидни очи и способна да те изкара вън от кожата ти от гняв с хитрините си, ако не бе инак тъй благодушна. Шестгодишен и вече достатъчно силен, аз често я носех на конче, докато Катрин, свила се на ниското си столче, намусено ни наблюдаваше изпод русите си, падащи на муцунката й плитчици, а Малката Еликс току преглъщаше яда си, без обаче да смее да пипне Гавашет дори с пръст, тъй като Малигувица имаше будно око и ловка ръка.

Що се отнася до раждането на Гавашет, която тя слагаше не само над всичките си деца, но и над съпруг, майка, баща, дядо и баба, Малигувица го изкарваше същинска мистерия, доукрасявайки я с безброй кръстни знаци, като хвърляше в огъня щипка подир щипка сол — Дето и без това е толкова скъпа! — негодуваше Совтер — и правеше какви ли не още маймунджилъци. Неспособна обаче да си държи езика зад зъбите, тя поне веднъж месечно изплюваше камъчето ведно с рояк недомлъвки и поверителни гримаси, при туй с вид дълбоко разкаян и сконфузен.

Гавашет, уви (туй „уви“ обаче доста понамирисваше на лицемерие), изобщо не била дете на Малигу, а дъщеря, и то по силата на точно определени обстоятелства, на някакъв руми, главатар на една въоръжена разбойническа банда, нападнала и ограбила дома им преди четири години, който поискал да му дадат всичкото осолено месо, що висяло по гредите, заплашвайки, че в противен случай ще им подпалят току-що покълналото жито, ще им урочасат кравите и ще изсекат лозето. При думата „лозе“ Малигу начаса се съгласил на всичко. Но веднъж получил месото, главатарят на румите — едър и хубавеляк мъжага с вид на същински принц, току впил катранените си магьоснически очи в Малигувица и като начертал с палец един кръст на гърдите й, а втори — на корема, рекъл на смесено каталано-провансалско наречие: „Довечера ще те чакам в плевника в часа, когато чуеш да изкряска улулица. Не дойдеш ли, ще сторя тъй, че вътре в тялото ти, в корема и гърдите ти да пламне огънят на пъклото и да те гори, дордето свят светува!“ И тъй, щом дочула в полунощ крясъка на улулица (междувременно мъжът й здравата се бил напил, за да забрави загубата на осоленото си месо и сега спял до нея като пън), треперещата Малигувица нахлузила дървените си обуща и против волята си, разбира се, се запътила към плевника, където сред непрогледния нощен мрак главатарят на румите я проснал връз една бала сено и я насилил повече от петнайсет пъти наред. „Без при туй самата аз да прегреша — твърдеше Малигувица, — тъй като бях заставена чрез магия и принуда!“

Тази история, която тя разказваше толкова често, че не правеше впечатление вече никому нито в Мепеш, нито в околните села (с изключение на няколко девици, чиито мечти подклаждаше), винаги караше баща ми да се смее с пълно гърло, макар че причината за толкова шеги и подигравки самият аз разбрах значително по-късно.

Сред новодошлите в Мепеш бяха и братовчедите ми Беноа и Мишел Сиорак, синове на чичо Раймон Сиорак от Таниес, когото бе отнесла последната чума. Да живеят в замъка, за братовчедите ми бе съща манна небесна, като се има предвид постоянно измъчващия ги страх да не би някой ден заразата да излезе от таниеската земя, където почиваха чумавите, които селяните не бяха посмели да изгорят, тъй като маркаиското кюре, а то бе същото и за Сирей, и за Таниес, им бе забранило да правят това, заплашвайки ги, че в противен случай ще се пържат в преизподнята. Беноа и Мишел бяха близнаци и си приличаха досущ като две капки вода, та ако не и повече: яки, неразговорливи момци някъде около трийсетте, дълбоко в себе си те бяха силно опечалени от факта, че не знаят кой от двама им е по-големият, та ако ще и само с час, тъй като откакто майка им, баща им, че и бабувачката се бяха споминали, в Таниес не беше останал човек, дето да им го каже. Така никой от тях не можеше нито да претендира да наследи сам малкия им имот, нито пък да се задоми, тъй като земицата им криво-ляво можеше да изхрани едно семейство, но в никакъв случай — две.

