Велизарий

Глава седемнадесетаОтказаната корона

Велизарий писа на императора, съобщавайки му сухо за Нарзесовите „лоялни задръжки“ по отношение на дадената от него оценка на военното положение. Той помоли за ново потвърждение на пълномощията си като върховен главнокомандуващ на войските в Италия. Господарката Антонина от своя страна писа на Теодора, като си послужи с не чак дотам дипломатичен език, за да окачестви непочтеното поведение на Нарзес. Отговор от Юстиниан все не идваше.

Междувременно Велизарий запази търпение и дори успя да убеди Нарзес да участвува в обсадата на Урбинум. Този град е изграден на стръмен склон и има само един подстъп откъм долината — на север, където за сметка на това стената е по-висока. Готският гарнизон, сигурен в устойчивостта на своите стени и в натъпканите си житници, отхвърли подканата да се предаде. Велизарий трябваше да превземе града чрез форсирано нападение или чрез военна хитрост. Външен водопровод нямаше, тъй като жителите се снабдяваха с вода от един непресъхващ извор в самия град. Оставаше му само да се опита да направи пробив в защитните стени. За тази цел нареди да се построи подвижна покрита галерия, като надзираваше работата лично. Галерията се състоеше от редица навеси на колела, всеки от които представляваше яка дървена рама, покрита с ракитов плет (с такъв плет овчарите ограждат своите кошари) и необработени кожи. Цялата тази конструкция трябваше да бъде придвижена към северната част на стената, където голям брой войници с кирки и лопати щяха да започнат да я подкопават, надеждно защитени от това прикритие. Обикновено галерията се прави осем стъпки висока, но Велизарий увеличи височината на опорите с още три стъпки, така че да има достатъчно място за втори покрив, което щеше да направи защитата по-сигурна. Покривът се прави силно наклонен, за да може попадналите върху него камъни да отскачат, без да причинят вреда, а кожите се поддържат непрекъснато влажни, за да не могат да бъдат подпалени. Велизарий включи в галерията половин дузина стенобитни машини.

Стените на Урбинум бяха много здрави, а почвата — много скалиста, затова нямаше ров. Нарзес и Йоан Кървавия бяха загубили вече търпение; Йоан се кълнеше, че крепостта е непревзимаема — нали той самият се бе опитал безуспешно да сломи съпротивата й на път за Ариминий, когато тя се защищаваше само от шепа хора! Така на десетия ден от обсадата те оттеглиха своите войски, без да кажат на Велизарий къде отиват. Нарзес се запъти към Ариминий, а Йоан Кървавия предприе серия набези по крайбрежието отвъд Равена с цел лично обогатяване, тъй като в цялата североизточна територия на Емилия и Венеция нямаше нито една крепост, в която готите биха могли да се оттеглят в безопасност заедно със своите съкровища.

Велизарий остана да продължи обсадата на Урбинум с хиляда и осемстотин души. Двехилядният готски гарнизон разбра какво става и войниците започнаха да му подвикват и да му се присмиват. Скоро обаче галерията бе доближена до стената, докато най-добрите стрелци, качени на скеле зад надеждно прикритие, поваляха един след друг стражите по бойниците.

Макар и да не жалеха сили, на третия ден копачите още не бяха стигнали до основите на стената, а удрящите в унисон тарани не оставяха никакви забележими следи върху нея. Накрая готите успяха да бутнат цял един зъбер от стената върху покрива на галерията. Той го проби, но не уби никого, понеже стрелците от скелето предупредиха навреме копачите. Велизарий прецени, че ще му бъдат необходими най-малко два месеца, за да срине стената, и не скри това от останалите му верни командири. Можете да си представите тогава неговата изненада, а и нашата, когато на четвъртия ден след като се бяха държали необичайно тихо през предишните два дни, готите от вражеския гарнизон се появиха между зъберите на крепостта с вдигнати ръце в знак, че се предават! По пладне Велизарий и техният командир се споразумяха по условията на капитулацията и Урбинум беше наш.

Станалото трябва да се припише на една щастлива случайност, но Велизарий напълно я заслужаваше при стеклите се обстоятелства. Нарзес едва ли би се съгласил с това. И наистина, когато вестта за нашата победа стигнала до Ариминий, той бил обхванат от такава завист, че дни наред не сядал на общата трапеза от страх да не издаде истинските си чувства и по този начин да се покаже нелоялен към императора. Между другото Нарзес носеше винаги със себе си в позлатено ковчеже една стъклена статуйка на Дева Мария, към която прибягваше преди да предприеме някоя важна стъпка. Често пъти казваше на приближените си: „Света Богородица ме предупреди да не обръщам внимание на предложения от тебе план“ или: „Света Богородица е съгласна с мен, че изложеният от мен замисъл е съвсем правилен.“ В този случай светата Дева не му бе подшушнала нищо. А спокойно би могла да го уведоми, че изворът в Урбинум изведнъж ще секне и гарнизонът ще се предаде от жажда, с което щеше да му спести изпадането в това глупаво положение.

Всъщност, докато копаел обичайния ров около своя стан, Нарзес случайно се натъкнал на воден извор и по съвет на Йоан Кървавия уловил бликналата вода в улеи за напояване на конете, както някога бе постъпил самият Велизарий в Капудия. Отвеждането на изворната вода се бе оказало най-неочаквано причина за секването на градския извор. Иронията бе там, че именно на Нарзес се падаше заслугата за превземането на Урбинум, но той изобщо не разбра това! Като върнахме водата в старото й русло, ние отново утолихме жаждата в Урбинум. Тайната бе поверена единствено на мен и на още двама домашни слуги, по занаят зидари, които ме придружиха до изоставения лагер и направиха необходимото под мое ръководство. Имахме заповед да скрием отново извора под голяма купчина камъни, защото някой ден можеше да се наложи Велизарий да защищава Урбинум от вражески атаки.

Сетих се пак за девиза „Бедност и търпение“, изписан на тасчето на Свети Вартимей, което Юстиниан бе подарил на Велизарий, а Велизарий от своя страна зае на монасите. Нашите сили бяха намалени още повече поради необходимостта да изпратим Мартин начело на хиляда души да освободи Медиолан. Велизарий, неизменно придружаван от господарката Антонина, обсади Волзиний Ветерес, разчитайки единствено на осемстотинте обучени войници, които му бяха останали, и на известен брой италийски новобранци. Градът се намираше много близо до Рим и не биваше да се оставя в ръцете на готите.

