Велизарий

Глава деветаВъстанието Ника

Изминаха десет години, преди Велизарий да се завърне на персийската граница. За това какво се случи на Изток по време на неговото отсъствие и по-специално за новите беди, сполетели нашата скъпа Антиохия, ви обещавам да разкажа с подробности, когато стигна дотам. Дотогава няколко думи ще бъдат достатъчни. Цар Гобад се помина скоро след отзоваването на Велизарий, на осемдесет и три годишна възраст, но не преди да даде заповед за повторно нахлуване в нашите земи. Неговите войски бяха толкова многобройни, че нашите войници бяха принудени да се оттеглят в укрепените си градове, докато персите опустошаваха страната. Тронът на Гобад беше оспорван от трима претенденти — Кавус, законния наследник, едноокия Джамасп, като регент на невръстния си син (самият той нямаше право да претендира за престола поради своя недъг), и Хосроу — най-младия, когото Гобад бе посочил в завещанието си. Хосроу бе избран с бурни овации от Великия съвет и възкачен тържествено на престола. Твърде скоро той премахна братята си, които се разбунтуваха срещу него, заедно с цялата им мъжка челяд. Но дори след това клане Хосроу не се чувствуваше сигурен на трона и реши да търси начини за споразумение с Юстиниан.

И така, тези две очи на света сложиха подписите си под един договор за мир, наречен „вечен“, по силата, на който всички територии, завзети от едната или от другата страна по време на последните войни, трябваше да бъдат върнати на първоначалните им владетели, а Юстиниан се задължаваше да заплати голяма сума за непрестанното поддържане на персийския гарнизон при Каспийските врата — около осемстотин хиляди номизми — и без да разрушава укрепленията в Дара, да оттегли предните си постове в Константина, която не е тъй опасно близо до границата. Имаше и едно доста любопитно условие: философите езичници, избягали в персийския двор от Атина, когато Юстиниан затвори тамошната висша школа (оттогава бяха изминали четири години, а един от тях беше и клетият Симах), ще получат разрешение да се завърнат временно в Ромейската империя без риск да бъдат изложени на преследвания, за да могат да сложат личните си работи в ред и да съберат библиотека от езическите класици за просвещение на самия Хосроу. Юстиниан прие това условие, доволен, че е нанесъл смъртен удар на старите богове не само в Атина, но и във всички свои владения — навсякъде техните древни храмове бяха превърнати в християнски църкви, а съкровищата им бяха конфискувани.

Толкова за Персия. Но Теодора имаше право, като се опасяваше от размирици от страна на двете партии, прав бе и Юстиниан, когато се съгласи да отзове Велизарий, защото, както ще се убедите сега, ако не беше той, императорът щеше сигурно да изгуби трона си и почти сигурно — своя живот.

Необходимо ли е да повтарям онова, което вече съм казвал за злостната омраза между сините и зелените? Впуснали се във все по-ожесточени спорове относно природата на Сина божи, те сякаш се стараеха да оправдаят едно евангелско пророчество. Нали, както съобщава евангелист Матей, Иисус казал на своите дванайсет апостоли, преди да ги изпрати на първата им проповедническа мисия: „Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч; защото дойдох да разлъча човек от баща му, и дъщеря от майка й, и снаха от свекърва й. И врагове на човека са неговите домашни.“ Така беше в много християнски домове в престолния град. Синът и дъщерята можеха да носят синята повязка и да са православни защитници на двете природи, а бащата, майката и снахата да носят зелено и да поддържат едната природа. Сядайки на общата трапеза, те се заливаха един друг с ведра вряла вода или отравяха виното и богохулствуваха с най-учени слова. Ако зелените издигнеха статуя на някой победоносен водач на колесница и напишеха на нея: „За слава на еди-кой си, победител в надбягванията, и за още по-голяма слава на Христа Едноприродния“, сините се събираха през нощта, заличаваха надписа, а после обезглавяваха статуята и я боядисваха в синьо, на което зелените отвръщаха, като например подпалваха една или друга винопродавница, използувана от сините за техен щаб. Движението по улиците не беше безопасно след падането на нощта — нито за лекаря, бързащ да посети своите болни, нито за свещеника, запътил се с по-умерена крачка да даде последно причастие на умиращ, нито за среднощния прелюбодеец, нито дори за най-бедния парий. Банди от разюздани младежи бродеха нощем по улиците, като убиваха и грабеха безразборно, а полицаите бяха или подкупени, или наплашени и се укриваха. Междуособиците не пощадиха дори и мъртвите. Пробиваха нощем гробниците на умрели партийни дейци и спускаха през дупките оловни плочки с изписани върху тях проклятия:

Зелените бяха безспорно по-силната партия по времето на Анастасий, радваха се на неговото царствено благоволение и получаваха най-хубавите места на хиподрома. Теодора обаче настоя Юстиниан да промени коренно нещата. Сега най-хубавите места се даваха на сините, които бяха облагодетелствувани по всички възможни начини — даваха им важни политически и дворцови длъжности, парични дарове и — може би най-важното — покровителството на съдебните власти, тъй като монополът на зелените при правораздаването в нисшите съдебни инстанции бе най-после нарушен. Близо до ума е, че зелените не отстъпиха на сините без борба, и то крайно ожесточена борба. Докато силата беше на страната на зелените, сините не смееха да надигат много глава, затова сега си отмъщаваха, и то с много повече грубости и своеволия, отколкото си бяха позволявали преди това зелените. Грабежите с нанасяне на побой станаха нещо обикновено дори посред бял ден, а ако някой биваше задържан от полицията заради убийството на зелен, достатъчно беше един от сините първенци да се закълне в съда, че именно зеленият е нападнал пръв, и обвиняемият се отърваваше с едно предупреждение. Носенето на оръжие от частни граждани бе забранено от закона, но тази забрана се смяташе за отживяла и не се прилагаше. Новият обичай изискваше да се носи кинжал, окачен на бедрото и скрит под туниката, а нощем всички носеха оръжието си открито. Една от последиците на тези улични размирици беше, че станаха модерни фалшивите скъпоценности: по-видните граждани не се появяваха вече с искрящи от скъпоценни камъни златни колани и скъпи пръстени, а вместо това се кичеха с бронз и стъкло.

