Вино от глухарчета

В неделя сутринта Лио Ауфман се движеше бавно из своя гараж, сякаш очакваше, че някоя дъска, някоя връзка тел, някой чук или гаечен ключ ще скочат и ще го подканят: „Хайде, започни оттук!“ Но нищо не скачаше, нищо не мръдваше, за да му даде нужния тласък.

Каква трябва да бъде една Машина за щастие? — питаше се той. — Малка ли, че да се носи в джоб?

Или голяма, че тя да те носи?

— В едно нещо обаче съм сигурен — каза Лио гласно. — Трябва да е ярка на цвят.

Той сложи една тенекия с оранжева боя в центъра на тезгяха, взе един речник и влезе в къщи.

— Лина? — Лио се взря в речника. — Кажи ми си ли ти „весела, безгрижна, възрадвана, засмяна“? Чувствуваш ли се „честита, доволна“? Смяташ ли, че нещата са „добре направени и подходящи“, „сполучливи и удобни“ за тебе?

Лина спря да кълца зарзавата и затвори очи.

— Ще те помоля да ми прочетеш пак последното — рече тя.

Той затвори книгата.

— Но аз не искам да спреш и да мислиш цял час, за да ми отговориш. Единственото, за което те помолих, беше да ми отвърнеш с „да“ или „не“! Значи ще си безгрижна, възрадвана, засмяна?

— Безгрижни са кравите, а бебетата и вдетинените старци пък са засмени, бог да ги пази — рече Лина. — Колкото до възрадвана, как мислиш, Лио? Виж ме как се кискам, докато търкам умивалника… Той се взря в нея и лицето му стана угрижено.

— Права си, Лина. Просто забравям колко се уморяваш. Ще гледам другия месец да заминем някъде.

— Но не аз се оплаквам! — проплака тя. — Не съм аз тази, която пристига тук с цял един списък и запвядва: „Я си покажи езика!“ Лио, ти питаш ли се, кое кара сърцето ти да тупти през нощта? Не! Следащият ти въпрос сигурно ще е: „Какво е бракът?“ Кой знае, Лио? Най-добре е да не се задават въпроси. Човек, който мисли по този начин, човек, който вечно се пита как върви светът, как стават нещата, такъв човек се сгромолясва от трапеца в цирка, ако е акробат, задавя се, докато се пита как точно се движат мускулите в гърлото му. Яж, спи, дишай, Лио, и престани да ме оглеждаш тъй, сякаш за пръв път ме виждаш в тая къща!

Лина Ауфман се вцепени. Помириса въздуха.

— О, господи, виждаш ли какво направи!

— Тя изтегли вратата на фурната. Огромен облак нахлу в кухнята.

— Щастие — изхлипа Лина. — И за пръв път от шест месеца ние се скарахме! Щастие — и запръв път от двайсет години ще вечеряме не хляб, а въглени!

Когато пушекът се разпръсна, Лио Ауфман си беше отишъл.

Страховитият трясък, сблъсъкът между човека и вдъхновението, онова разхвърляне на метал, дъски, чукове, пирони, линеали, отвертки продължи много дни. Понякога, обезверен, Лио Ауфман се скиташе из улиците нервен, с изострени сетива, даваше ухо на всеки звук от далечен смях, вслушваше се в шегите на децата, следеше какво ги разсмива. Нощем седеше сред гъмжилото по съседските веранди, слушаше как старците премислят и преценяват живота си, а при всеки изблик на веселие се оживяваше подобно генерал, видял, че силите на мрака са разгромени и че неговата стратегия е била правилна. По пътя към дома си той се усещаше изпълнен с тържество до оня миг, в който се озоваваше в гаража сред мъртвите инструменти и бездушните дъски. Тогава по озареното му лице се изписваше паника и за да скрие чувството си на пълен провал, започваше да блъска и разхвърля наоколо частите на машината, сякаш се бореше с живи същества. Най-после машината взе да се пооформя и в края на десетте дни и десетте нощи, разтреперан от умора, глух и сляп за всичко останало, полумъртъв от глад, залитащ и унесен, като човек, поразен от гръм, Лио Ауфман влезе в своя дом.

