Велизарий

Глава деветнадесетаПобедата при Каркемъш

Тук моят разказ навлиза в един период, за който нямам никакво желание да пиша — период на големи страдания за господарката Антонина и на още по-големи за нейния съпруг Велизарий, и то въпреки забележителната победа над персите. Но наред с доброто трябва да се разкаже и за лошото.

Господарката, както вече казах, остана в Константинопол, когато Велизарий бе изпратен срещу Хосроу през късната пролет на лето господне 541-то. Цялото свободно от дворцови задължения време той прекарваше в обучение на новоприетите в личната конница готи на стрелба с лък и на своята изпитана тактика за водене на конен бой. Но на изток го очакваше неприятна изненада. След пристигането си в Дара (това място, както писа на господарката, му било скъпо със спомена за нейното посещение там преди години) той заварил имперските войски в състояние на много лоша дисциплина и подготовка, а за смелост не можело да става и дума — те треперели, щом чуели да се спомене за Персия. Можел да разчита само на собствената си лична конница от седем хиляди души. Голям брой военни части, които по списъците се водели в пълен състав и получавали пълни заплати и дажби, в действителност били с по няколкостотин човека по-малочислени, а от така наречените редовни войници половината били невъоръжени работници, заети с доизграждане и подсилване на укрепленията при Дара и другаде в съответствие със замисъла на Велизарий отпреди дванайсет години, чиято целесъобразност бе установена едва напоследък.

Повечето източни владетели с военни амбиции предпочитат да ръководят лично по-лесните операции, предоставяйки по-опасните на своите военачалници, но за разлика от тях цар Хосроу винаги избираше най-трудните сражения. По покана на коренното колхидско население, което бе безмилостно ограбвано от Юстиниановите бирници (макар че тяхната земя беше само протекторат на Източната империя, а не трайно притежание), той нахлу в Колхида по един маршрут през Кавказките предпланини, по който не бе минавала дотогава нито една персийска военна част и който винаги е бил считан за непроходим. Изпратил бе напред голям отряд със задачата да прокара път през девствени гори и пропасти, достатъчно широк и удобен, за да минат по него дори и слонове. Истинският му замисъл остана неразкрит, тъй като бе оповестил, че тръгва срещу някакво хунско племе, извършило напоследък редица набези в Персийска Иверия. С една дума, Хосроу стигна до колхидския бряг, превзе главната ромейска крепост Петра, уби ромейския префект, бе приветствуван от колхидците като освободител и завладя цялата област.

Велизарий научил за похода от свои съгледвачи оттатък месопотамската граница, въпреки че нямал още никакви новини за това как е завършил. Той решил, че единствената надежда за запазването на Колхида е да накара Хосроу да се върне, като нанесе съответен контраудар. Свикал всички налични части от разните гарнизонни градове и се обърнал без много церемонии към военачалниците, упреквайки ти сурово, задето били занемарили предвожданите от тях войски. Заплашил ги, че ако до два месеца те не бъдат както трябва въоръжени, екипирани и доведени до състояние на висока бойна готовност, ще предложи всички командири да бъдат понижени в чин. Накрая подчертал, че като върховен главнокомандуващ, очаква от тях да му се подчиняват безпрекословно.

— Независимо от това — продължил Велизарий, — в течение на десет години бях в Западната империя и затова естествено не съм в състояние да оценя във всички подробности настоящото стратегическо положение. Бих се радвал да чуя искреното мнение на всеки от вас относно едно незабавно конно нападение през границата. Великият цар е далеч. Макар че сигурно се е погрижил да остави силни гарнизони в пограничните крепости, това може би е великолепна възможност за нас да си отмъстим за разграбването на Антиохия и да възстановим бойния дух у нашите воини. Императорът ме изпрати тук с изричната задача да защитя честта на ромейската войска.

Бузес, загрижен да си върне доброто мнение на Велизарий, се съгласил, че едно такова нападение е най-доброто решение. Към него се присъединил, по същите причини, и префектът на Дара — Петър. Но предводителите на тракийската част от Ливан — същите, които бяха предали Антиохия, като избягали с всичките си хора през портата за Дафна — започнали да се опъват. Ако тръгнели с Велизарий, нищо не можело да попречи на царя на сарацините да нахлуе в тяхно отсъствие в Сирия и Палестина.

Велизарий отвърнал:

— Както вече казах, не съм идвал на изток от десет години, но не съм забравил толкова много, колкото предполагате. Скоро сарацините започват двумесечния период, през който в чест на бога-слънце постят от изгрев до залез и не участвуват във военни действия.

Това ги накарало да си замълчат.

Няколко дни по-късно Велизарий преминал персийската граница начело на петнайсетхилядна войска и се установил на лагер на осем мили от Низивис. Заедно с него тръгнали и пет хиляди араби, предвождани от същия цар Харит ибн Джабала от Бостра, който го бе изоставил преди десет години по време на Ненужната битка и чието вероломство бе простено от Юстиниан. Персите били изпълнени е такова презрение към нашите войници, че било твърде вероятно да напуснат сигурните си укрепления и да излязат срещу Велизарий. Той се надявал по този начин да ги срази, да прегради пътя за отстъпление на главния им корпус, така че не повече от един-два ескадрона да успеят да се върнат в Низивис, и да превземе града, като изпрати един отряд свои хора, преоблечени в персийски доспехи, да се смесят с тези бегълци и да задържат портата отворена. Петър обаче се противопоставил на този план. Проявявайки нетърпение, равно единствено на предишната му мудност, той смятал, че персите трябва да бъдат сплашени чрез по-близкото разполагане на нашите войски около града. Настоявал да се установи на стан само на миля и половина от градските стени.

Велизарий писал на Петър, като го похвалил за смелостта му, но обяснил, че ако той влезе в бой е персите и ги победи на такова малко разстояние от града, те ще могат лесно да се приберат в безопасност и че със своите действия е нарушил пряко дадените му заповеди.

Петър отговорил: „Преди няколко години служих под твоя команда на Ефрат и там, макар че персите бяха на стотици мили от най-близката крепост, ти се колебаеше да ги нападнеш. Гордея се е това, че не изпитвам страх от персите. А що се отнася до неподчинението ми, научих, че неотдавна в Равена ти не си се съобразил със заповедта на самия василевс. Но това не е имало никакви неприятни последици за теб.“

Велизарий му писал повторно: „Обстоятелствата сега са различни. Нямам обаче намерение да споря с теб. Но ако въпреки моите нареждания предприемеш тази неразумна стъпка, поне се пази, моля те, от внезапно нападение, особено в обедните часове.“

По пладне времето било много горещо и хората на Петър свалили доспехите си и струпали на пирамиди оръжието си, а някои отишли, по двама, по трима да крадат дини от полето само на неколкостотин крачки от стените на Низивис. Персийската конница изскочила внезапно от три порти и подгонила крадците на дини към оградения им лагер. Постовете грабнали набързо оръжието си и изтичали да помогнат на другарите си, но били принудени да отстъпят в безредие. Скоро Петър трябвало да изостави лагера, загубвайки не само петдесет човека, но и знамето на частта.

