Величието на Франция

Глава единадесета

От 29 август 1563-а — датата на чудодейната поява на Мирул в нашата месница — до 28 май 1566-а — деня, в който двамината със Самсон, придружавани от същия този Мирул, но вече като наш паж, напуснахме Мепеш на път за Монпелие — изминаха три години, през които аз завинаги се простих с детството и се превърнах в мъж. Не че на дванайсет години не се смятах за такъв, тъй като поне в собствените си очи се радвах на вече чисто мъжки привилегии, като се започне с късата сабя на кръста ми и се свърши до заниманията, на които посвещавах нощите си. В действителност обаче зрялата възраст донейде наподобява хоризонта, сиреч — колкото повече я приближаваш, толкоз повече тя се отдръпва. Ето защо би трябвало да бъдем признателни на провинциалните върховни съдилища за това, че бяха определили пълнолетието на петнайсет години — предел въображаем, но утешителен за оногова, комуто отърваше да не го прехвърля, при туй дотолкова, че макар и отдавна забравили бавачките си, някои запазваха вкоренилите се у тях още от онова време привички. Години подир напускането на Мепеш и оказал се в столицата, съвсем случайно имах честта да играя на ръчна топка с нашия крал Шарл IX, когато дойдоха да му съобщят за покушението срещу адмирал Дьо Колини. За мое най-голямо изумление, докато сам бях потресен до дъното на душата от това подло убийство, видях как кралят се нацупи, запокити с раздразнение ракетата и съвсем по детски изхленчи: „Няма ли най-сетне да ме оставят на мира!?“, далеч не толкова уплашен от една тъй силно застрашаваща мира в кралството му вест, колкото огорчен, досущ като хлапак някой, че са му прекъснали играта. По онова време Шарл IX беше двайсет и две годишен и кръвта на нашите, в която след време, тласнат от майка си, той затъна до шия, само го опозори, без обаче ни най-малко да му помогне да поумнее.

Що се отнася лично до мен, то аз и едва дванайсетгодишен не можех да си позволя разкоша да остана дълго време невръстен, тъй като бях най-малък син и знаех, че никога не ще притежавам в Мепеш каквото и да било — нито замъка, нито воденицата на Бьоните, а да не говорим за обширните земи, орните нивя и тучните пасища — нищичко, освен след време, когато се споминех, само толкова земя, колкото да легне в нея един християнин, а богу е известно колко малко място ни е нужно, разделим ли се веднъж с живота. Ето защо трябваше да разчитам единствено на занаят някой и на щастието си и това аз си повтарях всеки божи ден, докато залягах над латинския, „Кралете наши“, Библията и медицината, стараейки се същевременно да проумея света съобразно мястото, което заемах в него.

Така мислех тогава, така мисля и до ден-днешен: едничкият начин да съзрееш като човек е да прозреш вярно в стореното и преживяното от теб. Измежду събитията, било те важни или незначителни, случили се в живота ми през трите години, предшестващи заминаването ми, има две, които ме наведоха на тъй дълбоки, потресаващи и най-вече тъжни размисли, че ми се ще да ги спомена тук, та изпита ли случайно читателят отчаяние, подобно на моето, да не се чувства толкова самотен. Защото ако радостта е винаги споделена, то страданието изживяваш съвсем сам, някак смазан и като да лишен завинаги от човешко съжителство.

Най-сетне през май 1564-а, когато епидемията секна също тъй неочаквано, както и бе избухнала, в Сарлат се завърнаха сенешалът, Негово преосвещенство епископът, онзи от двамината консули, който беше избягал, градските съдии, заможните буржоа и лекарите.

От четиримата хирурзи, задържали се в града, за да лекуват чумавите, жив беше останал само един, някой си Лабиц, комуто градът дължеше още шестстотин ливри, без обаче никакви изгледи да му ги изплати някога, бивайки разорен и изгубил по време на епидемията две трети от данъкоплатците си.

На всичко отгоре в предградията продължаваха да безчинстват размирници. Въпреки пророчеството си Форкалкие не беше мъртъв, а от дрипльовците му — друга несбъднала се прокоба — чумата бе отнесла само половината и сега другата, при това добре въоръжена половина, бе направила от барона-месар главатар на опасна и доста силна банда, на която тази кръвожадна и налудничава особа се опираше в неизброимите си злодеяния. Така край градските порти упорстваше един постоянен размирен кипеж, който кралските офицери бяха безсилни да потушат, тъй като нито един сарлатски войник не беше останал жив, а градът не разполагаше и с пукната пара, за да глави наемници.

Оказали се в безизходица, консулите приканиха сарлатските благородници да им се притекат на помощ начело на собствените си въоръжени дружини, за да прочистят града от доведеното до отчаяние селячество. По настояване на Негово преосвещенство епископа те склониха да отправят този призив единствено към благородниците-католици, но сенешалът и господин Дьо ла Порт успяха да ги убедят, че никак не е благоприлично да изключват в тази си настойчива молба преданите на короната хугеноти, някои от които вече бяха помагали на изпадналия в беда град било чрез заеми, било чрез доставката на продукти. В крайна сметка мнението им взе връх и призивът бе отправен за католическата партия към Фонтаний, Пюмартен, Перигор, Клод де Мартр и Ла Раймонди, а за последователите на Калвина — към Арман дьо Гонто Сен Жени, Фуко дьо Сент Астие, Жофроа дьо Бенак, Жан дьо Фуко и барона на Мепеш.

Не всички, при това не един и двама, се отзоваха на призива, но не искам тук да изброявам нито тези, които предпочетоха спокойствието на замъците си, нито другите, които заплатиха с живота си своята добросъвестност. Защото след ужасите на чумата животът отново разцъфтяваше и несъмнено прекалено смели, или пък твърде благородни бяха ония, които се решаваха да рискуват кожата си в едно улично сражение с укрепилите се в предградията бунтари за едничката печалба от някоя и друга рана и славата, че са помогнали на града.

Мепеш постави едно-единствено условие: командуването на всички доброволци еднолично да поеме баща ми, и това условие бе незабавно прието — толкова голям и всепризнат бе опитът на Жан дьо Сиорак в провеждането на всякакъв вид военни операции.

Така си и знаех — баща ми изрично настоя всичко да се запази в пълна тайна, за да можем, освен на силите си да разчитаме и на ефекта от изненадата, и с цел да потули намеренията си накара господин Дьо ла Порт да започне преговори с Форкалкие, на които се обсъждаше — о, небеса! — предоставянето му на право на бач върху Ландревийската порта. Форкалкие обаче искаше много повече. Сега той носеше плисирана яка, разкошен жакет и бе забучил в шапката си перо, като подобно на знатен велможа се бе заобиколил от пародия някаква на свита от нехранимайковци и блудници. В самозабравата си той настоя градът да му издейства от краля благородническа титла и макар претенциите на тоз безумец да го караха да се прехласва от смях, господин Дьо ла Порт тутакси се зае да обсъжда с него този въпрос и с безброй увъртания и шикалкавения го водеше за носа, изтъквайки все нови и нови затруднения: Но как би могъл кралят да го направи благородник, без да го дари с имение? И кое да бъде това имение? А и нима може да го стори, без да лиши някой от тукашните благородници от кастеланството му? И кой да бъде този благородник? — Някой гнидав еретик! — отсичаше великодушно Форкалкие, припомняйки си вероятно как баща ми бе запокитил право в лицето му деветдесет ливри говеждо месо.

Докато господин Дьо ла Порт заглавикваше барона-месар и му сваляше звезди от небето, баща ми в най-строга тайна уточняваше деня, часа и всички подробности около начинанието. За време едно денонощие в Мепеш се събрахме всички: Кулондр Желязната ръка изостави воденицата си на Бьоните, Йона — своята кариера, а Кабюс — Брьой. А в самия Мепеш баща ми зачисли в дружината си нас, тримата си синове, Мирул, двамината братя Сиорак, Марсел Кривоокия и Ескоргол, така че в крайна сметка за единствени защитници на замъка останаха Совтер и Фожане, като в подкрепление получиха Алазаис, за която баща ми със смях твърдеше, стига да не го чуваше побратимът му, разбира се, че „от тримата мъже била най-пъргавата“.