Когато братята не можеха да я чуят, разбира се, Малигувица се кълнеше, че и двамата били страхотии глупци, задето не си вземели поне една жена колкото за пред олтара и кюрето, а що се отнасяло до всичко останало, то тя, госпожицата де, и тъй — и тъй нивга нямало да може да ги различи един от друг, та затова и дума не можело да става за грях там, където било налице пълно неведение. Така близнаците хем щели да се облажат със съпруга, хем нямало да влизат в разходи за две домакинства. Думите й несъмнено биха се сторили кощунствени на братята Сиорак, люде извънредно благочестиви, които напълно съзнателно се обричаха както на безбрачие, така и на постоянно съжителство, и то най-вече предвид на голямата нужда, която всеки от тях изпитваше от другия. Защото случеше ли се някой от двамината да се окаже сам, той тутакси започваше опечален да се озърта наоколо и току тревожно да подпитва всеки срещнат: „Да сте виждали Мишел?“, по което ставаше ясно, че питащият е Беноа. Друг начин да ги различи човек просто нямаше, тъй като и двамата бяха на един бой, еднакво широки в плещите, със същата черна и ситно къдрава коса, същите черти, а и по един и същи начин сядаха, душеха вятъра, плюеха, режеха хляба или си сърбаха чорбата.

Накрая Совтер нареди да зашият на яката на ризата на Мишел синя панделка, а на тази на Беноа — червена, но понеже братята и спяха заедно, като хвърляха дрехите си връз леглото кой както свари, на заранта Мишел, без много-много да му мисли, навличаше ризата с червената панделка, а Беноа — със синята, и така целият замисъл на капитана отиде залудо. А и колкото добри момчета, братята Сиорак бяха също толкова и дяволити, та случеше ли му се на някого измежду нас да срещне на двора единия от близнаците и да го попита: „Ти кой беше?“, оня неизменно отвръщаше: „Братът на другия.“

За разлика от тях каменарят Йона далеч не беше толкова доволен, че трябва да изостави пещерата си, за да подсили охраната на Мепеш. Непрестанната грижа за хубавите му дялани камъни, оставяни нощем на произвола на съдбата, го караше да излиза извън себе си от тревога. Но ако изключим това, а вземем предвид и наличната компания, то промяната беше добре дошла за него, особено що се отнасяше до жените, които клетият самотник тъй и изяждаше с очи на трапезата, и най-вече Барберин, чието благотелесие и млечнобяла кожа просто не му даваха мира. Заедно с тримата ни потеглили на поход войници, двамината братя Сиорак и Фожане, тук Йона беше седмият ерген, без при това да смятаме и всички онези из околните селца, дето също не можеха да се оженят било поради нямане на къща, където да настанят домочадието си, било на земя, за да го изхранят, та беше хем прискърбно, хем за срамотията, задето имаше толкоз лишени от девойки момци, докато в същото време нашите селски момичета се покалугеряваха поради липса на земен съпруг. Ето че правя тези размишления на възраст, когато и аз самият, макар и да произхождам от заможно семейство, в което обаче бях просто по-малкият син, също не бих могъл да се оженя за някоя очаровала ме госпожица, и то само поради липса на достатъчно средства. Тъй че все тез пари проклети властват навсякъде и над всичко, та дори и над благините на живота.

Повод за силно безпокойство на Совтер даваше върлуващата из белвеското землище въоръжена шайка руми, която се възползуваше от отсъствието на местните благородници и войниците им, за да изисква откуп от замъците, понеже всеизвестно е, че и най-добре укрепеният замък е лесно уязвим, ако защитниците му са било малобройни, било недотам юначни, какъвто бе и случаят, след като свикването както на цялото благородническо съсловие, така и на всички запасняци, бе лишило сенешалството от цвета на воинството му.

Румите далеч не бяха люде, жадуващи само сеч и кърви. Надделееха ли, те насилваха девойките, без обаче подир туй да ги убиват. Не посягаха и на децата, в които като да бяха влюбени, и то дотолкова, както се говореше, че ако им се понравеха, дори ги отвличаха. Преди да нападнат, те влизаха в преговори със замъка или чифлика и в замяна на своята сдържаност изискваха оръжие, пари и продоволствие. Понякога обаче, и то след като приберяха откупа, случваше се и да не устоят на дадената дума и да нападнат. Разправяше се също, че скопявали убитите си врагове — нещо крайно противно на нашите нрави, макар че по-късно, по време на големите граждански войни в кралството, видях същото да правят и нашите войници както хугеноти, тъй и католици.

