Величието на Франция

Глава десета

В крайна сметка най-мъчителното за двама ни със Самсон в този поход до Сарлат се оказа не премеждието в Ландреви, а двайсетдневната карантина, която трябваше да изкараме в североизточната кула след завръщането ни в Мепеш. Мишел и Беноа Сиорак също не бяха очаровани от заточението си в намиращата се точно под нас стая. През процепите на пода, но без да мога да разбера кой от тях говори, тъй като и двамата бяха на един глас, аз ги чувах да се жалват един през друг от мудно точещото се време. А че то минаваше бавно и дума да няма, като монотонността на дните се нарушаваше единствено от трикратната поява на Ескоргол, който по нареждане на баща ми ни носеше храна в количества преизобилни, та да се подсили кръвта ни срещу попълзновенията на гибелните изпарения.

Изборът на баща ми се беше спрял върху Ескоргол като посредник заради това, че преди две години пазачът ни беше преживял чумата в Ним и сега се предполагаше, че тялото му, надвило веднъж вече на заразата, отново би се справило с нея, ако това, не дай боже, се наложеше.

Натоварен с тази задача, която включваше и поддържането на огъня в стаите на неволниците, Ескоргол вече не можеше да стои на стража в порталната кула и задълженията му бе поел баща ми, който в същото време изкарваше там, на първия етаж, своята карантина, докато Франшу бе настанена на втория етаж. Срещу това направено от баща ми разпределение Совтер, както чета в Мисловника, възразява с намек сдържан и горчив, загатвайки, че ако се бяха посъветвали с него, той несъмнено би се разпоредил за това другояче.

Още на втория ден от нашето пленничество чичо Совтер, опасявайки се от пагубното влияние на безделието, ни изпрати нашия „Тит Ливий“ заедно с латинските ни речници и „История на кралете наши“, съставена за нас лично от него, с нареждането всеки ден да превеждаме по една страница от първата книга и да научаваме по две страници от втората, а така също и библията, отбелязвайки с листче онези пасажи, които трябваше да четем на висок глас три пъти дневно.

Освен това Совтер изискваше писмено от мен обещанието да не помагам на Самсон по латински, срещу което обаче, и също писмено, аз най-учтиво възразих, твърдейки, че след като за преводите си Самсон не може да се надява на помощта на чичо Совтер, то би трябвало да разчита поне на моята от страх, да не би да изпадне в отчаяние, вземайки винаги и всичко толкова присърце. Като поразмисли, Совтер се съгласи с мен, но само, при условие че ще подчертавам пасажите, за които съм помагал на брат си. Не че Самсон беше посредствен ученик по латински, но френският му беше доста слаб, а ние трябваше да превеждаме именно от латински на френски, а не на окситански. Самият аз говорех вече доста добре езика на Севера, тъй като приживе, в стремежа си да изглежда по-изискана, майка ми предпочиташе да се обръща към мен единствено на френски, а, от друга страна, и баща ми прибягваше до него винаги когато отвореше дума за медицина. Клетият Самсон обаче бе лишен от тези преимущества и това го довеждаше до отчаяние.

Все така писмено аз отправих към Совтер няколко молби, които имаха различна съдба:

Аз, разбира се, не бях на това мнение, а още повече Малката Еликс, както недвусмислено си пролича от кратката записка, която тя успя да пъхне една сутрин под залостената врата.

Заточен в североизточната кула, аз също много „смислех“ Малката Еликс, особено вечер, след като угасях светилника и се окажех сам в постелята си, без никой до мен, към когото да се притисна. Ах, не ще и дума, сънят ме оборваше много по-бързо, когато, уморен от нашите сладостни лудории, отпуснех глава на нежните й гърди, подпъхнал лява ръка под кръста й и мушнал десния си крак между нейните. Уви, клета моя Еликс, къде ли си сега, когато пиша тези редове? В ада ли си, или в рая? И до ден-днешен все не мога да повярвам, че е било чак толкоз непростим грях това, дето се чувствах тъй уютно, притихнал и щастлив в гальовните ти обятия, нито пък че си постъпвала толкова лошо, когато току припърхваше наоколо ми с весело чуруликане, за да ме примамиш в гнездото си.

Стаята, в която бяхме затворени двамата със Самсон, беше просторна, светла и проветрива и цялата благоухаеше, тъй като я ползвахме за зимник и държахме в нея ябълките, грижливо подредени върху плетени върбови лавици, посмачкани, сбръчкани и съсухрени като бабешка кожа наистина, но в никакъв случай изгнили, макар навън да беше вече юли. Към апетитната им миризма се прибавяше и ароматът на постоянно тлеещите в огнището благовония, където ярко пламтяха смолисти цепеници. Като прибавим към този огън и сипещата се отвън жар на юлското слънце, чувствахме се направо като в пещ, макар да държахме всички прозорци отворени. Още по-лошо ставаше, когато речехме да се поупражним във фехтовка със скована в тежките брони гръд. Завършеше ли схватката, опирахме сабите на стената, смъквахме нагръдниците и олюляващи се, задъхани и цели плувнали в пот, се хвърляхме чисто голи на леглата.

Това писмо, което, както и всички останали писма на баща ми аз запазих, е неоспоримо доказателство (в случай че досега такова липсва), че баща ми, както твърдеше и господин Дьо Ласко (същият, колкото и именит доктор да беше, бе избягал от Сарлат още при първия признак на епидемията), бе също „такъв еретик в медицината, какъвто и в религията“. Защото, ако изключим дивия балсам, той, изглежда, се доверяваше твърде малко на повечето хвалени и прехвалени лекарства срещу чумата, включително саламурата от аншоа и скорпионовото масло, за което при все това няколко години по-късно чух от учените мъже в Монпелие най-хвалебствени слова.

Ах, колко мъчително минаваше за мен времето през този карантинен период! Дните ми се струваха месеци, и то месеци, чиито дни бяха безкрайно дълги… А колко ли по-нетърпими щяха да бъдат еднообразието и гнетящото бездействие — въпреки „Тит Ливий“, Библията и „Кралете наши“, — ако нямах до себе си Самсон! Същински ангел господен бе туй момче! Да живееш двайсет дни, всеки от по двайсет и четири часа, затворен между четири стени с брат си и да не дадеш какъвто и да било, та дори и най-незначителен повод за препирня или свада, и на всичко отгоре — ако това, разбира се, е изобщо възможно! — да го обикнеш още повече! Всичко това безспорно доказва от каква съвършена сплав бе сътворен брат ми, докато, що се отнася лично до мен, то аз ни най-малко не се самозалъгвам, тъй като отлично познавам недостатъците на характера си.

Несъмнено вече съм го казвал, но ми се ще пак да ви го напомня, щом съм се наканил да го обрисувам по-подробно: Самсон е преди всичко красив, смайващо красив; с медноруса, падаща на къдри чак до яките му плещи коса, с лазурносини очи, млечнобяла кожа и съвършени черти. Тук говоря само за лицето му, а не за тялото, чиито възхитителна и чисто мъжка съразмерност щеше да го направи с годините достоен за модел на всеки ваятел. Но всичко това — и красотата, и изяществото, и безмерното му обаяние, все още е нищо. Това са просто зримите отлики на душата, обитаваща туй убежище.

Кабюс твърди, че Самсон съобразява мудно, тъй като се бавел да парира противниковия удар и също толкова бавно нанасял ответен. Но Кабюс греши, това изобщо не е умствен недостатък, а добродетел. Самсон толкова обича противника си, щото не може да повярва, че при първа възможност оня би го ранил, нито пък че сам би могъл да нанесе вреда някаква. За него лошотията човешка, та дори привидна и на ужким, е нещо съвършено неразбираемо и аз хиляди и хиляди пъти съм се убеждавал в това. И едно от последните доказателства, което обичам често да извиквам в съзнанието си, е следната картина: Самсон на своя бял жребец, изправил се лице в лице срещу разбунтувалото се в Ландреви простолюдие и вперил големите си, изпълнени с удивление сини очи в разярената тълпа, току повтаряйки с нежния си зъзъкащ глас: „Но какво зтава? Какво зтава?“

В живота и на най-благородния човек на земята все някога идва ден, когато себелюбието взема връх, но за Самсон този ден така и нивга не настъпи. Без дори и през ум да му мине подобно нещо, а и без ни най-малко да се възгордява от това, той винаги би предпочел пред себе си ближния. Когато майка ми почина, Самсон плака, макар че приживе тя нито веднъж и думица не му отправи, нито пък дори го погледна. Как изобщо бе съумял да я обикне и какво толкова бе видял в майка ми той, който бе невидим за нея? Не бих могъл да кажа това, тъй като е твърде несловоохотлив и неспособен да изрази любовта, която носи в себе си. Но за тази си безмерна обич, озаряваща всички ни подобно слънце, в края на нашия карантинен период той ми даде ново, във висша степен трогателно доказателство, за което ще стане дума малко по-нататък.

Баща ми се възползува от многото свободно време през карантината, за да изпроводи до господин Дьо ла Порт писмо, в което най-подробно му описваше ландревийското ни премеждие. Той го изпрати по Ескоргол, комуто бе изрично заповядано да предаде запечатаната депеша на войниците на Дьо ла Порт посредством някоя дълга, цепната в единия край пръчка. Ескоргол трябваше също да прибере и парите, дължими ни от продажбата на половината вол, като и за това му бяха дадени най-строги указания. Сребърните монети, за които се предполагаше, че са заразени, след като бяха минали през толкова много ръце в Сарлат, трябваше да му бъдат предадени от посредниците в гърне, пълно с оцет.

