Вила „Тъга“

X

И ето че една вечер се случи, и то съвсем простичко. Тя ми каза:

— Ще вечеряме при чичо.

Четяхме списания на балкона и на едната от кориците — спомням си — имаше портрет на английската актриса Белинда Ли, която беше загинала при автомобилна катастрофа.

Облякох фланеления си костюм и понеже яката на единствената ми бяла риза беше напълно захабена, сложих си спортна риза с цвят на слонова кост, която добре подхождаше на синьо-червената ми връзка от „Интернашънъл Бар Флай“ Беше ми много трудно да я вържа, защото яката на спортната риза беше прекалено мека, но държах да изглеждам добре. Освежих фланеленото си сако с морскосиня кърпичка, която бях купил заради наситения й цвят. За обувките се колебаех между едни парцаливи мокасини, платнени сандали и почти нови обувки с дебели каучукови подметки. Избрах последните, счетох ги за по-достойни. Ивон ме помоли да си сложа монокъла: това щяло да заинтригува чичо й, щял да сметне, че съм „капия“. Но аз ни най-малко не държах на това и исках този човек да ме види такъв, какъвто съм — скромен и порядъчен младеж.

Тя избра бяла копринена рокля и моравочервеникавия тюрбан, който носеше в деня на купата „Улиган“. Гримира се по-дълго от обикновено. Червилото й беше със същия цвят като тюрбана. Сложи си и дългите до лактите ръкавици и това ми се стори странно, след като отивахме на вечеря у чичо й. Излязохме с кучето.

Когато прекосявахме фоайето на хотела, няколко души просто занемяха. Кучето вървеше пред нас с игрива стъпка. Случваше му се, когато излизахме в необичайни за него часове.

Качихме се на въздушната железница.

Вървяхме по улица Пармьолан, продължение на улица Роаял. С всяка стъпка пред мен се откриваше съвсем нов град. Оставяхме след себе си всичко, което създава изкуствения чар на балнеолечебния курорт, целия този жалък оперетен декор, където заспа завинаги в своята тъга един престарял египетски паша в изгнание. Магазините за хранителни продукти и за мотоциклети изместваха луксозните витрини. Да, броят на магазините за мотоциклети беше просто невероятен. Имаше дори по два един до друг, а пред тях на тротоара излагаха преоценена стока. Бяхме подминали автогарата. Един автобус чакаше със запален мотор. Отстрани бяха изписани името на фирмата и местата, където спираше: Севрие, Пренжи-Албервил. Стигнахме до ъгъла на улица Пармьолан и авеню Маршал Льоклер. Само един малък отрязък от това авеню се наричаше Маршал Льоклер, защото всъщност си беше Магистрала 201, която водеше към Шамбери. От двете й страни имаше явори.

Кучето се клатеше и вървеше колкото може по-далеч от пътя. Декорът на „Ермитажа“ много повече подхождаше на неговата леност, присъствието му в предградията будеше любопитство. Ивон не казваше нищо, но кварталът явно й беше познат. Години наред сигурно беше изминавала същия този път на връщане от училище или от някоя забава (думата „забава“ не е уместна. Тя е ходела на „бал“ или на „дансинг“). А аз вече бях забравил фоайето в „Ермитажа“, нямах представа къде отиваме, но приемах предварително да живея с нея, ако ще и на Магистрала 201. Стъклата на стаята ни щяха да дрънчат при преминаването на тежкотонажните камиони, както в малкия апартамент на булевард Сул, където бях живял няколко месеца с баща си. Беше ми леко. Само новите обувки малко ми убиваха на петите.

Нощта се беше спуснала и от двете страни стояха сякаш на пост двуетажни или триетажни жилища, малки бели сгради с колониален чар. Има такива постройки в европейската част на Тунис или дори в Сайгон. Тук-таме къщи, подобни на хижи посред миниатюрни градинки, ми напомняха, че се намираме в Горна Савоя.

Минахме край тухлена черква и аз запитах Ивон как се казва — „Сен-Кристоф“. Прииска ми се да е приела там първото си причастие, но не й зададох въпрос така ли е, страх ме беше да не се разочаровам. Малко по-надолу беше кино „Сплендид“. С мръснобежов фронтон и с червени врати с кръгли прозорчета, кино като всички кина, които можем да видим по авеню Маршал-дьо-Латр-дьо Та сини, Жан Жорес или по Маршал Льоклер, точно преди да се влезе в Париж. Сигурно е ходила и там като шестнадесетгодишно момиченце. В „Сплендид“ тази вечер даваха един филм от нашето детство — „Пленникът от Зенда“, представих си как си купуваме два билета за партера. Залата беше пред очите ми, сякаш я познавах открай време, виждах столовете с дървени облегалки и обявите от двете страни на екрана: „Жан Шермоз, цветар, улица Сомейе №22“; „Пералня“, улица Президент Фавр №17; Дьокуз, „Радиоапарати, Телевизори, Уредби“, авеню Анри №23… Редуваха се кафенета. През стъклата на последното се виждаха четирима младежи с модни прически, които играеха на ръчен футбол. Навън бяха поставени зелени маси. Насядалите около тях хора разглеждаха любопитно кучето. Ивон беше свалила дългите си ръкавици. Изобщо тя навлизаше в естествената си среда, също като че ли беше облякла бялата си копринена рокля, за да отиде на увеселение в околностите или на вечеринка по случай 14 юли.