И едва в навечерието на определения от него за похода ден, за който още никой нищичко не знаеше, той ме дръпна настрана подир вечеря и шепнешком ми нареди да си легна рано, тъй като на заранта щял да ме събуди в три. Аз тозчас изпълних заръката му и едва-що духнал светилника, вече бях в леглото на Малката Еликс. Но когато, попретупали тоз път нашите милувки, за да стигнем по-бързо до техния логически завършек, понечих да я оставя, тя с неподозирана сила ме стисна в обятията си и прошепна:

— Ах, мой Пиер! Утре ще е значи!

Реших, че в три заранта, когато баща ми дойдеше да събуди двама ни със Самсон това вече нямаше да е тайна за нея, но въпреки това премълчах.

— Пази се да не те убият, мой Пиер! — промълви едва чуто тя, но без да разслаби прегръдката си. — През цялото време, дордето караше карантината в североизточната кула, аз изгарях от страст тю теб…

— От страст ли изгаряше, или само ме смисляше? — подразних я аз.

— И двете — отвърна тя, но този път, без да ме ощипе за назидание както обикновено. — И двете — повтори сериозно Малката Еликс с леко потреперващ глас. — Ако, не дай боже, някой от онез злодеи те убие, ще се помина няма и за месец!

— Няма да е голяма загуба, ако Мепеш се лиши от една толкова завеяна слугиня! — сопнах й се аз, тъй като мисълта за собствената ми смърт никак не ми беше приятна, пък и не ми се щеше да се размеквам с подобни женски брътвежи.

— Не се шегувай, Пиер! — укори ме през сълзи тя. — Аз те любя с любов безмерна, както го пишат туй в книгите, а помоля ли се на господа наш Иисус, теб виждам в сънищата си!

— Сиреч, кланяш се на образ, а не богу!

— Не знам, но те любя с обич най-искрена и толкоз силна, каквато никоя жена на този свят не е изпитвала!

Изрекла това, сключените й около кръста ми закръглени ръце ме стиснаха почти до задушаване. Чувствах, че Малката Еликс влагаше в думите си цялата своя душа. Трогнат бях и този път без нотка дори на задявка и също толкова сериозен, промълвих:

— И аз, Еликс, и аз питая към теб най-искрено и топло дружелюбие и ще гледам и занапред да не бъдеш от никого наскърбявана, нито глад и студ да те мъчат, нито пък в дрипи да ходиш! Макар и да съм само най-малък син, ще сторя всичко, което е по силите ми, за да не бъдеш лишавана от нищо нужно ти и сгодно чак до края и на твоя, и на моя живот. Обещавам го и се кълна в това пред бога! Амин!

— Ах, Пиер! — проплака тя. — Ти си добър досущ като господа наш Иисус, ала ме любиш само дружески!

— А ти как другояче искаш? — срязах я аз, подражавайки на строгостта на възрастните. — Не мислиш ли, че и туй ти е предостатъчно?

Без думица да пророни, Малката Еликс тъжно въздъхна и се разплака още по-силно, тъй че много скоро бузата ми, мокра и нагарчаща, цяла пламна. Тогава леко се отдръпнах и й прошепнах на ухото:

— А сега ме пусни, мила Еликс! Утре трябва да съм бодър.

Тя тозчас ме освободи от прегръдките си и като я дарих с бърза целувка, аз се промъкнах в постелята си, където Самсон отдавна вече бе потънал в дълбокия си сън на праведник. Да си кажа право, чувствах се донейде угнетен, тъй като Малката Еликс ми даваше толкова много, докато аз на нея — твърде малко. И колко пъти оттогаз усещах и продължавам да усещам все същата, но далеч по-силна и мъчителна тягост, като понякога ми се ще да я бях дори поизлъгал, сиромашката, относно оная „изгаряща страст“, както сама казваше, която на свой ред тя очакваше от мен. Но, уви, знае ли някой какво го очаква? Човек е безумец и вярва, че завинаги ще запази онзи танцуващ пред взора му сияен многоцветен мехур, какъвто е животът.

След премеждието ни в Ландревийското предградие баща ми не пожали средства и заръча да изковат и на тримата му синове леки брони по мярка, и ето че още в тъмни зори аз и братята ми, до един в пълно бойно снаряжение и с мориони на главата, седнахме на голямата маса заедно с единайсетината мепешки войскари — с баща ми дванайсет — пред паница вкусна гъста чорба със сланина, но всички изключително сериозни, мълчаливи и леко пребледнели, за разлика от утрините по жътва и гроздобер, когато людете ни, вдигнали се още преди разсъмване, със смях, шеги и завиден апетит насищаха тумбаци с чорба, винена попара, осолено свинско и пшеничен хляб, предчувствайки насладата от идещия трудов ден, който за тях бе все едно празник. Но днес им предстоеше кървава жътва на човешки глави, в която и те самите силно рискуваха да оставят я крак, я ръка, я живота си, щото говореше се, че разбойниците на Форкалкие се сражавали с храбростта на люде, уверени, че за тях вече не са страшни нито огън, нито меч, след като самата чума ги беше пощадила.

Когато се нахранихме, баща ми, усетил царящото около масата всеобщо униние, стана и подир кратка молитва, изречена от Совтер, нареди на хората ни отново да насядат и подхвана:

— Виждам, люде мои хранени, че мира не ви дава онуй, що ви очаква в Ландревийското предградие. Но уповавайте се преди всичко на господа бога наш, защото единствен той предрешава дали врабче някое от клона си ще падне, или не! А щом смъртта ни е нещо тъй несигурно, то също толкова неведом е и денят, когато ще ни сполети. Ето защо най-разумно е да поверим съдбата си в ръцете на Всевишния и да успокоим духовете си. — За миг той замълча, сетне продължи с по-бодър тон: — Що се до мен отнася, то аз предричам сполука на начинанието, като най-напред вземам предвид нашия брой. Ний сме дванайсетима. В замъка Кампаняк, където трябва да се съберем, ще ни очакват десетима. Пюмартен ще води деветима войскари. Ударете сега чертата: всичко трийсет и един мъже, а туй е повече от достатъчно, за да съкрушим двайсетина дрипльовци, чиято сила се крие единствено в слабостта на невъоръжените сарлатски буржоа, но които видят ли ни, ще се разтреперят от страх като листи, щото инак са до един люде занаятчии, тъкачи и ковачи и поради туй — твърде неопитни в изкуството на боя. Освен това от трите дружини, сбиращи се в Кампаняк — упоменавам го, защото е светата истина, — най-страховита е мепешката. Кабюс, Марсал Кривоокия и Кулондр Желязната ръка (и в устата му тези имена прозвучаха тъй, сякаш екнаха оглушителните фанфари на прославата) са се сражавали години наред във фалангите на Нормандския легион, а, кажи-речи, до вчера още и ведно с мен — под стените на Кале. Нашите славни братовчеди Сиорак ми помогнаха да разгромя Фонтенаковите разбойници в Таниес. Йона уби трима руми с непогрешимия си лък по време на нападението, което тез злодеи предприеха срещу Мепеш. Тук присъстващите мои синове срещнаха, без дори окото им да мигне, Ландревийската буна. Вярно е, че Ескоргол още не е участвал в сражение, но за сметка на това е достатъчно силен, за да убие вол с пестник, изкусен аркебузир и безстрашен като всеки провансалец! А колкото до нашия Мирул, защото той е вече от нашите, възнамерявам да използувам дързостта му и неговата изключителна ловкост по начин, който засега не ще разкрия (тук той многозначително сбърчи чело), но който несъмнено ще допринесе много за успеха на нашето начинание. — И като обходи с очи масата, на която по този знаменателен случай бяха поставени двата петсвещника със запалени до една свещи, баща ми измери един подир друг всички присъстващи с дързък, решителен поглед, след което с гръмлив и звънък глас добави: — Храбреци мои, заръчах на Малигувица да наточи от най-доброто ни вино, да изпече половин дузина тлъсти кокошки и да приготви всякакви вкусни гозби в изобилие, та да подкрепим силите си по пладне, след битката, дордето всеки разказва юначествата си, за които дълго време подир туй, бъдете уверени, ще се говори по вечерна раздумка из селата ни! — И като извиси още повече глас, заповяда: — Малигувице, Барберин, Франшу! Сипете пак чорба всекиму! И вино добавете повечко!

Чуеш ли таквиз слова, имай битката за наполовина спечелена — дотолкова всекиму възвърна смелостта в предвкусване на бъдещата слава. Около масата забръмча войнствен шепот. Жените, които до този момент ужасени и треперещи стояха на прага на кухнята, се разтичаха да слугуват на нашите воини, а те, със зачервени лица и пламнали от огъня на виното и красноречивото слово очи, разкършиха плещи и изпъчиха гърдите си, обковани в ярко лъскащата на светлината на свещите броня.

