Вила „Тъга“

XI

Времето обгърна всички тези неща с разнообагрена мъгла; ту бледозелена, ту синя с розов оттенък. Мъгла ли? Не, воал, който е невъзможно да се разкъса и който приглушава звуците — през него виждам Ивон и Мейнт, но вече не ги чувам. Боя се да не би фигурите им да се заличат напълно, как ли да запазя поне нещичко от тях в съзнанието си…

Макар Мейнт да беше с няколко години по-възрастен от Ивон, те се познаваха отдавна. Бяха ги сближили общата им досада от живота в това градче и плановете им за бъдещето. Надявали се, щом им се удаде случай, да избягат от тази „дупка“ (както казваше Мейнт), в която се живеело като хората само в летните месеци, през „сезона“. Мейнт тъкмо се бил запознал с един белгийски милиардер-барон, отседнал в гран хотела в Мантон. Баронът веднага се влюбил в него и това не ме учудва, защото на двадесет години Мейнт бил много привлекателен физически и имал дарбата да забавлява хората. Белгиецът просто не можел да живее вече без него. Мейнт му представил Ивон като своя „сестричка“.

Този барон ги измъкнал от „дупката“ и те винаги ми говореха за него с почти синовна привързаност. Притежавал голяма вила на нос Фера и непрекъснато държал под наем по един апартамент в хотел „Пале дю Биариц“ и в „Бо-Риваж“ в Женева. Около него постоянно се навъртала цяла свита паразити от двата пола, която го следвала във всичките му пътувания.

Мейнт често ми имитираше походката му. Баронът бил висок някъде към два метра и вървял с бързи крачки, силно приведен. Имал странни навици: през лятото не искал да се излага на слънце, затова по цял ден стоял в апартамента си в хотел „Пале“ или в хола на вилата на нос Фера. Затваряли капаците, спускали завесите, палели лампите и той карал няколко юноши да му правят компания. Тези младежи накрая съвсем губели загара си.

Изпадал в пристъпи на силно раздразнение и не понасял да му се противоречи. Ставал рязък. Миг по-късно нежен. Казвал На Мейнт с въздишка: „Всъщност аз съм белгийската кралица Елизабет … бедната, БЕДНАТА кралица Елизабет, да… Мисля, че ти поне разбираш тази трагедия …“ От него Мейнт беше научил имената на всички членове на белгийското кралско семейство и можеше за няколко секунди да надраска родословното им дърво на някоя салфетка. Многократно го е правил пред мен, защото знаеше, че това ме забавлява.

Оттогава именно започнал да се прекланя пред кралица Астрид.

По онова време баронът бил около петдесет-годишен. Бил пътувал много, познавал сума интересни и изискани хора. Често посещавал на нос Фера своя съсед Съмърсет Моъм, с когото го свързвало близко приятелство. Мейнт си спомняше една вечеря с Моъм. Но не го познавал лично.

Други по-слабо известни, но „забавни“ личности ревностно посещавали барона, привлечени от разкоша и прищевките му. Образувала се била „тайфа“, чиито членове живеели, сякаш са във вечна ваканция. По онова време излизали от вилата на нос Фера с пет-шест открити коли. Отивали да танцуват в Жюан-ле-Пен или да участвуват в „Toros de Fuego“ в Сен-Жан-дьо-Люз. Само „тайфите“ на Жак Фат и на Владимир Рашевски можели да се сравняват със свитата на барона.

Ивон и Мейнт били най-младите. Тя — само на шестнадесет години, той — на двадесет. Обичали ги много. Помолих ги да ми покажат снимки, но за съжаление — така поне твърдяха и двамата — не били запазили нито една. Всъщност те не говореха много за този период.

Баронът загинал при странни обстоятелства. Самоубийство? Или автомобилна катастрофа? Мейнт наел апартамент в Женева. Ивон живеела в него. По-късно започнала да работи като манекен за някаква модна къща в Милано, но не ми беше разказала нищо по-точно. Дали Мейнт е посещавал по това време медицинския факултет? Често твърдеше пред мен, че „практикувал медицина в Женева“. И всеки път ми се искаше да го попитам — каква медицина? Ивон пътувала между Рим, Милано и Швейцария. Била, както се казва, летящ манекен. Така поне ме увери. Къде ли беше срещнала Мадежа — в Рим, в Милано или още сред „тайфата“ на барона? Когато я питах как са се запознали и откъде-накъде я е взел да играе в „Liebesbriefe auf der Berg“, тя отминаваше въпроса ми.

Нито тя, нито Мейнт някога ми разказаха подробно живота си, подхвърляха само неясни и противоречиви приказки.

