Вила „Тъга“

VII

Би било добре да намеря някоя от програмите на управителния съвет — бял фон, на който бяха очертани в зелено казиното и силуетът на една жена, нарисувана в стила на Жан-Габриел Домерг. Четейки списъка на празненствата и точните им дати, сигурно щях да съумея да подредя нещата.

Една вечер отидохме да ръкопляскаме на Жорж Юлмер, който пееше в Спортинга. Мисля, че беше в началото на юни, сигурно живеехме заедно с Ивон от пет-шест дена. Мейнт ни придружи. Юлмер беше в светлосин костюм с някакъв млечен оттенък, който притегляше погледа ми. Този мек син цвят действуваше хипнотизиращо, защото, като го гледах, едва не заспах.

Мейнт ни предложи да пийнем по чашка. В полумрака, сред танцуващите, за пръв път ги чух да говорят за купата „Улиган“. Спомних си за туристическия самолет и за лентата с тайнствения надпис. Купата „Улиган“ силно занимаваше Ивон. Това беше нещо като състезание по елегантност. Според думите на Мейнт, за да участвуваш в състезанието за купата, трябвало да притежаваш луксозна кола. Дали да се явят с доджа, или да наемат кола от Женева? (Въпросът беше повдигнат от Мейнт.) Ивон искаше да опита щастието си. В журито участвуваха различни знаменитости: председателят на клуба за голф в Шавоар и жена му, председателят на управителния съвет; помощник-префектът на Горна Савоя;

Андре дьо Фукиер (това име ме накара да трепна и помолих Мейнт да го повтори; да, наистина ставаше дума за Андре дьо Фукиер, отдавна известен като „съдник на елегантността“ и от когото бях чел много интересни мемоари); господин и госпожа Сандоз, собственици на хотел „Уиндзор“; бившият шампион по ски Даниел Хендрикс, собственик на най-изискани спортни магазини в Мьожев и Алп д’Юез (онзи, когото Мейнт наричаше „свиня“); един кинорежисьор, чието име съм забравил вече (нещо като Гамонж или Гамас), и накрая танцьорът Хосе Торес.

Мейнт също беше много развълнуван от възможността да се състезава за купата като кавалер на Ивон. Ролята му се състоеше в това да изведе колата по широката, обсипана с камъчета алея на Спортинга и да я спре пред журито. След това трябваше да слезе и да отвори вратичката на Ивон. Естествено германският дог също щеше да вземе участие.

Мейнт доби тайнствен вид и ми подаде един плик, като ми намигна: списъкът на участниците в състезанието за купата. Бяха последни поред, тридесет и втори номер. Доктор Р. С. Мейнт и госпожица Ивон Жаке (току-що си спомних фамилното й име). Купата „Улиган“ се даваше всяка година на една и съща дата и възнаграждаваше „красотата и елегантността“. Организаторите успели да вдигнат доста голям рекламен шум около нея и — както ми обясни Мейнт — понякога имало отзвук дори в парижките вестници. Според него Ивон имала всички основания да участвува.

Когато станахме от масата, за да танцуваме, тя не можа да се въздържи и ме попита какво мисля: дали да се състезава за тази купа? Сериозен проблем. Гледаше ме безпомощно. Виждах Мейнт, който седеше сам пред своето „светлее“ порто. Беше заслонил очите си с ръка. Може би плачеше? От време на време Ивон и той изглеждаха тъй уязвими и объркани (объркани е точната дума).

Ама разбира се, че трябва да се състезава за купата „Улиган“. Разбира се. Това беше важно за нейната кариера. Малко късмет и щеше да стане мис Улиган. Точно така. Освен това те всички започвали по този начин.

Мейнт бе решил да се явят с доджа. Щяха да го измият в навечерието на състезанието, а този модел все още можеше да направи добро впечатление. Бежовият гюрук бе почти нов.

С всеки изминат ден, колкото повече наближаваше тази неделя, девети юли, толкова по-нервна ставаше Ивон. Тя събаряше чашите, не я сдържаше на едно място, говореше грубо на кучето си. А то я гледаше с нежно състрадание.

Мейнт и аз се мъчехме да я успокоим. Това състезание за купата несъмнено щеше да изисква много по-малко напрежение, отколкото снимането на филм. Само пет минутки. Няколко стъпки пред журито. Нищо особено. А в случай на неуспех ще се утеши, като си помисли, че сред всички състезателки тя единствена се е снимала във филм. Така да се каже, професионалистка.

Все пак всичко трябваше да се подготви и Мейнт ни предложи да направим генерална репетиция в петък следобед на една голяма сенчеста алея зад хотел „Алхамбра“. Седнал на една от пейките в градината, аз представлявах журито. Колата бавно се приближи. Ивон се усмихваше притеснено. Мейнт държеше волана с дясната ръка. Кучето стоеше с гръб към тях, неподвижно като скулптурните изображения по корабите.

Мейнт спря точно пред мен, облегна с нервно движение лявата си ръка на вратата и я прескочи. Приземи се елегантно, с долепени крака, с изпъчени гърди. Кимна леко, заобиколи със ситни крачки колата и с рязко движение отвори вратата на Ивон. Тя излезе, стиснала гердана на кучето, и свенливо пристъпи напред. Германският дог вървеше с наведена глава. После се върнаха по местата си и Мейнт отново прескочи вратата, хвана волана. Възхитих се от неговата гъвкавост.

Беше решил да повтори този подвиг пред журито. Кой знае каква физиономия щеше да направи Дуду Хендрикс.

В навечерието Ивон поиска да пие шампанско. Спа зле. Беше като малките момиченца, които са почти готови да се разплачат, когато се качват на естрадата в деня на училищния празник.

Мейнт ни беше определил среща в хола точно в десет часа сутринта. Състезанието започваше на обед, но му трябвало малко време, за да провери подробностите: основен преглед на доджа, някои съвети към Ивон, може би няколко физкултурни упражнения.

Държеше да присъствува на последните приготовления на Ивон: тя се колебаеше между един моравочервеникав тюрбан и една голяма сламена шапка.

— Тюрбанът, скъпа, тюрбанът — отсече той раздразнено.

