Вино от глухарчета

В жаркия следобед гласът долиташе монотонно и далечно изпод наточените зелени дървета.

— …девет, десет, единайсет, дванайсет… Дъглас едва се влачеше през поляната.

— Ей, Тсм, какво броиш?

— … тринайсет, четиринайсет, млъкни, шестнайсет, седемнайсет цикади, осемнайсет, деветнайсет!…

— Цикади ли?

— Ох, дявол да те вземе! — Том ококори очи. — Дявол, дявол, дявол!

— Не викай толкова, ще те чуят как кълнеш.

— Дявол, дявол, дяволът е същество, не е клетва! — кресна Том. — Сега трябва да почвам пак отначало. - Броях колко пъти се обажда цикадата в петнайсет секунди. — Измъкна евтиния си часовник. — Преброяваш, сетне прибавяш трийсет и девет и знаеш каква е температурата в момента. — Той замижа с едното око, с другото погледна часовника, наклони глава на една страна и зашепна отново: — Едно, две, три!…

Дъглас бавно извърна глава и се ослуша. Някъде в пламналото, нажежено до бяло небе дрънчеше дебела медна жица. Пронизителните металически вибрации като заради от небесно електричество сякаш капеха от замаяните дървета и поразяваха всичко живо.

— Седем — броеше Том. — Осем.

Бавно Дъглас изкачи стъпалата към верандата. Взря се, невиждащ в мрака на преддверието, сетне бавно се върна на верандата и изнемощяло викна на Том:

— Ей, Том, чуваш ли ме?

— Чувам те — трийсет, трийсет и едно! Махай се! Две, три, трийсет и четири!

— Спри да броиш, защото вътре оня термометър показва осемдесет и седем и още се покачва без помощта на твоите кациди.

— Цикади! Трийсет и девет, четиридесет! А не кациди! Четиридесет и две!

— Осемдесет и седем градуса е, помислих, че те интересува.

— Четиридесет и пет, това е вътре, а не вънка! Петдесет и три плюс трийсет и девет прави деветдесет и два градуса!

— Кой го каза?

— Аз го казвам! Не е осемдесет и седем по Фаренхайт! А деветдесет и два по Споулдинг!

— Казваш го ти а кой друг?

Том скочи и застана поруменял, загледан в слънцето:

— Аз и цикадите, ето кой! Аз и цикадите! Повече сме от тебе! Деветдесет и два, деветдесет и два, деветдесет и два градуса по Споулдинг, ясно ли е?

И двамата се загледаха към безмилостното безоблачно небе, като фотообектив, който се е повредил и се взира втренчено, без бленла, в един бездиханен и покосен град, облян в предсмъртна гореща пот.

Дъглас замижа и видя как отвътре, по розовите му прозрачни клепачи скачат две идиотски слънца.

— Едно… две… три…

Дъглас усети как устните му се мърдат.

- …четири… пет… шест.

Този път цикадите засвириха още по-бързо.

От пладне до залез, от среднощ до изгрев един мъж, един кон и един фургон бяха неизменно пред очите или край домовете на двадесет и шестте хиляди, триста четиридесет и петима жители на Грийн таун, Илинойс.

По средата на деня, без никакво видимо обяснение, децата спираха игрите и обявяваха:

— Иде мистър Джоунъс!

— Идва Нед!

— Иде фургонът!

Възрастните поглеждаха на север, и на юг, на изток и на запад, ала не виждаха нито мъжа, наречен Джоунъс, нито коня на име Нед, нито пък покрития фургон Конистоуга, от ония, с които на времето първите заселници са се друсали из прерията, за да я завладяват.

Но имаш ли слух като на куче и наостриш ли уши, тогава ще чуеш на цели мили оттук как някой пее като равин в пустиня и като мюезин от минаре. Гласът на мистър Джоунъс всякога го изпреварваше и оставяше на хората по половин, дори и по час, да се подготвят за него. Затова когато се появеше, бордюрите на тротоарите бяха обкичени с дечурлиги, като на някакъв парад.

И тъй, ето го фургона, а на високата му капра, под избелелия червеникав сенник, хванал юздите като водни струи в нежните си ръце, се поклаща мистър Джоунъс с песен на уста.

Вехтории! Вехтории!

Ах, какви ти вехтории?!

Вехтории! Вехтории!

Не, не са туй вехтории!

Залъгалки, закачалки!

Стари дрехи и сандалки!

Шарении, дреболии!

Най-различни джунджурии!

И все пак са вехтории!

