Велизарий

Глава двадесетаВ Немилост

Нека никой не си мисли, че Велизарий бе извикан от Изтока, за да бъде богато възнаграден от своя василевс заради тази безкръвна и славна победа при Каркемъш. Обстоятелствата, довели до неговото отзоваване, далеч не бяха приятни. Ще ги изложа набързо.

Тази година бе годината на чумата, наречена бубонна. Тя не беше нанасяла такива масови поражения от хиляда години насам (тогавашното й избухване в Атина е описано от историка Тукидид). Между войната и болестите съществува пряка връзка. Според мен това се дължи не само на причиненото от боевете замърсяване — непогребани трупове, прекъснати водопроводи, лоши хигиенни условия, — но и на обстоятелството, че военните страсти отслабват разсъдъка и правят тялото податливо на всякакви вредни влияния. Чумата е болест, която не признава лекарите, не подбира жертвите си и ги поразява по един ужасен начин.

Заразата била донесена първоначално от Китай към края на предишната година с едно руло килими, предназначени за някакъв търговец от египетския град Пелузий. Той се разболял, но естеството на болестта не било веднага установено, тъй като първите признаци са винаги слаби и не са съпроводени с треска. Заразата се пренесла на други търговци и на членове на семейството му, преди да се появят характерните отоци, дали името на болестта36. Скоро в Пелузий имало вече хиляда случая на заболели. Оттам тя се разпространила на запад до Александрия и отвъд нея и на север до Палестина. През пролетта корабите, превозващи жито, докараха чумата в Константинопол, където беше господарката, а и аз е нея. Защото тези кораби винаги гъмжат от плъхове, а плъховете са податливи на заразата и разнасят нейните семена в кожата си. Корабните плъхове предадоха чумата на пристанищните плъхове от Златния рог, една изключително многобройна колония, а те на свой ред — на канализационните плъхове и така пламна целият град. Отначало нямаше повече от десет случая на ден, но те скоро станаха сто, после хиляда и накрая, в разгара на лятото, десет и двайсет хиляди души дневно се разболяваха от чума.

Отоците се появяваха обикновено на слабините, понякога под мишниците, а в редки случаи и зад ушите. По-късните стадии на болестта се характеризираха, с голямо разнообразие на признаците. Някои от заболелите изпадаха в продължително безсъзнание. Те се съгласяваха да ядат, да пият и да задоволяват другите си естествени нужди, когато ги караха да правят това ако имаха достатъчно предани приятели или роби, които да се грижат за тях, но се държаха като лунатици, не познаваха никого, не забелязваха нищо и оставаха безучастни и без всякакво чувство за времето… Други пък получаваха буйни припадъци — те трябваше да бъдат връзвани за леглата, иначе хукваха по улиците, ревейки и крещейки, че в дома им е влязъл самият дявол или българските хуни, а мнозина, като нямаше кой да ги спре, тичаха към пристанището или към пролива, хвърляха се в морето и се давеха. В други случаи не се наблюдаваше нито тих, нито буен припадък — болните оставаха в пълно съзнание, докато отокът гноясваше и те умираха, крещейки от болка. А някои пък не чувствуваха никаква болка и смъртта настъпваше мирно и тихо, сякаш умираха от старост. Често пъти цялото тяло се покриваше с черни циреи колкото грахово зърно или нещастникът повръщаше кръв, но и в двата случая смъртта беше неизбежна.

Мнозина бяха напълно неподатливи на болестта, дори лекари и гробари, имащи допир с хиляди болни или мъртви, а други, които бяха избягали в планините на Тракия при първите тревожни признаци и живееха на чист въздух, далеч от всякакъв контакт със своите ближни, не можаха да се спасят. Както податливостта, така и признаците нямаха нищо общо с пол, възраст, класа, занятие, вероизповедание или националност.

Докато чумата не се беше разразила с пълна сила, телата бяха погребвани с обичайните ритуали, като всяко семейство се грижеше за своите мъртви. После обаче стана невъзможно да се съблюдава благоприличието — стари гробове биваха отваряни нощем, за да поемат нови обитатели. Накрая в хиляди домове, дори и в най-богатите, всички бяха или измрели, или избягали и непогребаните трупове започнаха да се разлагат. Юстиниан нареди на своя началник на регистрационната служба да се заеме с решаването на този въпрос. Изоставените тела бяха заровени в окопи, но скоро работната ръка се оказа недостатъчна. Тогава вместо гробници бяха използувани защитните кули при Сике от другата страна на Златния рог; телата бяха хвърляни вътре през отвори в покрива, докато кулите се напълниха догоре. Въпреки че покривите бяха отново зазидани, ужасно зловоние се ширеше из целия град, особено когато вятърът духаше от север.