Макар и въоръжени, с каквото попадне, румите бяха опасни, тъй като нападаха най-често нощем и безшумни като змии и пъргави като котки, бързо изкатерваха дори славещите се като непревземаеми крепостни стени, та нерядко в мига, в който защитниците им най-сетне се усетеха да вдигнат тревога, ония вече връхлитаха отгоре им. А за беда в Мепеш беше останал един-единствен капитан, Совтер, и един-единствен войник, Фожане. Вярно, Йона вършеше истински чудеса с английския си лък, но въпреки това се наложи да се обучат в стрелба с аркебуза не само братята Сиорак, но и жените, или поне майка ми, Като и Барберин, тъй като щом работата опря дотам, Малигувица вдигна такава олелия и започна тъй да се превзема, че Совтер на бърза ръка я отпрати при тенджерите й. Майка ми също оказа известна съпротива, но от по-друго естество, като заяви, че било под достойнството на една знатна дама дори да се докосва до огнестрелно оръжие. В отговор Совтер я измери с мрачен поглед и рязко отвърна: „А какво ще стане с достойнството ви, госпожо, ако Мепеш падне?“, при което Изабел потрепери, пребледня и се подчини.

Да стреля с аркебуза научиха и Франсоа. Просто умирах от яд, Самсон също, тъй като големият ни брат тутакси започна да се държи с нас наистина непоносимо. Но Совтер намери работа и на нас, по-малките. Накара ни да струпаме на всеки пет метра по стражевите пътеки купчини големи камъни, а зададеше ли се неприятел, то ние, нахлупили прекалено големи за главите ни бургундки, трябваше да тичаме насам-натам и да размахваме дълги и тънки пики, за да ги заблудим относно числеността ни. Малката Еликс също получи шлем и пика, която обаче много бързо й бе отнета, тъй като се оказа твърде опасна в ръцете й! Ако ли пък опряха стълби о стените ни, то пак ние трябваше да оставим пиките и безстрашно да хвърляме от бойниците камъни върху главите на нападателите.

Реколтата беше вече прибрана, приключил бе и гроздоберът, а веднага подир есенната оран, въпреки хубавото време, бяха прибрани и стадата, та нито животните, нито пастирите да бъдат изложени на опасност от грабителски набези. Избягвахме също така да ходим до Сарлат и до съседните замъци, та дори и до нашите села, дотолкова се опасявахме от пътищата и засадите, в чието устройване румите бяха достигнали истинско съвършенство. Совтер заповяда всеки ден призори и след залез-слънце около замъка да се прави кратък разузнавателен обход. С тази задача той натовари двамината братя Сиорак, като преди всяко излизане копитата на конете им биваха увивани с парцали, за да бъде придвижването им колкото се може по-безшумно. Близнаците бяха изкусни ловци, тъй че можехме напълно да разчитаме на тях, що се отнася до откриването и на най-незначителната следа, оставена по пътищата и горите било от човек, било от звяр.

От крепостната стена на Мепеш ясно се виждаше укрепената камбанария на маркаиската църква, а вдясно от нея, издигаща се на един по-отдалечен хълм, и внушителната грамада на замъка Фонтенак. Въпреки презрението си към него Совтер изпрати на Бертран дьо Фонтенак учтиво писмо, в което предлагаше двата замъка, бивайки разположени толкова близко един до друг, да се споразумеят и да си оказват взаимно помощ, в случай че единият от тях бъде нападнат от румите. Но вълчето, показвайки за първи път зъбите си, категорично отхвърли предложението му, като заяви, че един Фонтенак не се нуждаел от помощ, а и не желаел да оказва такава никому, още повече на онези, които били причина за изгнанието на баща му.

Колкото до околните кастеланства — Кампаняк, Пюмартен, Лосел и Комарк, то те бяха още по-обеднели откъм мъже от Мепеш. От Сарлат, лишен от градската си стража и кралските войски, също не можеше да се очаква повече: консулите набързо бяха организирали гражданска милиция, която обаче едва стигаше за защита на стените, бивайки малобройна и зле обучена.

Совтер, който не обичаше да преиначава истината, особено когато беше неприятна, всяка вечер след молитва ни повтаряше, че не трябва да разчитаме нито на заобикалящия ни водоем, нито на нашите стени, кули, укрепления и бойни площадки, и че нападнат ли ни румите, вероятността да ги победим е почти нищожна. И тогава за първи път в моя кратък живот аз се замислих за смъртта.