Преследването на зелените бе замислено от Юстиниан само като временна мярка. Щом си получеха веднъж заслуженото, той възнамеряваше да ги изравни със сините и да се опита да запази равновесие на силите между двете партии. Но междувременно направи крайно неприятен живота на зелените. Техните привърженици преминаваха масово към сините; към тях се присъединиха и много престъпници, които вярваха, че синята повязка ще им даде имунитет срещу закона. Хората ставаха свидетели на невероятни сцени. Млади жени се включваха в разбойническите шайки, убиваха и падаха убити наравно с мъжете. (Трябва да се отбележи, че жените не могат да участвуват непосредствено в партиите, тъй като още от езическо време те не са били допускани да наблюдават надбягванията с колесници на хиподрома, освен ако не са членове на семействата на самите състезатели, какъвто беше случаят с Теодора и с моята господарка Антонина.) Имаше и немалко случаи на алчни синове, които изнудваха преуспяващите си бащи, като им заявяваха: „Ако не ми дадеш сто номизми, тази нощ събирам шайката, и складът ти ще изгори до основи.“ Стана нещо съвсем обикновено, ако някой има зъб на съседа си, да го обяви за зелен, стига да не е всеизвестен съратник на сините. Убийците не чакаха вече да се свечери, а нападаха жертвите си още в първите часове на следобеда. Развилнели се младежи се хвалеха, че могат да убият случаен минувач с един удар на меча, като професионални палачи. Годината беше особено лоша за заемодавците — шайките изпращани от сините длъжници, нахлуваха в техните кантори и с нож в ръка ги заставяха да върнат полиците. Много жени и момчета, дори от висшите класи, бяха принуждавани да приемат любовните попълзновения на главатарите на шайките; имаше даже случаи на публични изнасилвания извършени по улиците от най-ревностните привърженици на сините като в превзет варварски град. Като капак на всичко Юстиниан започна гонения срещу зелените, обявявайки ги за еретици затова свещениците и монасите захванаха да носят сини повязки и да вземат дейно участие в междуособиците. Гоненията на еретиците се използуваха като претекст за разтурване на богатите манастири и за конфискуване на тяхното имущество.

Голям брой видни привърженици на зелените избягаха от столицата в покрайнините на империята, по-надалеч от Юстиниан, или дори пресичаха границата и търсеха спасение на персийска или варварска земя. Не можех да изпитвам съжаление към тях, защото жестоката смърт на предишния ми господар Дамокъл бе причинена от коравосърдечието на зелените, а и съчувствувах на императрицата, отмъщаваща си за неправдите, които нейното семейство бе понесло, от зелените още докато тя беше малко момиче, дъщеря на главния мечкар. Но Йоан Кападокиеца бе напуснал отдавна редовете на зелените и сега беше един от сините първенци — главно оръдие на Юстиниан в религиозните гонения. Макар че не беше военен, той бе назначен за началник на стражата. Пълнеше хазната със заграбените манастирски съкровища, стана по-богат от всякога, задържайки част от ограбеното, и наблюдаваше с наслада как мъчат клетите еретици. Йоан използуваше всеки повод, за да даде подчертан израз на своята почит към Теодора, но тя се отнасяше към него с вежливо презрение и господарката Антонина следваше нейния пример без покана. Разбира се, Теодора знаеше, че Йоан Кападокиеца злослови по неин адрес пред Юстиниан. „Ще чакам търпеливо и двайсет години, ако се наложи — довери тя на господарката, — също като слона на Север.“

В чест на Северовия слон до Императорския портик и срещу главния вход на хиподрома е издигната статуя. Той чакал двайсет години да хване някакъв сарафин, по чиито показания господарят му бил вкаран в затвора за длъжници, където умрял. Най-после при едно шествие слонът познал сарафина сред уличната тълпа, сграбчил го с хобота си и го стъпкал. Разследванията установили недвусмислено, че този сараф бил крадец и лъжесвидетел, затова в чест на слона била издигната въпросната статуя, на която той е изобразен със своя господар, седнал на врата му. Надписът гласи:

Много хора, пострадали несправедливо по вина на отделни лица или на обществото, намират утеха в този девиз на слона.

Вероятно бихте искали да узнаете повече за поведението на Юстиниан в качеството му на император. Този човек бе целият изтъкан от противоречия, но повечето от тях бяха резултат от големите му амбиции, намиращи се в непрестанна борба с неговото малодушие и безчестие, Юстиниан, изглежда, искаше да бъде запомнен като „Юстиниан Велики“. Би могъл да постигне тази цел, ако не беше такъв звяр по душа. Защото бе невероятно добре осведомен, работлив, съобразителен, приветлив и нямаше склонност нито към пиянство, нито към разврат. От друга страна, не съм срещал по-нерешителен човек от него, а и бе суеверен като стара вдовица, която не излиза от църквата. В него се долавяше нещо неизразимо, нещо, което караше човек да настръхва — то беше всичко друго, но не и величие, по-скоро нещо сатанинско. След като бе проучил книгите по история, той стигна до заключението, че владетелите биват удостоявани с прозвището „Велик“ главно за четири неща: за успешна защита на собствените си граници и завоюване на чужди земи, за налагане на единни юридически и религиозни принципи, за големи обществени строежи и за лично благочестие и строги мерки за съблюдаване на нравствеността. И Юстиниан се захвана да работи в тези насоки.

