Велизарий

Глава тринадесетаВълнения в Африка и Сицилия

А как виждаха положението готите? Имаха ли сериозни основания да се опасяват от някакви си дванайсет хиляди души, голяма част от които бяха пехотинци? Италия бе тяхна и те бяха живели в най-добри отношения с местното население в продължение на две поколения. Разполагаха с достатъчно хранителни припаси, с флота, пари и военни складове; можеха лесно да изведат на бойното поле сто хиляди конници и сто хиляди пехотни стрелци, имаха много силно укрепени градове. Прибавете към всичко това обстоятелството, че макар слезлите на сицилийския бряг императорски войски да бяха официално православни, повечето от тях само се представяха за такива и не можеха да се разбират с местните италианци, които говореха латински, а не гръцки, и ще си обясните защо, когато готите научиха за бунта в Африка и за смъртта на Мунд, те престанаха да отдават такова голямо значение на името на Велизарий.

А сега за бунта. Той избухна една година по-късно на Великден, лето господне 536-то. Няколко дни след това Соломон слезе от един малък кораб в Сиракуза, придружен от неколцина другари, всички на границата на изтощението, и се заизкачва с несигурна крачка от кея към главната квартира на Велизарий в двореца на префекта. Случи се така, че този следобед седях в една малка стая с господарката, Велизарий и Теодосий, където се бяхме оттеглили след обеда; водеше се нещо като спор. Теодосий си бе направил една малко солена шега за сметка на някаква догма на православната вяра, с което развесели господарката Антонина.

Велизарий не се засмя, а вместо това запита озадачено Теодосий дали не се е върнал към евномианството.

— Не — отвърна Теодосий. — Всъщност аз никога не съм се придържал сериозно към него.

— Много добре. Но след като си приел вече правата вяра, не разбирам защо трябва да се шегуваш по този начин.

Антонина защити Теодосий. Тя изтъкна, че безобидната шега с нещата, които са скъпи на сърцето ни, не е несъвместима с верността ни към тях. Когато Велизарий изрази несъгласие, господарката премина от защита към нападение и му зададе въпроса защо, след като държи толкова много на православната вяра, е приел еретици от най-различни изповедания в личната си конница.

Велизарий отговори:

— Това е съвсем друго нещо. Всеки човек има правото да вярва в каквото иска и задължението да отстоява своите религиозни убеждения срещу насилствените опити да бъде отвърнат от тях, но няма право да засяга чувствата на ближния си, като ги изразява предизвикателно. Аз съм роден в православно семейство и от ранна младост се посветих на тази вяра. Обидно ми е да слушам лекомислени подигравки с нейните устои, както и аз от своя страна никога не бих се подигравал с вярата на някой почтен човек.

— Ами ако се беше родил сред ариани?

— Сигурно щях да бъда и аз такъв.

— Значи всяко религиозно убеждение е правилно, ако вярваме искрено в него? — настояваше господарката.

— Не мога да се съглася с това. Но продължавам да твърдя, че трябва да останем верни на убежденията си, без да засягаме чувствата на другите.

Теодосий не се извини за шегата, прозвучала така обидно за неговия кръстник. Той каза само:

— Не защищавам никоя ерес. Признавам, че православното верую може да изтъкне логически аргументи срещу всякакви еретични схващания, особено като се имат предвид някои мистични догми, например, че папата в Рим държи небесните ключове, наследени от свети Петър.

Велизарий отговори рязко:

— Не виждам какво общо може да има логиката с истинската религиозност.

Теодосий се засмя:

— Това звучи доста скептично, кръстник.

Велизарий обясни, запазвайки все още спокойствие:

— Религията е вяра, а не философия. Йонийските гърци измислиха философията и се опитаха да заместят религията с нея — така те се превърнаха в един страхлив и вероломен народ.

Господарката Антонина попита:

— Но нима философията не ни е нужна като щит срещу посегателствата на другите? Правилно ли е да останем верни на онези, които ни обиждат?

— Правилно е да останем верни и да прощаваме обидите. Да изменим на принципите си, значи да навредим сами на себе си.

Теодосий отбеляза:

— Но колкото по-слаба е вярата на един човек, толкова по-малко си наврежда той, като й изменя.

Велизарий отвърна с благ глас:

— Какво ни засяга това, кръщелнико? Всички ние тук сме хора на честта.