Децата му, които се караха с пронизителни крясъци, замълчаха, сякаш Чумата беше влязла с отзвучаването на дванайсетия час.

— Машината за щастие — изхриптя Лио — е вече готова!

— Лио Ауфман отслабна седем килограма — каза жена му. — От две седмици не е казал нито дума на своите деца, те са изнервени, карат се като кучета, чуй ги! Жена му е изнервена, наддала е цели пет кила, ще й трябват нови дрехи, погледни я! Че машината е готова, това го вярвам. Но да сме по-щастливи? Кой би могъл да каже? Слушай, Лио, махни го тоя часовник, с който си се захванал. Никога няма да намериш кукувица, достатъчно голяма, за да влезе в него! Човек не е създаден да се бърка в тия неща. Това не е срещу бога, не, но сигурна съм, че е срещу Лио Ауфман. Още една седмица, ако се блъска, както досега, току-виж, погребали сме го в машината му!

Но Лио Ауфман не я чу, той бе зает да наблюдава стаята, която странно се разпадаше пред него.

Интересна работа, мислеше си той, отпуснат на пода.

Мракът се сключи с едно само мигване, а в това време някой му изкрещя три пъти нещо за тази негова Машина за щастие.

Първото, което забеляза на следващото утро, бяха десетина птичета, които трептяха и къдреха въздуха като шарени камъчета, хвърлени в невиждано бистър поток; от тях тенекиеният покрив на гаража тихичко ехтеше.

Глутница улични кучета се присламчваха едно по едно през двора, надникваха в гаража и приглушено скимтяха; четири момчета, две момичета и неколцина мъже се навъртаха нерешително пред пътеката, но накрая събраха смелост и тръгнаха покрай черешите.

Ослушвайки се, Лио Ауфман знаеше какво ги е призовало към неговия двор.

Звукът на Машината за щастие.

Подобен звук би могъл да се чуе откъм кухнята на великана от приказката в тих летен ден. В него имаше всякакво бръмчене — и ниско и пискливо, и монотонно, и променливо. Невероятни храни се печаха там от цяла армия жужещи златни пчели, едри като чаени чаши. Самата великанка, тананикаща си доволно и тихичко, можеше всеки миг да се покаже на вратата, огромна като самото лято, с лице като прасковена луна, и да обгърне с поглед усмихнатите кучета, пшеничено русите момчетии и брашненокосите старци.

— Я! — възкликна Лио Ауфман. — Че аз тази сутрин не съм пускал машината! Хей, Сол!

Сол, който беше на двора, вдигна глава.

— Сол, ти ли я пусна?

— Нали преди половин час ме изпрати да съм я пуснел, за да се загрее?

— Добре, Сол. Забравил съм. Още не съм се събудил. — И пак се отпусна в леглото.

Жена му внесе табла със закуска, поспря се пред прозореца и погледна долу към гаража.

— Кажи ми — запита тя кротко, — ако тази машина е това, за което ми я представяш, може ли сама да ражда деца? Може ли тази машина да превръща седемдесетгодишните в двайсетгодишни? И още — как изглежда смъртта, когато се скриеш там вътре с цялото твое щастие?

— Защо пък да се „скриеш“?

— Ако ти вземеш да умреш от преумора, какво трябва да сторя аз? Да се вмъкна в оня там огромен сандък и да бъда щастлива, така ли? Кажи ми освен това, Лио, какъв ни е животът? Каква ни е къщата, знаеш — ставане сутрин в седем, закуската, децата; всички вие се измъквате докъм осем и половина и тогава оставаме само аз — и прането, аз — и готвенето, аз — и чорапите за кърпене, градината — за плевене, или набързо да отскоча до магазина, или да лъскам сребърните прибори. Не се оплаквам, не! Просто искам да ти напомня как се оправя една къща, Лио, и какво има в нея! Хайде ти да ми отговориш: как съумя да събереш всичките тия неща, които ти изброих, в една машина?

— Но тя не е построена така!

— Ах, извинявай. Не ми е останало време да я разгледам.

