Вила „Тъга“

XIII

Някъде по това време ни напусна Мерилин Монро. Бях чел много неща за нея в списанията и я давах за пример на Ивон. Стига да искаше, тя също би могла да направи голяма кариера в киното. Нейният чар определено беше равностоен на чара на Мерилин Монро. Просто трябваше да прояви същата упоритост.

Тя ме слушаше безмълвно, изтегната на леглото. Разправях й за трудните първи стъпки на Мерилин Монро, за първите снимки по календарите, за първите дребни роли, за изкачените едно след друго стъпала. Тя, Ивон Жаке, не биваше да спира насред път. „Летящ манекен“. Първата роля в „Liebesbriefe auf der Berg“ на Ролф Мадежа. Спечелването на купата „Улиган“. Всеки етап имаше своето значение. Трябваше да се мисли за следващия. Да се изкачва още по-нагоре. Все по-нагоре.

Тя никога не ме прекъсваше, когато разсъждавах върху нейната „кариера“. Дали изобщо ме слушаше? Отначало сигурно се бе изненадала от моя интерес към нея, почувствувала се бе поласкана, че разговарям толкова пламенно за светлото й бъдеще. Може би в отделни мигове дори я заразявах със своя ентусиазъм и тя също започваше да мечтае. Но предполагам, че е било за кратко. Тя беше по-възрастна от мен. Колкото повече си мисля за това, толкова повече се убеждавам, че е изживяла онзи миг от младостта, когато предстои всичко да рухне, когато вече става твърде късно за каквото и да било. Корабът още е в пристанището, трябва само да се мине по мостчето, остават няколко минути … Обзема ви тихо вцепенение.

Понякога приказките ми я разсмиваха. Тя дори вдигаше рамене, когато й казвах, че продуцентите сигурно ще забележат появяването й в „Liebesbriefe auf der Berg“. Не, тя не вярваше. Не притежаваше свещения огън. Но в началото и с Мерилин Монро е било същото. Свещеният огън се разпалва постепенно.

Често се питам къде ли се е запиляла. Сигурно вече не е същата, а аз съм принуден да гледам снимките, за да задържа в паметта си лицето й от онова време. От години напразно се мъча да видя „Liebesbriefe auf der Berg“. Хората, които съм питал, ми отговориха, че такъв филм няма. Дори и името на Ролф Мадежа не им говореше нищо. Жалко. В киното можех отново да чуя гласа й, да видя движенията и очите й такива, каквито ги знаех. И обичах.

Където и да е тя — навярно много далеч, — дали си спомня смътно надеждите и мечтите, които рисувах в стаята на „Ермитажа“, докато приготвяхме храната за кучето ? Дали си спомня за Америка? Защото, макар да прекарвахме дните и нощите в блажена отпуснатост, аз мислех за нашето бъдеще, то се очертаваше все по-ясно и по-ясно.

Наистина бях размишлявал сериозно върху брака на Мерилин Монро и Артър Милър, брак между истинска американка, излязла от самите недра на Америка, и евреин. Ивон и аз щяхме да имаме почти същата съдба. Тя — коренячка французойка, която след година-две щеше да бъде кинозвезда. А аз щях да стана накрая еврейски писател и да нося очила с дебели кестени рамки.

Но изведнъж Франция започна да ми се струва твърде тясна, в нея нямаше да мога да разкрия истинските си възможности. За какво можех да се боря в тази малка страна? За антикварен магазин? За служба в някое издателство? За изпълнена с пустословие и хлад литературна кариера? Никой от тези занаяти не предизвикваше възторга ми. Трябваше да замина с Ивон.

Нямаше да оставя нищо след себе си, тъй като не бях свързан с никого, а Ивон също беше скъсала с всички близки. Щяхме да си създадем нов живот.

Дали ме вдъхновяваше примерът на Мерилин Монро и Артър Милър? Веднага си помечтах за Америка. Там Ивон щеше да се посвети на киното. Аз — на литературата. Щяхме да се оженим в голямата бруклинска синагога. И да се сблъскаме с безброй трудности. Може би щяхме да рухнем под тежестта им, но преодолеехме ли ги, мечтата щеше да бъде осъществена. Артър и Мерилин. Ивон и Виктор.

