Велизарий

Глава четвъртаОбновената конница

Тези първи години от шестото столетие на християнската ера бяха лоши за империята. Нека бъде простено на майката на Велизарий за нейното суеверно убеждение, че по това време сатаната щял да бъде в апогея на своето могъщество. Властвуващият император беше старият Анастасий, известен като Анастасий Разноокия, тъй като едното му око беше кафяво, а другото — синьо (особеност, срещана понякога при домашните котки, но доколкото ми е известно, никога досега при хората); или още като Анастасий Вратаря, понеже на времето си бил церемониалмайстор при двора на своя предшественик. Той беше енергичен и способен управник, въпреки напредналата си възраст, и не бива да му се търси лична отговорност за повечето от нещастията, сполетели империята при неговото царуване, като земетресенията, нанесли големи опустошения на някои от най-богатите градове в неговите владения, първото появяване в Босфора на кита Порфирий, азиатската чума, лошите житни реколти и ожесточеното съперничество между сините и зелените, довело до размирици и бунтове. Всички тези беди се струпаха в годината, когато бе роден Велизарий, а към тях се прибавиха и досадните войни със сарацините от Палестина и с дивите български хуни, извършващи набези през Дунава. Православните християни отдаваха всички тези злощастия на едно злокобно църковно събитие — едновременната поява на двама папи съперници, като твърдяха, че едновременното съществуване на двама наместници Христови на земята е цяло кощунство. Изборът на папата в Константинопол се състоя точно в същия ден, в който бе избран и другият папа в Рим — причината за това неволно объркване беше твърде бавната съобщителна връзка между двата главни града. Но веднъж удостоен за пазител на ключовете на царството небесно, никой от съперниците не искаше да ги отстъпи на другия. При това римският папа се застъпваше за строго православното гледище по толкова нелепия (според мен) спор за това дали Синът божи има една или две природи, докато другият, избраникът на Анастасий, се обявяваше за почетен компромис. Всеки от тях анатемоса другия като антипапа, а ние, езичниците от хиподрома, се забавлявахме искрено от това положение и задълбочихме разпрата, като се присъединихме към една от двете страни: зелените държаха за единия папа, а сините — за другия.

И сякаш не ни стигаха тези неприятности, Анастасий се забърка във война с Гобад, царя на персите, който унищожи напълно една от нашите армии и нанесе страхотни опустошения в римска Месопотамия. Анастасий бе принуден да заплати за мира осемстотин хиляди номизми, и то по време, когато златото липсваше повече от всякога поради изчерпването на главните европейски и азиатски златни мини. В годината, през която Велизарий бе тръгнал на училище, българските хуни отново плячкосваха Източна Тракия — те пасяха конете си едва ли не в задните градини и парковете на константинополските покрайнини. Анастасий се залови за работа и построи голяма защитна стена на трийсет и две мили от града, която пресичаше провлака. Оттогава ние се чувствуваме по-сигурни, въпреки че тя не е добре поддържана и сега не е трудно да бъде заобиколена и от двата края.

Що се отнася до религиозните спорове, Анастасий, макар и по-склонен да подкрепи схващането за едната природа, сметна, както вече обясних, за по-политично да посочи папа, който се застъпваше за компромис между това схващане и правоверното, настояващо на двете природи. Сините бяха православни по политически съображения, а зелените бяха или за компромис с монофизитизма, или за чист монофизитизъм. Един ден на хиподрома станаха такива размирици заради тези религиозни разногласия, че старият император бе принуден да се изправи до стълба като просител (подобно на Теодора и нейното семейство преди около девет години) и да предложи да се откаже от престола си. Сините започнаха да го замерват с камъни, но зелените застанаха на негова страна, тъй като те, в качеството си на по-силна партия, бяха получили от него най-добрите места на хиподрома. В знак на признателност той оказа пълна подкрепа на каузата на монофизитизма. Но не след дълго сините избиха една група нахални монаси монофизити и тъй като Анастасий не намери смелост да отмъсти за тяхната смърт, сините взеха връх в града и в Сената. Тогава Виталиан, привърженик на зелените с ранг на патриций, събра войска от четирийсет хиляди монофизити тракийци и я поведе срещу сините, като обсади столицата. Уплашен за живота си, Анастасий при това положение обяви, че ще свика вселенски църковен събор, който да разреши всички религиозни разногласия, и Виталиан разпусна войската си, преди да се е състояло каквото и да е сражение. Анастасий обаче не изпълни обещанието си. Тези събития са свързани с моя разказ по-тясно, отколкото може да се стори на пръв поглед, защото този чудак Юстиниан изигра главна роля в преговорите между императора, сините и представителя на зелените Виталиан. Юстиниан представляваше партията на Сините и увери Виталиан, че нещата могат да се уредят с чест така, че да останат доволни и двете партии, и двете религиозни течения, а и самият василевс. Той дори се причести рамо до рамо с Виталиан като още едно доказателство за добрите намерения на сините към него и му се закле в братство над причастието. За тези свои заслуги Юстиниан получи предложение да бъде издигнат в ранг на патриций, но той не искаше да приеме тази чест, преди да се е оженил за Теодора, в която продължаваше да бъде лудо влюбен. Обаче леля му, съпругата на Юстин, добродетелна стара провинциалистка, която почти не знаеше гръцки, се противопостави на този брак, ужасена, че племенникът й ще се свърже с една бивша блудница. Така Юстиниан се озова натясно: приемеше ли да стане патриций, нямаше да може да се ожени за Теодора, но да се откаже от тази чест, би било нелоялно, а се страхуваше и от леля си. Той се посъветва с Теодора, която се усмихна и каза:

Теодора отиде и при лелята, за да й повтори същото нещо, и старата жена останала толкова доволна, че спряла да се противопоставя на дружбата между Юстиниан и Теодора; казала й само да напусне стаята си в нашето увеселително заведение — една истински разкаяна Мария Магдалена отдавна щяла да направи така. Теодора ни напусна, заживя в една великолепна резиденция с луксозна мебелировка и много добре обучена прислуга, дадена й от Юстиниан, и се возеше в екипаж, теглен от чифт бели катъри. Самият Юстиниан използуваше колесница със сребърни колела и сребърна рама, в която бяха впрегнати четири черни коня.

Не дълго след това Велизарий пристигна в Константинопол и постъпи във военното училище, но господарката Антонина изобщо не го виждаше. Тя и останалите момичета продадоха нашето заведение, което се бе оказало много доходно. Хрисомало се омъжи за един богат търговец на вино, а Индаро отиде да живее с Теодора като нейна компаньонка. Моята господарка реши, че не е зле и тя да вземе да се омъжи. Намери един солиден търговец, немлад вече сириец, на когото можеше да разчита да задоволява прищевките й, да не живее прекалено дълго и като умре, да й остави прилично състояние. Запозна се случайно с него: бил по работа в Константинопол и наел мебелирана къща недалеч от пристанището — от онези, дето собствениците ги дават заедно с жените си и всичко останало, докато те самите си живеят весело в някоя винопродавница. В този случай наетата съпруга умряла скоропостижно и търговецът останал както без другарка в леглото, така и без домакиня. Господарката се съгласи да изпълнява временно тези длъжности и той остана толкова доволен, че само след няколко дни сключи официален брак с нея. Той не играе голяма роля в настоящия разказ, защото (нека бъда откровен) не е дори баща на двете живи деца на господарката — на нейния син Фотий и на дъщеря й Марта, а само на едното от другите две, които умряха. Но той изпълни всичко каквото се очакваше от него както в живота, така и в смъртта, а изглежда, и господарката е била за него най-добрата от съпругите, след като точно такава я описа в завещанието си.

Домът им беше в Антиохия, където той изпълняваше длъжността ковчежник на сините при местния хиподром и председател на сдружените търговци на коприна. Оказа се, че е много по-богат, отколкото предполагахме. Вечна му памет. Именно за да му направи удоволствие, господарката се покръсти и прие християнската вяра заедно с още три други жени. Това беше една незабравима церемония, изпълнена от млад свещеник и млад дякон с обичайната за сирийците непринуденост. Жените влязоха във водата голи, но за благоприличие не бяха допуснати други мъже, освен свещениците. Това не се отнасяше до мен, в качеството ми на евнух. С една дума, кръщенето включваше твърде много шеги, пиене, целувки и твърде малко християнски обреди. Накрая и шестимата се озовахме във водата.