Тя го целуна по бузата и излезе от стаята, а той остана да лежи и да вдъхва вятъра, който полъхваше откъм скритата долу машина и бе наситен с аромата на печените кестени, продавани из есенните улици на един Париж, който той никога не беше виждал…

Между омаяните кучета и момчетии един котак се промуши незабелязано и замърка до вратата на гаража под звуците на снежнобелите вълни, които се разливаха по един далечен и спокойно дишащ бряг. Утре, помисли си Лио Ауфман, утре ще изпитаме машината, цялото семейство, всички заедно.

— Не… не… — хлипаше той. — Свърши… свърши се …

— Кошмари ли сънуваш, Сол? Хайде разкажи ми, синко.

Ала момчето продължаваше да плаче.

Седнал на леглото на детето, Лио Ауфман изведнъж се сети да надникне през прозореца. Вратата на гаража зееше отворена.

Той усети как космите по врата му се изправят. Когато Сол отново се унесе в сън, неспокоен и хлипащ, баща му слезе долу, отиде до гаража и там, затаил дъх, протегна ръка.

В хладната нощ металът на Машината за щастие бе толкова горещ, че не можеше да се пипне! Аха, каза си той, значи Сол е бил тук тази нощ.

Но защо? Нима Сол беше толкова нещастен, че му е дотрябвала тази машина? Не, не, щастлив е, но е поискал завинаги да задържи своето щастие. Защо да се сърдиш на едно момченце, вече достатъчно помъдряло, за да съзнава нещата, че се е опитало да съхрани онова, което има? Не, не можеш да му се сърдиш. И все пак…

Изведнъж горе от прозореца на Сол навън изхвръкна нещо бяло. Сърцето на Лио Ауфман се преобърна. Но после осъзна, че завесата на прозореца се е развяла от вятъра. А в първия миг му се бе привидяло нещо тъй близко и тъй трептящо, сякаш душата на детето бе побягнала от стаята му. И Лио Ауфман бе разперил ръце, за да я спре, да я изтласка назад към спящия дом.

Измръзнал, разтреперан, той се промъкна обратно в къщи и отиде в стаята на Сол, където хвана развятото перде и плътно затвори прозореца, за да попречи на призрачното същество да побегне отново. А после приседна на леглото и сложи ръка на гърба на Сол.

Късно през нощта той се събуди с чувството, че нещо го е стреснало. Оттатък, в другата стая, чу някой да плаче.

— Сол? — прошепна Лио, докато ставаше. Заровил глава във възглавницата си, Сол плачеше безутешно.

„Разказ за два града“? Моя е! „Антикварен магазин“? А, тя е на Лио Ауфман! „Големите надежди“? На времето беше моя. Но хайде, нека „Големите надежди“ сега останат за него!

— Какво става тука? — запита Лио Ауфман, влизайки в стаята.

— Става това — отвърна жена му, — че разделяме общото имущество! Когато един баща започне да стряска сина си посред нощ, иде време да се къса всичко на две! Махай се от пътя ми, мистър „Студен дом“, и ти, „Антикварен магазин“. Нито в една от тези книги няма такъв побъркан учен като Лио Ауфман, няма такъв!

— Напускаш ме, без дори да си опитала моята машина! — възкликна Лио. — Опиташ ли я веднъж, ще развържеш багажа и ще останеш при мен!

„Том Бързия и неговият електрически анихилатор“ — чия ли може да е тая книга? — запита Лина. — Ще позная ли,?

И като изсумтя възмутено, връчи „Том Бързия“ на Лио Ауфман.

Някъде към здрачаване всички книги, съдини, дрехи и чаршафи бяха разпределени на купчини — четири тук, четири там, десет тук, десет там. Лина Ауфман замаяна от броенето, вече не издържа и седна.

— Хайде сега, преди да съм си тръгнала, Лио, докажи ми, че не караш невинните си синове да сънуват кошмари!

Без да продума, Лио Ауфман поведе съпругата си в здрача. Тя застана пред сандъка, висок метър и половина и боядисан в оранжево.

— Значи това било щастието! — обади се тя. - Е, сега кое копче да натисна, че да се почувствувам луда от радост, благодарна, безгрижна и много задължена?

Децата се бяха скупчили край тях.

— Мамо, недей! — викна Сол.

