Величието на Франция

Глава девета

След подписването на Амбоазкия едикт, който признаваше съществуванието и правата им, хугенотите престанаха да бъдат люде извън закона. Това означаваше, че можехме отново да наобикаляме селата си, а баща ми да отиде в Сарлат, което той и стори, но след като по-напред се разпореди да изпроводят до замъка й Диан дьо Фонтенак, вече напълно оздравяла и преливаща от жизненост. Жан дьо Сиорак можеше да я отпрати и преди месец още, но тъй като се доверяваше на Фонтенак колкото на усойница, а още повече и в такова размирно време, той на драго сърце се реши да позадържи в Мепеш подобен залог, осигуряващ го срещу всяко вероломство от страна на нашия добър съсед. След заминаването на Диан, която през целия си престой в Мепеш нито веднъж не напусна порталната кула и никой от нас, с изключение на баща ми, така и не видя, освен отдалеч и на прозореца й, загърната в бялата си шуба и вперила в нас зелените си очи; та след заминаването й почувствахме такава неимоверна пустота, сякаш любима нам поема завинаги се бе изтрила от паметта ни. А да не говоря за клетия Франсоа, полагащ всички усилия, за да скрие унинието си, което побратимството тъй и не благоволяваше да забележи.

Фонтенак изпроводи с нарочен пратеник до барона на Мепеш едно изключително любезно писмо, петстотин екю в дар и един испански кон. Парите баща ми върна, но грижливо скъта писмото в сандъците си и задържа коня. Това бе черна кобила, доста дребничка наистина, но инак цялата огън, която аз възседнах още първия ден след провъзгласяването на едикта, когато баща ми тръгна по работа за Сарлат, придружен от Марсал Кривоокия, Фожане, двамината братя Сиорак и тримата си синове, всеки с по два пищова в кобурите на седлото и с висяща за темляка на дясната му китка гола сабя. Баща ми се опасяваше не толкова от засада някоя по пътя, колкото от избухването на вълнения сред простолюдието в самия Сарлат, насъсквано от проповедниците, които (също недоволни от Амбоазкия едикт) на всяка неделна литургия бълваха хиляди проклятия срещу нашите.

Прокурорът, Гийом дьо ла Порт, когото междувременно бяхме предупредили за нашето идване, вече чакаше баща ми при Ландревийската порта. Той ни помоли да приберем сабите, което ние тозчас сторихме, и тръгна да ни съпроводи, яздейки стреме о стреме с баща ми, усмихнат и словоохотлив, но без за миг дори да изпуска от очи прозорците, като прекоси така заедно с нас цял Сарлат, та чак до Ригодийската порта. Оттам, наблюдаван с огромно любопитство от минувачите и накачулилите се един върху друг по прозорците зяпльовци, малкият ни отряд потегли обратно, сетне свърна вляво, мина покрай дома на епископа и катедралата, пред която господин Дьо ла Порт се прекръсти, а баща ми от учтивост свали шапка, и накрая спря пред кметството, на чиито стъпала бе посрещнат от господин Дьо Сали, главнокомандуващ кралските войски в Перигор, разквартирувани в Сарлат, както и от двамината градски консули. И всичко това мина мирно и тихо и без каквато и да било проява на враждебност от страна на населението, ако не се смятат два-три злобни погледа, отправени ни от прозорците от неколцина фанатици, които обаче се дължаха по-скоро на религиозно рвение, отколкото на лична неприязън.

С една дума нищо не се случи и това силно ме огорчи, тъй като бях вече дванайсетгодишен и за първи път носех сабя, както подобава на истински благородник, и макар тя да беше доста къса, аз бях до немай-къде горд и изпъчил се на испанската си кобила, се чувствах непобедим. След като се спешихме и поверихме конете си на нашите войници, двамата със Самсон придружавахме баща ми навсякъде, като брат ми крачеше от лявата му страна, а аз — от дясната, свъсил страховито вежди и с небрежно отпусната върху дръжката на сабята ръка, като не спирах да се озъртам наоколо с изключително самонадеян вид. Някъде около пладне баща ми направи обичайното си посещение при Франшу, връчи й поредното малко подаръче, сетне дълго й шептя нещо в ухото и вече тъкмо си мислех, че едва ли някога ще спре да я мляска по бузите и да потупва закръглените й ръце, когато той най-сетне се сбогува.

Макар да беше вече хугенотка и жена семейна, нито в Брьой, нито в Мепеш окончателно се бяха примирили с присъствието на Сарацинката, та се наложи как ли не да го усукваме и пресукваме, за да бъде тя най-сетне приета, и то преди всичко от жените, възмутени до дъното на душата от очите, косата и цвета на кожата й.

Първият, успял да се наложи на жена си по ясен и недвусмислен начин, беше Кабюс, и това стана, когато Като категорично отказа да изпълнява задълженията си на съседка, твърдейки, че Сарацинката в никакъв случай не е жена като жените.

— И какво й е тогаз по-различното? — ревна заплашително Кабюс и със страховито изражение на лицето засука мустак. — Че няма ли си и тя като теб и две ненки, и дупка за мъжкото, че и корем, за да си износи рожбата? Е, не ще и дума — додаде той с присъщата си гасконска тактичност, — че, няма нито прелестното ти личице, Като, нито пък добрите ти обноски, но щом моят побратим Йона си я харесва такава, каквато е, то значи в крайна сметка разликата опира само до козината, както е и при кучетата, от които някои са черни, други — рижави или на петна, а трета — бели като сняг. Знай от мен, Като, че доброто животно си личи не по косъма, а по работата!

Но на раздумката подир вечеря Малигувица и Барберин подхванаха друга песен. След смъртта на Изабел баща ми на драго сърце предпочиташе да се заседява при людете ни, отколкото да бърза веднага да се присъедини към Совтер в библиотеката, въпреки че там гореше много по-буен огън. Баща ми обаче се нуждаеше не толкова от тази топлина, колкото от простодушието и веселието на нашите войници, а също и от присъствието на жените, и преди всичко — от това на Барберин и нейните двамина малчугани, единият от които не изпускаше полата й, дордето другият се гушеше в люлката си от кестеново дърво, която дойката току побутваше с крак в очакване да дойде време, за да накърми и единия, и другия — гледка, очароваща всички ни, но най-вече баща ми, чиито мисли минаваха по-напред през сърцето, а сърцето му се подчиняваше първо на чувствата. Освен това сега Анет и Жаку биха били млечни братя на двамата мъртвородени синове, които Изабел беше добила, и от които вторият й бе струвал живота. Вече споменах, че намерението на баща ми бе те да бъдат възпитани в замъка, но в никакъв случай като доведения ми брат Самсон, разбира се, а горе-долу както братовчедите ни Сиорак, като по този начин щяха да заемат положението както на слуги, така и на роднини. С тях, поне така твърдеше баща ми, ни свързваше по-скоро млечна, отколкото кръвна връзка, а пък и Анет беше кръщелник на Изабел дьо Сиорак.

Двамата малчугани по нищо не приличаха на връстниците си, каквито в нашите села срещахме множество: покрити от глава до пети с мръсотия, с гъмжащи от въшки глави, а през лятото — и от струпалите се в ъгълчетата на очите им неизбежни мухи. Напротив, бяха белички, розовки и с неизменно чиста косица, защото баща ми толкова много държеше на чистотата, че в придирчивостта си нерядко стигаше дори дотам, да укори Фожане пред всички ни, и то на трапезата:

— Краката ти вонят, драги! Я иди да ги измиеш на помпата!

Макар че от самото начало на седянката Барберин дори за миг не бе престанала да го дундурка в люлката му, Жаку ненадейно пронизително писна, в резултат на което Анет на свой ред се разхленчи и заради това начаса отнесе един шамар от майка си, тъй като за вечеря бе получил не само паница много вкусна чорба, бучка сирене от козата на Йона и компот от ябълки, но дори и малко месо, и сега ревеше не от глад, а от лакомия. Барберин се наведе, взе Жаку в скута си и го обсипа с толкова благи, толкова ласкави и гальовни думички, че изведнъж нетърпимо ми се прищя да съм на негово място. Успокоено от нежния шепот, бебето притихна и тя го подаде на Малката Еликс, която положи всички усилия да продължи поменика от глезотии, докато майка й се зае да разплита вързанките на сукмана си. Тя го правеше свенливо свела поглед, щото инак толкова мъже седяха около нея, но едновременно с вид някак горделив и тържествен, тъй като отлично съзнаваше, че си върши занаята и го върши добре, като доставяше на двамината си малчугани вкусна супица в чудесна гаванка, а на зрителите — удоволствие от гледката. Шнурът й бе както винаги цял във възелчета, които не минаваха през петелките, та тя захвана да ги развързва едно по едно със своите дебели, топчести в крайчеца пръсти, без при това ни най-малко да бърза, като така още повече усилваше нетърпението ни.

— Гледам те, Барберин — рече баща ми (но това той повтаряше всяка вечер), — та се сещам, че трябва да ти донеса от Сарлат нов шнур.

— О, този още си го бива, пък и са толкова скъпи! — успокои го Барберин, разплитайки и последния възел, и тозчас с уверен, щедър жест извади от пазвата си първо дясната, а сетне и лявата си гърда — тъй напращели и двете, толкова бели и валчести, че в стаята настъпи дълбоко мълчание, нарушавано единствено от тихичкото пращене на огъня и лакомото мляска не на двамата гладници.

За Барберин бе съща благодат да я облекчават тъй, от два чучура, от неизчерпаемото й мляко, чийто наплив между две кърмения ужасно я измъчваше и беше причина Анет, който караше вече четвъртата си година, все още да бъде допускан до тези пиршества, макар това да не минаваше без известни главоболия.

— Ох! Олеле, божке! — попъшкваше Барберин, чийто ръце бяха заети и поради туй не можеше да накаже виновника сама. — Еликс, я шляпни по дупето тоз малък грубиян! Съвсем ме изпохапа!

Еликс плясваше Анет по задничето и той веднага пущаше гърдата, ала само колкото да изреве негодуващо, след което отново я налапваше, но вече, без да си изпробва зъбките на нея.