В разгара на епидемията умираха повече от двайсет хиляди души на ден. Търговията и занаятите в столицата замряха напълно, а за публични събирания не можеше да става и дума. Но богослуженията продължаваха и църквите бяха претъпкани с обзети от паника вярващи, като по този начин се превръщаха в основни огнища на заразата. Снабдяването на столицата с храна бе прекъснато, тъй като нито един капитан на продоволствен кораб не смееше да хвърли котва в пристанището, а чумата бе засегнала вече и селските райони. Хиляди пощадени от чумата ромеи умряха от глад. Настана време на поличби и видения — духове бродеха посред бял ден по улиците и (най-голямото от всички чудеса) за първи път се възцари мир между сините и зелените. Разкаяли се злосторници проявяваха невиждано благородство, небивала добродетелност и отзивчивост. По този повод Теодосий каза на господарката: „Нейно светейшество Чумата е далеч по-убедителна, кръстнице, от нашия божествен спасител Иисус.“ Той винаги говореше с презрителен тон за заобикалящите ни страхотии и представяше собствената си неуязвимост като въпрос по-скоро на добър вкус, отколкото на добър шанс. Господарката и аз също бяхме пощадени от заразата. Доколко това се дължеше на редовното опушване на помещенията със сяра, не зная, но много малко от слугите в нашия дом се разболяха. Други оцелели домакинства отдаваха избавлението си на християнски реликви или на езически талисмани, а понякога и на лекове, в които вярваха силно, като извара, разреден лимонов сок или туршия от сливи.

Горе-долу по времето, когато смъртността започна леко да намалява, в двореца плъзна мълва: „Негово свещено величество императорът е също болен. Всички мислеха, че е обикновена простуда, но днес на слабините му се появил оток. Намира се в безсъзнание и не приема никаква храна. Лекарите са единодушни, че няма надежда да оживее.“

Тогава из цялата империя се пусна неоснователният слух, че василевсът бил мъртъв. Дори в тези трагични времена — защото почти всички диоцези бяха вече засегнати от болестта — хората намериха сили да благодарят на бога, че и злите загиват наред с добрите. И те отправяха молитви следващият император да бъде по-човечен със своите поданици и да държи повече на думата си. Когато слухът стигнал до Велизарий, той бил в Каркемъш — в навечерието на петдневното примирие. Всички военачалници се събрали при него и го запитали:

— На чии заповеди ще се подчиняваш сега, сияйни Велизарий?

Той отговорил незабавно, тъй като не искал да остави впечатление за колебливост или двусмисленост:

— Изборът е в ръцете на Сената. Но лично аз ще гласувам за Юстин, племенник и най-близък роднина на покойния василевс; освен това той има най-висок ранг от цялото семейство на императора.

(Велизарий имал предвид не Юстин, сина на Герман, а друг — син на сестрата на Юстиниан Вигиланция.)

Те казали:

— Но, господарю, клетвата за вярност, която трябваше да положат всички военачалници, бе дадена и пред двамата — пред Юстиниан, като император и пред Теодора като негова съпруга!

— Може би — отвърнал той. — Аз обаче дадох клетва по старите изисквания, само пред Юстиниан. Незаконно е една жена да бъде пълновластна императрица. Макар и да смятам нейна светлост за особено способен и енергичен администратор, не бих приел едно хилядолетно правило да бъде нарушено заради нея. И то само защото готите, арменците, маврите и много други племена в империята няма никога да се съгласят да бъдат управлявани от жена и няма да спрат да се бунтуват, докато тя е жива.

Бузес изразил своето съгласие, добавяйки:

— Що се отнася до мен, даже да не беше така, аз бих отказал да се подчиня на Теодора, която (сега мога да говоря, без да бъда нелоялен, тъй като василевсът е вече мъртъв) е не по-малко чудовище от него, само че е още по-жестока и лукава.

Останалите също били на това мнение, но не го изразили толкова свободно.

След това пристигнала вестта, че Юстиниан все пак не е умрял. Макар и в шейсетата си година (смятана за най-критичен период в живота на човека), той се бе съвзел достатъчно от припадъка, за да разпознае Теодора и Нарзес. Освен това отокът в слабините му започна да бере — признак, че е на път да се оправи. Отокът се пукна, той се изправи отново на крака и се чувствуваше доста добре, само дето говореше малко завалено поради частична парализа на езика.

Докато беше в безсъзнание, неговият фантом, излъчващ зеленикаво-лилаво сияние, бе видян да се плъзга по коридорите на двореца, минавайки без затруднение през вратите и стените, а понякога да влиза и излиза с краката напред през прозорците така, че стражите и слугите губеха ума и дума от страх. В два-три случая фантомът проговорил, изричайки едни и същи думи: „О всесилни Велзевул, закрилниче на монарсите! Не ме взимай още, Велзевуле, че ангелът ще литне нависоко!“ Всички тълкуваха тези думи посвоему — малцина от нас се досещаха, че ангелът — това е Велизарий, чиито криле Юстиниан тъй ревниво подрязваше.

Велизарий имаше вече не само един височайши враг, а двама, защото изопачената версия на думите му, казани пред военачалниците в Каркемъш, бе веднага изпратена до Теодора от Йоан Епикурееца и Петър, негови скрити неприятели, надявайки се по този начин да обезсилят евентуално донесение за проявената от самите тях липса на ентусиазъм към нейната кауза. Това именно бе причината, довела до отзоваването на всички тези пълководци от Барбалис в Константинопол.