В туй време аз, получил заедно със Самсон своя дял от славословията на баща ми, бивайки „срещнал, без дори окото ми да мигне, Ландревийската буна“, не без известно злорадство си мислех, че сред имената на „синовете му“, упоменати от него, отсъстваше това на големия ми брат Франсоа, тъй като едва днес той за първи път щеше да участва в сражение. При тази мисъл кръвта ми сякаш кипна, още повече че обсипващата ме с нежни погледи Еликс бе ливнала в остатъка от чорбата ми солидна порция вино, което вече лекичко ме удряше в главата. Изпъчил окованата си в чисто нова броня гръд, аз току хвърлях наоколо страховити погледи и просто изгарях от желание да вляза в бой. Уви, обзет от войнственото опиянение, в което до един ни бяха хвърлили словата на баща ми, аз дори и не предполагах как ще се чувствам само няколко часа по-късно, „по пладне, след боя“.

До Кампаняк се добрахме по пътеки, познати толкова добре не само на конете ни, но и на нас самите, че бихме могли да минем по тях и с вързани очи, но за щастие и нощта не бе чак толкоз непрогледна, озарявана от време на време за миг от надзъртащата иззад облаците луна. Владетелят на Кампаняк беше на легло, измъчван от силна треска, но людете му, бяха готови. Почти утроил се по численост, нашият отряд тозчас потегли за Сарлат. Начело яздеше баща ми заедно с Пюмартен, снажен благородник-католик, който беше взел участие в отбраната на Сарлат срещу Дюра, но не толкова от верско рвение, колкото за да предотврати плячкосването на града. Той беше голям почитател на баща ми и сега, яздейки точно зад него, го чух да изказва съжаление, че Мепеш предпочита да води толкова аскетичен и затворен живот, вместо да се присъедини към бляскавите празненства, които католическата аристокрация на Сарладе постоянно организираше в замъците си.

Опасявайки се от шума, който вдигаха нашата каруца и конските копита, на четвърт левга от Сарлат ние се спешихме и поверихме конете си заедно с нашите пръстени на трима души, на които бе заповядано да бъдат непрестанно нащрек. Останалата част от пътя изминахме пешком, като отряда ни се раздели на малки групи, следващи се на двайсетина тоаза една от друга. Като разузнавачи далеч пред нас безшумно се промъкваха Кабюс, Марсал Кривоокия и Кулондр Желязната ръка, скрили бляскавите си брони под черни камизоли и увили нозете си в парцали. Те се промъкнаха в Ландреви и обиколиха цялото предградие, но без да се натъкнат и на един часови дори, което доказваше, че залъгваният с обещания от господин Дьо ла Порт барон-месар нехаеше за сигурността си. Кабюс се върна при нас и съобщи това на баща ми, който след като по-напред шепнешком се поздрави с Пюмартен за увенчалия се с успех ефект на изненадата, разстави постове на всички изходи на предградието, за да пресече пътя за отстъпление на разбойниците, след като бъдат прогонени от свърталището им.

То се намираше в една голяма и масивна сграда, принадлежала преди това на монаси, които, за разлика от проповедниците на епископията бяха останали в Сарлат през цялото време на епидемията, за да носят на чумавите утешението на вярата. За тази си безпримерна всеотдайност към ближния те всички бяха заплатили с живота си, като изключим двамината, които Форкалкие най-безцеремонно бе прогонил от тяхната обител, чиито удобства му бяха твърде допаднали. И сега заедно с цялата си разбойническа пасмина и сбирщината от блудници, за които беше споменал на баща ми „гарванът“, той живееше тук в безпросветно пиянство, чревоугодие и разврат, като същевременно изповядваше и един доста необичаен култ към Девата, за която твърдеше, както знаем отпреди, че му се била явила насън.

На разсъмване, след като цялото предградие бе вече обкръжено с малобройни постове — самият аз и двамата ми братя държахме един от тях в тясна уличка, откъдето имахме чудесна видимост към монашеската обител, — основните сили на отряда безшумно заеха позиция в една изоставена къща, намираща се точно срещу леговището на барона-месар. Тогава напред се изстъпи Мирул, навъртял прословутото си въже с куката около врата и преметнал през рамо някакви вързопчета, за които по-късно узнах, че съдържали серен прах. И за мое най-голямо удивление, след като по-напред придирчиво огледа фасадата на къщата, той започна да се катери по нея, без изобщо да прибегне до куката си, помагайки си единствено с ръце и крака, при това с лекотата на пълзяща по стена муха. Добрал се до покрива, Мирул със смайваща бързина залъкатуши нагоре по плочите, макар наклонът да беше изключително стръмен, и стигнал първия комин, приклекна до него, струпа вързопчетата пред себе си, сетне запали навитата около едно от тях кълчищена връв и силно раздуха тлеещото огънче, преди да хвърли вързопчето в комина. Същото стори и с останалите, чийто брой съответстваше точно на броя на комините — безспорно доказателство за туй, че баща ми предварително беше изпращал тук съгледвач. Изпълнил задачата си, Мирул се спусна надолу по покрива с такава бързина, че ний сащисани зяпнахме, и едва-що стъпил на паважа, тичешком се присъедини към нас тримата, тъй като Жан дьо Сиорак му бе определил същия пост в желанието си предвид както на неговата, така и на младостта на синовете си, да го държи по-настрана от разгара на боя.

Ако с вързопчетата серен прах баща ми беше възнамерявал така да опуши лисицата, че да я застави да напусне бърлогата си, то надеждите му останаха излъгани, тъй като след доста време и най-неочаквано всички прозорци на дома рязко се отвориха и изпускащите гъст задушлив дим вързопчета бяха изхвърлени на улицата, след което прозорците тутакси бяха захлопнати, без нашите да дадат дори един изстрел, тъй като Жан дьо Сиорак изрично бе заповядал да не се стреля нито по прозорците, нито по вратите, а само по разбойниците, когато последните започнат да напускат свърталището си, подгонени от дима.

Така за броени мигове планът на баща ми изцяло се провали и от ефекта на изненадата не остана и помен, докато в същото време тласканият от вятъра серен пушек обгърна позициите на основните ни сили и ги постави в твърде затруднено положение, тъй като изоставената къща, в която се бяха спотаили, нямаше нито стъкла, нито капаци на прозорците. За тяхно голямо щастие обаче тя разполагаше с двоен изход, откъдето баща ми им нареди да се оттеглят. Отстъплението се начена в пълен порядък, но наблюдаващият го от едно прозорче Форкалкие най-неочаквано реши да се възползува от случая и да предприеме излаз, преди още баща ми да е успял да разгърне силите си.

Баронът-месар беше разделил отряда си на три групи, които изскочиха от убежището си и под прикритието на задушливия серен дим се опитаха да се измъкнат с бягство, но се натъкнаха на постовете, разположени от баща ми по всички изходи на предградието. И понеже там разбойниците се оказаха далеч по-многочислени и също толкова добре въоръжени като онези, които им препречваха пътя, завързаха се множество откъслечни яростни улични схватки, а именно това баща ми на всяка цена бе искал да избегне.

От всички краища на предградието се носеха пушечни изстрели, звънтеж на стомана и викове на ярост или болка. За Франсоа, Мирул, Самсон и мен самия, завардили една толкова тясна уличка, че едва ли и трима души биха могли да минат по нея редом, положението изведнъж стана крайно опасно, когато насреща ни с бесни скокове се втурнаха седмина въоръжени с пики мъже.

— Да се скрием в нишите на портите и да ги оставим да отминат! — подшушна ми Франсоа.

Да беше направено от Самсон или Мирул, подобно предложение сигурно би ми се сторило благоразумно, но тъй като идваше от големия ми брат, не можах да го приема.

— И дума да не става! — отсякох. — Та това ще бъде просто низост!

И като се изстъпих насред улицата, измъкнах от пояса си двата пищова и ги изпразних един подир друг, просвайки на земята двамина от нападателите. Мирул, който имаше само един пищов, също стреля и рани още едного. Но изуменият от действията ми Франсоа стоеше като истукан, а и Самсон дори не помръдна, но не поради малодушие, разбира се, а поради обичайната си мудност. Видели другарите си поразени, четиримата останали невредими разбойници нададоха яростен вик и с насочени пики връхлетяха върху нас, струвайки ни се същински великани поради теснотата на уличката. С крайчеца на окото си мярнах Франсоа да вади сабята си и на свой ред измъкнах моята, но тъй като Самсон стоеше все така неподвижен и очевидно дори не помисляше за своята, аз с един скок се озовах до него и му креснах в ухото:

— Сабята ти, Самсон! Сабята!