Беше облякла права рокля от бяло платно. Мейнт носеше пясъчножълт костюм от шантунг. Имам добра памет за дрехи.

Ивон, Мейнт, кучето и аз излязохме на слънце. Беше чуден юлски ден, не си спомням друг като него. Лек ветрец развяваше голямото знаме, закачено на един стълб пред хотела. Светлосиньо и жълто. На коя страна принадлежаха тези цветове?

Слязохме по инерция по булевард Карабасел.

Автомобилите на другите състезатели бяха вече паркирани от двете страни на широката алея, водеща към Спортинга. Щяха да съобщават имената и номера по високоговорителя и повиканите трябваше веднага да се представят пред журито. То се беше разположило на терасата на ресторанта. Алеята завършваше с кръгла площадка, която се намираше малко по-ниско, така че щяха да гледат шествието отгоре.

Мейнт ми бе поръчал да застана колкото се може по-близо до съдиите и, да не изпускам нито една подробност. Трябваше най-вече да следя какво изражение ще добие лицето на Дуду Хендрикс, когато Мейнт извърши своя акробатически номер. Дори да си водя бележки, ако е необходимо.

Седяхме и чакахме в колата. Ивон проверяваше грима си, почти залепила чело на огледалцето. Мейнт бе сложил странни тъмни очила с метални рамки и бършеше брадичката и слепоочията си с кърпичка. Галех кучето, което ни оглеждаше поред с тъмните си очи. Бяхме спрели край един тенис-корт, където четирима играчи — двама мъже и две жени — играеха и за да разсея Ивон, посочих й единия от играчите, който приличаше на френския актьор Фернандел. „Дали пък не е той?“ — помислих си аз. Но Ивон не ме чуваше. Ръцете й трепереха. Мейнт прикриваше безпокойството си с тихо покашляне. Той пусна радиото и то заглуши монотонния и дразнещ шум на топките за тенис. Тримата стояхме, без да мърдаме, с тупкащи сърца и слушахме някакъв информационен бюлетин. Накрая високоговорителят съобщи: „Умоляваме уважаемите състезатели за купата на елегантността «Улиган» да се приготвят.“

А две-три минути по-късно: „Състезатели номер едно, госпожа и господин Жан Атмер!“ Мейнт нервно премигна. Целунах Ивон, пожелах й успех и се отправих по един страничен път към ресторанта на Спортинга. Аз също се вълнувах.

Журито заседаваше зад редица бели дървени маси с чадъри на зелени и червени райета. Беше претъпкано със зрители. По-щастливите седяха с чаша в ръка, повечето стояха прави, в плажните си облекла. Промъкнах се колкото се може по-близо до съдиите, както беше ми поръчал Мейнт, за да мога да ги следя. Веднага познах Андре дьо Фукиер, чиято снимка бях виждал на кориците на произведенията му (любимите книги на баща ми. Беше ме посъветвал да ги прочета и те много ми бяха харесали). Фукиер беше с панамена шапка с морскосиня копринена панделка. Бе подпрял брадичката си на дясната ръка и лицето му изразяваше изискана досада. Той скучаеше. На неговата възраст всички тези летовници с разните си бикини и шарени бански костюми му се виждаха като марсианци. Нямаше на кого да говори за Емилиен д’Алансон или за Ла Гандара. Освен на мен, при удобен случай.

Петдесетгодишен мъж с лъвска глава, с руси коси (може би боядисани?) и загоряла кожа: несъмнено Дуду Хендрикс. Той говореше непрекъснато на съседите си и се смееше високо. Имаше сини очи и от него се излъчваше здрава и действена простащина. Тъмноока жена с много буржоазен вид отправяше към бившия скиор съучастнически усмивки: може би президентшата на клуба за голф в Шавоар или президентшата на управителния съвет? Или госпожа Сандоз? Гаманж (или Гамонж), човекът от киното, беше сигурно онзи с кестените рамки на очилата и с всекидневния костюм: сиво двуредно сако на тънки бели райета. Като понапрегна паметта си, виждам още един около пет десетгодишен мъж със сивкавосиня къдрава коса и сладострастни устни. Наперен, издал брада, той явно искаше да се покаже енергичен и да ръководи всичко. Дали беше помощник-префектът? Или господин Сандоз? Танцьорът Хосе Торес? Не, той не беше дошъл.

По алеята вече се задаваше открито червено пежо 203, което спря посред кръглата площадка, и една жена, облечена в рокля с лежер, с пудел под мишница, слезе от него. Мъжът остана зад волана. Тя направи няколко крачки пред журито. Обувките й бяха черни, с тънки токчета. Беше изрусена, такива навярно е харесвал бившият египетски крал Фарук, за когото ми разказваше толкова често баща ми и твърдеше дори, че му бил целувал ръка. Човекът със сивосинкавата къдрава коса съобщи с гъгнещ глас, като подчертаваше всяка от сричките на името:

— Госпожа Жан Атмер.

Тя пусна пудела, който скочи на четирите си лапички и повървя малко, кажи-речи, като манекените от модните ревюта: празен поглед, отметната глава. После се върна в колата. Слаби ръкопляскания. Косите на съпруга бяха вчесани назад. Забелязах напрегнатото му изражение. Той даде заден ход и ловко обърна колата, виждаше се, че за него е въпрос на чест да кара, колкото е възможно по-добре. Сигурно сам беше лъснал пежото, за да блести така. Реших, че трябва да са млада семейна двойка, той — инженер, роден в буржоазно семейство, тя с малко по-прост произход: и двамата увлечени по спорта. И верен на своя навик да слагам всичко на мястото му, представих си ги как живеят в малък уютен апартамент на улица Доктор Бланш в Отьой.