И съмнение нямаше: в очите на баща ми наистина се бе прокраднала лека печал, докато се любуваше на тези тъй хубави, здрави и розови момчурляци, особено на Анет, същи дявол вече, палавник и на всяко гърне мерудия, както подобава на момче, вместо на двамината синове, които беше изгубил, и които сега щяха да бъдат на същата възраст, а да не говорим, че в този случай и Изабел щеше да бъде жива и не би търпяла сега мъките адови. Безспорно е, че и вечното проклятие, както и спасението са в ръцете господни, и че в непостижимата си мъдрост едничък Той решава съдбините ни, но за люде като нас, дето не вярваха в чистилището, таз нечестива притурка към истинното слово божие, бе наистина непоносимо да си представяме, че едно човешко същество, което толкова нежно бяхме обичали приживе, е обречено след смъртта си на вечните мъки.

И ако тогава на баща ми му бе минала през ум същата тази мисъл, а тя несъмнено често го спохождаше, щом я бе записал дори в Мисловника си, — то той навярно бързо я бе прогонил от съзнанието си, за да се наслади на очарованието на мига, тъй като в очите му припламнаха весели искрици, дордето слушаше одумките, които Барберин и Малигувица от началото на седянката не бяха престанали полугласно да си разменят, но сега, сред възцарилата се поради кърменето на двете деца тишина, достигнаха до ушите на всички.

— Че и на всичко отгоре — заяви Барберин с онзи спокоен тон, който й бе свойствен всякога, щом нейните момчетии се захванеха да я освобождават от млякото й — тя е толкова грозна, щото просто да ти прималее!

— Тъй е, право казваш! — съгласи се Малигувица.

— И кой е толкова грозен? — намеси се в разговора им баща ми и любопитно изви вежди.

— Сарацинката — смотолеви Барберин сконфузена, че са я чули.

— Сарацинката, грозна!? — прихна баща ми. — Мила моя Барберин, никак не те бива да съдиш за хубостта на една жена! Знай, че за да бъде хубава, жената трябва да притежава три основни съставни части, отговарящи на същите три и при коня, сиреч: гърди, задница и грива. А Сарацинката е богато и пребогато надарена и с трите, като достойнствата на първите две се подчертават още по-силно от тънкостта на снагата й, а колкото до гривата й, то по дължина, по гъстота и по якост тя може спокойно да се мери с гривата на черната кобила, дето ми я подари Фонтенак, която вятърът така красиво раздипля при галоп.

— Ще ме прощавате гос’ин барон, ама пък боята й е една… — не се стърпя Малигувица.

Баща ми пренебрежително махна с ръка.

— Цветът на кожата е без значение, любезна! Твоята Гавашет е също толкова мургава, колкото и Сарацинката, но при все туй е такава красавица, че не един и двама ще си загубят ума по нея.

Гавашет наведе очи, а Малката Еликс стана кръв червена от яд, като в същото време обаче изпъчи гърди, за да привлече погледа на баща ми.

— Да, ама Гавашет е такава, щото е руми! — рече Малигувица и гордо погледна дъщеря си.

— Тя е толкова руми, колкото си и ти! — разсмя се баща ми, от все сърце и с многозначителен вид добави: — Но за това — нито дума повече!

За миг настъпи мълчание, след което Малигувица подхвърли с язвителен тон, сякаш искаше да си отмъсти на Сарацинката за току-що нанесената й обида:

— Тя, Сарацинката де, не че е чак толкоз грозна, гос’ин барон, ама пък затуй е щерка на дявола и мора104!

— Ти пък откъде знаеш това, Малигувице? — начумери се баща ми. — Да не би Всевишния да ти го е подшушнал?

— Не е, гос’ин барон, ама всичко е личба! Първом, преди четири години Сарацинката се появи ей тъй, отникъде. Настанихте я вий на работа във Волпери, а подир три години тя взе, че се обърна на вълчица и се тикна право в ръцете на Йона, та да я прибере в пещерата си.

— Като през цялото това време не престана да работи като прислужница във Волпери! — разсмя се отново баща ми. — Кулондр Желязната ръка я е виждал там всяка седмица, когато ходеше с каруците!

— Тогаз точно ще да се е раздвоявала!

— Гледай ти, колко било лесно! Пиер, ти си виждал вълчицата. Я кажи коя лапа й беше счупена?

— Дясната задна — отвърнах аз, доволен от предоставената ми в този процес роля.

— А имаше ли във Волпери по същото време счупен крак и Сарацинката?

— Нищо подобно, гос’ин барон! — обади се Кулондр Желязната ръка. — Вървеше си тъй, както ний двамата с вас.

— Сатаната може всичко! — не се предаваше Малигувица.

— В такъв случай се оказва, че е също толкова могъщ, колкото и Всевишния! — сряза я баща ми с внезапно променен тон и сурово свъси вежди.

— Ами, как щяло! Как щяло! — писна Малигувица и се прекръсти ужасена и толкова пребледняла, сякаш, около нозете й вече трупаха кладата. — Благоволете да си припомните, гос’ин барон, че аз съм само една окаяна и невежествена женска и не знам нито кое и как, нито пък защо, та мога и да си мълча, ако смятате, че твърде много съм изприказвала!

— Не, Малигувице, все още не си казала достатъчно! — прекъсна я Жан дьо Сиорак, строго сбърчил чело. — Искам да чуя и останалите ти доводи!

— О, имам ги колкото щете, гос’ин барон! — увери го поокопитилата се вече готвачка. — Най-напред, вълчицата дотам омагьоса клетия Йона, че той я залюби и пожела господ да я обърне в жена.

— Пошегувал се е просто! — вметна баща ми.

Лично аз не бях убеден, че пожеланието на Йона е било шега, още повече, след като го бях чул от самия него, но премълчах, защото сърце не ми даваше да злепоставям каменаря.

— Тъй и стана! — заключи Малигувица тържествуващо. — Вълчицата се обърна в Сарацинката и се омъжи за Йона.

— Ако добре проумявам от туй вълмо нечувани глупости — рече баща ми, — вълчицата се е превърнала в Сарацинката, но въпреки това пак си остана вълчица, след като двете преживяха цели два месеца в пещерата на Йона при недотам добро разбирателство.

— Да, ама един ден вълчицата изчезна!

— Ще изчезне я, как няма да изчезне, след като беше схрускала едно от яретата на господаря си и се уплаши от гнева му! Точно тъй би трябвало да сториш и ти, Малигувице! — повиши тон баща ми, като я прониза с убийствен поглед. — Предупреждавам те за сетен път, че ако за твое нещастие продължиш да разнасяш из нашите села несмислените си клюки, прогонвам те тозчас от Мепеш и очите ми няма да те видят повече! А и никой тук, бил той мъж или жена, желаещ да се нарече мой приятел, нито ще изговаря, нито пък ще позволява да говорят пред него подобни осъдителни и злостни думи за Йона и съпругата му, а ще тачи, както и самият аз, е особена почит и двамината! А ти, Малигувице, щом си толкоз посветена в тайните на Сатаната, помоли го и теб да раздвои и да те превърне в угоена мишка, та да изгризеш някои непотребни ми вече книжа, които държа на тавана!

Тук Малигувица и Барберин се спогледаха ужасени, питайки се дали така баща ми не намекваше, че на тавана е открил доказателството за тайно изповядвания от тях култ към Девата. Но изрекъл това, Жан дьо Сиорак стана, заповяда на децата да си лягат, сетне рязко пожела лека нощ на двете жени и все още гневен, прекоси залата с широки крачки и излезе.

Въпреки глада и чумата, за които ще стане дума по-нататък, 1563 година беше благодатна за Мепеш. Тогава побратимството успя най-сетне да осъществи своя „чудесен и полезен замисъл“, предъвкван и лелеян години наред — да купи една воденица на Бьоните. До този ден бяхме зависими от мелницата в Кампаняк, и макар че собственикът й беше наш приятел, а и давнината, която изискваше, бе напълно поносима, това тежко се отразяваше върху цената на нашето брашно. И тъй, на състоялия се през пролетта на 1563 година в Сарлат търг на църковни имоти, побратимството откупи от корделиерите за три хиляди петстотин шейсет и седем екю воденицата в Горен, хубава и солидна постройка, която мелеше на три камъка: на бял — пшеница, на черен — ръж, ечемик и просо, и на трети — орехи за масло. Освен е воденицата ние се сдобихме и с включените в цената й много плодородни ниви, разположени в котловината между Мепеш и Таниес и до една на дължина, тъй като долината беше тясна и като заклещена между Мепешкия и Таниеския хълм, но в замяна на това по края й минаваше добре павиран път, който на запад водеше за Аизи, а на изток — до замъка „Пелвези“.

Тези ниви костваха продължителен и тежък труд на всички наши люде, на арендаторите ни и на голям брой надничари. Наложи се да ги отводняваме едва ли не метър по метър, за да ги освободим от всяка излишна вода, тъй като бяха сякаш прогнили и през дъждовните години на места можеше и до коляно да затънеш. Побратимството заповяда отводнителните канавки да се изведат чак до бреговете на Бьоните, като издигнаха от двете страни на реката и малки землени насипи, та да отбиват придошлата вода, а за да ги укрепят, засадиха ги с върбалак. Това означаваше да предвиждаш нещата много отнапред, тъй като несъмнено щяха да минат доста години, преди Сарацинката да ошмули за кошовете си върбите, растящи на две левги надолу по течението точно срещу каменоломната на Йона.

Пролетта на 1563-а беше толкова безводна, че работите на Бьоните бяха приключени без особени затруднения, но затова пък сушата ни създаде наистина големи ядове, когато трябваше да прекараме по северния склон на нашия хълм път от замъка до воденицата, по който да извозваме в едната посока зърното, а в другата — брашното. Склонът беше толкова стръмен, че се видяхме принудени да прокарваме пътя на тераси. Разчистването на дърветата не се оказа никак лесна работа, а изкореняването им — дваж по-трудна, тъй като поради липсата на дъжд земята се беше втвърдила като скала. Накрая трябваше и с каменна настилка да го покрием.

