Вила „Тъга“

VI

В „Ермитажа“ тя разполагаше не само със стая, но и с хол, където имаше три кресла, тапицирани с шарена дамаска, кръгла маса от акажу и диван. Стените на хола и на стаята бяха покрити с пъстри тапети. Накарах да изправят сандъка-гардероб в единия ъгъл на помещението, за да мога да вадя вещите си от чекмеджетата. Пуловери и стари вестници. Сам набутах куфарите в банята, без да ги отварям, защото винаги трябва да сме готови да заминем и на всяка стая, в която сме попаднали, трябва да гледаме като на временно убежище.

Пък и къде бих могъл да подредя дрехите си, книгите и годишниците? Нейните рокли и обувките й запълваха всички шкафове, а някои от тях се търкаляха по креслата и дивана в хола. Масата от акажу беше отрупана с козметични средства. „Стая на киноактриса“ — мислех си аз. Безпорядък, който журналистите описват в „Сине-Мондиал“ или в „Звезди“. Четенето на тези списания ми беше направило силно впечатление. Струваше ми се, че сънувам. Внимавах да не правя много резки движения и да не задавам прекалено точни въпроси, за да не се събудя.

Мисля, че още първата вечер тя ме помоли да прочета сценария на филма, в който се беше снимала под ръководството на Ролф Мадежа. Бях много развълнуван. Наричаше се „Liebesbriefe auf der Berg“ („Любовно писмо от планината“). Ставаше дума за един инструктор по ски на име Курт Вайс. През зимата дава уроци на богатите чужденки от елегантния почивен дом във Форарл-берг. Прелъстява ги всичките с мургавия тен и изключителната си красота. Но накрая се влюбва лудо в една от тях, съпруга на унгарски индустриалец, и тя споделя чувствата му. Те танцуват до два часа сутринта в страшно „изискания“ бар на почивния дом под завистливите погледи на останалите жени. После Курти и Лена прекарват останалата част от нощта в хотел „Баухаус“. Кълнат се във вечна любов и говорят за бъдещия си живот в някоя далечна хижа. Тя трябва да замине за Будапеща, но му обещава да се върне колкото се може по-скоро. „Сега на екрана пада сняг; после започва песента на водопадите и дърветата се покриват с млади листа. Идва пролетта, а скоро настъпва и лятото.“ Курт Вайс работи по своята истинска специалност, той е зидар и е трудно да се разпознае в него хубавия загорял инструктор от зимата. Всеки следобед пише писма на Лена и напразно чака отговор. От време на време го посещава една девойка от околността. Те дълго се разхождат заедно. Тя го обича, но той непрестанно мисли за Лена. След разни сюжетни ходове, които съм забравил, споменът за Лена избледнява, тя е изместена от девойката (това беше ролята на Ивон) и Курт разбира, че няма право да пренебрегва тази нежна привързаност. Във финалната сцена те се целуват на фона на планините и на залязващото слънце.

Картината на един почивен дом през зимата, на неговите нрави и посетители ми се струваше добре „нахвърляна“. Колкото до девойката, която играеше Ивон, това беше „чудесна роля за дебютантка“.

Казах й мнението си. Тя ме изслуша много внимателно. Бях горд. Попитах я кога ще можем да видим филма. Не преди септември, но Мадежа сигурно щял да го прожектира в Рим след около две седмици, само „груб монтаж“. И тя щяла да ме заведе там, защото много искала да знае какво мисля за нейната „интерпретация“.

Да, когато се опитвам да си спомня първите мигове от нашия „съвместен живот“, чувам като на похабена магнитофонна лента нашите разговори за нейната „кариера“. Аз се правя на интересен. Лаская я… „Този филм на Мадежа е много важен за вас, но сега ще трябва да намерите някой, който наистина да ви даде възможност да се изявите… Някой много талантлив тип… Обигран…“ Тя ме слуша все по-внимателно.

— Така ли?

— Да, да, сигурен съм.

Простодушното й изражение ме изненадва, макар да съм само осемнадесетгодишен.

— Наистина ли смяташ така? — пита тя. И стаята около нас става все по-разтурена. Мисля, че не излизахме два дена.

Откъде идваше тя? Много скоро разбрах, че не живее в Париж. Говореше за него почти като за непознат град. Два-три пъти бе отсядала за малко в хотел „Уиндзор-Рейнълдс“ на улица Божон, който си спомням добре; преди да изчезне така загадъчно, баща ми ми определяше срещи в него (не мога да кажа дали го видях за последен път в хола на „Уиндзор-Рейнълдс“ или в хола на „Лутеция“). Освен „Уиндзор-Рейнълдс“ тя знаеше в Париж само улица Полковник Мол и булевард Босежур, където имала „приятели“ (не смеех да я попитам какви). От друга страна, тя често говореше за Женева и за Милано. Беше работила в Милано, а също и в Женева. Но какво именно?

