Велизарий

Глава шестаТайната на коприната

Най-напред господарката Антонина влязла в преддверието на двореца, наречено Бронзов палат. Покривът му е покрит с медни плочки, а над портата има голяма икона, на Христос. Тук се помещават четирите батальона на императорската гвардия; тук са също тронните зали, помещенията за официалните пиршества и държавната тъмница за обвинените в измяна. Другите по-важни части на двореца са палатът Дафна, където се решават повечето имперски дела, палатът Сигма със спалните на императора и императрицата и сградата за евнусите. Има и един малък четвъртит палат с пирамидален покрив, изграден от мрамор с багрени жилки (другите са от бял, жълт, червен или зелен мрамор), където съгласно едно древно правило всички императрици са длъжни да родят своите деца, за които после се казва, че са „багренородни“. Теодора роди тук едно дете на Юстиниан, момиченце, но то почина още невръстно. Дворецът, заедно с парка и пристройките, заема една десета от общата площ на престолния град и е разположен в един триъгълен участък между Босфора и водите на Мраморно море.

Господарката била заставена да чака часове в приемната на Бронзовия палат — едно малко, задушно помещение, — където била разпитвана от редица важни и не чак толкова важни лица, главно евнуси, всеки от които се опитвал да я накара да наруши упоритото си мълчание. Императрицата, един след друг я уверявали те, отказвала да приеме просители, ако те не изложат подробно същността на своето прошение. Господарката отговаряла, че ако императрицата научи как задържат една толкова важна просителка, непременно ще ги накаже за спънките, които й правят. Нима не разбират по нейната сериозност, че тя не би безпокоила императрицата напразно?

Най-сетне усилията й се увенчали с успех. Тя била допусната в драпираната с копринени завеси приемна зала на Теодора при втората аудиенция, започваща от два часа. Господарката влязла с кошницата и с двете си деца Фотий и Марта, сърдити и разплакани, защото били пропуснали обеда си — държали ги в Бронзовия палат от осем часа сутринта. Тя познала един-двама от придворните и преторианските стотници, които бе срещала някога в публичния дом, но взела мерки тя самата да не бъде позната от тях. Красивият златен кръст на гърдите и вдовишкият траур се оказали достатъчно добро прикритие, а и тя бе станала значително по-закръглена, отколкото по времето, когато беше акробатична танцувачка. Десет години не бе идвала в тази част на света.

Господарката проследила церемониите, предхождащи аудиенцията, която Теодора даваше в различен час от тази на Юстиниан, за да могат висшите имперски сановници да й оказват съдействие. Един свещеник сложил началото с кратка молитва, били изпети няколко респонзориума, а през това време Теодора, е презрително изражение на лицето, си правела маникюра с едно мъничко ножче. После оттеглили се от длъжност сановници и благородни дами се доближили един по един много почтително до трона й, за да целунат подгъва на нейната мантия или подметката на пантофа й. Тя ги поздравявала студено. Тогава започнало шествието на просителите. Някои от тях Теодора изслушвала с внимание, а други — нетърпеливо и със свити вежди. Решенията й били кратки и категорични:

Всички се отнасяли с явно страхопочитание към Теодора.

„И все пак тя никак не се е изменила“ — помислила си моята господарка. Най-после Нарзес, шамбеланът евнух, обявил нейното име, сякаш оправдавайки се:

— Антонина, вдовица на еди-кой си, търговец на коприна, бивш ковчежник на сините в Антиохия, с лично прошение. Упорито отказва да влезе в подробности, но настоява, че нейният въпрос е от голямо значение за империята и за твое величество.

Господарката се приближила и направила дълбок поклон.

Теодора слушала с любопитство, наклонила леко главата си по стар обичай. Господарката едва не загубила самообладание, едва не се хвърлила да разцелува старата си приятелка; очите й се напълнили със сълзи. Тя бе много привързана към Теодора и почувствувала голяма гордост за нея, като я гледала седнала с такава грация и самоувереност на златния трон.

Теодора се обърнала към господарката:

— Какво хубаво момиченце! Твое ли е?

— Да, пресветла господарке.

— Как му е името?

— Марта, пресветла господарке.

— Защо Марта?

— Това е християнско име, твое величество. Детето е кръстено.

— Но защо не Мария? Или Елизабета? Или Дорка? Или Анна? Или Зоя?

Моята господарка станала по-смела:

— Кръстих я Марта в чест на сестрата на онзи Лазар, който бил възкресен от мъртвите. Марта, доколкото ми е известно, предпочела простия домашен живот пред еретичните религиозни спорове.

