Велизарий

Глава дванадесетаВелизарий става консул

Макар че вандалите бяха напълно разгромени, дивите маври във вътрешността на страната продължаваха да представляват заплаха за нашите хора и за осемте милиона миролюбиви ромейски африканци в диоцеза. Маврите, които наброяваха може би два милиона, се намираха в непрестанна война с вандалите и откакто те бяха започнали да западат, постепенно нахлуваха в техните земи. Щом Велизарий стъпи на брега, маврите — с малки изключения (като племето на планината Папуа) — се присъединиха към него, обещаха да му помагат в сраженията с неговите врагове и му дадоха децата си за заложници. Тези маври живеят главно в Северозападна Африка срещу испанския бряг, но са се заселили и във вътрешността по цялото крайбрежие от Триполи до Атлантическия океан. Те претендират, че са потомци на онези ханаанци, които Иисус, син Навинов, изгонил от Палестина. Още от времето, когато император Клавдий, наскоро след разпятието Христово, завладял и присъединил към империята Северозападна Африка, върховните вождове на маврите са били признавани от своите васали само ако са притежавали символите на властта, връчени им от самия император. Тези символи включват сребърен жезъл със златни инкрустации, корона от сребърен филигран със сребърна лента в основата, бяла тесалийска наметка, златна брошка на дясното рамо с образа на императора, златовезана туника и чифт позлатени ботуши. През последните сто години вождовете приемали неохотно тези предмети от ръцете на вандалските крале, наследили суверенитета над Африка, но васалите им често оправдавали непокорството си с това, че тези символи не са автентични, особено брошките. Затова Велизарий спечели благоразположението на вождовете, като им връчи жезли, корони, наметки, брошки, туники и ботуши направо от Константинопол, и макар че не се сражаваха на негова страна в двете битки, сложили край на вандалската власт, те не се биха и срещу него.

Ако Велизарий беше оставен да управлява мирно Африка от името на Юстиниан, той сигурно щеше да направи чудеса и да превърне диоцеза в постоянна твърдина и съкровищница на империята. Щеше да си запази приятелството на маврите и да подобри начина им на живот. Възнамеряваше да набере от техните среди една постоянна отбранителна конница, която да бъде обучена в съвременните способи за водене на бой и чиято лоялност щеше да си осигури, като й раздаде земи и пари. Ромейските африканци щяха да попълнят пехотния гарнизон — наборите вече се обучаваха. Но всички тези замисли се провалиха, тъй като завистта на подчинените му и подозрителността на Юстиниан му попречиха да доведе работата докрай. Двама от неговите военачалници, тайни агенти на Йоан Кападокиеца, изпратиха поверително донесение до Юстиниан, в което твърдяха, че Велизарий седял открито на трона на Гелимер, очевидно възнамерявайки да го запази за себе си и за своите наследници, че след превземането на вандалския лагер той публично наругал, и то по най-брутален и тираничен начин, собствените си командири и войници, че бил сключил таен договор с дивите маври, обещали да подкрепят узурпаторските му намерения, и че се отнасял с подозрителна снизходителност към пленените вандали. Тези военачалници очакваха, че доверчивият Юстиниан ще изпрати заповед за задържането и екзекутирането на Велизарий. Надяваха се да получат подобаваща награда за своята усърдност — например да им бъдат поверени префектурите на Картаген и Хипон. Техните имена бяха Йоан, племенникът на Виталиан, широко известен като Йоан Кървавия, и Константин. В случай че донесението се загубеше по пътя, те бяха изпратили до Юстиниан две копия с идентично съдържание в отделни пратки, една от които стигна до своето местоназначение. Другата обаче попадна в ръцете на господарката — тя изпитваше подозрение към двамата командири и успя да залови писмото малко преди то да отплува.

Съдържанието му разтревожи силно Велизарий. Той не можеше да отрече, че е сключил споразумение с маврите за набиране на конници, нито че е пуснал на свобода голям брой от по-възрастните вандалски пленници, нито пък че е наругал своите военачалници и войници в интерес на дисциплината, изправен на малкото възвишение онази паметна утрин в лагера при Трикамера. Само заключението за неговата нелоялност беше погрешно. Той реши да не предприема нищо срещу Йоан Кървавия и Константин и дори да не им даде да разберат, че е видял писмото. Няколко месеца по-късно пристигна хвалебствено послание от Юстиниан, в което не се споменаваше нищо за отправените към Велизарий клевети — императорът му предлагаше да постъпи както намери за добре: или да се върне в Константинопол с плячката и пленените вандали, или да ги изпрати с някой подчинен и да остане в Африка. Господарката Антонина настоя той да се завърне незабавно, за да свали от себе си всяко подозрение. Никак не й се искаше нейната приятелка Теодора да я помисли за нелоялна или за неблагодарна. Заедно с посланието Юстиниан пращаше конни подкрепления от четири хиляди души, предвождани от способни командири, в това число Хилдигер, годеник на дъщерята на господарката, Марта, така че Велизарий се почувствува вече в правото си да вземе със себе си по-голямата част от своята лична конница, както и масагетските хуни, за да охраняват вандалските пленници.

Като свой заместник на комендантския пост той избра евнуха Соломон, в когото имаше пълно доверие, и напролет, след като предаде на Соломон подробните инструкции за управлението на Африка, получени от Юстиниан, Велизарий се качи на кораба заедно с господарката Антонина.