Мепеш се беше затворил в себе си като да бе насред дълбока зима, макар че навън властваше прекрасният октомври с неговото ясно слънце и едва-едва започналите да жълтеят кестени. Жал да му стане на човек, като си помислеше за всички нас, наблъскани в Мепеш досущ като в затвор, тъй като трите подвижни моста оставаха вдигнати дори и денем, докато в същото време баща ми и тримата му войници се излагаха на смъртна опасност във войната, която съсипваше Франция, а над самите нас, макар и далеч от битките на север, витаеше гибелна заплаха.

През 1554-а бях още твърде млад, за да остави таниеската чума в съзнанието ми други следи, освен приятния спомен за появата в Мепеш на Самсон, с неговите къдрици и лъчезарни очи, със силата и обаятелната му благост. Но откакто нотариусът Рику бе отворил дума за смъртта на баща ми, пък и откакто Совтер, навярно за да вдъхне кураж на малобройния си отряд, всяка вечер ни описваше превземането на Мепеш и клането, което би го последвало, аз живеех с убеждението, че всички сме обречени на неминуема гибел.

Двамината Сиорак, Йона и Фожане стояха посменно на стража на крепостната стена, опипвайки с тревожен поглед хоризонта. За да пренесем един по един големите камъни, от които в двора на Мепеш бяхме струпали цяла грамада, право на достъп там получихме само аз и Самсон — привилегия, която оценявахме по достойнство, тъй като от стражевата пътека се разкриваше възхитителна гледка към селата и околните хълмове. И точно тук, едва поемайки си дъх, с изподрани ръце, смазан кръст и дордето обгръщах с поглед угарите и горите в оня час, когато сиянието на перигорския залез потапя всичко в безметежна ведрина, спохождащата ме отскоро и едва ли не вече натрапчива мисъл за смъртта ме обсеби изведнъж с неподозирана до този миг сила.

— Самсон — попитах аз, — когато човек умре, на небето ли отива?

— Ако такава е волята божия — отвърна брат ми.

— Но тук, на земята, всичко си продължава постарому, нали?

— Да, разбира се — кимна той.

— А Таниес, Маркаис, Сирей, и те ли продължават? И Мепеш ли? А Фьойадската гора? Ами Нивата на крадците?

— Да — уверено рече Самсон, — всичко продължава!

— Но нас — промълвих със свито гърло, — нас няма да ни има вече тук, за да го видим!

— Няма — потвърди брат ми.

— Но нима е възможно това, Самсон?

И с обляно в сълзи лице, аз се вкопчих в ръката му и силно я стиснах.

На идния ден след като бях открил, че земята щеше да продължи да бъде все тъй прекрасна, дори и когато вече нямаше да ме има на нея, един конник, който се завръщаше от север, натоварен с послания до замъците, чиито владетели воюваха заедно с краля, ни донесе писмо от кавалера Дьо Сиорак.

То беше адресирано до Жан дьо Совтер и отначало майка ми се престори, че не иска да го вземе, след като прочелият го внимателно Совтер със сияещо от радост лице понечи да й го връчи. Но понеже точно в този момент го извикаха навън, той просто го остави на масата във всекидневната и излезе. Виждайки това, майка ми се приближи до него едва ли не неохотно и колебливо протегна ръка, сякаш писмото едновременно, я привличаше и отблъскваше, но накрая все пак го взе и тъй като с нас беше и Барберин, тутакси се отдръпна в една прозоречна ниша и там бързо пробяга с очи по него, дордето не стигна до края, който прочете много по-бавно, като току въздишаше и приплакваше. В същия миг в залата влезе Совтер и като я видя такава, приближи се до нея и с необичайна за него нежност полугласно промълви:

— Е, братовчедке, съпругът ви, както виждате, е силно обезпокоен за вас, за здравето ви и за децата.

— Да, но писмото не е адресирано до мен! — тросна се полуядно-полужаловито майка ми и в красивите й сини очи блеснаха сълзи.

— Така е и редно да бъде, става ли дума за войни и походи, но от края му личи, че Жан мисли единствено за вас.

— За вас също, господине! — отвърна майка ми в порив на великодушие, за което! Совтер очевидно й бе признателен, тъй като взе ръцете й в своите и ги стисна.