Близо сто метра вървяхме покрай тъмна ограда. По нея бяха налепени афиши. Афиши на кино „Сплендид“. Афиши, съобщаващи за енорийския празник и за пристигането на цирка „Пиндер“. Разкъсан портрет на Луис Мариано. Стари, полузаличени надписи: „Свобода за Анри Мартен… Ridgway go home… Алжир на французите …“Пронизани със стрела сърца с инициали. На това място бяха поставили модерни бетонни електрически стълбове, те бяха леко извити. Хвърляха върху оградата сянката на яворите и на листата, които шумоляха. Много топла нощ. Свалих сакото си. Бяхме стигнали пред входа на внушителен гараж. Вдясно на малка странична врата имаше плочка, а на нея написано с красиви букви: „Жаке“. И една табела, на която прочетох:

„Запасни части за американски автомобили“.

Той ни чакаше в една стая на партера, служеща вероятно за гостна и за трапезария. През двата прозореца и остъклената врата се откриваше изглед към гаража — необятен хангар.

Ивон ме представи с благородническата ми титла. Стана ми неудобно, но той като че ли намери това за напълно естествено. Обърна се към нея и я запита с грубоват глас:

— Обича ли графът панирани шницели? Говореше като чист парижанин.

— Приготвил съм ви шницели.

Приказваше с цигара в ъгъла на устата, поточно не цигара, а фас, и присвиваше очи. Гласът му беше плътен, пресипнал, глас на алкохолик или на върл пушач.

— Седнете…

Посочи ни едно синкаво канапе до стената, после тръгна с олюляваща се ситна крачка към съседната стая — кухнята. Чу се шум от пращене на масло в тиган.

Върна се с поднос, който постави на страничната облегалка на канапето. Три чаши и чиния, пълна с бишкоти. Подаде ни чаши, на Ивон и на мен. С бледорозово питие. Усмихна ми се:

— Опитайте. Страхотен коктейл. Направо огън. Казва се … „Розовата дама“ … Опитайте…

Натопих устни в чашата. Отпих една глътка. Веднага се закашлях. Ивон се разсмя.

— Не биваше да му даваш това, чичо Ролан … Бях очарован и изненадан, като я чух да казва чичо Ролан.

— Огън, а? — подхвърли ми той с блеснали очи. — Въпрос на навик.

Седна на креслото, покрито със същата синкава излиняла тъкан като канапето. Галеше задрямалото пред него куче и си пийваше от коктейла.

— Как си? — попита той Ивон.

— Добре.

Кимна. Не знаеше за какво да приказва. Може би не можеше да се отпусне пред човек, когото виждаше за пръв път. Чакаше ме да завържа разговор, но аз бях по-притеснен и от него, а Ивон дори не се опитваше да разсее неудобството.

Напротив, беше извадила ръкавиците от чантата си и бавно ги надяваше. Той следеше изпод око това странно и безкрайно занимание леко присвил устни. Мълчание, което трая няколко безкрайни мига.

Наблюдавах го крадешком. Имаше тъмна и гъста коса, беше червендалест, но големите черни очи и дългите мигли придаваха на пълното му лице нещо привлекателно и морно. Сигурно е бил хубав на младини, малко як, но хубав. Устните му обаче бяха тънки и изразителни, устни на французин.

Личеше, че се е облякъл специално за нас. Сако от сив туид с прекалено широки рамене; тъмна риза без вратовръзка. Лавандулов одеколон. Мъчех се да открия в него някаква прилика с Ивон. Напразно. Все пак надявах се, че ще успея да доловя нещичко до края на вечерта. Щях да седна срещу тях, за да ги наблюдавам едновременно и двамата. Не можеше да не забележа някой сходен жест или изражение.

— Значи, в момента имаш много работа, чичо Ролан?

Тя му зададе този въпрос с тон, който ме изненада. Смесица от детинска наивност и онази безцеремонност, която една жена проявява спрямо мъжа, с когото живее.

— А, да… тези проклети „американски“ коли, разните му кирливи стюдебейкъри…

— Не е много весело, а, чичо Ролан? Каза го, сякаш говореше на дете.

— Хич не е. Пък и в моторите на тези проклети стюдебейкъри…

Фразата му увисна недовършена, сякаш внезапно си беше дал сметка, че тези технически подробности са далеч от нас.

— Тъй де… Ами ти как си? — запита той Ивон. — Всичко наред ли е?

— Да, чичо.

