Вила „Тъга“

V

Напуснах „Липите“ и живея с нея в „Ермитажа“.

Една вечер Мейнт и тя дойдоха да ме вземат. Току-що бях вечерял и чаках в салона, седнал близо до човека с тъжното кучешко лице. Другите играеха вечната си канаста. Жените си приказваха с госпожа Бюфаз. Мейнт застана на прага на вратата. Беше облечен в нежнорозов костюм, а от джобчето му висеше тъмнозелена кърпичка.

Те се обърнаха към него.

— Госпожи… Господа — промърмори Мейнт и кимна. После се приближи до мен и застана като истукан.

— Ние ви чакаме. Можете да свалите багажа си.

Госпожа Бюфаз грубо ме попита:

— Напускате ли ни? Сведох поглед.

— Все някой ден това трябваше да се случи, госпожо — отвърна безапелационно Мейнт.

— Мисля, че би могъл поне да ни предупреди. Разбрах, че тази жена внезапно бе кипнала от злоба към мен и при най-малкия повод не би се поколебала да ме предаде на полицията. Това ме огорчи.

— Госпожо — чух отговора на Мейнт, — този млад човек не може да постъпи другояче, той току-що получи писмена заповед, подписана от белгийската кралица.

Всички ни гледаха като вкаменени, с карти в ръце. Обичайните ми съседи по маса ме изследваха едновременно изненадани и отвратени, сякаш току-що бяха забелязали, че не принадлежа към човешкия род. Намекът за „белгийската кралица“ бе приет с общо раздвижване и когато Мейнт, който явно искаше да се скара с госпожа Бюфаз, скръстила ръце и настръхнала от яд, повтори, като произнасяше отчетливо сричките:

— Чувате ли, госпожо? БЕЛГИЙСКАТА КРАЛИЦА … — шумът стана още по-силен и сърцето ми се сви.

Тогава Мейнт тропна с крак, издаде напред брадичката си и каза бързо, заваляйки думите:

— Не съм ви казал още всичко, госпожо: аз съм БЕЛГИЙСКАТА КРАЛИЦА…

Разнесоха се викове и възмутени възклицания: по-голямата част от наемателите бяха станали и се бяха скупчили враждебно пред нас. Госпожа Бюфаз пристъпи напред, уплаших се, че ще зашлеви Мейнт или мен. Последното ми се виждаше напълно естествено; чувствувах, че единствено аз съм отговорен за всичко.

Бих желал да се извиня на тези хора или някой с магическа пръчица да заличи от паметта им случката. За няколко секунди всичките ми усилия да мина незабелязан и да се скрия на сигурно място бяха унищожени. Не смеех дори да се огледам за последен път в този салон, където, въпреки неспокойното си сърце, след вечеря бях прекарвал такива безметежни минути. За миг изпитах неприязън към Мейнт. За какво му бе потрябвало да смайва тези дребни рентиери, играчи на канаста? Те ме успокояваха. Сред тях не рискувах нищо.

Госпожа Бюфаз с удоволствие би ни охулила злобно. Устните й ставаха все по-тънки. Прощавам й. В известен смисъл бях й изменил. Бях разтърсил „Липите“, този добре смазан, точен часовник. Ако тя прочете тези редове (съмнявам се, пък и „Липите“ вече не съществуват), много ми се иска да узнае, че не бях нехранимайко.

Наложи се да сваля „багажа“, който бях приготвил следобеда. Той се състоеше от сандък-гардероб и три големи куфара. Те съдържаха малко дрехи, всичките ми книги, стари годишници и разни броеве на „Мач“, „Синемонд“, „Мюзик-хол“, „Детектив“, „Черно и бяло“ от последните години. Тежаха много. Когато Мейнт се опита да премести сандъка-гардероб, той за малко не го смаза. След нечувани усилия едва успяхме да го наклоним. После около двадесетина минути го влачихме по коридора до площадката на стълбището. Мейнт го бе сграбчил отпред, аз отзад и двамата се задъхвахме. Мейнт легна на пода с разперени ръце, затворил очи. Върнах се в стаята си и залитайки, успях как да е да пренеса трите куфара до стълбището.

Лампата угасна. Напипах ключа, но колкото и да щраках, не светваше. Долу през полуотворената врата на салона се процеждаше неясна светлина. В процепа забелязах една глава: сигурен бях, че е на госпожа Бюфаз. Веднага разбрах, че тя навярно е отвинтила някой бушон, за да свалим багажа на тъмно. При тази мисъл избухнах в нервен смях.

Избутахме сандъка-гардероб и той наполовина увисна над стълбището. Едва се задържаше на първото стъпало. Мейнт се хвана за перилата и го ритна ядосано. Сандъкът се хлъзна, като подскачаше на всяко стъпало и вдигаше невероятен шум. Сякаш стълбището се срутваше. Главата на госпожа Бюфаз и още две-три други отново се появиха в процепа на вратата към салона. Чух крясък.

— Да им се не видят и мръсниците… Някой повтаряше с писклив глас думата:

— Полиция.