— Та нима не съм му брат? — възкликна той с глас едновременно пламенен и треперещ. — И нима не съм предан до смърт както на него, така и на съпругата му, и на децата му?

Това „до смърт“ отекна в мен по начин възможно най-мъчителен, тъй като в простодушието го приех буквално и реших, че ни очаква неизбежна гибел. Тогава още не знаех, че онези, които употребяват този израз, са обикновено люде здрави и читави, възприемащи собствената си кончина като нещо твърде далечно и поради това я споменават без страх.

След вечеря и общата молитва, водена от него (и към която майка ми, а може би и още някой измежду людете ни навярно добавяха по нещичко в уединението на постелята си), Совтер взе думата и обръщайки се към всички ни, но най-вече към децата, които си бе наумил да просвети в държавническите дела, накратко ни посвети в добрите вести, които му съобщаваше баща ми.

Успял да се измъкне от затрудненията си в Италия, донесли му само огорчения, Франсоа дьо Гиз пристигнал в Сен Жермен на 6 октомври и Анри II тутакси го назначил за върховен кралски наместник и го поставил начело на една армия, която заедно с швейцарските наемници (платени в голямата си част от парижките буржоа) и със стеклите се от всички провинции на Франция благородници ведно с въоръжените им люде, наброявала 50 хиляди души, жадуващи да влязат в бой.

Човек обаче би казал, че на този плам му бе съдено да изтлее най-безславно, преди още да са му намерили приложение, тъй като един също толкова опасен противник разлагаше армията на Филип II Испански, а именно, липсата на средства. Достойно е за удивление, пишеше Жан дьо Сиорак, че един толкова дребнав и придирчив владетел като Филип II се е решил да подхване война с такава значимост, без обаче да е сигурен, че екютата му ще стигнат, за да я доведе до край. И въпреки това случаят бе точно такъв. Неспособен да плати на войниците, хитрият генерал на Филип II, Еманюел Филибер Савойски47 разпусна армията си. И така, вместо да намери на пътя си страховитите легиони, които бяха разбили Монморанси при Сен Куентин, Гиз не срещна жива душа.

Тогава кралският двор си спомни, че сме във война и с Мария Тюдор, която, макар да не си бе направила кой знае колко труд, за да подпомогне испанския си съпруг откъм войска и средства, като неприятел имаше едно голямо преимущество пред испанеца — беше ни под ръка. Вече двеста и десет години Англия владееше Кале.

В писмото си Жан дьо Сиорак не споменаваше и думица за Кале, но чрез някои намеци, разбираеми единствено за неговия брат по оръжие, той загатваше, че Гиз се кани да насочи удара си именно там и така да реши развръзката на войната.

Стигнал дотук, Совтер заповяда на Фожане да доведе Йона, който стоеше на стража на крепостната стена, защото искаше всички да чуят разказа му. Сетне нареди на Малигувица да запали двата калаени свещника.

— И двата ли? — попита тя колебливо.

— И двата, че и всички свещи! — отсече Совтер. Отговорът му ни изненада, защото всички го имахме за човек крайно пестелив. И тъй, издигайки се до висотата на събитието (и готова, откакто оня руми я беше насилил, винаги и във всичко да вижда магия), Малигувица запали свещите една по една с вид някак тържествен и едновременно загадъчен. Колкото до нас, щастливи вече до немай-къде, че баща ми е жив и здрав, то небивалият разкош на тази илюминация, подсилена от отражението на свещите в полираната орехова маса, ни накара да изпаднем във възторг, още повече че Совтер тържествено ни настани от двете си страни — Франсоа и Изабел дьо Сиорак отдясно, а мен самия, Самсон и Катрин — отляво, докато отзад и в много сбит втори ред застанаха Като, Барберин и Малката Еликс, Малигувица с Гавашет на ръце и накрая, зад тях, братята Сиорак, Йона, който тъкмо идеше от крепостната стена с аркебуза в ръка, и куцукащият по петите му Фожане.

Совтер извади от един от шкафовете в залата някакъв дълъг свитък и го разгъна на масата, затискайки краищата му с куршуми от аркебуза, които измъкна от джоба си.

— Ето — рече той със заискрили изпод гъстите му вежди черни очи и едва сдържано вълнение в гласа, което се предаде и на нас, — това тук е кралство Франция!