Тя мислеше за нещо друго. За какво?

— Чудесно. Щом е наред, наред ще е… Да сядаме ли вече на масата?

Той беше станал, докосна с ръка рамото ми.

— Хей, Ивон, чуваш ли ме?

Масата беше подредена срещу остъклената врата и прозорците към гаража. Покривка на морскосини и бели квадратчета. Груби чаши. Той ми посочи къде да седна — точно където си представях. Бях насреща им. В чинията на Ивон, както и в неговата, имаше дървени халки за кърпите, а на тях гравирани със закръглени букви имената им: „Ролан“, „Ивон“.

Той се отправи с леко олюляващата си крачка към кухнята, а Ивон скришом подращи леко с нокът дланта ми. Донесе ни салата „специалитет от Ница“. Ивон ни сипа в чиниите.

— Надявам се, че ви харесва. После се обърна към Ивон и каза, като разчленяваше думите на срички:

— Дали на гра-фа му ха-рес-ва?

Нямаше нищо злостно в думите му, а само обикновена закачлива парижка насмешка. Всъщност не ми беше ясно как така този „савоец“ (спомних си онази фраза от статията, отнасяща се до Ивон: „Семейството й е от този край“) говореше малко завалено като хората от Белвил.

Не, те наистина никак не си приличаха. Чичото нямаше изящните черти, издължените ръце и тънката шия на Ивон. В сравнение с нея той изглеждаше още по-масивен, същински бикоборец, особено като стана от креслото. Много ми се искаше да зная откъде има тя зелените си очи и червеникавата си коса, но безкрайното ми уважение към френските семейства и техните тайни ме караше да се въздържам от въпроси. Къде бяха майката и бащата на Ивон? Дали бяха още живи? С какво се занимаваха? Продължавайки да ги наблюдавам — колкото се може по-дискретно, — все пак открих сходни жестове у Ивон и у чичо й. Например те по един и същи начин държаха вилицата и ножа, с леко издаден напред показалец, еднакво бавно поднасяха вилицата към устата си, а от време на време примижаваха с очи, от което и на двамата се образуваха леки бръчки.

— А вие какво правите иначе?

— Нищо не прави, чичо.

Тя не ми бе оставила време да отвърна.

— Не е вярно, господине — заекнах аз. — Не. Занимавам се… с литература.

— … Литература ли? Литература?

Гледаше ме с невероятно празен поглед.

— Ами-и… м-м…

Ивон ме наблюдаваше с малко нахална усмивка.

— Аз … пиша роман. Да. Изненадах се от решителния тон, с който изрекох тази лъжа.

— Пишете роман?… Роман ли?… Беше смръщил вежди, наведе се малко към мен:

— Роман… сигурно криминален?

Изпитваше явно облекчение. Усмихваше се.

— Да, криминален роман — промълвих аз, — криминален.

В съседната стая започна да бие часовник. Дрезгав, безкраен звън. Ивон слушаше с полуотворена уста. Чичото ме дебнеше, стесняваше се от тази ненавременна раздрънкана музика, която не можех да разпозная. После той каза: „Пак оня загубен «Уестминстър»“ и аз веднага долових в тази какофония лондонския звън, макар този да беше много по-унил и мъчителен от истинския.

— Този загубен „Уестминстър“ е откачил напълно. На всеки час звъни по дванадесет пъти. Ще се разболея с тоя келяв „Уестминстър“… Само да го пипна …

Сякаш говореше за някакъв невидим личен враг.

— Чуваш ли, Ивон?

— Нали ти казах, че той беше на мама… Просто трябва да ми го дадеш и това е…

Внезапно той се зачерви, уплаших се, че ще избухне.

— Ще остане тук, чуваш ли … Тук…

— Добре де, чичо, добре. — Тя сви рамене. — Дръж си часовника… Дръж си нещастния „Уестминстър“.

Тя се обърна към мен и ми смигна. На свой ред и той ми каза:

— Нали разбирате. Ще ми бъде пусто, ако не чувам този проклет „Уестминстър“ …

— На мен той ми напомня детството — обясни Ивон, — пречеше ми да заспя. Представих си я в леглото, прегърнала плюшено мече, с широко отворени очи.

Прозвъниха още пет удара на неравни интервали, като хълцавици на пияница. После часовникът замлъкна, и то сякаш завинаги.

Вдъхнах дълбоко и се обърнах към чичото. — Тук ли живееше тя, когато беше малка? Изрекох тази фраза толкова бързо, че той не ме разбра.

— Пита те дали съм живяла тук, когато съм била малка. Глух ли си, чичо?

— Ами тук, разбира се. Горе. Той сочеше тавана с показалец.

— После ще ти покажа стаята си. Всъщност, чичо, тя същата ли си е?

— Да, да, нищо не съм променил. Той стана, взе чиниите и приборите ни и отиде в кухнята. Донесе чисти чинии и други прибори.

— Препържен ли го предпочитате? — попита той.