Ние, завръщащите се в Константинопол, не завиждахме на Соломон за предстоящите му задължения в Картаген, тъй като Юстиниан бе дал ясни указания до управителя на нововъзвърнатото кралство да не разчита на Константинопол за по-нататъшни подкрепления, а да свика местни набори и да намали числеността на гарнизона, като възстанови защитните укрепления и построи отбранителни пунктове по границата. Осемдесет хиляди вандалски конници не бяха успели да спрат набезите на маврите, а сега с тази задача трябваше да се справи нашата десетократно по-малобройна войска, от която се искаше да върне и заграбените от маврите земи. Очакваше се Африка отново да започне да плаща данъци, а арианската ерес и донатистката схизма да бъдат безмилостно изкоренени. Част от личната конница на Велизарий оставаше, тъй като в последния момент в Картаген пристигна вест за ограничен бунт на маврите във вътрешността на страната. По искане на Соломон Велизарий остави Руфин и Айган с петстотин отбрани воини със задачата да действуват като наказателна част. Този брой изглеждаше достатъчен.

Обратният ни път минаваше през Триполи и Крит — едно лишено от събития пътешествие — и през месец юни на лето господне 534-то ние навлязохме отново в Босфора. На пристанището бяхме приветствувани с шумно въодушевление, а в двореца ни бе устроено царско посрещане. Господарката Антонина и императрица Теодора се прегърнаха просълзени, а Юстиниан бе така въодушевен от невероятното богатство на разтоварените съкровища и толкова развълнуван от петнайсетте хиляди яки пленници, че забрави за подозренията си към Велизарий, нарече го „наш предан благодетел“ и го хвана за ръка. Ала в качеството си на главнокомандуващ армията той приписа официално цялата заслуга за победата над вандалите на себе си и в преамбюла към своите нови Дигести (публикувани в деня на Трикамерската битка) се бе вече титулувал „Завоевател на вандали и африканци — Благочестив, Победоносен, Честит и Славен“. Без да спомене нито дума за нечия друга заслуга за победата, той говореше там за понесените от него „теглила, нощни бдения и пости“, благодарение на които тя била постигната. Триумфът трябваше да бъде негов, а не на Велизарий, понеже на нито един гражданин не е бил устройван пълен триумф от основаването на империята насам, за да не се възгордее от победата и да не стане претендент за престола. Както вече казах, именно императорът е винаги победоносният главнокомандуващ, дори ако неговото участие във военните действия се свежда до изпращане и благословия на отплуващия експедиционен корпус и приветствуването му при неговото благополучно завръщане след повече от една година.

Все пак Теодора настоя той да вземе в триумфа същото пасивно участие, каквото бе взел и в победата, и да остави Велизарий да води процесията. Юстиниан се съгласи. На годишнината от превземането на Картаген Велизарий излезе от частната си резиденция недалеч от Теодосиевата стена и Златната порта и тръгна в процесията по дългата две мили Главна улица. Той вървеше пеш, предхождан от свещеници и епископи, пеещи тържествено Te Deum30 и размахващи кадилници, а не както изискваше древният обичай — седнал в колесница, с тържествени фанфари. Улицата беше украсена с цветя, цветни копринени драперии, венци и славословия и препълнена с въодушевено скандиращи тълпи. На всеки от големите площади, през които минахме — Аркадиевия, Говежди пазар, Амастриевия, Площада на братската любов, на Телеца (където се бяха стекли преподавателите и учениците от Висшата школа) и най-после на Константиновия площад, където се бе строило за парад градското опълчение, — бяхме посрещани с фанфари, дарове и приветствени слова от първенците на отделните квартали. Зад Велизарий, който бе придружаван от Йоан Кападокиеца и от други изтъкнати пълководци, яздеха конниците от личната му гвардия, морските стрелци и масагетските хуни (те се готвеха да се върнат на другия ден в своята родина оттатък Черно море), следвани от вандалските пленници, оковани във вериги и предвождани от облечения в пурпурна мантия Гелимер и неговите братовчеди, зетьове, баджанаци и племенници. Шествието се завършваше от цялата африканска плячка, натрупана в каруци.

Това бе необикновена плячка — най-богатата, показвана някога в триумфална процесия, тъй като заграбените в трикамерския лагер богатства бяха нищо в сравнение със скъпоценностите, взети от градските съкровищници, царските дворци и именията на благородниците в Картаген, Хипон, Була, Грасе и другаде. Тук бяха събрани печалбите от презморската търговия на вандалите и техните приходи от Африка през последните сто години, както и плячката от неуморната пиратска дейност на Гензерих. Вандалите представляваха една малобройна и потисническа аристокрация в тази плодородна, процъфтяваща страна и всичко, което поради леност не бяха вложили в обществени проекти, бяха трупали с десетилетия. И сега на колите бяха натоварени милиони либри сребро на слитъци, цели торби със сребърни и златни монети, златни кюлчета, златни купи, съдове и солници, обсипани със скъпоценни камъни, златни тронове, великолепни златни колесници, златни статуи, евангелия, подвързани в злато и украсени с перли, цели купища златни нагръдници и колани, инкрустирани със злато брони — с една дума, всякакви прекрасни и изящни предмети, които бихме могли да си представим, включително безценни антики от разграбването на императорския дворец и Капитолийския храм на Юпитер в Рим по времето на крал Гензерих. Имаше и многобройни свещени реликви: кости на мъченици, чудотворни икони, автентични облекла на апостоли, гвоздеите от кръста на свети Петър, на който той е бил разпнат с главата надолу.