Всички притихнаха, а Малигувица с ужасен вид се прекръсти.

— Иисусе48 блажени! — изхълца тя с разтреперан глас. — Че то туй голяма магия ще да е, щом едно кралство, за което разправят, че било толкоз голямо, може да се побере на лист хартия, при туй едва покриващ ширината на масата ни!

— Невежествена си ти! — сряза я Йона. — Че то и не се побира! Това е чисто и просто картина като онези, дето ми ги дават майсторите, за да дялам по тях камъните. Само че тази тук е твърде умалена.

— Точно така — потвърди Совтер. — Инак Франция е наистина много голямо кралство. Дори и всеки ден да сменя кон, на човек ще са му нужни повече от трийсет дни, за да измине в галоп разстоянието от Марсилия — той забоде пръст в пристанището — до Кале. — И плесна с длан по града.

— Трийсет дни! — повтори Барберин. — Ще рече, един месец! Да пази бог краля на Франция, който се е нагърбил с грижите и тревогите по толкова обширно кралство!

— А къде е Сарлатската епархия? — полюбопитства Изабел дьо Сиорак.

— Ето, това тук е Сарлат — посочи го Совтер, който не обичаше думата „епархия“.

— Ами Дордон? — намеси се Франсоа, стараейки се да подражава на възрастните.

Совтер проследи с показалец една тънка лъкатушеща нишка.

— Опазил ме бог от таквиз дяволщини и магьосничества! — писна Малигувица. — Че то таз Дордон хич не тече!

— Ама че глупачка! — прогърмя Йона. — Ти какво, да не щеш и снега по планините да усетиш? Или пък морските води? Че и ветровете и бурите, дето духат из кралството, а?

Така той изрази възмущението си от суеверието и невежеството на Малигувица, но в същото време се възползуваше от блъсканицата, за да се попритисне повече от благопристойното към Барберин, тъй като Совтер нямаше очи и на гърба си.

— Ами Таниес? — обади се ненадейно единият от Сиораковците, но кълна се в живота си, не бих могъл да кажа кой точно.

— Тъй де, къде е Таниес? — подкрепи го „братът на другия“.

— Той изобщо не е отбелязан — обясни Совтер търпеливо.

— Че как тъй? — докачи се единият от близнаците.

— Ама и вие сте ми едни, окаяни — непокаяни! — намеси се Фожане. — Доста нещо видях аз през десетте години, дето ги изкарах в Гиенския легион, и мога да ви кажа, че в кралството има хиляди и хиляди села, които — туй е напълно разбираемо — не са отбелязани тук поради липса на място.

Совтер вдигна ръка.

— Право рече, Фожане! Аз пък ще добавя, че графство Перигор е само една от многото френски провинции, а Сарлат е просто един френски град измежду десетки други. — Сетне продължи: — Ей го и Париж, столицата на кралството, където кралят живее в своя Лувър, а ето тук, на северозапад, един малък морски пролив, чието най-тясно място не надхвърля и две левги ширина, който се нарича Ламанш. Оттатък Ламанш е Дувър, който принадлежи на Англия, а отсам него е Кале, владение на кралство Франция. — Тук Совтер удари с длан по картата и гръмко възкликна: — Англичаните ни отнеха Кале в 1374-а, точно преди двеста и десет години!

— Ама че злостни люде са тез англичани! — възмути се Фожане. — Аз пък си мислех, че Жана49 ги е изритала до един.

— Не отвсякъде обаче! — рече Совтер. — Те са се вкопчили в това късче от Северна Франция подобно на кърлежи за кучешко ухо.

— Двеста и десет години! — повтори смаян Франсоа, който умееше, разбира се, да борави с подобни цифри, но беше неспособен да си представи такова множество години, добавящи се към собственото му, едва десетгодишно житие-битие.

— Сега аз съм на петдесет и две години — взе да пресмята Совтер. — Значи двеста и десет години, при това с две години по-малко, прави четири пъти моята възраст.

Погледнах Совтер, прошарената му коса, изораното му от белези и бръчки лице и ръцете, по които все по-ясно се очертаваха дебели сини вени. Четири пъти възрастта на чичо Совтер — това бе нещо наистина неизмеримо!

— Но щом Всевишния — обади се пак Малигувица, — и то подир толкоз много време, не е рачил да ни върне Кале, то значи такава е била волята му!