Отговорът на Гийом дьо ла Порт пристигна в Мепеш подир два дни с нарочен конен пратеник, комуто обаче баща ми не отвори портата и говори само от прозорчето на кулата, без да сваля от лицето си напоената с оцет маска, като склони да приеме писмото, само ако му бъде подадено на края на дълга пръчка, подобна на онази, с която си беше послужил Ескоргол. Сетне хвърли в огъня благовония и дълго обеззаразява писмото на източващия се от тях пречистващ дим. Най-сетне го отвори, като преди да стори туй обаче си сложи ръкавици и докато го четеше, държеше го възможно най-далеч от лицето си. За тези предпазни мерки, които ми даваше като пример, аз научих по-късно от самия него.

Прокурорът бе уведомен, разказа ми той, за злодеянията на Форкалкие. Но както много точно го бе казал самият месар-барон, Дьо ла Порт разполагаше едва с толкова войници, колкото да вардят градските порти. Всеки ден му умираха един-двама и макар да предлагаше извънредно висока плата, тъй и не можеше да им намери заместници. А още по-лошо бе, че живите, кажи-речи, вече не се подчиняваха на заповедите му, убедени, както и дрипльовците на Форкалкие, че им остава твърде малко да живеят. И действително, навсякъде вече се бе възцарила анархия и разяждаше всичко, досущ проказа. Единият от двамината консули (няма да уточнявам кой), след като чумата отнесла по-напред една от прислужниците му, а сетне и над самия него надвиснала заплахата да го зазидат жив в дома му, избягал от Сарлат през нощта на 9-и юли, подкупвайки стражата на една от градските порти, но на коя точно, това прокурорът не знаеше. Пък и да го знаеше, не би могъл да вземе никакви мерки срещу продажните стражници. Вече не беше по силите му. Палачът, помощниците му и двамината тъмничари на градския затвор бяха мъртви. Ето защо, неспособен да наказва престъпниците, той се беше видял принуден да освободи дори вече намиращите се в затвора както поради невъзможността да ги опази, тъй и да ги изхрани, защото пари не стигаха за нищо. С всеки изминат ден градската съкровищница все повече се изпразваше и приходите й бяха секнали, дордето разходите бяха огромни.

Освен на гарваните и войниците, едните, от които получаваха двайсет, а другите — двайсет и пет ливри месечно, трябваше да се плаща и на обеззаразителите, вземащи по трийсет ливри на къща, за да я изгорят със серен сублимат. Склонилите да останат в Сарлат четирима хирурзи получаваха по двеста ливри месечно. Освен това, възнаграждение трябваше да получат и пълномощниците им, а също и разводачите, които ги предхождаха в чумавите къщи с добре навосъчена факла в ръка, за да прогонят заразата.

Единственият останал консул и господин Дьо ла Порт се интересуваха дали побратимството не би склонило да отпусне на града заем от две хиляди ливри с 15 процента лихва за срок от една година, като за доказ на заема му предоставяха закупените от Сарлат на търга на църковно имущество земи в Темниак. Господин Дьо ла Порт подчертаваше, че по стойност доказът далеч надвишава заема, но че той и консулът са взели такова решение, тъй като не са уверени, че градът изобщо би могъл някога да изпълни дълга си, бивайки застрашен да изчезне завинаги от лицето на земята със смъртта на всички свои жители. Веднъж вече, по време на зловещата чума през 1521-а, от пет хиляди жители Сарлат беше загубил три хиляди и петстотин. Но този път, продължеше ли епидемията само няколко месеца още, смъртта, уви, щеше да ги отнесе до един.

Баща ми сподели с мен, че, прочитайки това отчаяно писмо, се е разплакал и начаса е изпратил настоятелна записка на Совтер, увещавайки го да се съгласи да отпусне искания заем. Това Совтер (потресен също до дъното на, душата) сторил незабавно, макар и не, без да отбележи, че предоставеният доказ е от много малък интерес за Мепеш, бивайки разположен твърде далеч от баронията, за да се разработи по друг начин, освен като се даде под аренда, а от това полза нямало никаква, както брат му сам отлично знаел.

Баща ми всеки ден пишеше на двама ни със Самсон, след като, за да не бездейства, бе получил съгласието на Совтер да поправя латинските ни преводи, с което се справяше блестящо, тъй като френският му беше далеч по-добър и изискан от този на брат му. Към поправките си той добавяше за мое сведение и много съдържателни поучения относно полагането на необходимите грижи и лечението на причинени от аркебуза рани, засегнати в трактата на Амброаз Паре, както и произтичащи от познанията, които сам бе придобил по време на деветгодишната си служба в Нормандския легион. По-късно разбрах, че е пожелал да поправя също и домашните упражнения, които Катрин, Малката Еликс и Гавашет предаваха обикновено на Алазаис, натоварена от побратимството с това задължение след смъртта на майка ми.

Човек сигурно би се удивил на грижите, полагани в Мепеш за образованието на жените, но независимо дали бяха господарки, или слугини, те трябваше да знаят четмо, за да имат преди всичко сами, а по-късно и техните синове и дъщери, достъп до Светото писание. Побратимството беше на мнение, че религията трябва да се предава досущ като езика, наречен съвсем справедливо матерен, сиреч, от майката — на детето, при това от най-ранна възраст. Така благодарение на нашето хугенотско рвение и Гавашет, и Малката Еликс знаеха за годините си много повече от немалко, госпожици от благородно католическо потекло, които едва-едва умееха да изписват името си. Вярно е, че Алазаис имаше доста оригинален правопис, който за нещастие предаваше и на ученичките си, но баща ми не обръщаше никакво внимание на този й недостатък, отговаряйки през смях на обърналия му веднъж внимание върху това Совтер, че Катерина Медичи в никакъв случай не пише по-правилно от Малката Еликс, макар да е кралица на Франция.

Три дни преди изтичането на карантината получих втора записка от Малката Еликс, издържана досущ в стила на първата, но и също толкова нежна, тъй като дописничката ми все тъй продължаваше да ме „смисли много“. Силно ме разгневи обаче вестта, че в кухнята Малигувица и Барберин не спирали да мелят с уста по повод на Франшу. Подвоумих се дали да не уведомя баща ми за тез долни сплетни, но на мига се усетих, че не бих могъл да го сторя нито, без да се набъркам в личния му живот, нито, без да издам Еликс. Ето защо премълчах, без думица да спомена дори на Самсон за втората записка, която тозчас хвърлих в огъня.

Очаквах едва ли не чудеса от края на карантината и с цялата си душа жадувах за онова първо утро, когато най-сетне ще мога да напусна тази стая, където двамата със Самсон бяхме живели затворени в продължение на три безкрайни седмици. Но когато това утро настъпи, то ми донесе единствено огорчения и дълбока мъка.

С баща ми имахме писмена уговорка, че ще бъдем освободени едва тогава, когато сам дойде да ни пусне на воля, и докато чакахме ключът на нашата врата да се превърти в бравата, Самсон и аз решихме да си дадем едно последно сражение, в което дотолкова се задълбочихме, че, кажи-речи, завряхме под броните. Най-сетне разпуснахме ремъчките им, свалихме ги, прибрахме сабите в ножниците и всеки се хвърли в постелята си гол, както го е майка родила.

И точно в този миг се разнесе тъй дългоочакваното изщракване на ключалката. Изправих се в леглото си и видях в стаята да влиза баща ми с весели очи и усмивка на устните. Начаса скокнах, последван от Самсон, и двамата, всеки от своя ъгъл, радостно се втурнахме към него, знаейки добре колко буйно щеше да ни грабне един подир друг в обятията си, когато ненадейно той се взря в мен, пребледня и преминавайки внезапно от най-бурна радост към смразяващ гняв, се провикна с грозен глас:

— Да не би идолопоклонник да сте станали, господине синко мой?

— Аз, идолопоклонник!? — възкликнах, олюлявайки се под бремето на подобно невероятно обвинение и сразен насред устрема си към него, дордето Самсон също замръзна на място, вперил разширените си от изумление сини очи в мен и баща ми.

— Та нима туй, що носите на шията си, не е медальон ла Девата? — настоя баща ми с пламнал поглед и ме стрелна с разтреперан пръст.

— Вий го знаете — промълвих аз глухо. — Това е медальонът на майка ми.

— Без значение! — изкрещя баща ми извън себе си от гняв и пристъпи към мен, сякаш се канеше да го скъса. — Без значение е откъде го имате и кой ви го е дал! Осъдителното е, че е налице!

— Господине татко мой — поокопитил се, отвърнах аз този път много по-решително, тъй като силно, се бях докачил от това „без значение“, — моята майка ми го повери в деня на смъртта си, като ме накара да й обещая, че ще го нося до края на живота си!

— И вий обещахте!?

— Тя умираше. Какво друго можех да сторя?

— Да ме уведомите! — ревна баща ми, изблещил очи. — Да ме уведомите начаса! И тогаз аз, вашият баща, щях да ви освободя от тази чудовищна клетва! Но вместо това вий предпочетохте да се спотайвате от мен досущ като джебчия някой и да носите тоз идол скритом, изменяйки на вярата си!

— На нищо не съм изменил и нищо не съм откраднал! — сопнах му се аз, настръхнал като петел и, обзет на свой ред от гняв, обиден изгледах баща ми.

