Вино от глухарчета

Беше тиха ранна утрин, градът тънеше в мрак и блажено кротуваше в леглата. Въздухът вече лъхаше на лято, вятърът галеше приятно, природата дишаше дълбоко, топло и спокойно. Стигаше само да скочиш от леглото, да надзърнеш през прозореца и тутакси да разбереш, че ей сега, в този миг, започват свободата и волният живот, че изгрява първото утро на лятото.

Дъглас Споулдинг, дванадесетгодишен, отвори сънливо очи и остави лятото да го полюшква на своите утринни вълни. Отпуснат сред завивките в спалнята си, горе, в купола на третия етаж, той усещаше надмощието, което му даваше най-високата кула в града, облъхвана сега от юнския ветрец. Нощем, когато всички дървеса се сливат в едно, от тази кула той обхождаше с фара на погледа си безбрежното море от бряст, от дъб, от клен… А пък сега…

— Ах, чак да не повярваш! — прошепна Дъглас.

Едно цяло, едно дълго лято, което да отмята на календара ден по ден. И той се видя, също като богиня Шива от книгите с пътеписите, с безброй много ръце, които шарят навсякъде, късат ту недозрели ябълки, ту праскови, ту сини сливи.

Да стане едно с дърветата, с храстите и с реките. Блажено да се заледи върху скрежната мустаката врата на ледника. Да се пече и препича със стотиците пилета в бабината си пещ.

А сега, хайде бързо напред — чакаше го едно приятно задължение.

Веднъж в седмицата му позволяваха да оставя баща си, майка си и братчето си Том кротко да спят в малката им съседна къщица, а той се измъкваше, изтичваше нагоре по тъмната вита стълба до дядовия купол и тук, в тази магьосническа кула, заспиваше с мълниите, и виденията, за да се вдигне преди звънтящото потракване на бутилките с мляко и да извърши своя магически обред.

Той застана пред отворения прозорец в мрака, дълбоко пое дъх и го изпусна.

Уличните лампи, подобно свещи по празнична шоколадова торта, изгаснаха в миг. Той духна пак, и пак — звездите започнаха да чезнат.

Дъглас се усмихна. Насочи пръст напред.

Тука, после там. Ето сега оттатък, и отвъд… В здрачния свят на зазоряването блеснаха жълти квадрати — в домовете светваха лампи. Изведнъж полето долу се изпъстри със светлинки.

— Хайде сега — прозейте се! Станете!

Големият дом под него се размърда.

— Дядо, измъквай зъбите от чашата! — Той почака колкото трябваше. — Бабо и стара майко, започвайте да пържите мекиците!

Горещ аромат на пържено тесто се завъртя из ветровитите коридори, за да подмами наемателите и лелите, чичовците и гостуващите братовчеди навън от стаите им.

— Улице на старците, събуди се! Мис Хелин Лумис, полковник Фрийли, мис Бентли! Изкашляйте се, станете, глътнете си лекарствата, размърдайтесе! Мистър Джоунъс, впрягайте коня и поемайте с вехтошарския фургон!

Тъмните сгради отвъд дефилето изцъклиха зли змейски очи. След малко долу по утринните улици две старици ще се понесат в тяхната електрическа Зелена машина, ще се усмихват и ще махат дружелюбно на псетата.

— Мистър Тридън, тичайте в депото!

Скоро и градският трамвай, под дъжд от зелени искри, ще заплува по тухлените улици.

— Джон Хъф, и ти, Чарли Удман, готови ли сте? — пошушна Дъглас към Улицата на децата. - Гответе се! За футболни топки, наквасени в росата на ливадите, за празните въжени люлки, провиснали от клоните.

— Мамо, тате, Том — хайде, събуждайте се!

Долетя далечен звън на будилници. Часовникът на Градския съд отекна тежко. Като някаква мрежа, запратена нагоре от ръката му, от дърветата с чуруликане пръкнаха птички. Дъглас размаха ръка като диригент и я насочи на изток.

Слънцето се показа на небето.

Той скръсти ръце и се усмихна загадъчно, като магьосник. Да, драги мой, каза си Дъглас, викна ли, всичко живо скача и се втурва напред. Ще бъде чудно лято.

Накрая той щракна с пръсти над града.

Вратите се отключиха; хората пристъпиха навън.

Започна лято хилядо деветстотин двадесет и осмо.

Тази сутрин, като минаваше по тревата на предния двор, Дъглас Споулдинг скъса с лицето си една паяжина. Една-единствена невидима паяжинова нишка, опъната във въздуха, докосна челото му и се раздра шумно. И тъй, от тази уж никаква случка той разбра, че денят няма да е като другите. Този ден щеше да бъде по-различен и за това, защото — както баща им обясняваше, докато ги возеше с брат му Том към гората, имало дни, съставени изцяло от ухания, сякаш природата дъхвала в едната ти ноздра и издухвала из другата. А в други, продължаваше баща им, се чувал всеки звук и всеки шепот на Естеството. Имало дни добри за вкусване, други — за пипане. А някои били благоприятни за всички сетива. Днешният ден, каза баща им, ухаел тъй, като че ли грамадна и безименна овощна градина била изникнала оттатък хълмовете, за да облъхне всичко наоколо с благодатната си свежест. Въздухът намирисваше на дъжд, ала облаци нямаше. Сякаш ей сега смехът на незнаен странник щеше да проехти откъм гората — а пък навсякъде цареше тишина…

Дъглас наблюдаваше бягащата земя. Не му лъхаше на цъфнали овошки, нито усещаше да идва дъжд, защото знаеше, че без ябълкови дръвчета и без облаци няма ни едното, ни другото. Ами тогава оня, незнайният, който се кискаше там, вдън горите?… И все пак истината си остава непроменена — трепна Дъглас, — този ден, необяснимо защо, не беше като другите.

