Вила „Тъга“

IX

Къде ли е сега тази купа? Сбутана в някой шкаф? В някой килер? Накрая бяхме започнали да я използуваме като пепелник. Поставката на танцьорката имаше изпъкнал ръб. Смачквахме цигарите си във вдлъбнатината. Сигурно сме я забравили в хотелската стая, чудя се как не съм я взел със себе си, след като толкова се привързвам към предметите.

А в началото Ивон сякаш държеше на нея. Беше я сложила на видно място върху писалището в хола. Това беше началото на една кариера. После щяха да дойдат „Победите“ и „Оскарите“. По-късно тя щеше да говори разнежено за това пред журналистите, защото за мен нямаше никакво съмнение, че Ивон ще стане кинозвезда. Засега бяхме закачили в банята голямата статия от „Еко-Либерте“.

Прекарвахме дните си в леност. Ставахме рано-рано. Сутрин често имаше лека мъгла — по-скоро синкава пара, която сякаш ни освобождаваше от законите за притеглянето. Чувствувахме се леки, толкова леки… Когато слизахме по булевард Карабасел, едва докосвахме тротоара. Девет часът. Скоро слънцето ще разпръсне тази прозирна мъгла. Още няма хора на плажа на Спортинга. Единствените живи същества сме ние и един плажен работник, облечен в бяло, който подрежда лежащите столове и чадърите. Ивон е със светли бикини, аз съм с нейната хавлия. Тя се къпе. Аз я гледам как плува. Кучето също я следи с очи. Тя ми маха с ръка и със смях ме вика да отида при нея. Казвах си, че всичко е прекалено хубаво и скоро ще настъпи катастрофа. Мислех си как на дванадесети юли 1939 някой като мен, облечен в хавлия на червени и зелени райета, е гледал годеницата си да плува в басейна на Еден-Рок. И като мен се е страхувал да слуша радио. Но дори тук, в Антиб, той не е успял да избяга от войната… В главата му са се блъскали имена на скривалища, но напусто, не е успял да дезертира. За миг ме завладяваше необясним ужас, после тя излизаше от водата и лягаше до мен да прави слънчеви бани.

Към единадесет часа, когато хората прииждаха в Спортинга, ние се скривахме в едно заливче. До него се стигаше през терасата на ресторанта по изтъркана стълба, останала навярно от времето на господин Гордон-Грам. Долу имаше каменист плаж; едностайно бунгало с прозорци, с капаци на прозорците. На разнебитената дървена врата бяха издълбани красиви букви Г. Г. — Гордон-Грам и датата 1903 г. Сигурно сам е построил тази кукленска къщичка и е идвал тук да се усамотява. Чувствителният и предвидлив Гордон-Грам. Когато слънцето започнеше да прежуря, ние се приютявахме за малко вътре. Здрач. Слънчево петно на прага. Носеше се лек застоял дъх, с който бяхме свикнали. Шумът на прибоя, напевен и успокояващ като топките за тенис. Затваряхме вратата.

Тя се къпеше и се изтягаше под слънчевите лъчи. Аз предпочитах да седя на сянка като моите деди от Изтока. Рано следобед се връщахме в „Ермитажа“ и оставахме в стаята до седем-осем часа вечерта. Имахме широк балкон, посред който се излягаше Ивон. Настанявах се до нея с бяла „колониална“ шапка на главата — тази шапка е един от малкото спомени от баща ми и аз държа особено на нея, защото бяхме заедно, когато той я купи. От магазина „Спорт и климат“ — ъгъла на булевард Сен-Жермен и улица Сен-Доминик. Бях осемгодишен и баща ми се готвеше да заминава за Бразавил. Какво щеше да прави там? Така и не ми каза.