Заизнизваха се и други състезатели. За съжаление забравил съм ги, с малки изключения. Например онази тридесетгодишна жена, източен тип, придружена от дебел червенокос мъж. Явиха се с открит воднистозелен „Наш“. Когато излезе от колата, тя направи като автомат една крачка към журито и се спря. Затрепера нервно. Очите й шареха наоколо, но не помръдваше глава. Дебелият червенокос мъж я викаше от колата: „Моник… Моник … Моник…“ и това бе като стон, молба, с която сякаш се мъчеше да опитоми плашливо екзотично животно. После също слезе от колата и я хвана за ръка. Отведе я внимателно. Тя се разрида. Тогава той потегли много рязко и завивайки, за малко не отнесе журито. Както и приятните шестдесетгодишни съпрузи, чиито имена съм запомнил: Жаки и Тунет Ролан-Мишел. Те пристигнаха със сив стюдебейкър и се представиха заедно пред журито. Тя беше висока червенокоса жена с енергично конско лице, в екип за тенис. Той — среден на ръст, с малки мустачки, с голям нос и подигравателна усмивка, истински тип на французин, както би си го представил някой калифорнийски режисьор. Сигурно бяха важни личности, защото мъжът със сивосинкавата коса обяви:

— Нашите приятели Тунет и Жаки Ролан-Мишел.

Трима-четирима от съдиите (между които чернооката жена и Даниел Хендрикс) изръкопляскаха. Фукиер дори не благоволи да ги удостои с поглед. Те поздравиха едновременно. Държаха се спокойно; и двамата имаха крайно доволен вид.

— Номер 32. Госпожица Ивон Жаке и доктор Рьоне Мейнт.

Помислих, че ще загубя съзнание. Първо, не виждах нищо, сякаш бях станал внезапно, след като цял ден съм се излежавал на някой диван. Гласът, който произнасяше имената им, отекваше от всички страни. Опрях се на рамото на един човек пред мен, по-късно съобразих, че това е Андре дьо Фукиер. Той се обърна. Измърморих някакво извинение. Не можех да отлепя дланта си от рамото му. Навярно съм се дръпнал назад и полека-лека съм изтеглил тежката си като олово ръка. Не видях как пристигнаха с доджа. Мейнт беше спрял колата срещу журито. Със запалени фарове. Вече не ми прилошаваше, бях като опиянен и възприемах нещата по-остро, отколкото обикновено. Мейнт натисна клаксона три пъти, прочетох лека изненада по лицата на някои от съдиите. Дори Фукмер изглеждаше заинтригуван. Даниел Хендрикс се усмихваше, но според мен пресилено. Пък и изобщо усмивка ли беше това? Не, застинала гримаса. Те не излизаха от колата. Мейнт гасеше и палеше фаровете. Какво искаше да постигне с това? Пусна стъклочистачките. Лицето на Ивон беше гладко и непроницаемо. И внезапно Мейнт скочи. Сред журито и зрителите пробягна тръпка. Този скок не можеше да се сравни с „репетицията“ в петък. Мейнт не се задоволи да мине над вратата, а подскочи, задържа се за миг във въздуха, разтвори рязко крака и гъвкаво стъпи на земята, с един замах, сякаш движен от електрически ток. Почувствувах във всичко това толкова гняв, нервност и неуловимо предизвикателство, че изръкоплясках. Той се въртеше около доджа, като спираше от време на време, застиваше, сякаш се движеше сред минирано поле. Всички съдии го гледаха с отворена уста. Бяха уверени, че го дебне опасност и когато най-после отвори вратата, някои въздъхнаха с облекчение.

Тя слезе с бялата си рокля. Кучето лениво я последва. Но не се разходи напред-назад пред журито като другите състезателки. Облегна се на колата и остана там, загледана с предизвикателна усмивка във Фукиер, Хендрикс и останалите-После с неочакван жест свали тюрбана и небрежно го хвърли зад себе си. Прекара ръка в косите си, за да ги разпръсне по раменете си. Кучето скочи на един от калниците на доджа и веднага зае своята стойка на сфинкс. Тя го галеше разсеяно. Отзад Мейнт чакаше на волана.

Днес, когато мисля за нея, най-често виждам тази картина. Нейната усмивка, златисточервеникавата й коса. Кучето на черни и бели петна до нея. Бежовият додж. И Мейнт, когото едва различавахме зад предното стъкло на колата. И запалените фарове. И слънчевите лъчи.

Тя бавно се плъзна към вратичката и я отвори, без да изпуска журито от очи. Зае мястото си. Кучето скочи на задната седалка така небрежно, че когато възстановявам с подробности тази сцена, сякаш го виждам как скача в забавен каданс. Доджът — впрочем може би не бива човек да се доверява на спомените си — излиза от кръглата площадка на заден ход. А Мейнт (този жест също може да се види във филм със забавен каданс) хвърля една роза. Тя пада върху сакото на Даниел Хендрикс, който я взема и се вторачва смаян в нея. Чуди се какво да я прави. Не се сеща дори да я остави на масата. Накрая избухва в глупав смях и я подава на своята съседка, чернооката жена, чието име не зная, но която сигурно е съпруга на председателя на управителния съвет или на председателя на клуба за голф в Шавоар. А кой знае, може да е госпожа Сандоз?

Преди колата да излезе на алеята, Ивон се обръща и махва с ръка към членовете на журито. Мисля дори, че им изпрати на всички една целувка.

Те се съвещаваха шепнешком. Трима плажни спасители от Спортинга учтиво ни помолиха да се отдалечим на няколко метра, за да не нарушаваме тайната на класирането. Съдиите държаха пред себе си листове с имената и номерата на отделните състезатели. Всеки трябваше да напише оценката си.

Те надраскват нещо върху листчетата и ги сгъват. После ги събират и Хендрикс ги разбърква няколко пъти с малките си, добре гледани ръце, които никак не подхождат на неговия ръст и тегло. Той се заема също така и с преброяването на гласовете. Съобщава имената и цифрите:

Атмер — 14, Тисо — 16, Ролан-Мишел — 17, Асуелос — 12, но колкото и да се вслушвам, повечето от имената не достигат до мен. Човекът с къдравата коса и сладострастните устни записва цифрите в бележника. Следват нови оживени преговори. Най-разпалени са Хендрикс, чернооката жена и човекът със сивосинкавата коса. Той се усмихва непрестанно, за да покаже — предполагам-ред великолепни зъби, и хвърля наоколо си погледи, явно се мисли за чаровен: клепките му трепкат бързо, с което се опитва да мине за простодушен и възхитен от всичко. Полуотваря нетърпеливо устни. Сигурно е гастроном. И освен това, както се казва, „женкар“. Не може да не съществува съперничество между него и Дуду Хендрикс. Сигурно се надпреварват кой по-големи успехи ще пожъне сред жените, готов съм да се закълна. Но в момента те разиграват сериозното и важно поведение на членове на жури.