В Константинопол чумата започна да стихва и животът в столицата възвръщаше постепенно своята трескава възбуда — проявяваше се жив интерес към предстоящото съдебно разследване. Със самото пристигане на Велизарий и останалите военачалници те бяха поставени под арест. Обвинението бе държавна измяна. Велизарий бе временно освободен от поста главнокомандуващ армиите на Изтока, който бе поверен на Мартин.

Велизарий бе смаян. Той заяви, че е готов да се яви с чиста съвест пред своите обвинители, защото не бе казал нищо невярно или нелоялно. До военачалниците и гвардейците от личната му конница, които бяха пристигнали с него, изпрати следната бележка: „Изглежда, съм бил несправедливо оклеветен пред Негова Милост императора, но съм напълно уверен, че не след дълго ще бъда отново свободен човек. Заповядвам ви, в името на вашата любов към мен, да се въздържате от каквито и да било бунтовнически и престъпни действия, които биха попречили на моето оправдаване. Подчинявайте се във всичко на хората на василевса. Бъдете търпеливи!“

Съдът се състоя в двореца при закрити врата; не бе направено съобщение за хода на делото, което бе гледано лично от Теодора. Велизарий се заел сам със своята защита и чрез кръстосан разпит на Йоан Епикурееца и Петър ги принудил да дадат противоречиви показания. Опитал се да убеди съда, че това са неспособни, свадливи, алчни, непокорни, а на всичко отгоре и неблагодарни военачалници. Признал, че се е изказал против избирането на Теодора за едноличен монарх, но могъл да представи протоколите от срещата, водени от неговия секретар, които доказвали невинността на направените от него забележки — той протестирал против обвиненията, като възразил, че само е защитил основните ромейски закони. Теодора не можела да го осъди за измяна, но била твърдо решена да му причини колкото може повече зло заради това, че не я препоръчал на своите подчинени като, естествен наследник на Юстиниан.

Йоан Епикурееца и Петър били похвалени за своята вярност към престола и наградени с парични подаръци и нови титли.

Присъдата срещу двама-трима от намерените за виновни военачалници, в това число и Бузес, била строг тъмничен затвор дотогава, докато бъде угодно на техни величества. Бузес бе хвърлен в дълбока тъмница, където нямаше с кого да сподели нещастието си; нямаше дори тъмничари, с които да размени една дума. Веднъж на ден му хвърляха остатъци от месо и малко хляб като на диво животно в клетка. Пуснаха го чак след две години и четири месеца. Здравето му бе вече напълно съсипано, беше се научил да лази на ръце и крака, които се бяха покрили с мазоли, а косата и почти всичките му зъба бяха опадали. Нещо повече, очите му не можаха да понесат внезапното връщане на дневна светлина и той загуби завинаги способността си да чете и да вижда ясно предметите. Така бе отмъстено за жителите на Антиохия, чийто откуп той открадна навремето от добросърдечните едесци.

Велизарий, макар и намерен за невинен по обвинението в измяна, бил признат за виновен в това, че „повярвал в зловредни слухове и допринесъл за тяхното разпространяване“ (слуха за смъртта на Юстиниан), че не наказал Бузес за предателските му думи и че бил допуснал падането на… Калиник! Свалянето му от поста главнокомандуващ било потвърдено и всички негови имущества — земи, стока и пари — конфискувани в полза на императорската хазна.

Велизарий изслушал присъдата с достойнство и не я обжалвал. Единствената му забележка била, че — останал без средства — няма да може да осигури снаряжението, заплатите и прехраната на личната си гвардия, служила вярно на василевса в много войни.

Теодора отвърнала:

— Те се смятат за твои домашни роби и затова няма защо да се тревожиш за тяхната съдба. Те също са конфискувани.

Велизарий запазил мълчание, но стиснал юмруци така, че кокалчетата му побелели. Той обичаше хората от личната си конница и не му е било никак лесно да се примири, че ще го разделят от тях и ще ги дадат на некомпетентни военачалници.

Теодора се обърнала към Нарзес и казала:

— Робите на бившия главнокомандуващ армиите на Изтока, намиращия се тук Велизарий, да бъдат поделени между висшите дворцови военачалници, като първият избор се дава на теб. Ако някои от тях останат, понеже издръжката им не може да бъде поета от придворните, нека имперските секретари си ги разпределят по жребий.

Така Велизарий видя с болка на сърцето как мнозина от тези сурови мъже, овладели благодарение на него до съвършенство тънкостите на бойното изкуство, стават вратари и прислужници на парфюмирани евнуси.

Той загуби не само половината хора от своя ескадрон, които го бяха придружили до Константинопол, но и останалите, също извикани обратно по височайша заповед. Велизарий пак им изпрати тайно съобщение: „Търпение, другари, много ви моля! Не след дълго всичко ще бъде отново наред. Прекарайте приятно отпуската си в столицата, продължавайте да се упражнявате както съм ви учил, не давайте израз на съжалението си към мен, преглъщайте всички обиди. Търпение!“ Те се подчиниха, макар и неохотно.