— Както искате.

— Не, не. Както искате ВИЕ, господин графе. Изчервих се.

— Хайде де, решавайте! Препържен или не? Не можах да издам нито звук. Махнах вяло, за да спечеля време. Беше застанал пред мен със скръстени ръце. Оглеждаше ме с леко удивление.

— А бе, винаги ли е такъв?

— Да, чичо, винаги. Винаги е такъв. Лично ни поднесе шницелите с грах, като подчерта, че това бил „пресен грах, а не консервиран“. Сипваше ни също за пиене от някакво специално вино, което купувал само за „видни“ гости.

— Значи, според теб той е „виден“ гост? — попита Ивон, като кимна към мен.

— Ами да. За пръв път през живота си вечерям с граф. Какъв граф бяхте вие?

— Хмара — отвърна сухо Ивон, навярно разсърдена, че е забравил.

— Що за име е това — Хмара? Португалско?

— Руско — заекнах аз.

Той пожела да узнае подробности.

— Значи, вие сте русин?

Обзе ме безкрайно униние. Трябваше отново да разказвам за революцията, Берлин, Париж, Шапарели, Америка, наследницата на магазините „Улуърт“, бабата и улица Лорд Байрон … А, не. Започваше да ми се повдига.

— Лошо ли ви е?

Докосна ръката ми; държането му беше бащинско.

— О, не… Отдавна не съм се чувствувал така добре…

Изглежда, се учуди от това изявление, още повече, че за пръв път през цялата вечер бях проговорил като хората.

— Хайде де, пийнете малко…

— Знаеш ли, чичо, знаеш ли … (тя направи пауза и аз се свих, предчувствувайки, че ще бъда поразен от гръм) знаеш ли, че той носи монокъл?

— Ами … така ли?

— Покажи му, сложи си монокъла… Гласът й беше закачлив. Тя повтаряше като дете: „Сложи си монокъла… сложи си монокъла …“

С трепереща ръка бръкнах в джоба на сакото си и бавно като сомнамбул поднесох монокъла към лявото си око. Опитах се да го сложа, но мускулите не се подчиняваха. На три пъти монокълът падна. Чувствувах, че скулата ми се е схванала. Последния път падна в граха.

— Е, майната му! — изръмжах аз. Започвах да губя хладнокръвие и се страхувах да не изтърся нещо, което обикновено не очакват да чуят от мен. Случва ми се понякога, но какво да правя, това са пристъпи.

— Искате ли да опитате? — попитах аз чичото и му подадох монокъла.

Успя още от първия път и аз топло го поздравих. Отиваше му. Приличаше на Конрад Вайд в „Nocturno der Liebe“. Ивон се разсмя. Аз също. Разсмя се и чичото. Не можехме да се спрем.

— Трябва да дойдете пак — заяви той. — Чудесно се забавляваме тримата. Вие сте голям смешкар.

— Така си е — потвърди Ивон.

— И вие сте „смешкар“ — казах аз. Искаше ми се да прибавя, че ме успокоява, защото присъствието му, говорът му, поведението му ме закрилят. В тази трапезария, между Ивон и него, нищо не ме плашеше. Нищо. Бях недосегаем.

— Много ли работите? — окопитих се аз. Той запали цигара.

— А, да. Трябва сам да се разправям с това…

Махна с ръка по посока на хангара, който се виждаше през прозорците.

— Отдавна ли?

Предложи ми от своите цигари.

— Започнахме с бащата на Ивон… Стори ми се, че е изненадан от моето внимание, от моето любопитство. Сигурно не му задаваха често въпроси за него и за работата му. Ивон се беше обърнала и подаваше на кучето парче месо.

— Купихме това от самолетната компания „Фарман“ … Бяхме получили концесия от Хочкис за целия департамент… Работехме с Швейцария за луксозните коли…

Произнасяше фразите припряно, почти полугласно, сякаш се страхуваше, че ще го прекъснат, но Ивон не му обръщаше никакво внимание. Говореше на кучето и го галеше.

— Изобщо с баща й вървяха работите… Държеше цигарата между палеца и показалеца и смукваше от време на време.

— Интересно ли ви е? Това са минали работи …

— Какво му разправяш, чичо?

— Как взехме гаража с баща ти …

— Ами ти му досаждаш…

В гласа й се прокрадваше нещо зло.

— Напротив — казах аз. — Напротив. Какво стана с баща ти?

Бях се изпуснал. Не можех да дам заден ход. Неудобен момент. Забелязах, че Ивон смръщи вежди.

— Албер ли …

Погледът на чичото беше занесен, когато произнесе това име. После той се отърси.

— На Албер му се случиха неприятни работи…

Разбрал, че няма да узная нищо повече от него и дори се изненадах, че ми каза толкова неща.

— А ти?

Той сложи ръка на рамото на Ивон.

— Добре ли вървят нещата?

Разговорът навлизаше в задънена улица. Тогава аз реших да поема щафетата.