Най-сетне и той я измъкна, но моментното ми невнимание, дължащо се на неговата мудност, ми коства страховития удар с пика, който един от нападателите ми нанесе. Бронята ми спря острието, но ударът беше толкова силен, че се търкулнах на земята, без обаче да изпусна сабята си. Тогава мъжът, който ми се стори направо огромен, ненадейно се надвеси над мен и като замахна отново с пиката, изрева:

— Сега те утрепах, пиленце!

Претърколих се настрана и пиката се заби дълбоко в земята, тъй като уличката изобщо не бе павирана, а тънеше в кал. Това ме и спаси, тъй като дордето оня издърпваше пиката си, успях да скоча на крака и го пронизах от край до край с толкова яростен удар, че върхът на сабята ми се заби в мърлявата кирпичена стена зад него. Изведнъж ми се стори, че незнайна сила някаква изтръгва сабята от десницата ми и застинах неподвижно, неспособен да извърна очи от разбойника, който сега, с пронизана гръд и сякаш закован за къщата, втренчено ме гледаше, поемайки си хрипкаво дъх, дордето от ъгълчетата на устните му шуртеше кръв.

Най-сетне съобразих да грабна пиката му, но вече никой не се нуждаеше от помощта ми. Тогава не видях това, но по-късно научих, че здравата притиснатият от противника си Франсоа се бе сетил навреме за пищова на кръста си, измъкнал го беше с лява ръка, сетне запънал и стрелял. Мирул, имайки преимуществото да бъде въоръжен с пика, така изкусно си беше послужил с нея, че тежко бе ранил противника си, който сега лежеше на земята и жаловито стенеше. Продължаваше да се бие само Самсон. И макар едната му ръка да бе цялата в кръв и да имаше очебийно надмощие, присъщото му благодушие не му позволяваше да довърши противника си. Усетил това, а и забелязвайки, че е останал сам срещу четирима ни, оня взе да отстъпва, а сетне току врътна гръб и хукна колкото му сили държат нагоре по уличката.

— Стреляй, Самсон! Стреляй! — извиках аз.

Без обаче дори да посегне към пищова си, той удивено ме погледна с небесносините си очи и възкликна:

— Че защо, не го ли виждаш, че бяга?

Не отговорих. През ум ми беше минало, че трябва да изтръгна сабята си от тялото на моя противник и тази мисъл ме изпълни с неописуем ужас. Като залитах леко, с изкривена броня, цялата покрита с уличната кал, в която се бях търкалял, аз се приближих до прикования към стената мъж. Очите му бяха затворени, но стоеше все така прав и със сгърчено от болка лице, без обаче и да охне дори, докато от ъгълчетата на устата му продължаваха да се стичат две струйки кръв. В мига обаче, в който ме видя, или по-скоро усети, че хващам дръжката на сабята, той отвори очи, вторачи се в мен и със задъхан, хрипкав глас промълви:

— Ще ви замоля, гос’ине, да затриете върха на сабята си, преди, да я издърпате! Никак не ми се ще мръсотията на стената да ми влезе в тялото.

И макар че същият този човек се беше опитал да ме убие, молбата му, без сам да разбера защо, силно ме натъжи. Повиках Самсон и му наредих да придържа разбойника за раменете, докато аз минах зад него и като го отбутнах от стената само толкова колкото да измъкна сабята, смъкнах от врата си белия шал, който носех, и грижливо почистих целия клинок, смаян от деликатността на този дрипльо, който дори и да не се споминеше от раната си, непременно щеше да увисне на бесилото.

Сетне застанах отпреде му, рекох на Самсон да го крепи прав, хванах дръжката на сабята и рязко я издърпах. Мъжът изпусна сърцераздирателен вик и тъй като въпреки подкрепата на Самсон политна да пада, несъзнателно протегнах ръка да го задържа, ала той блъвна връз нея такъв порой от кръв, че усетих щото цял потъвам в тази топла, лепкава течност и не издържах — отскочих назад, а оня, бивайки едър и твърде тежък, въпреки всички усилия на Самсон, рухна възнак на земята и остана да лежи неподвижно там, без зъб да обели дори, но и все тъй, без да откъсва поглед от мен.

Откъм предградието вече долитаха само отделни и редки пушечни изстрели, когато в нашата уличка влетя баща ми с кървава сабя в ръка, следван по петите от Кабюс и Кулондр.

— Е, синчета — провикна се отдалеч, — живи ли сте, здрави ли сте?

Но преди някой от нас да зине да отговори, тъй като и четиримата все още не се бяхме окопитили от преживяното клане, той зърна подбитата ми броня, окървавената ми, стискаща също толкова кървавия шал ръка, и възкликна с уплашен глас, който дълбоко ме трогна.

— Да не си ранен, сине?

— Не, татко, това е кръвта на противника ми. Здрав и читав съм инак, но мисля, че Самсон е ранен.

— Дребна работа — иззъзъка Самсон.

Без думица да каже, баща ми измъкна кинжала си, сряза ръкава му и огледа внимателно раната.

— Нищо и никаква драскотина! — рече. — След две седмици и белег няма да остане от нея, но въпреки това ще я промия и превържа, когато се върнем при каруцата. Е, синчета, виждам, че добра работа сте свършили — продължи Жан дьо Сиорак, но без присъщата на гласа му бодрост и тъй като в отговор последва само унило мълчание, с променен глас добави: — Разбихме ги, вярно, но за това заплатихме, уви, много по-висока цена, отколкото ми се щеше! Кампаняк загуби един човек, Пюмартен — двамина, а имаме и неколцина ранени.

В този миг в уличката се втурна Йона и извика:

— Гос’ин барон, един от нашите е тежко ранен от куршум!

Баща ми пребледня и все така с гола сабя в ръка хукна натам, сподирен по петите от всички ни. Срещу монашеската обител, където доскоро беше свърталището на барона-месар, сега бяха докарали нашата каруца, в която мъртвешки бледен, със затворени очи и разкъсана, окървавена броня лежеше Марсал Кривоокия. Баща ми се склони над него, но когато понечи да го обърне, за да разпусне ремъчките на нагръдника му, Марсал Кривоокия отвори очи и с немощен глас, но за първи път в живота си без нито веднъж да заекне, изрече една необичайно дълга за него фраза, която години наред след това людете ни щяха да си припомнят със свито гърло и сълзи на очи:

— Ще замоля гос’ин барона да не ме докосва. Безсмислено е, и без туй вече си отивам.

Едва изрекъл това, Марсал Кривоокия на три пъти широко зина, разтърсван от глава до пети от силни гърчове, и издъхна.

— Ще ида да привържа ранените — промълви баща ми, без да крие стичащите се по страните му сълзи.

В отряда ни се наброяваха общо дванайсетима ранени, от които трима от нашите: Самсон — от пика в ръката; Кабюс — от куршум, който бе пробил мориона му, бръсвайки го по темето, та сега кървеше като заклан, и един от братята Сиорак — с посечена от сабя буза.

След като накара всеки от тях да изпие няколко капки винена настойка, баща ми проми раните им пак с нея и ги превърза, като в същото време, макар и да му беше тежко на душата, се опитваше да ги ободри с някоя и друга шега.

— Ти кои беше? — подкачи той ранения Сиорак.

— Братът на другия — отвърна оня.

— Туй го знам, но кой, Мишел или Беноа?

— Мишел.

— Е, Мишел, ето че си докара на лявата буза един чудесен белег, досущ като оня на покойния дук Дьо Гиз, че и като моя. Благодарение на него отсега нататък ще можем да те отличаваме от брат ти.

— Но аз изобщо не искам да се отличавам от брат си! — обливаше се в неподправени сълзи Мишел, докато Беноа го прегръщаше през рамо, опитвайки се всячески да го утеши.

Хубавецът Пюмартен, сега обаче с вид печален и умърлушен, дойде и помоли баща ми да вземе в каруцата ни двамината му убити. В нея бе натоварен и човека на Кампаняк, а докато баща ми приключваше с превързването на ранените, Пюмартен стоеше до него и замислен го наблюдаваше.