За по-късно си представях как се връщаме в Европа. Щяхме да се уединим в някоя планинска област — Тесен или Енгадин. Да заживеем в просторна хижа, заобиколена от парк. На една полица щяхме да наредим „Оскарите“ на Ивон и моите дипломи на доктор honoris causa от университетите в Йейл и в Мексико. Щяхме да имаме десетина германски дога, дресирани да разкъсват в случай на нужда неканените посетители, и нямаше да се виждаме с никого. Щяхме по цели дни да се разтакаваме из стаята, както по времето на „Ермитажа“ и на вила „Тъга“.

Идеята за този втори период от нашия живот бях получил от Полет Годар и Ерих Мария Ремарк.

А можехме да останем в Америка. Да наемем голяма къща сред природата. Беше ми направило впечатление заглавието на една книга, която се търкаляше в хола на Мейнт: „Зелената трева на Уайоминг“. Така и не я прочетох, но само като повторех: „Зелената трева на Уайоминг“, сърцето ми се свиваше. Всъщност именно в тази несъществуваща страна, сред тази висока, прозирнозелена трева, исках да живея с Ивон.

Размишлявах доста дни върху проекта да отпътуваме за Америка, преди да й го съобщя. Можеше да ме вземе на подбив. Първо, трябваше да се уредят материалните въпроси. Никакви случайности. Необходимо беше да набавя парите за път. Оставаше ми само половината от осемстотинте хиляди франка, които бях отмъкнал от онзи женевски библиофил, но имах и друга възможност; една извънредно рядка пеперуда, която от няколко месеца мъкнех в куфара си в стъклена кутийка. Един експерт беше заявил, че животинката струва „най-малко“ четиристотин хиляди франка. Следователно струваше двойно, а можех да измъкна и три пъти повече, ако я предложа на някой колекционер. Щях лично да купя билети от Трансатлантическата компания и щяхме да отседнем в хотел „Алгонкуин“ в Ню Йорк.

За по-нататък разчитах на братовчедка си Бела Дарви — тя беше направила кариера там и щеше да ни въведе в средата на киното. Това е. В общи линии такъв беше моят план.

Преброих до три и седнах на едно от стъпалата на голямото стълбище. През перилото виждах администрацията долу и портиера, който говореше с някакъв плешив човек в смокинг. Тя се обърна изненадана. Беше със зелена муселинена рокля и шалче в същия цвят.

— Защо да не заминем за Америка?

Извиках тази фраза от страх, че ще се спре в гърлото ми или ще се превърне в нечленоразделна реч. Поех дълбоко въздух и повторих също така високо:

— Защо да не заминем за Америка? Тя се приближи, седна на стъпалото до мен, стисна ръката ми и ме попита:

— Добре ли си?

— Да, да. Много е просто… Много е просто, много просто… Ще заминем за Америка…

Тя огледа обувките си с високи токчета, целуна ме по бузата и ми каза, че ще й обясня тази работа по-късно. Минаваше девет часът и Мейнт ни чакаше в „Рьосер“ във Вейрие-дю-Лак.

Заведението напомняше страноприемниците по бреговете на Марна. Масите бяха наредени на голям понтон, около който бяха разположени дървени решетки, саксии със зелени растения и дръвчета. Вечеряше се на светлината на свещи. Рьоне беше избрал маса близо до водата.

Беше в бежов костюм от шантунг, махна ни с ръка. С него беше и някакъв млад мъж, който той ни представи — забравил съм името му. Седнахме срещу тях.

— Тук е много приятно — подхванах разговора аз.

— Да, не е лошо — отвърна Рьоне. — Това заведение е чудесно място за срещи…

— Откога? — попита Ивон.

— Открай време, скъпа.

Тя отново ме погледна и избухна в смях.

— Знаеш ли какво ми предложи Виктор? Иска да ме води в Америка.

— В Америка ли?

Той очевидно не разбираше.

— Що за хрумване.

— Да — казах аз. — В Америка. Той се усмихна недоверчиво. За него това бяха празни приказки. Обърна се към приятеля си:

— Е, по-добре ли е? Онзи кимна.

— Сега трябва да хапнеш.

Говореше му като на дете, но младежът сигурно беше по-голям от мен. Беше с къса руса коса, с ангелски черти, а имаше рамене като на борец.