Колата спря в самото сърце на тихата гора.

Стига, момчета, мирувайте. Те се блъскаха с лакти.

— Да, татко.

Измъкнаха се навън и понесоха синкавите тенекиени кофи далеч от самотния черен път, към дъждовното ухание.

— Пазете се от пчелите — предупреди ги баща им. — Пчелата се навърта около плодовете, както малчуганът край тенджерата. Хей, Дъг?

Дъглас го погледна стреснато.

Отнесъл си се кой знае къде — смъмри го, баща му. — Събуди се. Ела на себе си.

— Да, татко.

И те се запромъкваха в гората, напред баща им — висок и строен, Дъглас — пристъпящ в неговата сянка, а Том — дребосък, топуркащ по петите му. Изкачиха се на едно малко хълмче и се вгледаха напред.

— Ето там, и оттатък — виждате ли — показа баща им. — Там живеят големите кротки летни ветрове и се провират из зелените дебри, невидими, като призрачни китове.

Дъглас погледна бързо, не съзря нищо и се усети измамен от баща си, който също като дядо му говореше вечно с гатанки. Но чакай… Май все пак… Дъглас замря и се ослуша.

Да, да, ще има нещо да се случи — каза си той, — зная!

Ето тук — богородичен косъм. — Баща им крачеше, а тенекиената кофа звънтеше в ръката му.

— Усещате ли?. — Той провлече крак. — Шума, прогнивала милиони години. Представете си само колко много есени е трябвало да преминат, за да се образува това.

— Виж, стъпвам като индианец — възкликна Том. — Съвсем безшумно.

Дъглас вървеше, но не усещаше трепет от допира с дебелата льосова покривка, защото се ослушваше напрегнато. Обградени сме! — каза си той. Ще се случи! Но какво? Спря се. Хайде, излизай, където и да си, каквото и да си! — провикна се той наум.

Том и баща им се движеха бавно напред по стихналата земя.

— Най-прекрасната дантела на света! — продума баща им замечтано.

И размаха ръце към върхарите на дърветата, да им покаже как са се втъкали в небето, или по-скоро как небесата се били втъкали в дървесата — всъщност той сам не знаел какво било. Но тъй или инак, ето я пред очите ни, усмихна се баща им, тъканта се разстила, зелена и синя, вгледай се само и ще разбереш как гората тъче на своя пеещ стан. Баща им стоеше, приятно отпуснат, и просто не млъкваше, думите се лееха от устата му. А после, каквото и да кажеше, веднага го омаловажаваше с присмех. Обичал да се вслушва в тишината — ако изобщо тишината можела да се чуе, защото в тази тишина човек долавял как прашецът от дивите цветя се сипел в пчелистия въздух — ама че сравнение! — „пчелист въздух“! Я чуйте водопада от птичи песни отвъд онези дървета!

Този път то ще се появи, потръпна Дъглас. Тича насам! А не го виждам! Тича насам! Ще връхлети връз мене!

— Ха, лисиче грозде! — възкликна баща им. — Имали сме късмет, я погледнете!

Ах, млъкни! — проплака Дъглас.

Но Том и баща им се наведоха и заровиха ръце в бухнатия шубрак. Магията се разруши. Страховитият преследвач, божественият бегач, отличният скачач, смутителят на душите се скри.

И Дъглас, отчаян и обезсилен, се свлече на колене. Той видя как пръстите му потъват в зелената сянка и се измъкват оттам толкова алени, сякаш бе порязал гората и беше бръкнал с ръка в отворената рана.

— Хайде, момчета — време е за обяд!

Помъкнали кофите, до половина пълни с лисиче грозде и диви ягоди, следвани от рояци пчели, които според баща им не били друго, а тананикането на света, те седнаха връз един обраснал с мъх пън и докато дъвчеха сандвичите, опитваха се да чуят гората тъй, както я чуваше баща им. Дъглас усещаше, че баща му го наблюдава крадешком, развеселен. Баща им понечи да каже нещо, което му бе минало през ума, но вместо това отхапа от сандвича и задъвка унесено.

— Сандвич, изяден сред природата, престава да е сандвич. Вкусът му е съвсем друг, нали? Става по-ароматен. Ухае на мента и борова мъзга. Страшно разпалва апетита.

Дъглас бавно опипа с език кашицата от хляб и шунка с горчица. Ами — сандвич като сандвич.

Том подъвка и кимна.

— Прав си, така е, татко!

За малко да се случи, мислеше си Дъглас. Каквото и да беше, бе нещо Велико, ей богу, нещо Велико! От какво ли се стресна? Къде се потули? Зад оня храст е! Не, не — сега е зад гърба ми! Не, тук е… почти е тука… Той тайно си разтри стомаха.

Ако почакам, ще се върне. Нищо няма да ми направи; усещам, че не е дошло, за да ми стори зло. Но за какво тогава? За какво? За какво?

— Знаеш ли колко футболни мача сме изиграли през тази година, през миналата и по-миналата? - ни в клин, ни в ръкав запита Том.

Дъглас се втренчи в бързо движещите се Томови устни.

— Записал съм си ги! Хиляда петстотин шейсети осем мача! Колко пъти съм си измил зъбите през последните десет години? Шест хиляди! Петнайсет хиляди пъти съм си мил ръцете. Спал съм четири хиляди и няколко пъти, без да се броят следобедните дремки. Изял съм шест хиляди праскови, осем хиляди ябълки. Круши — двеста. Не съм много по крушите. За каквото и да попиташ — имам статистика! До милиарди стигат някои неща, които съм правил през миналите десет години, ако реша да ти ги събера.