Накрая установих самоличността на белгийския барон, който ги бе извадил от тяхната провинция и ги бе завел на Лазурния бряг и в Биариц (те не ми казваха името му. Свян ли беше това? Или стремеж да се объркат картите?. Един ден ще потърся всички тези хора от „тайфата“, все някой ще си спомни за Ивон… Ще отида в Женева, в Милано. Дали ще успея да сглобя незавършената картина, която ми оставиха?

Когато ги срещнах, те за пръв път от много време прекарваха лятото в родното си градче и след дългогодишното отсъствие — бяха идвали няколко пъти съвсем за малко — сега се чувствуваха тук като чужденци. Ивон ми призна, че ако на шестнадесет години някой й бил казал как един ден ще живее в „Ермитажа“ и ще се чувствува като в непознат курортен град, сигурно щяла доста да се поучуди. Отначало тези приказки направо ме възмутиха. Аз винаги бях си мечтал какво ли щеше да е, ако се бях родил в някое провинциално градче, и не разбирах как можеш да се отречеш от местата на своето детство, от улиците, от площадите, от къщите, които представляват родното място. Коренът. И как може сърцето ти да не тупти по-бързо, когато се завърнеш там. Развих сериозно пред Ивон своите мисли на безотечественик. Тя не ме слушаше. Излежаваше се в кревата, увита в копринения си пеньоар, и пушеше цигари „Мурата“. (Пушеше ги заради името им — „Мурата“, намираше го изискано, екзотично и загадъчно. Това италиано-египетско име ме хвърляше в адска досада, защото приличаше на моето.) Говорех й за Магистралата 201, за църквата „Сен-Кристоф“ и за гаража на чичо й. Ами кино „Сплендид“? Ами улица Роаял, по която сигурно е вървяла на шестнадесет години и се е спирала пред всяка витрина? Ами всички останали кътчета, които не познавам и които сигурно са свързани в съзнанието й с различни спомени? Например гарата или градината на казиното. Тя свиваше рамене. Не. Всичко това не беше вече нищо за нея.

Все пак няколко пъти ме заведе в нещо като голям салон за чай. Отивахме там към два часа следобед, когато курортистите бяха на плажа или си почиваха. Трябваше да вървим под аркадите след „Механата“, да прекосим улицата и отново да минем под аркадите: всъщност те заобикаляха два квартала със сгради, построени едновременно с казиното, които напомняха къщите от 1930 в покрайнините на седемнадесети район, около булевард Гувион-Сен-Сир, в Диксмюд, край Изер и в Сом. Този „салон“ се наричаше „Реган“ и аркадите го пазеха от слънчевите лъчи. Нямаше тераса както в „Механата“. Виждаше се, че заведението някога е преуспявало, но после е било изместено от „Механата“. Сядахме на една маса в дъното. Касиерката, момиче с къси черни коси, на име Клод, беше приятелка на Ивон. Тя идваше при нас. Ивон я разпитваше за разни хора, чиито имена бях чувал от нея и Мейнт. Да, Рози поел хотела в Клюзаз след баща си, а Поло Ервийо станал антиквар. Помпен Лаворал още карал като луд. Неотдавна си купил ягуар. Клод Брен бил в Алжир. „Йейет“ изчезнала някъде…

— А ти добре ли я караш в Женева? — питаше Клод.

— Ами да, може да се каже … не е зле… не е зле — отвръщаше Ивон, мислейки за нещо друго.

— У вас ли живееш?

— Не. В „Ермитажа“.

— В „Ермитажа“ ли? Усмихваше се иронично.

— Трябва да дойдеш да видиш стаята… — предлагаше Ивон — много е гот…

— А, вярно, ще ми се да я видя… Някоя вечер…

И тя пийваше по чашка с нас. Голямата зала на „Реган“ беше пуста. Слънцето рисуваше плетеници по стената. Зад тъмния дървен тезгях бяха изобразени езерото и околните планини.

— Тук вече никой не идва — забелязваше Ивон.

— Само старчоци … — казваше Клод. И се смееше някак притеснено.

— Не е като преди, а?

Ивон също се засмиваше пресилено. После замлъкнаха. Клод разглеждаше късите си покрити с оранжев лак нокти. Нямаха какво повече да си кажат. Така ми се искаше да ги поразпитам. Кой беше Рози? А Поло Ервийо? Откога се познаваха те двете? Как е изглеждала Ивон на шестнадесет години? А какво е представлявал „Реган“, преди да го превърнат в салон за чай? Впрочем всичко това вече не интересуваше нито едната, нито другата. Общо взето, аз единствен се занимавах с тяхното минало на френски принцеси.

Клод ни придружаваше до въртящата се врата и Ивон я целуваше. Пак я канеше:

— Ела в „Ермитажа“, когато ти е удобно… Да видиш стаята…

— Дадено, някоя вечер…

Само че така и не дойде.