През втората година от нашето пребиваване в Антиохия — град, към който много се привързах (още повече, че имахме възможност да се отървем от лятната жега в едно имение в Ливан, потънало в цветя и кедри), до нас стигна вестта за смъртта на престарелия император Анастасий. Скоро след това дойде изненадващото съобщение, че негов наследник не е някой от тримата му негодни за нищо племенници, тези зелени нищожества, а Юстин, дългогодишният началник на дворцовата стража. Юстин получил голяма сума от дворцовия шамбелан на Анастасий като подкуп за стражата в полза на посочения от него претендент за трона. Юстин предал честно и почтено тези пари на стражата, но измамил шамбелана: той сам облякъл пурпурните златошити одежди, пурпурните чорапи, алените пантофи, обсипани със скъпоценни камъни, бялата копринена туника, аления ешарп и бисерната корона с четирите виснали отзад грамадни перли. Стражата го приветствувала с въодушевени викове. Кръщелното име на Юстин беше Изток и той нямаше презиме, но уредил да бъде осиновен от древната и благородна фамилия на Анициите. Старата му съпруга обаче заявила, че целият този блясък е смешен за жена като нея, и отказала да носи собствената си императорска премяна или да се премести в свещените императорски покои, докато Юстин не смени досегашното й име с ново. Така от Лупикина (което ще рече „любима“) тя се превърна в Евфимия (тоест „жена с добро име“) и събуждаше много веселие в столицата със своите провинциални обноски. Струваше си да се види как раздава неделната милостиня на бедните в катедралата „Света София“, следвана от блестящата си свита от придворни дами и евнуси. Лупикина имаше отличен усет за покупателната стойност на парите, но все не успяваше да свикне с мисълта, че стига да пожелае, може да има златни монети със стотици хиляди. И тя тържествено раздаваше по една сребърна монета на дългата редица узаконени просяци, а ако някоя старица, след като е получила своята пара, се наредеше отново на края на редицата, Лупикина непременно я познаваше и й зашлевяше хубава плесница (както продължаваше да зашлевя и Юстиниан, ако продумаше не на място или направеше нещо друго, с което да я раздразни).

Юстин беше православен и клонеше към сините. Видя се принуден да се отърве от един-двама опасни зелени, между които и Виталиан. По нареждане на Юстиниан Виталиан бе убит на едно пиршество, на което присъствуваха както той, така и царственият му чичо. Престъпването на клетвата си, дадена над причастието, Юстиниан оправда с някакъв богословски софизъм, в смисъл, че клетвата, дадена на един еретик, нямала обвързваща сила. Услугите на Юстиниан се оказаха неоценими за Юстин, който не можеше нито да чете, нито да пише и бе принуден да подписва всички документи с помощта на златен шаблон, образуващ буквите „LEGI“, което означава „прочетох и одобрих“. Юстин го осинови, удостои го с консулско звание и го назначи за военачалник на източните войски, но той не беше войник и предпочете да остане в Константинопол, близо до Теодора. Зелените се надигнаха да отмъстят за смъртта на Виталиан, но Юстиниан бе в течение на техните тайни благодарение на Йоан Кападокиеца и потуши безмилостно въстанието. Можете да не се съмнявате, че това не стана без насърчението на Теодора. Йоан Кападокиеца, макар и зелен, беше православен по убеждения и изтъкна това като извинение за своето предателство — той много добре виждаше накъде духа вятърът. Юстиниан го възнагради с богати парични подаръци и му даде висок пост в двора. Теодора можеше да си позволи да изчака със своето отмъщение.

Междувременно разногласията с папата бяха преодолени, тъй като Юстин беше по-правоверен от самия папа, както обичаше малко детински да се хвали, и всички епископи и свещеници монофизити бяха отстранени от своите постове. Любопитно е, че Теодора, макар и да беше вярна привърженичка на сините, или по-скоро заклет враг на зелените, в религиозно отношение симпатизираше на монофизитите, също както Йоан Кападокиеца, макар и „зелен“, беше по убеждение православен. Тя застъпваше възгледа (който ми се струва много логичен), че ако Синът божи имаше две природи, един толкова странен факт не би могъл да остане неспоменат поне от евангелистите или от останалите апостоли, ако не и от самия Христос, но никъде няма и намек за това. Възражението на Юстиниан беше, че двойствената природа е нещо доста обикновено, макар при обикновените хора тя да е отчасти човешка и отчасти демонична. (Това беше съвсем вярно в неговия случай.) На това Теодора отвръщаше:

Велизарий, който беше православен, макар и не фанатик, завърши военното училище с отличие и се прояви като великолепен стотник на дворцовата стража. Сега униформата му беше зелена туника с червена подплата, златна яка и червен герб със син кант, осеян с черни звезди. Той не се месеше в разприте между партиите, нито прахосваше времето си в лентяйство, затова Юстин го набеляза за бързо повишение и го насърчи да разработи нова система за обучение на конницата с хората под негова команда. Той разви подробно плана си, за който бе споменал на известното пиршество в Адрианопол, да въоръжи тежката конница не само с копия, но и с лъкове, за да бъде действена както в отделни схватки, така и като ударни части. Юстин беше стар и опитен войн и идеите на Велизарий му харесаха. Възхищаваше се и от единството между Велизарий и неговите побратими стотници — Руфин, Йоан Арменеца и Улиарис. Когато стана император, той им разреши да обучават една част от новобранци в този нов стил и да организират с тях набези отвъд Дунава.

Велизарий въоръжи всичките си хора с дълго копие и с лък, който не беше много скорострелен, но чиито стрели можеха да пробият всяка броня. Раздаде им и по един малък, удобен щит, завързан с ремък към ръката, в който се поместваха половин дузина остри, къси метателни копия. Тези копия вършеха добра работа при близък бой. Хващаха се откъм оперения край, вдигаха се отвесно като факли и се мятаха напред и надолу. Върховете им бяха тежки, а перата ги насочваха право към целта. Когато и копието се окажеше безполезно, последното оръжие, до което прибягваха, беше един тежък, широк меч, окачен в ножница на лявото им бедро. Овладяването на всички тези оръжия, без да се губи управлението на коня, изискваше дълги месеци упражнения. Лъкът например изисква употребата на двете ръце, затова Велизарий обучи хората си да управляват коня без помощта на юзда, само с натиск на коляното и петата. Но въведе и едно ново приспособление — стоманените стремена, които бяха окачени с ремъци за седлото и помагаха при възсядането и ездата на тежките коне, към които той имаше определено предпочитание. Стремената се използуват днес навсякъде във войската, макар че отначало бяха презирани като немъжествени. Накрая той снабди хората си с широки, меки седла, пред които се връзваха вълнените им наметала за студено или дъждовно време. Те носеха дълги ризници без ръкави и високи ботуши от необработена кожа. Когато не се употребяваше, лъкът се носеше през рамо на гърба, стрелите стояха в колчан до меча, а копието — в кожен калъф от дясната страна.

Новобранецът се обучаваше да извършва всички действия методично, докато всяко от тях не му станеше навик — опъването на лъка например се упражняваше отначало при бавен ход на коня, след това — при тръс и накрая — при галоп. Дясната ръка се пресяга назад за лъка, издърпва го отпред, опира единия му край върху дясното стъпало и огъва лъка, като натиска надолу другия край. Лявата ръка, която междувременно е издърпала една стрела от колчана, разхлабва примката на тетивата и я нанизва на запънката, плъзва се до средата на лъка, прехвърляйки стрелата в дясната ръка — и след миг лъкът влиза в действие. Велизарий бе усвоил тази техника от хуните. От готите бе научил как се борави с копието и щита и обучаваше хората си да се сражават помежду си с леки копия без върхове. При последното упражнение напредналият вече катафракт24 се втурваше в галоп през едно поле, от другия край на което тръгваше чучело, обесено на висилка, която беше закрепена върху ниска количка. Количката се движеше насреща по слаб наклон. Ездачът трябваше да опъне лъка си в движение, да пусне три стрели в люшкащата се фигура и да има готовност да продължи с дългото или с метателните копия. Чинът, заплатата и дажбата се определяха в зависимост от степента на владеене на тези упражнения. От своите десетници и стотници Велизарий изискваше изключителни качества: съобразителност в използуването на местността при различните бойни маневри, навременно и точно докладване пред главното командуване, бърза оценка на евентуалните тактически недостатъци или преимущества, но преди всичко — способност да държат под контрол хората си, независимо дали са във формация или разпръснати. На някои това се удава по-лесно, но не може да го постигне онзи, който не успее да спечели уважението на своите подчинени с физическото си умение и мъжество. Затова Велизарий държеше всеки един от военачалниците да е поне толкова изкусен при боравенето е лъка, копията и меча и поне толкова добър ездач, колкото са и най-добрите му войници.

Юстин бе запитал Велизарий:

— Какви войници ти трябват? Имаш ли предпочитание към някой определен вид, племе или раса?