— Жено скудоумна! — избухна Йона и в негодуванието си се притисна още по-плътно до Барберин. — Че то ако волята божия е била Кале да принадлежи на англичаните, господ е щял да го разположи оттатък Ламанша, нейде край Дувър!

— Ами че тъй, де! — възкликна Барберин, поразена от логиката на подобно умозаключение, и в същото време извъртя една плесница ма Малката Еликс, която спипа точно в момента, когато ме щипеше. Колкото до онова обаче, дето се вършеше зад широкия й гръб, тя като че ли изобщо не го забелязваше.

— А как англичаните са завладели Кале — полюбопитства Франсоа, — чрез измама ли?

— Нищо подобно — отвърна Совтер. — Превзели го в честен бой след бляскавата си победа, удържана при Креси над нашия злочест крал Франсоа VI50.

През лятото ведно със Самсон бях изучавал безкрайния поменик на нашите крале и за момент ме хвана страх да не би Совтер, който имаше навика да задава подобни въпроси, да ме попита кого е наследил Франсоа VI и кой е дошъл подир него. Той обаче продължи:

— При Креси победили англичаните, най-изкусните стрелци с лък, каквито някога са се срещали по таз земя.

— Ще ме прощавате, господин капитан — прекъсна го силно докачен Йона, — ала най-добрите стрелци не са англичаните, а лъковете им, щото се майсторят от един чемшир, дето расте само у тях!

— Имаш право, Йона. И ако при Креси е имало две хиляди стрелци като теб, то битката несъмнено би получила по-инакъв развой.

— Сполай ви, господин капитан! — избъбри Йона, изчервявайки се от гордост при мисълта за подвизите, които е можел да извърши при Креси двеста и десет години назад.

— А как е бил завзет Кале? — попита отново Франсоа, който знаеше колко много обича Совтер да му задават въпроси.

Подобно на баща ми, пък и на мнозина благородници, а и буржоа хугеноти, Совтер почти благоговееше пред познанието и в това си преклонение стигаше дотам, че просвещаваше в четмо и писмо дори слугите, та и те да получат достъп до Светото писание.

— Кале — подхвана той — паднал след едногодишна обсада, ставайки жертва на глада, тъй като английската флота блокирала пристанището, а опитите на Франсоа VI да го освободи откъм суша търпели провал подир провал. Изядено било всичко: кучетата, котките, конете и безстрашният предводител на защитниците, Жан дьо Виен51, вече се опасявал да не би злочестите калеанци да стигнат дотам, че и на човешка плът да посегнат.

— Уви! — въздъхна Барберин, която, бивайки тъй белотела и сочна, винаги се беше страхувала да не бъде опечена на шиш по време на някоя обсада. — Да ядеш християнска плът е грях непростим!

— Християнин или не — обади се Фожане, — щом гладът кара вълците да излязат от гората, то човек или не, умираш ли от глад, също ставаш вълк! За десет години служба в Гиенския легион се нагледах на неща, дето сърце не ми дава да ги опиша.

— И добре правиш — рече Совтер, без да прояви дори признак на нетърпение, след което продължи: — Пред заплахата от подобни крайности, а и тъй като нямал какво повече да губи, Жан дьо Виен започнал преговори. Той се обърнал към Едуард III Английски52 с молба да разреши на населението и на гарнизона да напуснат града. „И дума да не става! — отвърнал Едуард III. — Те ми избиха толкова верни поданици и ще загинат до един!“

— Ама че зъл човек! — възмути се Барберин.

— Ни най-малко! — възрази Фожане. — Това е било негово право.

— Да, но право варварско! — прекъсна го Совтер. — И доказателство за това е, че самите английски барони хилядократно умолявали краля да смекчи ожесточението си. Накрая Едуард склонил да пощади населението и гарнизона, но само при условие, че шестима градски първенци дойдат и му поднесат ключовете на града босоноги, гологлави, само по риза и с въже на шията. „С тия — рекъл той и свъсил вежди — ще сторя, както и каквото ми е угодно!“

— Тъй че, щат не щат, трябвало е да изнамерят шестима такива! — обади се Йона. — Обзалагам се, че никак не им е било лесно. Обикновено градските буржоа са с охранени червендалести мутри и държат на живота си толкова, колкото и на кесията си!

— И все пак ги намерили! — отсече Совтер, комуто думите на Йона не се понравиха особено. — И първият, изстъпил се като доброволец, бил и най-заможният в града. И именувал се той Йосташ дьо Сен Пиер53.