Грабнах по един куфар във всяка ръка и се спуснах по стълбата. Не виждах нищо. Впрочем предпочитах да си затворя очите и да броя тихо, за да си дам смелост. Едно, две, три. Едно, две, три… Ако се спъна, куфарите ще ме повлекат към партера и от удара ще загубя съзнание. Невъзможно беше да се спра. Ключиците ми едва не изхвръкнаха. И отново ме напуши онзи ужасяващ луд смях.

Лампите светнаха изведнъж ослепително. Стоях като замаян на партера между двата куфара и сандъка-гардероб. Мейнт беше зад мен с третия куфар в ръка. (Той беше по-лек, защото бях сложил вътре само тоалетни принадлежности) и много бих искал да зная кой ми вдъхна сили да стигна жив дотук. Госпожа Бюфаз ми подаде сметката и аз я платих, отбягвайки погледа й. После тя влезе в салона и тресна вратата след себе си. Мейнт се бе опрял на сандъка-гардероб и бършеше лицето си със смачканата на топка кърпичка изящно и грижливо като жена, която се пудри.

— Трябва да се насилим, драги — каза ми той, като посочи багажа, — да се насилим…

Замъкнахме сандъка-гардероб до външното стълбище. Колата беше пред вратата на „Липите“, зърнах силуета на Ивон, която седеше отпред. Тя пушеше цигара, махна ми с ръка. Най-сетне успяхме да набутаме сандъка на задната седалка. Мейнт се строполи пред волана, а аз отидох да взема от вестибюла на хотела трите куфара.

Някой стоеше неподвижно при таблото с ключовете: човекът с кучешкото лице. Той се приближи към мен и спря. Знаех, че иска да ми каже нещо, но някак си не намираше думи. Помислих, че ще нададе своя лай — тихото и продължително пъшкане, което чувах единствено аз (наемателите на „Липите“ си знаеха само играта на канаста и бъбренето). Той стоеше така, смръщил вежди, с полуотворена уста, и се мъчеше да заговори. Или пък му беше лошо и не можеше да повърне? Беше се привел, почти се задушаваше. След няколко минути обаче успя да се успокои и ми каза глухо:

— Тръгвате точно навреме. Довиждане, господине.

Протегна ми ръка. Беше облечен с дебело сако от туид и бежов панталон с маншети. Възхищавах се от обувките му — меки, светлосиви обувки с много, много дебели каучукови подметки. Сигурен бях, че съм срещал този човек, преди да дойда в „Липите“, може би преди около Десетина години. И изведнъж … Ами да, това бяха същите обувки, а човекът, който ми протягаше ръка, беше същият онзи човек, за когото толкова мислех през моето детство. Всеки четвъртък и всяка неделя той идваше в Тюйлери с едно миниатюрно корабче (точно копие на „Кон-Тики“) и го гледаше как плува в басейна, като се разхождаше наоколо, буташе го с бастуна си, когато то се опираше в каменния бордюр, проверяваше дали мачтите и платната са в ред. Понякога се събираха деца и дори възрастни хора, за да го наблюдават, и той им хвърляше скришом погледи, сякаш се страхуваше от тях. Когато го питаха какво е това корабче, той отговаряше със заекване, че било много дълга и много сложна работа да се сглоби „Кон-Тики“. И докато приказваше, галеше играчката. Към седем часа вечерта отнасяше корабчето и сядаше на една пейка, за да го избърше с хавлиена кърпа. После го виждах как се отправя към улица Риволи със своя „Кон-Тики“ под мишница. По-късно често мислех за този силует, който се отдалечаваше в здрача.

Дали да му напомня за срещите ни? Но той сигурно вече бе изгубил корабчето си. Казах на свой ред:

— Довиждане, господине.

Вдигнах двата куфара и бавно прекосих градината. Той мълчаливо тръгна до мен. Ивон седеше на калника на доджа. Мейнт се беше настанил зад волана, облегнал назад глава, затворил очи. Прибрах двата куфара в багажника. Човекът жадно следеше движенията ми. Когато отново прекосих градината, той вървеше пред мене и се обръщаше от време на време, за да види дали съм все още тук. Вдигна последния куфар с рязко движение и ми каза:

— Ще позволите ли…

Този куфар беше най-тежък. В него бяха годишниците. На всеки пет метра го оставяше и си поемаше дъх. Всеки път, когато посягах да го взема, той казваше:

— Моля ви, господине…

Поиска сам да го качи на задната седалка. Едва успя, после остана с нас. С отпуснати ръце, с леко зачервено лице. Не обръщаше никакво внимание на Ивон и на Мейнт. Все повече заприличваше на куче.

— Какво да ви кажа, господине… — промълви той — желая ви щастие.

Мейнт бавно потегли. Преди колата да измине първия завой, аз се обърнах. Той стоеше насред пътя близо до един уличен фенер, който осветяваше дебелото му сако от туид и бежовия му панталон с маншети. С една дума, липсваше му само корабчето „Кон-Тики“ под мишницата. Има неразгадаеми същества — винаги едни и същи, — които стоят като часовои на всеки кръстопът на живота ни.