Свещениците били възмутени, но Теодора се усмихнала благосклонно и казала на шамбелана:

— Опразни залата, и то по-бързо. Искам да говоря насаме с тази умна и благочестива вдовица.

Преди още последните просители и стражите да излязат от залата, императрицата станала от трона си, спуснала се към Антонина и я прегърнала нежно, плачейки от радост.

— Антонина, мила моя, мислех те за мъртва! Казаха ми, че си загинала при земетресението в Антиохия! Не те познах, докато не проговори. Защо не ме потърси по-рано? Никога не съм имала по-добра приятелка от теб, скъпа ми Антонина!

Господарката поискала прошка, като обяснила, че не била сигурна дали Теодора ще има желание да види старите си познати, след като заема днес такова високо положение.

— Колко несправедливо от твоя страна! — казала Теодора, като отново я прегърнала; тя докоснала с пръсти кръста на гърдите й. — И ти значи си станала християнка? Никога не бих очаквала това от теб, невернице, вещице такава!

Господарката възвърнала своята обичайна самоувереност.

— Вземам пример от Теодора — пошегувала се тя.

Теодора я плеснала закачливо и се престорила на сърдита. Господарката, освободена вече от всяко чувство на смущение или притеснение, отбелязала, че от сутринта децата й не са хапнали нищо. Теодора извикала отново шамбелана и му наредила да накаже виновника за това, че гостите й са били държани гладни. Казала му също, че този следобед аудиенцията няма да бъде подновена, затова останалите просители да дойдат пак на следващия ден. Тогава тя завела господарката и нейните деца в своята стая до залата за угощения, където на златен поднос, украсен с аметисти, им бил сервиран великолепен обед. Последвал непринуден, спокоен разговор за миналото. Господарката научила, че Индаро се е омъжила сполучливо и отишла да живее в Смирна, а Хрисомало била още тук — сега щяла да бъде повикана. А какво би казала господарката, ако бъде назначена за придворна дама на императрицата с ранг на патрицианка, като Хрисомало, и постоянно местожителство в двореца?

Господарката не посмяла да попита Теодора за отношенията й с Юстиниан, но Теодора сама й разказала много неща:

— Той е умен, малодушен, нерешителен, податлив на въздействие. Единствената трудност, която ми създава, се състои в това, че е религиозен, гузно религиозен, и най-голямата му грижа е да запази душата си чиста от всяка следа на еретизъм. Двамата сме се споразумели да запазим различните си възгледи по богословските въпроси, но да не теглим колата в различни посоки. Така мирът в държавата се запазва и при нас идват интриганти както от православните християни, така и от еретиците. Обменяме си получените сведения.

— Ами Йоан Кападокиеца? — попитала господарката.

— Нашата клетва е все още в сила.

— Да го доведем до просешка тояга, нали?

— Няма да му се размине! Антонина, мила моя приятелко, нали ще се омъжиш отново?

— Защо не!

— Имам наум един съпруг за теб.

— О, Теодора, дано е подходящ!

— Той е мъж, който е едновременно крайно благочестив и почтен — мъж, който намира всевъзможни извинения, за да не се ожени. Изглежда, се страхува да не съгреши, като направи неподходящ избор. Искам да направя услуга и на него, и на теб.

— Патриций ли е?

— Да, патриций. Млад, хубав, чудесен войник — нашият най-добър предводител на конницата.

Господарката се разсмяла:

— О, Теодора, ние двете с теб явно сме се спрели на един и същи човек. Ами ако Велизарий откаже?

— Няма да откаже. Това ще бъде моя заповед, дадена в името на императора.

В голямата си радост господарката се сетила и за своята кошница. Тя казала:

— Теодора, това е най-щастливият ден в моя живот. Но имам възможност да направя такъв подарък на василевса и на теб, който, вярвам, ще ви възнагради стократно за вашата доброта към мен.

Извадила едно черничево клонче и показала на Теодора три гъсеници, хранещи се от него.

— Тайната на коприната — заявила тя.

Императрицата сякаш не повярвала. Тогава господарката й показала копринените пашкули, в които бубите се завиват, когато им дойде времето да се превърнат в пеперуди, и разказала как е получила тази безценна стока.

— Покойният ми съпруг беше несторианец по религиозни убеждения, тъй като бе от Антиохия — родното място на тази ерес.