Тайно прегледах паспорта й. По народност беше французойка. Живееше в Женева, на площад Дорсиер №6а. Защо? За мое най-голямо учудване бе родена в този град в Горна Савоя, където се намирахме. Съвпадение? Или действително бе живяла в този край? Имаше ли още роднини тук? Позволих си деликатно да я запитам за това, но тя явно искаше да скрие нещо от мен. Отговори ми твърде неясно, че била възпитана в чужбина. Не настоях. Мислех си, че с време ще узная всичко.

Тя също ме разпитваше. На почивка ли съм тук? За колко време? Веднага познала, че идвам от Париж. Обясних, че „семейството ми“ (толкова сладостно беше да кажа „семейството ми“) държи да си почина няколко месеца поради моето „крехко“ здраве. Докато й разправях това, виждах десетина сериозни личности, насядали около една маса в разкошна стая — „семейния съвет“, който трябваше да вземе решение какво да правя. Прозорците на стаята гледаха към площад Малерб и аз принадлежах към старата еврейска буржоазия, която се бе заселила към 1890 година в Монсо. Тя ме попита рязко:

— Хмара е руско име. Русин ли сте? Тогава си помислих друго: живеем, моята баба и аз, на един партер близо до площад Етоал, по-точно на улица Лорд Байрон или на улица Басано (необходима ми е точност в подробностите). Живеем, като продаваме „семейните си скъпоценности“ или като ги залагаме на улица Пиер Шарон. Да, бях русин и се наричах граф Хмара. Това, изглежда, й направи впечатление.

Няколко дена не се страхувах от нищо и от никого. После започна отново. Стара остра болка. Първия следобед, когато излязохме от хотела, се качихме на кораба „Адмирал Гизан“, който кръстосваше езерото. Тя си бе сложила черни очила с дебели рамки и непрозрачни блестящи стъкла. Те отразяваха като огледало.

Корабът напредваше лениво и пресече езерото до Сен-Жориоз за не по-малко от двадесет минути. Примижавах с очи заради слънцето. Чувах далечните шумове на моторните лодки, виковете и смеховете на къпещите се. Доста високо в небето прелетя туристически самолет, зад който се вееше лента с тайнствения надпис: „КУПА УЛИГАН“… Маневрирахме дълго, докато акостираме — по-скоро може да се каже, че „Адмирал Гизан“ се блъсна в кея. Качиха се трима-четирима пътници, между които един свещеник с яркочервено расо, и корабът продължи вялото си плаване. След Сен-Жориоз той се отправи към едно селище, наречено Воаренс. После идваше Пор-Люсац, а малко по-далеч започваше Швейцария. Но той извиваше навреме и стигаше до другия бряг на езерото.

Вятърът бе развял на челото й къдрица. Тя ме попита дали ще стане графиня, ако се оженим. Каза го на шега, но в гласа й долових любопитство. Отговорих й, че ще се нарича „графиня Ивон Хмара“.

— Хмара наистина ли е руско име?

— Грузинско — отвърнах аз. — Грузинско… Когато корабът спря във Вейрие-дю-Лак, отдалеч разпознах бялорозовата вила на Мадежа. Ивон гледаше в същата посока. Десетки млади хора се бяха настанили на палубата край нас. Повечето от тях носеха екипи за тенис и под плисираните бели полички на момичетата се очертаваха едри бедра. Всички говореха със съскащия акцент, който имат хората от Ранела и авеню Бюжо. И аз се питах защо тези момчета и момичета от доброто френско общество имат често червени петна по лицето или някой друг килограм в повече. Сигурно се дължеше на храната им.

Двама от групата спореха за качествата на ракетите „Панчо Гонсалес“ и „Спалдинг“. По-приказливият беше с къса брада и носеше риза с извезано зелено крокодилче. Технически разговор. Неразбираеми думи. Тихо и приспивно бръмчене под слънцето. Едно от русите момичета изглеждаше явно запленено от чара на един брюнет с мокасини и блейзер с емблема, който се стараеше да блесне пред нея. Другата блондинка разправяше, че „гуляят ще бъде в други ден вечерта“ и „родителите ще им оставят вилата“. Плискане на водата о борда. Самолетът се връщаше към нас и аз отново прочетох странния надпис „КУПА УЛИГАН“.

Всички отиваха (доколкото разбрах) в тенис-клуба на Мантон-Сен-Бернар. Родителите им сигурно притежаваха вили на брега на езерото. А къде отивахме ние? И кои бяха нашите родители? Дали Ивон беше от „добро семейство“ като нашите спътници? Ами аз? Все пак графската ми титла можеше да се сравни с малкото зелено крокодилче, едва забележимо на бялата риза… „Господин граф Виктор Хмара на телефона, моля.“ Да, звънтеше добре.