В този момент забелязах как господарката и Теодосий си размениха един бърз поглед, сякаш искаха да си кажат:

Запазих завинаги спомена за този разговор и за разменения поглед — те придобиваха особено значение, като се имат предвид по-нататъшните отношения между господарката и Теодосий. В едно съм сигурен: Теодосий бе приел покръстването само като средство за задоволяване на личните си амбиции и бе християнин не повече от нас двамата с господарката. Веднъж той й призна:

Този Целз е анатема. Той е живял в езическо време и е писал с жестока насмешка за ранните християни. Отишъл дори в Палестина да проучи произхода на Иисус и твърдял, че открил името му във военните списъци като син на някой си Пантер, гръцки войник от Самария. „Заслужава да се отбележи — казваше Теодосий, — че според евангелист Йоан Иисус не се е отрекъл от самаритянския си произход, когато първосвещениците му отправили такова обвинение.“

Всеки има право да вярва и да мисли каквото си иска, както казваше Велизарий, но Теодосий криеше своето мнение от всички с изключение може би на господарката Антонина. Макар и да не вярвах на глупавия слугински слух за господарката и Теодосий — уж че били видени веднъж да се целуват зад някакъв параван, а друг път да излизат заедно от една тъмна изба, бях все пак измъчван от лошото предчувствие, че един ден страстта ще завладее моята господарка и красивия младеж за зла чест на Велизарий и на самите тях. Защото, като атеист или най-малкото скептик, какви морални задръжки можеше да има Теодосий? Колкото за господарката, тя бе водила доста разпуснат живот навремето и съвсем не беше вярна на първия си съпруг, търговеца. Антонина гледаше на тялото си като на свое лично притежание, с което можеше да се разпорежда както намери за добре. Любовта й към Велизарий не будеше съмнение, но дали тя беше в състояние да я възпре от едно страстно увлечение по Теодосий, не ми бе възможно да преценя.

Когато Велизарий каза: „Всички ние тук сме хора на честта“, изведнъж се натъжих. Обичах го като благороден герой и верността ми към него отстъпваше само на верността, която изпитвах към господарката от признателност за голямото й благоволение към мен.

Точно в този момент бе съобщено за пристигането на Соломон. Той влезе задъхан в стаята — едва можеше да говори. Господарката ме прати за чаша ободрително вино и Соломон я изпи жадно. Тъй като моята дискретност не будеше никакво съмнение, получих разрешение да остана и да чуя неговия разказ.

Вандалките били на дъното на размириците, каза Соломон. Те успели да убедят новите си мъже, че императорът ги е лишил чрез измама от зестрите им — от къщите и земите, които им принадлежали по право. Пак тези жени събудили недоволство срещу потисническите религиозни едикти на Юстиниан — строго лишаване на всички ариани от светото причастие и дори от светена вода, с която да кръщават децата си. Били се народили цяла сюрия нови арианчета и ако се случело да умрат, без да бъдат кръстени, щели да бъдат осъдени на вечни мъки, а това създавало големи грижи на техните бащи, тракийски готи и херулски хуни. Бунтът бил определен за Великден, който тази година се падаше на двайсет и третия ден от месец март. Затворниците решили да убият Соломон по време на литургията по случай Възкресение Христово в катедралата „Свети Киприян“. Соломон не подозирал нищо за заплашващата го опасност, понеже всичко било запазено в най-строга тайна. А половината войници от собствената му охрана също били в заговора, тъй като били женени за вандалки и искали да вземат своя дял от бъдещото разпределение на земите и къщите.

Убийството трябвало да стане в момента на тържественото вдигане на причастието (по този начин се смята, че то добива чудотворна сила), понеже тогава всички богомолци щели да се проснат по очи и това щяло да улесни нанасянето на внезапен убийствен удар. Ала когато арианските войници влезли с ръка на кинжалите си, окуражавайки се взаимно с кимания и побутвания, изведнъж ги обхванало чувство, на богобоязън. Огромните размери и блясъкът на катедралата, тихото тържествено пение на хора, свещите и тамянът, хоругвите и гирляндите от пролетни цветя, свещениците в техните везани одежди, невъоръжените богомолци, облечени празнично и застинали в молитва всичко това направило дълбоко впечатление на арианите. Те били способни да извършат убийство, но не и светотатство. Спрели в нерешително колебание, а в това време към тях се приближили с тиха плъзгаща се стъпка свещениците, икономи и църковните стражи, дръпнали ги властно за ръкавите и ги подканили да коленичат заедно с всички останали. Един по един те се подчинили и участвували в останалите церемонии, сякаш били православни. Но когато се озовали отново навън, всеки от тях обвинил съседа си в страхливост и малодушие и се заклел, че щял да дръзне да вдигне ръка, ако поне още един от другарите му бил застанал до него.