Като че ли освен Клод и чичо си Ивон не бе оставила нищо след себе си в този град. И аз се чудех как е възможно човек така бързо да се откъсне от корените си, след като е имал щастието да ги притежава.

Стаите в луксозните хотели залъгват окото в първите дни, но скоро от стените и бездушните им мебели ви полазва също такава тъга, както и в евтините хотелчета. Блудкав разкош, сладникав мирис в коридорите, чийто източник не мога да установя, но навярно именно това е мирисът на безпокойството, на несигурността, на изгнанието, на ерзаца. Мирис, който винаги ме е съпровождал, Фоайета на хотели, в които се срещах с баща си, техните витрини, огледала и мрамори — а те всъщност са само чакални. За какво ли? Воня на нансенови паспорти.

Но ние не винаги прекарвахме нощите в „Ермитажа“. Два-три пъти седмично Мейнт ни канеше да спим в дома му. През тези вечери му се налагаше да отсъствува и той ме молеше да отговарям по телефона и да записвам имената и „поръчките“. Първия път ме беше предупредил, че телефонът може да звънне дори и в най-късен час през нощта, но не ми разкри кои са тайнствените му познати.

Живееше в къща, собственост на родителите му, в един от хубавите квартали, малко Преди Карабасел. Трябваше да се върви по Авеню дълбини и да се завие вляво точно след префектурата. Пуст квартал, улици, засадени с дървета, чиито корони образуваха свод. Вили на местната буржоазия с различен обем и стил в зависимост от степента на благополучието. Вилата на Мейнт, разположена на ъгъла на авеню Жан-Шарко и улица Марлиоз, изглеждаше доста скромна в сравнение с другите. Беше със сивосинкав цвят, с малка веранда към авеню Жан-Шарко и издадено напред прозорче към улицата. Два етажа, вторият — мансарден. Градина, застлана с чакъл. Запуснат жив плет. На портала от олющено бяло дърво Мейнт (призна ми го самият той) беше изписал с криви черни букви: „ВИЛА «ТЪГА»“

Наистина в тази вила нямаше нищо весело. Нищо. Все пак отначало ми се стори, че названието „тъга“ не й подхожда напълно. После разбрах, че Мейнт е бил прав, тъй като в звученето на думата „тъга“ има нещо нежно и звънко. След като човек прекрачеше прага на вилата, обземаше го ведра скръб. Сякаш влизаше в зона на спокойствие и тишина. Въздухът беше по-лек. Създаваше усещане за безтегловност. Сигурно мебелите се бяха разгубили. Беше останало само едно тежко кожено канапе, по чиито странични облегалки личаха следи от нокти на животно, а вляво — остъклена библиотека. Когато човек седнеше на канапето, пред него на пет-шест метра се откриваше верандата. Паркетът беше светъл, но зле поддържан. Порцеланова лампа с жълт абажур, поставена на земята, осветяваше това доста голямо помещение. Телефонът се намираше в една съседна стая, до която се стигаше по коридор. И в нея липсваха мебели. Над прозореца беше спусната червена завеса. Стените бяха тъмножълти, също като в хола. Край дясната стена имаше походно легло. На отсрещната стена, на удобна височина, беше окачена карта на френската част на Западна Африка и голяма самолетна снимка на Дакар, сложена в тънка рамка. Силно пожълтяла, сигурно беше от преди двадесетина години. Мейнт ми беше разправил, че баща му известно време работил „в колониите“. Телефонът беше поставен до леглото. Висеше малък полилей с фалшиви свещи и фалшиви кристали. Мисля, че Мейнт спеше тук.

Отваряхме френския прозорец на верандата и се изтягахме на канапето. То излъчваше особена миризма на кожа, която съм усещал да излъчват само двата фотьойла, красящи кабинета на баща ми на улица Лорд Байрон. То беше по времето на неговите пътувания до Бразавил, когато създаде тайнственото и призрачно „Африканско предприемаческо дружество“, за което зная твърде малко.

Миризмата на канапето, картата на френската част на Западна Африка бяха неразривно свързани с „Африканското предприемаческо дружество“, три думи, които носеха дъха на детските ми дни. Припомнях си атмосферата на кабинета на улица Лорд Байрон, с мириса на кожа, с полумрака и безкрайните разговори на баща ми и разни елегантни негри с посребрели коси… Дали затова, когато оставах с Ивон в хола, започваше да ми се струва, че времето наистина е спряло да тече?