— Нима не е достойно за удивление, бароне, че с еднакво умение лекувате и посичате със сабя людете?

— Време на този свят има за всичко — отвърна баща ми. — Време да убиваш и време да лекуваш115.

— Досега не бях чувал тази поговорка.

— Еклесиаст, глава трета, стих трети.

— Протестантино — усмихна се Пюмартен, — нима имате готов цитат от Библията за всяко деяние в този живот?

— Разбира се, та нали е затуй словото божие!

— Е, добре, тогава ми изнамерете един, който да подобава на неприятното положение, в което се оказах: изгубих двама души, при това точно пред сенокос и жътва.

— Има време да раздираш и време да съшиваш.

— Но как да съшивам, когато ни конец имам, ни платно ми се намира под ръка? И откъде да взема двамина земеделски работници, за да заменя тези клетници, след като гладът и чумата отнесоха в гроба, толкоз млади люде, че днес в цялата провинция не ще намериш и едного без работа?

— Така е, и на мен това ми е голяма грижа — поклати глава баща ми. — Още повече че в Мепеш и без туй бяхме твърде малобройни, (Забелязах обаче, че не предложи на Пюмартен да му помогне с хора за сенокоса и жътвата, което вероятно би сторил за някой благородник-хугенот.)

До каруцата, където баща ми приключваше с грижите и около последния ранен, се приближи Кабюс — с юнашки вид, подсилван от окървавената превръзка на главата му, с поглед горделив и страховито настръхнал мустак и му рече с онзи полусвойски-полупочтителен тон, с който обикновено се обръщаше към него:

— Гос’ин барон, Форкалкие е само ранен и сега настоява да говори с вас на четири очи.

— Какво иска от мен този злодей?

— Не знам, но е твърде настойчив.

— Добре, сега отивам.

— Внимавайте, Мепеш — предупреди го Пюмартен, — този вагабонтин като нищо може да е скрил оръжие в дрехите си!

— Синовете ми ще го претърсят по-напред.

Силно озадачен, аз тръгнах подире му, тозчас последван от Самсон, но когато случайно се обърнах назад, забелязах, че Франсоа, с вид силно отегчен и унесен сякаш в мечти, се беше направил, че не чува думите на баща ми и сега пристъпяше към Пюмартен. А тъй като последният беше братовчед на Диан дьо Фонтенак, заключих, че се кани да го поразпита за нея.

Цял облян в кръвта от многобройните си рани, от които обаче нито една не бе смъртоносна, Форкалкие седеше свит до стената на дома на госпожа Дьо ла Валад. Надвесих се над него и опрял пищов о слепоочието му, разкопчах жакета му (той не носеше броня) и най-щателно го претършувах, но не открих и следа от нож. Когато приключих с претърсването, той впери в баща ми изпъкналите си черни очи и с учудващо твърд глас, а и дишайки съвсем спокойно, изрече:

— Гос’ин барон, имам да ви моля за три неща.

— Казвай, вероломнико! — изръмжа баща ми, застанал на тоаз от него, и го измери със смразяващ поглед.

— В тази къща, на чиято стена съм се облегнал, скритом живеят двамината капуцини, които прогоних от обителта им. Молбата ми е да доведете единия от тях, за да се изповядам.

— Та ти вече прескочи трапа! Живец в тебе има колкото щеш.

— Така е, но затова ще поговорим, когато чуете третата ми молба. Втората е да не позволите на войниците си да разграбят дюкяна ми, дома ми и парите, които биха намерили там. Това са пари, спечелени честно и почтено още по времето, когато сам бях почтен. Нека ги оставят на жена ми и на децата ми.

— Тъй да бъде! — съгласи се баща ми. — Да чуем сега и третата ти молба.

— Гос’ин барон, какво ще ме правите сега, освен да ме предадете на господин Дьо ла Порт, който ще ме тикне зад решетките и ще ме излекува дотолкова, че да може подир туй да ме подложи на изтезания, а сетне ще ме предаде на съда, който пък ще ме осъди на смърт. И тогаз ще ме изкормят жив, ще ми отрежат мъжките хубостии, след това ще ме разчекнат между четири коня, ще ме окачат на въжето, а като ме свалят оттам, ще ми отсекат не само четирите крайника, но и главата. Всичко туй не ви ли се струва малко жестоко? — заключи той с ирония.

— Най-малко на теб подобава да говориш за жестокост, злодеецо! — възнегодува Жан дьо Сиорак.

— Ще ме прощавате, гос’ин барон, че съм убивал — убивал съм, но никога не съм измъчвал! Запрети ми го Дева Мария!

— А да ти е запрещавала случайно да не посягаш на живота на ближния си?

— Виж, туй тя не стори — отвърна баронът-месар със спокойна самоувереност. — Ще го река и на капуцина, та да приспадне от греховете ми за сторените престъпления.

— Накъде биеш с тези си брътвежи? — провикна се баща ми нетърпеливо. — И какво искаш от мен, кръвопиецо мерзки?

Форкалкие сниши глас:

— Искам, след като се изповядам да ме довършите с един удар на ножа си право в сърцето!

— И дума да не става! — извика баща ми.

— Напротив, ще стане! — възрази Форкалкие и като впери в него черните си очи, в които припламваха лукави искрици, добави: — Гос’ин барон, градът е останал без пукнат грош, а ви дължи вече хиляда екю. А и нивга не ще може да ви овъзмезди за разходите, поетите рискове и загубите, които претърпяхте във вашия поход, докато аз мога да го сторя.

— Ти!?

— Заделил съм си от плячката три хиляди екю, които съм скрил в обителта на капуцините, но така съм ги скрил, че и сто години да ги дирите, пак не ще ги намерите без моя помощ!

— Ще си помисля! — прекъсна го баща ми рязко и му обърна гръб.

Сподирен почти тичешком по петите от двамина ни със Самсон, той с широки крачки се отправи към каруцата и като дръпна настрана Пюмартен, дълго му говори на ухото.

— Какво мислите за подобна странна сделка? — попита го Жан дьо Сиорак накрая все така шепнешком. — Вярно е, че не одобрявам варварските изтезания, разрешени от нашите закони, но въпреки това съм на мнение да откажем.

— Аз пък смятам да приемем! — възрази Пюмартен. — Какво ме е грижа мен, че тоз негодник щял да бъде изтезаван публично в Сарлат? Това ще е чисто и просто забава за простолюдието и гъдел за госпожичките, ала от него и пукната пара няма да влезе в сандъците ми, на които покрай сушата им се видя дъното. А аз далеч не съм толкова богат, колкото сте вий, протестантино!

— Не че и ние сме чак толкоз богати, а просто сме по-пестеливи! — усмихна се баща ми. — При все това подобна сделка ме отвращава. Ако ли пък вземе и да се разчуе…

— Че как ще се разчуе, след като продавачът ще е мъртъв? Предлагам да разделим плячката на три неравни части. Хиляда и двеста за вас; толкова за мен и шестстотин за Кампаняк, тъй като не беше тук и следователно не се е излагал на същите опасности. Я ми кажете, Мепеш, случвало ли ви се е някога да спечелите толкова много само с един удар с нож?

Известно време Жан дьо Сиорак продължи да се опъва, но по-скоро като човек, комуто се ще да бъде убеден докрай, тъй като при подобни, толкова деликатни обстоятелства хугенотската му съвест, за разлика от католическата, поддаваше не отведнъж, а постепенно.

— Синове мои — рече той, като прегърна двамина ни със Самсон през рамо и ни дръпна настрана, — за туй, което чухте, ще мълчите като гроб! Става дума за честта ни!

— Разбира се! — уверих го аз, макар и силно смутен, че в случая баща ми бе използувал думата „чест“.

— Що се отнася лично до мен — промълви Самсон с дълбока въздишка, — то доволен съм, че на този клетник ще му бъдат спестени мъченията, които току-що изброи!

След като скривалището бе намерено, а съдържанието му — прибрано на сигурно място, баща ми повика двамината капуцини и ги помоли да се заемат със задълженията си. И докато те изповядваха Форкалкие, отдръпна се на достатъчно разстояние, за да не ги чува, без обаче да откъсва поглед от лицето на барона-месар, а когато монасите отслужиха службата си, приближи се до тях и се обърна към по-възрастния:

— Братко, тоз човек изглежда толкова щастлив, сякаш умре ли, ангелите начаса ще го отнесат право в рая и ще го сложат да седне до самия Иисус Христос!