Столичната тълпа, която, както е известно, е толкова неспособна на трезва преценка, колкото и непостоянна, чу за присъдата на Велизарий със скрито ликуване. Във винарните се говореше: „Няма съмнение, императорът и императрицата сами се погубиха със своята неблагодарност. Нашият Велизарий няма да преглътне подобна несправедливост. Той е толкова смел и горд! Само почакайте: скоро ще чуем за внезапно въстание на личната гвардия и за кърваво убийство в свещените покои на двореца.“

Всички чакаха с нарастващо нетърпение. Но нищо не се случваше. Хората скрито негодуваха, че техният предишен идол, техният славен герой Велизарий, се е огънал пред злобата и неблагодарността на царствените си господари с унизителното смирение на каещите се монаси. (Те клечат като жаби в килиите си в очакване на дежурния флагелант, който обикаля с теления си бич и шиба голите им гърбове, докато не се отворят отново старите им рани.) Когато гражданите за пръв път го наобиколиха на улицата с викове на възмущение и съжаление, той ги отблъсна гневно, крещейки: „Граждани, запазете тишина, този въпрос засяга само императора и мен. Оставете ме, моля ви, и вървете по своите работи!“

Велизарий имаше малка свита от четирима-петима млади стотници, които вярно го следваха въпреки предупрежденията на Нарзес, че по този начин ще си навлекат височайше подозрение и ще загубят всяка надежда за повишение. Останалите му другари проявяваха повече предпазливост и не го поздравяваха, макар че ако бе развял знамето на бунта, повечето от тях щяха веднага да се наредят под него. Той нае едно съвсем скромно жилище недалеч от Говежди площад в къща, намираща се непосредствено до обществените зали. Тези зали са построени около един водоскок и могат да бъдат наемани от семейства, които живееха в малки къщи, за сватбени и погребални тържества и други подобни случаи. Велизарий зависеше от същите млади стотници дори за най-необходимото. Ако не бяха те, трябваше да разчита на подаяния. Теодора не само му бе взела всички имущества в столицата; тя изпрати свои хора и в Едеса, където беше оставил голяма сума за покриване на военни разходи, и обсеби и нея.

Всеки ден Велизарий отиваше да поднесе своите почитания в двореца, сякаш не се бе случило нищо. Юстиниан напразно се опитваше да го предизвика с постоянни насмешки и подигравки, защото търпението на този човек го довеждаше до отчаяние. Една сутрин той отказа да приеме Велизарий, като се позова на неотложни дела, и му заповяда да чака пред портата до вечерта. Велизарий се подчини и прекара целия ден навън, без да хапне нищо, изложен на хорското любопитство. Накрая тълпата, възмутена от това — според тях — робско покорство, започна да го замеря с гнили плодове и боклуци, така че патрицианската му тога се покри с позорни петна. Той не отрони нито дума и дори не се наведе, за да избегне ударите, но наказа сурово един безочлив хлапак, който се промъкна покрай стената и се опита да го дръпне за брадата. Сграбчи досадника за панталоните и го захвърли надалеч; казват, че младежът останал години наред недъгав. Привечер бе допуснат най-сетне в двореца и поиска разрешение да отправи едно прошение към императора и Юстиниан се съгласи да изслуша прошението, като се надяваше, че най-после е успял да подтикне Велизарий към открито негодувание. Но той бе разочарован — Велизарий помоли само да му бъде дадена нова тога, за да можел да се представи в приличен вид на следващата аудиенция.

Юстиниан отвърна язвително:

— Нямаме пари за твоето облекло, сияйни Велизарий. Ако не можеш да си позволиш да носиш прилични тоги, по-добре да изличим името ти от списъка на патрициите. Така ще ти бъдат спестени всички церемониални задължения.

Велизарий се поклони ниско и отговори:

— С какъвто и ранг или чин да ми бъде разрешено да служа на твое величество, твоя светлост може да разчита, че ще изпълнявам вярно и предано своите задължения.

Името му бе изличено от списъка и той не се появи в двореца в течение на много месеци.

През цялото това време, разбира се, господарката продължаваше да се радва на приятелството на Теодора; тя не само не загуби нищо от своите богатства, но и ги умножи, получавайки като дар голяма част от имуществата на Велизарий, включително голямото му имение в Руфиниана. Даваше си вид на много по-безразлична към неволите на своя съпруг, отколкото зная, че беше в действителност. От своя страна аз никога не споменавах пред нея за Велизарий, ако можех да избягна това, а когато, сама намекваше за него, стараех се да не показвам отношение. Но кръвта ми кипваше, като гледах тържеството на Теодосий за сметка на Велизарий. През онези дни той беше на голяма почит в двореца и се движеше навсякъде, придружен от четиристотин тракийци от личната конница, получени в дар от Теодора. Беше непрекъснато насаме с Теодора, която го бе назначила за магистър на дворцовите забавления.