За щастие наблюдателните постове на Велизарий забелязали облак прах в посока на Низивис и му доложили веднага за това. В неговия лагер съществуваше твърдото правило обедът да става на смени, като едновременно се хранеха само една трета от хората, затова една минута след сигнала за тревога личната конница препускала вече по пътя за Низивис, бързайки да се притече на помощ на Петър. Начело яздел Велизарий сред група готи, възседнали тежки коне. Той заварил персите в процес на престрояване, след като били разграбили набързо лагера. Нашите се разделили на две колони и нападнали в галоп врага по двата фланга, стреляйки в движение и мушкайки с дългите си копия. Вражеските стрели не могли да ги спрат, защото, както вече обясних, персийските лъкове са твърде леки и не могат да навредят на тежкобронираните катафракти.

Готите имали удоволствието да разкъсат вражеските линии още при първата атака и да накарат объркания враг да побегне към Низивис. Хората на Петър били спасени, но за сметка на плановете на Велизарий, понеже персите, дали сто и петдесет убити при тази схватка, разбрали, че Велизарий се е завърнал на границата и е все така опасен противник. Те не се осмелили да излязат срещу него и се задоволили да окачат знамето на Петровия полк от една кула, като за подигравка го увенчали с наденици.

Така Велизарий загубил всяка надежда да превземе Низивис чрез изненада и затова решил да го отмине, знаейки, че с обикновени обсадни съоръжения той не би могъл да бъде покорен за по-малко от година. Следващата крепост на изток била Сисавран и се намирала на около трийсет и пет мили. Тамошният гарнизон възлизал, заедно с градското опълчение, на четири хиляди души. Велизарий можел да си позволи да остави в тила си Низивис с неговия шестхиляден гарнизон, но не и двете крепости едновременно. Затова той решил да обсади Сисавран с главните си сили, като остави малък отряд при Низивис и изпрати цар Харит и неговите араби да извършват набези през река Тигър в провинция Асирия.

Тази част на Асирия не бе ставала обект на ромейски нападения от векове. Местното население живееше в пълно спокойствие и беше изключително богато. Тъй като цар Хосроу се намираше в Колхида, а персийските войски бяха вързани в Низивис и Сисавран, хората на цар Харит попаднали на такава лесна плячка, каквато не били имали никога. Цар Харит решил, че ще бъде много жалко да дели всички тези богатства с ромейските войски в тила му, съгласно съществуващата уговорка, и затова тръгнал да се връща по друг път в столицата си Бостра. Заедно с него имало един ескадрон от личната конница начело с Траян и една тракийска част, предвождана от Йоан Епикурееца, с цел да помогнат на арабите, в случай че се натъкнат на сериозна съпротива. Обаче Харит измамил Траян и Йоан, като наредил на съгледвачите си да докладват, че многочислена персийска войска се е врязала от север в тила им и сега ги причаква да се върнат през моста на река Тигър, по който били минали на идване. Царят на арабите заявил, че тръгва незабавно за своята родина. Йоан Епикурееца носел грамадна плячка и не му се искало да се изправи сам срещу цяла армия, затова решил да последва примера на Харит. Като по-младши по ранг, Траян трябвало да се съобрази с него. Така всички потеглили на юг по брега на Тигър до моста при Ниневия, където преминали реката. Оттам Йоан Епикурееца и Траян се върнали на ромейска територия, пресичайки пустинята през Сингара и долното течение на Аворас. Цар Харит стигнал благополучно е плячката си в Бостра след един още по-дълъг преход. (Юстиниан прости отново на този вероломен арабин и няколко години по-късно, когато той разгроми войската на царя на сарацините, го издигна в ранг на патриций и го посрещна с почести в Константинопол.)!

Междувременно Велизарий очаквал съобщение от цар Харит — или поне от Траян — за хода на военните действия и за разположените в Асирия персийски войски. Но вест не идвала и той започнал да се безпокои. Успял обаче да завземе Сисавран — градът бил претъпкан с избягали селяни и гладът го накарал да се предаде след шестседмична обсада. За разлика от пограничните градове Дара и Низивис, в Сисавран не поддържали постоянен запас от храна като предпазна мярка в случай на обсада, а внезапното появяване на Велизарий не позволило на жителите да съберат достатъчно жито от околните села. Велизарий им предложил великодушни условия — свобода за всички граждани християни от ромейски произход, тъй като това беше един от градовете, отстъпени преди век и половина на персите по силата на позорния договор на Йовиан, и избор между робство и служба във войската на император Юстиниан за осемстотинте персийски войници от гарнизона. Те избрали да служат при Юстиниан и бяха изпратени по-късно в Италия да се сражават срещу готите, както готите от личната конница на Велизарий бяха на свой ред прехвърлени в Месопотамия да се бият срещу персите. Укрепленията на Сисавран бяха сринати със земята.

От цар Харит все още нямало никаква вест и Велизарий се опасявал, че целият експедиционен корпус може да е попаднал в засада и да е бил унищожен. Свикал военен съвет и настоял да напреднат отвъд река Тигър — може би Харит се държал още в някой завзет по пътя град, очаквайки да получи помощ. Но нито един от военачалниците не подкрепил това негово предложение. Ливанците искали да се върнат заедно с войските си, тъй като двумесечният пост на сарацините бил вече изтекъл, а другите се оплаквали, че войниците им страдат жестоко от жегата и най-малко една трета от тях са неспособни да се бият. Всички започнали да протестират и да се надвикват, като все повтаряли: „Върни ни обратно. Не искаме да преминем Тигъра. Отказваме да вървим по-нататък. Върни ни обратно.“

Така поради перченето на Петър, предателството на цар Харит, лековерието на Йоан Епикурееца и малодушието на останалите военачалници Велизарий бе лишен от възможно най-голямата си победа. Защото, когато цар Хосроу научил в Колхида за нападението на арабите в Асирия и за превземането на Сисавран от Велизарий, той побързал да се върне по пътя, минаващ западно от езерото Ван по източния бряг на Тигър. Бил загубил вече почти половината си войска поради избухналата холерна епидемия. Загубил и половината от останалите си войници поради прекъсване на снабдяването: вестта за холерата накарала интендантския конвой да се върне обратно в Иверия. Забавяне причинило и срутването на почвата, което отнесло новия път точно в най-труднопроходимата му част и наложило повторното му проправяне. Ако Велизарий бе преминал Тигъра, щеше да пресрещне Хосроу и тъй като персите са били в плачевно състояние на глад и безредие, щеше без съмнение да прибави трети пленен цар към досегашните си дарове за Юстиниан.