Започна на юридическото поприще със съставянето на нови законници, от които, признавам, имаше голяма нужда. Дотогава не съществуваше единен кодекс, а множество взаимно противоречащи си закони, остарели и объркани, така че един съдия не беше в състояние да издаде справедлива присъда дори и да желаеше това, освен в най-простите случаи. Усърдните правници на Юстиниан подредиха накрая огромната объркана маса закони в една доста ясна и не толкова противоречива система, но за целта се наложи да бъдат изписани най-малко три милиона реда. Ех, защо и неговите съдии и адвокати, а и населението като цяло не бяха на моралната висота на това великолепно постижение! Религиозен конформизъм се опита да постигне чрез издирване и унищожаване на еретическите секти, но не беше последователен в това отношение, защото, поради страх от Теодора, преследваше главно евреите, самаряните, езичниците и другите по-незначителни групи, като манихеи и савелиани, оставяйки на мира монофизитите и несторианите, ако нямаше доказателства за връзката им с партията на зелените. Те се ширеха не само из провинциите, но изпращаха мисионери и в чужбина — в Етиопия и Арабия. Големите му обществени строежи се състояха главно в изграждане и реставриране на манастири и църкви. От тях империята нямаше, разбира се, никаква полза (освен в някакъв отвлечен духовен смисъл) и те не можеха да се сравняват с изграждането и поддръжката на водопроводи, пътища, пристанища и хамбари, към които той далеч не прояви такова внимание. А колкото до плановете му за завоюване на чужди земи, главна роля в които бе отредена на Велизарий, скоро ще имам случай да разкажа по-подробно за тях.

Неговите реформи в областта на нравите бяха вдъхновени в по-голямата си част от Теодора и отиваха наистина твърде далеч. От много дълго време вече нито една истински способна жена не бе заемала такова високо и влиятелно положение като Теодора. За това вина имаше църквата — създадена на Изток, където жените не са нищо повече от играчки, робини или товарни животни, тя се стараеше да изключи жените от обществения живот и да не им позволи да получат някакво сериозно образование. В езическо време императрицата често е била вторият човек в държавата и е действувала като важна спирачка на своеволията и капризите на императора, а това е било възможно, защото тя е израствала в свободна и просветена атмосфера, а не строго изолирана в женските помещения, докато не бъде заставена да се омъжи за жених, когото никога не е виждала — според днешния обичай при жените от горните съсловия. Теодора не беше послушна играчка в ръцете на поповете. Тя бе видяла и препатила много и познаваше добре мъжете и политиката — както светската, така и църковната. Нейната власт над Юстиниан бе тъй абсолютна, както, казват, била някога властта на великата Ливия над Август, първия император на римляните.

Теодора бе решила да върне постепенно на жените влиятелното положение, което бяха загубили. Това нейно намерение обяснява законодателната дейност на Юстиниан срещу блудниците и педерастите, предприета по нейна инициатива. Дотогава мъжете можеха да се отдават необезпокоявани на плътски удоволствия в бардаците или с долнопробни содомити, без да се боят от жените си. Сдружението на сводниците, намиращо се досега под закрилата на императора, бе разтурено и сводничеството бе обявено за престъпление. Педерастията се наказваше със скопяване и бе организирана голяма хайка срещу обикновените уличници, които вземаха само няколко петака и бяха известни като „пехотата“. Теодора окачестви тези окаяни създания като „въпиещ позор за женското достойнство“. Тя им даде тримесечен срок да започнат почтен живот, като се омъжат, след което неомъжените дотогава бяха отново затворени и пратени в така наречената Крепост на покаянието, намираща се на азиатския бряг на Босфора. (Значителен брой от петстотинте затворнички в тази крепост се хвърлиха от нейните стени, подтикнати от огорчение и отегчение.) Но на онези, които избраха венчилото, Теодора подари значителна зестра и мнозина бяха облагодетелствувани от нейната щедрост. Тя не посегна обаче на „конницата“ — под това прозвище бяха известни по-изтънчените блудници, които си бяха сами господарки, притежаваха скъпи накити и имаха собствено сдружение. Императрицата им възлагаше тайни мисии и им пращаше добри лекари, когато се разболяваха.

Настанаха лоши времена за мъжете. Теодора даде съвсем ясно да се разбере, че съпругите им не са вече задължени да водят по-целомъдрен живот от тях. Ако даден мъж прибягваше до услугите на блудници, а това рано или късно правеше всеки съпруг, жена му получаваше пълното право да се забавлява с любовници. Ако с това си навлечеше неговия гняв, тя можеше да се оплаче незабавно на Теодора и да го обвини на свой ред в жестокост, недостатъчни грижи за семейството или нещо друго от този род и Теодора неизменно вземаше мерки срещу него, като приемаше безрезервно версията на съпругата. Често пъти ревнивият мъж трябваше да плаща глоба, два пъти по-голяма от получената зестра, и бе задължен да я предаде на жена си в двореца след приспадане на малка сума за разноските. Освен това той рискуваше да бъде бит с камшик и хвърлен за няколко дни в тъмница. След известно време мъжете започнаха да обръщат все повече внимание на своето собствено поведение и все по-малко — на поведението на съпругите си. Камшикът имаше пет кожени ремъка с желязно топче на края на всеки ремък, а и робите бичуваха с особено усърдие.

Като типичен пример за отношението на Теодора към женените мъже нека ви разкажа какво се случи със сина на магистъра на официите. Той искаше да се ожени за една своя втора братовчедка, но Теодора, която бе решила да го венчае за дъщерята на патрицианката Хрисомало, му заяви, че не може и дума да става за това — тя била против браковете между братовчеди. Наложи се, разбира се, младежът да отстъпи, защото Теодора имаше в двора същото влияние, каквото има една стара матрона сред многобройните членове на своето провинциално семейство. Всъщност му провървя, че се жени за дъщерята на патрицианката Хрисомало, която беше млада, хубава и умна, но след сватбата се оплакал на един свой приятел, че момичето не било „непокътнато“. Истина е, че Хрисомало, макар и официално покръстена, спазваше обичаите на своето семейство, което поради връзките си с хиподрома беше езическо. Затова момичето, вместо да влезе при мъжа си с непокътната девственост, било подложено на традиционната езическа церемония на дефлорация — възсядане на каменния фалос на една Приапова статуя, за да се осигури плодовитост. Оплакванията на младоженеца стигнаха до ушите на Теодора и тя се разгневи силно. „Какво си въобразяват тези млади господа! — кресна тя. — Сигурно самият той никога в живота си не е докосвал момиче! «Непокътнато», виж го ти!“ И тя нареди на слугите си да го подхвърлят с одеяло, както учениците подхвърлят някой свой надменен и не особено обичан другар по пътя за училище. А накрая изяде и един хубав пердах.