За нея не било необходимо да обяснява на Теодора какво представлява несторианството, но за читателите ще поясня, че то е само още едно от многобройните различни схващания за природата на Сина божи и се основава по-скоро на логиката, отколкото на мистицизма. Несторианите поддържат, че Синът имал две самостоятелни природи — човешка и божествена, всяка от които била цялостна, а следователно и индивидуална, тъй като индивидуалността била съществен белег на цялостната природа, и затова тези две природи не можели да се схващат като съединени (съгласно православното схващане), а само за свързани. Що се отнася до божествената природа на Сина, това било въплъщение на Отца в него, подобно на въплъщението на Отца в светците, макар че при светците то се изявявало в далеч по-малка степен. Това схващане бе анатемосано като принизяващо достойнството на Сина и поради опасно близкото му сходство с плотинианската ерес, която най-грубо отрича на Сина каквато и да е божественост.

— Един ден двама монаси несториани — продължила господарката — дойдоха тайно при моя съпруг и се оплакаха, че техният манастир в Ливан бил затворен по заповед на патриарха на Антиохия и сега те били изгонени и пръснати по света. Предложиха да заминат за някоя много далечна страна — Индия, Абисиния или Китай — и да проповядват словото божие там. Но нямаха никакви пари, сандалите им бяха вече износени, расата им — в дрипи, а събраната милостиня — нищожна. Мъжът ми ги утеши, нареди да ги вземат в един от неговите кервани, заминаващи за Персия, и им даде пари да продължат, ако искат, чак до Китай, където имаше широко поле за мисионерска дейност, още повече, че едно несторианско общество се бе установило вече там. Монасите отправиха възхвала към всевишния, благодариха от сърце на мъжа ми и го запитаха какво биха могли да направят на свой ред за него. Той отвърна полушеговито:

Тези простодушни мъже отишли в Китай, след като преживели много страдания по пътя, и останали там една година, проповядвайки Евангелието. Вярвали, че за да могат да ги разберат местните хора, дарбата да говорят чужди езици ще ги осени свише, както това станало навремето с първоапостолите. Но тя не ги осенила, а китайският език е изключително труден, ако се изучава по обикновения човешки начин, тъй като се състои от малко на брой думи, които постоянно менят значението си в зависимост от мястото на ударението при техния изговор. И така, нашите монаси можели само да въздишат, да се мръщят, да сочат към небето и да говорят със сериозен тон на своя сирийски диалект, докато обикаляли от село на село. Някои от техните слушатели се смеели, други ги съжалявали, а трети ги вземали за божи хора и им давали милостиня.

Един ден те минали през някаква неохранявана черничева градина; и видели наблизо как група жени под един навес размотавали копринени нишки от пашкули и ги навивали на чилета. Монасите откраднали един пашкул, разнищили го, открили вътре гъсеница, която приличала на забелязаните от тях по черничевите листа, и се досетили, че целият цикъл вероятно е: ларва, гъсеница, пашкул, пеперуда, яйце и отново ларва. Останали в околността, докато настъпил сезонът на пеперудите, върнали се в черничевата градина, събрали яйца на копринената буба и ги скрили в кух бамбуков бастун — както според легендата Прометей някога скрил откраднатия от небесните селения огън в кухо стъбло от нартикс. Запушили плътно бастуна с восък и поели дългия обратен път през Персия. Пристигнали в Антиохия една година и два месеца след запечатването на яйцата, но като ги заровили в топло торище, те се излюпили. Ларвите се хранели с черничеви листа, които монасите набрали предварително за тях. Ето виж, няколко пашкула са вече завити.

Можете да си представите с какъв възторг посрещнала Теодора разказа на господарката. Монасите бяха наблюдавали внимателно целия процес на добиване на коприната и стана ясно, че ще могат да сложат началото на копринена промишленост, която да ни направи независими не само от Персия, но и от Китай. Работилници за тъкане и боядисване на коприна вече имаше в много наши градове. Теодора назначи монасите за игумени на два православни манастира и написа писмо до патриарха на Антиохия, с което го известяваше, че те се намират под нейна закрила. Тези манастири станаха развъдници на копринени буби с цели гори от млади черници и игумените, макар че не се отрекоха от несторианските си възгледи, бяха толкова заети, че нямаха време да обсъждат тънкостите на църковната догма с монасите. Религиозните разпри са плод на безделието.