Ето го, напрегна се Дъглас, пак е наблизо. Защо? Гласът на Том ли го примамва? Но защо Том? Том дърдори с пълна уста, баща им седи на пъна, нащрек като планинска котка, а думите изскачат из устните на Том като мехурчета от газирана вода:

— Прочетени книги: четиристотин. Сутрешни кинопрожекции: четирийсет филма с Бък Джоунс, тридесет с Джак Хокси, четирийсет и пет с Том Микс, трийсет и девет с Хут Гибсън, сто трийсет и два трикфилма с Котарака Феликс, десет филма с Дъглас Фейрбанкс, осем пъти съм повторил Лон Чейни във „Фантомът на операта“, четири — с Милтън Силсиз и един любовен филм с Адолф Менжу, заради който съм престоял деветдесет часа в тоалетната на киното — чаках да минат глезотиите, че да изгледам „Котаракът и канарчето“ или „Прилепът“ — страхотия — всеки стиснал съседа си и крещи от страх с цяло гърло — от началото до края! В това време съм изсмукал четиристотин захарни пръчки, изял съм триста орехови кифли, седемстотин фунийки сладолед…

Том продължи да каканиже монотонно и накрая баща им запита:

— А колко ягоди си набрал досега, Том?

— Двеста петдесет и шест — ни повече, ни по-малко! — незабавно отвърна Том.

Баща им се разсмя, обядът свърши и те поеха отново към сенчестите поляни да търсят лисиче грозде и ситни диви ягоди, приведоха се към земята и тримата, започнаха пак да берат и не спряха, докато кофите не натежаха, а през цялото време Дъглас, затаил дъх, си мислеше: Да, да, пак приближава! Ето на, сякаш ми духа във врата! Не се оглеждай! Работи. Бери, пълни си кофата. Погледнеш ли, ще го подплашиш пак. Не го изпускай този път! Но как, как да го примамя тук, пред мене, че да го видя, да се срещнем очи в очи? Как? Как?

— Имам си снежинка в кибритена кутия — обади се Том, вгледан усмихнато в ягодовия сок, обвил ръката му като ръкавица.

О, я млъкни! — поиска да извика Дъглас. Но нали неговият вик щеше да събуди ехото и да пропъди Нещото?

А всъщност — чудна работа! Том бъбреше неспирно, но вместо да побегне, Нещото приближаваше, не се плашеше от Том, Том го примамваше със своя дъх, самият Том бе част от Него!

— Още от миналия февруари — изкиска се Том. — Подадох навън празна кибритена кутия в една снежна буря, кацна тлъста снежинка, затворих кутийката, изтичах в къщи и я бутнах в ледника!

Близко е, съвсем близко. Дъглас следеше захласнато движещите се Томови устни. Щеше му се да избяга оттам, защото знаеше, че отвъд гората се вдига гигантска приливна вълна. След миг тя ще се стовари отгоре им, ще ги помете, ще ги отмие завинаги…

— Да, уважаеми — възхищаваше се Том и продължаваше да бере. — Аз съм единственото момче в цял Илинойс, което си има снежинка посред лято. Скъпоценна като диамант, няма лъжа. Утре ще я отварям. От мен да мине, Дъг, и на теб ще ти я покажа…

Всеки друг ден при тези думи Дъглас би изсумтял, би го плеснал, би го обвинил в нагла лъжа. Но сега, когато голямото Нещо се беше вече втурнало към него, когато вече се спускаше през ясния въздух право отгоре му, той едва кимна, затворил очи.

Учуден, Том спря да бере и се извърна да види брат си.

Превитият към земята Дъглас му се стори чудесна мишена. И Том се метна връз него, полетя с вик и го повали. Паднаха, сбиха се и се претърколиха.

О, не! Дъглас отпъди мислите от ума си. Не! Но отведнъж… Да, всичко е наред! Да! Нито сплитането, ни допирът на телата, нито пък падането на земята — нищо не бе отпратило назад приливната вълна, която се стовари точно в този миг, накваси ги и ги отми с грохот по тревистия бряг, навътре към гората. Юмруче го удари по устата. Усети вкуса на ръждива топла кръв, сграбчи Том, стисна го здраво и останаха да лежат в тишината, сърцата им биеха до пръсване, а въздухът съскаше през ноздрите им. Накрая бавно, почти уверен, че всичко наоколо е изчезнало, Дъглас леко открехна едното си око.

И всяко нещо си беше на мястото.

Светът, като грамаден ирис на едно още по-гигантско око, отворило се също току-що, за да огледа всичко, го наблюдаваше втренчено.

И той разбра какво е било онова, което се бе хвърлило отгоре му, за да остане с него — и вече нямаше да му избяга.

Та аз съм бил жив! — възкликна Дъглас.

Пръстите му трепнаха, обагрени от кръв, като трофей от непознато знаме, забелязано едва сега, до този миг невидяно, а той се питаше на коя страна воюва и каква клетва е дал. Прегърнал Том, но без да осъзнава, че го държи, той допря свободната си ръка до тази кръв, сякаш кръвта би могла да се откърти, да се вземе на длан, да се оглежда от всички страни. След туй пусна Том и остана да лежи по гръб, с ръка протегната към небето, стана само глава, от която очите се взираха като стражи през бойниците на неизвестен замък в един мост — ръката му, и в пръстите, където яркият кървав вимпел трептеше на светлината.

— Лошо ли ти е, Дъг? — запита Том.

Гласът му долиташе от дъното на зелен мъхест кладенец, изпод водата, тайнствен, далечен.