— И до светата Дева Мария — допълни не без известна лукавина капуцинът, — на която приживе се е кланял с най-ревностно усърдие.

— Знам това, но на що се дължи тази му увереност? И ако човек наистина заслужава спасението на душата си със своите добри дела, както проповядва това вашата вяра, то с какви деяния, освен с убийства, би могъл да се похвали Форкалкие?

Капуцинът, който имаше бяла коса, но за сметка на това въгленочерни и извънредно живи очи, погледна баща ми.

— Вярно е, Форкалкие е сиромах откъм добри дела, но затова пък е богат с вяра! А както сам знаете, господин барон, неведоми са пътищата божи.

— И аз така мисля — кимна баща ми и тъй като запази мълчание, монахът продължи:

— Ала ще умре ли той? Стори ми се доста жизнен, въпреки раните си!

Жан дьо Сиорак сви рамене.

— Та нима не е по-милосърдно да избиваме таквиз разбойници веднага, отколкото да ги подлагаме на разпит, да ги бесим и изтезаваме?

— Безспорно е така! — съгласи се капуцинът и стрелна баща ми с проницателен поглед. — Ако към това, разбира се, наистина ви подбужда милосърдието.

— Милосърдието е само една от подбудите ми — отвърна баща ми с прямота, от която просто не знаех дали да се възхищавам, или не.

Тогава вторият монах, който до този момент със сведен поглед и мушнати в ръкавите на расото си ръце смирено стоеше малко встрани, вдигна глава и с кротък глас попита:

— А кои са другите ви подбуди, господин барон?

Баща ми сложи ръце на кръста и се разсмя:

— Ама че сте и вий, отци! Та нима не знаете, че хугенотите отричат устната изповед? Но при все туй и двамината сте толкова изкусни, че малко остана да ми изтръгнете от устата де що грях имам… — Тук той се сепна и отсечено, по войнишки добави: — Отци, времето напредва! Продължавайте, моля ви, да оказвате на ранените подкрепата на вашата вяра. И позволете ми да ви кажа в момента, в който се разделям с вас, че силно се възхищавам на тази ви себеотдайност, която ви накара да останете в Сарлат през цялото време, дордето върлуваше чумата! А ето ви и това в знак на моето уважение — заключи Жан дьо Сиорак и пусна няколко екю в шепата на по-възрастния, — ако благоволите, разбира се, да приемете лептата на един еретик.

— Според нашата света римокатолическа църква вий сте несъмнено еретик — отвърна капуцинът, като мушна екютата нейде в гънките на расото си, — но лично аз, съдейки ви сега според делата ви (той се усмихна), предпочитам да смятам, подтикван от милосърдие (и отново се усмихна), че сте просто един заблудил се християнин, когото обаче отново ще срещна в края на пътя си.

— От вашите уста — в божиите уши! — изтежко рече баща ми.

Сетне кимна за сбогом всекиму поотделно и ме дръпна да вървим, все така преметнал ръка през рамото ми. Когато се отдалечихме на няколко тоаза от тях, аз полугласно забелязах:

— Капуцините бяха в дома на госпожа Дьо ла Валад, когато облегналият се на стената му Форкалкие ви отправи молбата си. Дали пък не са го чули? И дали това не ви подбуди да им дадете рушвет?

— Това е само една от подбудите ми — усмихна се Жан дьо Сиорак. — Другата е, че са просто бедни, истинно състрадателни и неподправено всеотдайни, а при това и гледани с доста лошо око от епископията.

Веднага щом стигнахме до каруцата, в която лежаха четиримата убити от нашия отряд, баща ми повика Кабюс.

— Доведат ли ни конете, аз, Пюмартен, синовете ми и Кулондр Желязната ръка отиваме в града, за да се срещнем с консулите, които до този момент, както сам виждаш, още не смеят и носа си да подадат вън от портите. В наше отсъствие тук ще командуваш ти, Кабюс! Преди всичко довърши ранените разбойници, като започнеш от Форкалкие! Свършиш ли тази работа, спокойно можеш да си затваряш очите, ако ония коцкари, людете на Кампаняк и Пюмартен, рекат да си позволят някои волности с блудниците на барона-месар. Много внимавай обаче и някой от нашите да не се поведе по акъла им! Казвам ти го не само като хугенот, но и като лекар. От пръв поглед ми стана ясно, че някои от тези сластници са цели проядени от неаполитанското зло116. Добре знам, че когато един мъж отнеме нечий живот, иде му силно желание да сътвори такъв, което е и причината за толкова насилвания подир превземането на някой град. Но ти, Кабюс, си имаш хубава и блага жена, тъй че не се навирай там, където, както казваше покойната ми съпруга, не бих пъхнал дори върха на бастуна си!

— Амин! — заключи Кабюс, като засука мустак. — Всичко ще бъде сторено по ваша воля и възбрана тъй, както го рекохте!

Консулите, които заедно със сенешала и господин Дьо ла Порт се бяха събрали в кметството, обсипаха с възторжени похвали баща ми и Пюмартен за това толкова смело и увенчало се с такъв успех начинание, като не пропуснаха обаче да добавят, че градът, бивайки докаран до съсипия, никога не би могъл да ги възнагради според бляскавите им заслуги, в отговор на което Пюмартен заяви, че славата му била предостатъчна, а баща ми, без дори зъб да обели, дълбоко се поклони.

Господин Дьо ла Порт се поинтересува дали сме заловили пленници.

— Нито един! — отсече баща ми. — Нашите войници ги избиха до крак.

— Жалко — промълви прокурорът. — Да имахме поне един-единствен пленник, щяхме да го подложим на изтезания и да го заставим да ни каже къде е скрита голямата плячка, която баронът-месар натрупа на гърба на сарлатчани, като силом им вземаше бач за минаване през Ландревийската порта.

Доста смутен от чудото, аз хвърлих поглед към баща ми, но на него и окото му не мигна.

— Но как стана тъй — продължи да упорства господин Дьо ла Порт, — че от цялата разбойническа банда ни един не е останал жив?

И понеже баща ми продължаваше да мълчи, Пюмартен мрачно отговори:

— Причината за това са понесените от нас загуби. Войниците ни силно се бяха озлобили срещу онез разбойници.

— Разбирам — кимна господин Дьо ла Порт, но очевидно подобен отговор далеч не го задоволяваше.

Въпреки това той също ни направи големи комплименти, макар и не толкова горещи, колкото тези на сенешала, който, бивайки особа най-висшестояща в града, говори последен и най-красноречиво от всички, уверявайки ни, че ще пише за нашия подвиг на перигорския губернатор, който на свой ред щял да пише на краля. След това един подир друг прегърна баща ми, Пюмартен, Франсоа и Самсон, но мен забрави, очевидно, защото бях толкова кален и окървавен. Сенешалът бе внушителен на ръст благородник, облечен от глава до пети в бледосин сатен, с широка, снежнобяла плисирана яка, с безупречно подкастрена брада, чиста, грижливо накъдрена коса и дотам просмукал се от благовония, че стореше ли един само жест, а той в никой случай не ги пестеше, наоколо се разнасяше главозамайващо ухание.

Двамината консули бяха говорили на перигорски, поукрасен тук-там с по някоя френска дума; господин Дьо ла Порт — на френски, както подобаваше на един кралски сановник, макар и попримесен с някои чисто нашенски изрази, ала сенешалът, подобно на господин Дьо Л., се беше изразил на съвършен парижки френски, като високо извиваше глас в рязък, писклив изговор и при това отваряше уста едва-едва по-широко от процепа на църковна кутия за милостиня.

В момента, в който Пюмартен и баща ми излязоха от кметството, стълпилото се простолюдие, което ги очакваше, начаса ги заобиколи с гръмки приветствени викове. Широко усмихнат, Жан дьо Сиорак бързо скочи на седлото, последван от синовете си, Пюмартен и Кулондр Желязната ръка, който в наше отсъствие бе вързал конете ни за взиданите в каменната настилка на улицата железни халки, без изобщо да отвръща на настойчивите въпроси на наобиколилите го селяндури, които искаха да узнаят подробности около битката. Голямо бе облекчението и радостта на Сарлат, освободен завинаги от тегнещата над градските порти тирания на барона-месар, още повече че мнозина млади нехранимайковци в самия град се канеха да се присъединят към него и тормозеха сарлатските буржоа с безчинства и лудории, досущ подобни на онези номера, които си погаждат пажове и лакеи на панаира в Сен Жермен.