Но не му било писано — Велизарий не могъл да убеди преките си подчинени да тръгнат на бой. Той натоварил болните на каруци и се оттеглил през Низивис към Дара.

В Константинопол ставаха странни неща. Като начало в столицата се появи един незаконен син на Теодора, роден от нея в Египет по време на онази злощастна година, когато бе напуснала увеселителното заведение и заминала за Пентапол. Бащата не беше видна личност — някакъв арабски търговец, починал неотдавна. Той я бе избавил от грижи за детето, което бе кръстил Йоан.

Теодора беше заявила на Юстиниан, че никога не е имала дете, и когато той я въздигна в патрициански ранг, тя подписа тържествена декларация в този смисъл. Йоан Кападокиеца беше опасен за Теодора тъкмо защото знаеше за съществуването на това дете — негови агенти в Египет го бяха осведомили за това, но без каквито и да било достоверни подробности. Теодора не можеше да бъде сигурна дали той не държи в ръцете си някакви доказателства, които да имат тежест пред Юстиниан; тя самата не бе успяла да открие местонахождението на сина си. Най-после младежът, Йоан Копелето, научил тайната за своето раждане от устата на умиращия си баща и пристигнал в Константинопол от Аден — град на Червено море, в който живеели. Той потърси среща с Теодора посредством господарката Антонина, за чийто първи съпруг знаел, че е бил съдружник на баща му. Ако е очаквал да бъде посрещнат с майчински сълзи и целувки и да получи видна длъжност в двора, много се е заблуждавал. Без да губи време, Теодора го обяви за побъркан и го затвори в една лудница, където той скоро умря. Не бе обичала бащата, защо сега трябваше да обича сина? Освен това той беше алчен, повърхностен и необразован.

С въздишка на облекчение Теодора каза на господарката:

— Сега, мила моя, ще можем най-после да си разчистим сметките с Йоан Кападокиеца — няма от какво повече да се страхувам от него.

Но Теодора знаеше, че докато Теодосий не бъде върнат от Ефес, господарката няма да бъде настроена за участие в какъвто и да било заговор за отмъщение. Затова, макар и господарката да бе убедена, че Теодосий няма никога да се поддаде на изкушението да изостави своята обител, Теодора поиска от епископа на Ефес, едно от нейните монофизитски протежета, да направи всичко възможно за незабавното завръщане на монаха Теодосий в Константинопол. Епископът наредил на игумена на манастира, в който царял доста свободен порядък, да наложи такива строги покаяния и ограничения на Теодосий, че той сам да поиска да бъде освободен от дадения обет.

При тази вест надеждите на господарката се посъживиха малко и тя започна да крои планове как да хване в клопка и да погуби Йоан Кападокиеца. Първата й работа бе да се сближи с единствената дъщеря на Йоан, Евфимия — умна девойка, към която той бе много привързан. Теодора й бе избрала жених, но тя нямаше никакво желание да се омъжва за него. Господарката се възползува от неприязненото отношение на Евфимия към Теодора и постепенно спечели нейното благоразположение. Една вечер Евфимия я попитала:

— Сияйна Антонина, скъпа приятелко, защо изглеждаш тъй тъжна напоследък и тъй рядко се усмихваш? Дали не от грижи по твоя храбър съпруг, който е на война?

Господарката, която естествено нямала никакво намерение да довери на Евфимия колко й липсва Теодосий, отвърнала лаконично:

— Не се тревожа много за живота на мъжа ми на бойното поле.

Но получила внезапно вдъхновение, тя продължила:

— Онова, което ме наскърбява, е неоправданото подозрение на императора към верността на моя съпруг. Много повече се боя за живота му, когато е тук в Константинопол.

Евфимия възкликнала:

— Подозрение към верността на Велизарий!? Та нима ще се намери по-предан на василевса човек в цялата империя?

Господарката се надигнала, внимателно затворила всички врати и прошепнала:

— Отдавна искам да се доверя на някого, мило дете, защото сърцето ми ще се пръсне от възмущение заради неблагодарното отношение към моя благороден Велизарий. Той умножи владенията на империята с десетки хиляди квадратни мили, а съкровищата му — с десетки милиони жълтици; доведе му като пленници двама могъщи крале, да не говорим, че потуши бунта Ника, когато василевсът едва не загуби трона си. Ала този ужасен Юстиниан му завижда и го третира като куче или престъпник. Преди да замине, Велизарий ми каза: „По-добре всеки друг да стане император, само не и той! Чувствувам се освободен от дадената му клетва за вярност, след като продължава да се отнася толкова зле с мен.“

— Ти и Велизарий трябва да се сърдите единствено на себе си, мила приятелко — казала Евфимия. — Защото имате силата, а се колебаете да я използувате.

Господарката отвърнала без всякакво колебание:

— Но, дете, ние не можем да мислим за военен преврат, ако нямаме съдействието на някои влиятелни служители в двора. Твоят благороден баща например съвсем не споделя нашите разбирания. Ако той беше на наша страна… Впрочем няма по-подходящ заместник на император Юстиниан. Моят мъж, както знаеш, няма такива амбиции — той се интересува само от военните въпроси.

Стремежът на Евфимия да избегне на всяка цена нежеланата женитба я подтикнал да изложи особено красноречиво своите доводи пред баща си. Бездруго задачата й не е била трудна, тъй като Йоан Кападокиеца лелееше тайна надежда да сложи някога короната на главата си. Един стар астролог от хиподрома, може би същият, който бе изрекъл такива пророчески слова за Теодора и господарката, му казал преди много години: „Синко, един ден дворцовата стража ще те облече с одеждите на Август и голяма радост ще настане този ден в двора.“ Затова Йоан се зарадвал извънредно много на разказа на Евфимия за състоялия се разговор. Казал й да увери господарката Антонина, че той е решен да направи абсолютно всичко за свалянето на Юстиниан. Господарката прегърнала Евфимия и се заклела в светия дух, че баща й може да разчита на същата решителност и целеустременост от страна на тях двамата с Велизарий.

Преди заговорът да навлезе в нова фаза, Теодосий, за най-голяма радост на господарката Антонина, се завърна от Ефес, измъчен от строгото покаяние, което му наложил игуменът. Бе свалил монашеското расо и скоро се върна към старите си привички — пищно облекло, благовония, песни и свирене на лютня, светски духовитости, шумни веселби без повод. Как да се обясни тази внезапна промяна на настроението му, не по-малко непонятна от неочакваното прегръщане на верските идеали? Какво да се прави, има такива хора, особено между тракийците, чийто противоречив нрав бихме могли да обсъждаме до безкрайност — може би тъкмо желанието им да се говори за тях представлява ключът към загадката. Затова нека не се разпростираме повече върху мотивите на Теодосий, а да се задоволим да разкажем за неговите думи и дела.