— Знаете ли, че тя ще стане киноактриса?

— Така ли мислите?

— Дори съм сигурен.

Тя лекичко духаше дима от цигарата си в лицето ми.

— Аз не й повярвах, като ми каза, че щяла да се снима във филм. А то било истина… Свърши ли го тоя филм?

— Да, чичо.

— И кога ще го видим?

— Ще го пуснат след три-четири месеца — обясних аз.

— Дали ще дойде тук? Не му се вярваше.

— Разбира се. В киносалона на казиното (говорех все по-убедено). Ще видите.

— Е, тогава ще трябва да го отпразнуваме… Кажете ми… Мислите ли, че това може да бъде занаят?

— Ама разбира се. Пък и тя ще продължи. Ще се снима в друг филм.

Сам се изненадвах от разпалените си твърдения.

— И тя ще стане кинозвезда, господине.

— Сериозно?

— Разбира се, господине. Попитайте я.

— Ивон, вярно ли е?

В гласа му прозираше лека насмешка.

— Да, да, чичо. Всичко, което казва Виктор, е вярно.

— Виждате ли, господине, аз съм прав. Този път гласът ми беше мек, уговарящ и аз се срамувах от това, но темата ми беше прекалено близо до сърцето и всячески се стараех да преодолея неумението си да разговарям.

— Повярвайте, Ивон има огромен талант. Тя галеше кучето. Той ме наблюдаваше, захапал фаса. Отново се прокрадна някакво безпокойство, погледът му се зарея.

— Значи, вие наистина мислите, че това е занаят?

— Най-хубавият занаят на света, господине.

— Ами надявам се да се справиш — каза той сериозно на Ивон. — В края на краищата не си по-глупава от другите.

— Виктор ще ми дава добри съвети, нали, Виктор?

Тя ме погледна нежно и иронично.

— Видяхте ли, че тя спечели купата „Улиган“? — попитах аз чичото. — А?

— Здравата се шашнах, като прочетох вестника.

Той се поколеба за миг:

— Кажете ми, тази купа „Улиган“ представлява ли нещо? Ивон прихна.

— Може да свърши работа като трамплин — заявих, бършейки монокъла си.

Предложи ни да пийнем кафе. Настаних се на старото синкаво канапе, а Ивон и той започнаха да разтребват масата. Ивон тананикаше и пренасяше чиниите и приборите в кухнята. Той беше пуснал чешмата. Кучето спеше в краката ми. И до днес трапезарията се откроява ясно пред очите ми. Стените бяха облепени с тапети, по които имаше три вида фигури: червени рози, бръшлян и птици (не мога да кажа косове ли бяха, врабчета ли). Излинели тапети с бежов или бял фон. Кръгъл дървен полилей с десетина крушки с картонени абажури. Топла, кехлибарена светлина. На стената имаше малка картина без рамка с нарисуван горски храсталак, възхищавах се от художника, който беше очертал дърветата върху светлото привечерно небе и закъснялото слънчево петно в подножието на едно дърво. Благодарение на тази картина в стаята беше още по-спокойно и приятно. Подчинявайки се на несъзнателния навик, който ни кара да подемаме някоя известна песен, щом я чуем, чичото тананикаше заедно с Ивон. Беше ми хубаво. Искаше ми се вечерта да не свършва никога, за да мога с часове да наблюдавам как се суетят двамата, прелестните жестове на Ивон, небрежната й походка, олюляващата се крачка на чичото. Да ги слушам как тананикат припева на песента, който сега вече не смея да подема, защото би ми напомнил онова изживяно безценно мигновение.

Той дойде и седна до мен на канапето. Опитах се да подновя разговора и му посочих картината.

— Хубава е…

— Бащата на Ивон я нарисува… да … Картината сигурно висеше на това място от дълги години, но той още се прехласваше при мисълта, че неин създател е брат му.

— Албер добре боравеше с четката … Долу вдясно се вижда подписът му: Албер Жаке. Особен човек беше брат ми …

Щях да задам един неуместен въпрос, но Ивон излезе от кухнята с подноса за кафе. Усмихваше се. Кучето се протягаше. Чичото, с вечния фас в ъгъла на устата, кашляше. Ивон се мушна между мен и страничната облегалка на канапето и отпусна глава на рамото ми. Чичото наливаше кафе и продължаваше да кашля, сякаш ръмжеше. Подаде бучка захар на кучето, което внимателно я хвана със зъби, сигурен бях, че няма да я схруска, а ще я смуче с блуждаещи очи. То никога не дъвчеше храната си.

Не бях забелязал зад канапето една маса, на която имаше не особено голям радиоапарат с бяла кутия, нещо средно между обикновено радио и транзистор. Чичото завъртя копчето, понесе се приглушена музика. Пиехме на глътки кафето си. От време на време чичото опираше глава на облегалката на канапето и правеше кръгчета от тютюневия дим. Хубави кръгчета. Ивон слушаше музиката и лениво отбелязваше такта с показалец.