— И как още! Вий обсебихте обичта ми, която от днес нататък вече не заслужавате, криейки от мен през всичките тези месеци вашето презряно идолопоклонство!

— Но аз не съм идолопоклонник! — извиках с пламнал поглед и почти предизвикателно, възмутен до дъното на душата от подобна въпиеща несправедливост. — И не се моля на Девата! Моля се на Христос и Всевишния, без да диря ничие застъпничество, та било то на Мария, или пък на светия някой! За мен този медальон не е идол! Това е вещ свята за мен единствено поради туй, че съм я наследил от майка ми!

— Никоя вещ не е свята! — прекъсна ме буйно баща ми с рязък жест. — А повярваш ли в противното, то именно това е идолопоклонство! Не, господине — добави той с гръмлив глас, — както и колкото да го усуквате, вий никога не ще съумеете да ме убедите, че сте увесили на врата си тоз медальон от чисто простодушие, па макар и само заради това, че е невъзможно да не сте заподозрели, щото вашата майка ви го е дала с далеч не тъй безкористна умисъл! При вашето раждане тя ви нарече Пиер и вий много добре знаете защо. И също толкова добре знаете защо ви е дала и това!

— Да, знам го! — отвърнах аз също толкова буйно и все така настръхнал. — Туй обаче не означава, че съм покварен духом! И че името ми е Пиер не значи, че съм папист, а тоз медальон нивга не ще ме застави да изменя на вярата си!

— Така вий си мислите — прекъсна ме баща ми, — но знайте, че Нечестивия знае не един и два начина, за да впръсне отровата си в сърцето ви и разполага с не една и две маски, за да ви доближи, между които е и лицеприятието на синовната обич.

— Господин татко — отвърнах, — не мога да повярвам, че Нечестивият е забъркан по какъвто и да било начин в обичта на една майка към сина й, както и на един син към неговата майка!

— Точно тъй ще да е! — отсече баща ми с толкоз ядовита неприязън, че цял се вцепених. — Точно тъй ще да е — повтори той, — след като ви е подучил да криете от мен, че носите това тук! Когато на 7-и заранта ви събудих, за да тръгнем за Сарлат, вий бяхте гол, както и сега, но аз не видях този идол. Къде беше той?

— Под сламеника ми. Нощем го свалям, тъй като е твърде тежък.

— Твърде тежък трябва да е, и дума да няма, натежал от лицемерие, лукавщина и коварство! Свалете го от шията си и ми го дайте!

И в този миг Самсон, пристъпи напред, събра молитвено длани и като впери сините си очи в гневното лице на баща ми, кротко промълви:

— О, не! Умолявам ви, господине татко мой!

Тъй неприсъщо бе на характера на Самсон, винаги толкова скромен и въздържан, да се намесва в разпра, която не го засягаше, че баща ми почти цяла минута се взираше с извити от удивление вежди в него, опитвайки се да вникне в значението на това „О, не!“. Сетне лицето му пак помрачня и за миг дори ми се стори, че ще излее гнева си върху Самсон, но той отново впи яростен поглед в мен и рязко попита:

— Е, какво има? Заповядах ви нещо!

И тогава проумях, че в този миг целият ми живот, или представата ми за собствения ми характер, което е все същото, щеше или да рухне, или окончателно да се затвърди. И цял скован от напрежение с хладна решимост заявих:

— Това е невъзможно, господине татко мой! Дал съм клетва на майка ми и не мога да я пристъпя!

— Аз ще ви освободя от нея! — кресна баща ми извън себе си от гняв.

— Но вие нямате такава власт! — възразих. — Това би могла да стори единствено майка ми, ако беше жива.

— Какво!? Нима ме предизвиквате? — избоботи Жан дьо Сиорак. — Нима дръзвате да се опълчите срещу ми?

И той ме изгледа така, сякаш се канеше да се нахвърли отгоре ми, но навреме се сепна и захвана да кръстосва стаята с искрящи очи и налято с кръв лице, като току хапеше устни.

— Господине — рече най-сетне, заставайки отпреде ми с ръце на кръста и вирната брадичка, — или ще ми предадете този медальон, както ви заповядах, или тозчас ще ви отлъча от семейството си подобно на гангренясал крайник някой и ще ви прокудя от замъка!

Цял обливайки се в пот, почувствах как пребледнявам и краката ми се разтрепериха така, сякаш току пред тях бе зейнала бездна. Но в същото време гласът ми, заседнал насред гърлото, отказваше да ми се подчини.

— Е? — настоя баща ми.

— Господине татко мой — промълвих най-сетне, откъртвайки една по една думите от заседналата в гърлото ми буца, но и с едва сдържан гняв, — отчаян съм от мисълта, че ви оскърбявам. Не мога обаче да сторя онова, което искате от мен, без да се опозоря и затова по-скоро бих предпочел да ме прогоните, макар и да е несправедливо.

— Е, добре, така да бъде, господине! — отзова се баща ми глухо и тутакси извиси глас: — И го правя като давам клетва, която аз също ще спазя, да не ви виждам никога повече!

Последва продължително мълчание. За мен светът просто изчезна, струваше ми се, че вече не живея. Стоях пред баща ми неподвижен като камък, лишен от дар слово и почти в несвяст, макар в мен все така да напираше неудържим гняв.

И тогава Самсон се намеси повторно. Макар да го виждах като в мъгла, стори ми се, че по страните му се стичат сълзи, което силно ме удиви, тъй като двамата с баща ми, обладани от, кажи-речи, един гняв, бяхме вперили един в друг ядни, но сухи очи, независимо от бушуващите у всекиго от нас чувства. Ала Самсон плачеше. Плачеше и в същото време, без да измени необичайно кроткото си изражение и без в действителност да взема нечия страна, той ми се притече на помощ. Приближавайки ме плътно, Самсон ме прегърна през рамо с лява ръка и като обърна лице към мен, което оказа върху ми такова въздействие, сякаш изведнъж бе озарил непрогледната тъма на мъката ми със сияйна светлина, изрече със своя зъзъкащ глас:

— Не ще те изоставя, Пиер! Заминеш ли, и аз ще дойда с теб!

Синайската мълния да беше паднала в нозете на баща ми, едва ли би го поразила толкова. Той се вторачи в брат ми така, сякаш се канеше да излее върху него гнева, от който преливаше сърцето му, но Самсон плачеше — не, не за себе си, а за мен и за баща ми, проумявайки напълно какви страдания ни носеше разгорялата се помежду ни жестока разпра. И баща ми, който бе успял едва ли не да ме намрази, защото му се бях опънал, не намери в себе си сили нито да се разгневи срещу Самсон, нито дори да го погледне ядно, или пък укорителна думица да му каже. Осъзнавайки своята безпомощност, цял треперещ от гняв и, кажи-речи, обезумял от мъка, какъвто бях и аз самият, той предпочете да ни загърби и да се отдалечи с широки ядни крачки, заслепен дотолкова, че се блъсна в рамката на вратата, която остави подире си широко разтворена.

И тогава, рухнал отведнъж, аз се хвърлих в обятията на Самсон и като притиснах буза о неговата, разплаках се с горещи и горчиви сълзи, разтърсван цял от неудържими ридания, срещу които бях безсилен, макар и да изпитвах силен срам, че почти тринайсетгодишен и само на две години от навършване на пълнолетие се бях разревал досущ като сополанко някой.

След някое време Самсон се отдръпна от мен и кротко, но решително ме подкани да се облека. Мой дълг било, рече ми той, преди да напусна Мепеш завинаги, да поискам прошка от баща си заради това, че верността ми към моята клетва ме бе заставила да му се противопоставя по такъв рязък начин. Съветът ми се стори добър, тъй като и аз самият донейде вече се разкайвах, че толкова яростно се бях възпротивил на баща ми, та макар и по същество да се смятах за прав.

Облякох се и дори препасах късата си сабя, за да покажа, че наистина възнамерявам да напусна замъка, след което със сравнително твърда стъпка, макар сърцето ми все още да блъскаше до пръсване в гърдите и да усещах главата си някак набъбнала и зашеметена от преживяния удар, се отправих към библиотеката. Вече приближавах вратата, когато изведнъж се спрях, сепнат от долитащите оттам силни викове, след които чух да се споменава и моето име. И докато се двоумях дали да почукам, не дръзвайки нито да се появя в разгара на тази нова кавга, нито пък да си отида от страх, че няма да ми стигне смелост да се върна отново, аз смаян, безмълвен и със затаен дъх слушах нечувано ядните, люти думи, които баща ми и Совтер си разменяха.

— Има — викаше Совтер с такъв гневен и укорителен тон, на какъвто никога досега не бях подозирал, че е способен, — има грехове много по-тежки от този, да носиш на шията си медальон на Дева Мария!

— Какво искате да кажете? — прекъсна го баща ми буйно.

— Това, което казвам! — сопна му се Совтер, без да понижава тон. — И вие чудесно ме разбирате! Вършите лудост подир лудост, братко, казвам ви го тъй, както го и мисля! И най-безумната от всички бе да рискувате живота на младшите си синове и на братовчедите си Сиорак в онзи безразсъден поход из заразените области!

— Където на всяка цена трябваше да отнесем половината вол! — възрази баща ми.

— И да отвлечете Франшу! Нима смятате, че в първото си писмо господин Дьо ла Порт случайно ви уведоми за съдбата на девойката? Той отлично знае на каква стръв ще клъвне рибата! Месото за него, а Франшу за вас!