Мартин не беше герой. Когато стигнал до десния бряг на река Падус, той се уплашил да мине оттатък с една тъй малочислена армия срещу предвожданите от Урия бургунди и готи, наброяващи не по-малко от седемдесет хиляди души. Улиарис, който беше заедно с Мартин и командуваше половин ескадрон от личната конница, се съгласил с него, че рискът е неприемливо голям. Префектът на Медиолан изпратил при Мартин вестоносец (пратеникът се промъкнал предрешен през линията на готите и преплувал реката) с молба за незабавни подкрепления. Медиолан, град с триста хиляди жители — най-красивият и процъфтяващ в Италия след Рим, — бе изправен пред гладна смърт. „Доведени сме до положението да ядем кучета, плъхове, мишки и съсели; съобщава се дори за няколко случая на канибализъм.“

Мартин започнал да извърта — нямал лодки, с които да превози припасите по реката. Задължил се обаче да вдигне обсадата до три седмици, ако градът издържи дотогава. На свой ред изпроводил пратеник до Велизарий, като му наредил да препуска денонощно. Велизарий бе замолен да му прати Йоан Кървавия от Емилия, на запад по долината на река Падус. „С помощта на Йоан — пишеше Мартин — ще успеем може би да спасим Медиолан.“

Тогава Велизарий изпрати бързо съобщение до Йоан Кървавия, в което го информираше за бедственото положение на медиоланци и му заповядваше да се присъедини към Мартин и заедно да освободят града.

Йоан Кървавия отговори с категоричен отказ — приемал заповеди единствено от Нарзес. Накрая цинично добавяше: „Значи миланци ядат съсели? Чел съм в «Естествената история» на знаменития Плиний35, че цензорът Катон забранил на древните римляни да се хранят с тези малки твари, понеже те били прекалено изтънчен деликатес за една трапеза.“

Накрая Велизарий писа до Нарзес в Ариминий, напомняйки му, че корпусите на една армия са като частите на човешкото тяло и трябва да бъдат ръководени единствено от главата. „Бих вдигнал обсадата на Волзиний Ветерес и бих потеглил бързо за Медиолан с осемстотинте си конници, ако не трябваше да остана около Рим — не мога да поверя отбраната на този град само на римските новобранци. А и един бърз преход от триста мили през Етрурия би се оказал при това лошо време гибелен за моите коне. Заклевам те в името на всевишния, прати твоя приятел Йоан и Юстин, племенника на нашия повелител императора, с колкото може повече хора на помощ на Медиолан. Или иди ти сам, и се покрий със слава!“

Умолителният тон на писмото склони Нарзес да даде на Йоан Кървавия нужното нареждане, но вече беше късно. Пресметнете сами. Пратеникът на Мартин трябваше да измине триста мили от Падус до Волзиний Ветерес; пратеникът на Велизарий — други триста мили, преди да пристигне при намиращия се в Патавиум Йоан; пратеникът на Йоан Кървавия до Велизарий — също триста мили, при това без много да бърза; и накрая пратеникът на Велизарий до Нарзес в Ариминий — почти още двеста мили. Имаше и допълнително забавяне, причинено от един необичаен за това годишно време маларичен пристъп на Йоан. Когато се бе съвзел от него и беше готов да потегли за Медиолан с четири хиляди конници и натоварени на волски каруци лодки за преминаване през Падус, градът бе вече паднал. Започваше лето господне 539-то, годината на опашатата комета.

Животът на хилядата войници от Велизариевия гарнизон в Медиолан бе пощаден от готите и бургундите при тяхното влизане в града, но по заповед на Урия всички градски жители от мъжки пол, с изключение на невръстните деца, били изклани пред самите олтари на църквите, в които потърсили убежище — общо сто хиляди души. Войниците се гаврели несмущавани с жените и всички, от които можело да има някаква полза, били взети за робини, като първи получили правото да избират бургундите — в знак на признание за техния принос. Старите, грозните и недъгавите били оставени да мрат от глад. Всички деца били отведени от готите. Укрепленията на Медиолан били срутени, а църквите — изравнени със земята: православните църкви — от арианите готи, а арианските — от православните бургунди. Лумналите огромни пожари се разпространили безпрепятствено и половината град бил унищожен от огъня.

Мартин и Улиарис се завърнаха във Волзиний Ветерес. Когато научи за съдбата на Медиолан, Велизарий бе тъй дълбоко потресен, че не пожела да ги приеме, и до края на кампанията не проговори нито дума на Улиарис, ако не се смятат дадените му заповеди. Според него Улиарис би трябвало да защити с нещо честта на личната конница — можел поне да нападне съобщителните връзки на готите.

Най-после пристигна дългоочакваното послание от император Юстиниан. Той викаше обратно Нарзес, тъй като не можел повече да се лишава от неговите услуги като дворцов шамбелан, и потвърждаваше назначението на Велизарий за върховен главнокомандуващ на войските в Италия, подчинен единствено на василевса. Юстиниан не порица Нарзес дори след като научи за клането в Медиолан, което Нарзес можеше да предотврати, и продължи да се отнася много благосклонно към него. Нарзес отведе със себе си от Италия хиляда души войници, които бе завербувал там. На всичко отгоре заминаването му послужи като претекст за разбунтуване на двете хиляди херулски конници, намиращи се под негова пряка команда. Те отказаха да получават заповеди от Велизарий и се отправиха към Лигурия, като плячкосваха всичко по пътя си. Там те сключиха мирен договор с Урия, по силата на който му предадоха всичките си роби и част от плячката, а в замяна получиха за обработване плодородни земи около езерото Комум. Но поради една внезапна промяна на настроението, на каквато тези варвари са податливи не по-малко от коя да е градска тълпа, те се разкаяха и се върнаха чак в Константинопол през Македония с надеждата да получат прошка от императора чрез застъпничеството на Нарзес. (Нарзес не ги разочарова.)