Велизарий отвърнал:

— Дай ми хора, които могат да пият замърсена вода и да ядат мърша. Нека бъдат смесица от планинци, моряци и жители на широките равнини. Не искам крепостни, освен ако ми се даде правото на избор, нито запалени привърженици на някоя от партиите, а още по-малко такива, които са служили като войници другаде.

Юстин харесал отговора. При някои походи болестите повалят повече хора, отколкото раните, и техни жертви стават предимно онези, които не са свикнали с лоша храна и вода. Планинците обикновено са смели, корави, свободолюбиви мъже с добре развито зрение и остър слух — те са незаменими като разузнавачи и като водачи в пресечена местност. Хората от широките равнини знаят да се грижат за конете и умеят да водят открит бой. Моряците имат сръчни ръце, бързо свикват на непознати места и лесно се разбират с чужденците. Всички тези групи можеха да се учат една от друга — колкото по-разнородни са съставките, толкова по-добра е дисциплината в даден ескадрон и толкова по-добри са отношенията между отделните ескадрони. Защото тесните народностни или верски връзки, обединяващи хората в едно поделение, стават често причина за бунтове, недоволство или разпри с другите поделения. Записването във войската трябва да означава приемане на гражданство в един напълно нов свят, а не преместване от центъра към покрайнините на собствения роден град. Юстин напълно споделяше тези възгледи на Велизарий.

Велизарий не искаше крепостници, предлагани от земевладелците на войската вместо данък, понеже земевладелците обикновено изпращат своите най-слаби и негодни селяни. Но той бе прибавил „освен ако ми се даде право на избор“, защото знаеше, че в тези набори понякога се включват хора, които са прекалена предприемчиви и независими, за да се харесат на господаря си; при правилно обучение от тях могат да излязат много добри войници. Накрая Велизарий се бе отказал от партийните привърженици, защото те всяват смутове навсякъде, където се появят, както и от служили вече войници, понеже те винаги си мислят, че знаят повече от десетниците и стотниците на своята нова част, и учат другите на стари номера за кръшкане, кражба или облагодетелствуване за сметка на останалите.

Юстин даде възможност на Велизарий да си избере от новия набор, постъпил тази година от Тракия, Илирия и Мала Азия, и той направи избора си по посочените от самия него критерии.

С един добре обучен ескадрон Велизарий извърши набези отвъд горното поречие на Дунава в средата на лето господне 520-о. Той влезе в бой с гепидите, едно размирно германско племе, установило се по тези места преди около сто години. Гепидите се сражаваха на коне с бойни брадви, говореха на висок глас и мажеха русите си коси с гранясало масло. Те бяха организирани, както повечето германски племена, в общини от по най-малко пет хиляди души, наречени „гау“, всяка под командата на благородник и предоставяща около хиляда въоръжени воини за националната войска. Те от своя страна бяха разделени на „стотни“ — бойни части от свободни конници, дали клетва за лична вярност на някой по-дребен благородник, които произхождаха от един род или от една група семейства, женещи се помежду си.

Велизарий бе получил задачата да влезе в бой с отделни малки части на гепидите, да вземе пленници, без самият той да понесе загуби, и да внуши на това племе повече уважение към империята. Всички тези дели били постигнати. Дори най-благородните гепиди не носеха солидна броня, като разчитаха на кожените си елечета, на шлемовете и на покритите с кожа плетени щитове. Само пехотата им, състояща се от крепостници и роби, използуваше лъка. Тактиката на Велизарий била да откъсне конницата на гепидите от тяхната пехота и да я държи на една стрела разстояние, като не й дава възможност да влезе в близък бой със своите брадви и метателни копия, докато не се деморализира от понесените загуби, а в също го време свалял колкото може повече ездачи, поразявайки със стрели конете им. Чак тогава нападал, но не се впускал в преследване, а пленявал само падналите конници и онези, които продължавали да оказват съпротива. По време на тази лятна кампания, за която не мога да посоча географски подробности (тъй като в този район няма постоянни градове или други характерни особености, даващи представа за нейния обсег), Велизарий извършил набези по протежение на повече от четиристотин мили. Неговите хора носели със себе си храна за десет дни, състояща се от ечемик и сушено козе месо. На котва в реката стоял един снабдителен кораб със запаси от стрели и работилница — това била неговата база. В края на бойните действия трима от войниците му били ранени, а един се удавил в някакво блато, докато той пленил не по-малко от четирийсет гепиди, всички, от които предпочели, вместо да бъдат продадени като роби за физическа работа, да бъдат приети като конници под неговата лична команда. Те бяха първите варвари, влезли в състава на личната конница на Велизарий — в знак на благодарност Юстин даде това име на частта, като позволи на войниците да положат клетва за лична вярност към своя предводител.