Слязохме от кораба в Мантон заедно с тях. Те вървяха пред нас с ракети в ръце. Тръгнахме по пътя, обграден от вили, напомнящи планински хижи, в които от много поколения вече романтичната буржоазия прекарваше почивката си. Понякога тези къщи се гушеха сред глогини или борчета. Вила „Иглика“, вила „Еделвайс“, „Дивите кози“, хижа „Мари-Роз“… Младежите свиха вляво към оградата на един тенис-корт. Жуженето и смеховете им стихнаха.

Ние свихме вдясно. На една табелка пишеше:

„Гран хотел «Мантон»“. Отделен път водеше нагоре към застлана с камъчета площадка. Оттам също се откриваше чудесна гледка, но много по-тъжна, отколкото от терасите на „Ермитажа“. От тази страна бреговете на езерото изглеждаха запустели. Хотелът бе много стар. В хола имаше зелени растения, изплетени от клони на индийска палма кресла и големи канапета, покрити с шотландска тъкан. През юли и август тук идваха на почивка семейства. Едни и същи имена се нареждаха в списъка, типично френски двойни имена: Сержан-Делвал, Атие-Морел, Пакие-Панар… Когато наехме стая, помислих, че „граф Виктор Хмара“ ще изглежда там като мазно петно.

Край нас някакво достопочтено семейство:

децата, майка им, баба им и дядо им, се готвеше да тръгне за плажа; носеха чанти, пълни с възглавници и хавлиени кърпи. Няколко младежи заобикаляха висок чернокос човек с военна риза цвят каки с разкопчана яка и със съвсем къса коса. Той се подпираше на патерици. Всички му задаваха въпроси.

Ъглова стая. Един от прозорците гледаше към площадката и езерото, другият — беше зазидан. Имаше голямо огледало и масичка с дантелена покривка. Легло с месингови пръчки. Останахме там, докато се спусна нощта.

Когато прекосявахме хола, ги видях как вечерят в трапезарията. Всички бяха с официални дрехи. Дори децата носеха вратовръзки или празнични рокли. А ние бяхме единствените пътници на палубата на „Адмирал Гизан“. Той прекосяваше езерото още по-бавно. Спираше пред празните кейове и продължаваше своя път, старата измъчена черупка. Светлините на вилите проблясваха под зеленината. В далечината прожектори осветяваха казиното. Сигурно тази вечер имаше празненство. Бих искал корабът да спре посред езерото или край някой от порутените пристани. Ивон беше заспала.

Често вечеряхме с Мейнт в Спортинга. Маси на открито, с бели покривки. На всяка от тях — лампи с по два абажура. Виждали ли сте снимката от вечерята и бала на „Малките бели легла“ в Кан от 22 август 1939 година и снимката, която нося винаги (на нея е баща ми сред едно изчезнало общество), направена на 11 юли 1948 година в казиното на Кайро през онази нощ, когато избраха за мис „Bathing Beauty“ младата англичанка Кей Оуен? Точно така, тези две снимки биха могли да бъдат направени в Спортинга през онази година, когато вечеряхме в него. Същият декор. Същите „сини“ нощи. Същите хора. Да, разпознавах някои лица.

Всеки път Мейнт обличаше смокинг с различен цвят, а Ивон рокли от муселин или коприна. Обичаше да носи болеро и шалове. Аз бях като наказан с единствения си фланелен костюм и с вратовръзката си от „Интернашънъл Бар Флай“. Отначало Мейнт ни водеше в „Сент-Роз“, нощно заведение на брега на езерото над Мантон-Сен-Бернар, по-точно във Воарен. Познаваше управителя, на име Пули, за когото ми каза, че бил изселен там. Но този тлъст човек с кротки очи беше сякаш въплъщение на добродушието. Не можеше да произнася някои букви. „Сент-Роз“ беше много „изискано“ място. Тук идваха същите богати летовници от Спортинга. Танцуваше се на една тераса със свод. Спомням си как притисках Ивон до себе си и мислех, че никога вече няма да мога да живея без уханието на кожата и на косата й, а музикантите свиреха ли, свиреха.

Изобщо ние бяхме създадени, за да се срещнем и да станем близки.

Прибирахме се много късно и кучето спеше в хола. Откакто се бях настанил при Ивон в „Ермитажа“, меланхолията му се задълбочаваше. На всеки два-три часа — точно като метроном — то обикаляше стаята и отново лягаше. Преди да мине в хола, спираше за няколко минути до прозореца на нашата стая и клякаше с вирнати уши, може би следеше с очи движението на „Адмирал Гизан“ през езерото или съзерцаваше пейзажа. Бях изненадан от тъжната сдържаност на това животно и развълнуван, когато го изненадвах да ни пази.