Относно тъмните подробности на последвалите събития се разпространяват най-различни версии — някои правдоподобни, други направо смешни, но нито една не беше автентична. Така или иначе, Теодосий умря от дизентерия на деня на свети Стефан, третия ден на Рождество; дали това бе случайно съвпадение, или пък някой го бе отровил на рождественското пиршество си остана загадка за историята. Малцината, имали възможност да огледат тялото, бяха склонни да смятат, че е бил отровен.

Поверително мога да заявя следното: за смъртта му Велизарий няма никаква вина, нито пък някой от приятелите на Фотий. Не е невъзможно някой услужлив слуга на господарката Антонина да е помислил, че по този начин предугажда нейните желания. Не мога да вляза в повече подробности. Едва ли е нужно да казвам, че Евгений остана извън всяко подозрение.

Господарката посрещна смъртта на Теодосий със смесени чувства. Напоследък тя промени държането си към него, и то е учудваща внезапност. Бе започнала да вярва, с право или без право, че с помощта на същата изтънчена галантност, с която си бе послужил по отношение на нея, любимецът й е успял да стане сега любовник на Теодора. И наистина, той започна да се отнася към господарката с безразличие, което сигурно я засягаше дълбоко, макар че тя правеше всичко възможно да скрие наранената си гордост.

Теодора прие смъртта му с леко сърце — императрицата дори не се заинтересува от какво бе настъпил краят. Прояви обаче искрено съчувствие към господарката за понесената загуба и нямаше, изглежда никаква представа каква горчива ревност я бе измъчвала. Някои твърдяха, че Теодора се държала по този начин, за да лиши Юстиниан от удоволствието да я види скърбяща, защото според тях самият император бил заповядал да убият Теодосий от ревност към жена си, която в действителност страдала много от загубата на своя любимец. Но в това няма нищо вярно.

Господарката изпадна в дълбока меланхолия. Толкова много отслабна от безсъние и липса на апетит, че изглеждаше десет години по-стара от истинската си възраст, която тогава беше четирийсет и две години.

Един ден, когато отидох в стаята й, тя ме погледна със зачервени от плач очи. Макар и често да я бях виждал унила, раздразнена, разгневена или отчаяна, не я бих виждал да плаче от детските й години.

— Господарке — казах тихо аз, — аз съм твоят пръв роб и съм ти бил верен през целия си живот. Предаността към теб ми е по-скъпа от всичко на света: готов съм да дам живота си за теб, знаеш много добре това. Сподели с мен мъката си, кажи ми какво те гнети. О сияйна Антонина, сърцето ми се къса, като те гледам да плачеш.

Сълзите й бликнаха отново, но тя не отговори нищо.

Тогава аз попитах:

— Господарке, мила ми господарке, кажи, за Теодосий ли скърбиш?

— Не, Евгений, верни ми приятелю, не! — извика тя. — Кълна се в Хера и Афродита, не! Не за Теодосий мисля, а за моя съпруг Велизарий. Ще трябва да ти се доверя отново, както сторих това преди много години в нашето увеселително заведение, иначе мълчанието ми ще ме довърши. О мили ми Евгений, бих дала всичко, което притежавам, само и само да не бях никога поглеждала този вероломен Теодосий. Велизарий винаги е бил моята истинска любов, а аз, глупачката, направо го съсипах. И сега не мога с нищо да поправя сторената глупост.

Аз също се разплаках.

— Трябва незабавно да се потърси помирение! — викнах възбудено аз.

Но тя отвърна, че гордостта на Велизарий, а и нейната собствена гордост нямало да допусне помирение. Освен това Теодора съвсем не била простила на Велизарий, а василевсът го ненавиждал повече от всяко друго човешко същество.

Като размислих малко, казах:

— Струва ми се, че цялото положение ми е ясно и че мога да намеря изход.

— Няма никакъв изход, Евгений.

Аз обаче продължих смело:

— Господарке, според мен, ако отида при Велизарий и му кажа (това винаги е било скривано от него) как Фотий след мъчение е признал, че те е наклеветил неоснователно, ако му се закълна, че ти и Теодосий никога не сте били любовници, и ако му заявя, че клетвата ти на Йоан Кападокиеца е била дадена по заповедна императрицата — нима не е така? — и че си поискала прошка от бога за това злодеяние и за другите си богохулства, а ти веднага ще сториш това, нали, мила господарке, за да умилостивиш Велизарий? — и че всъщност ти имаш повече основания да се чувствуваш обидена от него, отколкото той от тебе…

— О мъдри ми Евгений, върви с моята благословия. Да, ще поискам прошка от бога — няма да допусна такава дреболия да се изпречи на пътя ми. Кажи му всичко, което току-що изреди, и тогава, ако той забрави своята гордост и яда си, можеш да го увериш, че никога не съм обичала никой друг, освен него и че няма да се успокоя, докато не му бъдат върнати свободата и честта — след това никой вече няма да може да ни раздели.