Тези бурни препирни станали на самия пазарен площад и Соломон скоро научил каква е работата, но когато наредил да бъдат арестувани, телохранителите му не проявили никаква готовност да му се подчинят. И заговорниците, последвани от други недоволни войници, напуснали Картаген и се отдали на грабежи в неговите околности.

Соломон се оказал безсилен да се справи с бунтовниците — собствената му гвардия отказала да тръгне срещу тях. На петия ден той свикал общ сбор на хиподрома, където се обърнал към събралите се войници, моряци и стражи, приканвайки ги да положат нова клетва за вярност към него. Но те го заглушили със своите викове, започнали да хвърлят камъни и да бият и убиват собствените си предводители. Прерязали гърлото на Соломоновия началник-щаб, а херулът Фарас, който провъзгласил решително верността си към своя кръвен брат Велизарий, бил ранен смъртно от стрелите на хората си. Херулите започнали пак да варят каваса, след като успели да си набавят отново „муха“.

Скоро бунтовете обхванали цялата армия и войниците се втурнали да грабят магазините в центъра на Картаген и пристанищните складове. Само дето не палели и не носели зелени и сини ленти — иначе всичко било както в Константинопол по време на бунта Ника, но без да има някой Велизарий, който да възстанови реда. Известно време Соломон се укривал в параклиса на Богородица в Гелимеровия дворец, но избягал оттам при първа възможност и веднага тръгнал към пристана. Там реквизирал един кораб и след десет дни усилено гребане най-после пристигнал тук.

Велизарий зададе няколко въпроса на Соломон и накрая заяви на Антонина:

— Тръгвам веднага за Картаген. Императорът би очаквал от мен да постъпя именно така. А ти остани тук и изпълнявай ролята на мой заместник.

— Колко войници ще вземеш със себе си?

— Стотина конници.

— Ще те убият, безразсъдни човече!

— Ще се върна жив и здрав, преди да е изтекъл месецът.

— Трябва непременно да дойда с теб, Велизарий.

— Само на теб мога да поверя моите тукашни задължения.

— Аз самата не се доверявам на себе си. Нека да дойда с теб. Моля те, не ми отказвай!

— Антонина, в случая ще трябва да ми се подчиниш. Заповядвам ти в името на императора!

Така господарката, макар и против волята си, остана в Сиракуза с Теодосий, и то без истинска надежда да види отново Велизарий. Ако е вярно, че е изменила някога на съпружеския обет, даден на Велизарий, това трябва да е станало именно тогава. Но тя винаги е отричала тези обвинения, а и никой не можеше да ги докаже, понеже беше много дискретна жена. Мое задължение като историк е да кажа истината, но от друга страна, като верен слуга съм длъжен да не разпространявам клевети за своята господарка. За щастие тези две задължения не си противоречат. Не зная нищо с положителност: в това поне мога да се закълна.

В Картаген бунтовниците, след като се наситили да грабят града и се настанили в къщите и земите на победените вандали, тръгнали да се присъединят към друга група метежници, на които Соломон бе възложил уморителната обсада на Аврите. Тяхната обща численост скоро достигнала седем хиляди души плюс още около хиляда вандали. От тях четиристотин били избягали пленници. Те били на път от Константинопол за персийската граница, но недалеч от остров Лесбос се разбунтували, надвили екипажите и вместо към Антиохия се отправили обратно към Северна Африка. Там слезли на един уединен бряг недалеч от планината Папуа и потеглили към Аврите. Първоначално възнамерявали да се съюзят с въстаналите маври, но вместо това се присъединили към разбунтувалите се ромеи, които ги посрещнали много сърдечно. Останалите вандали били бегълци, потърсили убежище в тайни места още от падането на Картаген; сега те най-сетне се били осмелили да излязат от скривалищата си. Коне им намерили от пощенските станции.