Споменах вече, че покрай воденицата в Горен побратимството се беше зарекло да направи не само голяма икономия, но и да извлече голяма облага. Наесен, когато им изсъхнеше зърното, а и зиме дори и всеки според нуждата си, мнозина дребни собственици от околността мелеха брашното си във водниците на Бьоните, тъй че сарлатските кордилиери навярно доста биха се замогнали, ако наместо сами да я стопанисват, не бяха дали своята под наем заради нейната отдалеченост, а арендаторът, нямайки никакъв интерес и облага, пръста си дори не бе помръднал да направи нещо и в крайна сметка, за да си спести било пирон, било покривна плоча или малко труд, беше оставил част от покрива да се попилее и жилищните помещения да изгният.

Мепеш се зае с всички необходими възстановителни работи, които освен това приключиха и много бързо, тъй като не ни липсваше нито работна ръка, нито материали.

Нов проблем пред нас постави изборът на мелничар, защото побратимството не пожела, както бе сторило това за каменаря, да го наеме в Сарлат чрез публично оповестяване, тъй като вече се доверяваше само на хора, чиято закалка им бе известна.

След като жилищното помещение на мелницата бе постегнато, побратимството повика след вечеря Фожане в библиотеката на баща ми и му предложи да се настани за постоянно в Горен, без обаче да изоставя бъчварския си занаят, който чудесно можеше да продължи да упражнява и на Бьоните, тъй като мелничарството беше работа сезонна и непостоянна.

— А за двойна работа — двойна плата! — додаде баща ми с насърчителна усмивка. — Освен това и брашното ти ще бъде безплатно. Пък и накрая все ще ти намерим из селата някоя хубава, и снажна мома от нашата вяра, дето за мъж да те вземе, да ти помага и момчетии да ти народи, та след това да има кой да те гледа. Защото човек не живее само ден за ден, а хлябът за старини се меси на младини!

Дребничкият смугльо, когото баща ми не забрави да покани да седне, имайки предвид недъга му (който обаче ни най-малко не му пречеше при коситба), изслуша съблазнителните му предложения без особено въодушевление. Докато баща ми говореше, а Совтер утвърдително кимаше с глава, Фожане непрестанно въртеше ту към единия, ту към другия малките си черни очички, които след всяка предоставяна му нова облага се изпълваха все повече и повече с тъга.

Когато баща ми свърши, той с достойнство поблагодари и рече:

— С мелничарството аз бих могъл да се справя, и дума да няма, защото нито в ръцете съм вързан, нито пък на раменете си наместо глава нося кратуна. И макар да съм куц (тук той се озърна, към Совтер), работата не ме плаши и господарите добре знаят това. Господарите проявяват наистина голямо великодушие, като искат да ми удвоят заплатата, но мисля, че и тук, в Мепеш, осигурен с храна и покрив над главата, аз пак припечелвам достатъчно с онова, което господарите ми дават отгоре. — За миг той замълча, сетне наведе очи и свенливо додаде: — А колкото до жената, сполай на господарите и за това, но да си кажа правичката, след като и тъй и инак съм го премислял, голяма вяра на женитбата не хващам. Гледаш я някоя, сладка досущ като мед на венчавката, а само подир седмица — злоуста като пепелянка. Жената е тъкмо обратното на кестена: мекото е отвън, а бодлите са отвътре. Не, на жена доверие аз имам толкова, колкото и на буре без обръчи!

— Но женитбата си има и своите благини! — възрази баща ми.

— Така е — поклати глава Фожане, — но благините са мимолетни, докато грижите край нямат. Бих предпочел да бъда наполовина обесен, отколкото да не случа с жена!

— Има и сполучливи бракове! — не се предаваше баща ми.

— Досега такъв не съм виждал — отвърна Фожане простодушно.

Тук Совтер леко се усмихна, а баща ми не намери какво да каже и тъй като и Фожане не продума повече, последва доста продължително мълчание.

— Ако добре съм разбрал, драги ми Фожане — рече най-сетне Жан дьо Сиорак, — нашето предложение не ти е никак по сърце.

— Срам ме е, че въпреки тъй почтените им намерения, пак дръзвам да откажа на господарите — въздъхна Фожане, — но да ида да живея в Горен, па макар и благат с всичко, дето ми го изредихте, за мен ще е все едно да бивакувам пред портите на смъртта, докато в Мепеш аз всяка божа вечер заспивам спокойно на остров, защитен от яки стени, сред мнозина верни, добре въоръжени другари и двамина капитани, от които по-храбри няма в цяла Франция. А в Горен на първата разбойническа шайка, която мине по пътя от Аизи за Пелвези и зърне на лунната светлина тази чудесна воденица, тозчас ще й хрумне да ви завлече я зърното, я брашното. И тогаз какво по-лесно за двайсетима — трийсетима от тях да ми разбият вратата, да насилят жена ми, а на мен червата на дантела да ми усучат! Ако не рекат по-скоро да си послужат с религията, за да прикрият злодеянието си, и не ме опекат като еретик със собствените ми дърва за огрев.

— Ти си ветеран от Гиенския легион и ще съумееш да се защитиш — прекъсна го Совтер, — пък и ние ще ти дадем аркебузи!

— И десет да ми дадете, пак няма да стигнат, ако онез вагабонти са трийсет! — поклати глава Фожане.

Сиорак и Совтер се спогледаха, поразени от необоримите му доводи, на каквито вече подозираха, че ще се натъкнат и при останалите. И нима хубавата ни воденица на Бьоните щеше да продължи да пустее поради липсата на мелничар?

На следната вечер те повикаха Марсал Кривоокия, но той, кривейки очи и заеквайки повече от всеки друг път, изяви същото категорично нежелание да напусне яките мепешки стени и да отиде да живее постоянно в Горен, където щял да се чувства „гол като костенурка без коруба“, както сам заяви.

Трябваше да приемем очевидното: нашите войници бяха несъмнено храбри, но не чак дотолкова, че да допуснат вероятността да се сражават сами на Бьоните с някоя от многочислените банди, от които провинцията просто гъмжеше.

Побратимството беше започнало вече да губи надежда, когато два дни по-късно Кулондр Желязната ръка помоли за разговор с господарите. Че Кулондр е проговорил бе само по себе си събитие изумителни, но това, че е пожелал дори да разговаря, просто сащиса побратимите. Те го приеха още същата вечер и тъй като Кулондр започна разговора си с мълчание, което застрашаваше да се проточи, баща ми му посочи едно ниско столче до огнището.

Никога досега изпитото като на постник лице на Кулондр не беше изглеждало по-унило. И макар очите, носът, устата, а и всички негови черти да бяха все тъй смъкнати надолу, малките му кафяви очи зорко проблясваха изпод тежките клепачи.

— Гос’ин барон, и вий, гос’ин екюйе — поде най-сетне той с хрипкавия си, свойствен на несловоохотливите люде глас, — а мен хич, тъй ли няма да попитате, дали не искам да ви стана мелничар на Бьоните?

— Без да се докачаш, Кулондр — отвърна Совтер, — но мислиш ли, че те бива за тази работа с желязната ти ръка?

— Да.

— И искаш да станеш мелничар?

— Да — потвърди пак оня и добави, — но само при някои условия.

Баща ми изумен се вторачи в него, а Совтер рязко попита:

— И какви са те?

— С онуй, дето го донесох като плячка, от Кале, имам достатъчно, за да купя две свине майки. Ще са ми нужни триците от Горен, за да изхранвам и тях, и прасенцата.

— И до колко глави възнамеряваш да гледаш? — полюбопитства баща ми.

— Къде трийсетина.

Побратимите се спогледаха.

— Ще видим! — отсече Совтер. — Това ли е всичко?

— Не — отвърна Кулондр, — искам и земите ви в Бьоните срещу дял и половина от печалбата.

— Земите ни в Бьоните срещу дял и половина от печалбата!? — ахна Совтер.

Кулондр отвърна на възклицанието му с мълчание и продължи да се взира в огъня с печално застинало лице.

— И това ще видим — рече баща ми и предпазливо додаде: — Предполагам, че ако вземеш земите ни срещу дял и половина от печалбата и в добавка част от триците за свинете си, няма изобщо да искаш заплата?

— Напротив, ще искам! — възрази Кулондр все тъй унило, но с бдително святкащи в процепа на тежките му клепачи очи. — Поне до първата продажба на свинете.

— И това ли е всичко? — поинтересува се Совтер надменно.

За миг настъпи мълчание. Кулондр гледаше огъня с обречения вид на човек, който не очаква нищо повече от този свят. След малко изхриптя:

— Ще трябва да се вземат и някои мерки за сигурността ми, като ми помогнете да прокопая от зърницата на воденицата до първия гъсталак край пътя за Мепеш един подземен проход, който би ми позволил в случай на нападение да ви предупреждавам.

— И една камбана ще ти е достатъчна! — сопна му се Совтер.

— Не е тъй, гос’ин екюйе — възрази отново Кулондр, като повдигна желязната си протеза със здравата ръка, сякаш искаше да облекчи рамото си от тежестта й. — Камбаната ще предупреди не само, вас, но и нападателите. Така те ще разберат, че викам някого на помощ и биха могли да ви устроят засада по пътя за воденицата, докато през подземния проход спокойно бих могъл да ви изпроводя и жена си.

— Жена ти? — възкликна баща ми, като се надигна от креслото. — Да не би и жена вече да си си намерил?

— Да — потвърди войникът. — За Жакот ми е думата, от Волпери. И тя е протестантка, както знаете.

— Но пък е само на петнайсет години! — изумен изви баща ми вежди.

— Е, може и да съм поодъртял вече, но тя все пак ми се врече! — отвърна Кулондр, без окото му да мигне.

— Малигувица веднага би задърдорила за, магия — подсмихва се баща ми.

— Никаква магия няма в туй — рече Кулондр сериозно. — Веднъж през миналата пролет, когато се връщах с каруците от Волпери, отървах Жакот от ръцете на четирима каймани, които тъкмо се бяха наканили да я насилят зад една рътлина. Жакот прониза единия с малкия си кинжал, а аз повалих двамина още с пищовите си. Четвъртият се нахвърли отгоре ми, но аз го халосах с желязната си ръка по темето, а сетне му прерязах гърлото със собствения му нож.

— И нищичко да не ми кажеш досега за това си геройство! — смая се баща ми.

— Ами тя, Жакот де, ме помоли да си мълча. Знаете ги какви са хлевоусти по селата — за нищо време щури приказки щяха да изприказват.