— Братко, ще ви помоля да оттеглите тези си непристойни слова! — извика баща ми. — Между мен и тази клетница няма абсолютно нищо! Аз чисто и просто изпълних спрямо нея своя християнски дълг!

— В такъв случай и намерете работа и по възможност някъде по-далеч от вас! Във Волпери, да речем, където сега, след като се лишиха едновременно от Сарацинката и Жакот, имат голяма нужда от хора.

— И дума да не става! Франшу ще бъде камериерка на Катрин. И да не говорим повече за това. Решението ми е окончателно!

— Виж ти, чудесно решение! Вече имаме Малигувица, Барберин, Алазаис, Малката Еликс и Гавашет — общо пет прислужници, а ето сега изведнъж и шеста ни притрябва! При това изключително на услугите на Катрин, която няма още и десет години. Ако само това ще върши, лека ще й е службата, няма що!

— Братко, това е вече прекалено!

— Сам го рекохте, наистина е прекалено! — кресна Совтер невъздържано. — Защото след като в момента, в който мепешката прислуга се увеличава с една напълно ненужна ни слугиня, вий лишавате замъка от двамината си младши синове, които възнамерявате най-безжалостно да прокудите оттук в това гладно и чумаво време, то значи вярно е, че злото винаги поражда зло! Ах, господине — добави той с глас, в който този път прозвуча повече болка, отколкото гняв, — позволете ми да ви кажа, че се увличате там, където не трябва, и обичате не оногова, когото трябва!

Последва продължително мълчание, след което баща ми глухо промълви:

— Но трябваше ли, все пак, Пиер да ми се зъби така и да предпочете майка си пред мен?

— Сънувам ли, що ли? — възкликна Совтер. — Пиер, да предпочете майка си пред вас!? Та единственото, за което е помислил той, е било как да запази честта си! Нима не знаете, че вий сте неговият герой, и че за Пиер на света няма човек, по-достоен за обич и възхита? И че ви подражава във всичко, което, признавам, ме кара да се страхувам като ви гледам какви ги вършите.

— Стига, братко! Стига вече, не ме осъждайте! — прекъсна го баща ми с грубоват, но далеч по-мек тон. — Все още нищо не съм решил. Изпитвам просто ужас от този медальон и вий добре го знаете. Той е бил голготата на целия ми живот.

— А нима и за Пиер сега не е така? Да не смятате, че го носи на шията си с леко сърце?

Чувайки това, разбрах, че съм спасен. И странно нещо — в мига, в който го проумях, съвестта ми, досега дремеща, за да ми позволи да подслушвам на вратата на библиотеката, изведнъж се пробуди и ме обсипа с толкова безжалостни и остри укори, че аз с безшумни стъпки се отдалечих и се върнах в кулата при Самсон, комуто веднага разказах всичко най-подробно.

— Какво? — възкликна той с разширени от смайване небесносини очи. — Подслушвали сте на вратата?

— Да, така е! — потвърдих аз и продължих да кръстосвам стаята, като току нетърпеливо разкършвах плещи. — Нямах друг избор! Ставаше дума за мен!

Но брат ми изглеждаше все тъй дълбоко смутен и докато го наблюдавах, макар че той несъмнено ме осъждаше, аз изведнъж и не без известно тайно задоволство осъзнах, че Самсон беше моят Совтер. Тогава се приближих до него, грабнах го в обятията си и като го разцелувах по страните, с грубоват, но дружелюбен тон му рекох:

— Хайде, братко, стига вече!

В този миг в стаята влезе истинският Совтер, цял облечен в черно и със заклещена в плисираната хугенотска яка гордо вдигната глава. Той грижливо затвори вратата след себе си и по-напред за миг мълчаливо впери в мен черните си, дълбоко разположени очи, които тази дълбочина като че ли правеше още по-проницателни.

— Племеннико — изрече той най-сетне, — по-напред свалете тази сабя от кръста си. Баща ви несъмнено би бил недоволен, ако ви види с нея. Вий май забравяте, че трябва да я носите единствено извън стените на замъка?

Идеше ми да го разцелувам заради това, че по тъй изискан начин ми протяга маслиновата клонка. Той обаче имаше толкова тържествен и официален вид, като на всичко отгоре говореше и на френски, а не на перигорски, че не посмях да го сторя.

— Племеннико — продължи той, сякаш на този свят нямаше нищо по-естествено от подобен завършек на случилото се, — като наказание за непокорството, проявено от вас спрямо баща ви, ще съчините двайсет стиха на латински, с които ще представите на барона на Мепеш вашите най-дълбоки и искрени извинения за това, че по повеля на сърцето сте предпочели да изпълните дълга си към една покойница, отколкото да отдадете дължимото на един баща.

— Ще бъде сторено, господине чичо мой — отвърнах аз с безмерно облекчение, — при това със същите, подбрани от вас изрази, които толкова вярно обрисуват истината!

Сетне се поклоних и макар че лицето му си остана, кажи-речи, все така неподвижно, Совтер изглеждаше доволен както от отговора ми, така и от поклона.

— И аз ли трябва да съчиня двайсет стиха на латински? — обади се плахо Самсон с ужасен поглед и жален глас.

Совтер се усмихна.

— Що се отнася до вас, Самсон, баронът на Мепеш ще се задоволи само с едно извинение. — И той вдигна пръст. — Но при условие че бъде написано на френски, и то на добър френски!

— Ще бъде сторено — прошепна Самсон с тежка въздишка.

— Разполагате с предостатъчно време, господа племенници мои — заяви Совтер, обгръщайки ни със своя проницателен поглед, в който припламваше едва забележимо, едновременно присмехулно и обично пламъче. Сетне додаде: — И за да не секва вдъхновението ви, двамата ще останете затворени тук до вдругиден подиробед, а за да не ви обземе леност умствена, ще ви се носи само хляб и вода.

След това той се сбогува с нас с леко кимване, на което и двамата отвърнахме с дълбок поклон, и накуцвайки, но изпъчен, с изопнати назад могъщи плещи и безспорно щастлив вид, Совтер излезе и превъртя ключа на вратата след себе си.

Ето как нашата карантина продължи още цели четирийсет и осем часа, а когато най-сетне напуснахме североизточната кула и нашите латински и френски извинения бяха приети от баща ни, който ведно с прошката ни дари и с целувката на мира, то беше, за да установим една значителна промяна в мепешкото домакинство: от два дни Катрин се бе настанила в стаята на майка ми, а Франшу, нейната камериерка — в тясното помещение до нея, което съседстваше едновременно и със стаята на баща ми. И дори — както баща ми бе уверявал Совтер, а това аз чух със собствените си уши — „между него и тази клетница“ да нямаше наистина нищо, това разпределение бе все едно сам да се навреш в лапите на изкушението, още повече че самата Франшу просто преливаше от признателност към оногова, който така храбро я бе отървал от ноктите на смъртта. От мига, в който баронът на Мепеш се появеше в голямата зала, тя имаше вече очи само за него, привличана от присъствието му досущ като метална стружка ст магнит, изправяше се начаса зад него и току припираше да му долива едва наченатата чаша, което предизвикваше силното недоволство на Барберин, радвала се досега единствена на тази привилегия.

Обзалагам се, че ако човек съди по нежния прием, който му оказваше у госпожа Дьо ла Валад преди в Сарлат да избухне чумната епидемия, то Франшу несъмнено е очаквала краткотрайните посещения на баща ми с примряло от вълнение сърце. — „Ах, гос’ин барон! Гос’ин барон! Колко се радвам, че ви виждам! — Помози бог, гълъбче! Как поменуваш? — Да уведомя ли господарката? — Заникъде не бързаме, Франшу! Я виж, донесъл съм ти малко подаръче — един сребърен напръстник, та да не си бодеш пръстите, дордето шиеш. — Иисусе благи! Напръстник, и при това сребърен! Колко е добър гос’ин баронът!“ Че беше добър, добър беше, а освен това се държеше с нея и доста свойски, тъй като, за да й се отплати за благодарностите, той жадно я целуваше по свежите бузи и току потупваше апетитно закръглените й ръце, дордето тя, цяла тръпнеща в сладостно очакване, се изчервяваше като божур.

Бях напълно съгласен с чичо Совтер. Много по-добре би било да видим Франшу във Волпери, отколкото в подобна благоприятна близост до неприятеля, от когото я делеше само една нищо и никаква вратичка, при това без резе. Защото това съвсем очевидно беше крепост, за чието превземане далеч не беше нужен толкоз мощен пристъп като онзи, при Кале, и която щеше сама да се предаде още при първата атака, а населението й напълно драговолно щеше да хукне пред врага, за да му позволи колкото се може по-пълноценно да го ограби.