Бунтовниците избрали за свой предводител един редник, енергичен и способен трак, на име Стотцас, и се завърнали обратно в Картаген, като обявили целия диоцез за войнишка република. От страна на гражданите не очаквали никаква опозиция. Стигнали пред градските стени на седмия ден от месец април и опънали шатри отвън, готвейки се да влязат тържествено на сутринта. Но същата вечер Велизарий пристигнал по море със своите избрани сто конници и незабавно започнал да търси из разграбения Картаген дали не са останали някои верни нему войници. Преди да се пукне зората, той събрал две хиляди души. От тях шестстотин били ромейски африканци от конната полиция; други петстотин били вандали над средна възраст, на които Велизарий бе разрешил да останат да живеят спокойно в домовете си и които в знак на признателност се съгласили сега да му помогнат. Имало и известен брой дружелюбно настроени маври. А редовните войници, неприсъединили се към бунтовниците, били не повече от петстотин души. Но пословицата твърдеше, че името на Велизарий струва колкото петдесетхилядна армия. Когато метежниците научили за внезапното му пристигане, те решили, че той има числено превъзходство от петдесет и две хиляди срещу осем хиляди, побързали да напуснат лагера и да изчезнат навътре в страната. Отправили се към Аврите, където възнамерявали да се обединят с тамошните маври. Велизарий се спуснал да ги преследва и ги настигнал на петдесет мили от столицата при Мембреса, един неукрепен град на река Баград. Тук му предстояло да влезе в ново за него сражение — този път срещу собствените си войници.

Днес победата всеобщо се приписва на света Киприян. Легендата разказва още, че светията се появил лично в своята катедрала в онова паметно великденско утро (преоблечен като църковен страж, но ореолът му се виждал съвсем ясно), обезоръжил убийците и ги накарал да паднат по очи. Защото при Мембреса вятърът на свети Киприян отново излязъл, когато никой не го очаквал, и задухал силно в лицата на бунтовниците точно когато двете войски се готвели да влязат в бой. Стотцас си дал сметка, че стрелите на неговите хора ще загубят от скоростта си поради вятъра, затова заповядал на половината си конница да възвие и да заеме защитна позиция на десния фланг, откъдето да пусне в ход лъковете си. Маневрата била изпълнена бавно и доста объркано. Велизарий, начело на своята конница, незабавно атакувал в точката на най-голяма бъркотия — вандалския ескадрон, тъй като вандалите, които не бяха стрелци, се чудели дали да се придвижат или да останат на място, внезапното нападение разкъсало редиците им и войската на бунтовниците била разделена на две; и двете части отстъпили, когато колоната на Велизарий също се разделила, възвила в пълен галоп и ги нападнала в тил.

И така, много от вандалките сменили мъжете си за втори път. Те били оставени в лагера, когато метежниците се пръснали в пустинята да спасяват собствената си кожа, и попаднали у хората на Велизарий заедно с останалата плячка. Повечето от убитите били вандали, понеже, щом видял, че победата му е сигурна, Велизарий заповядал на войниците си да не нападат бунтовниците, които били призовани да прекратят метежа — и наистина хиляда души от бегълците се предали охотно и получили опрощение.

Велизарий мислел да продължи преследването, като повика останалия верен на императора гарнизон в Хипон и войските, намиращи се в Северозападна Африка, да му помогнат за потушаване на бунта. Но като смъртен човек, който има само едно тяло, и то не божествено, той не можел да бъде едновременно и в Сицилия, и в Африка, а тъкмо тогава пристигнал пратеник от господарката Антонина с вестта за друг бунт, този път в Сиракуза. Не му оставало нищо друго, освен да възложи на Хилдигер, бъдещия си зет, временното командуване на войските в Африка. Заедно със стоте си конници той се върнал в Картаген, откъдето отплавал за Сиракуза.