Така Велизарий си запази наистина върховното командуване, но над една действуваща войска, възлизаща на не повече от шест хиляди обучени бойци. Той обаче повика обратно гарнизоните, оставени в Сицилия и Южна Италия, замествайки ги с римски набори, а още преди това бе обучил криво-ляво и немалко италийски селяни, така че разполагаше общо с двайсет и пет хиляди човека. Пет хиляди начело с Юстин изпрати да обсадят Фезуле. Три хиляди начело с Йоан Кървавия, заедно с още три хиляди под командата на един друг Йоан, наречен Епикурееца, бяха пратени по долината на Падус със задачата да осуетят всеки опит от страна на Урия да се присъедини към Витигес в Равена. Самият Велизарий обсади с единайсет хиляди души Ауксимум, главния град на Пиценум.

Тук границите на моя разказ отново се разширяват. На запад те пресичат река Рона в Галия, на изток — Ефрат, на север — Дунава и на юг — африканските пустини. Крал Витигес бе все още в Равена. Гарнизонът в Ауксимум поискал сега подкрепления, но той отговорил с празни уверения, че бог бил на страната на готите. Не се осмеляваше да изведе войските си извън града, понеже нашите предни пехотни постове охраняваха пътя през мочурищата, скрити зад солидни защитни заграждения. Ариминий също бе в наши ръце и оттам спешно можеха да бъдат извикани чрез запалване на сигнални огньове конни подкрепления, ако готите на Витигес направеха опит да нападнат загражденията. Обратният път на Урия от Медиолан бе преграден от хората на Йоан Кървавия и Йоан Епикурееца, а бургундските му съюзници се бяха върнали у дома си. Витигес се чувствуваше като звяр в капан.

Тогава един стар търговец от голямата сирийска колония в Равена отишъл при него и му казал:

— Как император Юстиниан можа да отдели войска за покоряването на Африка и на толкова много твои владения? Без съмнение защото първо купи мир с персите и така стана възможно да изпрати Велизарий, военачалника на Източната армия, да действува тук на Запад. Ако само убедиш великия персийски цар да премине Ефрат с многобройна войска, Велизарий скоро ще бъде върнат на изток, за да се оправи с новата заплаха. Защото императорът не разполага с друг толкова способен пълководец и е принуден да го мести нагоре-надолу из владенията си като совалка по тъкачен стан. Кралю, изпроводи пратеници при великия цар и други — при Тевдеберт, краля на франките. Нека тези посланици предадат на всеки от двамата монарси, че другият е обещал да предприеме широко нападение по съответната граница на Ромейската империя.

— Но как би могъл някой готски пратеник да премине необезпокояван през цялата Източна империя? — запитал Витигес. — Хората на василевса непременно ще заловят моите посланици. А и никой от нас не говори персийски език.

Сириецът отвърнал:

— Прати свещеници. Те няма да събудят подозрение. Нека бъдат придружени от сирийци — те пътуват навсякъде, знаят всички езици и имат приятели във всяка страна.

Витигес одобрил неговата идея. Намерили се свещеници доброволци и водачи сирийци, а духовникът, заминаващ за Персия, приел временно епископски сан за по-голяма сигурност. Двете пратеничества отплували едновременно с два малки кораба, възползувайки се от прилива през първата безлунна нощ, и успели да се измъкнат, незабелязани от нашата флотилия. В Равена има приливи и отливи, едно обикновено явление по бреговете на океана, но ненаблюдавано на друго място в Средиземно море. (Неотдавна бе установено, че приливите и отливите се причиняват от луната.) Само през определени часове корабите могат да минават през плитчините на ръкава и да влизат в пристанището; тъкмо това обстоятелство осигурява надеждна защита на Равена срещу нападение по море.

Един месец по-късно, след като премислил отново всичко, Витигес проводил още две пратеничества с подобен състав — при маврите в Африка и при лангобардите, германско племе, пристигнало неотдавна на отвъдния бряг по горното течение на Дунава, за да им предложат и те да нападнат заедно с персите и франките. И четирите пратеничества стигнали до своите местоназначения. С изключение на лангобардите всички останали отговорили: „Добре, ще ударим, и то скоро.“

Лангобардите отвърнали предпазливо: „Няма да предприемем нищо, докато не разберем, че войските на другите страни са потеглили, тъй като в момента продължаваме да бъдем верни съюзници на императора.“

Никой от нас не можеше да подозира, че крал Витигес ще прояви достатъчно разбиране на световната политика, за да предизвика размирици по далечните граници на нашата империя, понеже никой гот досега не бе замислял нещо подобно. Но той се намираше натясно и бе готов да приеме съвет дори от сирийците, които обикновено презираше като вероломни ориенталски еретици.

Годината напредваше, вече петата, откак стъпихме за пръв път в Сицилия. И Фезуле, и Ауксимум отказваха да се предадат. Готите имаха силни гарнизони, а и укрепленията бяха солидни, затова единствената ни надежда беше да превземем тези крепости с глад. Велизарий не допусна войската му да се демобилизира и да отслабне, за разлика от Витигес при обсадата на Рим. Напротив, той използува тези месеци за обучение на италийския набор и непрекъснато организираше военни упражнения. Направи възнаграждението им да съответствува на степента на владеене на оръжието и на другите бойни изкуства. Набра и нови поделения, начело на които застанаха хора от личната му конница — между тези изпитани воини имаше много траки и илири, чийто майчин диалект беше разновидност на латинския. Но новите набори не бяха много по-свестни от римските. Италийската земя, родила някога толкова герои, се бе изтощила в течение на столетията — италиецът няма никакво желание да се бие, въпреки кресливото си самохвалство. Велизарий съжаляваше, че не може да използува готските пленници, защото те бяха силни и храбри мъже, лесно поддаващи се на обучение. Вместо това готите биваха изпращани да се сражават за императора на изток и в Азия.

Във връзка с обсадата на Ауксимум ми идват наум малко случки, които си струва да бъдат разказани. Стари войници са ми казвали, че и с тях е така: събитията в началото на всяка кампания се запечатват неизгладимо в паметта, но когато годините на войната започнат да се точат една след друга, човек забелязва все по-малко неща и става по-безучастен, така че вниманието му може да бъде привлечено само от някое изключително произшествие.