— Добър избор си направил, Кулондр! — похвали го баща ми. — Знам я Жакот, яка и храбра мома е тя и ще ти бъде от голяма полза.

Отново настъпи мълчание. Сетне Совтер, мрачен като буреносен облак и с ядно припламващи черни очи, удари с ръце по подлакътниците на креслото си и с неприязнен тон заяви:

— Нещата обаче далеч още не са решени! По-напред господин баронът и аз трябва да се посъветваме.

Кулондр нищо не отговори и отново впери очи в огъня.

— Добре, Кулондр — продължи Совтер, — да речем, че ти прокопаем подземния проход, но няма ли тогава да бъде твърде голямо изкушението да изоставиш поста си, ако положението стане твърде напечено?

По унилото лице на Кулондр пробяга едва забележима усмивка.

— Аз!? — изхриптя той. — Аз да изоставя зърното и брашното ви? Че и свинете си ведно с тях?

Отговорът беше повече от красноречив, но побратимството беше силно смутено и поради друга причина. За първи път в историята на Мепеш то се виждаше принудено да обсъжда спогодба, която не му носеше непосредствена облага.

Съвещанието на побратимите се проточи цял един ден и е много жалко наистина, че и думица не са споменал в Мисловника за разискванията си, които днес с голямо удоволствие бих прочел. Но тъй или инак, резултатите поне са ми известни.

На следната вечер побратимството направи на Кулондр някои нови предложения: би ли склонил например да отглежда в Горен заедно с трийсетте си свине и още толкова свине за Мепеш?

— Не — завъртя глава Кулондр. — Шейсет ще са ми вече твърде много. А колкото повече добитък гледаш, толкоз по-често мор го спохожда, пък и в Горен няма достатъчно място за толкова животни.

— Дадем ли ти земите в Бьоните срещу дял и половина от печалбата, ти, разбира се, ще трябва да ги обработваш, а това означава, че ще си приспадаме от твоя дял от реколтата за наем на браната, ралото и коня.

— Сполай на господарите, че и за туй са се сетили — отвърна Кулондр, — но с остатъка от плячката съм наумил да си купя и кон, и сечива всякакви.

— А ако се спогодим, ще ли ни отработваш дни за Мепеш като всички наши арендатори?

— Да, но само петдесет годишно.

— И защо само толкова?

— Когато станах хугенот — поясни войникът, — отказах се от петдесет празнични дни в годината, сиреч от онези, в които се честват светците. И дам ли ви и петдесет отгоре, ще ми станат сто. Ще ме прощавате, но туй е множко, а за Горен ми трябва време!

Совтер свъси вежди.

— Да не би да се разкайваш, че си станал хугенот?

— Никак дори! — възрази Кулондр с вид почтителен, но все тъй мрачен и без да откъсва очи от огнището.

След като той излезе, Совтер с глух, беззвучен глас настоя Кулондр начаса да бъде прогонен от Мепеш заради нечуваната си дързост.

— Още повече — добави той, докато малките му черни очи продължаваха да хвърлят яростни искри — че като реформист е крайно безучастен!

— Както и мнозинството от людете ни — прекъсна го баща ми с усмивка. — Но поне духом не остана папист, което не бих могъл да кажа за други някои. — Сетне с изпъчена гръд и ръце на кръста направи няколко крачки из стаята и допълни: — А и не намирам, че е чак такава дързост да се опиташ да защитиш интересите си, както правим и самите ние!

— Прекалено ревностно ги защитава!

— Както ще защитава и Горен! И брашното ни ведно със свинете си! Както е защитавал и Жакот оттатък рътлината, зад която я били завлекли онези злодеи! С нокти и със зъби! С хитрина и ум! С дързостта, в каквато го упреквате! А чухте ли изключително смислената му бележка относно камбаната за предупреждаване на Мепеш? Не, тоз юначага не е нито лекоумен, нито безхарактерен!

— И въпреки това настоявам да го прогоним! — разсече с десница Совтер въздуха, сбърчил гневно чело.

— Аз пък настоявам да му поверим Горен! — отвърна баща ми през смях.

— Какво!? Да му поверим Горен? При тези безбожни условия?

— Братко! Братко мой! — възкликна Жан дьо Сиорак и като застана зад Совтер, сложи ръце на раменете му. — Човек трябва да умее и малко поне да губи, за да спечели повече!

На следващия ден Совтер отстъпи и ето как от наемник, какъвто беше досега, Кулондр стана арендатор, и то по време, когато гладът принуждаваше мнозина дребни собственици да продават земята си на лихварите на зърно, след което само срещу няколко мизерни гроша продължаваха да я обработват, но вече за другиго.

1563 година беше бедствена за Сарладе. Също както и преди шест години, през 1557-а — нея Фожане си я припомняше и до ден-днешен, до такава степен го бе поразил неизмеримият гняв божи и безмилостното упорство, с което Всевишния запираше дъжда в облаците, та и през тази дванайсета година от моя живот сушата беше наистина ужасяваща.

Още през зимата го удари повече на сух студ, отколкото на сняг, а през март настъпи почти лятна жега и преваля едва на два-три пъти, но толкова слабо, че само наръси земята, подир което от небето и капчица повече не падна. Тревата не успя дори да покара в обичайните си за пролетта зелени свежи кълнове, а си остана степана, досущ като след есенната паша, и още през май, изгаряна от палещите слънчеви лъчи, взе да жълтее. Житото се вдигна, но с голяма мъка и толкова ниско и нарядко, че рехавият клас едва-едва свеждаше стъблата, а орната земя се нацепи и пропука тъй, сякаш се канеше да зине чак до пъклото, че и нещо още по-страшно — благодатният влажен тлъст чернозем се превръщаше в прах, който буйният североизточен вятър вдигаше и отнасяше на вихрушки.

Още през юли десетки кладенци и извори пресъхнаха, блатата се превърнаха в локви, а буйните води на Бьоните намаляха наполовина. Мелничарите забраниха да се черпи вода от язовете им и на свой ред получиха забрана от сенешалствата да прокарват вади или да вдигат бентове, които биха отнели водата на разположените надолу по течението воденици. Натоварили на каруците си бъчви, съседите ни от околните села заприиждаха в Мепеш с молба да им позволим да ги напълнят от водоема, за да напоят добитъка си, и отначало до един получиха такова разрешение, което обаче много скоро започнахме да даваме само на нашите арендатори, след като забелязахме, че пълноводният ни инак извор вече едва-едва цъцри. Самият той не пресъхна, но нивото на водоема спадна с цели пет стъпки, което силно обезпокои всички ни, тъй като според думите на побратимите дори и през 1557-а не бил намалявал чак толкова много.

Дойде и време сенокосно, но нийде, освен в долините, на чието дъно се бе задържала известна влага, нямаше достатъчно трева за косене. Но точно поради тази причина се наложи да си отваряме ушите и очите на четири, защото все се намираше някой да се промъкне нощем и да окоси със сърп и малкото трева, дето я имаше, за да нахрани било козата си, било измършавялата си кравичка. Войниците ни устроиха засада и заловиха един от тези клетници, който макар и вече да се виждаше на мепешкото бесило, не оплакваше толкова собствената си участ, смятайки я за напълно заслужена, колкото орисията на своята вдовица и на децата си. Но окаяникът беше от Сирей, а на побратимството никак не му се щеше да беси човек от подвластните му села.

На всичко отгоре той беше и папист, та несъмнено щяха да си помислят, или пък да заявят направо, че Мепеш е действал срещу него от религиозни подбуди. Ето защо побратимството реши да затвори очи за провинението му и след като го държа два дни под ключ в една от кулите, освободи го срещу обещанието да ни отработва четирийсет дни ангария годишно в продължение на две години само срещу храна и без плата. Човечецът най-добросъвестно отработи наказанието си и аз до днес го виждам как, седнал заедно с нас на трапезата, скришом прибира в торбата си половината от онова, което му поднасяше, Малигувица, за да го отнесе в колибата си на своята жена й на шестте си деца. Казваше се Пиер Пьотремол и беше най-малкият брат на същия онзи Пьотремол, който се бе отървал от ревматизма си (и от живота), като се беше бухнал посред зима в ледения извор на свети Авит.

Но милосърдието на Мепеш се оказа също толкова безрезултатно, колкото и ако вместо него беше проявил строгост — толкова голяма и насъщна нужда бе притиснала людете. Кражбите на трева продължиха и се наложи да избързаме със сенокоса в нашите долини, а веднага щом класовете се наляха — да подхванем и жътвата, тъй като край Бьоните скитници ни бяха опоскали вече една малка нива още неузряла пшеница ведно със сламата и плявата.

По онова време на Ескоргол му се струпа доста работа — в такъв неспирен поток се нижеха под порталната кула орачи и пастири, които със сълзи на очи и молитвено сключени ръце идваха да молят господарите да им заемат жито за тях самите и сено за добитъка им. Тези заеми се предвиждаха върху нивите и реколтата им и понеже и така всички, или почти всички, ни бяха вече длъжници (след жътва мнозина от тях ни изплащаха годишна лихва в зърно), някои се видяха принудени да ни продадат земята си, за да си платят хляба. Други, след като не можеха да го изхранят, ни продаваха добитъка си, и то твърде изгодно за нас, тъй като цената на една крава беше паднала наполовина — толкова много беше нараснал броят на продавачите покрай сушата.

И така Мепеш всяка гладна година разширяваше владенията си и умножаваше стадата си. Това силно измъчваше съвестта на баща ми. Неведнъж и дваж по онова време той заявяваше и повтаряше, че е изпитал далеч по-малко угризения, когато е продал в Сарлат зърното ни на баснословна цена, която то бе стигнало тогава: три ливри за квартон105 пшеница и петдесет гроша за квартон ръж.

Но тук Совтер, който предпочиташе разрастването на имението пред пълните с екю сандъци, не отстъпи нито на йота.

— Но какво ще стане с онези от селяните ни — попита Сиорак, все още силно смутен, — които вече нямат земя нито за залог, нито за продан? Нима ще ги оставим да погинат от глад?