Фукиер е напълно безразличен към всичко това. Той драска по своя лист, смръщил вежди с иронично високомерие. Къде ли се е унесъл? За кой ли миг от миналото бленува? Може би за последната си среща с Люси Дьоларю-Мардрюс? Хендрикс почтително се наклонява към него и му задава някакъв въпрос. Фукиер отговаря, без дори да го погледне. После Хендрикс отива да говори с Ганонж (или Гаманж), „кинематографиста“, който седи на последната маса вдясно. Връща се при човека със сивосинкавата коса. Между тях възниква краткотрайно пререкание, чувам ги да произнасят многократно името „Ролан-Мишел“. Накрая „сивосинкавите къдрици“ — ще го нарека така — се отправя към един микрофон и съобщава с леден глас:

— Госпожи и господа, след една минута ще обявим резултатите от състезанието за купата на елегантността „Улиган“.

Отново започва да ми прилошава. Всичко около мен се замъглява. Питам се къде ли са Ивон и Мейнт. Дали чакат там, където ги оставих, до тенис-корта? Ами ако са ме зарязали?

— С пет гласа срещу четири — гласът на „сивосинкавите къдрици“ се издига все по-високо, — повтарям, с пет гласа срещу четири за нашите приятели, семейство Ролан-Мишел (той произнася „нашите приятели“, разчленявайки сричките, и гласът му сега е станал писклив като на жена), които всички познаваме и уважаваме и които държа да поздравя за спортния им дух … и които заслужават — по мое лично мнение — да получат купата на елегантността… (той удря с юмрук по масата, но гласът му става все по-несигурен)… купата се присъжда (кратко мълчание) на госпожица Ивон Жаке, придружена от господин Рьоне Мейнт…

Признавам, че се просълзих.

Те трябваше да излязат още веднъж пред журито и да получат купата. Всички деца бяха дотичали от плажа и стояха във възбудено очакване заедно с другите зрители. Музикантите от оркестъра на Спортинга бяха заели обичайното си място под раирания бяло-зелен навес насред терасата. Те настройваха инструментите си.

Доджът се появи. Ивон се беше полуизлегнала върху капака. Мейнт караше бавно. Тя скочи на земята и много скромно се приближи до журито.

Бурни ръкопляскания.

Хендрикс тръгна към нея, като размахваше купата. Подаде й я и я целуна по двете бузи. После и други хора се спуснаха да я поздравяват. Дори Андре дьо Фукиер й стисна ръка, а тя не знаеше кой е този стар господин. Мейнт отиде при нея. Той шареше с поглед по терасата на Спортинга и веднага ме откри. Извика, „Виктор … Виктор“ и ми махна с ръка. Изтичах към него. Бях спасен. Искаше ми се да целуна Ивон, но около нея имаше вече твърде много хора! Няколко прислужници, всеки от които носеше по два подноса с шампанско, се мъчеха да си пробият път. Сборището вдигаше наздравици, пиеше и дърдореше под слънцето. Мейнт остана до мен, ням и непроницаем зад черните си очила. На няколко метра от мен Хендрикс оживено представяше на Ивон чернооката жена, Гамонж (или Ганонж) и още двама-трима души. Тя мислеше за нещо друго. Дали за мен? Не смеех да повярвам.

Всички все повече се развеселяваха. Смееха се. Подвикваха си, блъскаха се. Диригентът се обърна към Мейнт и към мен, за да попита кое „парче“ да изпълнят в чест на купата и на „очарователната победителка“. За миг се объркахме, но тъй като сега се наричах Хмара и бях обзет от цигански дух, помолих го да изсвири „Очи черные“.

Вечерта трябваше да има „прием“ в „Сент-Роз“ по случай петата купа „Улиган“ и в чест на Ивон, героинята на деня. Тя реши да си сложи рокля от тъмнозлатно ламе.

Беше поставила купата на нощното си шкафче до книгата на Мороа. Тази купа всъщност представляваше статуетка на танцьорка, застанала на пръсти върху малък пиедестал, на който беше написано с красиви букви: „Купа «Улиган» — I награда“. По-долу беше означена и годината.

Преди да излезе, Ивон я погали и се обеси на врата ми.

— Нали е чудесна? — попита ме тя.

Помоли ме да си сложа монокъла и аз се съгласих, защото тази вечер не беше като другите.

Мейнт носеше прелестен, много свеж светлозелен костюм. През целия път до Воарен той се подиграваше с членовете на журито. „Сивосинкавите къдрици“ се наричал Раул Фосорие и ръководел управителния съвет. Чернооката жена била съпруга на председателя на клуба за голф в Шавоар: да, когато й падне, флиртувала с оня „тлъст вол“ Дуду Хендрикс. Мейнт го ненавиждаше. Казваше, че от трийсет години се правел на голям кавалер по ски-пистите. (Сетих се за героя от „Liebesbriefe auf der Berg“, филма на Ивон.) През 1943 година Хендрикс давал тон на вечерите в „Екипа“ и в „Дивата коза“ в Мьожев, но вече бил пет десетгодишен и все повече и повече заприличвал на „сатир“. Мейнт изпъстряше своя разказ с иронични и изпълнени с подтекст въпроси: „Нали, Ивон?“, „Нали, Ивон?“ Защо? И откъде Ивон и той се бяха сближили толкова с всичките тези хора?

Когато се изкачихме на терасата на „Сент-Роз“ вяли аплодисменти посрещнаха Ивон. Те идваха от една маса за около десетина души, сред които се извисяваше Хендрикс. Той ни махна. Един фотограф стана и ни заслепи със светкавицата си. Управителят, тъй нареченият Пули, донесе три стола за нас, после се върна и като се суетеше, подаде на Ивон една орхидея. Тя му благодари.

— В този велик ден това е чест за мен, госпожице. Още веднъж браво!

Имаше италиански акцент. Поклони се на Мейнт.

— Господин? … — обърна се към мен той с крива усмивка, навярно смутен, че не може да ме нарече по име.

— Виктор Хмара.