В очакване на този неизбежен край одумките между кухнята и перачницата не секваха дори за миг и в ревността си нашите квачки и кокошлета неспирно кудкудякаха, без обаче да се осмелят да клъвнат по-силничко Франшу, девойка тъй простодушна, толкова незлоблива и закриляна от такъв могъщ покровител. Мрачен като буреносен облак, Совтер вече зъб не обелваше на трапезата и не поглеждаше друго, освен чинията си и Мисловника, където, също както по времето на Жана и многобройните заеми, които й отпускахме, отново взеха да се появяват думите: „Жан, моля се за теб!“, последвани много скоро от подхваналата се между двамината Жановци същинска престрелка с библейски цитати, едни, от които изобличаваха сластолюбието, а други пък възхваляваха плодовитостта. В своята крайност Совтер започна да прибягва дори и до поезията (вярно, писана от сестрата на крал) и с несъмнена предумисъл рецитираше прелестните аскетични стихове на Маргьорит Ангулемска109:

На което, макар и да заобикаляше въпроса, баща ми решително отвърна: „Нито плътта ми е изнежена, нито пък самият аз съм крехък!“

Стигнал до отчаяние, Совтер се реши най-сетне да изиграе и последния си коз: „Но виж си годините, Жан! И помисли за нейните!“ Без обаче и окото му да мигне, баща ми му отговори с перигорската пословица: „Няма значение, че пръчът е стар, щом козата сама му налита.“

Франшу беше дъщеря на Жак Повре (по-находчиво едва ли би могъл да бъде кръстен110), орач и нищожен арендатор на наша земя, който, откакто се помнеше, живееше в една мизерна колибка долу, в равното. И точно там Франшу бе разбрала що е недоимък, що значи да изстъргваш пусти нощви, да зъзнеш пред едва мъждукащото пламъче в огнището, облечен в едни дрипи, да получаваш повече плесници, отколкото милувки, да живееш в постоянен ужас от вълци и пладнешки разбойници, а при най-малката засуха да засищаш глада си само с жълъд. Ето какво би означавало за Франшу „да живее мирно със семейството си“, както съветваше Машата девойките от нашите села. Как да я укориш тогава, че подобно нещо и през ум не й минаваше, дордето унесено редеше бод след бод на трапезата ни подир ядене, нахлузила на средния си пръст подарения й от баща ми сребърен напръстник? Парясницата на барона на Мепеш? Та какво лошо имаше в това? И кое му бе срамотното? Да не би бъдещите й рожби — копелета, вярно, но които за сметка на това щяха да ядат до насита и подобно на Самсон да носят славното име Дьо Сиорак? Докато тя самата до сетния си ден щеше да бъде подсигурена и с хляб, и с покрив над главата, на завет зад яки крепостни стени, които щяха да я защитават от разбойническите банди, от немотията и дори от болестите, тъй като по време на епидемия Мепеш се откъсваше от света, осланяйки се на неизчерпаемите си запаси, и тогаз и самата чума се бъхтеше безсилно в могъщите ни бастиони, без да може да проникне в тях.

Докато в своето малко кралство баща ми, терзан от хугенотската си добродетел, все още се двоумеше дали да не откъсне най-сетне тази сочна мъхеста праскова, Катерина Медичи поглеждаше от своя Лувър към друг плод.

Хавър беше в английски ръце. По време на гражданската война нашите пълководци Конде и Колини бяха отстъпили този чудесен град на Елизабет Английска срещу предвидената в договора от Хамптън Корт военна помощ и с обещанието да го заменят срещу Кале след възцаряването на мира. Сега обаче, помирил се с Катерина след подписването на Амбоазкия едикт, Конде изгаряше от срам, че е подписал такъв неприемлив договор, според който Франция трябваше да се лиши от възвърнатия с толкова мъка Кале. И „малкият прелестен принц, дето все пей и се смей“ с леко сърце пристъпи дадената клетва, докато Елизабет яростно кълнеше вероломните французи, било те хугеноти, или паписти, които очевидно изобщо не възнамеряваха да удържат на думата си. Наливайки масло в огъня, Катерина изпроводи в пратеничество до английската кралица някой си господин Д’Алуи, който се държа там крайно нагло и предизвикателно, отказвайки да предаде Кале на англичаните, като на всичко отгоре настоя да ни бъде върнат и Хавър. „Ще задържа Хавър като обезщетение за упоменатия Кале — заяви Елизабет надменно. — И това е мое пълно и неоспоримо право!“

Катерина Медичи само това чакаше, за да свика начаса под знамената си както католици, така и протестанти. И тогава всички станаха свидетели на една невероятна гледка: Конде да се присъединява с войските си към армията на Конетабъла. Едва довчера французите се бяха избивали взаимно в името на Вярата, а ето че днес, на кон и с оръжие в ръка, рамо до рамо се сражаваха, за да отнемат от англичаните един френски град. Горката Елизабет, тя просто не можеше да повярва, че й оспорват „неоспоримото право“! Но тъй или инак, тя го защитаваше твърде зле, тъй като не бе имала време да укрепи града и така на 30 юли 1563 година Конде и Конетабъла влязоха в Хавър.

Уви, ако пълководци и войскари се бяха помирили тъй скоро и лесно, то далеч не можеше да се твърди, че след подписването на Амбоазкия едикт спокойствието в останалата част на кралството се възстановяваше също толкова бързо. Прекомерно ревностни богослужители и фанатизирани велможи-католици въоръжаваха цели банди наемни убийци, които нападаха от засада завръщащите се по домовете си след края на войната благородници-протестанти. Там, където имаха надмощие, хугенотите също не зачитаха едикта. „Капитаните“ — реформисти Клермон дьо Пил и Ла Ривиер превзеха Мюсидан и скоро след това, успели през нощта да сторят пробив в стената на Бержерак, изпратиха неколцина от людете си да кръстосват улиците, като бият барабани и надуват тръби на възбог. Решилият, че градът е вече паднал гарнизон се оттегли в цитаделата, която бе подложена на обсада, докато защитниците й не привършиха всички хранителни запаси, и тя на свой ред бе превзета.

Дори и в самия Париж все още не беше спокойно. Д’Андьоло, възстановен след Амбоазкия едикт в чин полковник от пехотата, виждаше авторитета си оспорван от един от собствените си адютанти, католика Шари, любимец на Катерина Медичи. Освен това се говореше, че за да отмъсти за убийството на дук Дьо Гиз, Шари подготвял масови кланета на протестанти и не след дълго, когато неколцина от нашите започнали да хващат вяра на тези слухове, един от офицерите на Колини, някой си Шателие-Порто, плътно се доближил до Шари, когато оня минавал по моста Сен Мишел, и изневиделица го пронизал с шпагата си, „като на два пъти я завъртял в раната, та да я разкъса още повече“. Но точно тази рана, от която Шари действително се спомина, Катерина Медичи така и никога не забрави, както сами ще се уверим по-нататък.

И тъй, повече от четири години след провъзгласяването на Амбоазкия едикт, в кралството продължаваше да цари положение смутно и крайно опасно, което не приличаше нито на война, нито на мир. Що се отнася до нас, в Сарладе, то ползващи се от доброто име, което нашата преданост към короната ни бе спечелила, ние нямахме никакви основания да се страхуваме от кралските сановници. Но сега, когато в Сарлат и околностите му върлуваше чумата, кралската власт в сенешалството беше толкова разклатена, че изобщо не бе в състояние да защити верните си поданици срещу попълзновенията на злонамерените.

В края на август до нас долетя съкрушителна вест. Етиен дьо Ла Боеси, който през юли беше напуснал Перигор на път за Ажане — където така и не се бе задържал, преследван по петите от чумата, — се беше завърнал в Бордо с всички признаци на най-цветущо здраве. И действително, на 8 август той още играел на ръчна топка с господин Дьо Кар, кралски пълномощник за Гиен. Разгорещен обаче прекомерно и цял плувнал в пот, вечерта, преди лягане, той се оплакал, че се бил простудил. На следния ден получил писмо от Мишел дьо Монтен, който го канел на обяд, но отговорил, че не е в състояние да излезе, тъй като го измъчва силна треска. Монтен начаса тръгнал да го навести и намерил лицето му силно променено. И тъй като домът на Ла Боеси в Бордо бил отвсякъде заобиколен от вече заразени къщи, Монтен го посъветвал веднага да напусне града и за първи преход да спре в селцето Жерминиан, намиращо се между Ла Тайан и Сент Обен и само на две левги от Бордо. Ла Боеси послушал съвета му, но още с пристигането си в Жерминиан се почувствал толкова зле, че не можело и дума да става да продължи пътя си. И там, в това случайно убежище, заобиколен от веднага стеклите се негови близки и приятели, той откраднал от смъртта още девет дни.

Твърде вероятно е Ла Боеси да не е бил поразен от чумата, тъй като не всички признаци за това били налице, но страдал от постоянно стомашно разстройство, придружено от нетърпими болки в главата. Освен това не бил вече в състояние да поема храна и просто зримо гаснел, очите му хлътвали, а страните му все повече се обезкървявали. Опасявайки се, че заболяването му е заразно, той поискал от Монтен да му обещае, че ще стои при него „на пресекулки“, но Монтен не се съгласил и до края не се отделил от смъртния одър на своя „незаменим приятел“.

Като човек изключително съвестен и бивайки в пълно съзнание, макар с всяка измината минута да се приближавал до смъртта, Ла Боеси с поразително хладнокръвие се заел да използва всеки оставащ му миг, за да въведе ред в делата си. Бивайки цял живот католик, той решил да го напусне като такъв и като се изповядал, приел и последното причастие, а сетне захванал да диктува завещанието си.