— Че какво пък, нали и без туй носел име на светец54! — обади се Малигувица, но Совтер я стрелна с такъв неприязнен поглед, че тя тутакси млъкна.

— Името няма нищо общо с постъпката му! — рече той строго. — Йосташ дьо Сен Пиер бил добър християнин и въпреки богатството си се стремял да заслужи вечното блаженство в селенията господни. Обричайки се на въжето, той рекъл следното: Ако с погибелта си спася този народ, голяма е надеждата ми да добия милостта и прошката на нашия господ бог. Не ще и дума — добави Совтер, — че сир Йосташ се мамел в надеждите си, тъй като делата не дават опрощение55. (И колко пъти оттогава чувах тези думи било от неговата, било от бащината ми уста!) Но от туй намерението му не било нито по-малко благородно, нито по-малко богоугодно, тъй като се жертвал заради своите съграждани.

— И погинал ли? — не издържа Барберин, по чиито кръгли, бузи се стичаха сълзи, дордето Като и майка ми, струва ми се, бяха готови всеки миг да я последват. — Сърцето ми се къса — додаде тя, — като си помисля, че клетият гос’ин е трябвало да тръгне на заколение бос като просяк някой, че и без шапка и салтамарка…

— По онуй време е нямало салтамарки — подхвърли Фожане и тази му бележка ми се стори крайно дребнава и безсърдечна, предвид на гибелната опасност, на която се излагаше сир Йосташ.

— Не, не, жив останал! — успокои я Совтер. — Нито той погинал, нито пък петимата му другари, все буржоа достопочтени и благосъстоятелни, единият от които имал и две красиви и грациозни щерки за задомяване.

— Уви! — въздъхна Като, душа сантиментална наистина, но силеща се да изглежда още по-изискана, като на всичко отгоре и „зъ“-каше, както го изискваше модата по това време. — Горките госпожички, наместо мъж да си намерят, баща загубили, че и то на бесилото!

Като е била камериерка на майка ми още у Комонови и сега току важничеше пред нас, тъй като не намираше знатния ни произход за достатъчно стар. Инак бе девойка мила, с любопитни черни очета, румени бузки и яркочервени устни, чиято прелестна главица тормозеше едничката мисъл някой ден да се омъжи за Кабюс. Откакто гасконецът беше заминал, тя ден и нощ ронеше сълзи, въздишаше, та чак се захласваше, и тъй се мяташе нощем в кревата си, щото малко оставаше да го продъни.

— Тъй и никого не обесили — подхвана Совтер. — Нито сир Йосташ, нито останалите петима. Едуард III заповядал да им отсекат главите!

— Иисусе преблаги! — изпищя Барберин.

— Но не ги и обезглавили — продължи Совтер, — тъй като благодушната английска кралица, макар и да била трудна от доста време, се хвърлила в нозете на краля и му рекла: „Милостиви господарю, откакто прекосих морето между Дувър и Кале, излагайки се при това на големи опасности, но само и само за да бъда до вас, не съм ви поискала нищичко, но днес ви умолявам и заклевам в името Христово да пощадите тез шестима люде!“ И кралят, оставяйки се да го предумат, отстъпил й ги и тя се отнесла с тях пристойно.

Тук жените изтърваха по някоя и друга въздишка. В действителност, но туй аз проумях значително по-късно, Совтер леко бе преиначил думите на английската кралица, защото в молбата си към краля тя бе казала: В името на сина на дева Мария, което в Совтеровата хугенотска уста бе станало В името Христово.

— И станало така — заключи капитанът, — щото всички французи — благородници, буржоа и занаятчии били лишени от всяко имущество и заставени начаса да напуснат Кале, който крал Едуард III заселил със също толкова англичани от разни съсловия. Та ето как, изхвърляйки френските яйца, английската кукувица снесла в нашето гнездо и го превърнала в свое и на сродниците си свърталище за цели двеста и десет години! — Тук той внезапно прекъсна разказа си и свъси вежди: — Чувам, че от някое време нашите кучета лаят като по-щръклели! Йона, я върви да видиш кой ги стърви така!

Йона тутакси излезе с великанските си крачки. Но само подир няколко секунди вън изтопуркаха припрени стъпки и каменарят влезе в голямата зала, като викна с разтреперан глас:

— Румите нападат!