В Сиракуза обаче откри, че няма войнишки бунт, а само отказ от страна на един пехотен пълководец, на име Константин, да изпълнява заповедите на господарката Антонина в качеството й на заместник на Велизарий. Той бе заявил, че към неговите задължения не спада подчинението на която и да било жена, освен на самата императрица, и то единствено по някои граждански въпроси, с чието разрешаване я е натоварил василевсът — съгласно римския обичай от незапомнени времена жените не можеха да бъдат назначавани за военачалници. Господарката бе поставила Константин под строг арест, а останалите пълководци, които му съчувствуваха, престанаха да изпращат ежедневните си доклади до господарката, като вместо това ги предаваха на най-старшия между тях, Йоан Кървавия. След завръщането си Велизарий освободи Константин от тъмницата, но се обърна с много сурови думи към него и към другите военачалници, като им каза, че намира тяхната постъпка глупава и обидна за самия него. Отдавна, е доказано, продължи той, че една умна и смела жена може не само да командува решително войниците (както бе направила, жена му, сияйната господарка Антонина, по време на похода срещу Картаген), но и да ги поведе към победа. Нима Зиновия33, управителката на Палмира, не застанала начело на войските си, яхнала кон и облечена с броня и не запазила Източната империя от персийския цар Шапур? Сияйната Антонина, освен това бе негова официална представителка и носеше неговия печат. Със своето ненавременно неподчинение те го бяха принудили да се завърна от Африка, без да е успял да смаже окончателно бунта. Редникът Стотцас бе все още на свобода и сигурно щеше да им причини нови главоболия.

В отговор те не казаха почти нищо, но Константин намекна, че Велизарий не бил в течение и на другата версия за станалото. Той имал намерение не да обиди Велизарий, а по-скоро, да му окаже почит с отказа си да се подчини, на жена му, която не зачитала истинските му интереси. Константин не пожела да каже нито дума, повече и остави Велизарий крайно озадачен.

Но същата вечер, една от младите робини, на име Македония, отишла тайно при Велизарий и го предупредила, че господарката Антонина и Теодосий били любовници и че това скандално положение станало всеобщо достояние. Тя казала, че без съмнение именно това била причината, поради която Константин и останалите военачалници отказали да се подчинят на нашата господарка. Македония бе направила, тези разкрития, за да си отмъсти, тъй като Антонина я бе вързала два дни преди това за един креват и я бе набила с камшик, за неморално поведение. Неморалното й поведение се състоеше в срамна любовна история със седемнайсетгодишния Фотий, който бе дошъл с нас в Сицилия; Македония смяташе за несправедливо нашата господарка, омъжена жена, да върши прелюбодейство и в същото време да я налага най-безмилостно с камшик заради обикновено блудство. Но тя не разполагаше с доказателство за провинението на господарката и затова бе принудена да го измисли. Убедила бе двама малки пажове, мавърски заложници при двора, да подкрепят нейния разказ. Те също искаха да си отмъстят на господарката, понеже в качеството си на заложници очакваха с тях да се отнасят като с принцове, но когато бащите им се разбунтуваха, Антонина ги принуди да вършат черна работа и ги налагаше с камшик, ако ги заловеше в дребни кражби или други непристойни прояви. Мавърчетата били такива изкусни лъжци или пък Македония ги била подучила така добре, че Велизарий не можел да не повярва на разказа им, който бил украсен с най-големи подробности. Струвало му се, че се намира на кораб, чието котвено въже се е скъсало под напора на внезапно разразила се буря. Но Македония изтръгнала от него клетва, че няма да каже на жена си кой е повдигнал обвиненията, нито ще призове нея или мавърчетата като свидетели по евентуално обвинение в прелюбодейство. Така ръцете на Велизарий се оказали вързани. Аз самият нямах никаква представа за случилото се, но забелязах, че изведнъж той стана много мрачен и страшно избухлив. Успя обаче да скрие своите чувства от жена си, като се позова на болки в стомаха, както и на грижите, които му създаваше положението в Картаген и неподчинението на неговите военачалници.

Какви мисли са минавали през главата му, не мога да кажа със сигурност, но не ми е трудно да ги отгатна. Преди всичко според мен му се е искало да убие Теодосий заради неговата неблагодарност и подлост, а вероятно сърцето му не е било напълно чуждо и на естественото чувство на ревност. Второ, искало му се е да убие господарката Антонина заради нейната изневяра, още повече, че бе имал пълно доверие в нея и бе водил един наистина целомъдрен живот. Трето, искало му се е да убие себе си, просто от срам: Теодосий беше осиновен от него и затова прелюбодеянието бе едновременно и кръвосмешение. От друга страна, като добър християнин, негов дълг бе да прощава на своите врагове. Досега господарката се бе проявявала като съвършена съпруга и той все още я обичаше страстно. Спомнил си е и това, че неотдавна тя бе настояла да я вземе със себе си в Картаген въпреки смъртната опасност, на която би се изложила там. На всичко отгоре му бе заявила ясно и недвусмислено, че няма доверие сама на себе си, ако остане без него в Сиракуза, затова Велизарий реши, че Теодосий сигурно я е съблазнил с вероломна хитрост против волята й.