Теодора, както ми напомня случката със Северовия слон, никога не пропускаше случай да разчисти някоя стара сметка. Патрицият Хекебол беше един от първите, които си платиха за някогашното си лошо отношение към Теодора — той бе докаран от Пентапол да отговаря по обвинение в педерастия; делото му бе разгледано от самата Теодора, тя го намери за виновен (не без основания) и го осъди на кастриране. Той умря след операцията от отравяне на кръвта.

Пак тук, все в тази връзка, ми се иска да разкажа и забавната история с Хипобат — стария сенатор, който дойде една сутрин на аудиенция при Теодора да потърси от нея справедливост срещу съпруга на Хрисомало, един от придворните на императрицата, от когото имал да взема пари. Същият този Хипобат бе доведен навремето от свой приятел — не някой друг, а самия демарх на сините — да прекара една приятна вечер в нашето заведение. Всички очакваха да си избере някое от момичетата, докато демархът избере друго, и да се оттеглят по двойки, но по една или друга причина на него не му се искаше да се усамотява в женска компания. Тогава, вместо да си каже открито като всеки честен човек, че е християнин или импотентен, или предпочита другия пол, или каквото там го тревожи, той започна да намира недостатъци на предлаганите му физически прелести. Индаро била много висока и плещеста. Теодора пък много мършава и с голяма уста, а моята господарка имала червена коса, каквато не можел да понася, и лице „като мотика“. Забравих вече какво не й беше наред на Хрисомало — може би орловият нос. Тъй като Хипобат беше противен дърт сатир, всички почувствуваха облекчение, че няма да им се налага да го забавляват. Независимо от това той нямаше абсолютно никакво право да критикува момичетата по този начин и забележките му възбудиха голямо негодувание. Жалко само, че го беше довел демархът, защото момичетата трябваше да запазят на всяка цена добрите си отношения с него. Иначе непременно щяха да го накажат по един от тъй добре познатите им унизителни начини.

Теодора бе известена предварително, че Хипобат ще дойде да си иска парите, и се бе приготвила най-грижливо за неговото посрещане. Той влезе със съкрушен израз на лицето, просна се на земята най-унизително, взе да целува обувките й и се направи, че плаче. Според мен така и не бе разбрал, че императрица Теодора е същата онази Теодора от публичния дом, на която бе нанесъл такова оскърбление. Тя го запита любезно какво го води при нея и той се разскимтя непристойно като някой просяк:

— О, пресветла господарке, тежко е за един патриций да бъде без пукната пара. Моите кредитори ме следват като кучета по петите, хлопат непрекъснато на вратата ми, вкъщи едва ли ще се намери къшей хляб. Умолявам те, всемилостива и великодушна императрице, да накараш твоя слуга да ми върне парите, които ми дължи.

Теодора започна:

— О, превъзходни и сиятелни Хипобате…

А скрити зад завесите, два хора от евнуси подхванаха тиха и тайнствена песен:

Първи хор: Превъзходни Хипобате, плешиво е твоето теме!

Втори хор: Превъзходни Хипобате, как лош е твоят дъх!

Всички: Голям корем имаш, превъзходни Хипобате — плешиво теме, лош дъх и голям корем!

Теодора се обърна към моята господарка:

— Мила ми Антонина, чу ли някакъв странен шум?

— Не, пресветла господарке.

— А ти, Хрисомало?

— Абсолютно нищо, твое величество.

— Сигурно ушите ми бучат. Продължавай, Хипобате!

Хипобат не посмя да покаже, че е чул хора, и поднови припряно молбите си:

— Ако патриций като мен се окаже без пари не по своя вина, той се срамува да признае пред своите кредитори в какво нелепо положение се намира. Отначало те няма да му повярват, а когато най-после разберат, че е стигнал до просешка тояга, ще бъде не само разорен, но и обществено порицан. А общественото порицание, както знаеш, твоя пресветлост…

Теодора започна отново:

— О, превъзходни и сиятелни Хипобате…

Отново запяха и двата скрити хора, този път малко по-високо:

Първи хор: Превъзходни Хипобате, ти имаш гърбица!

Втори хор: Превъзходни Хипобате, ти имаш херния!

Всички: Хемороиди имаш, превъзходни Хипобате — херния, гърбица и хемороиди!

— Хрисомало, и този път ли нищо не чу?

— Не, пресветла господарке!

— А ти, Антонина?

— Ни звук, твое величество.

— Бих се заклела, че чувам някакъв шум. Ала продължавай, Хипобате!

И той трябваше отново да се прави, че не е чул нищо. Всеки път, щом подновеше прошението си, хорът го прекъсваше и всеки път стиховете ставаха все по-непристойни. Накрая бе принуден да се откаже и да се оттегли напълно объркан и разстроен, но без да пропусне да засвидетелствува коленопреклонно почитта си.

