Величието на Франция

Приложение

На читателя, желаещ да се запознае по-обстойно със Сарлат, ние препоръчваме монументалните трудове на Жан Мобург и преди всичко трилогията „Сарлат и Южен Перигор“, издание на Перигорското историческо дружество.

Нострадамус (1503–1566), дължащ единствено на височайше покровителство отърваването си от обвинение в магьосничество, каквото църквата на драго сърце би предявило срещу него, е лекар, при това заклет, но същевременно и пророк в своите „Астрологически центурии“. Четиристишието, в което той със смайващи подробности уж предсказва гибелната за Анри II злополука, му донася нечувана слава. Съмнително е обаче дали пророчеството му относно бъдещето на Анри Наварски („Този тук ще вземе цялото наследство“) бива произнесено в Салон единствено в интерес на хугенотите. Как иначе да си обясним благоволението и екютата, с които Катрин дьо Медичи го обсипва по същото това време? Вярно е, че Нострадамус предрича на нейния любим син, бъдещия Анри III, че ще бъде „щастлив в живота и честит в царуването си“ — пророчество, жестоко опровергано от Историята.

Мемоарите на Виейвил, губернатора на Ил-дьо-Франс, за когото става дума в глава пета, не са дело на самия Виейвил, а на един клерк от обкръжението му, изгарящ от желание да възвеличи играната от господаря му роля. Въпреки това те съдържат значителен брой достоверни факти. И ако не е сигурно, че Виейвил дръзва да отправи към Анри II горчивите упреци относно договора от Камбрези, за които упоменавам, то по онова време тези упреци са ако не на устата, то поне в сърцата на мнозина.

Катерина Медичи добива от Анри II десет деца, три, от които умират още в най-ранна възраст.

От синовете й на френския престол се възкачват трима: Франсоа II, който наследява Анри II (1544–1560); Шарл IX, наследил Франсоа II (1550–1574), и Анри III, поел властта след Шарл IX (1551–1589). Нито един от тях обаче не се сдобива със законен наследник и Анри III е последният Валоа, царувал над Франция.

Най-голямата от дъщерите й, Елизабет (1545–1568) влиза в брак с Филип II Испански; Клод (1547–1575) се омъжва за дук Дьо Лорен, и Маргьорит (кралица Марго, 1552–1615) — за Анри Наварски, бъдещия Анри IV. От седемте й останали живи деца Марго единствена наследява относителното дълголетие на майка си, която въпреки окаяното състояние на медицинското обслужване по онова време успява за дванайсет години да добие десет деца, без нито да умре по време на раждане, нито пък да изгуби нещичко от енергията си в резултат на толкоз честите си забременявания.

Второстепенната роля, играна от Катерина Медичи по време на царуването ма Анри II, когато, нека цитирам себе си: „не беше първа дори и в кревата си“, навежда историците на мисълта, че през този период тя няма никакво влияние върху политиката. Но след като вече знаем, че най-съкровена страст на Катерина Медичи през целия й живот е била да свързва децата си в брак с коронясани особи, то редно е да попитаме дали подобно мнение е напълно меродавно и дали все пак Катерина не оказва давление върху Анри II, само и само за да се осъществи бракът на дъщеря й Елизабет с Филип II Испански, независимо от цената, която е трябвало да заплати за този съюз — Бюжи, Брес, Савоя.

Становището на Мишел дьо Л’Опитал, на господин Дьо Бюри, кралски наместник в Гийен, и на Етиен дьо ла Боеси е становище на умерените католици по онова време. Тази умереност се изразява в две отношения: защото мислят, че Рим наистина трябва да се „изцери“ от своята „безмерна корист“, и защото са на мнение, че що се отнася до хугенотите, то нито мечът, нито кладата водят до някакво разрешение на верските противоречия. При царуването на Анри III тези умерени католици са известни като „политиците“ и биват мразени от фанатиците на Светата лига почти толкова, колкото и самите реформисти.

Фанатизмът на реформистите не се изразява единствено чрез опустошаването и разграбването, а нерядко и пълното разрушаване на църквите, но също и чрез оскверняването на гробници (Краон, Льо Ман, Клери, Орлеан, Бурж). Подобна вандалщина предизвиква сред народа още по-силно негодувание, отколкото убийствата на монаси и католически свещеници.