Тези гепиди страдат от недостиг на метал, както на злато, така и на желязо, а скъпоценностите им са без особена стойност. Много от военачалниците, които се отличиха по-късно под предводителството на Велизарий в четирите главни войни, водени от него, бяха взели участие в тази кампания или в наказателната експедиция, предприета следващото лято от Велизарий срещу българските хуни от долното поречие на Дунава, които напоследък пак бяха засилили набезите си на нашия бряг. Този път той бе взел със себе си не двеста, а шестстотин тежковъоръжени конници. При българите, които са ездачи-стрелци, проблемът е как да се стигне до близък бой с тях, а не как да се държат на разстояние. Велизарий си служел с жива примамка — малък отряд ездачи с бързи коне — и привличал алчните българи в такава местност, където пътищата им за отстъпление можели лесно да бъдат отрязани. И българите, подобно на гепидите, защищават жените и децата, ако бъдат нападнати по време на поход, с огради от каруци. Велизарий се появявал откъм наветрената страна на оградата и я запалвал с помощта на горящи стрели. Той нанасял тежки загуби на българите и вземал многобройни пленници, но плячката от завзетите лагери била бедна.

За своите подвизи Велизарий бе повишен в ранг от достопочтен патриций в сиятелен патриций. Юстиниан стана началник на дворцовата стража при своя пастрок император Юстин. Но той не беше войник и на практика по военните въпроси продължаваше да се разпорежда Юстин. От друга страна, Юстин не разбираше нищо от държавническо изкуство и гражданско управление и оставяше държавните чиновници да правят едва ли не каквото си искат под надзора на Юстиниан.

Велизарий изпълняваше сега длъжността главен надзирател по военното обучение и следващите четири години пътуваше непрекъснато от един гарнизонен град в друг из цялата източна половина на империята, като съставяше подробни доклади за състоянието на проверените от него части и за качествата на техните командири и правеше предложения за подобряване на обучението и снаряжението им. Той спечели много приятели сред верните стари военачалници, чиято работа хвалеше, и инициативните млади предводители, които предлагаше за повишение, но още повече си спечели врагове. Никога не си затваряше очите пред прояви на некадърност или пред слабостите на снаряжението и се прочу със своята неподкупност.

Велизарий продължаваше да се радва на височайше благоволение в двора, но когато му подхвърляли да се ожени за тази или онази жена от благороден произход, винаги се извинявал с прекалено честите си пътувания. Отвръщал, че ще се ожени, щом се установи някъде за постоянно. Нямаше любовни приключения с жени, нито омъжени, нито неомъжени, и се въздържаше от посещения в големия публичен дом, построен от Константин, където си даваха среща всички представители на образованото светско общество в Константинопол. Неприятелите му намекваха, че не бил голям любител на жените, защото предпочитал своя собствен пол, но това беше глупава лъжа. Той не се женеше, по моето очевидно предубедено мнение, защото споменът за господарката Антонина не го бе напуснал, а в публичния дом се е въздържал да ходи, тъй като иначе би нарушил християнския закон, който се бе заклел да съблюдава. А и многобройните му задължения поглъщаха предостатъчно неговото внимание. Когато имаше нужда от развлечение, Велизарий ходеше на лов със своите стотници. Ако не достигаха сърни, зайци или друг някакъв достоен дивеч, това не го тревожеше много: стреляше със същата готовност, а и с не по-малка точност по сокол в небето или по змия в храстите. Насърчаваше стотниците си да ловуват, защото според него ловът също беше един вид военно упражнение. За особено подходящо намираше преследването на глигани с копия.

По време на служебните си пътувания той посети два пъти Антиохия, но първия път се случи така, че господарката и нейният съпруг бяха в ливанската си вила; втория път тя също не можа да го види, макар че копнееше за това. Мъжът й го покани на вечеря в дома си, но той отклони поканата, като се позова на служебна заетост. Все пак в знак на особено внимание към съпруга на господарката Велизарий му изпрати собственоръчно написано писмо. Моето — очевидно предубедено — мнение е, че той би почувствувал неудобство, ако срещнеше отново господарката като съпруга на друг мъж.