В резултат на всичко това неговите кредитори, които го бяха подтикнали да се обърне към Теодора, станаха по-настоятелни от всякога и той се принуди да потърси помощ от стария си приятел, демарха на сините, който изпратил група от своите хора да охранява дома на Хипобат. Стигнало се до размирици, при които двама от кредиторите, привърженици на зелените, били убити, а няколко сини — ранени. Вестта за безредиците стигна до двореца и Йоан Кападокиеца, разбрал, че Хипобат е загубил благоразположението на Теодора, но без да знае, че някои от замесените са изпратени от военното командуване на сините, реши, че ще угоди на Юстиниан, ако се намеси в името на обществения ред. Той изпрати един голям отряд от дворцовата стража на сцената на насилието и войниците арестували сини и зелени наред, по няколко души от всяка партия. Свиканият по спешност трибунал осъдил четирима от тях на обезглавяване заради незаконно притежание на оръжие и трима — на обесване поради участието им в заговор за убийство. Присъдите трябвало да бъдат изпълнени незабавно.

Но по една случайност въжето за бесене се оказало недостатъчно здраво. То се скъсало на два пъти — под тежестта на един зелен и на един син. Тези клетници паднали на земята, където ги оставили да лежат, вземайки ги за умрели, защото предположили, че са със счупени вратове. През нощта обаче някакви монаси открили телата, разбрали, че в тях още трепти живот, и ги изпратили в болницата „Свети Лаврентий“, където те дошли в съзнание. Тази болница се смяташе за неприкосновена, но Йоан Кападокиеца не зачете светостта й, арестува двамата осъдени и ги прехвърли в държавната тъмница (която заедно с полицейските казарми заемаше цяло крило в Бронзовия палат откъм хиподрома).

Тогава демархът на сините взел едно забележително решение. Той отишъл незабавно с бяло знаме в главната квартира на зелените и в разговор с техния демарх предложил да предприемат съвместни действия срещу полицията, която бе дръзнала да се намеси в старата вражда между двете партии. Демархът на зелените с най-голямо желание се обявил за временното примирие. Тринайсетият ден на януари наближаваше — денят на новогодишните надбягвания. Двамата водачи се споразумели след обичайния верноподанически поздрав към Юстиниан при влизането му в хиподрома всички, както сини, така и зелени, да призоват за освобождаване на затворниците, чийто живот бог бе пощадил като по чудо, и за отстраняването на Йоан Кападокиеца, към когото сините изпитваха ненавист заради изменничеството му и завист заради неговите богатства, а зелените мразеха като предател и потисник. Речено-сторено — мисля, че и Теодора имаше пръст в заговора. Юстиниан обаче се държа невъзмутимо и не отговори на призивите за освобождаване на затворниците, които продължиха през целия ден, подновявани след всяко едно от двайсет и двете надбягвания.

Тогава двамата демарси решили да преминат към по-енергични действия и избрали като обща парола за двете партии призива „Ника“, тоест „Побеждавай!“, Същата вечер след завършване на надбягванията те обкръжили държавната тъмница и поискали да им бъдат предадени двамата затворници, отвлечени от святото убежище. Не последвал никакъв отговор и те запалили портала с факли. Пожарът се разпространи и унищожи цялото крило заедно с полицейските казарми. Повечето затворници бяха спасени, но някои надзиратели и полицаи изгоряха в пламъците. Дворцовата стража, която симпатизираше на бунтовниците, не се намеси. Техните помещения в средата на Бронзовия палат не бяха нападнати, а огнената стихия бе вече овладяна.

На сутринта Юстиниан реши да продължи надбягванията както обикновено, сякаш не е имало никакви безредици, но бунтовниците от двете партии обкръжиха двореца и издигнаха искания за отстраняване на Йоан Кападокиеца, на квестора Трибониан и на префекта на града. Когато пак не последва отговор и не се появи нито дворцовата стража, нито полицията, за да ги разпръсне, бунтовниците разбраха, че могат да се навилнеят до насита. Като начало те натрупаха довлечени от хиподрома дървени скамейки до някои обществени сгради и ги подпалиха. След това, възползувайки се от дима и бъркотията, започнаха като на шега да убиват, грабят, изнасилват и плячкосват. Заклетите сини предпочитаха да нападат имуществата на зелените, а заклетите зелени — имуществата на сините, но повечето от тях не бяха особено придирчиви при избора на своите жертви поради сключеното примирие. Паролата беше, както вече казах, „Ника!“ и обединените партии наистина удържаха голяма победа над столичния град. Скоро центърът пламна на няколко места. Пожарникарите не направиха опит да потушат огъня — повечето от тях също участвуваха в грабежите. Пожарите се разпространяваха безпрепятствено. За щастие денят беше безветрен, иначе целият град щеше да изгори до основи. Цели тълпи се втурнаха към пристаните, където хората предлагаха огромни възнаграждения на лодкарите, за да ги откарат в безопасност на азиатския бряг.

Аз бях както обикновено в нашите дворцови покои, където прислужвах на господарката Антонина, и трябва да призная, че всички домашни бяха уплашени до смърт въпреки спокойното, да не кажа презрително държане на Велизарий. Получихме височайша заповед никой от нас да не напуска под никакъв предлог територията на двореца. Без съмнение отдавна вече трябваше да се предприемат енергични действия, но Теодора не можеше да се оправи с Юстиниан, който се молеше непрекъснато в личния си параклис. От Йоан Кападокиеца нямаше и следа и стражата, разположена в незасегнатата от пожара част на Бронзовия палат, остана без началник. Във всеки случай разбунтувалата се сган щеше сигурно да ги изтреби до крак, ако бяха направили опит да се намесят. Официално Велизарий продължаваше да бъде главнокомандуващ на Източните войски, но нямаше власт в столицата. Когато господарката настоя той да постави себе си и своята лична конница, която бе разквартирувана недалеч, на разположение на Юстиниан, Велизарий отказа, заявявайки, че като слуга на императора, е длъжен не да се обажда, когато не го питат, а да чака заповеди. Но заповеди не идваха. Юстиниан се инатеше като муле — продължаваше да отправя горещи молитви и да уверява Теодора, че всевишният нямало да ги изостави.