В момента синът на господарката, Фотий, не беше в столицата, въпреки че живееше при нас от заминаването на Велизарий насам. Бе направил огромни дългове в резултат на търговски спекулации в Антиохия преди нейното разрушаване, както и от обзалагания на надбягванията и борбите е мечки. Ако не уредеше задълженията си в най-скоро време, щеше да бъде обявен в несъстоятелност и лишен от патрицианско достойнство, но той вярваше, че майка му ще му помогне, за да избегне семеен скандал. Може би точно така щеше да стане, ако Теодосий не й бе казал нещо, което я разяри страшно, а именно, че бил избягал в Ефес, защото Фотий заплашвал да ги убие и двамата с господарката, ако не напусне незабавно града. Затова не искал и да се върне.

Вдигна се страшен шум. Господарката естествено отказа да плати дълговете на Фотий; освен това, като чу как стоят нещата, тя постави себе си и Теодосий под закрилата на полицията. По този начин работата се разчу и Антонина реши да пише на Велизарий и да му разкаже всичко. Заплаши и Фотий, че ще бъде наказан най-строго от Теодора.

Фотий побърза да пресече Босфора, да наеме пощенска кола до персийската граница и да поиска закрила от Велизарий. Какво точно е казал на баща си, не зная, но същността се свежда до това, че когато Теодосий заминал за Ефес втория път, намерението му било да се върне при господарката в Константинопол веднага щом Велизарий се махне, че той действително се върнал и че двамата живеели сега в открит грях. Оплакал се също, че господарката откраднала голяма сума от парите на Фотий, за да ги даде на любовника си, и освен че го довела до ръба на разорението, започнала да го преследва всячески, понеже знаел прекалено много неща за нея.

Велизарий изслушал ужасния разказ на Фотий в самия ден, когато бил свикал военния съвет в Сисавран. Да се помисли, че това му е повлияло при вземането на решение за оттегляне от Персия, би било напълно естествено, ако той не бе дал многобройни доказателства, че поставя дълга си на пълководец над всякакви лични съображения. Поне другарите му по оръжие би трябвало да са разбрали тази черта на неговия характер. И все пак тази версия била разпространена от уста на уста, и то тъкмо от онези военачалници, които най-много се страхували да преминат река Тигър.

След заседанието на съвета Велизарий имал нов разговор с Фотий, който се заклел в светия дух — най-страшната клетва за един християнин, защото, ако я наруши, душата му, както казват, ще бъде осъдена на вечни мъки в пъкъла, — че говори истината. За да подкрепи твърденията си, той водел като свидетели двама от домашните си слуги и някакъв сенатор — един от главните му заемодавци и сам изправен пред разорение. Заедно с Фотий те успели да убедят Велизарий. Може би разочарованието му от хода на войната и разклатеното му след прекараната дизентерия здраве са допринесли за объркването му, макар че той имаше иначе толкова безпогрешна преценка. Освен това трябва да кажа в негова защита, че отношенията между господарката и Теодосий наистина оставяха много особено впечатление. Дори аз не бях в състояние, както признах вече в тази книга, да си съставя мнение за техния истински характер. Така или иначе, Велизарий бил обхванат от яростна ревност — близките му подчинени били поразени от промяната у него. За пръв път в живота си той забравил своето пословично търпение и любезност към хората си и се държал като другите военачалници, само дето в изблиците си на ярост се въздържал от богохулства. Състоянието му не се подобрило с нищо и от последното писмо на господарката, в което му пишеше, че Фотий бил избягал от Константинопол с пълна с клевети уста, но тя идвала, за да я натъпче с тиня. Съобщаваше му, че от страх да не бъде убит от приятелите на Фотий, Теодосий щял да се върне временно в Ефес, докато тя отсъствува от столицата.

Обаче заговорът срещу Йоан Кападокиеца трябваше да бъде доведен докрай преди заминаването й, защото иначе можеше да се обърне срещу нея. Тя ме изпрати при Йоан да му кажа, че веднага заминава за Дара, с цел да убеди Велизарий колко подходящ е моментът да бъде свален и заместен Юстиниан, без да се излагат на сериозна опасност. Трябваше да предам на Кападокиеца, че господарката иска да се срещне тайно с него в полунощ в една овощна градина на Велизарий недалеч от константинополското предградие Руфиниана оттатък Босфора — това щеше да бъде първата й спирка след заминаването от града. Тя не се съмняваше, че Йоан ще се хване в нейния капан — нима не се беше заклела пред Евфимия в светия дух, за да придаде тежест на думите си за намеренията им с Велизарий!

Господарката разказа на Теодора за успеха на моята мисия, а императрицата привлече към заговора Нарзес (той бе сега в лоши отношения с Йоан Кападокиеца) и Марцел, началника на дворцовата стража. Нарзес я Марцел отидоха предрешени в Руфиниана заедно с отряд войници и в уречения час бяха на поста си в овощната градина, скрити зад един резервоар и сред клоните на ябълковите дръвчета. Казват, че до ушите на Юстиниан стигнали слухове за някакъв заговор, който бил представен за наистина насочен срещу василевса, и че тогава той пратил следната записка на Йоан Кападокиеца: „Всичко знаем. Откажи се, или ще умреш. Съучастничката ти Антонина си навлече нашия гняв.“ Но ако е вярно, че Йоан е получил такава записка, той трябва да е сметнал за по-опасно да й отговори, отколкото да продължи започнатото, и сигурно я е приел като доказателство за искреността на господарката. Така или иначе, когато Йоан Кападокиеца се измъкнал от столицата заедно с група въоръжени придружители, за да се яви на уговорената среща, той бил вече решен да придружи Антонина до Дара.

В градината бе тъмно като в рог и зъбите ми тракаха от страх, докато чаках, застанал до господарката. Колко много бе поставено на карта! И аз като нея носех ризница под наметалото. Точно в полунощ една ръкавица прелетя през градинската порта. Взех я и я хвърлих обратно — това бе уговореният знак. Йоан бе пуснат да влезе заедно с десетина телохранители кападокийци.

Двамата е господарката си стиснаха ръцете като истински съзаклятници и той веднага започна да ругае Юстиниан, наричайки го чудовище, тиран и страхливец. Не й се наложи да предприеме нищо обвързващо. Една любопитна подробност — докато той продължаваше разпалената си тирада, на господарката изведнъж й хрумнало, че тайнственият началник на полицията, който се бе обърнал към нея в църквата преди толкова много години, докато се прибираше във Влахерна от двореца, е бил самият Йоан преоблечен: той произнесе неправилно една рядка гръцка дума по същия начин, както и онзи човек тогава.