Това лята се завързваха чести схватки по склона на хълма между градските стени на Ауксимум и нашия стан. Привечер готите се измъкваха да накосят трева за конете си и нашите постове ги нападаха. В лунните нощи боят бе особено ожесточен. Една сутрин, когато наша пехотна част настъпваше нагоре по хълма, готите най-ненадейно търкулнаха срещу нея множество колела на каруци с прикрепени към главините дълги ножове и сърпове. По щастлива случайност никой не бе ранен — готите бяха преценили погрешно посоката на склона и колелата възвиха към някаква горичка, откъдето ги събрахме. Пак на този хълм бях една сутрин с господарката, когато пред очите ми се разигра незабравима сцена. Няколко готи, предвождани от командира см, бяха излезли по склона и косяха трева посред бял ден, а един спешен, мавърски отряд ги дебнеше, пълзейки през един обрасъл овраг. Косачите обаче се оказаха само примамка, криеща засада; щом маврите изскочиха от дерето със силни викове из шубраците рипнаха да ги посрещнат други готи; в завързалия се ръкопашен бой паднаха много жертви и от двете страни. Командирът на косачите, който носеше разкошно украсена броня и шлем, бе убит от един мавъра с удар на късо копие в слабините му, тъй като бронята на конниците е уязвима на това място. Мавърът нададе тържествуващ вик, сграбчи трупа за русите коси и започна да го влачи. В този момент вражеско копие прониза и двата прасеца на мавъра няколко пръста над петите, точно както ловецът промушва пръчка през задните крака на убития заек, за да може по-лесно да го носи. Но мавърът не отпусна хватката си. Той запълзя бавно надолу, като свиваше и разпускаше тялото си подобно на гъсеница, продължавайки да влачи трупа след себе си. Господарката и аз видяхме със собствените си очи всичко това, скрити зад една ела. Тогава един от нашите тръбачи засвири тревога и нагоре по хълма препускаха на помощ група български хуни. Техният предводител грабна мавъра заедно с копието, стърчащо от прасците му, и го метна на коня зад себе си. Мавърът продължаваме да държи здрава трупа, който заудря шумно по земята, докато конят ги отвеждаше далеч от опасността.

Друг паметен случай беше боят при резервоара. Този резервоар се намираше на стръмния склон западно от Ауксимум, недалеч от стените. Той представляваше главният, но не и единствен водоизточник за гарнизона; подхранваше се от тънка струйка чиста вода и бе защитен със свод, който запазваше водата хладна. Готите пълнеха стомните си нощем, пазени от силна охрана. Петима исаври предложиха доброволно да го разрушат, ако им се осигурят необходимите длета, чукове и лостове от закалена стомана, както и съответната охрана по време на работа. На другия ден призори Велизарий събра цялата си войска и я разположи в кръг на определено разстояние около стената. Воините държаха в готовност високи стълби, сякаш предстоеше щурмуване. След тръбния сигнал за атака, с който искахме да отвлечем вниманието на готите, петимата исаври трябваше да се вмъкнат незабелязано в резервоара и да почнат да го рушат.

Врагът изчакваше търпеливо предполагаемото нападение и се въздържаше от стрелба, докато нашите хора не попаднеха в обхвата на лъковете му. Тръбите засвириха, нашите започнаха да викат и да стрелят, но стълбите бяха придвижени само на около триста крачки от резервоара. Готите се струпаха там да отблъснат атаката. Въпреки тази маневра исаврите не можеха да минат незабелязани, докато пълзяха нагоре по скалата и се промъкваха в резервоара. Готите разбраха, че са станали жертва на хитрост, и излязоха разгневени през съседната странична врата с явната цел да хванат петимата вредители. Велизарий веднага премина в контранастъпление и успя да ги задържи. Задачата му бе крайно тежка, понеже готите бяха по-многочислени, а и стръмният склон им даваше значително преимущество, но хората на Велизарий, ловки исаври и арменски планинци, обичаха този вид бой. Велизарий също бе слязъл от коня, облечен само с кожена дреха и въоръжен с две метателни копия и къса тежка сабя. Той непрестанно ги окуражаваше да продължават битката въпреки тежките загуби. Колкото по-дълго можеха петимата исаври да работят необезпокоявани в резервоара, толкова по-скоро щеше, по неговите сметки, да дойде краят на обсадата.

Готите отстъпиха към пладне. Велизарий се впусна да ги преследва, но един от стражите на съседната кула се прицели внимателно в него с копие. Той го метна и копието полетя право към целта. Велизарий не го видя, защото слънцето светеше в очите му от юг над самата стена. Животът му бе спасен от намиращия се редом с него копиеносец Унигат. Тъй като бе много по-нисък от господаря си, Унигат бе вече минал в сянката на стената и можа да види летящото копие. Той скочи напред и настрани и го прихвана. Дългото острие прониза китката му и сряза всички сухожилия на пръстите, така че ръката му остана завинаги саката. Той обаче каза: „За да спася господаря Велизарий, с радост бих подложил и гърдите си.“

Велизарий слезе лично в резервоара. Макар да удряха и блъскаха с всичка сила грамадните каменни блокове, исаврите не бяха успели да откъртят нито едно камъче. Древните са градили не за една година, не дори за цял живот, а завинаги. Блоковете бяха напасвани така добре един към друг, а междините изпълнени с такъв твърд хоросан, че резервоарът беше като издялан в самата скала. Имаше само един изход, който винаги бе отвращавал Велизарий: той замърси хубавата вода, хвърляйки в резервоара конска мърша, негасена вар и отровни билки. Готите, принудени вече да се хранят с треволяци, трябваше сега да разчитат на един-единствен кладенец зад стените на града и на дъждовна вода, събирана в каци от покривите. Годината обаче бе сушава и дъжд нямаше.

Фезуле бе сломен от глада през месец август и Велизарий показа пленените командири на гарнизона в Ауксимум с надеждата, че ще убеди и неговите защитници да се предадат. И най-после те наистина се предадоха, тъй като Велизарий им предложи великодушни условия. Обеща им да не ги заробва, ако се откажат от верността си към крал Витигес и се закълнат във вярност на император Юстиниан; трябваше също да отстъпят половината си имущество на нашите войници вместо плячка. Те и бездруго бяха сърдити на Витигес, задето ги бе изоставил на произвола на съдбата, макар че войските му все още бяха далеч по-многобройни от тези на Велизарий, чиито войнски добродетели им бяха съвсем по сърце. Всички изразиха желание да служат в личната конница и тъй като бяха отбрани мъже, Велизарий с готовност ги прие. Така и последната крепост южно от Равена отстъпи пред нашето оръжие.