Най-после, на петнайсетия ден от януари, Юстиниан предприе нещо за слагане край на безредиците. За целта той реши да апелира към християнските скрупули на своите поданици. Изпрати една делегация от епископи и свещеници с хоругви и с цял куп свещени реликви — малко парче от светия кръст, истински рог от овена на патриарх Авраам, който ще затръби в деня на Страшния съд, змиевидната тояга на Мойсей, с която някога са били вършени чудеса в Египет и Синай, както и костите на Зоя, непорочната мъченица, и на някои други, не толкова видни мъченици. Чудо обаче не стана и духовниците бяха принудени да отстъпят в палата Дафна под дъжд от камъни и тухли. Юстиниан наблюдаваше от един балкон и извика:

Велизарий, доволен от представилата му се възможност да действува, излезе начело на един отряд от четирийсет тракийски готи, които бяха на постоянен пост в колонадите на Дафна, и отблъсна метежниците, убивайки някои от тях, така че свещениците можаха да се завърнат невредими заедно с реликвите.

Тази постъпка на Велизарий разгневи партиите, чиито последователи се развилняха съвсем неудържимо. На другия ден Юстиниан изпрати вестоносец на площада на Август да съобщи, че Йоан Кападокиеца, префектът на града и квесторът Трибониан са подали оставка. (Трибониан беше тъй погълнат с работата си по рекодифициране на законите, че не разполагаше с достатъчно време да надзирава как се раздава правосъдието.) Но тази отстъпка вече не беше достатъчна за въдворяване на мир, още повече, че примирието между двете партии бе нарушено при подялбата на плячката, и каузата на зелените бе отново подета с неочаквана сила. До седемнайсети, януари бяха разграбени и опожарени църквите „Света София“ и „Света Ирина“, Императорският портик — прочута библиотека, съхраняваща наред с други редки книги и пълните произведения на Омир, записани на змийски черва с обща дължина сто и двайсет стъпки. — Зевксиповите бани, намиращи се между Бронзовия палат и хиподрома, тържището на златарите и Главната улица чак до площада на Константин. Така бяха унищожени големи ценности. Ние слугите гледахме пожара от един висок прозорец и не смеехме да си легнем нощем от страх да не бъдем изгорени живи по време на сън.

Едва на петия ден от метежа, а именно осемнайсети януари, Теодора успя да убеди Юстиниан да отиде на хиподрома и да отправи всеобщ призив за мир. Хиподромът е разположен успоредно на двореца на хълма, който се спуска към Мраморно море. На северния му край има две кули, конюшни, навеси за колесниците и помещения за участниците в игрите, а високо горе от едната страна, на мястото, откъдето се вижда най-добре началото на състезанието, се намира императорската ложа, увенчана с позлатените коне от Хиос. До ложата се стига по една вътрешна колонада от палата Дафна покрай църквата „Свети Стефан“, така че не бе необходимо Юстиниан да се излага на опасност, преминавайки по градските улици. С Евангелието в ръка, той се появил в императорската ложа и отправил към натъпкания хиподром един от онези общи, бащински призиви за мир и съгласие, изпълнени с мъгливи обещания, които имат обикновено резултат след края на някой бунт, когато страстите са се поохладили и по-сериозните хора пресмятат вече понесените загуби. Но призивът му се оказал съвършено безполезен, понеже не бил подкрепен с военна сила. Вяли възгласи на одобрение се разнесли от скамейките на сините, примесени с освирквания, ала зелените, които бяха отново в зенита си поради връщането на голям брой бивши отстъпници, надали гневни викове. Към императорската ложа полетели камъни и други предмети, както някога по времето на Анастасий, и Юстиниан бил принуден да се оттегли на бърза ръка, а тълпата от хиподрома се изсипала навън с намерението да го догони. На всичко отгоре готската стража изостави двореца и се присъедини към своите другари в Бронзовия палат. Тълпата разграби и опожари няколко дворцови сгради в съседство с църквата „Свети Стефан“, в които живееха евнусите от държавните служби.

Може би най-малко некадърният от некадърните племенници на Анастасий, един от които се очакваше да стане наследник на престола, преди той да бъде заграбен от Юстин, се наричаше Ипатий. Той бе служил под командата на Велизарий в Дара, наистина малко безславно — именно неговият ескадрон бе изтласкан от окопите на десния фланг при атаката на „безсмъртните“, — но за него можеше поне да се твърди, че амбициите не надхвърлят способностите му. Веднага след избухването на бунта той дойде смирено при Юстиниан заедно с брат си Помпей и каза, че зелените се опитали да се свържат с него, като му обещавали да го качат на престола, че той с възмущение отказал каквато и да било подкрепа в това отношение и че за да докаже своята вярност, се поставял изцяло на разположение на Юстиниан. Юстиниан похвали Ипатий и му благодари, макар и да не можеше да си обясни защо така откровено си признава, че му е бил предложен тронът, и дали това не беше опит от негова страна да свали всяко подозрение от себе си и да заграби върховната власт при първата благоприятна възможност. Но след нападението над двореца Юстиниан го уведоми, че двамата с Помпей трябва да си тръгнат незабавно, ако не искат да бъдат екзекутирани като предатели. Веднага щом се смрачи, те се измъкнаха, макар и много неохотно, и успели да се доберат до домовете си незабелязани. За нещастие зелените узнали по някакъв начин, че Ипатий е вън от двореца. Те заобиколили дома му, разбили портата и го отнесли триумфално на Константиновия площад. Там, сред напиращата, ревяща тълпа, той бил провъзгласен по всички правила за император и бил увенчан, по липса на корона със златна огърлица, но всички останали символи на императорската власт били налице, тъй като някой успял да ги отмъкне от двореца. Ипатий наистина не желаел да приеме трона, а жена му Мария, благочестива християнка, закършила ръце и се завайкала, че й го отнемат, за да го пратят на сигурна смърт. Но зелените били непреклонни.