— Значи ще се обърнеш към императрицата?

— Да. Ще й напомня за услугите, които й направих напоследък във връзка с Йоан Кападокиеца, за нашето старо приятелство и за някогашното приятелство между нейния баща, главния мечкар, и моя, колесничаря…

— Скъпа господарке — прекъснах я аз, — имам още едно предложение. Мисля, че ще мога да погубя окончателно Йоан Кападокиеца. Ако успея и ако ти си припишеш заслугата за това, императрицата сигурно би ти дала всичко каквото поискаш!

— Но как? — попита тя нетърпеливо. — Как би могъл да го направиш?

— Днес следобед в една винопродавница завързах разговор с един нещастен млад човек от Кизик, който страда от изтощителна болест и не му остава много да живее. Заедно с цялото си семейство — стари родители, жена и три невръстни деца — той бил изгонен от дома си по заповед на епископа на Кизик. Пристигнал сам пеша в Константинопол и се явил днес в двореца да потърси правда и помощ, но служителите го изгонили, защото епископът се радва на благоволение в двора. Трогнат от съдбата му, аз му дадох един сребърник и му казах да дойде утре по пладне при статуята на Северовия слон. Не споменах нито моето име, нито името на моя господар, а и никой в тази винопродавница не ме познава.

— Е?

— Дай ми петстотин номизми, господарке, и това ще ми стигне да погубя Йоан Кападокиеца.

— Нищо не разбирам.

— Дай ми парите, и ми се довери за останалото!

— Ако успееш, Евгений, ще ти даря петдесет хиляди и свободата!

— За какво са парите, ако не за да осигурят физически удобства, каквито и сега имам? Какво значи „свобода“, ако не добро отношение, на каквото и сега се радвам? Не, господарке, достатъчна награда за мен ще бъде, ако ти, господарят Велизарий и императрицата се отървете от един стар враг, ако смъртта на твоя баща и мой предишен господар Дамокъл бъде отмъстена и ако именно аз стана причина за помирението между императрицата и господаря Велизарий.

Същата вечер намерих Велизарий в мизерното му жилище. Макар и отслабнал от нов пристъп на маларична треска, той се надигна от постелята да ме посрещне. С усмивка, която прикриваше дълбокото му вълнение, Велизарий попита:

— Не се ли страхуваш от това посещение при мен, Евгений, стари ми приятелю?

— Не, сияйни господарю! — отвърнах аз. — С вестта, която нося, бих дръзнал да мина дори през огъня или през някой стан на българските хуни.

По лицето му се изписа раздразнение.

— Не се обръщай към мен с титли, които ми бяха отнети. Каква е тази вест?

Разказах му, сякаш по собствено усмотрение, всичко, за което бяхме се споразумели с господарката. Изслуша ме с най-голямо внимание — само извика „О!“, когато казах, че жена му е поискала прошка от бога. Накрая му показах държавните документи, съдържащи признанието на Фотий (подкупих преписвача в кабинета на помощник-началника на регистрационната служба да ми ги заеме за един ден). Велизарий ги прочете отначало набързо, после много внимателно, докато най-после се тупна по гърдите и каза:

— Заради необузданата си ревност и голямото си лековерие заслужавам всичко, което се стовари върху главата ми. Но сега, Евгений, е вече много късно, уви! Твоята господарка няма никога да ми прости моето поведение към нея в Дара, дори ако й се извиня за всичко.

Казах му да не губи надежда, защото нещата могат да се уредят. След това повторих съобщението на господарката, но отначало той не можа да повярва в неговата истинност. Накрая каза:

— Ако твоята господарка Антонина наистина е готова да ме изслуша, кажи й, че цялата вина е само моя, но че не друго, а прекомерната ми любов към нея е причината да проявя такава липса на здрав разум!

Същата нощ Велизарий и господарката се срещнаха тайно в неговото жилище. Единствен аз знаех за това. И двамата ме прегърнаха, целунаха ме по бузата и казаха, че ми дължат живота си.

На другия ден се срещнах с младия човек от Кизик под статуята на слона. Дръпнах го в едно усамотено място му казах:

— Тук в тази торба има петстотин златни номизми. С тях твоето семейство ще може да живее прилично до края на дните си. Но за да ги спечелиш, ще трябва да проявиш отчаяна смелост.

— Какво искаш да сторя, благодетелю? — попита той.

— Трябва да убиеш епископа на Кизик. Той е враг на моя господар, чието е това злато.

— Твоите думи ме плашат! — извика той.

— Но защо, след като и без това ти остава да живееш още само няколко месеца и след като с тази си постъпка с един удар ще си отмъстиш за понесената несправедливост и ще осигуриш изпадналото си в беда семейство?

— Кой е господарят ти? — запита той.

— Ще ти кажа без колебание — отвърнах. — Той е Йоан Кападокиеца; понастоящем свещеник в катедралата на Кизик.

Накарах го да повярва, че наистина ще му дам обещаното злато, след като му връчих десет номизми като аванс, той се нае да извърши убийството и радостен, си тръгна.