При тази мисъл тя не можа да сдържи смеха си. Йоан Кападокиеца млъкна, станал изведнъж подозрителен, и започна да се озърта наоколо. В този момент Нарзес и Марцел изскочиха от скривалището си и започна ожесточен бой. За да продължи фарса, господарката извика: „Олеле, предадени сме!“ и се престори, че се бори с Нарзес. Аз побягнах. Марцел бе повален и ранен тежко във врата, преди кападокийците да бъдат надвити. В бъркотията техният господар се прехвърли през стената и офейка.

Ако този глупак беше препуснал направо към двореца и бе докладвал на Юстиниан, че е отишъл в Руфиниана в интерес на василевса, с намерението да подведе Антонина да признае публично своето предателство, би успял вероятно да си смени ролята с нея. Вместо това той изпаднал в паника и потърсил убежище в църквата „Света Ирина“, така че, когато на сутринта Теодора и Нарзес го издадоха на Юстиниан, вината му изглеждаше неоспорима.

Църквата „Света Ирина“, опожарена по време на въстанието Ника, бе великолепно възстановена от Юстиниан и представляваше убежище, чиято светост той никога не би дръзнал да наруши. Така Йоан Кападокиеца се отърва с конфискуване на всичките му имущества и — колкото и странно да звучи! — бе осъден да приеме принудително духовен сан.

Йоан се запопи с голямо нежелание, защото по този начин законът му забраняваше да заема светска длъжност. Но старото пророчество се сбъдна. Дворцовата стража го облече с одеждите на Август — тоест със свещеническите одежди на един току-що починал архидякон, който по волята на случая се наричаше Август, и това наистина бе посрещнато с голяма радост в двора, където никак не го обичаха. От „Света Ирина“ го изпратиха в една църква в Кизик, търговски град на азиатския бряг на Мраморно море. Юстиниан бе раздразнен не толкова заради предателството на Йоан Кападокиеца, колкото от това, че Теодора се бе оказала напълно права: той винаги се бе отнасял с недоверие към нея, когато обвиняваше Йоан във вероломство. Напук на нея Юстиниан му върна повечето богатства, уж като проява на християнско милосърдие. Йоан живя мирно и тихо в Кизик още три години, но Юстиниан беше безсилен да попречи на Теодорината решимост да тормози своя враг. Епископът на Кизик, на когото сега бе подчинен Йоан Кападокиеца, получи от нея инструкции да не допусне новопомазаният свещеник да води лек живот. Така Йоан бе заставен да спазва най-стриктно всички обреди и задължения, а това му тежеше много.

Продължихме пътуването си за Дара по суша. Когато стигнахме при крепостта, господарката бе посрещната от Траян, върнал се жив и здрав с хората си и със заграбената в Асирия плячка. Той я отведе до стаята, където я чакаше Велизарий. Без да обръща внимание на сърдечния й поздрав, той веднага й връчи дадените под клетва показания на Фотий за нейната изневяра, както и показанията на сенатора и на двамата слуги. Викна й гневно:

— Това е край на всичко, Антонина! Твоето поведение като моя съпруга трябваше да бъде такова, че да не мога никога да те упрекна за миналото ти. Тъкмо този упрек ти отправям сега — без да искам, си спомних какво беше твоето положение, когато се срещнах за пръв път с теб.

На тези резки думи тя отговори също така рязко. Пое пергамента от ръцете му, прочете го невъзмутимо, разкъса го на две и пусна парчетата на земята. Каза, че няма да се унижи да отрича тези обвинения, но в отговор на грубите му нападки ще заяви следното: не е могла да почувствува болката и мъката, които явно е искал да й причини, а занапред не ще може да го смята за нищо друго освен за жалък шут, който е недостоен да бъде съпруг на жена като нея.

Господарката не се държеше като виновна и безспорно очакваше да убеди Велизарий, че и този път се е заблудил. Но макар да продължаваше, въпреки гнева си, да я обича безмерно, той не можеше да си върне простодушната вяра в нея толкова лесно, колкото навремето в Сиракуза. Нападките му не отслабваха: — Нима искаш да ми кажеш, жено, че твоят син Фотий би се заклел в светия дух, ако не беше сигурен без капка съмнение, че говори истината?

Тя отвърна презрително:

— Мислиш ли, че всички гледат на клетвата така сериозно като тебе, особено ако е дадена пред едно толкова смътно понятие, каквото е светият дух? Нима нашият повелител Юстиниан не даде веднъж същата клетва над светото причастие на Виталиан, за да я наруши после най-невъзмутимо в името на жизненоважни държавни интереси, като се позова софистки на обстоятелството, че Виталиан бил еретик? И аз самата се заклех, един ден преди да тръгна от Константинопол, в светия дух, подтикната също от един вид жизненоважни държавни интереси, а не мисля, че съм особено непочтена.

И тя му разказа за целия заговор против Йоан Кападокиеца. Когато Велизарий чу, че неговата съпруга Антонина, в която бе имал такова доверие, е заложила честта и името му заради някакъв налудничав план за отмъщение, главата му се замая и трябваше да седне. Щом се почувствува по-добре, той я запита:

— Кажи ми, Антонина, толкова безотговорно ли съм служил на императора, та всеки е готов да повярва, че съм способен да стана предател? С какви любовни чарове и магии си успяла да убедиш Йоан Кападокиеца в нещо толкова абсурдно? Как смееш да подхвърляш името ми в устата на негодници! И какво очакваше да постигнеш с тази подлост? Може би покровителството на императора за кръвосмесителната ти връзка с нашия кръщелник?

Вместо да се защити, тя го нападна там, където знаеше, че е най-чувствителен — засегна вярата и мъжеството му:

— Изглежда, само аз нямам право на твоето християнско милосърдие. Но кой може да каже дали от благочестие или от страхливост се примиряваш с презрителното отношение на Юстиниан към тебе! Той те удря и рита като куче и ти като куче пълзиш и се умилкваш в краката му. Като ти приписах, макар и на шега, желанието да възвърнеш изгубеното си достойнство чрез бунт, всъщност ти оказах чест, каквато не заслужаваш.

Велизарий изгуби търпение. Той извика Траян от преддверието и му каза:

— Заведи патрицианката Антонина в отреденото й жилище и постави стража пред вратата. Да остане там под строг надзор до второ нареждане!

Траян остана като втрещен. Господарката почувствува, че има работа с един Велизарий, когото не е познавала дотогава. Тя се уплаши от внезапната пропаст, зейнала между тях, и от ужасните неща, които му бе наговорила. Но беше и възмутена, че свободата й да се държи както си иска е поставена под въпрос, и това я засегна много по-остро от съмненията му в нейното целомъдрие. Тръгна след Траян е каменно лице.

Аз споделих затворничеството й. Тя дълго повтаряше все едно и също:

— Само да ме освободи императрицата, ще види тогава негова светлост Велизарий!