Тревата шептеше под тялото му. Той отпусна ръка и усети мъхестата ножница на власинките по тревата, усети как далече някъде, чак долу, пръстите пропукват в обувките му. Вятърът въздъхна край ушите му. Светът се плъзгаше, ярък и шарен, по стъкления овал на очните му ябълки и той го наблюдаваше, както се виждат образи, разискрени в кълбо от кристал. Цветята бяха слънце и разжарени петна от синева, пръснати из гората. Птиците прехвръкваха като камъчета, разпилени по огромното обърнато езеро на небето. Дъхът му гладеше зъбите, нахълтваше леден и излизаше разжарен. Насекомите тряскаха въздуха с електрическа яркост. Десет хиляди отделни косъма пораснаха с една милионна от инча на главата му. Чуваше ритъма на сърцата-близнаци в ушите си, третото сърце туптеше в гърлото му, двете сърца пулсираха в китките му, истинското сърце блъскаше в гърдите му. Милионите пори по тялото му се разтвориха.

Наистина съм жив! — помисли си Дъглас. — Досега не съм го знаел, или съм го бил забравил!

Извика това гръмко, но безмълвно, поне десетина пъти! Гледай, гледай! Вече дванайсетгодишен и чак сега! Чак сега да открие този безценен часомер, този светлозлатен часовник, с гаранция за седемдесет години, оставен под дървото и намерен по време на боричкането.

— Хей, Дъг, да не ти е лошо?

Дъглас викна, сграбчи Том и двамата се претърколиха.

— Дъг, ти си луд!

Луд!

Свлякоха се по нанадолнището, слънцето нахлуваше в устата им, сипеше се в очите им като счупено лимоновожълто стъкло, задъхваха се като пъстърви, изхвърлени на брега, от смях в очите им излязоха сълзи.

— Не си полудял, нали, Дъг?

— Не, не, не, не, не!

Затворил очи, Дъглас виждаше петнисти леопардови лапи в мрака.

— Том! — викна той, а сетне прошепна: — Том… всички ли на този свят… всички ли знаят, че са живи?

Сигурно. Да, дявол да го вземе! Леопардите затичаха безшумно към още по-тъмни гори, където очите не можеха да се извъртят, за да ги проследят.

— Дано да знаят — промълви Дъглас. — О, дано да го знаят.

Дъглас отвори очи. Високо над него в изпъстреното със зелени листа небе, баща му стоеше засмян, с ръце на кръста. Очите им се срещнаха. Дъглас се развълнува. Татко знае, каза си той. Всичко е било замислено. Довел ни е тука нарочно, за да преживея това! Той отдавна е в този заговор, познава всичко това. А сега вече знае, че и аз го знам.

Ръка се плъзна надолу и го изправи във въздуха. Стъпил на нозе, застанал до Том и баща им, изподран и размъкнат, Дъглас нежно притискаше ъгловатите си лакти и ближеше наранената си устна със задоволство. А после погледна към баща си и Том. — Сам ще отнеса кофите — заяви той. — Поне този път, моля ви аз да занеса всичко.

Подадоха му кофите с лукави усмивки. И той стоеше, поклащаше се леко, а в здраво стиснатите му, изпънати ръце беше събрана цялата гора — тежка, натегнала от сладък сок. Искам да почувствувам всичко, което може да се чувствува, казваше си той. Нека да се уморя, оставете ме да се изморя. Не бива да забравям, аз съм жив, зная че съм жив, не бива да забравям това нито тази вечер, нито утре, нито пък в други ден.

След него литнаха пчелите, по дирите му се понесе дъх на лисиче грозде и златно лято, а той вървеше натоварен и полупиян, с чудотворно заздравели пръсти, с изтръпнали ръце, с нозе, които тъй се препъваха, че баща му го хвана за рамото.

— Не, остави ме — промърмори Дъглас, — нищо ми няма, добре съм.

Мина половин час, а споменът за допира на тревата, на корените, на камъните, на влажната мъхеста кора на дънера не изчезваше оттам, където го бяха допирали — от ръцете, от краката и от гърба му. Докато размишляваше над това, докато изчакваше чувството да отмине, да се измъкне, да се стопи, брат му и мълчаливият му баща го следваха отдире, даваха му време сам да открие брод през гората към оня невероятен път, който щеше да ги отведе обратно в града.

В града, по-късно, пак през същия ден…

Още една беритба.

Дядо им стоеше на широката предна веранда, същински капитан, оглеждащ безбрежните, застинали дълбини на един сезон, който едва започва. Той се съветваше с вятъра и недосегаемото небе, а и с ливадата, където стояха Дъглас и Том в очакване да получат отговор единствено от него.

— Дядо, готови ли са вече? Да започваме ли? Дядо им се пощипна по брадичката.

Петстотин, хиляда, дори две хиляди. Добра беритба. Оберете ги спокойно, всичко оберете. По десет цента на торба, доставена при пресата!

— Готово!

Момчетата започнаха да берат усмихнати. Късаха златните цветя. Цветята, които бяха залели света, преливаха по дворовете, по тухлените улици, почукваха кротко по ясните стъкла на мазетата и тъй се размесваха с всичко, че отвсякъде наоколо струеше блясъкът и сиянието на разтопено слънце.

— Всяка година — каза дядо им. — Всяка година пощуряват, но аз не им преча. Килим от глухарчета в двора. Загледаш ли се в тях, изгарят ти очите! Уж просто цвете, най-обикновен плевел, така е. Ала за нас глухарчето е нещо благородно.

И тъй, откъснати внимателно, наслагани в торби, глухарчетата бяха отнесени долу. Мракът на мазето се озари, щом те се появиха. Пресата за вино зееше отворена и студена. Пороят от цветове я стопли. Пресата беше преместена, винтът й бе нагласен, дядото го пристегна и винтът меко полегна върху цветовете.