— Нищо подобно! Ще им заемем зърно срещу силата на ръцете им и ще ни се издължат през годината в ангария. Така няма да се охарчваме толкоз по надничари, когато дойде време било за сенокос, било за жътва, или пък пътища да се прокарват.

С мрачен и покрусен вид баща ми наведе глава и се вторачи в ботушите си.

— Оказва се, че всичко — промълви той след малко, — та дори и сушата, ни носи печалба! Всичко ни обогатява. Всичко ни е от полза. И при все туй, братко, струва ми се, че твърде много преуспяваме за сметка на сполетялото ни бедствие!

— Не ний сме виновни за него — прекъсна го Совтер, — и припомнете си, моля ви, словата на Калвин: „Висша милост божия е, когато бъдем озарени да изберем онуй, що ни е изгодно.“

— Безспорно! Безспорно! — възкликна баща ми. — Но в случая бедните край нас стават все по-бедни, докато Мепеш съразмерно се обогатява.

— Не виждам защо трябва да съжаляваме или да се виним за това! — отсече Совтер решително. — Ние никога не ще прибегнем до лицемерието на папистите, които живеят в разкош и в същото време проповядват драговолната немотия като най-висша добродетел. Не, Жан, тук учението на Калвин е гениално прозрение! Това, че има много бедни и малко богати не се дължи на случайност някаква. И онова, което всеки притежава, не му е дошло в никакъв случай изневиделица, а му е отредено от Оногова, който е върховен господар и властелин на всичко.

— Уверен съм, че е така — отвърна баща ми, но след нов и доста продължителен момент на размисъл, добави, снижавайки глас: — Но защо тогава душата ми се терзае от милостта, която ни е сторена, сякаш я намира прекомерна?

На 6 юли побратимите получиха чрез нарочен конен пратеник писмо от господин Дьо ла Порт. Прокурорът ги уведомяваше, че в Сарлат е избухнала чумна епидемия с невиждана сила, която взема до стотина жертви дневно. За да предотврати разпространението на заразата, той бе заповядал, със съгласието на консулите, разбира се, да се затворят градските порти. Но тъй като градът във всеки случай трябваше да се продоволства, прокурорът молеше баща ми да извести нашите крепостни селяни, че пазарът ще се провежда в обичайните дни, но извън крепостните стени, в предградието Ландреви. Така на селяните се предоставяше възможност да продължат доставките на яйца, масло, зеленчуци, сирена и друго продоволствие, но без да влизат в крепостта, като всички покупки за сарлатчани се извършваха от нарочни посредници, които живееха в предградията и също тъй не влизала в града, а доставяха стоката на съответните купувачи през специално направени за целта отвори в стената. Господин Дьо ла Порт се интересуваше не би ли могло побратимството да даде своя принос за изхранването на града, като изпрати в Сарлат половин заклан вол. „Искрено казано — продължаваше прокурорът, — в настоящия момент търсенето на месо не е толкова голямо както преди, тъй като всички тукашни благородници и заможни буржоа, с изключение на съдиите, епископа и викариите му, напуснаха града преди затварянето на портите и подириха убежище в извънградските си имения. Тук все пак останаха двамината консули, четирима хирурзи, кралските чиновници и аз самият, като всички ние ни най-малко не възнамеряваме да се излагаме и на опасността от гладна смърт, в предвид на вече надвисналата над нас гибелна заплаха.“

В послепис господин Дьо ла Порт добавяше: „Несъмнено силно ще ви огорчи вестта, че на, 4-и този месец заразата отнесе в гроба госпожа Дьо ла Валад. След като изнесоха тялото, злочестата й камериерка Франшу, която е служила и при покойната ви съпруга, тозчас бе заключена в дома на господарката си, чиито врати и капаци бяха заковани. Безусловно жестока практика, но такъв е порядъкът, както сами знаете, и срещу него аз съм безсилен. Продоволствие й се доставя посредством кошница, която Франшу спуска с въже от едно таванско прозорче. Тя преживява някак благодарение на общинската благотворителност, но твърде оскъдно. Нещастната девойка е, кажи-речи, съвсем обезумяла от страх, от глад и отчаяние, и прекарва времето си в сълзи и ридания като непрестанно умолява да я убият, наместо да я държат затворена в една вече заразена къща.“

Баща ми получи писмото на 6 юли заранта и то стана причина между него и Совтер веднага да избухне доста остра препирня. Поради нетърпимата жега прозорецът на библиотеката беше останал отворен и до мен долиташе отзвукът от спора им, без обаче да мога да вникна в същината му. За сметка на това само подир няколко минути видях по каменното стълбище да се спуска баща ми, навъсен и с решителен вид, след което го чух отсечено да нарежда на братята Сиорак да заколят един млад, съвсем наскоро купен вол, да го одерат и насекат на късове, а сетне да ги натоварят на една от каруците ни.

Същият подиробед, тъкмо когато Франсоа, Самсон и аз налитахме с шпагите си Кабюс, който всеки божи ден прихождаше от Брьой, за да ни обучава в туй изкуство, баща ми влезе във фехтовъчната зала с угрижен вид.

— Помози бог, Кабюс! — подвикна той, като не без усилие, струва ми се, го стори с обичайния си приветлив тон. — Здравейте, синчета!

— Дал бог добро, гос’ин барон! — вдигна за поздрав шпагата си Кабюс, обръщайки се към него с почтителна и едновременно някак свойска изисканост, като да бе сам наполовина благородник.

— Как поменува Като?

— Все повече и повече се закръгля — отвърна Кабюс, пощипвайки с лява ръка страховитото си мустачище, дордето с дясната се опираше на шпагата досущ като на бастун, след което цъфна в широка самодоволна усмивка и додаде: — Време й е вече. Ще ражда в края на юли.

— В края на юли? В този пек! Зиморничаво ще ти се извъди малкото.

— И аз тъй мисля — съгласи се Кабюс.

— А как я кара твоят съсед Йона? — полюбопитства баща ми.

— Ах, този Йона, този Йоиа! — възкликна Кабюс във внезапен порив на гасконска сантименталност. — Откакто си има Сарацинката и вдигна къща, престана да цвили над чужди ясли! Добре е, дума да няма.

— Поздрави от мен и него, и жена му, твоята също! Как се справят моите момчета?

— Сносно — отвърна гасконецът, който беше скъп на похвали, но не и на думи, бивайки почти влюбен в собственото си красноречие. Сетне продължи: — Всеки си има своите недостатъци, но и достойнства също. От тримата най-силен е гос’ин Самсон — има наистина желязна китка. Без обаче да искам да го засегна — добави той с онази си грубовата тактичност, която толкова се нравеше на баща ми, — комай съобразява малко мудно. Що се отнася до гос’ин Франсоа, то той има бързо и зорко око, отхожда и се отбранява твърде изкусно, но е прекомерно предпазлив и се въздържа да нанася удари, докато гос’ин Пиер напада като съща фурия, бие се не на живот, а на смърт и налита като биче. Защитата му обаче никак я няма — разкрива се. Досега сто пъти да съм го убил.

— С една дума, всеки от тях трябва да възприеме достойнствата на другите двама — заключи баща ми и продължи, но вече изключително сериозно: — Синове мои, в Сарлат има чума. Отивам там утре, за да отнеса на господин Дьо ла Порт половин заклан вол. Поради заразата за придружители ще взема не слуги, а само люде от моя род. Това ще са братята Сиорак и един от вас, ако желае.

— Мен! — изстъпих се тутакси аз, все още задъхан и целият вир-вода подир атаката ми срещу Кабюс. — Щом ще ставам лекар, време е вече да попривиквам с болестите.

— Мен! — викна Самсон, веднага щом се изрекох.

— Мен! — обади се и Франсоа с леко закъснение.

— Не, Франсоа, не вас! — рече Сиорак. — Не искам да излагам на такава опасност първородния си син. Но щом Пиер и Самсон скланят, ще ги взема със себе си. Довиждане, Кабюс! Довиждане, синове мои! Гордея се с вас! Храбростта не се доказва само с шпага в ръка.

След това, силно развълнуван и със светнали очи, той се завъртя на пети по обичайния си рязък начин и ни остави.

Същата вечер баща ми заповяда на двама ни със Самсон да отидем подир вечеря в горната стая на североизточната кула, същата, в която бяхме затворени с него, след като веднъж, едва шестгодишен, бях напердашил Франсоа. Видът и обаче силно се бе променил от предишния ден: стените бяха варосани, подът — измит с оцет, а в огнището, въпреки силния пек, гореше буен огън, в който бяха хвърлени благовония — смирна, лавандула и розмарин. Там видях и две легла, разположени в двата противоположни ъгъла на стаята, а това означаваше, че тази нощ със Самсон нямаше да спим заедно, както бяхме навикнали. Върху ниско столче до всяко легло бяха положени сгънати дрехите ни за следния ден, ухаещи на същите благовония, дето горяха в огнището, а до стената бяха опрени късите ни саби, които ни се полагаше да носим винаги, когато напускахме Мепеш. Още щом зърнах моята, сърцето ми лудешки трепна. Измъкнах я от ножницата и бясно я развъртях, посичайки чумата и гнусното й войнство, което накара Самсон да избухне в смях, но без помен от каквато и да било подигравка, защото да се надсмива над ближния си бе крайно противно на душевността му. След като се посмях и аз с него, духнах светилника и начаса потънах в непробуден сън, без следа дори от боязън някаква, а напротив — щастлив и горд до немай-къде от това, че ми предстои да споделя с баща ми опасностите на неговото начинание и цял изгарящ от нетърпение да видя и науча нещо ново, отнасящо се до бъдещата ми професия.