Успях да съобщя на императрицата за случилото се. След един месец, в края на септември, Велизарий получи нареждане да пусне на свобода господарката Антонина и да се върне незабавно в Константинопол. Периодът на задържането ни не беше чак толкова отегчителен й господарката не бе подлагана на никакви унижения, тъй като Велизарий не беше отмъстителен по природа.

Междувременно Фотий бе отишъл в Ефес да доведе Теодосий в Дара, където да бъде наказан, въпреки че Велизарий не му беше възлагал това и всъщност не знаеше нищо за неговите намерения. Фотий успял да заблуди епископа на Ефес, че е агент на Теодора, и с негова помощ изкарал Теодосий от църквата Свети Йоан Евангелист, където той бил потърсил убежище. Фотий го отвел в планинското летовище в Киликия, където болните гвардейци от личната конница на Велизарий възстановяваха здравето си, и го затворил в една колиба, твърдейки, че върши това по заповед на Велизарий. Той бил вече откраднал от Теодосий една голяма торба злато, която тракиецът бе взел със себе си в църквата Свети Йоан. Тези пари господарката Антонина му бе заръчала да депозира в Ефес — тя имаше обичай да влага пари в различни азиатски градове, за да се осигури срещу превратностите на съдбата.

Когато пристигнахме в Константинопол, Велизарий отиде смело при императрицата и я помоли за справедливо наказание на господарката Антонина, като й разказа всичко станало. Императрицата обаче се нахвърли върху него като пантера и му нареди да се помири веднага с жена си. Той отвърна:

— Докато е жив моят кръщелник Теодосий, не може да има никакво помирение. Благородната Антонина е омагьосана от него и се държи по престъпен начин с мен.

Теодора се опита да разколебае самоувереността му:

— Предполагам, че ти никога досега не си изневерявал на Антонина?

— Нима тя ме обвинява в това?

Теодора беше посвоему справедлива и не предприе нищо против самия Велизарий. Но не можа да се сдържи да не му причини болка посредством неговите близки приятели, като ги обвини в действителни, но отдавна забравени простъпки, записани, за да й служат в случаи от този род. Някои бяха пратени в изгнание, други — хвърлени в затвор. А Фотий го очакваха още по-тежки изпитания. Теодора изпрати свои агенти в Киликия, които го задържаха за измама, лъжесвидетелство и кражба. Макар и с консулски ранг, той бе разсъблечен, бичуван и измъчван пред императрицата, докато не призна, че е излъгал Велизарий, и не разкри къде се намира Теодосий.

Колкото до съучастника на Фотий, сенатора, Теодора конфискува всичките му имущества и заповяда да го хвърлят в един мрачен подземен обор, където го очакваше необикновено ужасно наказание. Той бил вързан на яслите с къс оглавник и сковани на гърба ръце. Нещастникът стоял като магаре, без никаква възможност да се движи или да легне, като ядял, спял и вършел всичките си останали нужди на крака. Това крайно жестоко мъчение не го сполетя само заради господарката Антонина: Теодора отдавна му имаше зъб, защото я бе обидил веднъж в нашето увеселително заведение, наричайки я двукрако магаре. След няколко месеца магарешки живот клетникът полудял и почнал да реве като осел; чак тогава тя го освободи, но той умря почти веднага. Фотий бе затворен в друг ъгъл на същия обор, само че без ясли и оглавник. Ще използувам случая да ви разкажа какво стана с него по-нататък. С тайната помощ на Юстиниан, който винаги бе виждал в негово лице един полезен шпионин, Фотий успя на два пъти да избяга от обора и да се скрие в една или друга столична църква, но всеки път Теодора нарушаваше светостта на убежището и го връщаше обратно. Третия път той успя да се добере до Ерусалим, където даде монашески обет и се спаси от нейната отмъстителност.

Хората на Теодора върнаха Теодосий от Киликия в края на ноември. Тя не съобщи веднага за неговото пристигане на господарката, а само й казала закачливо след поредната аудиенция:

— Моя мила патрицианко Антонина, току-що в ръцете ми попадна един изключителен бисер; много ми се иска да узная какво ти е мнението за него. Би ли дошла с мен да го видиш?

В стаята, където я завела Теодора, те заварили Теодосий. Многобройните изпитания не се били отразили на външността му и той си играел на кушетката с една от дворцовите котки. Горката ми господарка останала безмълвна. Тя не можеше да повярва, че той е жив и здрав в Киликия, както я уверяваше Фотий. Теодора ги оставила сами, след като обещала, че като възмездие за понесените страдания и клевети Теодосий ще бъде удостоен с висш военен чин, и за по-голяма сигурност го поканила да живее в нейното крило на двореца.

Така дойде краят на тази лоша година; Велизарий и господарката си оставаха отчуждени.

На следващата година, лето господне 542-ро, в началото на пролетта, цар Хосроу отново премина нашата граница, този път с най-многобройната войска, която бе събирал досега — почти двеста хиляди човека. В това число влизаха няколко отряда бели хуни — Юстиниан се бе опитал напразно да ги подкупи да нападнат персите. След като научиха за успешния набег в Сирия предишната година, те предпочетоха да се присъединят към Хосроу, надявайки се на по-тлъста плячка. Хосроу отново потегли на юг по десния бряг на Ефрат. Знаейки, че вече е ограбил почти всичкото злато и сребро в Сирия, той реши да не си губи времето там и продължи към Палестина. След опустошаването на Антиохия, Ерусалим беше без съмнение най-богатият град на Изтока. Светите места притежаваха несметни съкровища, а постоянният поток от поклонници бе направил баснословно богати местните жители, както евреи, така и християни.

След отзоваването на Велизарий върховното командуване на Изтока бе поверено на Бузес, но той се бе затворил в крепостта Хиераполис с малобройната си войска и се страхуваше дори да прати съгледвачи, които да го осведомяват за напредването на Хосроу. Бузес писа на Юстиниан с молба за не по-малко от петдесет хиляди души подкрепления, макар и да знаеше много добре, че за да събере такава войска, императорът би трябвало да лиши вътрешните провинции от целите им гарнизони, тъй като неотдавна в Италия бе изпратена голяма експедиция, включваща всички налични резерви от редовните войски.

Юстиниан извика Велизарий и му каза:

— Наш верни и превъзходни пълководецо, ние ти прощаваме всички сторени нам злини в миналото и помним само твоите заслуги. Вземай хората си и тръгвай незабавно за Сирия да защитиш нашия свещен град Ерусалим от този езически цар, който, както ни осведомява пълководецът ни Бузес, се хвалел, че ще го превземе преди великденските празници. Ако направиш това, ние ще те възлюбим още повече.