Междувременно племенникът на крал Витигес, Урия, стануваше при Павия по горното течение на Падус — двамата Йоановци не му позволяваха да се притече на помощ на чичо си в Равена. Един юнски ден той получил добра вест: мисията при крал Тевдеберт се бе увенчала с успех и сто хиляди франки бяха преминали Алпите. Сега те му идваха на помощ през Лигурия. Тези франки са православни християни само по име и все още са запазили много от кръвожадните си древногермански обичаи. Имат и славата на най-вероломното племе в Европа. Те не са ездачи, за разлика от готите и вандалите, техни далечни родственици, ако не се брои това, че няколко конници с копия придружават всеки техен принц и че военният предводител на всяка област язди на кон в знак на отличие. Войската им е от пехотинци, много храбри и много недисциплинирани. Въоръжени са с широки мечове, щитове и всяващите ужас франциски. Това са двуостри брадви с къси дръжки, които при нападение хвърлят задружно по дадена команда. Ударът с такава, брадва е в състояние да пробие всеки обикновен щит и да убие воина зад него.

Не след дълго силите на крал Тевдеберт стигнали укрепеното предмостие при река Падус недалеч от Павия, което се държеше от Урия, и готите ги приветствували най-сърдечно. Но щом първите колони на франките преминали необезпокоявани по моста, ужасно разочарование очаквало Урия. Франките нарушили строя и се втурнали след готските жени и деца. Уловените принесли в жертва като първа плячка от войната, хвърляйки ги с главата надолу в реката! Това бе древен обичай от предхристиянските им дни, но те му намерили и православно оправдание — като подобаващо наказание на тези ариански еретици, отричащи, че Иисус Христос е равен на своя всемогъщ Отец! Готите на Урия били така стъписани от тази страхотна гледка, че се втурнали да бягат като полудели към своя стан. Преследвани от свистящите брадви, те не се спрели да защищават лагера, а продължили да бягат в панически ужас към Равена. Десетки хиляди от тях минали през предните постове на Йоан Кървавия и стотици паднали, пронизани от стрели, докато бягали покрай неговия стан.

Тогава Йоан Кървавия събрал личната си охрана и препуснал към готския лагер, убеден, че Велизарий е пресякъл изненадващо Етрурия и че той именно е подгонил готите. Когато разбрал грешката си, пътят гъмжал от франки; той влязъл в ожесточен бой с тях и бил надвит. Йоан изоставил лагера заедно с цялата двугодишна плячка и отстъпил към Етрурия. Само с един удар крал Тевдеберт завладя цялата западна част на Лигурия.

Годината беше сушава, а и смутните времена бяха довели до спиране на земеделските работи в цяла Северна Италия. Малкото засято жито повехна, преди да изкласи, а запасите в житниците и хамбарите бяха отдавна иззети от войските на Витигес, от разбунтувалите се срещу него медиоланци или от херулите при тяхното нахлуване. Затова, когато привършиха провизиите, намерени в двата завзети стана, франките бяха принудени да ядат говеждо, сварено във водите на Падус, спаднали рязко тази година и заразени от многото трупове. Една армия, състояща се изцяло от пехота, има по-ограничени възможности за снабдяване от една конна армия, а и франките са големи гладници. Така те изпаднаха в крайно бедствено положение. През август бяха нападнати от дизентерия, която взе не по-малко от трийсет и пет хиляди жертви.

Велизарий писа на крал Тевдеберт, упреквайки го, че е постъпил вероломно със своя съюзник император Юстиниан; според него нападналият ги мор бил божие наказание за това и за жестокото избиване на готските жени и деца. Тевдеберт не възрази и потегли обратно, но Западна Лигурия бе превърната в пустош и около петдесет хиляди италийски селяни загинаха от глад това лято.

Тази година маврите в Африка също бяха победени от Соломон, така че лангобардите предпочетоха да не се намесват, освен ако персите не нанесяха обещания удар, принуждавайки Юстиниан да изтегли цялата си западна армия, за да спаси Сирия и Мала Азия от неприятелско нашествие. По това време в друг пограничен район на империята се появи още един неканен гост — могъщото племе на българските хуни, обединено за пръв път от трийсет години насам под водачеството на един силен хан. Те успяха лесно да преминат Дунава в неговото долно течение. Години наред Юстиниан постепенно бе намалявал гарнизоните на крепостите по северните си граници, за да подсили войските на запад, и то без да набере нито един допълнителен отряд или ескадрон. Той бе допуснал и самите крепости да изпаднат в окаяно състояние, тъй като смяташе, че строежът на нови църкви ще му донесе повече слава, отколкото изкърпването на стари укрепления. Налага се да прекъсна тук разказа си за голямото хунско нашествие, за да опиша райското кътче, което Юстиниан изгради с цената на огромни разходи за Теодора и себе си на азиатския бряг на Мраморно море, недалеч от столицата, на мястото на един древен храм на Хера. Този вълшебен летен дворец, заобиколен от дървета, лози и цветя, бе незабавно признат за най-красивата жилищна постройка в света, както „Света София“ беше най-красивата култова сграда. Целият беше в мрамор и скъпоценни метали, а баните и колонадите затъмняваха със своя разкош дори самия Коринт от времето преди земетресението. Поради непостоянните течения в пролива Юстиниан построи два дълги вълнолома, като спусна в дълбоката вода безброй сандъци с баластра и така се образува един сигурен частен пристан. Това голямо начинание заслужава да бъде споменато не само защото означаваше непосилни допълнителни разходи за хазната, но и като крайна югоизточна точка на хунското нашествие.