Обществото на великосветските особи по онова време представлява нещо като затворен клуб, в който те сключвали бракове помежду си, тъй че излишно е да се удивляваме на съществуващите роднински връзки между водачите на хугенотството и предводителите на католическата партия. Луи Бурбонски, принц Дьо Конде (1530–1569), станал предводител на реформистите, след като големият му брат Антоан Бурбонски, крал на Навара (убит при обсадата на Руан), се завръща в лоното на римокатолическата църква, е роднина по майчина линия на дук Дьо Гиз, който го побеждава и пленява в битката при Дрьо. В същата тази битка и точно преди да започне отстъплението си, адмирал Дьо Колини пленява своя чичо, Конетабъла Дьо Монморанси.

Гаспар дьо Колини (1519–1572), трети син на маршал Дьо Шатийон, бива произведен през 1552 година в чин адмирал на Франция и на това основание става инициатор на опитите за колонизиране на Бразилия (вж. глава дванадесета). Но той се прославя преди всичко с героичната си отбрана на Сен Куентин срещу испанците. Приел калвинизма по време на пленничеството си при испанците, след убийството на принц Дьо Конде (1569 г.) той стана всепризнат и безспорен вожд на реформистите. Брат му Д’Андьоло (1521–1569), генерал-полковник от пехотата, участва под командуването на дук Дьо Гиз в обсадата и превземането на Кале. Той е и първият от рода Шатийон, приел калвинизма. Другият му брат, Одет дьо Колини, известен още като кардинал Дьо Шатийон и също протестант, през 1568 година бяга от Франция и намира убежище в Англия.

И тримата братя умират от насилствена смърт. Говори се, че Д’Андьоло и Одет са отровени по нареждане на Катерина Медичи. Два дни по-късно адмирал Дьо Колини е застрелян в самия център на Париж от убиеца на краля и така става първата жертва на Вартоломеевата нощ.

Жана д’Албре се присъединява към кралската кавалкада на 1 юни 1564 година и я напуска на 14 август, като не само че не получава никаква помощ срещу Монлюк, но бива и призована от Катерина Медичи и краля да съблюдава „религията, изповядвана от нейните предци“. При все туй обаче и в пълно противоречие с гореказаното — нещо, което е в пълно съответствие с нрава на кралицата-майка и същевременно потвърждава нейната мнителност, на сбогуване с Жана д’Албре, Катерина Медичи й връчва позволителна грамота за основаването на протестантски колеж в Бержерак…

В едно писмо до френския посланик (цитирано от Лавис, том VI, стр. 92) дук Алба категорично отрича да е давал в Байон на Катерина Медичи и Шарл IX каквито и да било съвети относно вземането на най-строги мерки срещу френските протестанти. Но това дипломатическо опровержение се самоопровергава на свой ред в една депеша на дук Алба до неговия господар Филип II, в която се казва, че „трябва да се отървем от петима-шестима техни предводители“ (том IX, стр. 298 от „Държавни документи“ на кардинал Гранвел).

Този съвет, напълно съответстващ на нравите на епохата, скоро дава и плодове: освен тримата братя Колини, плененият и обезоръжен след битката при Жарнак (1569 г.) принц Дьо Конде бива застрелян най-хладно кръвно с пищов от Монтескьо, който едва ли е действал без заповед. Колкото до Ларошфуко, друг именит протестантски водач, то той бива убит в дома си от неколцина благородници, изпратени от краля, още в първите часове на Вартоломеевата нощ.

Макар че терминът „протестант“ се появява още в 1529 година, когато немските принцове-лутеранци „протестират“ срещу решението на Карл V да ограничи свободата на вероизповедание, той твърде рядко се среща във френските текстове от XVI век като определение на френските калвинисти.

За сметка на това „хугенот“ (ugonau — „югоно“, на окситански) получава през втората половина на XVI век най-широко разпространение именно като означение на френските калвинисти. Терминът идва от немската дума eidgenossen (съюзените), сетне бива опростен на eignot и накрая пофранцузен (през Женева) в „хугенот“.

Освен това се е казвало и „религионерите“, или „онези, от религията“, а също „онези, от реформираната религия“.

Опасявайки се от голямото вече влияние на думата „реформация“ по онова време, най-ревностните католически духовници отричат уж реформираната вяра и тогава под перото им се появява една сигла — у. р. в., която и днес удивлява със своята съвременност.

По отношение на обсадените от него в Ла Рошел реформисти, Анри III, за разлика от всеки друг, използува израза онези, от новото възрение, който изглежда далеч по-благодушен в сравнение с речника, използуван от неговия баща Анри II и от брат му Шарл IX (тази чума, тази проказа и пр.).

По настояване на преводача Исус се изписва Иисус. — Б.р.