Баща ми ни събуди призори, като лично донесе всекиму паница топло мляко, голям комат пшеничен хляб, намазан обилно с прясно масло, и внушителен къс осолено месо. Като ни настави да похапнем здравата и дордето всеки от нас, седнал на леглото си в единия край на стаята, усърдно работеше с челюсти, баща ми опря крак върху едно столче и сериозно подхвана:

— Трябва да знаеш, Пиер, а и ти, Самсон, че щом Всевишния не върши нищо лошо и несправедливо, то значи има неизвестни нам, но основателни причини да ни праща чума. И тъй като го прави единствено посредством някои естествени причинители, то позволено е да се защитиш от тях било като предвариш въздействието им, било чрез пряко противодействие. — Тук той се изправи в цял ръст, сложи ръце на кръста и ясно и отчетливо продължи: — Знайте, господа синове мои, че чумната зараза се пренася върху човека от разваления въздух, заобикалящ чумавите, техните дрехи и имущество, домовете им и улиците, по които са минали. Някои учени твърдят, че този въздух прониква в нас чрез зловонни изпарения, а други — посредством някакви отровни и толкоз дребни животинки, че чак невидими с просто око, които се промъкват през устата, носа, ушите и порите на кожата, сетне снасят яйцата си в кръвта и така я поразяват. Ето защо на първо място е изключително важно да се храниш добре…

— А защо? — не се стърпях и полюбопитствах аз с пълна уста, силно удивен, че онова, което досега бях смятал само за удоволствие, в същото време се оказа и лекарство.

— Защото благородните части на тялото, по които отровата полепва, не биха могли да се защитят, ако не са подсилени. И докато вените и артериите не се изпълнят с храна, те позволяват по-лесен достъп на заразата, а тя, намерила веднъж празно място, бързо поразява благородните части и органи и преди всичко сърцето, дробовете и гениталиите… Второ… Но виждам, че вече си се нахранил, Пиер. Ставай и бързо сваляй ризата!

Стъписан, аз тутакси се подчиних, а баща ми вдигна от пода донесения от него голям тас, пълен с оцет, и като потопи десница в него, захвана силно да разтърква слепоочията ми, подмишниците, сърдечната област, слабините и половите органи.

— Това — поясни той — ще предпази тялото ти от заразата.

— Но как? — попитах.

— Оцетът… — започна баща ми, отправяйки се към Самсон, за да разтрие и него, но се сепна и възкликна: — Я го виж ти колко яко и добре сложено било туй момче! Същинско чудо е човек на неговите години да бъде тъй снажен!

Тук той отново се сепна, обърна рязко глава и ме стрелна с проницателен поглед, сякаш се опасяваше да не би с похвалата към брат ми да ме е засегнал. Но право да си кажа, дори и не мислех за това, погълнат цял от обясненията му и превърнал се в слух и в зрение.

— Та оцетът, казахте, господин татко мой…

— А, да! Знай, че по своето естество оцетът е течност студена и кисела, а студът и киселината са средства силно противодействащи на всяко загниване. Поради тази причина в оцет се накисват определени билки, и луковици, след което той се превръща в силна противоотрова и запазва тялото от разложение.

Тук той се приближи до мен, окачи, на шията ми вързана на шнур кесийка и я притисна към гърдите ми. Същото стори и със Самсон.

— В таз кесийка — рече — има благоуханен прах, който предпазва сърцето. Облечи се, Пиер. Ти също, Самсон. Време е да тръгваме!

Когато ни видя облечени, баща ми извади от джоба, си две нови кесийки, едната, от които даде на мен, а другата — на брат ми.

— Тези пък трябва да овесите на пояса си. В тях има сушен карамфил, една много скъпа подправка, който трябва да дъвчете по време на целия ви престой в Сарлат и по другите заразени места. Така силният и свеж дъх на карамфила ще изпълва постоянно кухините на устата и носа ви и чумните изпарения, като не намерят място да се загнездят нейде у вас, ще бъдат изтласкани в околния въздух.

Гледах и слушах баща ми зяпнал от възхищение пред неизмеримите му знания и до немай-къде смаян от това, че за толкова кратко време бях успял да науча толкова много и значими неща за заразата. Трябва да си призная обаче, че той ми говореше за нея всеки ден от седмица насам, та вече знаех наистина много нещо.

— И накрая, рицари мои — рече Жан дьо Сиорак, — ей ви и шлемовете: по една малка платнена маска, напоена с оцет, с която всеки ще закрие носа и устата си още в мига, когато напуснем Мепеш. И така, господа синове мои — заключи той, заставайки отпреде ни с ръце на кръста, — ето ви напълно въоръжени срещу чумата! А сега да вървим и нека господ ни пази! В кобурите на седлата си ще намерите по два заредени пищова, които няма да са ви от никаква полза срещу заразата, но в случай на нужда, ще ви послужат срещу лошотията човешка.

В двора на Мепеш в неподвижна тълпа се бяха скупчили всичките ни слуги и с разширени от ужас очи ни изпровождаха на път така, сякаш вече щяха да ни видят само загърнати в мъртвешки саван на дъното на гроба. Совтер с накуцване се спусна странишком по каменното стълбище, прегърна пламенно баща ми и с глас, в който безпокойството си съперничеше с гнева, прошепна на ухото му:

— Това е лудост! Лудост! Лудост!

Тогава баща ми, може би и за да заглуши думите му, с гръмлив глас напомни, че зърне ли ни да се връщаме, Ескоргол е длъжен начаса да удари мепешката камбана и от този миг на пътя ни жива душа не трябва да се изпречва. Междувременно в огнищата, както вече се бе разпоредил, трябваше да пламти буен огън, на който да се подгрява вода в достатъчно количество, за да можем подир завръщането си не само да се потопим целите, но и да накиснем дрехите си.

Отвъд стената, току пред порталната кула, вече ни чакаха братята Сиорак, свили се на капрата на каруцата, натоварена с насечения на късове вол, пребледнели и двамата като платно и с треперещи устни. Задържайки за миг коня си, баща ми се обърна и вдигна глава, за да отправи с облечената си в ръкавица ръка лек прощален жест към Ескоргол, гледащ подире ни от прозорчето на кулата с насълзени очи, нещо, което, макар и силно да ме развълнува, не ме потресе чак толкова, колкото безмълвното сбогом на събралите се в двора ни люде, тъй като най-сетне бях започнал да проумявам на какви опасности ни предстоеше да се изложим.

Каруцата потегли и баща ми, пришпорвайки сивия си на бели петна скопец дордето не се изравни с впрегатните коне, известно време мълчаливо наблюдава силно обезпокоените братя Сиорак.

— Братовчеди — рече им той най-сетне, — тревожа се за вас, като гледам колко ви измъчва въображението, което има толкова голяма власт над всички ни. Та вий треперите! Смятате се вече за покойници! Знайте, че при уплаха и страх кръвта се отдръпва от сърцето и го оставя празно, предоставяйки по този начин на чумната отрова по-лесен достъп до него. Ето защо онези, които мислят за смъртта, много бързо сами се приближават до нея.

— Не се страхувам толкоз от смъртта, колкото от мисълта, да не би да надживея Мишел — отвърна единият от близнаците и когато назова Мишел, разбрахме, че това беше Беноа.

— И аз за същото си мисля — обади се Мишел.

— В такъв случай се успокойте — каза баща ми. — Вий сте близнаци и душевността ви е тъй сходна, че заразата в никакъв случай не би поразила само единия от вас. Така или ще умрете заедно, или ще продължите да живеете заедно и нивга няма да се разделите.

— Хвала на Всевишния! — възкликна Беноа с дълбока въздишка на облекчение. — Благородни братовчеде, голям камък ми смъкнахте от сърцето!

— На мен също! — додаде Мишел като ехо.

От този миг нататък лицата им постепенно възвърнаха цвета си, придобиха по-уверен вид и братята престанаха да се оплакват от каквото и да било, освен от задължението да носят, както и всички ние, ръкавици и маски в това душно пекло. Вярно е, че освен това, също както и баща ми, те бяха в пълно бойно снаряжение, с леки брони и мориони на главата, което далеч не бе в полза на удобството и по страните им вече обилно се стичаше пот, макар да беше още ранно утро и слънцето едва-едва да се бе вдигнало. Всеки от близнаците държеше на коленете си и аркебуза с обърнато към откоса на пътя дуло.

На две левги от Сарлат, в една местност, наречена Стиските, забелязахме в ниското отдясно на пътя — тук той бе много стръмен и се виеше спираловидно — трупа на гол мъж, проснал се разкрачен в окосената и пожълтяла трева на една ливада. Намираше се на двайсетина тоаза по-долу от нас и макар вятърът да духаше в гърба ни, идещата от него воня бе просто нетърпима.

— Братовчеди Сиорак — разпореди се баща ми, — отминете, без да се спирате. Ти също, Самсон. Изчакайте ни в подножието на хълма.

Беноа шибна с камшика впрегатните коне и те потеглиха в галоп, а подире им препусна на белия си жребец и Самсон. Черната ми испанска кобила и високият петнист скопец на баща ми очевидно изгаряха от желание да ги последват, защото доста ни се поопънаха, преди да се спрат, но след като процвилиха и се повъртяха насам-натам, усмириха се и се задържаха спокойно, макар и с леко потреперващи крака, на височинката, откъдето наблюдавахме трупа.

— Пиер — рече баща ми, — този клетник носи всички белези на чумата, които аз вече ви изброих. Бихте ли могли сега да ги повторите?

— Разбира се — отвърнах със свито гърло и почти готов да падна в несвяст, толкова ми се повдигаше от вонята и зловещия вид на трупа. — Големият цирей, дето се е вдигнал в дясната свивка на слабините, се казва бубон. На тъмните петна по корема им викат черна язва, а на разноцветните — червени, сини и морави пъпки по гърдите — червена язва.

— Много добре — кимна баща ми, като се правеше, че не забелязва неразположението ми. — Отбележете също, че телесната кожа е възжълта, страните са бледи, клепачите почернели, а лицето — сгърчено. — И добави: — „Умира ли някой, в мъки умира!“ е казал Вийон106 и това важи за чумавия много повече, отколкото за всеки друг.

— А поради що — попитах с усилие — тоз човек се е поминал тук, а не в постелята си?

— Болестта се начева е огница и болезнено премаляване на сърцето, коремът силно се издува и се явява неудържимо гадене, съпроводено с постоянно, зловонно стомашно разстройство. И накрай, подир няколко часа, започват нетърпими болки в главата, които докарват чумавия до лудост и го тласкат в безпаметството му извън дома му, заставяйки го да тича, накъдето му видят очите дотогава, докато не рухне изнемощял.