Всичко това изглежда може би е странно, но по-късно се натъкнах на нещо подобно в Италия: един млад патриций се влюбил в някаква омъжена жена, когато бил едва на тринайсет години. Той не само се въздържал от любовни връзки с други жени, но станал отшелник и отишъл да живее в една пещера, а по-късно основал общество от монаси пустинници, които днес се наричат бенедиктинци, по името на този отчаян Бенедикт. Това е едно скромно братство, отдадено само на три занимания — възхвала на бога, четене и физическа работа, като членовете му се въздържат от месото на закланите животни, от политиката и от порока. Но те подкрепят тезата на Бенедикт, че мъжът и жената не само са чужди помежду си, но и по своята природа са непримирими врагове, а това според мен е безсмислица. Посетих веднъж ограденото им с висока стена убежище на Казинус Монс, над Латинския път между Рим и Неапол, и установих, че във всичко цари най-строга и неумолима дисциплина. Разказах какво съм видял на господарката, която според, вътрешния ред на манастира нямаше право да влиза в него, завършвайки с думите:

Велизарий, който също бе там, отвърна в християнски дух:

Въпросният Бенедикт за малко не бил победен веднъж, защото жената, в която бил влюбен, се смилила най-сетне над него и една вечер тръгнала за манастира с група актриси от театъра — по една за всеки от монасите. Почукали на голямата порта, а когато вратарят — един исполински гот им отворил, той бил нападнат от ласкави ръце, почти удушен от благовонни целувки и взет в плен. Нападението било изключително напористо и всички монаси били сразени, с изключение на двама-трима, които се заключили в килиите си и хвърлили ключовете през прозореца, за да се спасят от изкушението, също както Одисей се спасил от сирените, като заповядал на моряците си да го завържат здраво за мачтата. Единствен Бенедикт не се огънал. Той хванал предводителката на неприятеля за ръка, заговорил й с любеща откровеност и я накарал да се засрами горчиво за своите деяния. Ако тази история е правдива, Бенедикт е бил твърд и непоколебим като Велизарий. Или пък жената може да е загубила междувременно от своята красота — тя била значително по-стара от него, а жените на римските патриции са лакоми и лениви и скоро затлъстяват като шарани в декоративно рибно езерце.

Така или иначе, Велизарий бе водил честен и редовен живот и през всички тези години бе претърпял неуспех само при една експедиция — експедицията срещу Порфирий, прочутия кит, който вече двайсет и пет години безпокоеше корабите в Черно море и Босфора и не можеше да бъде убит или заловен с никакви средства. Порфирий беше единственият кит, забелязан някога в Средиземно море. В Атлантическия океан се срещат често много по-големи китове, наречени кашалоти — един особено едър екземпляр бил изваден веднъж край Кадис. На още по-големи се натъкват в Индийския океан търговците от Червено море, които отиват всяка година до Цейлон с мусонните ветрове — тъкмо от тези китове се добива балена и те често достигат четиристотин стъпки дължина. Порфирий беше едва една осма от този размер, но за разлика от индийските китове, които са плашливи и избягват корабите, той водеше разрушителна война срещу империята. Китовете не се хранят, както би могло да се предположи, с големи риби, с делфини, тюлени и акули, а само с най-дребните морски обитатели: те плуват бързо с отворена уста и поглъщат милиони наведнъж. Порфирий се появяваше в Черно море, хранеше се на морското дъно в местата, където рибата се събира през размножителния период, а понякога изчезваше с месеци. Но неизменно се връщаше и се разполагаше в проливите — Босфора или Хелеспонт, — където течението отнасяше в устата му цели ята риби. При първото появяване на Порфирий един сърцат рибар, на когото омръзнало да изтегля мрежите си все скъсани, успял веднъж да забие от малката си лодка един тежък харпун за лов на риба в тялото на кита. Това било равносилно на формално обявяване на война и Порфирий, чиито намерения били дотогава твърде миролюбиви, нападнал лодката и я разбил с един замах на опашката. Станало ясно, че Порфирий не е някой млад кит от обичайния невойнствен тип, а истински хищник, като онези от Индийския океан, забелязвани от наши моряци да нападат грамадни китове и ща ги убиват с непрестанни удари на опашките си.

Порфирий обичаше да се спотайва в мирските дълбини и ща се появява внезапно, изхвърляйки фонтани вода от един отвор в главата си, за да нападне първата появила се лодка или гемия и да я разбие с мощната си опашка. Той потопи и два кораба с доста голяма водоизместимост — изплувал ненадейно под тях и пробил дъното им с главата си. Но тези два случая може да са били и непреднамерени.