Не след дълго Юстиниан подари на цар Гобад разкошен копринен плащ, оцветен в тирско пурпурно, който, както твърдеше придружителното писмо, бе изработен от коприна, добита от сирийски буби, и за доказателство изпрати и няколко пашкула. Това беше голям удар за Гобад, който също бе узнал неотдавна тайната на коприната — научил я от един свой васал, женен за китайска принцеса; тя скрила известен брой яйца в тюрбана си, преди да напусне своята страна. Но Гобад не се бе опитал да използува тези сведения. По-безопасно било да остави нещата непроменени, като покрива разходите, свързани със собствените му големи нужди, от печалбите на посредническата търговия със Запада, отколкото да създава нова промишленост, изложена на риска да бъде открита и копирана от нас. А сега се бе случило най-лошото: неговият монопол бе нарушен и колкото по-висока цена поискаше за коприната, толкова по-голямо щеше да бъде поощрението за нашите копринари от Сирия. Затова той уведоми китайците, че както Персия, така и Константинопол знаят вече тайната на коприната и нямат намерение да плащат толкова високи цени, за да внасят нещо, което могат да получат много по-евтино в собствените си страни. Цената спадна малко, но дори и днес нашите копринари не могат да ни обличат без помощ от Китай и Персия, понеже отглеждането на копринени буби се оказа съвсем не проста работа. Юстиниан направи изработването и продажбата на коприната държавен монопол.

Само два дни след първото си посещение в двореца, господарката Антонина получи ранг на патрицианка — сияйната Антонина, придворна дама — и бе представена на Юстиниан, който се показа благосклонен към нея, но се направи, че не я познава. Междувременно тя бе преживяла едно тревожно приключение. Вечерта на същия ден, когато бе приета от Теодора на нейната аудиенция, тя излязла от двореца и отишла пеша до най-близкия кей на Босфора, за да наеме лодка, която да я отведе вкъщи покрай доковете на Златния рог, но била спряна на улицата от някакъв едър мъж с черна брада и шапка на търговец. Той я дръпнал настрана и я запитал дали името й е Антонина, тъй като в такъв случай трябвало да размени няколко думи с нея.

— Аз съм служебно лице от двореца — казал той.

Господарката отказала да го последва в една къща наблизо, както предложил, понеже този човек можел да се окаже мошеник, чиято истинска цел е да я отвлече заедно с децата, да ги упои и после да ги продаде като роби на някой варварски главатар в Колхида, Крим или друго диво място. Голям брой отвлечени жени й деца бяха продавани в отдалечени райони на черноморския бряг. Тя отвърнала:

— Не, нека влезем в тази църква. Там можем да поговорим, без да ни смущават.

Той се съгласил и влезли. Господарката казала:

— А сега ми покажи пълномощното си. Как мога да съм сигурна, че си от двореца?

Непознатият извадил (някакъв документ, написан с пурпурно мастило, използувано само от императора. В него пишело, че верният и обичан патриций, достопочтеният еди-кой си (той нарочно държал пръста си върху името), е назначен за началник на тайната полиция в Константинопол по милост на „Негово Свещено Величество Император Юстиниан“. Господарката го прочела при слабата, трепкаща от постоянното течение светлина на дългите благовонни свещи, запалени пред гробницата на някакъв монах мъченик — пълномощното изглеждало истинско.

— Е добре, какво искаш от мен? — запитала тя.

— Да ми разкажеш подробно целия си днешен разговор с императрицата.

Господарката се засмяла, твърдо решена да не дава ни най-малък признак на уплаха.

— Несъмнено ще бъде по-добре да попиташ самата императрица. Имам ужасно лоша памет за разговорите си с царствени особи.

— Килията и малко мъчения сигурно ще я опреснят — заплашил я той. — Има и друго, още по-важно нещо, което негово величество държи да узнае и което ти, като стара приближена на императрицата…

Господарката го прекъснала:

— Ако императрицата е била достатъчно благосклонна да си спомни някои дребни услуги от моя страна, направени преди нейното възшествие на престола, това си е нейна работа. Аз самата не си спомням нищо такова.

Той снишил гласа си и казал:

— Без увъртания, много те моля. Вярно ли е, че императрицата е родила незаконен син, когато е била в театъра, от някакъв търговец от Червено море, който често посещавал вашето заведение?

Господарката се развикала и двама монаси изскочили от сянката.

— Този човек хули Христа — казала тя. — Той е идолопоклонник, манихей, гаден содомит и какво ли не! Защитете ме от него, благочестиви монаси!

Началникът размахал пълномощното си в лицата им.

— Тази жена лъже! — викнал той. — Разпитвам я по поръчение на василевса. Ето вижте, аз съм началник на полицията. Вървете си, свети братя, и ме оставете да довърша разпита на спокойствие. Отвън чакат мои войници.

Господарката попитала монасите:

— От кого получава дарения тази църква на света Мария Магдалена? От негово величество императора или от нейно величество императрицата?

Те се поклонили и признали, че всичко дължат на Теодора.