— А… Хмара …

Доби учуден вид и смръщи вежди.

— Господин Хмара…

— Да.

Той ми хвърли особен поглед.

— За момент, господин Хмара…

И се отправи към стълбата, която водеше към бара на партера.

Ивон седеше до Хендрикс, а Мейнт и аз — срещу тях. Познах чернооката жена от журито, Тунет и Жаки Ролан-Мишел, един човек с къса сива коса и енергично лице на бивш летец или военен — сигурно председателят на клуба за голф. Раул Фосорие седеше в края на масата и гризеше кибритена клечка. Останалите трима-четирима, между които и две силно загорели блондинки, ги виждах за пръв път.

Тази вечер в „Сент-Роз“ нямаше много хора. Беше още рано. Оркестърът свиреше добре позната песен и един от музикантите нашепваше думите й: Любовта е кратка като ден, отминава, отминава любовта…

Хендрикс беше обхванал с дясната си ръка раменете на Ивон и аз се питах докъде ли ще стигне. Обърнах се към Мейнт. Той криеше очите си зад нови черни очила с тежки кокалени рамки и нервно потрепваше с пръсти по ръба на масата. Не посмях да му заговоря.

— Е, доволна ли си, че си получи купата? — попита ласкаво Хендрикс.

Ивон ме погледна притеснено.

— Заслугата е донякъде и моя… Какво пък, сигурно е свестен човек. Защо все се страхувам от всеки срещнат.

— Фосорие не искаше да ти я даде. Нали, Раул? Ти не искаше…

И Хендрикс избухна в смях. Фосорие смукна от цигарата си. Той разиграваше пълно спокойствие.

— Не е вярно, Даниел, не е вярно. Лъжеш се… Според мен произнасяше думите някак си неприлично.

— Ментарджия! — провикваше се Хендрикс незлобливо.

И тази реплика разсмиваше чернооката жена, двете загорели блондинки (внезапно си спомних името на едната: Мег Девилърс) и дори субекта с физиономия на бивш кавалерийски офицер. Двойката Ролан-Мишел се мъчеше да се присъедини към всеобщото веселие, но явно не им беше приятно. Ивон ми намигна. Мейнт продължаваше да потрепва с пръсти по масата.

— На теб любимци ти бяха — продължаваше Хендрикс — Жаки и Тунет… Нали, Раул? Той се обърна към Ивон:

— Трябва да стиснеш ръка на победените, нашите приятели Ролан-Мишел …

Ивон се подчини. Жаки се правеше на сърдечен и мил, но Тунет Ролан-Мишел погледна Ивон студено право в очите. Очевидно я беше яд на нея.

— Сигурно е някой от обожателите ти? — попита Хендрикс. Сочеше мен.

— Моят годеник — отвърна дръзко Ивон. Мейнт вдигна глава. Лявата му скула и ъгълчето на устата отново затрепкаха.

— Пропуснахме да ти представим нашия приятел — каза той превзето. — Граф Виктор Хмара…

Произнесе „граф“, като подчерта гласната и направи пауза след това. После се обърна към мен:

— Пред вас е един от асовете на френския ски-спорт! Даниел Хендрикс.

Хендрикс се усмихна, но чувствувах, че се страхува от неочакваните реакции на Мейнт. Навярно го познаваше отдавна.

— Разбира се, скъпи Виктор, вие сте твърде млад и това име едва ли означава нещо за вас — прибави Мейнт.

Другите чакаха. Хендрикс се приготвяше да отбие удара с престорено безразличие.

— Предполагам, че не сте били роден, когато Даниел Хендрикс се наложи в алпийските дисциплини …

— Защо говорите такива работи, Рьоне? — попита с кротък и мазен тон Фосорие, като заваляше толкова гласните, че човек почти очакваше от устата му да се проточи парче розов локум, като локума, дето го продават по панаирите.

— Аз присъствувах, когато той победи в слалома — заяви едната от загорелите блондинки, която се наричаше Мег Девилърс, — не беше толкова отдавна…

Хендрикс сви рамене и понеже оркестърът свиреше първите тактове на един слоуфокс, използува случая и покани Ивон на танц. Фосорие също стана да танцува с Мег Девилърс. Председателят на клуба за голф покани другата загоряла блондинка. На свой ред и съпрузите Ролан-Мишел тръгнаха към дансинга. Държаха се за ръце. Мейнт се поклони пред чернооката жена:

— Е, да потанцуваме и ние…

Останах сам на масата. Не изпусках от очи Ивон и Хендрикс. Отдалеч той изглеждаше доста внушителен: беше висок един и осемдесет и четири или един и осемдесет и пет и светлината, обливаща дансинга, синя, с лек розов оттенък, облагородяваше лицето му, тушираше тлъстините и простащината. Той притискаше плътно Ивон. Какво да направя? Да му разбия мутрата? Ръцете ми трепереха. Разбира се, можех да използувам ефекта от изненадата и да го ударя с юмрук право в лицето. Или да се приближа отзад и да счупя някоя бутилка в главата му. За какво? Преди всичко щях да се изложа пред Ивон. Освен това подобно поведение не отговаряше на тихия ми нрав, на моя вроден песимизъм и на донякъде присъщото ми малодушие.

Оркестърът продължи да свири една по-бавна мелодия и никоя от двойките не напускаше дансинга. Хендрикс притискаше Ивон все по-плътно. Защо тя му позволяваше? Дебнех някое нейно тайно смигване, ободрителна усмивка. Нищо. Дебелият почтителен управител Пули предпазливо се бе приближил до масата. Стоеше точно до мен, бе се опрял на облегалката на един от празните столове. Искаше да ми каже нещо. Всъщност той ми досаждаше.

— Господин Хмара… господин Хмара …

От учтивост се обърнах към него.

— Кажете ми, не сте ли роднина с онези Хмара, които живееха в Александрия?

Той се бе навел с жаден поглед и аз разбрах защо бях приел това име, което смятах за рожба на въображението си: то принадлежеше на едно александрийско семейство, за което баща ми често ми бе говорил.

— Да. Те са мои родители — отвърнах аз.

— Значи, вие сте родом от Египет?

— Донякъде.