Рьоне ни обясни, че неговият приятел се явил следобед за титлата „Най-красивият атлет на Франция“. Състезанието се провело в казиното. Получил само третото място в „младша възраст“. Младежът беше прокарал ръка в косите си, той се обърна към мен:

— Просто не извадих късмет…

За пръв път чух гласа му и за пръв път забелязах сините му като синчец очи. И днес си спомням колко детински безпомощен беше погледът му. Мейнт напълни чинията му със зеленчуци. Младежът продължаваше да говори към мен и към Ивон. Беше доверчив.

— Ония мръсници от журито… трябваше да получа най-много точки за волните съчетания…

— Мълчи и яж — подкани го Мейнт със сърдечен глас.

От нашата маса се виждаха светлините на града, а малко по-встрани, точно отсреща на другия бряг, едно особено бляскаво огънче привличаше вниманието — „Сент-Роз“. През онази нощ фасадите на казиното и на Спортинга се осветяваха от прожектори, чиито лъчи докосваха езерото. Водата беше обагрена в червено и зелено. Чувах един глас, усилен многократно от някакъв високоговорител, но бяхме твърде далеч и не разбирахме думите. От спектакъла „Звук и Светлина“. Бях прочел в местната преса, че за случая някакъв актьор от Комеди-Франсез, мисля, че се казваше Марша, щял да рецитира „Езерото“ на Алфонс дьо Ламартин. Сигурно долавяхме ехото от неговия глас.

— Трябваше да останем в града и да погледам? — каза Мейнт. — Обожавам „Звук и Светлина“. А ти?

Беше се обърнал към младежа.

— Знам ли? — отвърна той. В погледа му сега прозираше още мощна тъга.

— Можем да наминем по-късно — предложи Ивон с усмивка.

по-късно-предложи

— Не — каза Мейнт. — Тази нощ трябва да отида в Женева.

Какво щеше да прави там? С кого се срещаше в „Белвю“ и в „Павийон Ароза“, в тези места, които Кустикер ми съобщаваше по телефона? Някой ден нямаше да се завърне жив. Женева — привидно невинен, но престъпен град. Несигурен град. Транзитен град.

— Ще остана там три-четири дена — допълни Мейнт. — Като се върна, ще ви се обадя.

— Само че дотогава ние с Виктор ще сме заминали за Америка — заяви Ивон.

И се разсмя. Не разбирах защо приема с насмешка моя проект. Усещах как, без да искам, започвах да кипя от яд.

— Писна ми от тая Франция — казах аз с безапелационен тон.

— И на мен — заяви приятелят на Мейнт грубо и начинът, по който изрече тези думи, никак не отговаряше на скромността и тъгата, които бе проявявал дотогава.

Тази забележка разведри атмосферата.

Мейнт бе поръчал алкохол, ние бяхме останали единствените посетители. В далечината високоговорителите разпръскваха музика, която долиташе откъслечно до нас.

— Това — каза Мейнт — е тукашната духова музика. Тя участвува във всички спектакли „Звук и Светлина“.

Той се обърна към нас:

— Какво ще правите тази вечер?

— Ще си приготвим багажите и заминаваме за Америка — заявих аз сухо.

Ивон отново ме изгледа с безпокойство.

— Какво се е заинатил с тази Америка! — каза Мейнт. — Я стига, сам ли ще ме оставите?

— Съвсем не — възразих аз.

И четиримата се чукнахме просто така, безпричинно, само защото Мейнт ни предложи. Младежът се усмихна вяло и в сините му очи проблесна краткотрайна весела светлинка. Ивон ме хвана за ръка. Сервитьорите бяха започнали да подреждат масите.

Това са моите спомени, само те ми останаха от последната вечеря.

Тя ме слушаше със свити вежди, много внимателно. Беше се изтегнала в леглото, увита в стария си копринен пеньоар на червени точки. Обяснявах й своя план: Трансатлантическата компания, хотел „Алгонкуин“ и моята братовчедка Бела Дарви… Америка, където щяхме да отплуваме след няколко дена, тази обетована земя, която с всяка изречена дума ми се струваше все по-близка, все по-осезаема. Нима от другата страна на езерото не блестяха нейните светлини?