Слизах във фоайето да взема списания. Там можеха да се намерят повечето европейски издания, защото имаше много чужденци. Купувах всичките: „Оджи“, „Лайф“, „Синемонд“, „Щерн“, „Конфиденшъл“. Хвърлях бегъл поглед на тлъстите заглавия на ежедневниците. В Алжир, в самата страна, в цял свят ставаха важни неща. Предпочитах да не зная. В гърлото ми засядаше буца. Искаше ми се в илюстрования печат да не говорят много за тези неща. Не. Не. Нека да отбягваме значителните теми. Отново ме обземаше паника. За да се успокоя, изпивах чаша алкохол на бара и се връщах при Ивон с купчината списания. Четяхме ги изтегнати в леглото или на земята, до отворения френски прозорец, сред златистите петна, разпръснати от последните слънчеви лъчи. Дъщерята на Лана Търнър бе убила с нож любовника на майка си. Преди да умре от сърдечна криза, в отговор на въпроса къде да изхвърли пепелта от цигарата му, Ерол Флин посочил на своята млада приятелка зиналата паст на един препариран леопард. Анри Гара починал като скитник. А принц Али Хан загинал при автомобилна катастрофа някъде в Сюрен. Вече не си спомням щастливите събития. Изрязвахме някои снимки. Закачвахме ги по стените на стаята и дирекцията на хотела не ни търсеше сметка за това.

Безцелни следобеди. Бавно отлитащи часове.

Най-често Ивон носеше черен копринен пеньоар на червени точки. Аз дори не се сещах да сваля старата „колониална“ шапка.

Полуразкъсаните списания осейваха пода. Навсякъде се търкаляха шишенца с плажно масло. Кучето лежеше напреко на някое кресло. И пускахме плочи на стария грамофон. Забравяхме да запалим лампите.

Долу оркестърът започваше да свири и хората идваха да вечерят. Между две парчета чувахме шума от разговорите. Понякога от глъчката се отделяше някой глас — женски глас — или нечий смях. И оркестърът започваше отново да свири. Оставях френския прозорец отворен, така че врявата и музиката да стигат до нас. Те ни закриляха. Освен това започваха да звучат всеки ден в един и същи час, а това означаваше, че земята продължава да се върти. Докога ли?

Очертаваше се светлият правоъгълник на вратата към банята. Ивон се гримираше. Облакътен на балкона, аз наблюдавах всички тези хора (повечето във вечерно облекло), сноването на келнерите, музикантите, чиито изражения бях научил наизуст. Например диригентът стоеше приведен, почти долепил брада до гърдите си. Когато мелодията свършваше, той внезапно вдигаше глава, раззинал уста, сякаш се задушаваше. Цигуларят имаше добродушно, малко свинско лице; той притваряше очи и поклащаше глава, вдишвайки въздух.

Ивон беше готова. Запалвах една от лампите. Тя ми се усмихваше и погледът й ставаше загадъчен. Беше сложила на смях дълги черни ръкавици, които стигаха до лактите й. Стоеше права сред безпорядъка в стаята — неоправеното легло, разпръснатите пеньоари и рокли. Излизахме на пръсти, като заобикаляхме кучето, пепелниците, грамофона и празните чаши.

Късно през нощта, след като Мейнт ни бе върнал в хотела, слушахме музика. Съседът ни неведнъж се бе оплаквал, че вдигаме „шумотевица“. Някакъв лионски индустриалец — научих го от администратора — с жена си, бях ги видял как поздравяват Фосорие след връчването на купата „Улиган“. Изпратих им букет божури и бележка „Опечаленият граф Хмара ви изпраща тези цветя“

Когато се връщахме, кучето лаеше жалостиво и равномерно, кажи-речи, цял час. Невъзможно беше да го успокоим. За да заглушим гласа му, пускахме музика. Ивон се събличаше и се къпеше, а аз й прочитах няколко страници от книгата на Мороа. Не спирахме грамофона, гърмеше буйна песен. Смътно дочувах как лионският индустриалец блъска с юмрук по междинната врата, а телефонът звъни. Сигурно беше предупредил нощния портиер. Може би накрая щяха да ни изхвърлят от хотела. Толкова по-добре. Ивон слагаше хавлията си и приготвяхме храна за кучето (за тази цел разполагахме с куп консерви и дори с примус). Надявахме се, че като се наяде, ще млъкне. Надвиквайки гърмящия глас на певеца, съпругата на лионския индустриалец крещеше:

— Направи нещо де, Анри, направи нещо.