— Аз съм на служба при императрицата — предупредила ги тя.

После се обърнала към началника на полицията и го запитала, протягайки показалеца си:

— Познаваш ли този пръстен?

Това бил малък златен пръстен с изрисувано върху емайл синьо човешко око, в чийто ирис личал фин златен инициал — главно тета. Теодора го била дала току-що на господарката в знак, че сега тя е една от нейните близки довереници.

Той се опитал да издърпа пръстена от ръката й. Господарката се сборичкала с него, ритнала го в слабините и избягала. Изтичала заедно с децата да се скрие в главния олтар, където той не посмял да я последва. Тогава тя казала на по-младия от монасите:

— Изтичай в двореца, брате во Христе, и извести незабавно императрицата, че жената с черничевите листа е в опасност и се намира във вашата църква.

Ужасеният монах започнал да се извинява:

— Нямам право да напускам тази църква без заповед на игумена, а сега той присъствува на богослужение в катедралата.

Господарката попитала:

— От кого се страхуваш повече — от императрицата или от твоя игумен? Тръгвай веднага — колкото по-бързо потеглиш, толкова по-скоро ще се върнеш!

Той повдигнал полите на расото си и побягнал. Тогава началникът на полицията напуснал начумерен църквата, като се заканил:

— Ще изпаднеш в най-тежка немилост пред негово величество.

А господарката отвърнала:

— Или може би в най-голяма милост пред нейно величество!

След малко цяла рота дворцови стражи дошли да придружат господарката обратно до двореца, където тя разказала на Теодора част от случилото се, но не всичко: дискретно не споменала нищо за незаконния син. И все пак Теодора изглеждала разтревожена. Поискала да й опише мъжа, но господарката не могла да посочи никакви отличителни белези, освен че е едър, с черна брада и лек провинциален акцент.

— Не е от обичайните агенти на императора — казала императрицата. — Или е с тайно, неизвестно на мен поръчение, или е някой мошеник. Скоро ще разбера това.

Но така и не могла да открие, макар че разпитала монасите и те й го описали. Единият монах изказал предположение, че акцентът му бил киликийски, но господарката не се съгласила с него.

Господарката не се срещна повече с този предполагаем началник на полицията, но забеляза, че всяко нейно движение се следи. Бяха влезли чрез взлом в дома й във Влахерна, преди да се изнесе оттам, и разбили кутията с нейните лични документи; за щастие между тях нямаше нито един, който би я компрометирал в морално или в политическо отношение. Господарката, признавам, не бе водила много целомъдрен живот напоследък, а освен това бе имала някакви правни неприятности във връзка с един наследен от мъжа й имот, които я принудиха, за да получи правосъдие, да плати известна сума на един функционер на зелените, чието влияние в мировия съд беше много голямо. Иначе съвестта й бе чиста и не съществуваха никакви писмени доказателства за нейните малки прегрешения. Тя беше от тези жени, които никога не пишат и не пазят любовни писма, освен това не искаше и не даваше разписка за пари, когато работата й се виждаше малко съмнителна. Но скоро си даде сметка, че трябва да бъде още по-предпазлива от обикновено, ако иска да не пострада от тайните врагове, които очевидно се опитваха да напакостят чрез нея на Теодора.

Един празничен ден господарката почувствува цялата им сила. След като присъствува при утринната аудиенция на Теодора, тя я последва в обичайното дворцово шествие до катедралната църква „Света София“. (Става въпрос за старата църква, която беше великолепна сграда, макар че не може да се сравнява със сегашния храм на същото място, който по всеобщо признание е най-красивата култова постройка в целия свят.) Господарката бе облечена с най-хубавите си копринени дрехи на цветя, с всички алени и пурпурни декорации, на които нейният патрициански ранг й даваше сега право, и беше сложила най-тежките си и най-красиви скъпоценности, част от които бе получила като подарък от Теодора — императрицата беше, в буквалния смисъл, „толкова щедра, колкото устата й бе голяма“. Носеше естествено и великолепно накъдрена кестенява перука, чиито букли приятно галеха врата й, в допълнение на собствената си хубава, но не много пищна кестенява коса. Господарката много обичаше тези шествия — стига, разбира се, да не валеше, — дори когато отиваха до някоя далечна църква в деня на светеца, на когото беше посветена. Защото при такива случаи градоначалникът взема мерки настилката да бъде основно изметена, цялото население е чисто измито, облича празничните си дрехи и излиза, за да се хвърли по очи при минаването на императорската двойка, от прозорците висят бродирани драперии и навсякъде се виждат изкусно направени украси от мирта, бръшлян, розмарин, чемшир и полски цветя, наредени във формата на букви, прославящи светеца, императора и императрицата. Монасите от шествието пеят весели маршови химни и в целия град се носят ритмичните удари на клепалата, призоваващи вярващите към молитва, като всяка църква се отличава от другите по своя характерен ритъм.