Тя ме прекъсна два-три пъти, като ми задаваше въпроси: „Какво ще правим в Америка?“, „Как ще си издействуваме визи?“, „С какви пари ще живеем?“. А аз дори не си давах сметка — толкова ме беше завладяла мечтата, че гласът й ставаше все по-неясен. Очите й бяха премрежени, може би дори затворени, но тя внезапно ги отваряше широко и ме гледаше с ужасено изражение. Не, не можехме да останем във Франция, в тази малка задушна страна, сред тези „зачервени“ пиячи, сред разните колоездачи и лигавите гастрономи, които умеят да различават всички видове круши. Задъхвах се от гняв. Не можехме да останем нито миг повече в тази страна, където ловуваха с гончета. Край. Стига толкова. Куфарите. Бързо.

Тя заспа. Сгуши се на леглото. Изглеждаше пет години по-млада с пухкавите си бузи, с леката си, почти незабележима усмивка. Заспа, както когато й четях „История на Англия“, този път дори по-бързо, отколкото като слушаше Мороа.

Седнах на перваза на прозореца, загледах я. Някъде пламваха ракети.

Започнах да прибирам багажа. Бях загасил всички светлини в стаята, за да не я будя, оставих само лампата на нощното шкафче. Събирах една по една от шкафовете нейните и моите вещи.

Подредих отворените куфари на земята. Нейните бяха шест, с различна големина. Заедно с моите ставаха единадесет, без да се брои сандъкът-гардероб. Събрах старите си вестници и дрехите, но трудно беше да се подредят нейните вещи и всеки път, когато вече мислех, че съм свършил напълно, откривах още една рокля, шишенце парфюм или куп шалове. Кучето седеше на канапето и ме наблюдаваше с внимателен поглед как снова.

Нямах сили да затворя куфарите и се строполих на един стол. Кучето бе опряло брадата си на ръба на канапето и ме наблюдаваше изпод око. Дълго се гледахме така, сякаш не се виждахме.

Развиделяваше се, в главата ми се мярна един спомен. Къде бях изживявал подобен миг? Отново виждах мебелираните апартаменти в XVI и XVII район — улица Полковник Мол, площад Виларе-дьо-Жоайоз, авеню Генерал Балфурие, — стените, облепени със същите тапети като в „Ермитажа“, столовете и креслата, навяващи същото отчаяние. Безцветни места, недълговечни пристанища, които човек винаги трябваше да напуска, преди да дойдат германците, и които не запазваха никаква следа от него.

Събуди ме тя. Гледаше смаяно претъпканите куфари.

— Защо направи това?

Седна на най-големия, който беше от червеникавожълта кожа. Изглеждаше уморена, сякаш цяла нощ ми беше помагала да подреждаме багажа. Беше с хавлията, която се разтваряше на гърдите й. — .

Тогава отново й заговорих тихо за Америка. Усещах как скандирам фразите, излизаше много напевно.

Като последен аргумент й съобщих, че дори Мороа, писателят, от когото тя се възхищаваше, през 1940 година е заминал за Америка. Мороа.

Мороа.

Тя кимна и ми се усмихна мило. Съгласи се. Щели сме да заминем веднага щом ни се удаде. Не искала да ми противоречи. Но сега трябвало да си почина. Погали ме с ръка по челото.

Имах да уреждам още някои подробности. Например визата за кучето.

Слушаше ме с усмивка, без да възразява. Говорих часове наред и на езика ми идваха все едни и същи думи: „Алгонкуин“, Бруклин, Трансатлантическата компания, Цукор, Голдуин, „Уорнър Броз“, Бела Дарви… Все пак беше търпелива.

— Трябва да поспиш — повтаряше ми тя от време на време.

Чаках. Какво ставаше с нея ? Беше ми обещала, че ще бъде на гарата половин час преди заминаването на експреса за Париж. Така нямаше опасност да го пропуснем. Но ето вече заминаваше втори експрес. И аз стоях прав и гледах изнизващата се върволица от вагони. Зад мен бяха разположени в полукръг около една пейка куфарите ми и сандъкът-гардероб, който стърчеше във вертикално положение. Студена светлина рисуваше сенки по перона. И аз изпитвах особеното усещане за празнота и затъпяване, което ни обзема, когато отмине някой влак.