И така, българите прегазиха целия Балкански полуостров чак до Коринтския провлак на юг, превземайки по пътя си не по-малко от трийсет и две крепости, както и целия диоцез Тракия до самия Константинопол, където успяха да пробият Дългата стена на Анастасий и бяха задържани едва при вътрешната стена, построена от император Теодосий и защищавана сега самопожертвователно от Нарзес. Някои от тях пресякоха Хелеспонт от Сест до Абидос и нахлуха в Мала Азия, където едва бяха отблъснати от портите на новия Юстинианов рай. Двеста хиляди пленници, петстотин хиляди убити, несметни съкровища, разрушаването на петдесет процъфтяващи града — такава бе цената, която Юстиниан трябваше да заплати на българите заради погрешните си икономии по отношение на войските и укрепленията. Нашествениците се завърнаха в своите земи необезпокоявани.

Велизарий събираше всичките си сили, за да приключи с обсадата на Равена. Една малка военна част на императора му се притече на помощ от Далмация. Но Равена е най-труднопревзимаемият град в света поради своето географско положение. Великият Теодорих я бе обсаждал безуспешно в течение на три години — откъм сушата пътят му бе преграден от блатата, а откъм морето — от плитчините и укрепленията. Това, че накрая той все пак я превзе, представлява дипломатическа, а не военна победа. Много вероятно беше и на Велизарий да се наложи да чака три години. Крал Витигес разполагаше с големи запаси от жито, масло и вино в града, а по негово искане Урия му изпращаше допълнителни продоволствия от Мантуа по река Падус.

Но въпреки всичко това няколко седмици по-късно Витигес изпадна в крайно трудно положение по отношение на хранителните припаси. Първо, сушата бе така свила коритото на реката, че шлеповете с жито на Урия заседнаха в плитчините при устието на Падус и не можаха да продължат на юг по многобройните лагуни, които представляват водният път до Равена. Целият конвой бе заловен от Хилдигер, чиито постове в тази област бяха много дейни и бдителни. Вторият удар бе нанесен на Витигес в самата Равена от собствената му жена Матасунта. По време на една гръмотевична буря тя успя да подпали тайно двете най-големи житници в града. Пожарът бе отдаден на паднал гръм. Витигес стигна до заключението, че бог го е намразил и затова го наказва така жестоко.

Кралят на франките Тевдеберт проводи пратеници до Витигес в Равена. Доколкото продължаваше да счита франките за свои съюзници, Велизарий ги пусна да минат през неговите линии, но само при условие, че се съгласят да бъдат придружени и от наши пратеници, които да чуят какво ще кажат франките на Витигес и на свой ред да изложат гледната точка на империята. Теодосий бе избран за пратеник на Велизарий и се справи много добре с възложената му задача.

Франкските посланици предложили нападателен и отбранителен съюз с готите, хвалейки се, че могат да изпратят половин милион души през Алпите и да погребат „гърците“ под планина от брадви. Те казали, че в замяна на своята услуга ще се задоволят да приемат не повече от половината Италия.

Тогава Теодосий изтъкнал, че франките са много ненадеждни съюзници, които приемат облаги едновременно от двете страни, но това не им пречи да воюват и с двете, че пехотните им пълчища нямат никаква надежда за победа срещу една дисциплинирана конница и че да предложиш на един франк половин хляб, означава да загубиш целия самун заедно с ножа и подноса. Ако крал Витигес сключи мир с императора, той ще запази поне част от рухналите си надежди. Готските посланици, изпратени в Константинопол по време на примирието към края на обсадата на Рим, бяха поискали условия, които не отговаряха нито на справедливостта, нито на реалното военно положение. Сега за Витигес би било много по-разумно да се предостави изцяло на милостта на императора, чието великодушие към победения неприятел е било вече доказано в случая с крал Гелимер и с много други видни лица от по-нисък ранг.

Крал Витигес изслушал внимателно Теодосий, отпратил франките и изпроводил нови пратеници в Константинопол. Докато ги чакаше да се завърнат, алпийските гарнизони на готите се предадоха на Велизарий, а придвижващата се на юг от Мантуа войска на Урия бе толкова намаляла поради масови дезертьорства, че той не беше вече в състояние да помогне на чичо си и пое назад към Комум.

Ние отседнахме на стан при Равена. Зимата наближаваше. Не се водеха сражения, но бдителността на нашите стражи и постове не бе отслабена. Нито една торба жито не бе допусната да влезе в Равена и нито един кораб не успя да пробие блокадата. През този период господарката поднови предишната си близост с Теодосий, за да внесе известно разнообразие в монотонното си ежедневие. Той имаше хубав глас, а се оказа, че има и дарба да съчинява музика. Двамата често пееха дуети, при това доста добре, като си пригласяха на лира и лютня. В една от песните на Теодосий се разказваше защо италийците трябва да обичат гърците: тази освободителна война наистина им бе донесла много блага — кланета, изнасилвания, палежи, поробване, глад, чума, човекоядство. Стиховете бяха толкова изискани, че никой не можеше да ги изтълкува като нелоялни. През целия този период Теодосий и господарката проявяваха похвална сдържаност един към друг.

Същото това лято зетят на Теодора, Ситас, който бе наследил Велизарий като главнокомандуващ на Източните армии, бе убит при случайна погранична схватка в Армения. Той беше единственият по-способен пълководец в тази част на империята и смъртта му била посрещната с ликуване от персите. Цар Хосроу решил да наруши Вечния мир идната пролет. Пратениците на Витигес го уверили посредством преводача сириец, че франките и маврите ще помогнат на готите, като нападнат от запад. Хосроу веднага им отговорил:

— Ако нанесем удар от изток, нашият царствен събрат Юстиниан ще изостави завоеванията си на запад и ще прати Велизарий с цялата му войска срещу нас. Защото Рим е доста далеч от неговата столица, докато Антиохия е близо. Това ще облагодетелствува вашите готи, но не и нас.

Пратениците не могли да намерят убедителен отговор, но преводачът се оказал на висотата на положението. Ще трябва сега да разкрия едно обстоятелство, за което научих едва когато този сирийски заговор назря, но което не бива да скривам от вас на това място, тъй като то ще засили може би интереса ви към предстоящия ми разказ — преводачът бил не някой друг, а моят предишен господар Барак! На частна аудиенция с великия цар, Барак възразил, че нямало защо да се страхува от Велизарий. Общоизвестна тайна е, казал му той, че Велизарий възнамерява да остане в Италия. През новата година той щял да се отрече от верността си към Юстиниан, да се провъзгласи за император на Западния свят и да се съюзи с готите и франките. Северна Африка също щяла да бъде част от неговите владения.