След като се измъкна от тълпата, малкият ни отряд се насочи към Ландревийската порта, но преди да стигнем до нея, баща ми мимоходом зърна някакъв човечец, седнал в теглена от червеникаво магаре каручка, който ронеше горчиви сълзи. Като рече на Пюмартен да продължи сам нататък, той се върна назад, последван от Кулондр и двамина ни със Самсон. Видяло пътя си препречен от конете ни, червеникавото магаре на мига се спря, а Жан дьо Сиорак се провикна:

— Помози бог, друже! Как я караш? Комай зле, ако съдя по сълзите ти! Как те викат?

— Пьотремол.

— В Маркаис знаех един Пьотремол, който се опита да изцери ревматизма си, като скочи посред зима в ледения извор на свети Авит.

— Той ми е братовчед.

— В Сирей пък знам друг Пьотремол, когото лани едва не обесих, задето бе отмъкнал от една моя ливада пълен чувал трева.

— И той ми е братовчед.

— Ще рече, Пьотремол, че щом знам братовчедите ти, знам вече и теб! Но я ми кажи къде си тръгнал с тази пълна с кожи каруца, при това теглена от червено магаре? Не си ли чувал, че в Нормандия казват: коварен като червено магаре?

— Коварна е орисията ми, която ме съсипа, а не таз незлоблива гадинка, дето ми желае само доброто! — промълви Пьотремол, обливайки се в сълзи. — Ако лани бяхте обесили братовчеда ми от Сирей, то знайте, че днес щях да му завиждам, гос’ин барон! Щото и аз ви знам.

— С една дума, голяма е мъката ти, Пьотремол, при все че, както виждам, не ще да си от бедните: магаре си имаш, каруца, че и цял куп кожи, а по занаят си, предполагам, я кожар, я сарач!

— И едното, и другото — кимна Пьотремол, — и от година насам майсторувам за вашия братовчед Жофроа дьо Комон в Миландския замък. Но, уви, когато подир оная напаст се завърнах в Монтиняк, не намерих ни жена си, ни децата си, отнесени всичките от чумата, нито пък дома си, изгорен по нареждане на консулите, за да се унищожи заразата!

— За това те ти дължат обезщетение.

— Което никога не ще получа, тъй като градът е разорен. Но малко ме е грижа мен за дом, след като не мога вече да прибера в него ни жена си, ни кое да е от четирите ми ненагледни дечица на годинки от пет до десет, че и до едно хубави като тогова тук! — И той посочи Самсон, когото разказът му бе накарал също да се разплаче.

Всъщност вгледаше ли се човек по-внимателно в него, откриваше, че Пьотремол е почти толкова рижав на косъм, колкото и магарето му, както и че сам е мъж снажен и хубавеляк въпреки унинието си, занемарената брада и съсипаното от мъка лице.

— И накъде си поел сега? — попита баща ми.

— Да се обеся, ако не беше магаренцето ми, което ме обича и ме кара, накъдето му очи видят! То и ме докара дотук — някога по тия места си е имало дружка. Но в Сарлат, че и в Монтиняк, никому вече не е нужен сарач, защото по чумата бяха изядени всички коне. Пък и магаренцето ми не си намери дружката — и нея трябва да са я изяли.

— Добре, Пьотремол, кажи тогаз на твоето юначно магаре да те откара право в Мепеш! Конете ви са здрави и читави, а имаме и колкото щеш кожи за дъбене, седла за правене и хамути за потягане, а за теб, ако скланяш, храна и покрив, многобройна компания, че и магарица за магарето ти!

И без да чака ни съгласие, ни благодарност, Жан дьо Сиорак обърна коня си и тъй ненадейно полетя в галоп, че се оказах на опашката на нашия малък отряд, препускайки стреме о стреме с Кулондр Желязната ръка, който ме измери с поглед и се прокашля така, сякаш се канеше да проговори. Бях до немай-къде смаян и докато препуснах в тръст до него току го поглеждах, при това не без известен страх, щото го знаех, че отваря уста единствено, за да ти скъса сърцето.

— Ей ти още веднъж чиста печалба! — процеди той зловещо през зъби. — Един си отива, друг идва. А тоя, който струва колкото теглото си в злато, не е, слава богу, — нито кривоок, нито пелтек!

Нашите жени ни посрещнаха с пронизителни писъци и вайкания, когато дружината ни премина по трите подвижни моста на Мепеш с един мъртвец в каруцата, Побратимството повери на Малигувица и Алазаис грижата да му свалят бронята, дрехите и ботушите, да измият окървавеното му тяло и да го загърнат в покров, преди да го изложат за бдението на първия етаж на североизточната кула в същата онази стая, в която братята Сиорак бяха живели по време на карантината си.

Според обичая затвориха плътно капаците на прозорците и запалиха светилник. Малигувица, която вече се беше нахранила, пое първа бдението. Скоро обаче покойникът бе посетен от Фожане, който дойде да му вземе мярка за ковчег. И готвачката, намерила кого да занимава с дивотиите си, шепнешком взе да му се жалва, че вярата на господарите й забранява да закрепи едно разпятие в пръстите на покойника.

— Голяма файда, няма що! — изръмжа през зъби Фожане, чиито страхове думите на Малигувица засилиха още повече.

Защото това беше вторият ковчег, който правеше от идването си в Мепеш (първия бе сковал за майка ми), та сега, дълбоко в душата си силно обезпокоен, се питаше дали по силата на числената взаимовръзка скоро нямаше да му се наложи да майстори и трети.

— Ам’че то открай време си е такъв обичаят! — не мирясваше Малигувица, която не можеше да проумее как Марсал Кривоокия ще иде на небето без разпятие в ръце.

— Едно е сигурно — високо заяви бъчварят, дордето повторно вземаше нужните му мерки, — гътна ли се да умирам трети, не аз ще си правя ковчега!

И предоволен от това, че по толкова логичен път е стигнал до това утешително за собственото му бъдеще заключение, Фожане насочи вниманието си към покойника и захвана да го оплаква:

— Клетият Марсал, та сутринта беше толкоз жив и бодър и с такава охота си сърбаше чорбата!

Каза не Марсал Кривоокия, а само „клетият Марсал“ от уважение към покойника, чиито склопени очи вече нивга и никому нямаше да разкрият своя недостатък.

— Клетият Марсал! — поде като ехо Малигувица. — Като се сетя колко беше благодушен, работлив, скромен досущ като Иисуса, че и фустогонец не беше (порок за живия, добродетел за покойника), а като си помисля, че господарите ще го погребат така, както погребаха и господарката — без хич да му придирят, наспроти новата им вяра!

— Ами аз? — прекъсна я Фожане. — Ами аз като си помисля, че не много отдавна и той като мен най-решително отказа да поеме воденицата на Бьоните от страх да не го убият пладнешки разбойници! А ей го сега, цял леден и вкочанясал се, дордето Кулондр Желязната ръка си върти воденицата, сърба си чорба с винце и всяка нощ й замята на Жакот фустата. Не че му завиждам! Знаеш, Малигувице, че малко вяра хващам аз на женорята.

— Уви, че и светена вода хич няма — въздъхна Малигувица, — щото господарите я смятат за идолопоклонска, макар инак да е твърде полезна за отпъждането от покойния на седемдесетте и седем демона на пъклото!

— Ако не замятах крак — продължаваше Фожане, — то наместо да ме оставят да вардя замъка с господина екюйе и Алазаис, господарят бездруго щеше да ме вземе със себе си в Сарлат и кой знае дали сега аз нямаше да лежа тук, злочести ми Марсал, наместо ковчег на тебе да правя! — И добави, но вече шепнешком: — А туй доказва, че е много по-добре да си хром с единия крак, отколкото кривоок!

По същото време в стаята на югозападната кула Барберин, натиснала ме в купел гореща вода, сваляше от мен калта и кръвта, макар отначало да я бях уверявал, че мога и сам да го сторя. „И дума да не става, душице моя жълтоуста! — възнегодува дойката. — А гърба ти кой ще изтърка?“ Бях твърде натъжен, за да й се противя повече и се оставих в силните й ръце, които ласкаво втриваха в тялото ми ароматния мепешки сапун. „Иисусе преблаги! — дивеше се Барберин. — Че то тез момчета току пред очите ми растат, а аз дори не забелязвам това! Че и тоз Пиер, дето го кърмех, когато сама бях осемнайсетгодишна, ей ти го вече на тринайсет години, кажи-речи мъж, при туй плещест, с яка гръд и корав дирник, че и сам досущ като жребец някой се е разлудувал!“

— Уви — поклатих аз глава, — никак не ми е сега до лудории!