Скоро от Кизик пристигна очакваната вест. Младият човек бе изпълнил своето задължение. След служба останал да чака вън пред портала на катедралата и когато епископът се появил, той го намушил с един дълъг нож. Хванали го и го заплашили със страшни мъчения, ако не разкрие подбудите за това светотатствено убийство. Както очаквах, той не споменал за нанесените му неправди и казал само, че бил подкупен да стори това за десет златни монети от Йоан Кападокиеца. Неприязънта, изпитвана от Кападокиеца към епископа, беше всеизвестна. Изправили го пред местния съд за съучастие в убийство, намерили го за виновен и го осъдили на смърт. Господарката се застъпи за него пред Теодора и младият човек бе помилван — по-късно аз му изпратих остатъка от петстотинте номизми. Колко още е живял след това, не зная.

Животът на Йоан Кападокиеца също бе пощаден от Юстиниан под предлог, че няма достатъчно доказателства за вината му. Все пак той бе лишен от свещеническия си сан, бичуван и принуден да си каже всичките минали грехове. Макар и да не се призна за виновен в убийство, останалите му престъпления бяха толкова ужасни, че заслужаваше да бъде обесен десет пъти заради тях. Цялото му имущество бе конфискувано в полза на короната, а той самият бе натоварен гол-голеничък на един търговски кораб, заминаващ за Египет (някой на борда се смилил и го наметнал с грубо одеяло). При всяко спиране на кораба го карали да слиза на брега и да проси хляб и медни петачета на кея. Така отмъщението стана най-сетне пълно — Теодора и господарката се бяха заклели да докарат Кападокиеца до голота и просешка тояга, а не да причинят смъртта му. Душата на колесничаря Дамокъл, моя предишен господар, намери най-сетне покой край бреговете на Стикс.

Сега господарката можеше вече да отиде при Теодора и да я помоли да прояви отново своето благоволение към Велизарий, като заяви, че тя самата е готова да му прости и да заживее пак с него. Предаността й към Теодора бе доказана за сетен път, а Велизарий нямало да направи нищо повече, с което да предизвика недоволството на своята императрица — тя можела да бъде сигурна в това.

Теодора не отхвърли нейното прошение. Тя изпроводи един императорски пратеник със следното писмо до Велизарий: „Ти много добре си даваш сметка, най-достойни човече, колко несправедливо си обидил своите владетели. Но тъй като аз съм много задължена на жена ти за неоценимите й услуги към короната, по нейна молба изличих от аналите всички обвинения срещу теб и ти давам милостивата си прошка. Така че занапред не бива да се страхуваш за безопасността си или за имуществата си, но ние ще съдим за теб не само по отношението ти към нас, но и по държанието ти към нея.“

Така Велизарий си възвърна отново височайшето благоволение, защото дори Юстиниан бе вече на мнение, че гордостта му е била достатъчно унизена; бяха му върнати половината от неговите съкровища и всички земи и къщи. Юстиниан задържа останалата част от парите, възлизаща на четвърт милион номизми, заявявайки, че на един поданик не подобава да притежава такава голяма сума, когато императорската хазна чувствува, остра нужда от средства.

В знак на близкото приятелство между семейството на господарката Антонина и нейното собствено семейство Теодора реши, че Йоанина, дъщерята на господарката от Велизарий, трябва да бъде сгодена за най-близкия й родственик — Анастасий Дългокракия, син на пълководеца Ситас и сестра й Анастасия. Тя виждаше този младеж като наследник на престола след смъртта на Юстиниан и нейната собствена смърт — тази женитба би засилила много позициите му в столицата. И годежът се състоя.

Може да ви се стори странно, че не съм споменал нищо за Йоанина след нейното раждане непосредствено преди експедицията на Велизарий за Картаген. Всъщност тя не беше близка с нито един от родителите си. Господарката Антонина не взе невръстното дете, когато тръгна с Велизарий на война, а го остави под настойничеството на Теодора, която започна да го чувствува като своя собствена дъщеря. Йоанина оставаше при Теодора в свещените покои на двореца дори когато родителите й се завръщаха в престолния град. Господарката беше доволна от това положение на нещата: тя изпитваше майчински чувства главно към Марта, съпругата на Хилдигер, която за зла участ бе отнесена от чумата. Велизарий обаче понасяше тежко това отчуждаване от единственото си дете. Той често й изпращаше писма и подаръци от далечните страни, с които нежно й напомняше, че има баща. Но когато се срещаха по време на кратките паузи между войните, това ставаше винаги в сянката на трона и Йоанина посрещаше със смущение неговата сърдечност. С Антонина детето се държеше по-свободно, като с някоя добродушна, знатна леля.

Новината за годежа на Йоанина скрепи в очите на всички помирението на Теодора и господарката с Велизарий. Теодора успя дори да убеди императора да бъде свидетел при размяната на дарове в дома на Велизарий и присъствието му там бе изтълкувано като добър знак за ново процъфтяване на Велизариевия род. Велизарий и господарката бяха ескортирани от остатъка от неговата лична гвардия — четиристотин тракийци, преминали във владение на господарката след смъртта на Теодосий и върнати сега на предишния им господар. Но останалите шест хиляди и петстотин техни другари по оръжие не му бяха дадени обратно.