Не искам да се покажа несправедлив към Велизарий, като внуша на читателя, че може да е бил движен от още едно съображение, което впрочем би стояло на преден план за всеки друг човек в неговото положение, а именно, че господарката можеше да разчита на подкрепа от страна на Теодора, която не би се поколебала да го накаже под предлог, че се е „самозабравил“, ако отмъсти на жена си за нейното прелюбодейство. Най-малкото наказание, което го заплашваше беше подхвърляне във въздуха с одеяло. Страхът от Теодора не би го отклонил от правилната според него линия на поведение, но е твърде възможно дори в тези душевни терзания да е мислел преди всичко за верността си към императора, който му бе наредил да продължи докрай войната с готите. Всяко прибързано или необмислено действие от негова страна щеше да се посрещне с враждебност от Теодора, а ако бъдеше отзован, Северна Африка и Сицилия щяха отново да се окажат изгубени за империята. Той добре разбираше, че никой от неговите подчинени, макар мнозина от тях да бяха храбри мъже, няма представа за стратегическото положение, нито пък способност да поведе войските към победа.

Същата тази вечер той изпрати да ме повикат и ми каза на четири очи:

— Евгений, ти винаги си бил повече от слуга, винаги в твое лице господарката ти и аз сме виждали добър приятел. Мога ли да те натоваря с една тайна задача? Ако тя не бъде изпълнена в най-скоро време от някое доверено лице, сигурно ще полудея!

— Да, господарю — отвърнах аз. — Щом става въпрос за твоето благополучие или за това на господарката.

Велизарий ме заплаши с най-ужасни неща, ако разкрия тайната на когото и да било, и след това ми каза трябва да направя. Трябваше да отида при Теодосий и да му кажа:

В никакъв случай обаче не биваше да споменавам името на Велизарий.

Стана ми страшно. Никога досега не бях виждал уравновесения иначе Велизарий толкова силно възбуден, повече дори от онова паметно утро в завзетия лагер при Трикамера. Страх ме беше и от господарката. Ако Теодосий и кажеше от кого е получил предупреждението тя щеше да си помисли, че заговорнича против нея и сигурно щеше да нареди да ме убият. Беше рисковано да предам това съобщение на Теодосий, без да уведомя първо нея, но не можех да откажа да изпълня възложената ми задача, а и смятах, че е в интерес на господарката Теодосий да бъде отстранен от сцената без повече скандали. Отидох разтреперан при Теодосий и му предадох съобщението, като не пропуснах да подчертая колко неприятно за мен е това задължение. Той ме познаваше добре, затова ми повярва и разбра, че предупреждението е наистина сериозно. Младежът се сети откъде идва то и каза:

— Кажи на кръстника, че нямам представа защо ми се сърди, освен ако не съм бил несправедливо наклеветен. Съвестта ми е чиста, но имам много врагове.

Когато го помолих да не казва на господарката Антонина, че аз съм му предал известието, той се закле да запази тайната. Трябва да призная, че удържа честно думата си. Взе расото, ножиците и парите и отиде направо на пристана, без да остави нито ред за Антонина. Върнах се и предадох на Велизарий точно какво бе казал Теодосий.

Можете да си представите в каква неистова тревога изпадна господарката, когато любимецът й изчезна без всякаква вест — тя естествено се страхуваше, че е убит, вероятно по заповед на Константин, и бе неутешима. Към Велизарий не изпитваше никакви подозрение и затова го помоли да организира незабавното издирване на Теодосий. Той се съгласи с тази задача да бъда натоварен аз. Бе ми възложено да узная кога и къде младежът е бил видян за последен път. Не ми беше трудно да успокоя господарката, понеже знаех накъде да насоча търсенията си. Скоро намерих на пристана няколко войници, които бяха готови да се закълнат, че са видели Теодосий, защото, както изглежда, той не бе облякъл монашеското расо, преди да се качи на борда. Така тя поне разбра, че младежът е заминал доброволно. Бе твърдо решена обаче да изясни нещата докрай. Някаква нова нотка на тържество в поведението на Фотий, за когото знаеше, че изпитва ревност към Теодосий, възбуди нейното подозрение. Не бе трудно да се стигне до извода, че Македония е замесена в изчезването на Теодосий. Със заплахи тя успя накрая да изтръгне пълни самопризнания от двете мавърчета.