— Когато до нас стигне вестта, че Велизарий наистина се е провъзгласил за император, веднага ще навлезем в Сирия — казал Хосроу със задоволство.

Но Барак продължил:

— Царю на царете, нима не би отговаряло повече на твоето достойнство да удариш, без да чакаш. Велизарий? Тогава приемането на короната от негова страна би изглеждало, предизвикано от твоето нахлуване в Сирия, а не обратното.

Този довод явно направил впечатление на Хосроу и като извикал отново готските пратеници, той им обещал да удовлетвори тяхната молба.

При връщането си в Италия клерикалните пратеници влязоха в Равена, заявявайки, че са били само на поклонение на Божи гроб, и предадоха на Витигес обнадеждващата новина. А Барак отишъл в Павия и разказал на Урия под формата на шега за хитрата лъжа, която измислил специално за Хосроу.

Юстиниан имаше доносници навсякъде, дори и в персийския двор, така че научил за това много преди Урия. Той повярвал, че Велизарий наистина се готви да му измени, и много се обезпокоил. Незабавно извикал Нарзес, Йоан Кападокиеца и Теодора за съвет.

— Това е обикновена сирийска измишльотина без всяко основание — казала Теодора. — След като предпочиташ да се заобикаляш с лъжци, измамници и мошеници в двора, нима отказваш да признаеш, че между твоите пълководци може все пак да съществува нещо такова като чест?

Нарзес обаче се намесил:

— Винаги съм подозирал това, твое величество. Ето защо отказах да се подчиня на Велизарий.

— Той замисля тази стъпка от много години — подкрепил Нарзес Йоан Кападокиеца. — Иначе защо щеше да предостави на твоя милост отговорността ти да приемеш или отхвърлиш мирните условия на Витигес по време на обсадата на Рим? Искал е, от една страна, да получи нови подкрепления под своите знамена и от друга, да злепостави твоя милост, така че, когато накрая се провъзгласи за император, неговата благост да изпъкне още повече на фона на твоята строгост.

— Новите италийски набори са още едно доказателство за неговите намерения — казал Нарзес.

— Той замисляше този бунт още преди шест години, докато беше в Картаген — добавил Йоан Кападокиеца, — когато Константин и неговите събратя написаха предупредително писмо до твоя светлост. Тогава Велизарий забави изпълнението на плановете си по стратегически съображения, защото смяташе, че докато Сицилия и Италия са в ръцете на готите, няма да е лесно да задържи Африка. Но сега, когато готите са тъй близо до поражението, амбициите му са се възродили.

Юстиниан запитал:

— Какво да правим, приятели? Посъветвайте ни. Безпокойството ни е голямо.

— Незабавно предложи на крал Витигес благоприятни условия, които той с радост ще приеме — отвърнал Нарзес. — Тогава Велизарий няма да посмее да се провъзгласи за император, понеже няма да бъде в състояние да надмине твоя милост по великодушие към готите. А що се отнася до нашите военачалници в Италия, те са уморени да воюват. Все им е едно какъв мир ще подпишеш с крал Витигес.

Йоан Кападокиеца го подкрепил:

— Позволи на крал Витигес да задържи половината от своите богатства и всичките си владения в Италия на север от Падус.

Теодора обаче казала:

— Направо съм изненадана, че при наличието на толкова много неверни приятели и открити врагове на изток, Велизарий не вземе наистина да направи онова, за което е несправедливо обвинен, че замислял да стори. Бонифаций бе заставен едно време да извърши предателство в Африка именно от подобни клевети в императорския двор. Така загубихме Африка.

Юстиниан отговорил с най-благ тон:

— Мила моя, не се меси в тази работа, много те молим. Нашето решение е взето.

И стана така, че от Константинопол пристигнаха пратеници с такива условия, които Витигес прие с най-голяма радост. Докато придружаваше пратениците до портите на Равена, Велизарий ги попита какви точно са предложенията, но те отговориха, че им било забранено да му кажат това засега. Когато излязоха отново навън и му показаха подписания от Витигес договор, който Велизарий трябваше само да узакони със своя подпис, той остана като гръмнат. Не намираше друго обяснение освен това, че василевсът е бил зле осведомен относно безнадеждното положение на готите. Отказа да подпише, докато не получи от Константинопол подпечатано писмено потвърждение.

Тогава Йоан Кървавия, Мартин, Йоан Епикурееца, Валериан и дори Бесас започнаха да го одумват зад гърба му, че ненужно протакал войната. Научавайки за това, Велизарий ги свика на съвет и ги помоли да кажат открито дали наистина смятат, че условията на договора са уместни.

Всички отвърнаха в един глас:

— Да, така смятаме. Не сме в състояние да превземем Равена и би било прекалено да искаме от войниците да останат на лагер край тези блата кой знае още колко години. Така или иначе, императорът очевидно е решил да сложи край на войната колкото може по-скоро.

— В такъв случай не искам да ви правя съучастници в една привидно нелоялна постъпка от моя страна — нежеланието ми да подпиша този договор. Както ви е добре известно, според устава неизпълнението на началническа заповед във военно време се наказва със смърт, а негова светлост императорът е мой върховен началник. Приканвам ви да изложите писмено току-що изразеното от вас становище.

Но Велизарий имаше същевременно и друга цел — ако успееше да принуди Витигес да подпише по-благоприятен за нас договор, този документ, носещ техните подписи, щеше да му послужи като доказателство пред Юстиниан за трудностите, които му създаваха неговите най-близки съратници. Защото той все още смяташе, че Юстиниан има доверие в него и го оставя да действува по свое усмотрение.

Те се съгласиха да подпишат.