Монтен най-подробно описва проявения от него стоицизъм. Някои са на мнение, че описанието на тази дълга агония, макар и излизащо изпод перото на Мишел дьо Монтен, е донейде голо философстване и празнодумство, ала според мен подобна критика е по-скоро бездушна и крайно дребнава. Приживе Ла Боеси беше мъж рядко красноречив и несъмнено фактът, че е останал такъв и пред самия праг на смъртта, терзан в същото време от неописуеми страдания, разкрива една изключителна, достойна за древните римляни величавост на характера му. В това злокобно повествование има един пасаж, който, макар и да бях вече мъж, ме накара да се разплача, когато го прочетох, и то не толкова заради онова, което описваше, колкото заради вложения в словата му смисъл. Когато наближил мигът да се изправи пред съда божи, Ла Боеси доверил на Монтен една отскоро измъчваща го мисъл: „Ако бог ми предоставеше правото да избирам дали да се завърна на земята, или да завърша жизнения си път, то бих изпаднал в твърде силно затруднение.“ Думи, които недвусмислено доказват колко тежък е бил за него пътят до смъртта, щом е изпитвал такъв страх при едничката мисъл, че би могъл да го извърви повторно.

Той предаде богу дух на 19 август 1563 година, ненавършил още трийсет и три години. За него баща ми казваше, че бил „твърде особен католик“. Също като Мишел дьо Л’Опитал Ла Боеси винаги бе смятал изгарянето на клада и хвърлянето на нашите в тъмница за безсмислена в най-висша степен жестокост. Той бе също от ония, които ратуваха чрез съществени преобразования да се „изцери“ обладаната според него от „безмерна корист“ римокатолическа църква, като смяташе, че единствено по този начин тя би могла да се промени дотолкова, че протестантите да склонят да се завърнат в лоното й, тъй като, от друга страна, не можеше да приеме, че в едно кралство могат да съществуват едновременно две религии, бивайки свидетел на злодеянията, които поощряваше всяка от тях. „Фанатиците и от двата лагера — твърдеше той — са обладани от гибелната увереност, че делото им е дотам правдиво… щото в името на тържеството му могат и да не подбират средства.“

Уви, прав беше той, но решенията на Вселенския събор в Тренто111, на който точно по времето, когато Ла Боеси агонизираше, папата категорично отхвърли предложените му от френските епископи, далеч не съвпадаха с онова, към което Ла Боеси в горещото си желание към помирение се беше стремил. По този повод баща ми отбелязва в Мисловника, че когато Ла Боеси беше отправил в присъствието на побратимството своето настойчиво предупреждение към Жофроа дьо Комон относно сектантството, той беше обрисувал истината и до ден-днешен мрачна картина на „невижданото разорение“, в което една война между двете религии несъмнено би хвърлила кралството. Към това Совтер добавя: „Да си отваряме очите на четири! Войната между французите тлее под пепелта и ний неизбежно се приближаваме към нея.“

Откакто Кабюс се беше настанил в Брьой, а Кулондр Желязната ръка — в горенската ни воденица, нашите братовчеди Сиорак, имащи несъмнено по-голямо право на глас от когото и да било измежду слугите ни, непрестанно се жалваха, че изнемогват от работа. Ескоргол, наострил необичайно тънкия си слух, пазеше своята портална кула, а Фожане на пълно спокойствие и с удоволствие майстореше бъчвите си в своята работилница. Но чие задължение е гледането и четкането на конете, доенето на кравите, угояването на свинете, печенето на хляба, ваденето на вода, обработването на зеленчуковата градина, извозването на зърното до воденицата, прибирането на меда, ловитбата на пчелни рояци, почистването на крепостния ров и брането на орехи, кестени, ябълки и всякакви плодове, ако не всичко на всичко на трима души: на Марсал Кривоокия, на Беноа и мое (сиреч, говорещият бе Мишел), когато за толкоз работа и петима едва биха стигнали? Изобщо не говоря за оранта, за сенокоса, за жътвата и за гроздобера, когато всички помагат, а за безкрайната всекидневна работа в имението. Трима души в никакъв случай не са достатъчни, заявявам го съвсем открито, и ако някоя разбойническа банда вземе да нападне Мепеш, както на времето сториха румите, не ще имаме и люде за отбрана на стените!

За тези им жалби Совтер, човек крайно пестелив, си правеше оглушки, докато баща ми даваше пълно право на нашите братовчеди, но без да може да удовлетвори исканията им, тъй като поради чумата ни беше невъзможно да главим дори и един ратай. И тук на помощ му дойде случайността, при това по един наистина незабравим начин.

Както вече споменах, свикнал бях да ставам много рано, тъй като не ме свърташе в постелята от мига, в който отворех очи, и слизах в голямата зала, преди още да се е съмнало и Малигувица да е напалила огъня и кипнала млякото. Всъщност аз много обичах сам да разпалвам огъня — да откривам въглените под пепелта и да ги раздухвам дотогава, докато остана без дъх, докарвайки ги до червено, преди да хвърля отгоре им наръч съчки. Точно това и правех през онзи 29-и август, докато Мепеш още спеше, наслаждавайки се на предутринната тишина и на първите птичи песни, когато ненадейно дочух лек шум откъм месницата, сумрачна студена стая с едно-единствено, гледащо на север прозорче, от чиито тавански греди висяха внушително множество късове осолено месо. Като мислех, че туй трябва да е нашият котарак, погнал някоя мишка, аз безшумно се прокраднах до вратата, за да присъствам на лова. Но какво беше изумлението ми, когато наместо котарак, плъх или мишка, видях един около петнайсетгодишен хлапак, облечен само в дрипи и цял вир-вода, седнал на едно столче със заклещен между коленете свински бут, в който тъкмо забиваше дългия си остър нож, докато в същото време енергично дъвчеше друг резен, щръкнал от двете страни на устата му. Зяпнах от удивление и досущ като глупак някой застинах на прага, без да вярвам на очите си и питайки се как ли този неканен гост беше прехвърлил крепостната стена, когато хлапакът вдигна глава и забелязвайки ме, подскочи досущ като топка, изтърва бута и налетя отгоре ми с острия си нож в ръка.

Но Кабюс ме беше научил как да се справям с подобни коварни нападения. Силно ритнах момчето в корема и в момента, в който то се преви одве, подпрях го с нов удар в лицето. То изтърва ножа, но не и месото от зъбите си и се строполи като чувал с картофи, а аз тъкмо се заозъртах, дирейки с какво да го вържа, когато забелязах до столчето, на което допреди малко хлапакът седеше, едно въже с кука накрая. Вързах аз с това въже ръцете му на гърба и все тъй безчувствен го завлякох в голямата зала, където го опрях о единия крак на масивната дъбова маса и яко го привързах към него.

Сторил това, седнах да си поема дъх, все още не дошъл на себе си от изумление. Но как, как дори с въже и кука се бе изхитрил тоя да заблуди тънкия Ескорголов слух, да прехвърли крепостната стена, да премине здрав и читав изрешетеното от вълчи ями пространство под краката му, да прекоси трите подвижни моста и накрая, въпреки залостената и запъната с три железни пръта врата на дома ни, преспокойно да се настани в месника, за да плюска свинското ни?

В този миг влезе Малигувица и при вида на крадеца сащисана зяпна.

— Кой туй? Кой туй? — запелтечи тя.

— И аз не знам. Открих го в месника.

Малигувица тозчас се разтрепери с цялото си лоесто туловище, вдигна ръце нагоре и кудкудякайки пронизително като погната от лисица кокошка, занарежда:

— Боже всемогъщи! Иисусе милостиви! Блажена Марийо, че и вий, свети Йосифе! Закриляйте ме, щото, ако не сам Лукавия, то най-малко някой от седемдесетте и седем демона на преизподнята се е промъкнал в дома ни!

И като се прекръсти, затири се да вземе дървената солница и с безброй маймунджилъци, като в същото време не спираше да нарежда, взе да ръси сол около крадеца.

— Гъско скудоумна! — възмутих се аз и изтръгнах солницата от ръцете й. — Тъй се прахосва то сол! Че на всичко отгоре и Дева Мария споменаваш! Ти какво, да не искаш да те изковладя на баща ми?

— Ам’че то туй е Нечестивия! — изрева тя, без да престава да се кръсти, като при това така се тресеше от страх, че чак бонето й се свлече на раменете.

В този миг крадецът отвори очи и макар те все още да бяха замъглени, пък и самият той да ме беше дошъл още на себе си, отново задъвка парчето месо, което дори в безпаметството си не бе изпуснал от зъби.

— Нечестивият е и туй то! — изви отново Малигувица, отскачайки назад толкова чевръсто, сякаш току пред нозете й бе зейнала преизподнята, след което се свлече на колене с молитвено събрани ръце и като забели очи, пронизително писна: — Олеле, майчице божия! Чисто по женски те моля, опази ме от тоз демон!

— Престани, глупачко! — свиках я аз. — Тоя тук в никакъв случай не би могъл да бъде Нечестивия! Та той яде!

— Ам’че той и дяволът яде, гос’ин Пиер! — възкликна Малигувица и почти забравила страховете си от възмущението, което бе предизвикало у нея невежеството ми, тромаво се изправи на тлъстите си крачища. — Лукавият — продължи тя поучително — има същите човешки нужди, само че седмократно по-големи. Той се тъпче като кюре на чужда софра, налива се като ковач, пикае като крава, ригне се като крал и мърсува досущ като пръч някой!

— Мърсува ли, казваш? — удивено вдигнах вежди аз.

— И още как! — потвърди Малигувица. — Грездеят му е седем пъти по-голям от този на който и да било мъж и от полунощ до съмване по Сабат Лукавия оножда седем пъти по седем вещици, без дори дъх да си поеме.

— Комай и на теб нещо такова ти трябва, блуднице! — присмехулно подхвърлих аз. — Че то видиш ли стрела, тозчас си отваряш колчана!