Велизарий бе послушен поданик и затова не възрази на своя василевс, че никога не му е сторил зло, а преглътна мълчаливо упрека. Той беше на мнение, че щом един човек постъпва справедливо и в съгласие със собствената си съвест, такива обиди не могат да го засегнат. Има една християнска поговорка, че да простиш на врага си и да отвърнеш с добро на злото, е все едно да трупаш живи въглени на главата му. Косата на Юстиниан бе непрестанно опърлена от огъня на безпримерната служба на Велизарий. Какъв парадокс: ако някакъв незначителен израз на непокорство, дребнавост, наранена гордост или някое малко поражение бяха наредили Велизарий до останалите пълководци на Юстиниан и го бяха принудили да иска прошка от императора, всичко щеше да бъде наред. Но нищо не е така дразнещо за човек с характера на Юстиниан, както чувството, че неговата слава и сигурността на трона му зависят от един мъж, който е не само неизмеримо по-царствен от него във всяко отношение, но и сякаш никога не греши. Отново и отново Велизарий правеше явно невъзможното и Юстиниан се чувствуваше все по-унизен, че му е тъй много задължен.

Велизарий тръгна за Хиераполис с двайсет души, като сменяше конете на пощенските станции и минаваше по осемдесет мили на ден. Преди да потегли, нареди на останалите гвардейци от личната му конница да го последват колкото може по-бързо, а на минаване през Киликия взел със себе си оздравелите войници, които бе оставил на лечение в Дара, на брой хиляда и петстотин. Един пратеник, упълномощен да взема най-бързия кон във всяка станция, пристигнал в Хиераполис три дни преди Велизарий, за чието идване предупредил Бузес. Когато Велизарий пресичал границата между Киликия и Сирия, пратеникът го пресрещнал и му връчил писмо от Бузес с покана да се приюти в Хиераполис и да действува за неговата отбрана. „Защото много важно е да се погрижиш за своята безопасност и да не се излагаш на риска да бъдеш пленен от персите, които биха сметнали това за по-голяма победа от завладяването на цяла една провинция.“

Отговорът на Велизарий бил напълно в неговия стил: „Нима не знаеш, че цар Хосроу заплашва да превземе Ерусалим? Можеш да бъдеш сигурен, че никога не влизам в битка, ако мога да я избягна, но да се приютя в Хиераполис, докато персите напредват към Ерусалим през една почти незащитена територия, бих сметнал за акт на предателство. Ела при мен в Каркемъш с всичките си хора. По-добре да срещнем цар Хосроу на открито. Петстотин човека ще бъдат достатъчни за отбраната на Хиераполис.“

Велизарий се разположил на лагер при Каркемъш. С помощта на димни сигнали му било вече съобщено, че войската на цар Хосроу включва няколко пехотни поделения. От това той заключил, че този път Хосроу няма намерение да премине пустинята и да нападне Халкида, а да продължи срещу течението на реката до Зевгма и нейния удобен, незащитен път за Антиохия. Но преди да стигне до Зевгма, Хосроу трябвало да мине през Хиераполис и Каркемъш (Каркемъш е на един ден път по течението на реката от Зевгма, докато Хиераполис се намира на три дни път, малко по на запад). Той щял да се изненада, ако се натъкне на вража армия при Каркемъш, един неукрепен град, далеч от сигурните стени на Хиераполис. Именно в Каркемъш пристигнали петте хиляди конници от личната гвардия, пет хиляди души от Хиераполис под предводителството на Бузес и още две хиляди от Каре и Зевгма — общо тринайсет хиляди човека.

Цар Хосроу, който се придвижвал бавно начело на двестахилядната си войска, стигнал до Барбалис, където Ефрат прави завой под прав ъгъл. Колебаел се какво решение да вземе. Очаквал, че само вестта за неговото приближаване ще му разчисти пътя, а съгледвачите му донесли, че при Каркемъш има голяма ромейска войска, предвождана от Велизарий. Ставало невъзможно да нахлуе в Палестина само с конницата, защото по този начин пехотата му, лишена от поддръжката на конницата и защитата на градски стени, щяла да стане лесна плячка на врага. Можел да продължи срещу течението на реката и да приеме битката при Каркемъш, но в такъв случай не било ли по-добре да превземе първо Хиераполис, който заплашвал фланга му? А и не било известно Велизарий да е губил някога в отбрана. Ако знаел с какви сили разполага Велизарий, щял да реши дали да приеме риска на едно сражение. Затова Хосроу изпратил вестоносец до Велизарий — уж да обсъди условията за мир, но всъщност със задача да си отваря добре очите и да докладва за състоянието на императорската войска.

Велизарий, предупреден, че към неговия лагер е тръгнал пратеник, се досетил какви са намеренията на Хосроу. Той се отдалечил на няколко мили от Каркемъш с личната си конница и се разположил на стан върху един хълм, където започнал грижливи приготовления за посрещане на пратеника. По негова заповед никой от хората му не носел ризница, шлем или щит; всички били въоръжени леко — е лък, бойна брадва или копие, в зависимост от племенната си принадлежност — и облечени с чисти бели ленени туники и панталони.

Когато същия следобед пратеникът, един маг, се задал на кон по пътя край реката, край него се стрелнал заек, преследван от няколко тъмнокожи мъже е криви носове, яхнали бързи коне. Заекът възвил неочаквано и предводителят на групата го убил с точен удар на метателното си копие. Те не обърнали внимание на пратеника, докато той не ги поздравил на персийски. Отвърнали му на войнишки латински, който магът разбирал; така той научил, че са маври — а не сирийци, както бил предположил, — дошли отвъд Херкулесовите стълбове.

— Как сте се озовали тъй далеч от родните си места? — попитал изненадан пратеникът.

— О — отговорили му те. — Велизарий принуди нашите царе да му се подчинят и ние с готовност се записахме на служба при него, защото той е най-великият пълководец, когото светът познава, и ни покри със слава и богатство. Но кой си ти?

— Аз съм пратеник на великия цар на Персия.

— Да, знаем — отвърнали те учтиво. — Същият, чиято войска нашият господар Велизарий срази при Дара и Сисавран. Може би искаш да се срещнеш с господаря? Той е много гостоприемен. Ще те придружим до неговата шатра.

И те го повели. Скоро стигнали до равно място, на което две групи конници провеждали бойно учение с тъпи копия. Хората от едната група били с руси коси и румени лица, а другите — в по-голямата си част кестеняви и с нежна кожа, но всички били едри, яки мъже, възседнали едри, яки коне. Пратеникът попитал:

— Какви са тези воини?

— О, това са остготи и вандали. Вандалите идват от северноафриканското крайбрежие край Картаген, който господарят Велизарий върна на империята с оръжие в ръка, а готите са от Италия, още едно негово завоевание. Искаш ли да ги разгледаш по-отблизо? Те са непознати в тукашната част на света.

Маврите изсвирили с пръсти и смесена група от готи и вандали тръгнала към тях.

Пратеникът ги запитал:

— Значи вие сте пленници, заставени да служите на ромейския император?