— Трябва да ми е ясно за какво се сърдя и викам толкова, Сол. — Тя влезе в машината, седна и погледна към съпруга си, клатейки глава. — Не аз имам нужда от това, а ти, човече, с твоите разбити нерви и с твоите крясъци!

— Почакай, моля ти се — промълви той, — скоро ще видиш!

И затвори вратата.

— Сега натисни бутона! — викна Лио към невидимата си съпруга.

Чу се щракване. Машината трепна леко, подобно едро куче в съня си.

— Татко! — разтревожено възкликна Сол.

— Слушайте! — прошепна Лио Ауфман. Отначало нямаше друго освен бръмченето на тайно движещите се колелца и лостчета на машината.

— Добре ли е мама? — запита Наоми.

— Добре е, отлично! Ето сега… чуйте!

Отвътре, откъм машината, долетя гласът на Лина Ауфман. Тя възкликна: „О!“, а сетне стреснато! „Ах!“. „Я гледай!“ — каза скритата му жена. „Париж!“, после рече: „Лондон! Ето го и Рим! Пирамидите! Сфинксът!“

— Сфинксът, чувате ли, деца? — прошепна Лио Ауфман и се засмя.

— Парфюм! — викна Лина Ауфман удивено. Тихо отнякъде долетяха звуците на „Синият Дунав“.

— Музика! Аз танцувам!

— Само й се струва, че танцува — поверително смигна бащата на децата си.

Невероятно! — възкликна невидимата жена. Лио Ауфман пламна от удоволствие:

Каква отзивчива съпруга!

И тогава, скрита в Машината за щастие, Лина Ауфман започна да плаче.

Усмивката на изобретателя угасна.

— Но тя плаче — обади се Наоми.

— Не може да бъде!

— Плаче — настоя Сол.

— Ама просто не е възможно тя да плаче! - ядоса се Лио Ауфман и залепи ухо за машината. — Я чакай… да… като малко дете…

Силите му стигнаха, колкото да отвори вратата.

— Стой! — Жена му седеше там, а сълзите струеха по бузите й. — Остави ме да довърша. — И продължи да плаче.

Помръкнал, Лио Ауфман изгаси машината.

— Ах, това е най-тъжното нещо на света! — изхлипа тя. — Усещам се разбита, смазана. — Тя се измъкна през вратата. — Първо дойде Париж…

— Но какво му е лошото на Париж?

— На мене и през ум не ми беше минавало да ходя в Париж. А сега ти ме накара да си го представя — Париж! И изведнъж ужасно ми се прииска да бъда в Париж, а знам, че е невъзможно!

— Но в машината това е почти като наистина.

— Не. Когато си вътре, знаеш, че не е. Знаеш, че е на ужким!

— Спри да плачеш, майко.

Тя го погледна с големите си, тъмни, разплакани очи.

— Ти ме накара да си представя, че танцувам. От двайсет години не сме танцували.

— Утре вечер ще те заведа на танци!

— Не, не, това е без значение, не би трябвало да е от значение. А твоята машина казва, че е от значение! Така е! Ще ми мине, като поплача още малко, Лио.

— И какво още?

— Какво ли? Машината казва: „Ти си млада“. Но аз не съм. Тя лъже, тази твоя Машина за тъга!

— Защо за „тъга“?

Жена му се беше поуспокоила.

— Слушай, Лио, ще ти кажа къде ти е грешката… ти просто си забравил, че ще дойде час, ще дойде ден, в който всички ние ще трябва да излезем от това нещо и да се върнем отново към мръсните чинии и разхвърляните легла. Докато си вътре в машината, залезът трае вечно, въздухът е наситен с ухания, времето е топло. Всичко, което не искаш да свърши, не свършва. Но навънка децата чакат да им поднесеш обяда, ризите — да им зашиеш скъсаното копче. И после — нека си го признаем, Лио, човек не иска вечно да съзерцава залеза. Кой желае един залез да трае дълго? Кой иска все да е топло? Кой иска въздухът непрестанно да благоухае? След време човек престава да го забелязва. По-приятно е залезът да трае една, до две минути. След това искаш да стане нещо друго. Разбираш ли, такъв е човекът, Лио. Как си можал да забравиш това?

— Нима съм го забравил?