Тогава се случи нещо много странно. Урия, от чиято глава не излизала мисълта за изобретателната лъжа, разказана от Барак на цар Хосроу, стигнал до заключението, че няма по-добро решение от това Велизарий наистина да се провъзгласи за император! Не съществуваше по-благороден и по-способен човек, а и за Италия би било фатално да бъде управлявана не от Рим или от Равена, а от далечния Константинопол — Африка бе вече почувствувала жестокото бреме на зависимостта. Ако Велизарий станеше император, готите щяха естествено да останат най-голямата военна сила, тъй като италийците ги биваше единствено за цивилни служби, а Велизарий щеше да ги научи на изкуството как се печелят войни. Урия изпратил тайно писмо в Равена до своята леля Матасунта, за която знаеше, че не обича чичо му Витигес; в него той я уверявал, че ако готските благородници в града поканят Велизарий да стане техен владетел, Урия поемал отговорност за намиращите се отвън. Тя свикала таен съвет, който гласувал по предложението на Урия и го одобрил с голямо мнозинство. Благородниците презираха Витигес и се възхищаваха от Велизарий, а и без това Равена не би могла да издържи още дълго поради изгарянето на житниците.

Така Велизарий получи тайна покана от съвета на готите да стане император на Запада. Техният пратеник бе последван не след дълго от вестоносец на самия Витигес, който бе научил за гласуването в съвета. Витигес заявяваше, че е напълно готов или да се откаже от престола, или да посрещне Велизарий с императорски почести и да се признае за негов васал.

Велизарий не каза на никого за това предложение, с изключение на господарката Антонина. Той извика възмутен:

— Как могат да ме вземат за предател на моя император? Какво съм направил, че да заслужа такова оскърбление?

Антонина се засмя и каза:

— Но и самият император споделя това мнение.

— Какво искаш да кажеш?

— Прочети това!

Писмото, което му даде да прочете, бе току-що получила от Теодора. В него императрицата описваше с горчивина срещата между Юстиниан, Нарзес, Йоан Кападокиеца и нея. Теодора бе много разгневена заради порицанието, отправено й така нетактично от Юстиниан в присъствието на двамата съветници, и явно бе написала писмото като един вид отмъщение. То завършваше горе-долу така: „Моя скъпа приятелко Антонина, ако все пак е вярно (макар и дълбоко да се съмнявам в това), че твоят съпруг замисля тази смела стъпка, недей от вярност към мен да го разубеждаваш. А ако никога не е мислил да я предприеме, убеди го да стори това. Защото той е единственият човек днес, който е в състояние да въдвори законност и ред в Италия и Африка и да допринесе за тяхното процъфтяване, а това е най-добрата защита на нашите западни граници. Нека само изпрати обратно източните войски, когато няма да има вече нужда от тях, и нека остане в мир с нас. Бъди моя царствена посестрима в Рим, мисли с нежност за мен, изпращай ми често новини за себе си и закриляй, заради миналите времена, сините на тамошния хиподром. Тогава ще продължа да те обичам както винаги досега. Ще ти обясня накратко: моят свещен съпруг завижда за победите на твоя благороден Велизарий. Не мога да обещая, че някой ден той няма да се отнесе крайно несправедливо към него. Ако твоят съпруг наруши верността си сега, това ще бъде една мъдра и добре обоснована постъпка, от която целият свят ще има голяма полза.“

Очите на Велизарий мятаха мълнии, когато хвърли писмото на Теодора върху живите въглени в мангала. Не каза нито дума, докато пергаментът не се превърна в пепел. Тогава рече:

— Верността на Велизарий струва за него повече от петдесет Италии и от сто Африки.

После свика помощниците си.

— Утре — съобщи им той — ще влезем в Равена с мир. Предупредете войниците си.

Всички облещиха очи. Присъствуваха и пратениците на Юстиниан.

— Какво, не сте ли доволни?

— О, господарю! Ами готите? Предават ли се?

— Как иначе щяхме да влезем!

Велизарий уверил насаме готските пратеници, че никой гражданин на Равена няма да бъде нито ограбен, нито заробен, и се заклел в това върху Евангелието. Но накрая им казал:

— Що се отнася до императорската титла, съгласете се да не я приемам на всеослушание, докато не вляза в града. Когато крал Витигес ми отдаде почит, това ще бъде знак за тръбачите да затръбят императорския салют.

На другия ден минахме по пътя през мочурището и завзехме града. Докато нашите войници вървяха в стегнат строй по улиците, готските жени ги гледаха от вратите и казваха на мъжете си, заплювайки ги в лицето:

— Толкова малобройни и такива нещастни дребосъци! А всеки път допускахте да ви побеждават.

А мъжете им отвръщаха:

— Не, побеждаваха ни не те! А онзи красив висок пълководец, който язди отпред на белочелия си дорест кон. На него се дължи всичко. Той ще бъде нашият нов владетел — най-мъдрият, най-благороден и най-храбър мъж, който някога е живял. Името му е Велизарий.

Велизарий прие капитулацията, но не и почестите на Витигес, и въпреки че готите очакваха всеки момент да се провъзгласи за император, той не даде знак за това. Но те нямаха нищо против да чакат, тъй като Велизарий удържа думата си да не поробва и да не ограбва жителите на Равена (конфискува само кралската съкровищница от името на императора) и защото докара няколко кораба с храна. Освен това той разреши на всички готи, притежаващи земя на юг от река Падус, да напуснат града и да се върнат да я обработват. Тази стъпка не криеше опасност, понеже във всички укрепени градове на юг имаше сега негови гарнизони.

През първите няколко дни Велизарий оставяше готите да вярват, че не след дълго ще приеме короната. Господарката Антонина се обнадежди и го запита:

— Е какво, взе ли мъдрото решение?

А той отвърна:

— Да, реших да остана верен на клетвата си към василевса. Щеше да бъде грешка, ако не бях използувал тази възможност да превзема вражеската столица, без да дам нито един убит.

Господарката Антонина бе толкова разгневена, задето той оставаше верен на клетва, дадена преди години на един негодник, че почти не му говореше. Теодосий също изглеждаше разочарован — може би защото тя му бе обещала да го направи префект на Рим, когато Велизарий стане император. Той казал на Антонина на четири очи:

— За да може Велизарий да запази клетвата си неопетнена, Италия ще трябва да загине.

— Как така да загине? — попитала тя.

А Теодосий отвърнал:

— Велизарий ще бъде отзован, а гибелта на страната ще бъде предизвикана от алчни бирници, несправедливи закони, глупави военачалници, своеволни стотници, метежи, бунтове, вражески набези. Почакай, и ще видиш!