Техни представители отишли в Сената и поискали от сенаторите да положат клетва за вярност към Ипатий. Сенаторите (както става винаги в подобни случаи) не искали да вземат страна. Двете партии имаха горе-долу равен брой привърженици сред тях — макар че повечето се обявяваха за сини, мнозина бяха скрити привърженици на зелените, съжаляваха за „доброто старо време на Анастасий“, както го наричаха, и презираха Юстиниан заради ниското му потекло. Те се скрили зад реторични фрази, без да заемат ясна позиция. В двореца също се бяха събрали известен брой сенатори — всички сини и всички много уплашени. Самият Юстиниан също трепереше от страх и питаше всеки срещнат — мъж, жена или евнух, патриций, плебей или роб — какво да прави сега. Набързо бе свикан постоянен съвет. Повечето от тези жалки страхливци гласували за незабавно бягство, като се позовали на това, че на дворцовата стража явно не може да се разчита и че зелените владеят вече града. Само Велизарий и Мунд призовали към решително противопоставяне на метежниците — Мунд беше командир на войските в Илирия и бе дошъл случайно в столицата два дни преди това да търси нови коне за своята конница.

Теодора влязла в заседателната зала, без да бъде повикана. Тя била толкова страшна в презрението и гнева си, че не само Юстиниан, но и всички присъствуващи щели да предпочетат сто пъти да умрат, вместо да се изпречат пред изпепеляващия й поглед. Императрицата казала:

— Това са само празни приказки! Като разумна жена, аз протестирам против тях и настоявам да се премине незабавно към енергични действия. Днес е вече шестият ден от началото на размириците, а всеки ден ме уверяват, че „нещата са изцяло в наши ръце“, че „бог има грижата за нас“, че „всичко възможно се прави“ и така нататък и така нататък. Но досега не е направено нищо — само приказки и приказки. Изпращаме навън епископи с глупави реликви! Размахваме евангелия пред една сбирщина нечестиви свине, които веднага ни обръщат в бягство, щом загрухтят и заквичат! Ти, изглежда, си почти решил вече да бягаш, Юстиниан Велики! Е добре тогава, тръгвай! Но без да губиш нито минутка, докато още имаш на разположение частен пристан, кораби, моряци и пари! И ако наистина тръгнеш, запомни: никога вече няма да можеш да се върнеш в този дворец — накрая ще бъдеш заловен и умъртвен по позорен и заслужен начин. Не ти е останало нито едно сигурно убежище. Не можеш да потърсиш спасение и в персийския двор, тъй като навремето, въпреки моите настойчиви протести, ти нанесе смъртна обида на Хосроу, който е сега цар, като отказа да го осиновиш. Но въпреки това тръгвай, казвам ти, тръгвай, опитай си късмета в Испания, Британия или Етиопия — върви, а моето презрение ще те последва! Що се отнася до мен, дано никога не бъда принудена да сваля тази порфира, нито да доживея до деня, в който моите поданици няма да се обърнат към мен с пълните ми и заслужени титли. Харесва ми старата поговорка: „Царската мантия е най-добрият саван“. Какво чакаш? Някое чудо небесно? Не, стягай си пояса и бягай, защото Небето те мрази! А аз оставам тук да дочакам ориста, която ми е отредило моето царско достойнство.

Тогава Мунд и Велизарий се поставиха под заповедите на Теодора, тъй като никой друг не изглеждаше готов да дава нареждания. Юстиниан бе сложил монашеско расо — уж от смирение, но по-скоро като прикритие, ако дворецът бъде нападнат отново. Той се молеше неистово в личния си параклис, скрил лице под грубата кафява качулка. В този критичен момент Теодора получи неочаквано послание от Ипатий:

Теодора нареди на Велизарий да възглави дворцовата стража, да освободи Ипатий и да го върне обратно в двореца. Велизарий свика хората от личната си конница, които се намираха на територията на двореца, а Мунд събра своя отряд от херулски хуни. Двете групи наброяваха общо не повече от четиристотин души, понеже по-голямата част от хората на Велизарий бяха включени в имперската армия и се намираха далеч в Тракия под командата на Йоан Арменеца, където събираха принудително дължимите данъци. Велизарий поиска от Мунд да мине със своите хуни по обиколната алея, наречена Охлюва, до Портата на смъртта в югоизточния ъгъл на хиподрома, през която някога бяха извличани телата на убитите гладиатори. Там той трябваше да чака нова заповед. Велизарий от своя страна прекоси с хората си територията на двореца до края на Главната улица, където се намира Сенатът, и свърна наляво към портите на Бронзовия палат. Отвън нямало пост и портите били все още затворени, затова Велизарий почукал с дръжката на меча си и извикал:

— Аз съм Велизарий, предводител на Източната армия. Отворете в името на негово свещено величество император Юстиниан!

Отговор обаче не последвал. И войниците, подобно на сенаторите, предпочитали да изчакат развитието на събитията. Портите бяха от масивен бронз и не беше лесно да се разбият, затова, след като повторил призива си, той се върна в двореца и предаде на Теодора, че на стражата не може да се разчита. Тя му заяви, че ще трябва да направи каквото може с малкото хора на свое разположение.

Велизарий реши да мине покрай църквата „Свети Стефан“, също опожарена сега, и да тръгне направо към императорската ложа. За тази цел трябваше да мине през развалините на сградата, в която живееха евнусите и която продължаваше да пуши. От време на време се срутваше по някоя стена или внезапно лумваше пламък. Конете се плашели от дима и не искали да вървят, затова Велизарий наредил на хората си да слязат от тях и да ги изпратят обратно. Войниците намокрили пелерините си, увили с тях лицата си и пробягали на групи по двама-трима до Синята колонада на хиподрома (тя е облицована с чист лазурит), която се изкачва до императорската ложа. Но вратата към ложата била залостена и охранявана. Опасно било да се опитат да пробият блокадата — това би означавало да си проправят път, сражавайки се на тъмно по тясната стълба, а в това време един отряд зелени можел да заобиколи и да ги нападне в тил. Велизарий дал заповед за връщане. Този път той повел хората, си към главния вход на хиподрома, разположен между кулите в северната част.