Всъщност очаквах го. Щеше да бъде невероятно, ако нещата се бяха развили по друг начин. Огледах отново своя багаж. Триста или четиристотин килограма, които винаги влачех със себе си. За какво? При тази мисъл се разтърсих от горчив смях.

Следващият влак идваше шест минути след полунощ. Разполагах с повече от час, излязох от гарата, оставих багажа си на перона. Съдържанието не можеше да заинтересува никого. Пък и куфарите бяха твърде тежки за пренасяне.

Влязох в кафенето с форма на ротонда, което е до хотел „Вердюн“. Дали се казваше „Циферблати“ или „Бъдеще“? На масите в дъното играеха шах. Тъмна дървена врата, зад която беше билярдната. Кафенето се осветяваше от трепкащи розови неонови тръби. Чувах на дълги интервали тракането на билярдните топки и непрестанното съскане на неона. Нищо повече. Нито дума. Нито дори въздишка. Тихичко поръчах липов чай с ментова есенция.

Внезапно Америка ми се видя съвсем далечна. Дали Албер, бащата на Ивон, бе идвал тук да играе билярд? Искаше ми се да зная. Започваше да ме обзема вцепенение, в това кафене отново откривах спокойствието, което изпитвах у госпожа Бюфаз в „Липите“. Като в калейдоскоп или като при циклотимия една мечта заменяше друга. Представях си как сме с Ивон не в Америка, а в едно провинциално градче, което странно приличаше на Байон. Да, живеехме на улица Тиер и в летните вечери отивахме да се разхождаме под аркадите на театъра и по алеите. Ивон ме хващаше под ръка, чувахме тупкането на топките за тенис. В неделя следобед обикаляхме крепостта и сядахме на пейка в градската градина до паметника на Леон Бона. Байон, град на отдих и спокойствие след толкова години несигурност. Може би още не беше съвсем късно. Байон…

Търсих я навсякъде. Опитах се да я намеря в „Сент-Роз“ сред многобройните клиенти, сред танцуващите двойки. Имаше вечеринка, отбелязана в програмата на празненствата през този сезон: мисля, че се казваше „Бляскава вечер“. Да, бляскава. От време на време порой конфети покриваха коси и рамене.

На същата маса, както вечерта след състезанието за купата, забелязах Фосорие, двойката Ролан-Мишел, чернооката жена, председателя на клуба за голф и двете загорели блондинки. Те сякаш просто цял месец не бяха напускали местата си. Само прическата на Фосорие се беше променила: една сребриста вълна образуваше нещо като диадема около челото му. После се появяваше малка вдлъбнатина. Друга, много плътна вълна беше зализана върху темето му и се спускаше като водопад по тила. Не, не сънувах. Те станаха и тръгнаха към дансинга. Оркестърът свиреше пасо добле. Смесиха се с другите танцьори под пороя от конфети. И всичко това играе, лети, върти се като вихър и се разпръсква в моите спомени. Прашинки.

Една ръка докосна рамото ми. Управителят на заведението, така нареченият Пули.

— Търсите ли някого, господин Хмара? Говореше ми шепнешком, до самото ухо.

— Госпожица Ивон … Ивон Жаке … Изрекох името без особена надежда. Откъде ще я знае. Толкова лица. Клиентите се сменят всяка нощ. Ако му покажех снимка, сигурно щеше да я познае. Човек винаги трябва да носи със себе си снимките на тези, които обича.

— Госпожица Жаке? Тя току-що излезе придружена от господин Даниел Хендрикс…

— Наистина ли?

Кой знае как съм изглеждал, сигурно съм издул бузи като дете, готово да се разплаче, защото той ме хвана за ръката.

— Да, да. Придружена от господин Даниел Хендрикс.

Не казваше „заедно с“, а „придружена от“ и аз разпознах разпространената в доброто каирско и александрийско общество маниерност на изразяване от времето, когато френският език там беше официален.

— Искате ли да пийнем по чашка?

— Не, влакът ми заминава шест минути след полунощ.

— Добре, тогава ще ви придружа до гарата, Хмара.