— Обичаме залезите, защото траят кратко и бързо се свършват.

— Но това е много тъжно, Лина.

Не е. Ако залезът продължаваше и се отегчехме от него, тогава наистина би било тъжно. Ти си направил две неща, които никога не биваше да правиш. Направил си бързите неща да протичат бавно и да не си отиват. Довел си далечни неща в нашия заден двор, там, където не им е мястото, където те постоянно ти напомнят: „Ах, не, ти никога не ще тръгнеш на път, Лина Ауфман, ти никога не ще видиш Париж! Никога няма да отидеш в Рим.“ Но аз всякога съм знаела това, тогава защо трябва да ми го казваш? По-добре да го забравя, и да се примиря, Лио, да се примиря, разбра ли?

Лио Ауфман се облегна на машината, за да намери утешение. Но бързо и стреснато отдръпна опарените си пръсти.

— Тогава какво да правя, Лина? — изохка той.

— Не мога да ти кажа. Аз зная само, че дотогава, докато това нещо е тук, на мен ще ми се иска да дойда, или на Сол ще му се иска да дойде, както и направи миналата нощ; макар да знаем, че не бива, ще сядаме вътре, ще съзерцаваме тези далечни, далечни места и всеки път ще се разплакваме — и това вече няма да е семейство!

— Просто не разбирам как съм можал да сбъркам толкова — въздъхна той. — Чакай да проверял така ли е, както мн казваш. — Той седна в машината. — Няма да си отидете, нали?

Жена му кимна успокоително:

— Ще те почакаме, Лио.

Той затвори вратата. Поколеба се в топлата мрачина, натисна копчето и тъкмо се отпускаше сред красотата на цветовете и на музиката, чу някой да крещи изплашено:

— Пожар, татко! Машината гори!

Заблъскаха по вратата. Той скочи, удари си главата и падна напред, когато вратата се разтвори, момчетата го извлякоха навън. Зад гърба му се разнесе приглушена експлозия. Сега цялото му семейство се отдалечаваше бежешком. Лио Ауфман се извърна и ахна:

— Викай пожарната, Сол!

Лина Ауфман хвана затичалия се Сол.

— Сол — рече тя. — Не бързай.

Избухнаха пламъци, чу се нова приглушена експлозия. Когато машината се разгоря истински, Лина Ауфман кимна.

— Хайде сега, Сол — нареди тя. — Тичай да викаш пожарната.

Всичко живо от града се струпа да гледа пожара. Дойдоха дядо Споулдинг с Дъглас и Том, дойдоха почти всички пансионери, някои старци чак отвъд дерето и всички дечурлиги от шест околни квартала. А децата на Лио Ауфман стояха най-отпред, горди с високите пламъци, които лижеха покрива на гаража.

Дядо Споулдинг разгледа внимателно кълбото от дим в небето и запита кротко:

— Тя ли изгоря, Лио? Твоята Машина за щастие, тя ли?

— До една година ще я измисля наистина както трябва и ще ти обадя — обеща му Лио.

Застанала в тъмното, Лина Ауфман наблюдаваше пожарникарите, които се суетяха из двора; гаражът, обхванат от буйни пламъци, рухна навътре.

— Не, Лио — рече тя, — не ще ти трябва цяла година, за да я измислиш. Просто се огледай наоколо. Помисли. Помълчи малко. А сетне ела да ми обадиш. Аз ще си бъда в къщи — ще връщам книгите по полиците, ще нареждам обратно дрехите в долапите, ще готвя вечерята — закъснях с вечерята, гледай колко е тъмно. Хайде, деца, елате да помогнете на мама.

Когато пожарникарите и съседите се разотидоха, Лио Ауфман остана с дядо Споулдинг, с Дъглас и Том, загледан замислено в димящите развалини. Той побутна с крак мокрите въглени и бавно изрече онова; което му пареше на езика:

— Първото, което научаваш в този свят, е, че си глупак. Последното, което научаваш в този живот, е, че си останал все същият глупак. От един час насам премислих много неща: И разбрах, че Лио Ауфман е бил слепец!… Искате ли да видите истинската Машина за щастие? Онази, която са патентовали преди няколкостотин хиляди години и още продължава да работи? Е, понякога засича, признавам! Но още работи. И открай време си е при нас.