За безчинствата на Порфирий се даваха най-различни обяснения. Православните християни твърдяха, че бил изпратен като наказание за греховния еретически монофизитизъм, но монофизитите възразяваха, че това не е възможно, тъй като при своите нападения Порфирий не правел разлика между православни и монофизити, (А и по времето, за което говоря, спорът с Рим бе вече изгладен.) Други разправяха, че търсел един нов Йона, и мнозина от не особено обичаните моряци — православни или монофизити, както дойде — бяха хвърлени на кита като жертвоприношение. Епископи и от двете верски течения му четоха проповеди от брега, пускаха по течението послания на късове хартия, с които го заклеваха в името на светата троица да се върне в океана, откъдето е дошъл. Но Порфирий бе неграмотен и непокръстен, така че не им обърна никакво внимание.

Велизарий също предложил услугите си да хване Порфирий. Той хвърлил котва на входа на Черно море горе-долу по времето, когато китът се връщаше в обичайните си ловни места. Корабът на Велизарий бил по-голям от онези, които Порфирий бе свикнал да напада, и бил въоръжен с обсадна балиста, мятаща не обикновените къси стрели с дървени пера, а тежко, дълго копие. Юстиниан дал за обслужване на балистата един отряд от столичното опълчение на сините (отговорността за защита на градската стена на Константинопол бе разделена между демарха на сините и демарха на зелените), които горели от желание да прославят своята партия, като премахнат Порфирий. Екипажът на кораба бил също от сините. Моряците боядисали копията на балистата в синьо, както и обшивката на кораба и широката част на веслата.

Най-после дошли съобщения, че Порфирий е бил забелязан недалеч от северния бряг, че напредва бавно към града и че е във войнствено настроение. Велизарий дал заповед за непрекъснато зорко наблюдение и проверил действието на балистата, като накарал хората от опълчението да се упражняват, докато постигнат съвършенство в боравенето с нея. Наредил им да се целят по едно хвърлено зад борда буре, докато се научат да определят съвсем точно метателната сила на въжетата, опъвани със специален лостов механизъм. По едно време наблюдателят забелязал струите вода, изхвърляни от Порфирий, на около половин миля разстояние. Китът се приближил по повърхността и се запътил направо към кораба, сякаш възнамерявал да го нападне. Той беше умно и съобразително животно и знаеше каква страшна слава бе придобил: само като го зърнеха, корабите опъваха всичките си платна и побягваха, накъдето ги носеше вятърът, като понякога се отбиваха на повече от петдесет мили от курса си. Този кораб обаче не побягнал.

Чудовището се приближавало все повече и повече и Велизарий дал заповед за стрелба. Копието профучало във въздуха и пронизало от единия до другия край… бурето, в което благоразумните доброволци, уплашени до смърт от яростта на Порфирий, и този път предпочели да се целят. Порфирий се задоволил да замахне веднъж с опашката, помитайки две дузини гребла, а после се гмурнал и изчезнал. Но преди това Велизарий изпратил в туловището му една тежка стрела от коравия си стоманен лък, като онези, които се използуват от защитниците на някой обсаден град, когато неприятелят се опитва да превземе градските порти под прикритието на много дебели щитове. Той се прицелил там, където според него би трябвало да се намира мозъкът, но китът има доста странно телесно устройство и стрелата изчезнала в слоя от защитна мас.

Преследвачите не видели никога вече Порфирий. След като кръстосвали пролива няколко дни, те се върнали обратно. Моряците се наговорили помежду си за една версия, която не накърнявала гордостта им. Според техния разказ Велизарий стрелял със своя лък, но не улучил и чак тогава те стреляли с балистата. Копието попаднало право в зиналата паст на Порфирий, но китът отхапал дръжката и се отдалечил с мощен рев, ала върхът на копието останал дълбоко забит в гърлото му.

Зелените обаче не приели тези твърдения, още повече, че Велизарий отказал да ги подкрепи. Единствените му думи били:

Но за да спаси честта на сините, Юстин така и не обнародвал доклада.

Дълги години след това Порфирий продължил да къса мрежи и да поврежда кораби. Зелените, макар и убедени, че сините са се проявили като страхливци, съвсем не искаха да стават за смях, като се заемат на свой ред да унищожат Порфирий.