Той се усмихна развълнуван. Искаше да научи нещо повече и аз бих могъл да му поговоря за вилата в Сиди-Бирш, където прекарах няколко години от детството си, за двореца на Абдин и за гостилницата „Пирамидите“, която смътно си спомням. Да го попитам на свой ред дали самият той не е роднина на един от съмнителните познати на баща ми, онзи Антонио Пули, който изпълняваше службата на доверено лице и „секретар“ на крал Фарук. Но бях твърде зает с Ивон и Хендрикс.

Тя продължаваше да танцува с този застаряващ тип, който сто на сто си боядисваше косата. А може би го правеше с определена цел, която щеше да ми разкрие, когато останем насаме. Или пък ей така, за нищо? Ами ако ме е забравила? Никога не съм бил особено сигурен в самоличността си и ми мина мисълта, че тя може вече да не ме познае. Пули беше седнал на мястото на Мейнт:

— В Кайро се познавах с Анри Хмара… Всяка вечер се срещахме „При Гропи“ или в „Мена Хаус“. Сякаш ми доверяваше държавни тайни.

— Чакайте… това беше през годината, когато кралят се появи с онази френска певица … сещате ли се? …

— А, да …

Говореше все по-тихо. Боеше се от невидими полицаи.

— Значи, живеехте там? …

Сега прожекторите обливаха дансинга със слаба розова светлина. За миг изгубих от поглед Ивон и Хендрикс, но те отново се появиха иззад Мейнт, Мег Девилърс, Фосорие и Тунет Ролан-Мишел. Тя им подхвърли някаква забележка през рамото на мъжа си. Ивон избухна в смях.

— Разбирате ли, Египет не може да се забрави… Не… Понякога вечер се питам какво правя тук…

Аз също изведнъж си зададох този въпрос. Защо не бях останал в „Липите“, да си чета годишниците и киносписанията? Той сложи ръка на рамото ми.

— Какво ли не бих дал да се озова на терасата на „Паструдис“ … Нима може да се забрави Египет?

— Ами той сигурно вече не съществува — промълвих аз.

— Наистина ли мислите така? Там Хендрикс се възползуваше от полумрака, за да я опипва.

МеЙнт се приближи към нашата маса. Сам. Чернооката жена танцуваше с друг кавалер. Той се отпусна на стола.

— За какво говорехте?

Беше свалил тъмните си очила и ме гледаше с любезна усмивка:

— Сигурен съм, че Пули ви разказва своите египетски истории.

— Господинът също е от Александрия — заяви сухо Пули.

— Вие ли, Виктор?

Хендрикс се опитваше да я целуне по шията, но тя не му позволяваше. Дърпаше се назад.

— Пули държи това заведение от десет години — продължаваше Мейнт. — През зимата работи в Женева. Но все не може да свикне с планините.

Не беше му убягнало, че гледам как танцува Ивон и се мъчеше да ме разсее.

— Виктор, ако дойдете в Женева през зимата, непременно трябва да ви заведа при Пули. Ресторантът му е също като един ресторант в Кайро. — Как се казваше?

— „Кедивал“.

— Когато е там, все едно, че е в Египет и не му е толкова криво. Нали, Пули?

— Мръсни планини!

„Не бива никога да ни е криво — тананикаше Мейнт. — Никога… Никога да ни е криво.“ На дансинга започваха нов танц, Мейнт се наведе към мен:

— Не им обръщайте внимание, Виктор.

Съпрузите Ролан-Мишел се върнаха. После Фосорие и русата Мег Девилърс. Накрая Ивон и Хендрикс. Тя седна до мен, хвана ръката ми. Все пак не ме е забравила. Хендрикс ме оглеждаше любопитно.

— Значи, вие сте годеник на Ивон?

— Ами да — побърза да отговори вместо мен Мейнт. — Ако всичко е наред, скоро тя ще се казва графиня Ивон Хмара. Как ти се струва?

Той го предизвикваше, но Хендрикс продължаваше да се усмихва.

— Звучи по-добре от Ивон Хендрикс, нали? — прибави Мейнт.

— А какво прави този млад човек в живота? — попита високопарно Хендрикс.

— Нищо — казах аз и нагласих монокъла на лявото си око. — НИЩО, НИЩО.

— Ти сигурно си мислеше, че този млад човек е учител по ски или търговец като теб, а? — продължаваше Мейнт.

— Мълчи, защото ще те накъсам на парченца — прекъсна го Хендрикс и не можеше да се каже дали това е заплаха, или шега.

Ивон дращеше дланта ми с нокътя на показалеца си. Мислеше за нещо друго? За какво? На масата се върнаха чернооката жена и мъжът й с енергичното лице, както и другата блондинка, но атмосферата не се разведри. Всички поглеждаха косо Мейнт. Какво ще направи? Дали ще наругае Хендрикс? Ще му хвърли в лицето някой пепелник? Или ще предизвика скандал? Най-сетне председателят на клуба за голф се намеси и запита светски вежливо:

— Все още в Женева ли работите, докторе? Мейнт му отговори прилежно, като добър ученик:

— Разбира се, господин Тесие.

— Страшно ми напомняте баща си… Мейнт се усмихна тъжно.

— О, не, не говорете такива неща… баща ми беше много по-добър от мен.

Ивон притискаше рамо до рамото ми и този допир ме вълнуваше. Кой ли беше нейният баща? Хендрикс се държеше любезно с нея (или по-скоро притискаше я прекалено плътно в танца), но Тесие, жена му и Фосорие не и обръщаха никакво внимание. Също и съпрузите Ролан-Мишел. Забелязах дори презрителната усмивка на Тунет Ролан-Мишел, когато Ивон й подаде ръка. Ивон не беше от техния свят. А на Мейнт сякаш гледаха като на равен и явно изпитваха снизхождение към него. Ами аз? Дали не бях в техните очи само луд по рокендрола „teenager“?1 Може би не. Сериозността ми, моят монокъл, благородническата ми титла малко ги смущаваха. Особено Хендрикс.

— Вие сте били шампион по ски? — попитах го аз.

— Да — обади се Мейнт, — само че някъде в далечното минало.

— Трябва да знаете — каза ми Хендрикс, като докосна ръката ми и посочи Мейнт, — че познавах този младок още когато беше на пет годинки. Играеше си с кукли.