Междувременно Фотий бе имал неблагоразумието да повери тайната на Константин и последният, дълбоко засегнат от начина, по който се беше отнесла с него господарката Антонина, се зарадва много на възможността да се надсмее над нея и над Велизарий. На сутринта от втория ден след изчезването на Теодосий той срещнал Велизарий на главния площад и след като го поздравил, му казал ухилен:

— Хубаво направи, че изгони този тракийски Парис, о велики Менелай, но вината е по-скоро у царица Елена!

Велизарий не бил сигурен, че ще успее да запази самообладание, и затова обърнал гръб на Константин. Много войници забелязали този негов жест и тъй като не чули хапливата забележка, това им направило лошо впечатление.

Тогава господарката Антонина говори открито с Велизарий. Какво точно са си казали, не зная. Но тя успя да го убеди, че Македония го е излъгала, и бе очевидно, че той изпитваше както голямо облекчение, така и голям срам от собственото си поведение. Изпрати бърз кораб да доведе обратно Теодосий, а Македония бе бита с камшик, дамгосана и затворена в манастир до края на живота си. Пажовете бяха също бити, дамгосани и изпратени на работа в сребърните мини. Че господарката била отрязала езика на Македония, а после с моя помощ, я нарязала на парчета, които хвърлила в морето, е безсрамна лъжа, разказана много години по-късно от секретаря на Велизарий Прокопий, с цел да я злепостави. Не казвам, че Македония не заслужаваше такова наказание или че господарката не я заплаши с него в яда си.

Скоро всичко бе отново наред между господарката и нейния съпруг. Обаче Теодосий не се завърна, понеже изпратеният след него кораб не успял да го настигне. Но Велизарий му писа в Ефес с настоятелна молба да се върне, а в деня на съда над Македония призна публично грешката си. Всички по-разпуснати езици замълчаха от страх.

Велизарий очакваше заповед от Юстиниан за нахлуване в Италия, но тя се забави доста, защото императорът бе объркан от известието за смъртта на Мунд. Указанията му бяха Велизарий да не предприема засега нищо, но да поддържа бойна готовност и щом научи за превземането на Спалатум от нашите войски, да тръгне към Рим. Спалатум бе завзет отново през септември от подсилената илирийска армия, а през октомври добрата вест стигна до Велизарий и той можеше да започне своя поход. В това начинание голяма помощ му оказа господарката, която по време на престоя му в Африка бе влязла в тайни преговори със зетя на крал Тевдат, главнокомандуващ готската армия в Южна Италия. Тя бе уговорила този човек, с когото положи усилия да се запознае, да изостави войниците си веднага щом започне нашето нахлуване на негова територия. И така, Велизарий остави гарнизона в Панорм и Сиракуза, за чиято отбрана бе взел сериозни мерки, пресече Месанския пролив и щом тръгна към град Региум, този страхлив вандал дезертира при нас заедно с шепа приближени нему хора, като остави войниците си без водач. Той замина за Константинопол, където се отказа от арианската си вяра и получи ранг на патриций заедно с голямо имение. Като научил това, крал Тевдат се изпълнил със завист към него.

Така завземането на Южна Италия стана без бой — ние напредвахме, а готите бягаха, накъдето им видят очите. Докато се придвижвахме нагоре по крайбрежието, придружени от флотата, не срещнахме никаква съпротива — чак до началото на ноември, когато стигнахме Неапол. Този великолепен град беше силно укрепен и в него имаше готски гарнизон, за който се говореше, че на брой е почти колкото нашата войска.