ОБАДИ СЕ В ПОЛИЦИЯТА …

Балконът им опираше до нашия. Оставяхме френския прозорец отворен и след като се умореше да чука по стената, индустриалецът започваше да ни ругае отвън. Тогава Ивон отмяташе хавлията, слагаше си дългите черни ръкавици и излизаше съвършено гола на балкона. Онзи се блещеше червен като мак. Жена му го дърпаше за ръката. Тя ревеше:

— Мръсници такива… Курва…

Бяхме млади.

И богати. Чекмеджето на нощното й шкафче беше претъпкано с банкноти. Откъде бяха тези пари? Не смеех да я попитам. Един ден, както подреждаше пачките една до друга, за да затвори чекмеджето, тя ми обясни, че това бил хонорарът й за филма. Пожелала да й го изплатят в брой, и то в банкноти от по пет хиляди франка. Добави, че е осребрила чека от купата „Улиган“. Показа ми пакет, увит във вестник: осемстотин банкноти от по хиляда франка. Предпочитала ги по на дребно.

Тя мило ме помоли да ми заеме пари, но аз отклоних предложението й. Из куфарите ми все още се подмятаха осем-девет хиляди франка. Бях спечелил тази сума, като продадох на един женевски книжар две „редки“ издания, купени на безценица от някакъв вехтошар в Париж. Когато получих парите, замених банкнотите по петстотин хиляди франка срещу по-дребни — по петстотин, и ги пренесох в плажна чанта. Изсипах целия си капитал на леглото. Тя събра и своите пачки, получи се внушителна купчина. Бяхме запленени от тази грамада банкноти, които незабавно щяхме да похарчим. Откривах у нея собствения си вкус към парите в брой, искам да кажа лесно спечелените пари, които човек тъпче с шепи по джобовете си, лудите пари, изтичащи между пръстите.

След като статията се появи, зададох й въпроси за детството й в това градче. Тя избягваше да ми отговаря, сигурно защото предпочиташе да се прави загадъчна и защото малко се срамуваше от „скромното“ си потекло, сгушена в обятията на „граф Хмара“. И понеже моята история би я разочаровала, разказвах й премеждията на близките си. Как баща ми напуснал Русия заедно с майка си и със сестрите си много млад поради революцията. Как прекарали известно време в Константинопол, Берлин и Брюксел, след което се настанили в Париж. А лелите ми станали манекенки при Шапарели, за да си изкарват хляба подобно на много други хубави белогвардейки с благороден произход. На двадесет и пет години баща ми заминал с платноход за Америка, където се оженил за наследницата на магазините „Улуърт“. После се развел и успял да получи страхотна издръжка от жена си. А като се върнал във Франция, срещнал мама, ирландска кабаретна актриса. И съм се родил аз. Те изчезнали двамата безследно с един туристически самолет някъде към нос Фера през юли 1949 година. Отгледала ме баба ми в Париж в един апартамент на първия етаж на улица Лорд Байрон. Това е.

Дали ми вярваше? Отчасти. Преди да заспи, имаше нужда да й разказвам „вълшебни“ приказки, пълни с благородници с титли и с киноартисти. Колко ли пъти съм й описвал любовта на баща ми и актрисата Лупе Велес във вилата с испанска архитектура в Бевърли Хилс? Но когато на свой ред я помолвах да ми поговори и тя за семейството си, Ивон казваше: „О… никак не е интересно…“ А всъщност единствено това липсваше на моето щастие: разказът за детството и юношеството, прекарани в провинциално градче. Как можех да й обясня, че за един безотечественик като мен Холивуд, руските князе и Египет на крал Фарук изглеждаха бледи и безцветни пред онова екзотично, почти недостъпно създание — малката французойка.