За щастие в този миг засвириха ча-ча-ча. Минаваше полунощ и клиентите пристигаха на тумби. На дансинга се блъскаха. Хендрикс повика Пули:

— Донеси ни шампанско и предупреди оркестъра.

Той му смигна, а Пули прие поръчката с козируване.

— Докторе, как мислите, аспиринът препоръчителен ли е за смущенията в кръвообращението? — попита председателят на клуба за голф. — Прочетох нещо такова в „Наука и живот“.

Мейнт не чу. Ивон бе опряла глава на рамото ми. Оркестърът спря да свири. Пули донесе чаши и две бутилки шампанско. Хендрикс се изправи и размаха ръце. Танцуващите двойки и останалите посетители се обърнаха към нашата маса.

— Госпожи и господа — гръмогласно изрече Хендрикс, — да пием за здравето на щастливата победителка на купата „Улиган“ госпожица Ивон Жаке.

Той покани Ивон да стане. Всички се изправихме. Чукнахме се. Чувствувах вперените в нас погледи и се закашлях престорено.

— А сега, госпожи и господа — поде отново Хендрикс надуто, — моля да поздравите младата и прелестна Ивон Жаке.

Отвред се чуха викове „браво“. Тя се притискаше смутено до мен. Монокълът ми беше паднал. Нестихващи аплодисменти, не смеех да мръдна нито сантиметър. Гледах право пред себе си буйната коса на Фосорие, умело засуканите многобройни къдрици на тази странна сивосинкава прическа, която приличаше на изкусно изработена каска.

Оркестърът отново поде прекъснатата музика. Бавно ча-ча-ча, в което се промъкваше темата от „Април в Португалия“.

Мейнт стана:

— Ако не виждате нищо неудобно в това, Хендрикс (за пръв път му говореше на „вие“), ще напусна вас и тази изискана компания.

После се обърна към Ивон и към мен:

— Ще ви откарам ли?

Послушно отговорих „да“. Ивон също стана.

Тя подаде ръка на Фосорие и на председателя на клуба за голф, но не посмя да се сбогува с Ролан-Мишел, нито с двете загорели блондинки.

— И кога ще бъде сватбата? — попита Хендрикс, като ни посочи с пръст.

— Веднага щом напуснем това долнопробно френско селце — отвърнах аз много бързо.

Всички ме загледаха удивено.

Защо бях изрекъл такива глупави и груби думи за едно френско селище? И до днес се питам и се извинявам за това. Дори Мейнт изглеждаше огорчен от тази моя проява.

— Ела — каза ми Ивон, като ме улови под ръка.

Хендрикс стоеше онемял и ме гледаше с широко отворени очи.

Без да искам, бутнах Пули.

— Тръгвате ли си, господин Хмара?

Беше хванал ръката ми, опитваше се да ме задържи.

— Ще се върна, ще се върна — казах му аз.

— О, да, ако обичате. Ще поговорим пак за всички тия неща…

Той махна с ръка неопределено. Прекосихме дансинга. Мейнт вървеше след нас. Светлините на прожекторите се кръстосваха и върху двойките сякаш падаше Сняг на парцали. Ивон ме водеше, но ни беше трудно да си пробиваме път.

Преди да сляза по стълбите, се спрях, за да хвърля последен поглед към масата, която бяхме напуснали. Целият ми гняв се беше разпръснал и съжалявах, че не се бях овладял.

— Идваш ли? — подкани ме Ивон. — Идваш ли?

— За какво мислите, Виктор? — попита Мейнт и ме тупна по рамото. Стоях така на първото стъпало и прическата на Фосорие отново ме хипнотизираше. Тя блестеше. Сигурно я мажеше с някаква фосфорна смес. Колко ли усилия и търпение са нужни, за да сглобяваш всеки ден такава сивосинкава кошница.

В колата Мейнт каза, че сме пропилели глупаво вечерта си. За това бил виновен Даниел Хендрикс, който поканил Ивон, защото уж щели да присъствуват всички членове на журито, както и разни журналисти. Никога не бивало да се вярва на този „мръсник“.

— Точно така, скъпа, много добре знаеш това — прибави Мейнт раздразнено. — Поне даде ли ти чека?

— Разбира се.

И те ми разясниха какво се криеше зад тази триумфална вечер. Преди пет години Хендрикс измислил състезанието за купата „Улиган“. През година я давали зиме в Алп д’Юез или в Мьожев. Заел се с това от снобизъм (канел някои светски знаменитости в състава на журито), за да вдигне шум около себе си (споменавайки купата, вестниците пишеха и за него, Хендрикс, припомняха спортните му подвизи), както и от любов към хубавите момичета. Всяка глупачка била готова на всичко, стига да й обещаят, че ще спечели купата. Получавала чек за осемстотин хиляди франка. Журито било изцяло под влияние на Хендрикс. Фосорие се опитвал „Купата на елегантността“, която всяка година имала голям успех, да зависи малко повече от управителния съвет. Ето защо съществувало безмълвно съперничество между двамата мъже.

— Това е то, драги Виктор — завърши Мейнт, — виждате какви дребни души има в провинцията.

Той се обърна към мен и ми отправи тъжна усмивка. Пристигнахме пред казиното. Ивон помоли Мейнт да ни остави тук. Щяхме да се върнем пеш в хотела.

— Обадете ми се двамата по телефона утре.

Изглеждаше огорчен, че го оставяме сам. Подаде се от колата.

— И забравете тази недостойна вечер.

После потегли внезапно, сякаш искаше да се откъсне от нас. Пое по улица Роаял — запитах се къде ли ще прекара ношта.

Полюбувахме се няколко мига на фонтана с променливите цветове. Приближавахме се колкото може по-близо и усещахме водните пръски по лицата си. Бутах Ивон към него. Тя се съпротивляваше и викаше. И също се мъчеше да ме изненада и да ме бутне. Смеховете ни кънтяха над пустата площадка. Келнерите от „Механата“ привършваха подреждането на масите. Беше около един часът след полунощ. Нощта беше топла, опияняваше ме мисълта, че лятото едва започва и пред нас има още много дни, в които ще бъдем заедно, а привечер ще се разхождаме или ще оставаме в стаята, заслушани в приглушеното и глупаво тупкане на топките за тенис.