— Ще рече, паднал е тук съвсем сам, без приятел, гол както го е майка родила и си е отишъл…

— Че не е бил гол, не е бил. Ще да са го съблекли скитници някои. Те също ще умрат и на свой ред ще бъдат обрани. И така дрехите на мъртвеца ще минават, уви, от ръка на ръка, поразявайки всеки, докоснал се до тях. Тъкмо по този начин заразата достига и най-затънтените кътчета на равнината. Синко — рече баща ми с рязко променен глас, — виждаш ли оня нагъл гарван на върха на кестена? Убий го, ако обичаш!

Силно удивен от тази му заповед, но без думица да продумам, измъкнах от кобура на седлото си единия от пищовите, запънах го, протегнах ръка, затаих дъх и натиснах спусъка. Птицата полетя надолу като камък, брулейки при падането си жълтите, изгорели от сушата листа. Аз веднага презаредих пищова, все още изненадан от това, че трябваше да прахосам цял куршум по подобна никаква цел.

— Инак сигурно би взел да кълве трупа? — полюбопитствах.

— В никакъв случай! Гарван никога не би се полакомил за чумава плът. Той е гадина твърде благоразумна. А сега да вървим!

Баща ми побутна скопеца си по виещия се надолу път и когато се изравних с него, той, без да ускорява ход, продължи:

— Кралският хирург Амброаз Паре, човек изключително благодушен, почтен и протестант като нас, разправяше, че когато за първи път видял чумав, повдигайки покриващото го платно, за да го изследва, така му се пригадило от вдигналата се от бубона му и обривите смрад, че изгубил свяст и припаднал. И тъй, господине синко мой — заключи баща ми с усмивка, — вий вече надминавате великия Амброаз Паре, ако не по знание, то поне по хладнокръвие. Забелязах, че когато стреляхте по гарвана, ръката ви дори не трепна.

И той пришпори коня си, оставяйки ме прехласнат от удоволствие и силно поласкан от похвалата, тъй като право да си кажа, отначало видът на чумавия ми бе вдъхнал неописуем ужас.

Малко преди Ландревийското предградие баща ми, който яздеше в тръс пред каруцата, докато двамата със Самсон препускахме зад нея, вдигна облечената си в ръкавица ръка и ни направи знак да спрем. После се обърна в седлото и ме повика при себе си.

— Ще гледаме да минем колкото се може по-далеч от онова ужасно шествие — и той посочи три пълни с трупове каруци, които идеха откъм града и сега завиваха отпреде ни вдясно, към обширно поле, където под жаркото слънце зееха изрити в глинестата пръст многобройни ями.

На капрата на всяка каруца неподвижно седяха мъже със закачулени глави, облечени в къси камизоли от бяло платно. Напреки на коленете им лежаха дълги пръти, завършващи в единия край с желязна кука. Когато първата каруца възви на няколко тоаза от нас, видях, че мъртъвците бяха абсолютно голи и безразборно нахвърляни един връз друг. Дори и от такова разстояние, при все че за наше щастие вятърът продължаваше да духа в гърба ни, вонята беше извънредно силна.

— Да не би ново гробище да са открили? — удивих се аз.

— Нищо подобно, само че при чума край църквите е забранено да се погребват поразените от нея, за да не заразят светената земя. Затова ги заравят в ями, изкопани в първата им попаднала нива.

— А защо им са на гробарите тези куки?

— Не са гробари тия. Гробарите измряха още първите дни на епидемията. На тези мъже в камизолите им викат „гарвани“ именно заради куките, с които те издърпват мъртъвците, за да не се докосват до тях.

— Нима ги забиват направо в плътта им? — ужасих се аз. — Но туй е варварство!

— Безспорно, но забранят ли им това, другиго не ще намерят да върши тая работа. Градът им заплаща в чисто злато.

— Но що за люде са тези гарвани и нима те също не умират?

— Умират, разбира се, затова са и толкоз скъпо платени.

В този миг гарванът, който седеше на капрата на третата каруца, дръпна поводите и я спря в момента, когато тъкмо се канеше да свърне от пътя, за да потегли нагоре по склона към полето. Очите му се втренчиха в баща ми през процепите на качулката и внезапно той захвърли поводите и вдигна десница за поздрав.

— Помози бог, гос’ин барон! — викна гарванът с бодър глас.

— Дал бог добро, друже! Нима ме познаваш?

— Разбира се, и то въпреки маската! Познах ви по вашия петнист скопец и по стойката. Работих ви като надничар пролетес, когато прекарвахте пътя от Мепеш до воденицата ви на Бьоните.

— И как я караш оттогава?

— Зле, уви! Три месеца не намерих никаква работа и само дето не пукнах от глад.

— В Мепеш никога не биха ти отказали комат хляб и паница чорба.

— Знам, но как да стигна дотам? Краката ми толкова бяха отслабнали, че вече не ме държаха. Спаси ме чумата, хвала на бога! Сега най-сетне се наяждам до насита.

— И колко ти плаща градът, за да вършиш тази работа?

— Ах, гос’ин барон, то просто не е за вярване! Цели двайсет ливри месечно, от които вече ми изплатиха десет. Другите десет ще взема в края на юли, стига да съм все още на земята, а не в нея. — Тук той се разсмя, прекръсти се и весело добави: — Но не се жалвам! Същинско чудо е след всичко онуй, дето го изстрадах, да се видя изведнъж толкоз богат и сит, да ям ката ден месо, да се облажавам с каорско вино и да мърсувам дори с разпасаните момета от Ландревийското предградие! Да ме прощава бог, ала твърде дълго време пазих целомъдрие!

— А имаш ли жена, деца?

— Не, за това средствата тъй и никога не ми стигнаха!

— Какво пък, друже, желая ти благоденствие и дълъг живот!

— Благоденствието е вече налице, но виж, колкото до дългия живот, не ми се вярва нещо! — разсмя се гарванът. — Но тъй или инак, всеки божи ден е чиста печалба, стига тумбакът ти да е пълен.

Изрекъл това, той енергично развъртя камшика и подкара впряга си нагоре към полето.

— Не е ли невероятно, че е толкова весел? — промълвих аз, проследявайки го с поглед.

Баща ми поклати глава.

— На сиромасите е присъща една особена, първична и безгрижна смелост, която се дължи на положението им. И безспорно е, че те се нуждаят от нея повече от когото и да било другиго, тъй като е погрешно да се твърди, както съм чувал, че болестта поразява еднакво и бедни, и богати. При първия тревожен признак заможните буржоа прилагат дословно прословутото предписание на Гален107 в случай на чума: „Тръгни бързо, замини далеч и се върни късно.“ Бедните обаче остават в заразените области, тъй като няма къде да отидат. И в резултат на мръсотията, в каквато ги държи съдбата им, на вечното недояждане и на теснотията, в която живеят, заразата ги изтребва до крак.

Когато стигнахме Ландревийската порта, баща ми повика стражника и му заръча да предупреди посредниците, че е донесъл говеждо месо за господин Дьо ла Порт и консулите. Сетне нареди на братята Сиорак да го чакат тук и сподирен от двамина ни със Самсон, навлезе в Ландревийското предградие.

За да се пречиства въздухът, върху самия паваж по всички кръстовища бяха накладени буйни огньове от смолисти цепеници, които правеха и без това непоносимата слънчева жега още по-мъчителна. По улиците не се мяркаше жива душа, освен невидимите, разбира се, души на мъртвите. И макар в Сарлат те да бяха винаги също гъмжило, сега не се мяркаше ни куче, ни котка, ни гълъб дори. Още в самото начало на епидемията клетите гадинки бяха поголовно изтребени, тъй като се подозираше, че точно те разнасят заразата. Тук-там забелязах не една и две къщи със заковани врати и прозорци, от които се разнасяха жалбите на затворените вътре. На всяка от портите висеше парче черен креп, което означаваше, както полугласно обясни баща ми, че под страх от смъртно наказание човек не може нито да влезе, нито да излезе от тях, та дори и да ги доближи.

Баща ми спря коня си на един площад, по-скоро площадче, в дъното, на което се издигаше доста поовехтяла сграда с ъглови еркери. Тя ми бе добре позната и едва тогава проумях, че доставката на половината заклан вол за консулите и господин Дьо ла Порт в никакъв случай не бе едничката причина за нашия поход.

Макар и в пълно бойно снаряжение, Жан дьо Сиорак скочи от седлото с обичайната си лекота, след което заповяда на двама ни със Самсон да го последваме и да привържем конете за железните халки, взидани в самата улична настилка, което ние тутакси сторихме. Сега се намирахме на не повече от десетина крачки от заразената къща. След като хвърли бдителен поглед наоколо и се убеди, че никой не го наблюдава, баща ми бързо прекоси това разстояние и рязко подръпна вързаната с въженце кошничка, висяща от едно от таванските прозорчета. До ушите ми долетя слабото подрънкване на звънче и на капандурата се появи нечия глава. Беше Франшу, с малко поизопнати черти, но с все тъй розови бузи.

— Иисусе благи! — изпищя тя и се надвеси от прозорчето до кръста, дарявайки ни така с гледката на разкошните си, едва побиращи се в сукмана й гърди. — Нима сте вий, гос’ин барон! Хвала на Всевишния! Не сте забравили значи вашата вярна слугиня!

— По-тихо, Франшу, че ще вземе да те чуе някой! Да не си болна?

— Само от страх и глад, инак нищо ми няма! Откакто се помина господарката, не съм излизала оттук.

— Ей сега ще те измъкнем. Смяташ ли обаче, че ще можеш да се промушиш през прозорчето? Така де, не си някое тънкоснаго девойче!

— И дума да няма! — съгласи се Франшу. — Телеса имам и за продан, особено под кръста, но ще сторя всичко, което е по силите ми. А на силна мишка дупка се не опира!

— Отлично тогава! Сега ще донеса всичко необходимо.

И като остави Самсон да варди конете, баща ми ме помъкна из съседните улици, като заничаше в дворове и под сайванти за някоя стълба. След като най-сетне я намери, а това ни отне доста време, тъй като тя трябваше да е достатъчно дълга, за да стигне до прозорчето, двамата я вдигнахме за краищата и целите плувнали в пот (стълбата беше много тежка, а жегата просто нетърпима), запътихме се към площадчето, силно обезпокоени от долитащите оттам викове.

— Това пък що за врява е? — смръщи вежди баща ми и ускори крачка.