Има четири начина за атакуването на крепост, която минава за непревзимаема. Първият е да се остави на мира, като неприятелят бъде нападнат в някое по-слабо място. Вторият е да бъде уморена от глад. Третият е да бъде принудена да се предаде чрез подкуп, заплахи или измама. Четвъртият е да се превземе чрез изненада, след като се открие все пак някое слабо място в нейната защита, което неприятелят в своята самонадеяност е пропуснал да забележи. Велизарий не можеше да остави Неапол на мира — в противен случай градът щеше да се превърне в сборен пункт на всички пръснати готски отряди в радиус от сто мили околовръст. Тогава иззад неговите масивни стени можеха да бъдат изпращани военни колони, които да си върнат обратно Южна Италия, тъй като малките ни гарнизони, оставени в главните градове на областта, щяха да се окажат недостатъчни. Велизарий не можеше да сломи Неапол и с глад, защото градът имаше богати запаси от жито — главните житници на африканската търговия със зърнени храни се намираха зад неговите стени, а и едно забавяне при Неапол би дало на готите време да съберат на север огромна войска срещу него. Възможно бе обаче целта да бъде постигната с достатъчно сериозна заплаха.

Първо Велизарий нареди на корабите да хвърлят котва в пристанището извън обсега на защитните съоръжения върху градските стени, а сам се разположи на стан в околностите, където призори завзе лесно едно външно укрепление чрез щурмуване със стълби. След това изпрати писмо до градските първенци, с което ги уведомяваше накратко, че очаква да му предадат града без повече протакане.

Италийският префект дойде за преговори, но придружен от двама свидетели готи; не беше никак любезен и всъщност искаше да каже на Велизарий, че се опитвал да създаде фалшиво впечатление за непреодолима военна мощ, докато силите му в действителност са твърде малки.

— Според мен акт на враждебност от ваша страна е — заяви префектът, — че възлагате именно на нас италийците, бремето да отговорим на искането ви. Войниците от гарнизона са готи и ние не смеем да им се противопоставим, понеже не сме въоръжени. А и те няма да се поддадат на подкупи и заплахи, защото крал Тевдат ги изпрати тук едва преди два дни със заповед да защищават града до последния човек — той взе жените и децата им за заложници и заплаши, че ще ги убие, ако градът падне. Моето предложение е да не си губите времето, а да продължите към Рим. Защото, ако превземете Рим, без съмнение Неапол също ще се предаде, а ако не успеете да влезете в Рим, няма да имате много полза от Неапол.

Велизарий отвърна рязко:

— Не съм те молил за уроци по стратегия. Но ето какво ще ти кажа. Дълги години вече съм войник и съм виждал големи жестокости при плячкосването на градове, които са отказвали да се предадат въпреки отправените им предупреждения. От все сърце желая да предотвратя подобни изстъпления в Неапол. Ако убедите готския гарнизон да се предаде, всички ваши досегашни привилегии ще бъдат запазени и дори увеличени, а гарнизонът ще бъде поставен пред свободния избор или да се присъедини към нашата войска, или да се изтегли безпрепятствено от града. Обаче — и тук той се обърна към готските свидетели — искам да отправя предупреждение към вас готите, че ако предпочетете да се биете, ще ви постигне участта на крал Гелимер и неговите вандали.

Единият от готите каза:

— Не е ли вярно, че Картаген, който живя честито при вандалите и се предаде безусловно на вашите войски, е бил неотдавна разграбен от войниците на императора?

Велизарий отговори:

— Не от войниците на императора, а от тези на сатаната.

— За нас това е едно и също нещо — каза готът.

С това преговорите завършиха, но префектът даде тайни уверения на Велизарий, че ще направи всичко възможно да убеди своите съграждани да отворят портите противно на волята на готите, които всъщност възлизали само на хиляда и петстотин души. Но и триста бяха достатъчни, за да задържат един тъй добре укрепен град срещу атаките на трийсетхиляден неприятел, докато Велизарий разполагаше с не повече от десет хиляди, тъй като трябваше да остави две хиляди на гарнизон в Сицилия и Южна Италия.

Неапол нямаше да отстъпи нито пред глада, нито пред жаждата. Юдейските прекупвачи, които държаха в ръцете си търговията със зърнени храни, предоставиха житниците си на градското население и предложиха услугите на известен брой въоръжени юдейски моряци и пазачи, на работа при тях. Ако Велизарий прекъснеше градския акведукт — което той се готвеше да стори наскоро, — вътре в града имаше достатъчно кладенци и вода за домакински нужди. Градските първенци написаха послание до Тевдат, в което потвърждаваха своята вярност, но искаха от него да изпрати войници срещу обсадителите.

Сега единствената надежда за превземането на Неапол оставаше изненадата. Но къде, беше слабото място в отбраната?