Един от готите отвърнал:

— Ние не служим никому против волята си. С удоволствие служим на господаря Велизарий, защото той ни обучава на тънкостите на бойното изкуство. Когато се завърнем в нашите земи, ние ще бъдем уважавани мъже.

След това покрай пратеника профучал с диви викове отряд късокраки хуни с дръпнати очи; обяснили му, че това са херули, дошли отвъд Черно море. Те също говорили с почтително възхищение за Велизарий. Из цялата долина магът виждал групи от личната конница, отдадени на бойни и развлекателни игри — борба с копия, стрелба по мишена, мятане на къси копия по колчета за палатките, борба от седлото, гонене на кожена топка с криви пръчки.

Изведнъж затръбила тревога. Моментално всички игри били прекъснати, отделните групи се строили бързо под своя флаг и се присъединили в тръс към съответния ескадрон. По друг сигнал на тръбача ескадроните се престроили с голяма бързина и прецизност в две дълги двойни редици, образуващи почетен кордон. Пратеникът минал между тях, сигурно не без известно смущение. Едва ли някога са били събирани заедно по-отбрани мъже от тези шест хиляди воини. Те изглеждали много по-малко заинтересувани от него, отколкото той от тях, и явно горели от нетърпение да се върнат към своите игри. На върха на хълма била опъната шатрата от просто платно на Велизарий. Пълководецът седял на един пън отпред без военачалническата си пелерина, облечен само с бели ленени дрехи като своите хора и с най-спокоен и безгрижен израз на лицето. След размяната на поздрави с пратеника той наредил на тръбача да свири „свободно“. Шестте хиляди мъже се втурнали с радостни викове назад към долината.

Пратеникът попитал:

— Ти ли си наистина Велизарий? Очаквах да срещна човек с позлатени доспехи, заобиколен от слуги с пурпурни копринени униформи!

Велизарий отвърнал:

— Ако твоят царствен господар ни бе предупредил за идването ти, щяхме да те посрещнем с повече церемонии, а не в това делнично облекло. Ние обаче сме войници, а не царедворци, и не носим пурпур и злато.

Пратеникът предал съобщението. Той казал, че великият цар е наблизо, че воините му са многобройни като скакалци и че желае да обсъдят условията за мир.

Велизарий се засмял добродушно:

— Сражавал съм се в много страни и съм видял най-необикновени нрави, но никога досега не съм имал случай като този — един цар да събере двеста хиляди войници само за да обсъжда условията за мир. Кажи на твоя царствен господар, че нашата страна, макар и гостоприемна, не може да бъде домакин на такава огромна свита. Когато ги върне обратно, готов съм да обсъдим мирните условия като приятели. Давам му пет дни примирие да ги отпрати през Ефрат. Признателен съм на твое превъзходителство за посещението.

Пратеникът се върнал и докладвал на Хосроу:

— Моят най-настоятелен съвет, о велики царю, е да се върнеш незабавно. Ако основният им корпус има дори най-малка прилика с техния челен отряд, ти си загубен. Не съм виждал равни на тях по дисциплина, мъжество и бойно майсторство. Ясно е освен това, че са изключително многобройни, иначе не биха дръзнали да се разположат в неукрепен град като Каркемъш или да се държат така самоуверено, когато изпълняват функциите на челен отряд. Колкото до техния пълководец, Велизарий, в качеството — си на маг аз съм свикнал да чета в душите на хората и в него виждам съчетани всички бойни и морални добродетели, така високо ценени от нашите предци. Не бива да рискуваш едно сражение с такъв човек. Ако допуснеш дори най-малка грешка, нито един от твоите хора няма да зърне вече Вавилон.

Хосроу повярвал на пратеника, понеже той говорел без ласкателство. Решил да се върне, макар че и това не изглеждало съвсем безопасно, доколкото войската на Велизарий заплашвала тила му. Най-късият обратен път бил през Ефрат и Месопотамия, но на другия бряг на реката той видял десет-двайсет отряда ромейски конници, които ако се съди по непрекъснатите димни сигнали, изпращани към Едеса, изглежда били авангард на друга голяма армия. Не му се искало да започне преминаването на реката, от страх да не бъде нападнат в разгара на операцията. Тази „друга армия“ всъщност не съществувала — Хосроу бил видял само хиляда души от хората на Велизарий в Каре, които полагали усилия да вдигат колкото може повече шум около себе си. Но магът подчертал, че Велизарий никога не е нарушавал дадената дума и че ако цар Хосроу премине реката в рамките на отредените му пет дни, няма да има от какво да се страхува.

Хосроу побързал да се прехвърли през реката необезпокояван. Персийските войски винаги носят със себе си мостов материал (къси трупи, закачащи се помежду си с куки) така че дори най-широките и бързи реки не представляват препятствие за тях. Като прехвърлил всичките си хора в безопасност на другия бряг, царят писал веднага на Велизарий, подканвайки го да изпрати човек, с когото да обсъдят мирните условия, както бил обещал.

Тогава Велизарий преминал лично Ефрат при Зевгма с цялата си войска. Той изпроводил пратеник да предаде на цар Хосроу, че ако персийската армия се върне през ромейска територия мирно и тихо, Юстиниан ще вземе мерки за незабавното прилагане на уговорените предната година условия.

Хосроу се съгласил и на другия ден започнал обратния поход. Боял се все пак да мине през Месопотамия заради въображаемата армия, затова се върнал по левия бряг на Ефрат, като намалил дажбите на войниците си. Велизарий го следвал по петите на един ден път, както бе сторил преди много години с персийския пълководец Азарет. Но когато стигнал до Барбалис, бил принуден да се откаже — той самият и почти всички негови военачалници бяха отзовани в Константинопол с категорична заповед на императора.

Преследването не можело да бъде поверено на нито един от оставащите пълководци. Като разбрал, че вече не е следен, цар Хосроу продължил към Калиник и го превзел без затруднения. За нещастие Юстиниан бе дал заповед за поправка на стените и зидарите били току-що съборили половината от едната стена, за да я иззидат по-здрава, а гарнизонът, като не могъл да затвори този пробив, избягал. Хосроу бил твърдо решил да не се връща от този набег със съвсем празни ръце, затова нарушил обещанието си и отвел цялото население на Калиник в плен, след като не оставил камък върху камък от града. Така белите хуни успели да се сдобият с очакваната плячка.

Обаче Палестина бе спасена. По-късно Велизарий призна, че е трябвало да има поне четирийсет хиляди души в Каркемъш, за да може да се надява на някакъв успех срещу персите, а е разполагал с не повече от дванайсет хиляди. Каркемъш, казваше той, била най-сладката от всичките му победи. Бе успял да обърне в бягство двеста хиляди персийци с невъоръжени конници от личната си гвардия, и то без да загуби нито един човек. Накрая завършваше: „Персите бяха като скакалци, но ние ги подплашихме и прогонихме от нашата земя с дрънкане на метал и тръбни сигнали.“