Но най-чудесната и най-тачена част от плячката се състоеше от самите свещени приноси на юдейското богослужение, направени от Мойсей на планината по изричната повеля на господа и поставени по-късно в Ерусалимския храм. Те са описани в двайсет и петата глава на Изход: свещената трапеза от дърво ситим, обкована с чисто злато и предназначена за хлябовете на предложението, заедно със своите златни блюда, кадилници, чаши и шулци; светилникът от ковано злато със своите седем кандилца, вейки и чашки; златното очистилище и двата бдящи над него херувима с разперени отгоре крила. Всички тези неща Гензерих бе откраднал от Рим, където те са били занесени от император Тит след превземането на Ерусалим. Що се отнася до Ковчега на откровението, той бе изчезнал. Едни казват, че той, заедно с някои други светини, заграбени от Храма, е някъде в Галия, във владение на франкския крал, други — че е в етиопския град Акс, трети — че е потънал в река Тибър в Рим, а четвърти — че отдавна е бил отнесен на Небето, далеч от оскверняващия допир на светотатствени ръце.

Сенатът посрещна шествието и се присъедини към него на Амастриевия площад заедно с големи групи монаси и други духовници. Монасите се държаха най-скандално и не сваляха алчни погледи от плячката, особено от свещените реликви, които Юстиниан им бе обещал за техните църкви.

По времето на Римската република победителят пълководец е обикалял заедно със своите пленници столичните улици и през този ден упражнявал върховната власт. Неприятелският цар или предводител, ако се намирал между пленниците, бил принасян в жертва на края на триумфалната церемония. Колко много са се изменили обичаите от онези героични времена насам! Ето например Гелимер — когато шествието стига най-после до хиподрома, където чака Юстиниан, седнал в императорската ложа, вандалският крал влиза, неокован, заедно с всички останали. Той сваля пурпурната си мантия, тръгва нагоре към трона и коленичи пред василевса, който милостиво му позволява да се изправи и го помилва. Чрез височайша заповед на него лично и на неговото семейство се дават обширни имения в Галатия, а също и титлата сияен патриций, ако приеме да се откаже от арианската ерес. Вижте и Велизарий, победителя — той също се доближава до трона, сваля пурпурната си мантия и коленичи в краката на императора, но не му се дава земя, не получава дори няколко думи на признателност, а само му се заявява, че е изпълнил добре получените заповеди.

Може би ще запитате как се държа Гелимер при това изпитание. Той не се засмя, нито се разплака — просто поклати тъжно и учудено глава и продължи да повтаря все отново и отново като заклинание думите на пророка Еклисиаст:

Малко по-късно Гелимер замина заедно със семейството си за Галатия, където доживя до дълбока старост, запазвайки арианската си вяра. Няколко думи за останалите вандалски пленници. След като Велизарий направи своя подбор за личната си конница, най-боеспособните от тях бяха организирани в конни ескадрони и изпратени да защищават персийската граница. Останалите бяха използувани като работна ръка за изграждането на църкви или като гребци в императорските галери.

След триумфа Теодора каза на Юстиниан, че ако иска да заслужи прозвището „Велик“, трябва да прояви великодушие и да удостои Велизарий с някаква по-голяма милост. Така той го назначи за консул през идната година, дори заповяда да изсекат медал със собствения му лик на лицевата страна и Велизарий на кон и в пълно бойно снаряжение на обратната с надпис „Ромейска слава“ — изключително висока чест в престолния град. Провъзгласяването на Велизарий за консул стана на Нова година. Седнал на консулския си стол от слонова кост, носен от вандалски пленници, и стиснал скиптър от слонова кост в ръка, той направи още една кратка обиколка из града от жилището си в двореца до сградата на Сената. По време на шествието пръсна щедри дарове от личната си военна плячка — златни и сребърни монети, купи, гривни, брошки — на обща стойност сто хиляди номизми. Ала господарката Антонина, проявила такава предвидливост в случая с делвите за вода, не го остави да стигне до просешка тояга. Когато тълпата нададе викове за още, тя лично се обърна към тях и им каза, че са безсрамници и че искат да лишат Велизарий не само от всичко спечелено в Африка, но и от цялото му наследство заедно с даровете на императора. За да покажа колко предвидлива беше моята господарка по паричните въпроси, ще ви призная, че още докато бяхме в Картаген, тя взе, без знанието на Велизарий, огромно количество монети от съкровищницата на Гелимер, като избираше главно изсечените напоследък в императорския монетен двор, за да не може да се открие техният произход, и ги скъта за черни дни. Защото разходите за поддържане на домакинството на Велизарий бяха грамадни, а и нямаше човек, по-щедър от него към бедните и онеправданите.

Свещените реликви бяха разпределени между църквите според тяхното посвещение и всяка по-голяма църква получи по нещо. Но на една малка, неизвестна общност от много бедни монаси, преживяващи от просия, които живееха в порутена къща във Влахерна, не се падна никакъв дял от тези съкровища. Техният игумен дойде при Велизарий и го попита дали, в името на Христа, няма нещо дребно и за тях, понеже, докато бил в Африка, те се молели за неговия успех ден и нощ.

Той отвърна:

— Свети отче, вие сте група бедни, просещи братя, които не уважават много среброто и златото, затова няма да ви дам нещо, което би отвлякло вашите души от благочестивите мисли. Ще ви дам на заем една прочута реликва, просешкия тас на свети Вартимей, който получих в дар от самия император след битката в Дара — сложете го на видно място във вашата обител и нека той ви напомня за дадения от вас обет за бедност, търпение и добродетелност. Но помни, давам го само на заем, понеже не мога да проявя неблагодарност към негово свещено величество. Един ден тасът може пак да ми дотрябва.

Оттогава тази монашеска обител не остана никога без ядене и пиене, защото се превърна в място за поклонение под името манастир „Свети Вартимей“.