Състояние на безтегловност. Безкрайно забавени движения, изменяхме положението си сантиметър по сантиметър. Сякаш пълзяхме. Всеки рязък жест би разрушил очарованието. Говорехме тихо. Здрачът изпълваше постепенно стаята, влизаше през верандата, виждах увисналите във въздуха прашинки. Минаваше някакъв човек с мотопед и бръмченето звучеше в ушите ми още няколко минути. Той също напредваше сантиметър по сантиметър. Беше в безтегловно състояние. Всичко около нас беше в безтегловно състояние. Дори когато нощта се спускаше, не палехме лампата. Най-близкият уличен стълб на авеню Жан-Шарко разпръскваше снежнобяла светлина. Да можеше да останем завинаги в тази вила. Никога да не напускаме тази стая. Да се излягаме на канапето или може би на земята, както все по-често и по-често правехме. Чудно ми беше, че откривах у Ивон такава склонност към забрава. При мен това се дължеше на отвращение пред движението, на безпокойство пред всичко, което се измества, отминава и се променя, на желанието да не градя вече върху пясък, да се установя някъде, на нуждата да се закова на едно място. А при нея? Мисля, че тя просто беше мързелива. Като морска трева. Понякога дори се изтягахме в коридора и оставахме там цялата нощ. Една вечер се мушнахме в някакъв килер под стълбището към първия етаж и бяхме притиснати от неразличими предмети, които сметнах за ракитови кошове. Не, не съм си въобразявал: местехме се, пълзейки. Тръгвахме всеки от противоположната страна на къщата и пълзяхме в мрака. Всеки от нас се стремеше да се движи колкото се може по-безшумно и по-бавно, за да може да изненада другия.

Веднъж Мейнт се върна чак на другия ден вечерта. Не бяхме мръднали от вилата. Излежавахме се на паркета до прага към верандата. Кучето спеше посред канапето. Беше тих, слънчев следобед. Листата на дърветата леко потрепваха. Някъде далеч свиреше военна музика. От време на време по улицата минаваше раздрънкано колело. Скоро престанахме да долавяме какъвто и да било шум. Сякаш нещо меко и нежно ни отделяше от всичко. Мисля, че ако не беше дошъл Мейнт, дни наред нямаше да мръднем и по-скоро щяхме да умрем от глад и жажда, отколкото да излезем от вилата. Никога по-късно не съм чувствувал времето тъй плътно, тъй наситено. Опиумът май създавал такова усещане. Съмнявам се.

Телефонът винаги звънваше — след полунощ, треперлив звън. Като глас от миналото. Крехък, изтънен от времето глас. Но това бе достатъчно, във въздуха увисваше заплаха, воалът се разкъсваше. Ивон не искаше да отговарям, „Не се обаждай“ — шепнеше тя. Пълзях наслуки из коридора, не намирах вратата на стаята, блъсках си главата в стената. Едва успявах да премина през вратата, трябваше да допълзя до телефона, а беше тъмно и не можех да се ориентирам. Обхващаше ме паника, преди да вдигна слушалката. Този глас — винаги един и същ — ме плашеше, беше твърд, но звучеше приглушено, от какво ли? От разстоянието? Или от времето? (Понякога ми приличаше на стар запис.) И неизменното начало:

— Ало, обажда се Анри Кустикер… Чувате ли ме?

Отговарях:

— Да. Пауза.

— Кажете на доктора, че го чакаме утре в двадесет и един часа в „Белвю“ в Женева. Ясно ли е?…

Прошепвах още по-тихо „да“. Той затваряше. Друг път не определяше срещи, а ми даваше поръчки:

— Ало, обажда се Анри Кустикер… (Пауза.) Кажете на доктора, че шефът Макс и Герен са пристигнали. Ще дойдем да го видим утре вечер … утре вечер…

Нямах сили да му отговоря. Вече беше затворил. Анри Кустикер — всеки път, когато разпитвахме Мейнт за него, той замълчаваше — бе станал за нас опасна личност, усещахме го как обикаля нощем около вилата. Не бяхме виждали лицето му и поради това той се превръщаше за нас в идея-фикс. Забавлявах се понякога, като се отдалечавах от Ивон и я плашех, повтаряйки в тъмното със злокобен глас:

— Обажда се Анри Кустикер … Обажда се Анри Кустикер …

Тя крещеше. И ето че мен също ме обсебваше страхът. Очаквахме с разтуптени сърца треперливия глас по телефона. Сгушвахме се под походното легло. Една вечер той звънна, но аз успях да вдигна слушалката чак след няколко минути, също като в лошите сънища, когато крайниците ни натежават като олово.

— Ало, обажда се Анри Кустикер… Не можех да издам нито звук.

— Ало… чувате ли ме?… Чувате ли ме?… Сдържахме дъха си.

— Обажда се Анри Кустикер, чувате ли ме?… Гласът ставаше все по-тих.

— Кустикер… Анри Кустикер… Чувате ли ме?

Кой беше той? Откъде се обаждаше? Още няколко неясни звука.

— Тикер… чувате…

И край. Последната нишка, която ни свързваше с външния свят, се бе прекъснала. Отпуснахме се и отново потънахме в дълбини, където никой — надявах се — нямаше да може да ни безпокои.