И този път, когато шествието стигна до „Света София“, господарката беше в обичайното си добро настроение. След като мина покрай шпалира от каещи се грешници в преддверието, които не се допускат до причастието и нямат право да влизат по-навътре, тя се изкачи по стъпалата и седна до благородната Хрисомало, на първата редица от местата в галерията, запазени за жените. Наведе се над украсения с дърворезба парапет и започна да маха весело с ръка на приятелите си мъже в главния кораб долу — немалко съобщения от интимен характер могат да бъдат разменени по този начин. В „Света София“, както и в повечето по-изискани църкви, богослужението не се възприема прекалено сериозно: тоалетите и клюките предизвикват най-голям интерес в галерията, а бръмчащият шепот от политическите и богословските спорове в главния кораб винаги заглушава четенето на Свещеното писание. Но хорът от евнуси обикновено се слуша с известно уважение и почти всички се присъединяват, когато се пее Веруюто и други молитви. Ако проповедникът е достатъчно енергичен и красноречив, той често бива посрещан с одобрително ръкопляскане и смях или в противен случай — с освиркване. Накрая се дава причастието, изрича се благословията и ето ни пак навън. „Глупаво ще е да недоволствуваме от тези културни и забавни християнски обреди — обичаше да казва господарката. — Та те са само една по-сдържана разновидност на нашите театрални представления.“

Този ден проповедник беше един епископ, когото не бяхме чували дотогава, но знаехме, че Юстиниан се възхищава много от него като богослов. Той ръководеше някаква италийска епархия и бе красавец с малко контешки вид. Като текст избра стиховете от Първото послание на апостол Павел до коринтяните, в които е казано, че мъжете трябва да носят косите си късо подстригани и да не се молят с покрита глава, докато жените трябва да си оставят дълга коса и да не се молят гологлави. Той наблегна особено на следния стих: „Ако жена не иска да се покрива, нека се стриже“ и го изтълкува в смисъл, че ако една жена присъствува на богослужение в църква гологлава, тя трябва да бъде наказана, като косата й се остриже съвсем късо. Богомолците се приготвиха да чуят забавна проповед, макар че известна нервност се четеше по много лица, както мъжки, така и женски. Защото много от присъствуващите жени бяха покрили главата си само с една обсипана със скъпоценни камъни повязка, а на мнозина мъже косата бе подстригана по тогавашната, заимствувана от хуните мода — отпред подрязана чак до слепоочията, а отзад оставена да расте до раменете. Ами ако императорът и императрицата се поддадат на увещанията на този епископ и вземат строги мерки срещу закононарушителите? Но със своята проповед епископът не възнамеряваше да осъди тези хора — тя, колкото и да е нелогично, бе насочена срещу жените, които носеха перуки. Сякаш перуката не е покритие за главата, при това толкова сложно и резултатно!

Той започна с мек, мелодичен глас, като изказа някои общи съображения по въпроса за женската коса и цитира като познавач езическите поети и на двата езика, за да ни стане напълно ясно, че е човек с изискано образование, а не някой невеж тесногръд проповедник, възпитан в манастир. Цитира какво бил казал Овидий и какво бил казал Мелеагър във възхвала на хубавите коси. При това тези възхвали не противоречат на Писанието, посочи той, защото апостол Павел в същата глава, от която е взет текстът, е писал: „Ако жена си оставя коса, то е чест за нея“. А като одобрявал дългите коси, светият апостол несъмнено е одобрил тяхната здравина и блясък, защото коса, която не е здрава и лъскава, не може да достигне и голяма дължина.