Когато стигнахме до дома на госпожа Дьо ла Валад, от изумление изтървахме стълбата. Принуждавайки белия си жребец непрекъснато да се върти и с пищов в ръката, Самсон полагаше всички усилия, за да държи на разстояние трийсетина дрипльовци, въоръжени с пики, ножове, коси и вили (двамина носеха дори аркебузи), които бяха наобиколили него и двата ни коня и крещяха и сипеха проклятия, без обаче да се осмелят да нападнат първи. Самсон също не стреляше (вероятно така бих постъпил и аз на негово място). Ангелското му лице, обрамчено от искрящата на слънцето медноруса коса, не издаваше нито страх, нито гняв, дордето, вперил с удивление сините си очи в тълпата, той с очарователно зъзъкане току повтаряше:

— Но какво зтава? Какво зтава?

— Какво става? — избоботи баща ми като ехо. — Какво желаят тези люде? Смелост, Пиер! Напред!

И с оказала се на мига в десницата му гола сабя — аз също измъкнах своята, втурвайки се по петите му, — той се вряза в тълпата, раздавайки наляво и надясно удари с плоското на клинока, като при това обаче много внимаваше да не нарани някого, проби си път до конете, отвърза ги, сетне ми хвърли юздите и скочи на седлото.

— А сега дай да опрем задниците на конете о къщата! — прошепна ми той. — Така няма да могат да ни нападнат в гръб.

И като извъртя скопеца си, което накара заобиколилите го дрипльовци да се разбягат, застави го да отстъпи чак до дома на госпожа Дьо ла Валад. Черната ми испанска кобила не беше чак толкова добре обучена, но въпреки това успях да се наредя от дясната му страна, докато Самсон се присъедини към нас отляво. И в същия миг и тримата се оказахме с пищов във всяка ръка и със застрашително полюшваща се на темляка си на дясната китка сабя. Мисля, че баща ми незабавно би нападнал, ако вместо мен и Самсон имаше до себе си двамина от своите ветерани. Той обаче не желаеше да рискува живота на синовете си в едно улично сражение и затова предпочете да преговаря, още повече че макар и въоръжена, тълпата изглеждаше по-скоро немощна и гладна, отколкото настървена за бой.

— И таз добра, приятели! — викна Жан дьо Сиорак гръмогласно с донейде радушно-грубовата доброжелателност, като се изправи в стремената. — Какво означава този смут? Нима тъй посрещате гости в Ландревийското предградие? И защо впрочем ни нападате?

— За да те убием, бароне! За да убием и теб, и синовете ти! — изрева в отговор един огромен дебел мъжага, застанал в първия ред на тълпата и по чиито изпъкнали черни очи, по дрехите, внушителното шкембе и големия, втъкнат в пояса му нож, познах Форкалкие, ландревийския касапин.

— Що за злостни и непочтителни слова? — прихна баща ми, без обаче да откъсва зорък поглед от тълпата и най-вече от двамината аркебузири. — Да ме убиеш искаш, метр Форкалкие, тъй значи? Ще рече, да успееш там, където и англичаните не успяха! Добре, да предположим, че това стане, но тогава онези, които не загинат сега от ръката ми, по-късно ще бъдат обесени заради туй убийство!

— Че кой ще ги обеси? — прогърмя Форкалкие. — Да не би господин Дьо ла Порт? (При упоменаването на това име в тълпата се разнесоха дюдюкания.) Та туй пикливо прокурорче и носа си не показва вън от къщи, а освен това едва му стигат войскари, за да варди градските порти! Пък и повече да имаше, за да ни арестува, то кой ще ни съди? Градските съдии, що ли? Та те отдавна си плюха на петите! (Тук дюдюканията се усилиха.) Време ти е да проумееш, бароне, че тук няма вече нито кралски чиновници, нито буржоа, нито съдии, нито пък господари! Господарите сега сме ние!

— И ти ли командуваш?

— Да, аз! Аз, Форкалкие! Сам се назовах барон Ландревийски и тукашен всевластен господар. Така че ти ще умреш, синовете ти — също! Така отсъдих в справедливостта си!

Това му самохвалство предизвика всеобщ смях, но докато Форкалкие имаше вид крайно решителен, тълпата изглеждаше по-скоро развеселена и поразтушена от безочливите му закани, отколкото наистина склонна да ги изпълни. Баща ми долови туй й разположение и без да промени тон, продължи рискованата си игра:

— Нещо много припираш, барон-месарю Ландревийски! — възкликна той с все същия подигравателно-глумлив вид. — Досега не бях виждал съдия да осъжда толкоз бързо! Пък и по-напред ще трябва да обосновеш решението си, сиреч за какви злодеяния ни наказваш?

— Затуй, щото доближи заразен дом и понечи да освободиш затворената в него жена. А това, както сам добре знаещ, е наказуемо със смърт престъпление.

— Жената е напълно здрава и като лекар аз отговарям за това! Измъчва я единствено гладът!

— Ние също умираме от глад! — извиси се над тълпата нечий пронизителен глас и викът бе подет от всички краища на площада досущ псалмопение, което приличаше по-скоро на жалба, примесена със закана.

— Хайде, бароне! Стига празни приказки! — отсече Форкалкие. — Чуваш поданиците ми! Трябва да умреш!

И той решително измъкна от пояса си огромния касапски нож. Не мога да кажа дали този мъж бе смел, или просто луд, тъй като в същото време дулото на единия от бащините ми пищови бе насочено право в сърцето му. Баща ми обаче не стреля.

— Внимавай, метр Форкалкие! — сряза го той сурово. — След чумата ще подирят сметка както от теб, така и от поданиците ти за туй ви противозаконие!

— След чумата! — извика Форкалкие. — Че то след няма и да има! (И месарят съпроводи думите си с яростен замах на ножа, сякаш с един удар само обезглавяваше де що имаше люде из предградието.) Знам го от божествен първоизточник — продължи той, впил изблещените си черни очища в баща ми. — Насън ми се яви Дева Мария и ми се закле в божествения си син, че никой в Ландревийското предградие, бил той мъж или жена, не ще преживее чумата. И ти, бароне, ще ни предвариш съвсем малко в смъртта! Тук заразата не ще пощади никого, тъй ми рече гласът свише! — И като замахна отново с ножа, изрева: — Ще измрем до един!

— До един! До един! — откликна тълпата като зловещо ехо.

По мярналото се в очите на баща ми изражение разбрах, че започваше да се опасява от най-лошото, на което бе способно множеството отчаяни селяни. И въпреки това, когато отново взе думата, стори го с тон игрив и едва ли не дружески.

— Добри люде — рече, — дори и да трябва да умрем, какво ще спечелите от смъртта ни?

— Ще ви изядем конете! — чу се глас.

— Ах, добри ми люде, тъй кажете! — възкликна баща ми със завидна находчивост. — Сега най-сетне ви разбрах и се успокоих! Значи не злост някаква ви тласка към престъпление, а гладът! Но щом е тъй, то аз начаса ще ви предложа нещо, с което да откупя живота и на трима ни, както и свободата на таз клетница: един солиден къс от прясно заклан вол! Казах — наблегна той, изправил се в стремената, — един голям къс говеждо месо! Синът ми Пиер тозчас ще отскочи до градската порта, за да го донесе. Месо, приятели любезни! Ще си хапнете месо!

Без да чакам втора покана, аз пришпорих черната си испанска кобила и тя, хлъзгайки се за миг върху каменната настилка, полетя напред като стрела. Братовчедите Сиорак тъкмо се канеха да продадат на гишето и последната четвъртина от вола, когато връхлетях отгоре им и ръкомахайки бясно, като се дерях с цяло гърло, креснах им да откажат продажбата и на мига да ме последват. И малко след това каруцата с адски грохот влетя подире ми на площадчето, където баща ми все тъй глаголстваше и държеше тълпата в напрежение, като по този начин препятстваше Форкалкие да вземе думата.

С плувнало в пот чело, която се стичаше вече в очите му, той облекчено въздъхна при появата ни, още повече че видът на въоръжените до зъби братя Сиорак, всеки с аркебуза в ръка, накара тълпата да се разстъпи, но не и Форкалкие, който все така с нож в ръка и макар смаян до немай-къде от взелите такъв обрат събития, дори не помръдна от мястото си. На мига след като светкавично пъхна пищовите си в пояса и скочи направо от седлото в каруцата, баща ми — не знам откъде черпеше тази нечовешка енергия — вдигна с две ръце над главата си тежкия къс месо и неподвижно застивайки тъй, приковал трескавите погледи на тълпата, извика:

— Ехей, барон-месарю Ландревийски! Я вземи сега и подели тоз пай между теб и твоите поданици!

И най-неочаквано, при това с невиждана сила, го запокити от горе на долу право в лицето му. Буквално пометен, Форкалкие залитна, рухна възнак и удряйки теме в паважа, остана да лежи там в несвяст. В същия миг, гъмжащи край него досущ като червеи, без при това изобщо да си правят труда да го вдигат, или да му оказват каквато и да било помощ, дрипльовците захвърлиха оръжията си и като изгладнели псета се нахвърлиха върху месото и кой с нож, кой с ръце, а кой просто със зъби, заеха се да го разкъсват.

Като ги видя така улисани, баща ми опря стълбата о стената на заразената къща и Франшу начена да измъква заднешком най-напред ходилата си, сетне прасците, после бедрата, но — уви! — бивайки твърде благата на плът насред тяло, взе, че се заклещи в прозорчето.

— Ах, любезна — развика се баща ми отдолу, — някои прелести са ти комай в повечко! Понапъни се, моля те! Понапъни се, де! От туй животът ти зависи!

Като се кълчотеше, въртеше и напъваше колкото й сили държат, Франшу с жаловит хленч и цял поменик от „Иисусе преблаги!“ най-сетне се измъкна, сетне по-скоро се сгромоляса, отколкото слезе по стълбата и се озова право в ръцете на баща ми, който я вдигна досущ както бе сторил с четвъртината вол и буквално я запокити в каруцата.

Миг след това той отново бе на седлото и тогава всички ние било с шпори, било с камшик и надавайки в облекчението си наистина неописуеми крясъци, смушкахме петте си коня, които се стрелнаха напред като побеснели, изсичайки с подковите си искри от прокълнатите павета на предградието.