— Хайде сега… готово…

Златният прилив, есенцията на този хубав, весел месец потече, а сетне се изля от улея, за да бъде обезсилена, да й се отнеме ферментът, да се разлее после в чисти бутилки от доматен сок и най-накрая да се подреди в искрящи редици сред мрака на мазето.

Самите думи ухаеха на лято. Виното беше лято, хванато и запушено с тапа. А сега, след като Дъглас вече знаеше, наистина знаеше, че е жив, и неспирно се движеше из този свят, за да го докосва и да го проучва от край до край, струваше му се съвсем редно и уместно част от новото му познание, една частица от този особен жътвен ден да бъде запечатана, за да я отворят в студения януари, когато навън снегът навява, когато слънцето се е скрило и вече седмици и месеци не се е появявало, когато вероятно някои от чудесата на света ще бъдат позабравени и ще трябва да се припомнят отново. Понеже това лято щеше да бъде лято на незнайни чудеса, той искаше да си го съхрани, да му наслага етикети, че да може всякога, щом поиска, да се промъкне долу в полумрака и да го пипне с пръсти.

И ето тук, подредено в редици, с мекия блясък на цветове, разтварящи се в ранно утро, със светлината на това юнско слънце, струещо през тънкото прашно покривало, тук ще стои виното от глухарчета. Погледнеш ли го в зимен ден, през снега бързо избуяват треви, дървесата се накичват с птици, с листа и цветове, сякаш рояк от пеперуди отдъхва, понесен от вятъра. И както се взираш, небето се променя от сиво в ясносиньо.

Вземи лятото в ръка, налей си лято в чашата, в мъничка чашка, разбира се, в най-мъничката детска чашка; смени сезона в своята кръв, като повдигнеш чашата до устните и в тях излееш лято.

— Готово! А сега — дъждовната вода!

Нужна е само и единствено онази пречистена вода, събирана от далечни езера и тревна утринна роса по дъхави ливади, вдигната към откритото небе, пренесена в бухнали бели купчини, продухвана от вятър деветстотин мили, наелектризирана с висок волтаж и кондензирана върху студен въздух. Тази вода, докато пада и се извалява, събира в своите кристали частици и от небесата. Като си взема по малко от източния, от западния, от северния и от южния вятър, водата се превръща в дъжд, а дъждът в този час, отреден за обреди, ще се превърне в чудесно вино.

Дъглас се затича с черпака. Потопи го дълбоко в дъждовната каца.

— Хайде, готово!

Водата в съда беше коприна: ясна, синкава коприна. Отпиеш ли, благо ти става на устните, на гърлото и на сърцето. Тази вода трябва да се отнася с черпак и кофа в мазето, а там да се лисва в плътни струи, в планински потоци върху глухарчетата.

Дори и баба им, когато снегът зафучаваше в гъста вихрушка, зашеметяваше света, ослепяваше прозорците, спираше дъха в премръзналото гърло, дори и баба им се вмъкваше в мазето в подобен февруарски ден.

А в големия дом горе кашляха, кихаха, хриптяха, пъшкаха, децата изгаряха от треска, гърлата бяха като одрани, носовете — като задънени, подлият микроб се беше наврял навсякъде.

Тогава, подобно богинята на лятото, от мазето се появяваше баба им, а под плетения й шал се тулеше нещо голямо. И това нещо, отнесено във всяка окаяна стая на горния и долния етаж, биваше разливано — ароматно и бистро, в чиста стъклена чашка и биваше изпивано с наслада наведнъж. Лековита настойка от друго време, балсам от слънце и августовски здрач, далечно ехо от колата на ледаря, проскърцваща по тухлените улици, от шеметния устрем на сребърните фойерверки и от зелените фонтани на тревокосачките, нахълтали в царството на мравките, всичко това, всичко то бе събрано в една чаша.

Да, дори и баба им, притеглена към зимното мазе за една юнска преживелица, обичаше да се усамотява там и тихичко, в потаен разговор със собствената си душа и дух, също като дядо им, баща им, чичо им Бърт или друг някой от пансионерите, общуваше с последния полъх от дни, отлетели отдавна, с излети на открито, с топли дъждове, с ухание на житни ниви, прясна царевица и дъхаво сено. Дори баба им, и тя повтаряше неспирно чудесните и златни думички, тъй както те ги повтаряха сега, в този миг, когато цветовете се изсипваха в пресата, тъй както щяха да се повтарят през всяка от всички идващи бели зими, во веки веков. Извайваше ги неспирно с устни, подобно на усмивка, подобно на внезапен слънчев лъч, прерязал мрака.

Никой не ги чуваше да приближават. Никой не ги чуваше да си отиват. Тревата полягаше, после се вдигаше отново. Носеха се като сенките на облаците надолу по хълма… летните момчетии по време на бяг.

Дъглас, останал зад тях, се загуби. Задъхан, спря на ръба на дерето, на края на прохладния процеп. И там, наострил слух като елен, той подуши опасност, стара като самия свят. Там градът, разделен, се разполовяваше. Там спираше цивилизацията. Там имаше само торна земя и ежечасно милиони смърти и пак толкова прераждания.

Тук бяха и пътеките, утъпкани, а и все още непрорязаните, които говореха за устрема на момчетиите, потеглили на път, да възмъжеят.

Дъглас се огледа. Тази пътека като голяма прашна змия отвеждаше към ледника, където зимата живееше и в озарените от слънцето летни дни. Онази там през юли препускаше към разжарения пясък на езерния бряг. Другата пък извеждаше към овошките, по чиито клони момчетата се тулеха в листака като недоузрели и зелени киселици. Отсамната — към прасковените градини, към лозниците, към дините, полегнали като шарени котки на слънце. Другата, изоставената, лъкатушната, беше за към училището! А тази, правата като стрела, към сутрешните съботни каубойски филми. Докато ей оная, покрай водата в заливчето, отвеждаше към пустошта отвъд града…

Дъглас присви очи.