— Опазила ме майчицата божия от таквиз нечестиви помисли! — сведе лицемерно очи Малигувица. — Ако ли пък случайно ми мине такваз мисъл през ум, то това в никой случай не е по моя вина, а противно на волята ми.

— Я стига, безсрамнице дебела! — срязах я аз. — Върви да уведомиш баща ми за нашия необичаен гост. Не, почакай — сепнах се изведнъж, — по-добре ще е сам да го сторя!

— Иисусе Христе! — пропищя готвачката и се разтресе досущ като пача. — И за миг не оставам сама тук с този демон проклети, дето префърча покриви и минава през стени!

— Бягай тогаз да предупредиш господина екюйе, а аз ще извикам баща ми! Тоя дявол тук не ще ни избяга, вързал съм го здраво!

Въпреки това, докато тичах към стаята на баща ми не се чувствах толкова сигурен в твърдението си, та спирайки най-сетне задъхан пред вратата й, нетърпеливо почуках, но отговор така и не последва. Удивен от подобно загадъчно мълчание, бутнах мандалото и надникнах през полуоткрехнатата врата в стаята. Видях неоправеното легло и отметнатите настрана завивки, но от баща ми и помен нямаше. „Ама че дявол! — рекох си. — Един се появява, друг изчезва! Странна работа!“ Подозирайки обаче чисто земното естество на тази дяволщина, аз безшумно затворих вратата и като заблъсках с юмруци по нея, се развиках: „Господине татко мой, на помощ!“, сетне презглава хукнах обратно към кухнята, където пленникът ми — слава тебе, господи! — продължаваше да подпира крака на масата с вързани на гърба ръце и все така да си дъвче месото, при това с такова наслаждение, че от устата му чак лиги бяха потекли. Не ще и дума, завиден апетит имаше за човек, който след не повече от час щеше да се люлее на господарското бесило. Седнал насреща му, аз мълчаливо го наблюдавах и постепенно започна да ме обзема жалост, още повече че имаше лице благо, с много приятни и в никой случай недодялани черти, като в погледа му не забелязвах нищо дивашко, а освен това очевидно бе и на моите години, или съвсем малко по-голям.

Поглъщането на месото безспорно му създаде известни затруднения, тъй като свинското ни бе доста сухо, твърдо и много солено, та след като с няколко чести, дълбоки преглъщания все пак успя да се справи с него, напълних една паница с мляко и я поднесох към устните му, за да си пийне, което той стори жадно, дордето в същото време ме оглеждаше с разноцветните си (едното синьо, а другото кафяво) очи — странни наистина, но също толкова ласкави и предани като на куче някое. Забелязах, че главата му е покрита с остригана почти до кожа гъста и твърда рижава четина.

Изпил млякото, той зина насреща ми с широката си уста, показвайки ми острите си бели зъби в неподправено искрена, простодушна и дружелюбна усмивка, изглежда, вече забравил, че преди малко се бе нахвърлил отгоре ми с нож в ръка, както и това, че го бях пребил с ритници.

Докато го разглеждах, в голямата зала постепенно се бяха събрали всичките ни люде и сега — безмълвни, задъхани и с изблещени очи — стояха неподвижно край стената на почетно разстояние от нашия посетител. Фожане, братята Сиорак и Марсал Кривоокия донейде още пазеха достойнство, но жените както големите, така и малките, се бяха скупчили разтреперани в единия край на стаята ведно с децата. Жаку се гушеше в обятията на Барберин, Анет се държеше за полата й, зад която — какъв позор за нея, навършилата съвсем наскоро седемнайсет години! — се криеше и Малката Еликс, а да не говорим за пребледнялото като платно между плитчиците й личице на Катрин, за хленчещата Гавашет и за Малигувица, която неспирно бръщолевеше поднос някакви странни заклинания, съпроводени от жестове против уроки, гримаси и куп други маймунджилъци, дордето в същото време размахваше като мелница ръце край фустата си, сякаш искаше така да попречи на силите адови да се напъхат под нея. Франшу обаче никаква я нямаше — забелязах това веднага.

Появи се и големият ми брат Франсоа, който, искрено казано, не изглеждаше нито по-блед, нито по-равнодушен от всеки друг път (все такъв си беше от заминаването на Диан насам), но изражението на длъгнестото му правилно лице бе смразяващо безучастно, като освен това се направи, че изобщо не ме забелязва — доказателство, че вече знаеше кой е героят на деня.

Предшествана от бумтежа на тежката си стъпка на аркебузир, Алазаис влезе почти веднага след него и без да обърне каквото и да било внимание на женската групичка, застана до братята Сиорак, над които се извиси с цяла половин глава. И оттам, скръстила ръце на широката си плоска гръд, огледа обстановката, без дори окото й да мигне, тъй като нямаше страх от никого на този преходен свят, вперила завинаги и единствено поглед във Всевишния.

Самсон пък най-напред ме подири с очи и след като от пръв поглед се увери, че съм здрав и читав, начаса дойде при мен, озарен сякаш от искрящия ореол на разкошната си коса, хвана ме за ръка и се зае да изучава натрапника. Свършил огледа си и неспособен да изпитва както страх, така и омраза, той му се усмихна.

Сподирен по петите от куцукащия Совтер, докато сам закопчаваше жакета си и при това с далеч не толкова ангелски поглед в очите, колкото този на Самсон, баща ми, изпъчил гърди, най-сетне се появи с вид уморен и същевременно някак дяволит.

— Откъде се пръкна тоя? — кимна той към натрапника с безгрижие, което никак не подхождаше на обстановката.

Изправяйки се, аз направих сравнително правдиво, макар и не съвсем пълно описание на случилото се, тъй като пропуснах съзнателно да упомена, че крадецът се беше нахвърлил с нож отгоре ми, защото не исках да утежнявам още повече положението му. Пропуск, за който ясно видях, че клетникът ми бе признателен, тъй като разноцветните му, вперени в лицето ми очи, се изпълниха с благодарност.

Докато говорех, баща ми постепенно се отърсваше от обзелото го безметежно опиянение, тъй че когато свърших, отново бе стъпил здраво на земята, вече смръщен и с помрачняло лице. Защото ако този младок бе съумял да прехвърли крепостната стена и обграждащия я ров, да се промъкне невредим през цялата ни система от защитни съоръжения и да проникне в самия ни дом, то значи и други, при това далеч по-опасни от него, биха могли да сторят същото.

— Как те викат, момче? — попита баща ми, оставайки и той на почетно разстояние от него, но не поради същите причини, който принуждаваха на това Малигувица.

— Мирул.

— И откъде си, Мирул?

— От една колибарска махала близо до Вергт. Малони я казват.

— Ха! — възкликна баща ми с въздишка на облекчение. — Ще рече, от Чист Перигор! (Тъй наричаха тогава северните части на провинцията, останали незасегнати от чумата.) А мина ли през чумавите земи?

— Не, нарочно избягвах градовете и селата. Живеех и нощувах из горите.

— А как тъй стана крадец?

— През нощта на двайсет и пети миналия месец ни нападнаха разбойници и избиха семейството ми — отвърна Мирул и разноцветните му очи се изпълниха със сълзи. — Заклаха баща ми, майка ми, братята и сестрите ми, които по-напред и насилиха. Самият аз успях да се скрия в сеното в плевнята и щом злодеите се натъркаляха мъртво пияни, задигнах им куката и ей този нож и избягах.

— И на свой ред стана разбойник, така ли?

— Не е точно така! — гордо вдигна глава Мирул. — Досега не съм обрал ни пастир, ни орач. Крада единствено от замъците, но никога две нощи поред от същия. При туй задигам само храна. Преди три нощи бях в Лосел. Завчера в Комарк. Снощи — във Фонтенак, а тази нощ — в Мепеш.

— Във Фонтенак? — изви баща ми вежди изумен. — Но как успя да се промъкнеш в замъка Фонтенак?

— От лесно, по-лесно! — усмихна се Мирул. — От четирите замъка най-много ядове брах с Мепеш.

— А как го правиш, Мирул?

— По-напред си увивам в парцали както краката, тъй и куката, а стените изкачвам винаги преди съмване.

— Защо толкова късно?

— Защото по това време стражата спи, успокоена от наближаващия край на нощта.

— Ами кучетата?

— Кучетата само ще ме подушат, ще ме близнат и не лаят.

— Но това е същинско чудо, ако вземе да ти повярва човек!

— Гос’ин барон — изрече Мирул с достойнство, — вярно е, уви, че съм крадец, но не съм лъжец! Ако желаете, бих могъл да измина целия този път пред очите ви от начало до край — от подножието на крепостната стена, та чак до месницата ви!

Жан дьо Сиорак го измери с поглед и с известна студенина, дали престорена, или не, това не бих могъл да кажа, промълви:

— Излишно е да си правиш толкова труд само за да бъдеш обесен подир.

Мирул поклати глава по-скоро тъжно, отколкото уплашено:

— Мен от бесило не ме е страх, щото и без туй не ми е мил живота, дето го водя. Денем си все сам, нощем пък до низост стигаш, макар че единствено гладът ме тласкаше към нея. Но всичко откраднато от мен силно измъчва съвестта ми, защото знам, че нечестие няма да спаси нечестивеца112, понеже бог е всемогъщ и всевиждащ.

Този цитат от Еклесиаста накара Совтер да наостри ухо.

— Да не би да си протестант, Мирул?

— Да, такъв съм, каквато беше и цялата ми, вече покойна рода.