— Ама пожарът… — започна Дъглас.

— Разбира се, пожарът, гаражът; но онова, което изгоря в гаража, то е без значение!

Те го последваха по стъпалата към верандата.

— Ей тук — прошепна Лио, — гледайте тук, през големия прозорец. Тихо, и ще я видите.

Дядото, Дъглас и Том погледнаха смутени в големия прозорец.

А вътре, в мънички, уютни кръгове от светлина се виждаше всичко, което Лио Ауфман искаше те да видят. Ей там седяха Сол и Маршал, увлечени в игра на шах пред малка масичка. В трапезарията Ребека нареждаше масата за вечеря. Наоми изрязваше хартиени дрешки за кукли. Рут рисуваше с водни бои. Джоузеф си играеше с електрическо влакче. През кухненската врата се виждаше как Лина Ауфман изважда от димящата фурна тавичка с печено месо. Всяка ръка, всяка глава, всяка уста правеше някакво движение. Изпод стъклото долитаха далечните им гласове. Чуваше се как някой пее с пискливо, мило гласче. Усещаше се ароматът на хляба който се печеше във фурната, и това беше истински хляб, който скоро щеше да бъде намазан с истинско масло. Всичко беше там и всичко бе в действие. Дядото, Дъглас и Том се извърнаха да погледнат Лио Ауфман, който се взираше вътре с прояснено лице и поруменели от светлината бузи.

— Ами да! — мърмореше си той. — Тя била тук! — И продължаваше да наблюдава ту с кротка мъка, ту с преливащо щастие, а накрая със спокойна увереност, как всички колела и бурмички в този дом се наместваха, улягаха, успокояваха се и отново заработваха ритмично. — Машина за щастие — възкликна Лио. — Машина за щастие!

Миг след това вече го нямаше там.

Дядото, Дъглас и Том го видяха как влиза вътре и как се заема да пооправи нещо тук, да предотврати някоя беля там, отдаден изцяло на всичките тези топли, чудесни, безкрайно крехки, завинаги неразгадаеми и вечно движещи се части.

И тогава, усмихнати, те слязоха по стъпалата и се потопиха в свежата лятна нощ.

Два пъти годишно на двора изнасяха големите тежки килими, за да ги изтупат, и ги слагаха там, където те изглеждаха напълно чужди и някак си самотни — върху тревата на моравата. После откъм къщата се появяваха баба им и майка им, понесли нещо, което напомняше облегалките на онези разкошни столове от вито желязо в голямата сладкарница. По една от тези големи телени тупалки се връчваше на всеки един, затова те се нареждаха така: Дъглас, Том, баба им, прабаба им и майка им, скупчени като вещици и зли духове над прашните шарки от стара Армения. А после по знак, подаден от прабабата, всички вдигаха тупалките и започваха да блъскат по килимите.

— На ти! На ти още! — викаше прабаба им, — Дръжте бълхите, момчета, трепете въшките!

— Ех, мамо, моля ти се, чуваш ли се! — мъмреше баба им своята майка.

Всички се кискаха. Прашната вихрушка се къдреше наоколо им. Сетне смехът им се превърна в кашлица.

Порой от мъх, пясък, златни снежинки от рязан тютюн — всичко това трептеше и се виеше в облъсквания и разпенен въздух. Когато поспряха, момчетата видяха, че следите от техните обувки и от обувките на по-възрастните, утъпквани безброй пъти върху основата и вътъка на килима, сега са се изличили под упоритите набези на тупалките върху този ориенталски бряг.

— Ей тук мъжът ти си разля кафето! — и баба им друсна един на килима.

— Тука пък ти изтърва сметаната! — прабаба им вдигна облак от прах.

— Виж къде са го протрили. Ах, момчета, ах, момчета!

— Двойна бабо, я гледай — мастило от твоята писалка!

— Глупости! Аз пиша само с червено. А това е най-обикновено синьо!

Бух!

— Гледай пътеката, протъркана от вратата на коридора до вратата на кухнята. Храната, и пак храната! За какво друго тичат лъвовете към водопоя. Я сега давайте да го обърнем и да го постелем от другата страна.