А що се отнася до златното очистилище, светилника от ковано злато със седемте кандилца, трапезата за хлябовете на предложението и останалите юдейски светини, епископът на Ерусалим успя да убеди Юстиниан да ги върне в този град. Епископът изтъкна, че те не били донесли щастие на жителите на Рим, преминал сега в ръцете на варварите, нито на вандалите, сразени от самия Юстиниан. Над тези реликви явно тегнело проклятие. Юстиниан ги изпрати обратно в Ерусалим, в същата онази сграда, където са били съхранявани някога в течение на хиляда години — Соломоновия храм, превърнат днес в християнска църква. Какъв чудесен източник на приходи за тамошното духовенство! Юдеите се оплакваха, че са все тъй лишени от свещените приноси на своето богослужение, и предричаха, че нямало да мине много време, и християните щели да бъдат изхвърлени от Ерусалим — но това пророчество не се е сбъднало още.

Когато вестта за завладяването на Африка от Велизарий стигнала до персийския двор, цар Хосроу изпитал изненада и раздразнение. Той изпрати специално поздравително послание до Юстиниан, в което поиска, полусериозно, полу на шега, полагащия му се дял от картагенската плячка. Ако не бил в мир с Персия, казваше царят, Юстиниан никога нямало да може да отдели войници за Картаген. Юстиниан прие шегата благосклонно и изпрати на Хосроу скъп сервиз от злато. Така Вечният мир остана в сила.

Едва ли е необходимо да разказвам подробно как живя господарката в Константинопол след завръщането ни от Картаген. Отново беше на разположение на Теодора, а свободното си време прекарваше с приятелки, на увеселителни излети и в театъра. Теодосий беше непрекъснато с нея и в двора се ширеха най-различни приказки за тяхното приятелство, но Велизарий считаше под своето достойнство да им обръща внимание, тъй като Теодосий бе негов кръщелник, към когото се отнасяше с пълно доверие.

По това време Велизарий получи вест, която го наскърби дълбоко: Руфин и Айган заедно с петстотинте конници от неговата лична гвардия, останали в Африка със Соломон, били избити от маврите. Соломон ги изпратил навътре в страната до един град, носещ името Кесареви извори и разположен сред обширна зърнодайна област на около сто мили от Хадрумет, със задачата да освободят голяма група ромейски африканци, пленени при едно мавърско нападение. Конниците се справили успешно с възложената им задача и отвеждали спокойно селяните по техните домове, когато в един тесен планински проход попаднали на засада от няколко хиляди маври и били изклани в завързалия се ожесточен бой. Сега маврите извършвали набези и в западните области на диоцеза, а и силите на Соломон били съвършено недостатъчни, за да осигурят защитата на ромейските африканци. Соломон писал на мавърските вождове, като изразил силния си протест срещу тези изстъпления. Напомнил им, че сега те са съюзници на Юстиниан, че са изпратили децата си в Картаген като заложници за доброто си поведение и че би трябвало да извлекат поука от съдбата на вандалите. Маврите посрещнали с насмешка това писмо. В отговора си посочили, че техният съюз с Юстиниан не им бил донесъл абсолютно никакви облаги. Като многоженци, те не отдавали голямо значение на децата, чиято загуба можела лесно да се възстанови, нито пък споделяли мекушавите чувства на привързаност към семейството, заради които Гелимер бе загубил две сражения и своето кралство. Поражението на вандалите било скръбно предзнаменование по-скоро за ромейските африканци, отколкото за маврите, твърдели те. И опустошителните им набези продължили.

Соломон излязъл срещу тях с всичките си войници. Маврите допуснали грешка, като се обединили в една голяма армия, вместо да се разделят на нападателни отряди и да плячкосват безнаказано диоцеза на части. Войска, която е недисциплинирана като маврите, не носи брони, не разполага с надеждни щитове, има само по няколко метателни копия на глава и тук-таме по някой меч, губи от своята боеспособност пропорционално на съсредоточаването си в единна маса. Те се наредили в необичаен отбранителен строй, объркал навремето вандалите в Триполи. Издигнали кръгова ограда в подножието на един хълм, поставили вътре жените и останалата небоеспособна част от своите хора и заобиколили оградата с дванайсет реда камили, навързани глава за опашка и обърнати странично към неприятеля. Когато се появил Соломон със своите войници, някои от маврите били възседнали камилите, готови да го посрещнат с копия, а други стояли приведени под коремите на животните, готови да изскочат и да почнат да мушкат. Конниците им били строени на хълма и възнамерявали да се спуснат надолу веднага щом лагерът бъде нападнат. Те също размахвали копия и мечове.

Соломон дал знак за атака, но ромейските коне, несвикнали с миризмата на камилите, се дърпали назад и нищо не можело да ги застави да нападнат. В това време маврите ни нанесли големи загуби с метателните си копия. Тогава Соломон наредил на тракийските готи — едри, силни мъже, облечени с ризници — да слязат от конете и ги повел с вдигнати щитове и извадени мечове срещу веригата от камили. За няколко минути те изклали двеста камили и разкъсали обръча. Мавърската пехота побягнала в безпорядък, а конницата им изобщо не могла да влезе в действие. Соломон пленил всички жени и всички камили, а при преследването били изклани десет хиляди маври.

След няколко седмици маврите се окопитили от поражението си и нахлули отново в областта около Кесареви извори с най-голямата войска, която някога са успявали да съберат — толкова голяма, че била не само негодна за действие, но и самоунищожителна. Соломон ги изненадал един ден призори, нападнал лагера им на един връх и ги натикал в близкото дефиле. В бъркотията на бягството тези диваци се тъпчели един друг и нито един от тях не помислил да се защищава. Колкото и невероятно да изглежда, петдесет хиляди от тях загинали, преди слънцето да се издигне високо в небето, без нито един ромейски войник да бъде одраскан. Броят на пленените жени и деца бил толкова голям, че един здрав мавърски младеж, чиято цена на пазара в Константинопол би била най-малко десет номизми, можел да се купи на място за два сребърника, колкото струва една добре угоена овца. Така бе отмъстено за Руфин и Айган.