— Обаче — продължи той, натъртвайки особено силно тази дума, — обаче при извършването на всеки религиозен обред, както и при всеки друг случай, с изключение на някои най-интимни моменти от личния живот, тази дълга, здрава, лъскава, великолепна коса трябва да бъде прилично покрита, заради Ангелите. Защото християнските ангели — продължи да обяснява той, сякаш е имал дълго и бурно познанство с тях — са всички евнуси; те поглеждат надолу от небето към човеците богомолци и от този ъгъл не виждат почти нищо друго освен глави и рамене. Всеки честен човек, който познава малко или много евнусите — и той хвърли лукав поглед към хора и към страничния кораб, запазен за евнусите на държавна служба, както и за личните евнуси на изтъкнати царедворци, между които бях и аз, — всеки честен човек ще подкрепи моето твърдение, че липсата на обичайните мъжки детеродни органи не освобождава сърцето, както би могло да се предположи, от плътски желания. Ни най-малко! Всъщност много рядко съм срещал евнух, който да може искрено да каже, че никога не е изпитвал нежни чувства към ръцете, очите, стъпалата или косата особено косата! — на някоя жена. Познавам голям брой заможни и високообразовани евнуси, които прекарват свободното си време най-разпътно и безсрамно в бавно ресане на косите на някоя жена! Вие се смеете, сестри мои, но много добре знаете, че това е истина. Голям грях извършвате, ако се поддавате по такъв начин на безплодната похотливост на някой скопец. Ангелите могат да бъдат изкушавани не по-малко от евнусите — самият сатана е бил ангел, паднал от висините, дали не отчасти и заради слабостта му към косата на някоя от дъщерите на земята? Тъкмо заради тези благословени, но влюбени в красотата ангели, които не бива да бъдат отвличани от своя свещен дълг да пеят непрестанно осанна и алилуя, пръв дълг на всяка християнка с хубава коса е да я държи сигурно покрита. Достатъчно зло е да се отвличат човеците от техните молитви с несвоевременния показ на тази увенчаваща жената слава — няма защо да се стремите да привлечете ангелите долу на земята и с това да умножите котилото на демоните — и без това достатъчно многобройни, бог ми е свидетел!

Но дори езическите поети — той цитира Марциал, Проперций и Ювенал — са писали с най-голямо отвращение за жени, които са носили коса, взета от други.

С това се доказва, че перуките нарушават не само закона на църквата, но и светските канони за красота и добър вкус. Що се отнася до православното становище на техни светейшества папите, то е повече от ясно и може да се обобщи по следния начин: мъжките перуки имат обикновено за цел да прикрият плешивостта, значи по същество те са нещо като плътна шапка, представляват покритие за главата и следователно са анатема; женските перуки, от друга страна (плешивата жена е изключение), са замислени като добавка към съществуващата вече собствена коса — да я направят по-буйна и по-ефектна, тоест те не са никакво покритие и следователно са анатема. Праведният гняв на църквата, намерил израз на всеки наш събор, е бил винаги насочен против перуките и за двата пола — както срещу малодушната мъжка, така и срещу нескромната женска перука. Тертулиан е казал… но какво ли не е казвал Тертулиан против тези покрити с букли чудовищни приспособления? Казал е между другото, че всеки опит за прикритие на собствената личност е прегрешение пред бога. Всички перуки, мазила, пудри, маски, фалшиви гърди са прикрития и измислици на дявола.

Нещо повече, безпътни мои сестри! — продължи епископът, като изведнъж посочи най-грубо Хрисомало и господарката, чиито перуки бяха, след Теодорината, най-елегантните чудовищни приспособления в цялата катедрала през този ден. — Тертулиан призовава енергично не само религиозните ви скрупули, но и вашия здрав разум. Той пише:

А какво казва мъдрият свети Амвросий за перуките? „Не ми говорете за къдравите перуки — те са сводници на страстта, а не наставници на добродетелта.“ Какво казва и прямият свети Киприян? „Вслушайте се в словата ми, о жени! Прелюбодейството е тежък грях, но която от вас носи фалшива коса, върши още по-тежък!“ Какво казва прославеният свети Иероним? Той ни разказва една поучителна история, за чиято истинност гарантира с репутацията си на християнски учител — да, ако този разказ е измислен, великото име на Иероним би следвало да бъде изличено от диптихите като име на еретик или на фалшификатор! Свети Иероним разказва за една своя позната, уважавана матрона на име Претекста, която имала нещастието да се омъжи за езичник. На всички ни е добре известно, че жената трябва да се подчинява на мъжа си за всяко нещо, което се потвърждава и от същата глава в Посланието до коринтяните, където се казва: „… глава на всеки мъж е Христос, а на жената глава е мъжът.“ Но в тази фраза се подразбира и нещо друго, а именно, че ако мъжът не е християнин, Христос, а не той, става неин глава в духовно отношение, също както при вдовиците Христос става техен единствен глава, освен ако не се омъжат повторно, показвайки своето неуважение към Христа. И така, този мъж, чието име било Химеций, казал един ден на Претекста:

Претекста го послушала, като се надявала, че с помощта на пет златни монети ще спести хиляда или повече, и напълно забравила както дълга си към бога, така и почитта си към ангелите. Същата тази нощ, както лежала до мъжа си и си мислела със задоволство за забележителното преобразяване на Евстохия, над това греховно ложе слязъл един висок ангел, който й креснал с гневен глас:

— О безпътни мои сестри, какъв голям грях е било това и колко заслужени са били нейните телесни страдания!