Седяхме така, без да промълвяме дума, като хора, които се познават от незапомнени времена, като трима души от едно семейство.

— Трябва да му покажеш къщата — каза чичото.

Беше затворил очи. Ивон и аз станахме. Кучето ни хвърли лукав поглед, надигна се на свой ред и ни последва. Намирахме се в антрето, в подножието на стълбата, когато часовникът отново зазвъня, но много по-безразборно и по-рязко от първия път, изведнъж си представих някакъв безумен пианист, който блъска с юмруци и чело клавишите. Стреснатото куче се изкачи по стълбата и ни изчака горе. От тавана висеше електрическа крушка и разпръскваше студена жълта светлина. Лицето на Ивон изглеждаше още по-бледо от розовия тюрбан и от червилото. Чувствувах се под тази светлина като затрупан от оловен прах. Вдясно имаше гардероб с огледало. Ивон отвори вратата право пред нас. Стая, чийто прозорец гледаше към Магистралата. Чух приглушения шум на минаващите камиони.

Тя запали нощната лампа. Леглото беше съвсем тясно. Всъщност беше останала само пружината. Касата беше с етажерка — наистина уютно кътче. В левия ъгъл имаше мъничък умивалник с огледало над него. До стената — бял дървен шкаф. Тя седна на пружината и ми каза:.

— Това беше моята стая.

Кучето се бе настанило посред килима, толкова протрит килим, че шарките му не се различаваха. След малко стана и излезе от стаята. Огледах стените, взирах се в полиците — търсех някаква диря от детството на Ивон. Тук беше по-горещо, отколкото в другите стаи, и тя свали роклята си. Излегна се напреко на пружината … Носеше чорапи, сутиен, всичките тези неща, с които жените все още се обременяват. Отворих белия дървен шкаф. Може би щеше да се намери нещо вътре…

— Какво търсиш? — попита тя, като се облегна на лакти.

Беше присвила очи. Открих в дъното на шкафа малка чанта. Взех я и седнах на земята, опрял гръб на пружината. Ивон притисна брадичка на рамото ми и ми духна във врата. Отворих чантата, пъхнах ръка вътре и извадих стар изхабен молив със сивкава гума в горния край. От вътрешността на чантата се разнасяше неприятна миризма на кожа и — както ми се стори — на вакса. В първата вечер на една лятна ваканция Ивон я беше затворила завинаги.

Тя угаси лампата. По какво стечение на обстоятелствата, вследствие на какви превратности бях до нея на тази пружина, в тази изоставена стая?

Колко дълго останахме там? Невъзможно бе да се доверим на все по-налудничавия звън на часовника, който за няколко минути удари три пъти полунощ. Станах и в полумрака видях как Ивон се обърна с лице към стената. Може би искаше да спи. Кучето бе застанало на площадката като сфинкс, точно срещу огледалото на гардероба. Съзерцаваше отражението си с достолепна досада. Когато минах край него, то дори не трепна. Беше изпънало врат, с леко вдигната глава, с наострени уши. Стигнах до средата на стълбището, чух, че се прозява. А от крушката все така струеше студена жълта светлина и ме замайваше. От полуотворената врата на трапезарията се процеждаше отчетлива и смразяваща музика, каквато често звучи по радиото през нощта и извиква представа за пусто летище. Чичото слушаше, седнал в креслото. Когато влязох, той се обърна към мен.

— Как сте?

— Добре, а вие?

— Аз съм добре — отвърна той. — Вие как сте?

— Добре съм.

— Може да продължим, ако искате… Добре ли сте?

Гледаше ме със застинала усмивка, с натежал поглед, сякаш беше пред фотограф, който ще го снима.

Предложи ми цигара. Изхабих безуспешно четири кибритени клечки. Накрая лумна пламъче и аз внимателно го доближих до крайчеца на цигарата. Вдъхнах. Все едно, че пушех за пръв път. Той ме дебнеше, смръщил вежди. Накрая заяви сериозно:

— Вие не сте се занимавали с физически труд.

— Съжалявам.

— Че защо? Да не мислите, че е много приятно да се бърникат мотори? Той гледаше ръцете си.

— Сигурно понякога това удовлетворява — казах аз.

— Така ли? Мислите ли?

— Наистина автомобилът е хубаво изобретение…

Но той вече не ме слушаше. Музиката беше спряла и говорителят — в изговора му се долавяха и английски, и швейцарски нотки и аз се питах какъв ли ще е по народност — произнесе фразата, която и днес след толкова години ми се случва да повтарям на глас, когато се разхождам сам: „Госпожи и господа, предаването «Музикална Женева» завърши. До утре. Пожелаваме ви лека нощ.“ Чичото не посегна да завърти копчето на апарата, аз също не смеех да го сторя и чувах неспирно пращене, паразити, шум, който далечно напомняше шума на вятъра в листата. И в трапезарията нахлу нещо свежо и зелено.