Оцелелите маври потърсили убежище в Аврите — висока планина на тринайсет дни път югозападно от Картаген, разположена до границата със Северозападна Африка. Тази планина, чиято обиколка възлиза на шейсет мили, е много лесна за отбрана и изключително плодородна в по-горните си склонове, с многобройни извори. Сега там се установили трийсет хиляди бойци и тя станала изходен пункт за техните набези.

Обитателите на останалата част от Ромейска Африка започваха вече да съжаляват горчиво за вандалите — не само заради мавърските изстъпления, но и заради бирниците на Юстиниан, които се лепнаха за страната като гладни пиявици: Вандалите също приличаха на пиявици, но добре насмукали се с кръв; те вземаха от селяните само десетък от тяхната реколта, а и не бяха много усърдни при събирането му. Юстиниан, напротив, искаше една трета и следеше да получи парите си навреме. Освен това между войниците се ширеше недоволство, подстрекавано от вандалските им жени. Изглеждаше напълно справедливо войните победители да получат плодородните земи и хубавите домове на онези, от които ги бяха отнели. Ала по заповед на Юстиниан тези имоти бяха конфискувани и след това продадени от името на императорската хазна. Войниците не получиха нищо от онова, на което се надяваха, а вместо това бяха изпратени да строят и охраняват далечни укрепления и да обработват бедната и безводна земя около тях. Вандалките вдигнаха небивала врява срещу тази въпиеща несправедливост и накараха новите си мъже да искат подходящо обезщетение. Но Соломон не бе упълномощен да задоволи техните искания.

Войниците имаха още една, справедлива според мен причина за недоволство — глупавото пристрастие на Юстиниан към православната вяра. Сред хората на Соломон имаше, както знаете, един ескадрон от петстотин тракийски готи, триста херули, предвождани от Фарас, и още около двеста други варвари, дошли оттатък Дунава, и всички те бяха ариански еретици. Юстиниан обаче бе изпратил заповед да се изкорени арианството, а ариански те свещеници да бъдат подложени на преследване. Той забрани да се дава причастие на арианите, освен ако не се отрекат от вярата си, и да бъдат кръщавани децата им. Това правило се отнасяше не само за оцелелите вандали — старци и баби, както и жените и заварените деца на войниците, — не само за ромейските африканци, приели тази ерес, но и за въпросните храбри воини, непознаващи досега подобно оскърбление.

Докладите на Соломон за положението в Африка бяха толкова обезпокояващи, че Велизарий отправи прошение към Юстиниан да разреши на арианите във войската да получават причастие от своите свещеници, както беше обичайно. Но Юстиниан възрази, че това би било нечестива постъпка, застрашаваща спасението на собствената му душа. Велизарий не можеше да настоява. Тогава той поиска от Юстиниан да намери подкрепления за Соломон (който трябваше да подготви на всичко отгоре и експедиция срещу бандитите в Сардиния) и да ги изпрати на граничните постове, а старите войници да бъдат настанени на гарнизон в Картаген и да им се дадат ако не дворци и паркове, то поне прилични къщи и земи, така че да няма недоволство. Юстиниан привидно се съгласи и събра двайсет хиляди души от Тракия и от границата с Персия, като ги замести с новите вандалски ескадрони. При една публична аудиенция той дори заяви на Велизарий, че скоро ще трябва да се завърне в Картаген с тези войници и да поеме управлението от Соломон. Но всичко това се оказа измама. Юстиниан имаше предвид друга война. Войската бе предназначена не за Африка, а за покоряването на Сицилия.

Вече споменах, че Велизарий бе поискал, от името на Юстиниан, полуостров Лилибей. Искането му бе отпратено от готския управител на Сицилия до кралица Амаласунта — регентка на Италия, Сицилия, Далмация и Югоизточна Галия от името на невръстния си син Аталарих; именно с нея Юстиниан бе сключил договор, по силата на който Велизарий можа да се снабди с провизии в Сиракуза по време на експедицията срещу Картаген. Кралица Амаласунта застъпваше официално становището, че след рухването на вандалското кралство тя става законен наследник на Лилибей. Но всъщност тя не искаше да се кара с Юстиниан, тъй като положението й на кралица на готите бе твърде деликатно — този народ винаги бе смятал, че е под неговото достойнство да бъде управляван от жена.

Нейният баща, великият крал Теодорих, беше необикновен варварин. Той принадлежеше към същото онова остготско племе, което бе спечелило голямата победа при Адрианопол, спомената в една предишна глава, а след това бе сключило съюз с източния император, задължавайки се да охранява неговите граници. Няколко години по-късно по предложение на императора на Изтока почти цялото племе, предвождано от Теодорих, се бе преселило с каруци в Италия, за да се сражава с един варварски пълководец, свалил императора на Запада от неговия престол. Само няколко хиляди души останаха по нашите земи. Крал Теодорих срази и уби узурпатора и завзе Италия за себе си и за своя народ. След справедливо, мъдро и дълго царуване той възстанови благоденствието на цяла Италия и макар да беше официално васал на императора в Константинопол, запази пълна свобода на действие. Въпреки че беше необразован, Теодорих закриляше науките. Готите — които подобно на всички германци предпочитат варварските добродетели пред тези на цивилизацията — не можеха да го обвинят в мекушавост, защото той бе най-добрият конник и най-точният стрелец във всички свои владения и бягаше от охолството като от чума. Но най-благородното му качество бе неговата верска търпимост — макар и ариански еретик, той разрешаваше пълна религиозна свобода на православните християни, както и на всички заслужаващи уважение еретици в страната.