За миг настъпи мълчание, което пръв наруши баща ми:

— Добре, Мирул, покажи ни как си се добрал дотук, щом толкова настояваш. Пиер, развържи го! — И като се обърна към людете ни, додаде: — Ще ме съпроводят само господин Дьо Совтер и синовете ми. Другите да останат тук и да се нахранят, но без и носа да си подават навън!

Когато клетият Ескоргол се появи на прозорчето на кулата и баща ми накъсо и ядовито го осветли върху станалото, той бе толкова сащисан и огорчен от прочетеното му конско, че онемя, колкото и устат да беше инак, като се задоволи само да напъха кутрета в ушите си и яростно да ги развърти.

— Ескоргол — разпореди се баща ми, — затвори прозорчето, легни си на сламеника и си отваряй ушите на четири. Тоз момък тук ще измине повторно пътя, по който е дошъл.

— Слушам, гос’ин барон — избъбри Ескоргол, цял пламнал от изживяното унижение и с толкоз смачкан вид, при все че обикновено беше тъй наперен, че просто жал да му станеше на човек.

По нареждане на баща ми се разделихме на две групи. Совтер, Франсоа и Самсон, и тримата въоръжени и с пищови на кръста, излязоха заедно с Мирул извън крепостната стена, докато аз останах в градището с баща ми и трите дога, кръстени, както и своите заклани от румите предшественици Аякс, Минос и Радамант, имена все митически и твърде необичайни, които людете ни бързо бяха преиначили посвоему: Аякс беше станал Аша (Секирата), Минос — Минар (Чревоугодника), а Радамант — Редемандар (Дай пак каша).

Не мина много време и видяхме, как увитата с парцали кука се совна във въздуха и безшумно се заклещи в една от бойниците на северната стена, сиреч от противоположната страна на порталната кула, където слухтеше Ескоргол. Скоро се появи и сам Мирул, издърпа въжето, откачи куката и все така безшумно се стрелна към източната страна, където, след като по-напред набра въжето в лявата си ръка, а сетне запокити с десница куката по посока на главния клон на ореха, издигащ се на няколко тоаза оттам, стисна въжето с две ръце, засили се и като прелетя над осеяното с вълчи ями градище и стобора от заострени колци, се приземи в подножието на дървото. Той тутакси освободи куката и в момента, в който отгоре му с ръмжене връхлетяха нашите три дога, просна се неподвижен възнак и им подложи гърло, което те подушиха, сетне навряха муцуна в лицето и го душиха дотогава, докато не одушиха цялото му тяло от глава до пети, като междувременно ръмженето стихна, настръхналата козина лека-полека се слегна, а накрая взеха и опашки дори да въртят. Тогава Мирул вдигна ръка, а те един през друг се заблъскаха, за да се отъркат о нея и да получат милувката му. Тази игра продължи няколко минути, през което време Мирул, бивайки отначало легнал, първо седна, после застана на колене и накрая се изправи в цял ръст, а докато предприемаше всяко от тези изключително бавни, гъвкави движения, не преставаше да шепне ласкави думи на договете. Сетне, сподирен от кучетата, които не само че не гъкваха, но се изхитряха дори да го близнат дружески, той с навито през рамо въже се отправи към водоема, влезе във водата, преплува го все тъй безшумно и излезе на отсрещната страна при перилото, изкатери се с възхитителна ловкост по един от подпорните стълбове и оказал се на мига на покрива, тичешком стигна самия му връх.

Сега му предстоеше най-трудното. Мирул отново набра въжето и хвърли куката. Целеше се в една от дебелите железни халки за факлите, които малко преди нападението на румите Совтер беше наредил да взидат на еднакво разстояние една от друга по протежение на цялата крепостна стена. Целта беше твърде малка и на Мирул му се наложи да направи не един и два опита, преди куката му да попадне в нея. Последвалото изкачване се оказа също толкова трудно и опасно. Тъй като халката се намираше на половин тоаз от най-близката бойница, той трябваше да увисне за нея на една ръка и като едва-едва се крепеше на пръсти върху издадения ръб на един камък, отново да хвърли куката си, излагайки се при това на риска всеки миг да изгуби равновесие и да попадне във водата. Но въпреки това Мирул успя да го стори.

— Да се върнем сега при людете ни — рече баща ми. — Мирул е вече там. Обзалагам се, че като изключим кучетата, разбира се, Ескоргол нищичко не е чул.

— Господине татко мой — промълвих аз със свито гърло, докато крачех до него, — нима наистина ще го обесите подир таквоз юначество?

Лицето на Жан дьо Сиорак тозчас помрачня и прие сурово изражение.

— Не ще го сторя от сърце, но ще го сторя!

— Но помислете каква услуга направи той на Мепеш, като ни разкри слабите места в отбраната му: ореха, перилото, халките за факлите, прозорчето на месницата!

— Безспорно е така, но въпреки това съм длъжен да го обеся. Той е крадец.

— Но крадец невръстен, от когото само срещу къс месо узнахте слабостите на Мепеш!

— Можел е да ви убие.

— Та той дори не се и опита да го стори! — възкликнах аз, силно огорчен, че трябва да повторя таз лъжа, та макар и в името на едно благородно дело, както ми се струваше. — А и да се беше опитал, то би ли могъл да го обвини някой? Че то и плъхът налита да хапе, намери ли се в безизходица!

— Прав сте, не ще и дума, но въпреки това той ще умре, защото е крадец!

— Ами ако на петнайсет години и моето семейство беше избито и останех сирак, при това без пукната пара в джоба, не мислите ли, че също бих могъл да стана крадец?

— Вие, може би, но не и Самсон.

С потайно задоволство отбелязах, че на баща ми очевидно и през ум не му мина дори да спомене Франсоа, след което продължих:

— Самсон е ангел, не споря, но на шестия ми рожден ден той открадна гърне мед, за да ме нахрани. И при това забележете, господине татко мой, огромната разлика във въздаянието: камшик за гърне мед и бесило за късче месо!

— Много жалко, че сте се посветили на медицината — прекъсна ме баща ми хладно. — От вас би излязъл чудесен адвокат.

— Ще ми позволите ли все пак да се доизкажа?

— Мирул ще бъде обесен! Но вий продължете…

— Татко, нима ще обесим един момък, при това достатъчно смел и ловък, за да се промъкне нощем безпрепятствено в замъка Фонтенак? И кой знае дали един ден няма да имаме нужда от дарбите му?

Този път попаднах право в целта, сигурен бях. Баща ми обаче изобщо не искаше да го признае.

— Не знам на кого сте се метнали толкоз упорит! — промърмори той начумерен, или поне се опитваше да изглежда такъв. — На вашата майка вероятно.

— Не, господине, на вас самия, ако позволите! Всъщност аз твърде много ви приличам. Всеки го казва.

Баща ми, разбира се, отлично знаеше това. Но и аз знаех нещичко, а именно, че много обичаше да го чува, особено от мен.

— Това се казва captatio benevolentiae113! — възкликна Жан дьо Сиорак доволен, но в никакъв случай заблуден. — Ала ето че почти стигнахме! Време е да приключим този разговор.

И действително, бяхме стъпили вече на третия подвижен мост.

— Господине татко мой — извиках аз възможно най-настойчиво, — аз пръв открих крадеца! Аз го обезоръжих и залових! Смея ли тогава да ви помоля за благоволението да ми го отстъпите, за да ми служи тъй, както Франшу служи на Катрин?

Баща ми изви вежди, спря се на мига насред моста и като врътна рязко глава, прониза ме с очи, а аз на свой ред му отвърнах с най-невинния поглед, на който изобщо бях способен.

— In cauda venenum114! — провикна се той, решил очевидно да обърне всичко на шега. — Пиер, ти едничък се оказа по-лукав от жената, маймуната и котката, взети заедно!

— А Мирул, татко? — не мирясвах аз.

— Ще видим.

Хвърлих се в прегръдките му и като се надигнах на пръсти, разцелувах го горещо по страните, докато в същото време по бузите ми рукнаха сълзи. Баща ми на свой ред пламенно ме притисна към себе си, сетне се отдръпна, усмихнат и с разнежен поглед, възвърнал си отведнъж онази жизненост, с която се бе вдигнал в зори, след което ме хвана за ръка и почти тичешком ме повлече към голямата зала.

Насядали край масата, людете ни вече закусваха, но все така мълчаливи и с умърлушени лица, които посърнаха още повече, когато двамината с баща ми влязохме в месницата и — о, чудо! — изведохме оттам Марул, когото само преди няколко минути бяха видели да излиза заедно с нас от залата. Изумлението им бе неописуемо. Малигувица сепнато взе да се кръсти и тъкмо зина, за да закаканиже обичайните си дивотии, когато баща ми й затвори устата:

— Доста глупости, Малигувице! В туй няма никаква магия, а само невиждана ловкост и пъргавина. Видях го с очите си така, както виждам сега теб. Пиер, иди да затвориш Мирул в североизточната кула, докато ние с господина екюйе обсъдим по-нататъшната му съдба!

Та обсъдиха я те и Мирул, когото баща ми наистина отстъпи на двамина ни със Самсон, след като по-напред за известно време беше придаден в помощ на домакинството за най-голямо облекчение на братята Сиорак, та същият този Мирул и до ден-днешен продължава да ни служи вярно, следвайки ни неотлъчно с брат ми и в Монпелие по времето, когато учехме там, а по-късно — и в кралския двор в Париж, както и в безброй други премеждия и приключения, за които ще стане дума по-нататък.