Съвсем естествено беше господарката Антонина да се изсмее тихичко при този разказ. Не я беше много грижа дали името на свети Иероним ще остане в диптихите, или не; всъщност той напълно заслужаваше да бъде изличен оттам, бе си помислила тя, щом разправя такива небивалици. Ако ръцете на Претекста наистина били изсъхнали, как тогава би могла да пипне с тях главата на племенницата си? Господарката споделила това с благородната Хрисомало, която също се изсмя и давайки знак на съпруга си долу в главния кораб, провиси драматично ръце, сякаш и те бяха изсъхнали. Лекомислената й проява вбеси епископа. Той започна да сипе хули срещу господарката и благородната Хрисомало, като ги назова по име, макар да беше пришълец в столицата. Това бе несъмнено доказателство за нас, че той е бил подбуден да насочи проповедта си против тях от някой техен враг в двора. Заплаши ги, че ще бъдат лишени от причастие и заклейми господарката като безсрамна и разпътна вдовица, която си боядисва лицето и се забавлява не по-зле от великата вавилонска блудница, вместо да надене траурни одеяния, да оплаква греховете си и да се грижи за бедните, както подобава на една вдовица. Каза, че моята господарка носела безчестие за благочестивата и великолепна императрица, при която е на служба, както и за цял Константинопол, и че ако внезапно се разрази чума, пръсната от отвратителната перука на господарката и от мръсните червени къдри провиснали по нея, вярващите в престолния град ще знаят на кого трябва да благодарят.

Тази грубост преля чашата. Теодора, която седеше на трон до Юстиниан, стана, извини се с почтителен поклон на императора и тръгна към изхода, последвана от своите пажове, без да дочака нито причастието, нито благословията. Етикетът изискваше дамите от галерията да станат и да я придружат. В това време епископът отправи искане главите на господарката и на благородната Хрисомало да бъдат остригани като щраусови яйца. Теодора му отговори косвено, понеже един пряк отговор би могъл да се изтълкува като обида към Юстиниан, който пазеше мълчание. Тя се спря за момент и се провикна над скамейките към Йоан Кападокиеца:

— Кажи, моля те, на твоя красноречив голобрад приятел, че не подхожда на Бръснача да изрича анатема срещу Гребена — това не е никак мъдро!

Дамите заслизаха шумно от галерията, за да се присъединят към нея, и само мъжете и евнусите останаха в църквата да изслушат докрай проповедта. Но поради шума от възмутените ни и възбудени разговори епископът бързо прецени, че ще е по-добре да приключи със смирено извинение към негово величество заради прекалената може би искреност на казаното от него — по никакъв начин не искал да засегне лично своята най-непорочна, милостива и прекрасна императрица, за чиито добродетели били недостойни дори и най-прочувствените стихове на поетите — както на християнските, така и на езическите. Епископът наистина бе изпаднал в опасно положение и никога не би се осмелил да произнесе такава проповед, ако не е получил тайно уверение от някого, че моята господарка и благородната Хрисомало се намират в немилост. Колкото до Бръснача и Гребена, Теодора искаше да каже, че този епископ сам нарушава църковните канони, като се явява с бръснато лице. По лицето на един свещеник можеха да минат само ножици. Освен това косата му бе съвсем неподобаващо намазана с брилянтин, тъй като той беше едно типично италианско конте. Още преди да залезе слънцето, той бе натоварен на един малък търговски кораб и отплува обратно за Равена. Теодора показа ясно на Юстиниан, че държи на старите си приятелки, докато те остават верни и предани на престола, със същата твърдост, с каквато държи на своята вяра в едната природа на Сина божи.

Тези събития направиха силно впечатление в Константинопол и името на господарката стана обект на многобройни неверни, но не чак дотам неблагоприятни приказки, разказвани на градското тържище. Историята на нейния живот стана всеизвестна, а обстоятелството, че Теодора я бе признала за своя приятелка чрез публичното порицаване на един епископ, засили много нейните позиции. Независимо от това, за да бъде защитена от насилие, към нея бяха прикрепени двама телохранители, когато излизаше пеша или с колесница, а когато замина за персийската граница като лична пратеница на Теодора при Велизарий (подробните обстоятелства около това събитие ще бъдат обяснени в следващата глава), придружаваше я цял отряд дворцови стражи.