Амаласунта бе наследила мъжеството и способностите на баща си, а на всичко отгоре беше и много красива. Нямаше обаче много приятели сред готските благородници — когато след смъртта на Теодорих короната украси главата на десетгодишния й син Аталарих, от чието име управляваше, те се месеха във всички нейни разпореждания, включително и по въпроса за образованието на Аталарих. Теодорих бе искал да направи от него високообразован човек, способен да разговаря на равна нога с императора, папата и ромейските сенатори, затова му бе намерил строги учители, ала варварските аристократи настоявали да се остави момчето да се налудува на воля със своите връстници, да се научи да пие и да развратничи, да се надува и перчи с меч на бедрото, както бяха правили на младини самите те.

В резултат на всичко това Аталарих стана един, млад обесник. Започна да се отнася с презрение към майка си и подстрекаван от другарите си, открито заплашваше, че ще й отнеме управлението на държавата. Тя се отнасяше към него с ласкаво пренебрежение, но тайно се готвеше да напусне Италия с четвърт милион номизми и да потърси убежище при Юстиниан в Константинопол. Дори уведоми императора за своите намерения, а той й отговори, че ще я посрещне най-топло. Накрая обаче Амаласунта успя да премахне тримата млади благородници, които й причиняваха най-големи неприятности, затова реши, че няма смисъл да бяга. Но има много път от Равена, където се намираше дворът на Амаласунта, до Константинопол. Юстиниан очакваше с нетърпение пресни новини. Изпрати посланик при кралицата, уж да обсъдят въпроса за Лилибей, а всъщност със задачата да разбере защо не бе дошла. Изпрати и двама епископи — уж за разговори с папата по някои заплетени богословски въпроси, а всъщност за тайни преговори с някой си Тевдат, племенник на Теодорих, наследил обширни владения в Етрурия — крайбрежна област на север от Рим. Неотдавна Амаласунта бе извикала Тевдат в Равена, където го бе упрекнала, че е заграбил незаконно земи на някои римски граждани, негови съседи, както и земи, принадлежащи на короната, и бе поискала от него да ги върне и да поднесе своите извинения.

Посланикът и епископите се завърнаха с добрата вест, че Тевдат е готов срещу постоянен доход и имот в Константинопол, както и от омраза към Амаласунта, да предаде Етрурия на Юстиниановата войска, когато той реши да изпрати такава, и че Амаласунта дала тайното си съгласие да прехвърли суверенитета върху Италия на Юстиниан при същите условия, понеже трудно удържала вече сина си. Но нейният официален отговор по спора за Лилибей беше, че Юстиниан нямал никакво право върху него.

Тогава едно неочаквано събитие промени цялостния ход на събитията. Младият Аталарих, чието здраве бе подкопано от пиянството и разврата, започна да линее и умря. Амаласунта, която управляваше единствено в качеството си на негова майка, бе сведена съгласно готските закони до положението на обикновена гражданка. Тя реши да се омъжи незабавно за някой готски благородник и по този начин да остане кралица. В обкръжението й нямаше по-подходящ съпруг от същия този Тевдат, неин братовчед (за интригите му с Юстиниан тя не знаеше нищо, както впрочем и той за нейните), вече не млад, лишен от войнственост човек, който, за разлика от всички останали готи, се бе пристрастил към изучаване на философия и към писане на латински хекзаметри. Без съмнение той щеше да се почувствува поласкан от брачния съюз с нея и щеше да я остави да царува от негово име, без да й се меси. Затова тя му предложила да сключат брак, като подчертала, че по този начин той ще бъде надеждно защитен както от готската аристокрация, която го презираше заради неговата ученост, така и от италийците, които го ненавиждаха заради алчността ту. Никой нямал по-големи основания да претендира за престола, казала му тя, но без нея той не можел да се надява нито да го заеме, нито да го задържи. Тевдат се съгласил, без да крие голямото си задоволство; така той бе провъзгласен за законен крал и приветствуван бурно от готите, понеже нямаше друг претендент с кралска кръв. Но Амаласунта попадна в собствената си клопка. Какво му оставаше на Тевдат, сложил веднъж короната на главата си, освен да наруши дадената й свещена клетва да не се меси в държавните работи! Той я изключи от кралския съвет и нареди да бъде закарана на един малък остров в някакво етрурско езеро от неговите владения, където бе строго следена.

Когато Юстиниан научи за постъпката на Тевдат, той бе по-доволен, отколкото си даваше вид. Изпрати нов посланик в Италия със задачата да уведоми Амаласунта, че ще й бъде оказана пълна подкрепа срещу нейните врагове като посланикът получи инструкция да не крие това известие нито от Тевдат, нито от неговите благородници. По този начин императорът се надяваше, че ще му се удаде да хвърли в смут цялото кралство. Но когато посланикът пристигнал в Италия, Амаласунта била вече мъртва: родствениците на тримата младежи, убити по нейно нареждане, убедили Тевдат да ги остави да й отмъстят за тяхната смърт. Един летен следобед тя била изненадана, както се къпела с придворните си дами в езерото и нападателите натиснали главата й под водата и я удавили.

Въпреки че Юстиниан продължаваше да се кълне в голямата си любов към Теодора, тя също почувствува облекчение от смъртта на кралицата, в чието лице виждаше съперница. Вярно е, че Амаласунта, която Юстиниан познаваше още като дете, беше от по-добро потекло, малко по-млада и далеч по-красива от Теодора. Йоан Кападокиеца дори пусна слух, че именно Теодора е организирала убийството.