— При все туй разправят, че си се проявил достойно в битката! — възрази Барберин. — Убил си трима от онез злодеи, като двамата си поразил с куршум, а третия — със сабя.

— Тъй е — потвърдих, — но на същия този трябваше да му издърпам от тялото сабята си и той избълва върху ми цялата си кръв.

Барберин само въздъхна и премълча, изля върху главата и плещите ми черпак гореща вода, за да ме изплакне и ми нареди да излизам от купела, след което ме накара да легна в широкия й креват и се зае да ме разтрива със същите онези милувки и нежни пощипвания, които в детството ми неизменно съпътстваха този ритуал, като току ме душеше, милваше и целуваше, редейки с плътния си и напевен глас нескончаем поменик от гальовни имена: „Душицата ми той… Петленцето ми хубаво… Бисерчето ми ненагледно… Сърчицето ми то младо и зелено!“

Колкото младо и зелено да беше, сърцето ми изнемогваше под тягостното бреме на зловещи мисли и при излелия се върху му порой от милувки и нежност изведнъж поддаде, неспособно повече да задържи всичко това в себе си. Притиснах се към Барберин, зарових лице в разкошната й гръд и избухнах в ридания. „Хайде, пиленцето ми, стига вече!“ — гукаше Барберин, облегнала се на покритата с платно стена, като ме люлееше в щедрите си благи обятия.

Но колкото повече ме люлееше и нашепваше ласкави думи, обсипвайки в същото време челото ми с целувки, толкова повече се обливах аз в горчиви сълзи, разтърсван от безутешна скръб, и сигурно дълго време още щях да ридая, ако в прохода откъм витата стълба, която майка ми бе изкачила един-единствен път в отсъствието на Барберин, за да ми пожелае лека нощ, внезапно не се беше появила главата на Малката Еликс с потъмнели от ярост очи.

— Гос’ин Пиер — подвикна тя рязко, — гос’ин баронът ви очаква на трапезата!

Станах, изтрих сълзите си, облякох чистите дрехи, които Барберин ми беше извадила от раклата, и се спуснах по витата стълба подир Малката Еликс. На последното стъпало, вече далеч от ушите на майка си, тя се обърна, измери ме с изпепеляващ поглед и ядно просъска:

— Мухльо такъв! Не те ли е срам да ревеш като сополанко някой между ненките на една дъртофелница?

— Дъртофелница ли? — възмутих се аз. — Така ли говориш за майка си? Та тя едва-що е минала трийсетте! И кой ти позволи да ме наричаш мухльо?

— Ще те наричам както си ща! И мухльо, ако искам! И пъзльо, ако искам, че и ревльо!

— Хубаво, а ей ти сега и награда за волностите, които си позволяваш! — рекох аз, окопитил се вече напълно, и й извъртях по една яка плесница и от двете страни.

— Пиер мой мили! — писна тя, стресната не толкова от плесниците, колкото от смразяващия ми поглед.

— Твоят Пиер вече не е твой! — срязах я надменно. — И нито тази нощ, нито пък следващите ще ме видиш повече при себе си!

Сетне я загърбих начумерен и без дори веднъж да погледна назад, отправих се с широки крачки към голямата зала, за миг забравил покрай разпрата ни гнетящите ме черни мисли.

Всички войскари бяха вече насядали край масата, но нищичко, уви, та дори и пряко сили на въображението не напомняше за оня буен пир, който същия този ден преди разсъмване баща ми изнапред ни бе описал и на който всеки щеше „да разказва юначествата си, за които дълго време подир туй, бъдете уверени, ще се говори по вечерна раздумка из селата ни“. Всеки бе забил поглед в чинията си и никой не понечваше зъб да обели, като нито пилетата на шиш, печени на огън от лозово върше, нито многобройните превкусни гозби, нито дори виното от най-добрата реколта на Мепеш съумяха да развържат езиците и да разсеят унинието. Защото мъртвият, както и сутринта, пак беше сред нас, но този път в североизточната кула и с разтерзано тяло. Кабюс и Кулондр Желязната ръка, които знаеха Марсал Кривоокия вече цели двайсет и четири години, от 1540-а още, сиреч от същата година, когато като войник в Нормандския легион беше постъпил на служба при двамината капитани, без изобщо да се срамуват, неспирно лееха сълзи, дордето се хранеха, заврели лице в паницата си. Те всъщност бързаха, поглъщайки всичко наред, без дори да усетят вкуса му, и още преди останалите да са приключили с яденето поискаха от побратимството разрешение да си вървят — единият в Брьой, а другият на мелницата на Бьоните, за да успокоят по-скоро жените си. Едва-що получили такова разрешение, същото поиска и Йона. „Щото Сарацинката е трудна — поясни той — и силно се кахъри поради отсъствието ми!“

След като и тримата си тръгнаха стана още по-лошо. Баща ми се опита да накара всеки от останалите да разкаже що е сторил в Ландревийското предградие, лице с лице срещу разбойниците. Подчиниха му се, но туй бяха разкази унили, щото нито им от сърце идеха, нито вече гордост изпитваха някаква. В размърдването, последвало искането на баща ми, слугуващата на масата Еликс, която до този момент нито веднъж не бях погледнал, се приближи до мен, за да ми напълни чашата и ми пошушна на ухото:

— Мой Пиер, не ми ли се усмихнеш, начаса ще ида да се хвърля в кладенеца!

На което аз също шепнешком отвърнах:

— Ама че си глупава, та нали ще ни отровиш водата, дето я пием!

Усмихнах й се все пак, но с половин уста, та да разбере, че съм й простил само наполовина.

Като видя колко са умърлушени людете ни, баща ми, бивайки човек изключително деликатен, за да настоява повече, също побърза да приключи с обеда, който бе замислен като славен празничен пир, но приличаше по-скоро на помен за бог да прости, макар че ако Марсал Кривоокия се беше поминал от болест, то сътрапезниците, с помощта на виното, разбира се, щяха да бъдат несъмнено далеч по-весели и буйни. Но по смущението им, по извърнатите погледи и по все тъй печалния им вид ясно се виждаше, че ги гнетеше мисълта, щото тази смърт би могла да бъде избегната, както и че баща ми се беше прославил надлъж и нашир и забогатял със скрита плячка (Та имаше ли някой от людете ни да не знае това!?) на гърба на слугите си.

Когато бе обяснявал в Ландреви причините за насилванията на жени подир превземането на някой град, баща ми беше рекъл на Кабюс, че отнеме ли един мъж нечий живот, иде му силно желание да сътвори такъв. И въпреки че Малката Еликс, научила ги от Малигувица и скритом от майка си, да знаеше „онези“ билки и „де да ги туря“, тази нощ не изпитвах никакво желание да й дам каквото и да било, а по-скоро ми идеше сам да подиря нежност и утеха в ласкавите й обятия. Тя обаче не беше на това мнение и с помощта на безброй умилквания и целувки най-сетне получи от мен онова, което диреше, но само веднъж, а тъй като много скоро отново взе да суче снага, сопнах й се да миряса и да престане да се върти, а ако й е възможно, разбира се, и да не говори, защото никак не ми е до нейните лудории.

— Мой Пиер — прошепна тя след малко, тъй като наистина не й беше по силите да мълчи дълго време, — кое те толкоз силно натъжава?

— Всичко в този поход — отвърнах. — Всичко, от начало до край!

— И смъртта на Марсал Кривоокия ли?

— Да.

— И туй, че си убил трима души?

— Също, и най-вече третия, комуто трябваше да издърпам сабята си от тялото!

Тя понечи да продължи, но аз й изсъсках да престане както с въпросите си, така и с тези си коварни милувки и да ме остави на мира. Малката Еликс се подчини, но непривикнала на толкова дълго мълчание и неподвижност, скоро заспа.

Сгушила се топла и нежна в обятията ми, тя изцяло ми принадлежеше до мига, в който на свой ред се унесох в сън. Но можех ли да й кажа, че онова, което затъкваше с корава буца гърлото ми, далеч не бе нито смъртта на Марсал Кривоокия, нито споменът за пронизания от мен разбойник, а „странната сделка“ между Форкалкие и баща ми, в резултат на която моят кумир ми се струваше вече не чак толкова съвършен?