На първия етаж на казиното светеше: игралната зала. Виждаха се силуети. Заобиколихме постройката, на чиято фасада със закръглени букви беше написано „КАЗИНО“ и подминахме входа на „БРЮМЕЛ“, откъдето долиташе музика. Да, през това лято във въздуха се носеха музика и песни — все едни и същи.

Вървяхме по левия тротоар на Авеню д’Албини, край градините на префектурата. От време на време в двете посоки преминаваха коли. Попитах Ивон защо оставя Хендрикс да я опипва. Тя ми отвърна, че това нямало никакво значение. Нали все пак трябвало да бъде мила с него, след като й помогнал да спечели купата и й дал чек за осемстотин хиляди франка. Казах й, че, според мен, човек трябва да иска много повече от осемстотин хиляди франка, като се оставя да го „опипват“, и че купата на елегантността „Улиган“, така или иначе, не представлява нищо особено. Направо нищо. Никой освен няколко сбутани провинциалисти край брега на едно загубено езеро не знае за съществуването на тази купа. Тя е смехотворна. И нищожна. Тъй ли е? И изобщо какво разбират от елегантност в тази „савойска дупка“? Тъй ли е? Тя ми отвърна малко надуто, че намирала Хендрикс „много прелъстителен“ и че била очарована от танца с него. Казах й — като се стараех да произнасям ясно всички срички, безсмислена работа, защото ги гълтах половината, — че Хендрикс има тъпашка мутра и е късокрак като всички французи.

— Ами нали и ти си французин — възрази ми тя.

— Не. Не. Нямам нищо общо с французите.

Вие французите сте неспособни да оцените истинското благородство, истинската…

Тя избухна в смях. Не можех да я стресна. Тогава й заявих — като разигравах пълна студенина, — че в бъдеще за нея ще бъде по-добре да не се хвали много-много с купата на елегантността „Улиган“, ако не иска да й се подиграват. Сума ти момичета са спечелили разни такива смешни купички, преди да потънат в пълно забвение. И колко други случайно са играли в незначителни филми от типа на „Liebesbriefe auf der Berg“… Кинематографичната им кариера свършва с това. Много са призовани, малко са призвани.

— Значи, смяташ, че този филм е напълно незначителен?

— Напълно.

Този път мисля, че й стана мъчно. Вървеше мълчаливо. Седнахме на пейката в хижата да чакаме въздушната железница. Тя старателно късаше една стара кутия от цигари. И подреждаше внимателно парченцата на земята, те бяха големи колкото конфети. Разнежи ме нейната прилежност, целунах ръцете й.

Въздушната железница спря преди Сен-Шарл Карабасел. Някаква повреда, изглежда, в този час нямаше кой да я поправи.

Тя ме прегръщаше по-пламенно от обикновено. Мислех, че все пак малко ме обича. От време на време поглеждахме през стъклото и виждахме, че сме между небето и земята, а долу са езерото и покривите. Настъпваше ден.

На другия ден на трета страница в „Еко-Либерте“ се появи голяма статия със заглавие:

Вчера към обед в Спортинга многобройна публика проследи с интерес състезанието за петата купа на елегантността „Улиган“. След като миналата година купата беше дадена в Мьожев през зимния сезон, тази година организаторите предпочетоха тя да се превърне в събитие на курортния сезон. Слънцето също взе своето участие.

Никога то не е сияло така. Повечето от зрителите бяха в плажни облекла. Сред тях се забелязваше господин Жан Марша от Комеди-Франсез, пристигнал, за да даде в театъра на казиното няколко представления на „Слушайте внимателно, господа“.

Както обикновено журито обединяваше най-различни знаменитости. То се ръководеше от господин Андре дьо Фукиер, който прие да сподели дългогодишния си опит в състезанието: наистина може да се каже, че господин дьо Фукиер е вземал участие и е оценявал елегантния свят през последните петдесет години както в Париж, така и в Довил, в Кан и в Токе.

Другите членове на журито бяха: Даниел Хендрикс, известният шампион и създател на тази купа; Фосорие от управителния съвет; Гаманж, кинематографист, господин и госпожа Тесие от клуба за голф; господин и госпожа Сандоз от „Уиндзор“; господин помощник-префектът П. А. Роквилар. Със съжаление бе отбелязано отсъствието на танцьора Хосе Торес, възпрепятствуван в последния момент.

По-голямата част от състезателите направиха чест на купата: господин и госпожа Жак Ролан-Мишел от Лион, както всяка година на почивка в тяхната вила в Шавоар, бяха особено забележителни и аплодирани.

Но след неколкократни преброявания на гласовете наградата се падна на госпожица Ивон Жаке, двадесет и две годишна прелестна млада жена с червеникава коса, облечена в бяло и следвана от внушителен дог. Със своята грация и неподчинение на условностите госпожица Жаке направи силно впечатление на журито.

Госпожица Ивон Жаке е родена и възпитана в нашия град. Семейството й е от този край. Тя наскоро дебютира в киното в един филм, заснет на няколко километра оттук от германски режисьор. Пожелаваме на нашата съгражданка госпожица Жаке щастие и успехи.

Придружаваше я господин Рьоне Мейнт, син на доктор Анри Мейнт. Това име ще събуди у някои хора много спомени. Потомъкът на стар савойски род доктор Анри Мейнт бе един от героите-мъченици на Съпротивата. Една от улиците в нашия град носи неговото име.

Голяма снимка допълваше статията. Беше направена в „Сент-Роз“ в момента, когато влизахме. Бяхме излезли и тримата, Ивон и аз един до друг, Мейнт малко по-назад. Надписът отдолу гласеше: „Госпожица Ивон Жаке, господин Рьоне Мейнт и един от техните приятели граф Виктор Хмара“. Снимката беше съвсем ясна въпреки вестникарската хартия. Ивон и аз имахме сериозен вид. Мейнт се усмихваше. Всички гледахме някаква точка в далечината. Запазих тази снимка много години, преди да я прибера при другите си спомени, и една вечер, както я гледах с тъга, не можах да се въздържа и написах отгоре с червен молив: „Крале за един ден“.