Кой би могъл да каже отгде започваше градът и къде свършваше пустошта? Кой би могъл да отсъди кое чие беше? Винаги и навеки щеше да съществува едно неопределимо място, където град и пустош се боричкаха и единият от тях спечелваше за по един сезон правото да встъпи във владение на улица, на долчинка, котловинка, дърво или пък храст. Приплясквайки леко, безбрежното земно море от треви и цветя, разляло се далеч отвъд в нивята и полята, подлизваше къмто града с настъпването на лятото. С всяка нощ пустошта, ливадите, далечните поля се изливаха заедно с реката на дерето в града, пръскаха ухание на треви и вода, а градът се обезлюдяваше, умираше и се връщаше към пръстта. И с всяко утро в града се бе намърдала още една частица от дерето, жадно да потопи гаражите като пробити лодки, да лапне старите автомобили, предадени на разяждащата милувка на дъжда, а следователно и на ръждата.

— Хей! Хей! — пробягвайки, Джон Хъф и Чарли Удман в миг разпръснаха загадката на дерето, града и времето. — Хей!

Дъглас заслиза бавно по пътеката. Именно дерето беше мястото, където видимо се сблъскваха ония две неща в живота, редът на хората и редът на естеството. Какво друго всъщност беше градът освен огромен кораб, натъпкан с усърдни, избавени удавници, неспирно изгребващи тревата, изтръгващи неуморимата ръжда? Случваше се понякога някоя спасителна лодка, черупчица, откъснала се от кораба-майка, да бъде отнесена от тихия вятър на лятото, да потъне сред безмълвните вълни на термитите и мравките в бездната на дерето, за да се наслади на подскоците на скакалците, шумолящи като прегорена хартия сред напечените буреняци, да се обезшуми с невидимия паяжинен прах и най-накрая, в лавина от чакъл и катран, да рухне като изпепелена борина в голямата клада, разжарена от сините светкавици на бурите, решили да увековечат на снимка тържеството на пустошта.

Именно то — тайнството, при което човекът неспирно заграбваше земята, а земята неотстъпно си завръщаше заграбеното — май че това вълнуваше мисълта на Дъглас, защото той знаеше, че градовете никога не побеждават докрай, те живеят в постоянна угроза, на всеоръжие с косачки, прахове против насекоми и градинарски ножици, плуват с пълен напред в изпълнение заповедта на цивилизацията, но всяка къща е готова да потъне в зелените талази, да се погребе за вечни времена в същия оня миг, в който изчезне и последният човек, а мистриите и косачките му се облепят с люспите на ръждата.

Градът. И пустошта. Къщите. Дерето. Дъгласпогледна назад, взря се напред. Как, как да ги свърже тези двете, как да осмисли това редуване, когато…

Той сведе поглед към земята.

Първият летен обред, беритбата на глухарчетата, приготвянето на виното, бе вече отминал. Сега вторият обред чакаше да бъде подхванат, а Дъглас стоеше също като закован.

— Дъг… побързай … Дъг!… — Затичаните момчетии изчезнаха нанякъде.

Жив съм — каза си Дъглас. — Но какво от това? Те са по-живи от мене. Защо така? Защо?

И както стоеше там сам-самичък, той разбра отговора, щом погледна към неподвижните си нозе.

Късно вечерта на същия този ден, като се връщаше от кино с майка си, баща си и брат си Том, Дъглас видя гуменките в грейналата витрина на магазина. Той бързо отмести очи, но глезените му вече бяха впримчени, ходилата му — първо спънати, а сетне — тласнати напред. Земята се завъртя; сенниците на магазина плеснаха с платнени криле от вихъра на литналото му тяло. Майка му, баща му и брат му вървяха кротко от двете му страни. Дъглас вървеше заднишком и гледаше към гуменките в отдалечаващата се среднощна витрина.

— Хубав филм — обади се майка му.

— Хубав … — отекна Дъглас.

Беше юни и времето да се купуват специални обувки, безшумни като летен дъжд по тротоара, беше отминало. Юни и тази пръст, набъбнала с неудържима мощ, и всичко и навсякъде в кипеж! Тревата все още прииждаше откъм полята, обгръщаше плочниците, изхвърляше къщите на брега. Всеки миг вече градът можеше да се преобърне и да потъне, без дори да разклати листенцата на детелините и на тревите. А Дъглас седеше тук, пленник на мъртвия цимент и червените тухлени улици, неспособен дори да помръдне.

— Татко! — заекна той. — Ей там отзад, на онази витрина, онези кремави „Лекокрили Пружинени Обувки за Тенис“…

Баща му не се и обърна.

— А можеш ли да ми кажеш защо са ти нови гуменки? Можеш ли?

— Ами…

Защото олицетворяваха онова, което чувствуващ всяко лято, когато хвърлиш тежките обувки и за пръв път хукнеш бос в тревата. Онова, което изпитваш зиме, когато измъкнеш крака изпод топлите завивки, оставиш студения вятър през отворения прозорец да духне върху тях внезапно, държиш ги дълго време тъй, а сетне пак ги мушнеш под юргана — ледени като снежни тухли. Гуменките — това бе все едно за пръв път лете да нагазиш в ленивите води на рекичката и да видиш нозете си там, долу, два сантиметра по-напред от тялото ти, пречупени от отражението във водата.

— Татко — въздъхна Дъглас — просто не мога да ти го обясня.