Отзоваването на Велизарий от Изтока бе цяло бедствие за този район. Юстиниан даде заповед за нахлуване в Персийска Армения и подсили граничните войски до почти трийсет хиляди човека, но подели командуването между най-малко петнайсет пълководци. Всеки един от тях се придържаше към свой собствен план на действие, и при Дубис на река Аракс техните разединени сили бяха разгромени от някакви си четири хиляди перси и обърнати в паническо бягство, изоставяйки на произвола на съдбата плячката, знамената и оръжието си. Някои от тези пълководци продължили да бягат, докато конете им не паднали от изтощение, макар че на трийсет мили околовръст нямало и следа от неприятеля. Тогава всевластната чума се оказа най-неочаквано наш съюзник — тя се разпространи внезапно на персийска територия, която бе пощадена от нея до този момент, и прибра по един от всеки трима души във владенията на великия цар; ако не се бе случило така, лошо се пишеше на Ромейската империя. Защото от всички трийсет хиляди човека десет хиляди бяха убити в Дубис и десет хиляди пленени заедно с целия обоз амуниции и плячка.

Когато Велизарий пожела да се върне на Изток и да събере оцелелите, Юстиниан отклони високомерно това негово прошение. Истинската причина, която василевсът естествено не сподели с него, беше, че той не искаше Велизарий да успее още веднъж там, където другите се бяха провалили, и по този начин да се окаже незаменим; вместо това Юстиниан каза с характерната си противна усмивка, че занапред господарката Антонина трябвало да придружава своя съпруг по време на военните му кампании като гаранция за неговата лоялност и че тя „без съмнение не би желала да посети отново персийската граница предвид претърпените от нея огорчения, по време на предишното й пътуване“.

След това той продължи с думите, че ако Велизарий копнеел толкова много за бойното поле, можел да се върне в Италия и да довърши докрай наполовина свършената работа.

— От твоя страна бе крайно неразумно и нелоялно, сияйни Велизарий — каза той, — да се върнеш при нас в Константинопол, преди да си стъпкал и последните искри от бунта на готите, които оттогава не са спрели да тлеят, за да се разразят напоследък в опасен пожар.

Велизарий отвърна с неизменното си търпение:

— Върни ми останалите конници от личната ми гвардия, твое величество, и ще направя всичко каквото мога.

Юстиниан се подсмихна.

— За някое ново предателство, така ли? Не, не, пълководецо, аз съм стар заек и не се хващам на такъв зелев лист. Освен това почти всички от твоите някогашни гвардейци бяха заведени неотдавна от придворните ми военачалници, както знаеш, на персийската граница и ние не можем да си позволим да ги върнем оттам. Но защо спориш с нас ти, който до съвсем скоро беше само един просяк? Ще ти разрешим да свикаш нови набори откъдето искаш в нашите владения, но тъй като повторното разразяване на войната в Италия се дължи очевидно на тогавашната ти небрежност, ние държим да финансираш с лични средства тази експедиция. Ние нямаме пари, но ти все още притежаваш голямо богатство. Ако приемеш това поръчение, ще те удостоим с голяма чест: ще те направим началник на дворцовите конюшни. До утре искаме да знаем какво е твоето решение.

И го отпрати.

Велизарий прие предложените му условия, понеже се отвращаваше от пазарлъци. Скоро отплува за Италия заедно с господарката Антонина, в чиято свита бях и аз, и със своите четиристотин тракийци. Новата му титла развесели много господарката. Тя често обичаше да казва: „Клети ми съпруже, провъзгласиха те за началник на Авгиевите обори, но ти забраниха да ги чистиш!“ (При своя пети подвиг героят Херкулес получил задачата да почисти за един ден оборите на цар Авгий и той се справил с нея, като отбил да текат през тях водите на две реки — Алфей и Пеней.)

Приблизително по същото време Соломон падна убит в Африка при сражение с нахлула мавърска част. Той се бе проявил като много способен префект, макар и силно затруднен от недостатъчния брой войници. Ромейските африканци отдавна съжаляваха за щастливите дни под вандалско управление, когато маврите си стояха в планинските крепости, а бирниците от Константинопол не бяха още започнали да съсипват страната. След смъртта на Соломон маврите колеха, палеха и опустошаваха без милост и без страх от възмездие. Колкото повече обедняваше диоцезът, толкова по-непосилни ставаха таксите, налагани на оцелялото имущество, защото данъчната оценка, направена в годината, когато Велизарий беше консул, си остана непроменена. После дойде и чумата. В тези години на всеобщо бедствие загинаха пет милиона души от населението и тъй като много земя остана необработена и неполята, пустинята я погълна. Мисля, че тази плодородна земя няма никога да се съвземе от преживените беди — поне докато Продължава да бъде в границите на империята.