— Ивон е мило момиче… Той направи доста сполучливо кръгче с цигарения дим.

— Тя е много повече от мило момиче — отвърнах аз.

Той се взря с интерес в мен, погледна ме право в очите, сякаш внезапно бях казал нещо крайно съществено.

— Защо да не се поразтъпчем? — предложи ми той. — Краката ми изтръпнаха.

После стана и отвори френския прозорец.

— Нали не се страхувате?

Сочеше ми с ръка хангара, чиито очертания тънеха в мрак. Само една крушка едва-едва мъждукаше.

— Така ще разгледате гаража …

Щом направих първата крачка в това безгранично тъмно пространство, усетих мирис на бензин, мирис, който винаги ме е вълнувал — без да мога да разбера причините за това, — мирис, също тъй приятен за вдъхване, както уханието на етера и на станиола от обвивките на бонбони. Той беше ме хванал за ръка и крачехме към все по-сумрачни кътчета.

— Да … Ивон е особено момиче… Искаше да завърже разговор. Мъчеше се да подхване някаква тема, която му беше близо до сърцето и която едва ли бе разисквал с много хора. Може би дори щеше да я разисква за пръв път.

— Особена е, но е много привлекателна — заявих аз.

И в желанието си да кажа нещо свързано, говорех с тънък глас, пискливо и невероятно превзето.

— Да ви кажа ли …

За последен път той се поколеба, преди да се открие, беше стиснал ръката ми.

— Тя много прилича на баща си … Брат ми беше луда глава…

Вървяхме право напред. Все повече привиквах към тъмнината, разсечена на всеки двадесет метра от електрически крушки.

— Ивон ми създаде много грижи… Запали цигара. Внезапно престанах да го виждам, той беше пуснал ръката, ориентирах се по червената светлинка на цигарата му. Ускори крачка, уплаших се, че ще изчезне в мрака.

— Казвам ви всичко това, защото ми изглеждате добре възпитан…

Изкашлях се. Не знаех какво да му отговоря.

— Вие сте си от добро семейство…

— О, не … — казах аз.

Вървеше пред мен и аз следях с поглед горящата цигара. Наоколо нямате електрически крушки. Протегнах ръце напред, за да не се блъсна в някоя стена.

— На Ивон за пръв път й се случва да срещне млад човек от добро семейство…

Кратък смях. И той добави малко по-глухо:

— Тъй е, нали, братче?

Стисна силно ръката ми над лакътя. Беше застанал срещу мен. Пред очите ми отново заигра искрящата точка на цигарата му. Не помръдвах.

— Тя вече направи толкова глупости… — Той въздъхна. — А сега и тази кинаджийска история …

Не го виждах, но никога не съм чувствувал у друг човек такава умора и такова примирение.

— Никой не може да я вразуми… Също като баща си е … Като Албер…

Дръпна ме за ръката и отново продължихме пътя си. Стискаше лакътя ми все по-силно.

— Разправям ви тези неща, защото ми се виждате симпатичен … и добре възпитан…

Шумът от стъпките ни-отекваше в пустошта. Не разбирах как съумява да се движи в тъмнината. Ако ми избягаше, нямаше да мога да намеря обратния път.

— Дали да не се връщаме вече? — подхвърлих аз.

— Да ви кажа ли, Ивон винаги иска да живее над възможностите си … А това е опасно… много опасно…

Беше пуснал лакътя ми и аз стисках пеша на сакото му, за да не се разгубим. Той не ми обръщаше внимание.

— На шестнайсет години купуваше разни козметики с килограми …

Той ускоряваше ход, продължавах да го държа за сакото.

— Не искаше да има нищо общо с хората от квартала… Предпочиташе курортистите от Спортинга… Също като баща си …

Три крушки една до друга ме заслепиха. Той се отклони вляво и плъзна пръсти по стената. Щракна електрически ключ. Около нас грейна светлина: хангарът се осветяваше изцяло от закачените на тавана прожектори. Видя ми се още по-голям.

— Извинявайте, мойто момче, прожекторчетата се палят само оттук…

Бяхме в дъното на хангара. Няколко американски коли, една до друга, стар автобус със спукани гуми. Вляво забелязах остъклено ателие, което приличаше на цветарник, а край него бяха подредени във форма на квадрат сандъчета с растения. В това пространство бяха насипани камъчета, а по стената се виеше бръшлян. Имаше дори малка беседка, маса и градински столове.

— Какво ще кажете за заведенийцето ми, мойто момче?

Приближихме столовете до градинската маса и седнахме един срещу друг. Той се облакъти на масата, склони глава. Изглеждаше изтощен.

— Тука си отдъхвам, като ми писне да бърникам из моторите. Това ми е убежището…

Посочи ми американските коли и стария автобус отзад.

— Какво ще кажете за тая подвижна железария?

Махна с досада, сякаш пропъждаше муха.