Производителите на гуменки знаеха точно какво им трябва на момчетата и какво търсят. В подметките напъхваха среда от мек и пухкав хляб, навиваха пружини и жилави треви, калени и сушени в пустошта. А вътре някъде в меките стелки на обувките скриваха влакно от най-тънките, най-жилавите мускули на елен. Хората, които произвеждаха гуменки, сигурно дълго са гледали как ветровете брулят дървесата и как реките се оттичат в езерата. Каквото и да беше това нещо, то беше скрито в гуменките и се зовеше лято.

Дъглас се опита да изрази всичко това с думи.

— Добре де — отвърна баща му, — но все пак не мога да разбера какво им е на старите ти гуменки? Защо не ги измъкнеш тях от килера?

Горките момчетии от Калифорния, помисли си Дъглас, които през цялата година носеха само гуменки и не разбираха какво е да хвърлиш зимата от нозете си, да смъкнеш оловните кожени обувки, прогизнали от сняг и дъжд, и да се втурнеш бос навън, а сетне да завържеш първите нови гуменки за това лято, което е дори по-приятно, отколкото да си бос. Магията се криеше тъкмо в тези нови гуменки. Тя можеше и да се развали към първи септември, но сега, в края на юни, имаше още много магия и с едни нови гуменки можеш да прескачаш и през дървета, че и през цели къщи. Поискаш ли, с тях можеш да прелетиш над сгради, тротоари и кучета.

— Как не разбираш — отчая се Дъглас: — Просто не мога да нося миналогодишните.

Защото миналогодишните бяха вътрешно мъртви. Чудесни бяха, когато ги подноси миналата година. Но в края на лятото, в края на всяко лято ти разбираш, става ти ясно, че с тях вече не можеш да прескачаш реки, дървета и къщи, че вече са мъртви. А сега започваше ново лято и той усещаше, че този път, с тези нови гуменки, ще може да прави всичко, всичко…

Изкачиха стълбите пред дома им.

— Започни да си събираш пари — посъветва го баща му — и след пет-шест седмици…

Дотогава лятото ще свърши!

Когато загасиха лампата и Том заспа, Дъглас се взря в нозете си, долу там, в края на леглото, озарени от лунната светлина, освободени от тежките железни обувки, облекчени от големите зимни топузи.

— Убедителни причини, трябва да измисля причини, за да поискам гуменките…

Като например, че по хълмовете край града е пълно с негови другари, които подлудяват кравите, които са същински барометри за атмосферните промени, препичат се на слънце и се обелват като календари всеки ден, за да поемат ново слънце. Да ги настигнеш, самият ти ще трябва да си по-бърз от катерица и лисица. А пък градът гъмжи от врагове, раздразнени от жегата, злопаметни за всяко зимно скарване и всякоя обида. Намери си приятел, закопай враговете! Това бе мотото на фирмата „Лекокрили Пружинени Обувки за Тенис“. Нима светът ти се изплъзва? Нима не можеш да го стигнеш? Желаеш ли да си нащрек, да бъдеш всякога нащрек? Купи си Лекокрилки! Лекокрилки!

Дъглас вдигна касичката си и чу как тихо прозвъняват монетите в нея.

Искаш ли нещо, рече си той, ще трябва сам да си го осигуриш. Затова, докато още е нощ, дай да потърсим пътечката през гората…

В центъра на града витрините на магазините започнаха да гаснат една след друга. В прозореца духна вятър. Сякаш река се стичаше надолу и нозете му искаха да се спуснат с течението.

В съня си чуваше как един заек тича, тича, тича в дълбоката топла трева.

Старият мистър Сандерсън премина през обущарския си салон, както собственик на зоологически магазин се движи през помещение, в което има клетки с животни от целия свят, и докосва всяко, когато преминава. Мистър Сандерсън прекарва ръка по обувките на витрината и за него някои бяха като котки, а други като кучета; пипваше всеки чифт грижливо, ту оправяше някоя връзка, ту изтегляше някой език. А сетне застана по средата на килима и се огледа, кимайки е глава.

Разнесе се тътен на приближаваща гръмотевица. — Миг преди това вратата към „Обущарския салон на Сандерсън“ беше пуста. В следващия миг пред нея се мъдреше Дъглас Споулдинг, загледан в кожените си обувки, сякаш тези тежки предмети бяха залепнали за цимента. Гръмотевицата секна, щом той спря. После мъчително бавно, вперил очи в парите в стиснатия си юмрук, Дъглас се отмести от светналото слънце на съботното пладне. Внимателно подреди купчинките от стотинки на тезгяха — също като играч на шах, който се чуди дали новият ход ще го прослави, или ще го погуби.

— Не казвай нито дума! — заповяда мистър Сандерсън.

Дъглас се вцепени.

— Първо, зная точно какво искаш да купиш — започна мистър Сандерсън. — Второ, всеки следобед те виждам пред моята витрина; мислиш, че не виждам ли? Грешиш. Трето, за да го изразим с всичките му думи, ти искаш кремавите „Лекокрили Пружинени Обувки за Тенис“: ментол за твоите нозе! Четвърто — искаш ги на изплащане.

— Не! — възкликна Дъглас запъхтян, сякаш цяла нощ бе тичал насън. — Ще ви предложа нещо по-хубаво от изплащането! — задъха се той. — Но преди да ви го кажа, мистър Сандерсън, ще ви помоля за нещо. Опитайте да си припомните, кога за последен път сте носили Лекокрилки? Хайде, спомнете си, сър!