Не мога да кажа какво са правили зелените през цялото това време на хиподрома, но зная, че както демархът, така и демократът на тяхната партия произнесли самохвални речи, докато присъствуващите сини унило пазели мълчание. Вече станало ясно, че зелените са успели да провъзгласят за император свой човек, и демархът на сините се разкайвал горчиво, задето бил сключил примирие с тях. Изведнъж от тълпата се разнесъл вик и всички видели как Велизарий влиза в хиподрома с изтеглен меч в ръка начело на облечените си в броня войници. Той се обърнал и извикал към Ипатий, който седял в ложата горе:

— Пресветли Ипатий, ти си седнал на мястото на императора, което нямаш право да заемаш. Той заповядва да се върнеш незабавно в двореца и да се поставиш на негово разположение.

За всеобща изненада (само ръководните дейци на партията бяха наясно с какво нежелание бе станал император) Ипатий покорно се надигнал и тръгнал към вратата на ложата, но демархът на зелените, който седял до него, го върнал грубо на стола му. Цялата тълпа зелени започнали да отправят заплахи към хората на Велизарий. Той повел войниците си насреща им между скамейките. Те надали викове и се втурнали назад в безпорядък. Това бе само една банда столични безделници и оръжията им бяха предназначени за улични убийства, не за истински бой, а и не носеха брони, затова Велизарий със своите двеста тежковъоръжени катафракти можеше лесно да се справи с тази многохилядна сбирщина. В това време Мунд, който чакал отвън пред Портата на смъртта, чул как тълпата вътре реве от уплаха и разбрал, че хората на Велизарий са влезли в бой. Той нахлул със своите хуни, нападнал зелените, които се втурнали на арената през оградата, и започнал да ги избава масово. Някои от тях се опитали да намерят убежище на пиедесталите на статуите покрай централната ограда (статуите на император Теодосий с кърпичка в ръка, на трите грамадни, извити змии, донесени от Делфи, подпирали някога триножника на тамошната жрица, и на прочути водачи на колесници, в това число на предишния ми господар Дамокъл, издигната неотдавна по заповед на Теодора.), но твърде скоро били смъкнати долу и избити. Тогава сините, седнали както обикновено всички заедно, се намесили в боя. Предвождани от двама племенници на самия Юстиниан, те си проправили път към императорската ложа и след ожесточена борба убили зеления демарх заедно с неговите хора, взели под стража Ипатий и Помпей и ги предали на Руфин, помощника на Велизарий. Руфин ги повел към двореца по тясната стълба и през Синята колонада.

По това време зелените се окопитили от първоначалната си изненада и започнали да се бият отчаяно. Велизарий и Мунд се видели принудени да продължат да ги избиват систематично, докато тези облечени в коприна хапльовци с издути ръкави и дълга, напомадена коса не се втурнали отново в паническо бягство.

Чак сега Велизарий можел вече да изтегли мирно част от хората си при Северната порта и да изпрати други да охраняват останалите врати. Мунд също наредил на своите хуни да спрат боя. Никой обаче не бил в състояние да удържи сините, които щели да се задоволят само с пълното изтребление на зелените. Велизарий и Мунд не сметнали за разумно да се намесват; те стояли и наблюдавали мрачно братоубийственото клане, както някой би наблюдавал бой между великани и джуджета — не без известна симпатия може би към джуджетата, които са почти толкова чудовищни, колкото и великаните, а и не по-малко гротескни на вид.

Когато станало ясно, че сините са удържали безспорна победа (в името на двуприродния Спасител и на неговия наместник, двуличния император), Велизарий, заедно с Мунд, се завърна в двореца за нови заповеди. Скоро господарката стискаше в обятията си своя скъп съпруг, тъй както си беше целият опръскан с кръв. Сега обаче цяла орда сини от предградията, където тази партия е много силна, пристигна на бегом, въоръжена с какво ли не, и се втурна в хиподрома да помага в клането. Те бяха получили оръжие от арсенала по нареждане на Нарзес, който бе подкупил демократа на сините да събере доброволци срещу узурпатора Ипатий. След тях пристигнаха и стражите от Бронзовия палат, не по-малко решени да докажат верността си към Юстиниан, избивайки зелените.

Трийсет и пет хиляди зелени и неколкостотин сини намериха смъртта си до настъпването на нощта, а много повече бяха тежко ранени. Тълпата нападна и конюшните на зелените, където изби конярите, преряза сухожилията на конете и изгори колесниците. След това из целия град започна свирепа гонитба на неразкаяли се зелени и до сутринта не бяха останали нито един мъж и нито една жена, които да носят омразния цвят.

Когато Ипатий и Помпей били доведени при Юстиниан, той казал на Велизарий:

И ги осъди на смърт — постъпка на един негодник, както Теодора му каза в очите. Но той както винаги остана невъзмутим. Ето какъв човек беше императорът, даже в онези дни!

Тъй завърши така нареченото въстание Ника, а заедно с него, поне за момента, и кръвната вражда между зелените и сините. Зелените бяха напълно разгромени и Юстиниан утвърди това щастливо развитие на нещата, като със специален декрет сложи край на всякакви надбягвания с колесници в престолния град. Все пак те бяха подновени няколко години по-късно, а следователно трябваше да бъде върната към живот и партията на зелените. Сините не можеха в края на краищата да се състезават сами със себе си. Само за две-три години зелените станаха по-буйни от всякога, събирайки под своите знамена всички елементи в столицата, които бяха враждебно настроени към императора и към православната вяра, и след свечеряване на улиците отново се появиха банди убийци.

Велизарий си оставаше неутрален — бял, както в ученическите си години, но господарката Антонина беше от сините — заради неправдите, които бе изтърпял нейният баща, заради някогашното увеселително заведение и заради Теодора, с която я свързваше най-предано приятелство.