Дърпаше ме за ръката. Държеше се свойски, но почтително. Прекосихме блъсканицата на дансинга. Продължаваха да свирят пасо добле. Сега конфетите се силеха непрекъснато, заслепяваха ме. Около мен се смееха, въртяха се. Блъснах се във Фосорие. Една от загорелите блондинки, тази, която се казваше Мег Девилърс, се хвърли на врата ми:

— О, вие… вие… вие…

Не искаше да ме пусне. Влачих я два-три метра. Най-сетне успях да се освободя. Пули и аз застанахме на стълбището. Косите и саката ни бяха нашарени с конфети.

— Това е тя „Бляскавата нощ“, Хмара. Той сви рамене.

Колата му беше паркирана пред „Сент-Роз“, край пътя, който заобикаляше езерото. Беше „Симка-Шамбор“, той тържествено ми отвори вратата.

— Заповядайте в таратайката. Не потегли веднага.

— В Кайро имах открита лимузина. И внезапно без връзка:

— Хмара, а куфарите ви?

— На гарата са.

Пътувахме вече няколко минути, той ме запита:

— За къде пътувате?

Не отвърнах. Той забави ход. Движехме се с по-малко от тридесет километра в час. Обърна се към мен:

— … Пътешествията … Мълчеше. Аз също.

— Все пак трябва да се установяваме някъде — каза той накрая. — За съжаление…

Минавахме край езерото. За последен път гледах светлините, отсреща блещукаше Вейрие, а пред нас тъмнееше Карабасел. Присвих очи, за да видя как минава въздушната железница. Не-Бяхме прекалено далеч.

— Ще се върнете ли пак тук, Хмара?

— Не зная.

— Имате късмет, дето си отивате. Ах, тези планини…

Посочи ми далечното било на Аравите, което се очертаваше на лунната светлина.

— Сякаш всеки момент ще ти се стоварят отгоре. Задушавам се, Хмара.

Тази изповед беше действително сърдечна. Развълнува ме, но нямах сили да го утеша. Пък и той в края на краищата беше по-възрастен от мен.

Влязохме в града по авеню Маршал Льоклер. Наблизо бе родната къща на Ивон. Пули караше прекалено вляво, като англичаните, но за щастие в другата посока нямаше движение.

— Подранихме, Хмара.

Той спря своя „Шамбор“ на площада пред гарата до хотел „Вердюн“.

Прекосихме пустата чакалня. Дори не се наложи Пули да си взема перонен билет. Багажът си беше на същото място.

Седнахме на пейката. Само ние. Тишината, топлият въздух, осветлението напомняха нещо тропическо.

— Странно — забеляза Пули, — също като гаричката в Рамлех…

Предложи ми цигара. Пушехме сериозно, без да говорим. Мисля дори, че от предизвикателство направих няколко кръгчета.

— Наистина ли госпожица Ивон Жаке си тръгна с господин Даниел Хендрикс? — запитах спокойно.

— Да, да. Защо?

Той приглади черните си мустаци. Усетих, че иска да ми каже нещо много прочувствено и решително, но не му идеше — наум. Челото му се набърчи. По слепоочията му още малко и щяха да полазят капки пот. Погледна часовника си. Две минути след полунощ. Каза с усилие:

— Бих могъл да ви бъда баща, Хмара… Чуйте ме… Животът е пред вас… Трябва да бъдете смел …

Оглеждаше се наляво, надясно, за да види дали не пристига влакът.

— Даже аз, на моите години… Предпочитам да не гледам в миналото… Опитвам се да забравя Египет…

Влакът влизаше в гарата. Той го следеше с очи като омагьосан.

Поиска да ми помогне да си кача багажа. Подаваше ми един по един куфарите и аз ги подреждах в коридора на вагона. Един. После два. После три.

Много се измъчихме със сандъка-гардероб. Сигурно си скъса някой мускул, докато го вдигаше и го буташе към мен, но го правеше като обзет от бяс.

Железничарят затвори вратите. Смъкнах стъклото и се наведох навън. Пули ми се усмихна.

— Не забравяйте Египет, желая ви щастие, old sport…

Двете английски думи, изречени от него, ме изненадаха. Махаше с ръка. Влакът потегли. Внезапно той забеляза, че сме забравили един от куфарите, заобления, до пейката. Грабна го, затича се. Опитваше се да настигне вагона. Накрая се спря задъхано и безсилно отпусна ръце. Продължаваше да държи куфара и стоеше прав под светлините на перона. Като часовой, който ставаше все по-мъничък и по-мъничък. Като оловен войник.