Юстиниан имаше най-после повод за война — насилствената смърт на една невинна жена, негова съюзничка. Той виждаше добро знамение в непопулярността на крал Тевдат и липсата на всякакви способности у него; стиховете му, както уверяваха, дори не можели да се скандират, а философските му напъни не стрували нито грош. Ала до ушите на Тевдат бе стигнал слух, в който той повярвал, и който бе плод на Теодорината ревност към Амаласунта, че коварният Юстиниан наистина възнамерявал да нахлуе със своята войска в Италия и да се ожени за Амаласунта, след като се разведял първо с Теодора, и че се готвел да преследва готите като еретици. Той изложил тази версия пред двора си, за да оправдае убийството на своята съпруга. Постъпката му била одобрена, тъй като вече било станало ясно поне това, че Амаласунта е поддържала предателска преписка с Юстиниан. Но официално Тевдат уведомил пратеника на императора, че убийството е било извършено без негово знание и противно на желанието му.

Надявам се, че по този начин обясних достатъчно ясно защо Велизарий получи заповед да поведе войската към Сицилия, която се намираше непосредствено до владенията на крал Тевдат и чието население, освен това бе крайно недоволно. Сицилия, житницата на Рим, страдаше от известно време от слаби реколти, дължащи се на лошото време и на изтощението на почвата, така че селяните се затрудняваха при плащането на десетъка, наложен от готите. През есента на годината, в която беше консул, Велизарий отплува за този остров. Антонина тръгна с него (а пък аз с нея) заедно със сина си Фотий и с Теодосий, но под командата на Велизарий се намираха само дванайсет, а не двайсет хиляди души. В последния момент Юстиниан отдели осем хиляди и ги изпрати на Мунд (военачалникът на Илирия, помогнал на Велизарий при потушаването на въстанието Ника) с нареждане да ги поведе срещу готите в Далмация с цел да се отвлече вниманието на неприятеля. Далмация, заедно с цялото североизточно крайбрежие на Адриатическо море, бе тогава под властта на готите. Юстиниан възнамеряваше да удари готите и на още едно място. Той писа на франките, които след покръстването на крал Кловис бяха приели православното християнство, че сега им се предоставя възможност да нахлуят в готските земи между Алпите и Рона и че това ще бъде свещена война срещу арианската ерес — война, благословена от техния духовен баща, папата.

Вятърът беше попътен и пътуването — приятно. Слязохме на брега в Катана в началото на месец декември. Тамошните жители, които не бяха забравили колко почтено се бяхме отнесли към тях при първото си посещение, ни посрещнаха радушно. Те се заоплакваха горчиво от готите и ни помолиха този път да останем малко повече при тях, защото никой освен Велизарий не знаеше, че няма да продължим за Картаген, както бе разгласено. Накрая Велизарий обяви открито своите намерения, провъзгласи се за техен покровител и разпрати вестоносци до всички по-големи градове с поканата да се предадат. За няколко дни цяла Сицилия капитулира без нито една схватка с изключение само на Панорм. Тук се съсредоточиха всички готски сили на острова, търсейки убежище зад солидните градски укрепления. Но дори и Панорм се предаде след неочаквано кратък срок. Велизарий навлезе с кораби в пристанището, пътят към което не беше преграден, и установи, че мачтите на повечето наши съдове са значително по-високи от близките градски стени. Какво по-лесно от това да се вдигнат няколко лодки със скрипец между гротмачтата и фока и да се напълнят с изкусни стрелци? (Все пак един толкова прост план едва ли би хрумнал на някой обикновен военачалник.) Стрелците държаха под обстрел улиците на града и не позволяваха на никого да си покаже главата от вратата; нямаха контрол само над страничните улички. Велизарий заплаши, че ако Панорм не се предаде в най-скоро време, той ще бъде обсипан с огнени стрели и опожарен до основи. И градските жители принудиха готите да се предадат.

Може би смятате, че последният кратък пасаж не е достатъчно изчерпателен разказ за това как един плодороден остров с множество градове и не по-малко от седемдесет хиляди квадратни мили площ бе върнат от нашите войски на имперската корона след продължителен период на варварско управление. Не мога обаче да си спомня за нито едно важно обстоятелство, което да съм пропуснал и което би изисквало добавянето на още един пасаж. Всъщност Сицилия бе превзета не толкова от войската на Велизарий, колкото от името му, и не без съдействието на късогледия фанатизъм на православните християни, които очакваха по-добро отношение от страна на Юстиниан, техния едноверец, отколкото от арианския крал. И така, на последния ден от годината, когато мандатът на Велизарий като консул изтичаше, той влезе, без да срещне съпротива, в столицата Сиракуза и там, както се казва, ликторите го напуснаха31. С влизането си той започна да пръска сред тълпите злато и сребро от личното си имущество, придобито от готите, които му се бяха противопоставили в Панорм, и бе бурно приветствуван от народа като негов избавител.

Пратеникът на Юстиниан останал в Италия и бил свидетел на големия смут, обзел крал Тевдат при новината за слизането на Велизарий при Катана. В същото време пристигнала вест и от Далмация, че Мунд е нападнал Спалатум. Тевдат се почувствувал заплашен от съдбата на свои родственик, вандалския крал Гелимер (двамата с Гелимер имаха една обща леля). Без да се допита до кралския съвет, той направи тайно предложение на пратеника да отстъпи Сицилия на Юстиниан, да му изплаща ежегодно триста либри злато и да му предостави три хиляди готски конници заедно с конете им за постоянна служба в Северна Африка или на персийската граница, по избор на Юстиниан, като поддържа броя им постоянен с нови попълнения от хора и коне. Тевдат се отказвал също от правото си да осъжда на смърт италийски свещеници и патриции, както и да въздига в ранг на патриций, когото и да било без съгласието на Юстиниан или на неговите наследници. Приел дори, когато заема почетното място на хиподрома в Рим, официалните приветствия на двете партии да споменават името на Юстиниан наред с неговото, както и до всяка негова статуя да бъде поставена и статуя на императора, и то от дясната, почетна страна. По този начин той всъщност признавал първенството на Изтока над Запада. Тевдат приемал тези задължения в писмена форма. Той бил много уплашен и искал да бъде посрещнат с благодарност в Константинопол, ако някога му се наложи да избяга от Италия и да потърси убежище там.