Тя обличаше хавлия на широки оранжеви и зелени райета и лягаше напреко на леглото, за да изпуши една цигара. На нощната масичка край червилото и парфюма се търкаляха пачки с банкноти. Откъде идваха тези пари? От колко време живееше тя в „Ермитажа“? „Те“ я бяха настанили тук за снимането на филма. Но нали вече беше завършен? Тя държала много — така ми обясни — да прекара „сезона“ в тези минерални бани. „Сезонът“ щял да бъде „блестящ“. „Минерални бани“, „сезон“, „блестящ“, „граф Хмара“… Кой кого лъжеше на този чужд език?

А може би имаше нужда от близък? Бях внимателен, услужлив, нежен, влюбен, както може да бъде човек на осемнадесет години. Първите вечери, когато не разговаряхме за нейната „кариера“, тя ме молеше да й прочета една-две страници от „Историята на Англия“ на Андре Мороа. Всеки път, когато започвах да чета, германският дог веднага идваше, клякаше на прага на вратата към хола и ме гледаше проникновено. Излегната в своята хавлия, Ивон слушаше с леко смръщени вежди. Наистина не разбрах защо тя, която никога в живота си не бе чела нищо, харесваше този исторически труд. Даваше ми мъгляви отговори: „Как да ти обясня, много е хубава“, „Андре Мороа е много голям писател“. Мисля, че беше намерила „Историята на Англия“ в хола на „Ермитажа“ и това томче се беше превърнало за нея в нещо като талисман или муска. От време на време казваше: „Чети по-бавно“ или ме караше да й изтълкувам някоя фраза. Искаше да научи „Историята на Англия“ наизуст. Казах й, че Андре Мороа би се зарадвал, ако научи за това. Тогава тя започна да си задава въпроси за този автор. Обясних й, че Мороа е много нежен писател, който се интересува от женската психология. Една вечер тя пожела да й продиктувам една бележка: „Господин Андре Мороа, аз се възхищавам от вас. Живея с вашата «История на Англия» и бих искала да имам вашия автограф. С уважение Ивон Х.“

Той не й отговори. Защо?

Откога познаваше тя Мейнт? Открай време. Доколкото разбрах, той също имал апартамент в Женева и те били почти неразделни. Мейнт се занимавал „по малко“ с медицина. Открих между страниците на книгата на Мороа визитна картичка с изписани на нея три думи: „Доктор Рьоне Мейнт“, а на полицата над един от умивалниците сред козметичните средства имаше рецепта за някакво сънотворно с подпис: „Доктор Р. С. Мейнт“.

Впрочем всяка сутрин, когато се събуждахме, намирахме под вратата писмо от Мейнт. Запазил съм няколко и времето не е заличило техния лъх на троскот. Питах се дали този лъх идва от плика, от хартията или може би от мастилото, което Мейнт използуваше. Препрочитам наслуки едно от тях: „Ще имам ли удоволствието да ви видя тази вечер? Следобед трябва да намина към Женева. Ще ви се обадя по телефона в хотела към девет часа. Целувам ви. Ваш Рьоне М.“ А също и това: „Извинете ме, че изчезнах така. Не съм излизал от стаята си две денонощия. Мислех, че след три седмици навършвам двадесет и седем години. И ще бъда много стар, много стара личност. До скоро виждане. Целувам ви. Ваша бойна кръстница Рьоне.“ А също и това, изпратено на Ивон и написано с по-нервен почерк: „Знаеш ли кого видях току-що в хола? Онази мръсница Франсоа Молаз. Искаше да ми стисне ръка. Не, никога. Никога. Да пукна!“ (Последната дума, подчертана четири пъти.) Също и други писма.

Често говореха помежду си за хора, които не познавах. Запомнил съм няколко имена: Клод Брьон, Поло Ервийо, някоя си „Рози“, Жан-Пиер Песоз, Пиер Фурние, Франсоа Молаз, „Карлтон“, някой си Дуду Хендрикс, когото Мейнт наричаше „свиня“… Твърде скоро разбрах, че всички те бяха от селището, където се намирахме и което през лятото беше курорт, но в края на октомври отново се превръщаше в спокойно градче. Мейнт казваше, че Брьон и Ервийо се „издигнали“ в Париж, че „Рози“ успял да си върне хотела на баща си в Ла Клюзаз, а онази „мръсница“ Молаз, синът на книжаря, всяко лято се показвал в Спортинга с някакъв от Комеди-Франсез. Всички тези хора навярно им бяха приятели от детските и юношеските години. Когато задавах някакъв въпрос, Мейнт и Ивон го извъртаха и прекратяваха разговора. Тогава си спомнях какво бях открил в паспорта на Ивон и си ги представях двамата, петнадесет-шестнадесетгодишни, как излизат през зимата от кино „Регент“.