Вила „Тъга“

IV

Мейнт внимателно огледа човека в мушама, който прибираше чашите. В крайна сметка той наведе глава и отново се зае с работата си. Но Мейнт продължаваше да стои пред него като прикован в някаква смешна военна стойка. После се обърна към другите двама, които го наблюдаваха със злобна усмивка, опрели бради на дръжките на метлите си. Приличаха си невероятно много: еднакви късо подстригани руси коси, еднакви мустачки, еднакви изпъкнали сини очи. Единият се беше наклонил надясно, другият наляво, напълно симетрични, да си помислиш, че виждаш един и същ човек, отразен в огледалото. Изглежда, че и на Мейнт му се стори така, защото се отправи бавно, смръщил вежди, към двамата мъже. Когато се приближи на няколко сантиметра от тях, започна да ги обикаля, за да ги види в гръб, в три четвърти и в профил. Те не мърдаха, но се усещаше, че са готови да се нахвърлят и да го смажат от бой. Той се отдалечи от тях и тръгна заднишком към изхода на бюфета, без да ги изпуска от поглед. Те останаха там като вкаменени под оскъдната жълтеникава светлина, която се процеждаше от стенната лампа.

Сега той пресича площада пред гарата, вдигнал яката на сакото си, притиснал шала си с лявата ръка, сякаш е ранен във врата. Снегът едва прехвърча. Снежинките са толкова леки и прозрачни, че плуват във въздуха. Той поема по улица Сомейе и се спира пред „Регент“. Там прожектират един много стар филм, който се нарича „Сладък живот“. Мейнт се скрива под козирката на киното и гледа една по една снимките от филма, като същевременно изважда от сакото си цигаре. Той го захапва и бърка по всичките си джобове, сигурно търси някоя цигара. Но не намира. Тогава по лицето му пробягват тикове, все същите:

свиване на лявата скула и рязко издаване на брадичката, но по-бавни и по-болезнени, отколкото преди дванадесет години.

Чуди се, изглежда, накъде да тръгне: дали да прекоси, и да продължи по улица Вожьола, която стига до улица Роаял, или да продължи по улица Сомейе? Малко по-надолу вдясно блести зеленочервената’реклама на „Сентра“. Мейнт я гледа и премигва. „СЕНТРА“. Снежинките танцуват около шестте букви и също добиват зелен оттенък. Зелено като абсент. Червено като кампари… Превил гръб, с вдървена походка, той се отправя към този оазис и ако се отпуснеше, сигурно щеше да се строполи върху тротоара като счупена кукла.

Клиентът с карираното сако все още е там, но вече не досажда на барманката. Седнал на една маса в дъното, той отмерва ритъма с показалец и повтаря с тънък гласец, като гласа на някоя старица: „Тра-ла-ла … Тра-ла-ла…“ Барманката чете някакво списание. Мейнт кацва на едно от високите столчета и докосва с пръсти ръката й.

— Едно светло порто, малката — прошепва й той.