Ала когато пристигнали нови съобщения за падането на Панорм и за безкръвното завземане на Сицилия, всяко мъжество го напуснало. Той започнал да се тревожи, че предложените условия, имащи за цел да предотвратят нахлуването на Юстиниановите войски в Италия, може да се окажат недостатъчни — да предлага Сицилия на Юстиниан, след като той бе вече стъпил в нея, би могло да бъде сметнато за проява на безочие. А и колко стрували обещаните три хиляди войници, ежегодната дан от някакви си двайсет хиляди номизми и отказът от правото му да наказва и да издига патриции? Тевдат повикал обратно пратеника, който бил тръгнал вече да се връща и му доверил всичко, след като го накарал да се закълне най-тържествено, че ще запази тайната му. Тайната била, че ако Юстиниан отхвърли тези условия, Тевдат ще бъде готов да предложи по-добри. Ще се откаже от кралската титла и ще прехвърли на Юстиниан суверенитета върху цяла Италия. Всичко, което искал в замяна, било да му се осигури охолен живот като частно лице, за предпочитане близо до някоя школа в Мала Азия, в имение с гарантирана годишна аренда не по-малко от осемдесет хиляди номизми. Негов личен вестоносец щял да придружи императорския пратеник, носейки писмо с тези условия, но това писмо трябвало да се покаже само ако Юстиниан не приеме първото предложение.

Пратениците се избират заради тяхната преданост и самопожертвователност към царствения им господар, така че посланикът на Юстиниан не се поколебал да изложи на гибелна опасност душата си, като наруши дадената на Тевдат клетва. Той посъветвал Юстиниан да отхвърли първото предложение, тъй като пратеникът на Тевдат бил упълномощен да му представи по-добро. То било представено и Юстиниан побързал да го приеме. Не му се искало обаче да се съгласи без пазарлък с размера на арендата, но Теодора не се сдържала и му се надсмяла за неговата прекалена пресметливост — да рискува загубата на цяла Италия заради няколко торби жълтици!

Дотук всичко бе вървяло извънредно благоприятно за Юстиниан и ние едва ли бихме могли да го упрекнем заради вярата му, че бог се отнася с особено благоволение към него — вяра, подклаждана от угодничеството на неговите царедворци. Но преди пратеникът да успее да се върне в Италия и да потвърди окончателно договора с Тевдат, цялостното политическо положение отново претърпя внезапна промяна. Две вести убедили Тевдат, че се е държал все пак като последен глупак и е надценил възможностите на Юстиниан да му навреди.

Първата вест се отнасяла до Мунд. След превземането на Спалатум той се натъкнал на многобройна готска войска, която победил в тежък бой с големи загуби и от двете страни, но самият Мунд паднал убит при преследването на разбития враг. Съобщението гласяло, че императорската армия е с толкова понижена численост и дух след тази злополучна победа, че се завърнала в Илирия, без дори да остави гарнизон в Спалатум. Съгласно другата вест в Северна Африка бил избухнал сериозен бунт и Велизарий се готвел да изтегли войските си от Сицилия, за да въдвори ред там. Какво вярно имаше в тази вест от Африка, скоро ще ви кажа. Но въздействието й върху Тевдат било толкова голямо, че той се обърнал с най-обидни думи към пратеника на Юстиниан, когато последният пристигнал, и дори го заплашил, че ще нареди да бъде убит по едно безпочвено обвинение в прелюбодейство с някаква придворна дама. Кралят се разкайвал горчиво за писмените си предложения до Юстиниан и обвинил пратеника, че лъжел и че двете подписани от него писма били подправени.

Готските благородници от кралския съвет повярвали на Тевдат. Те не можели да допуснат, че избраният от тях крал е толкова малодушен и вероломен, колкото можеше да се заключи от посланието на Юстиниан, с което императорът приемаше да вземе Италия под своя власт и да даде на Тевдат исканото от него имение. Решили, че всичко това е само изкусна маневра от страна на Юстиниан, целяща да внесе раздор между тях и техния крал. Затова пратеникът и свитата му били поставени под строг надзор, а Тевдат изпратил предизвикателно послание по един обикновен търговец, в което обвинявал Юстиниан в двуличие и вероломство; Тевдат си даваше сметка, че готите ще го убият, ако не отмъсти незабавно за поруганата си чест, и то по най-решителен начин. Изпрати също военна част да завземе обратно изоставения от ромеите Спалатум, започна да преследва православните свещеници в цяла Италия и заплаши папата, че ще го накаже със смърт или ще му отнеме тиарата, ако продължава да води тайни преговори с Константинопол.

Въпреки всичко готите нямаха много доверие на Тевдат, който пишеше стихове на латински, спореше с гръцките витии и се гордееше с отвлечените си познания. Няколко бойни германски балади заедно с „Отче наш“ и арианското Верую на същия език бяха напълно достатъчни за задоволяване на техните културни потребности. За разлика от вандалите те не се бяха изродили под изтънчената омая на цивилизацията, но и не бяха се възползували от шейсетгодишния си престой в Италия, за да добавят към здравия си разум и малко начетеност. Неуважението, което изпитваха към Тевдат, се дължеше не толкова на безполезната му ученост, колкото на самия факт, че се е занимавал с науки. По същата причина те не съумяха да усъвършенствуват варварското си бойно майсторство с военни познания, почерпени от книгите. По-точно готите не бяха изучавали изкуството на обсадната техника и строежа на укрепления.