— Още по-сигурно ще е, ако не пускаме мъжете вътре.

— Да ги караме да се събуват пред вратата.

Прас, прас!

Сега вече простряха килимите на въжетата да ги донатупат. Том се вгледа в сложните плетеници от спирали и завъртулки, в цветята, в загадъчните фигури, в характерните шарки.

— Хей, Том, не се заплесвай. Удряй, момче!

— Забавно е да разпознаваш разни неща — оправда се Том.

Дъглас го изгледа недоверчиво.

— Е, и какво разпозна?

— Ами целия тоя град, хората, къщите, нашата! — Прас! — Нашата улица! — Бух! — Това черното тук е дерето! — Бух! — А това тук са прабаба, баба и мама. — Бух! — От колко години е този килим?

— Петнайсет.

— Петнайсет години хора ходят по него, различавам следите от всяка обувка — възкликна Том!

— Боже мой, сине, ама и ти си едно кречетало! — засмя се прабаба им.

— Виждам всички неща, случили се в този дом всичките тези години — всичко е отбелязано? — Бух! — Цялото минало, но мога да предвидя и цялото бъдеще. Чакай сега, ето — присвивам очи, оглеждам шарките и виждам къде ще се скитаме, къде ще тичаме и ще се крием от утре нататък.

Дъглас спря да удря и размаха тупалката.

— И какво още виждаш в килима?

— Най-вече конците — обади се прабаба им. — Изтрила му се е козината, личат си вече конците. Вижте как тъкачът си е оставил следите.

— Точно тъй! — загадъчно заяви Том. — Следи насам, следи нататък. Виждам ги до една. От страшни злодеи. От непоправими грешници. Тук следи от лошо време, тук от слънчево. Пикници. Банкети.

Ягодови пиршества. — С тупалката той почукваше знаменателно ту тук, ту там.

— Браво бе, чудесна реклама за моя пансион? — викна баба им, сгорещена от тупането.

— Всичко е тук, скрито в мъха. Наведи главата на една страна, Дъг, притвори си едното око. То се знае, най-добре е да е вечер, да сме си в къщи, килимът да е проснат на пода, лампата да свети и тъй нататък. Тогава сенките са най-различни, светли и тъмни, виждаш следите по всички посоки, с ръка раздвижваш космите насам и нататък. Лъха ти на пустиня, ей богу! Гореща и пясъчна като вътрешност на саркофаг, с мумията в него. Виж тук червеното петно, това е Машината за щастие, обхваната от пламъци!

— Това ще е доматен сос от нечий сандвич — намеси се майка им.

— Не, не, Машината за щастие — настоя Дъглас и се натъжи, че я вижда да изгаря там. Толкова бе разчитал на Лио Ауфман да поддържа реда в света, да поддържа усмивките по лицата, да накланя към слънцето малкия жироскоп, който се криеше у Дъглас, да оправя посоката всеки път, когато Земята залитваше към открития космос и непрогледния мрак. Но напразно — пред него лежеше безумното изобретение на Ауфман, превърнато в пепел и въглени. Бух! Бух — развъртя тупалката Дъглас.

— Виж! Виж! Ето го електрическия автомобиб! Ето ги мис Фън! Мис Робърта! — горещеше се Том. Ту, ту! — Бух!

Всички се засмяха.

— Ето ги и вървите, които те придържат за живота, Дъг, целите са на възли. Прекалил си с киселиците. И с туршията преди лягане.

Къде са, покажи ги! — взря се Дъглас.

Ето я тази, за годината, която идва, и онази там, за след две години, и тая — за три, четири, пет, години от днес нататък!

Буф! Тупалката изсъска като змия в безокото небе.

— И още, един удар, за да пораснем! — викна Том.

И тъй силно нзпердаши килима, че прахолякът от пет хиляди столетия изхвръкна из стреснатата тъкан, замръзна във въздуха за един страховит миг и докато Дъглас се взираше усредено да различи основата, да разпознае вътъка в тези треперещи шарки, арменският прашен порой се сгромоляса безшумно върху него, над него, под него и покрай него и го затрупа завинаги пред самите им очи.