— Много е гадно да престанеш да си обичаш работата…

Изкривих уста в недоверчива усмивка…

— Ами…

— А вие все още ли си обичате работата?

— Да — казах аз, въпреки че се питах за каква ли работа става дума.

— На вашите години човек лесно се пали… В погледа му имаше нежност и това ме вълнуваше.

— Лесно се пали … — повтаряше той полугласно.

Ние седяхме там край градинската маса, съвсем мънички сред огромния хангар. Сандъчетата със зелени растения, бръшлянът, камъчетата бяха като неочакван оазис. Те ни закриляха от заобикалящата ни пустош: скупчените в очакване автомобили (на един от тях му липсваше калник) и автобуса, който гниеше в дъното. Прожекторите разпръскваха студена светлина, но тя не беше жълта като светлината на стълбището или в коридора, откъдето бяхме минали с Ивон. Не. Беше някак си сивосинкава. Сивосинкава и ледена.

— Искате ли ментовка? Тук нямам нищо друго…

Той отиде в остъкленото ателие и донесе две чаши, бутилка с ментовка и гарафа с вода. Чукнахме се.

— По някой път, синко, питам се за какво съм се забил в тоя гараж …

Тази вечер решително имаше нужда да си излее душата.

— Много ми е широко.

Той посочи с ръка просторния хангар.

— Първо ни остави Албер … После жена ми … А сега пък Ивон …

— Нали идва да ви вижда често — обадих се аз.

— Не. Госпожицата иска да се снима във филми… Мисли се за Мартин Карол .

— Тя ще стане нова Мартин Карол — казах аз твърдо.

— Ами… Глупости са това… Толкова е мързелива …

Беше глътнал ментовката на криво и се задави. Закашля се. Не можеше да се спре, беше станал аленочервен. Още малко и щеше да се задуши. Тупнах го силно няколко пъти по гърба, докато кашлицата му се успокои. Той вдигна към мен добродушните си очи.

— Само че на нас не ни пука … а, мойто момче?

Гласът му беше по-глух от всякога. Просто се губеше. Разбирах само половината от казаното, но отгатвах останалото.

— Вие, мойто момче, сте мил младеж… Учтив…

Отекна шум на рязко затворена врата, далечен шум, повторен от ехото. Идваше от дъното на хангара. Вратата на трапезарията, на стотина метра от нас. Различих фигурката на Ивон, червеникавите коси, които се спускаха до кръста й, когато не ги прибираше. От нашето място тя изглеждаше мъничка, като джудженце. Кучето й стигаше до гърдите. Никога няма да забравя това видение — малкото момиче и грамадния пес, които идваха към нас и полека-лека възвръщаха естествената си големина.

— Ето я и нея — заяви чичото. — Да не вземете да й повторите това, дето ви го казах, а? То си остава между нас.

— Ама, разбира се…

Докато прекосяваше хангара, не я изпускахме от очи. Кучето вървеше отпред като разузнавач.

— Изглежда съвсем мъничка — забелязах аз.

— Да, съвсем мъничка — каза чичото. — Трудно… много трудно дете…

Тя ни забеляза и махна с ръка. Викаше: „Виктор. –. Виктор…“ и ехото на това име, което не беше мое, подскачаше от стена на стена в хангара. Дойде при нас и седна край масата между чичо си и мен. Беше леко задъхана.

— Много мило, че идваш да ни правиш компания — каза чичото. — Искаш ли ментовка? Студена. С лед.

И напълни всички чаши отново. Ивон ми се усмихваше, както обикновено в такива случаи леко ми се виеше свят.

— За какво си говорехте двамата?

— За живота — каза чичото.

Запали цигара и знаех, че ще я пуши, докато му припари на устните.

— Графът е мил … И много добре възпитан.

— А, да — каза Ивон. — Виктор е изтънчено същество.

— Я повтори — каза чичото.

— Виктор е изтънчено същество.

— Наистина ли мислите така? — попитах, като се обърнах едно след друго към двамата.

Сигурно съм имал странно изражение, защото Ивон ме щипна по бузата и ми каза, сякаш за да ме умиротвори:

— Да, да, ти си изтънчен.

От своя страна и чичото пригласяше:

— Изтънчен, синко, изтънчен… Вие сте изтънчен …

— Тогава…

Спрях се, но още си спомням какво възнамерявах да кажа: „Тогава бихте ли ми дали ръката на вашата племенница?“ И до днес съзнавам, това беше идеалният момент да я поискам за жена. Да. Но не завърших фразата. А той продължаваше с все по-неравен глас:

— Изтънчен, синко, изтънчен… изтънчен…

изтънчен…

Кучето беше промушило глава между растенията и ни наблюдаваше. Тази нощ можеше да бъде началото на нов живот. Изобщо не биваше да се разделяме. Чувствувах се толкова добре с тях двамата, край градинската маса, в онзи голям хангар, който сигурно вече е разрушен.