Лицето на мистър Сандерсън помръкна. — Ами-и-и преди десет, двадесет, кажи-речи, преди трийсет години. Защо?…

— Мистър Сандерсън, не смятате ли, че сте длъжен заради вашите клиенти да обуете гуменките, които им продавате, да си ги сложите поне за пет минути, за да усетите как лягат на крака? Когато не общува с тях по-често, човек загубва чувство за нещата. Собственикът на магазинчето за пури пуши пури, нали? Сладкарят сам си опитва сладкишите. Така че…

— Ти сигурно си забелязал — прекъсна го старият човек, — че аз също нося обувки.

— Обувки, но не гуменки! Как се продават гуменки, без да се хвалят, а как се хвалят, без да се познават?

Мистър Сандерсън отстъпи две-три стъпки от разпаления малчуган, потривайки брадичка.

— Ами…

— Мистър Сандерсън — горещеше се Дъглас, — да се споразумеем: вие ще ми продадете нещо, и аз от своя страна ще ви продам нещо не по-малоценно.

— Не може ли да ти продам гуменките, без да трябва да ги обувам? — запита старият.

— Настоявам да ги обуете, сър!

Старият човек въздъхна. Миг след това, седнал и леко задъхан, той навървяше гуменките на дългите си тесни стъпала. Стояха чуждо и непривично до тъмните маншети на строгия му костюм. Мистър Сандерсън стана.

— Как ги усещате? — запита момчето.

— Как съм ги усещал! Усещам ги чудесно. — И той понечи да седне.

— Не, моля ви! — вдигна ръка Дъглас. — Мистър Сандерсън, хайде сега поклатете се напред-назад, подскочете на място, потичайте, докато ви разкажа останалото, може ли? Слушайте: аз ви давам моите пари, вие ми давате обувките, остава да ви давам един долар. Обаче, мистър Сандерсън, обаче още щом нахлузя тези гуменки, знаете ли какво ще се случи?

— Какво?

— Ей това — хоп! Разнасям ви пакетите, донасям ви пакетите, хвърлям боклука, тичам до пощата, до телеграфа, до библиотеката! Ще ме виждате навсякъде и едновременно, тук и там, там и тук, всяка минута. Усещате ли тези гуменки, мистър Сандерсън, усещате ли как бързо ще ме носят? А тези вътрешни пружини? А впрегнатия вътре бяг? Усещате ли как просто ви надвиват, не ви оставят мирен и не желаят да стоите неподвижен? Усещате ли как вихрено ще свършвам нещата, които на вас само ви тежат? Вие ще си стоите в прохладния ведър салон, аз пък ще обикалям из града! Но всъщност то няма да е благодарение на мене, а на гуменките. Те като луди тичат по улиците, засичат ъглите и се връщат обратно! Ето ги, вече хукват!

Мистър Сандерсън стоеше смаян под пороя от думи. Когато думите заваляха върху му, той се отпусна по течението: взе да потъва дълбоко в гуменките, да мърда пръсти, да си огъва сводовете, да си пробва глезените. Заклати се леко, тайничко, напред-назад, залюлян от лекия ветрец откъм вратата. Гуменките безшумно се затаиха в килима, потънаха като в гъста дива трева, в мека пръст, в гъвкава глина. Той съсредоточено заби пети в бухналото тесто, в гостоприемната и отстъпчива пръст. Различни чувства пробягваха по лицето му, сякаш някой бе включил многоцветни светлини и ту ги палеше, ту ги гасеше. Устата му висна полуотворена. Постепенно той се усмири и бавно спря, гласът на момчето затихна и двамата останаха така, загледани едни в друг, сред някаква бездънна и природна тишина.

Навън по напечения тротоар преминаваха хора. А мъжът и момчето продължаваха да стоят там, момчето озарено, мъжът е осенено лице.

— Момче — обади се старецът накрая, — я ми кажи, готов ли си след пет години да продаваш обуща в този салон?

— О, много ви благодаря мистър Сандерсън, но още не знам какъв ще стана.

— Какъвто да решиш да станеш, синко — каза му старецът, — ти ще успееш! Никой никога не би могъл да те спре.

Старецът се отправи е леки стъпки към отсрещната стена, където имаше десет хиляди кутии, върна се с гуменки за момчето; то ги навърви на нозете си, а после се изправи и почака, докато старият напише някакъв списък.

Обущарят му подаде листа.

Ето тук десетина поръчки, да ми ги свършиш днес следобед. Свършиш ли ги, сметките ни са изравнени и ти си уволнен.

Благодаря, мистър Сандерсън! — юрна се навънка Дъглас.

— Стой! — викна старецът. Дъглас спря и се извърна.

— Как ги усещаш? — наведе се към него мистър Сандерсън.

Момчето погледна надолу към нозете си, нагазили в реките, в житните ниви, във вятъра, който вече го тласкаше устремно навън от града. Вдигна поглед към стареца, очите му горяха, устните му се мърдаха, но не издаваха пи звук.

— Като антилопи ли? — запита старецът, местейки поглед от лицето му към гуменките. — Или като газели?

Момчето се замисли, поколеба се и бързо кимна. А сетне внезапно се изпари. Просто се завъртя, прошепна нещо и изчезна. Вратата зееше празна. Звукът на гуменките заглъхна в нажежената джунгла.

А мистър Сандерсън застана, на горещия вход и се заслуша. От далечното минало, когато и той си имаше момчешки блянове, до него се върна звукът. Красиви същества подскачаха под небесата, мушкаха се през гъсталаци, под дървеса, далече-далече — и единствено мекото ехо от техния бяг бе останало надире.

— Антилопи — промълви мистър Сандерсън. — Газели…

Той се наведе да прибере захвърлените зимни обувки на момчето, натежали от забравени дъждове и отдавна стопили се преспи. И като се скри от прижурящото слънце, запъти се меко, леко, бавно назад, към цивилизацията.