Вехтории?

Не. Какви ти вехтории!

Всеки, който бе чувал съчинените от самия него песнички, знаеше, че мистър Джоунъс не е обикновен вехтошар. По външен вид приличаше на вехтошар с парцаливите си зеленикави кадифени панталони и филцовата шапка, обкичена със стари значки от предизборни кампании за президенти. Но в друго беше съвсем необикновен: той обикаляше града не само денем; често ги виждаха — него и неговия кон — да се носят по лунните улици, да се завъртяват по веднъж, че и по два пъти край островите от къщи, където живееха всички ония, които той познаваше открай време. А във фургона мъкнеше неща, които бе събирал оттук-оттам и беше носил ден, седмица, понякога година, докато някой ги пожелаеше или пък потрябваха някому. Достатъчно бе да му кажеш: „Искам този часовник“, или: „Ще взема този матрак“. Джоунъс подаваше предмета, отказваше парите и си отиваше, вглъбен над думите за някоя нова песничка.

Неведнъж той бе единственият буден в целия Грийн таун, Илинойс, в три през нощта. Тъй че хора със силно главоболие, съзирайки го да пристъпя бавно по улицата край озарения от луната кон, изтичваха да го запитат дали случайно няма аспирин, и той им даваше. Помагал бе при раждането на много бебета в четири сутринта и тогава чак забелязваха колко невероятно чисти са ръцете и ноктите му — ръце на богаташ, който води друг, свой живот някъде — но къде, никой не можеше да отгадае. Понякога откарваше закъснелите за работа в центъра на града, друг път, когато някой страдаше от безсъние, мистър Джоунъс пристъпяше към верандата, подаваше му пура и сядаше с него да бъбрят и да пушат до развиделяване.

Който и да беше, какъвто и да беше и колкото различен от другите да беше, той не беше луд. Често бе обяснявал как дълги години въртял търговия в Чикаго, но тъй се изморил, че намислил да потърси по-различен начин да доживее живота си. Ненавиждал църквите, макар да уважавал тяхното верую, и поради това, че имал склонност да проповядва и да предава знания, купил коня и фургона и решил да прекара остатъка от своя живот, като помага на едната половина на града да се сдобие с онова, което другата половина е изхвърлила от употреба. Гледаше на себе си като на някакъв процес, нещо като осмоза, която улеснява кръговрата на различите култури в очертанията на града. Не можеше да търпи прахосничеството, защото му беше добре известно, че ненужното за един е безценно за другиго.

Затова възрастните, но най-вече децата се катереха да тършуват из огромните купчини от съкровища с задната част на фургона.

— Искам да запомните едно — обясняваше им мистър Джоунъс. — Вземайте всичко, каквото поискате, при условие, че наистина го желаете. Ето как ще разберете. Попитайте се: „Искам ли това нещо от цялото си сърце? Бих ли могъл да преживея този ден без него?“ И ако усетите, че без него до залез слънце ще сте се повалили мъртви, грабвате скъпоценното нещо и си го отнасяте с вас. За мен е радост да ви дам всичко, каквото желаете.

И децата се ровеха из огромните купчини от стари ръкописи и брокати, рула от тапети и мраморни пепелници, жилетки и кънки, тежки тапицирани столове, малки масички и кристални канделабри. Известно време долиташе само шепот, трополене и дрънчене. Мистър Джоунъс стоеше и сладко пуфкаше с лулата, ала децата знаеха, че ги наблюдава. Понякога ръцете им посягаха ту към кутия с шах, ту към броеница, ту към стар стол, но докосвайки го, те вдигаха очи и срещаха очите на мистър Джоунъс с изписания в тях въпрос. Отдръпваха ръце и продължаваха да ровят. Докато накрая всяко дете слагаше ръка върху един-единствен предмет и я заковаваше там. Те пак вдигаха очи и този път лицата им сияеха така, че мистър Джоунъс прихваше от смях. Той засенчваше очи с ръка, да се предпази сякаш от ослепителния блясък на лицата им. Закриваше за миг очи. Стореше ли това, дечурлигата викваха в благодарен хор, грабваха кънките, глинените плочки, безценните съкровища, прехвърляха се през ритлите на фургона и хукваха.

Миг след това децата се връщахо обратно, стиснали в ръка по нещо свое — кукла или игра, на която са се наиграли, играчки, изгубили своята прелест, тъй както от дъвката се изсмуква ароматът, и сега им е дошло времето да се прехвърлят в друга някоя част на града, където, видени за пръв път, те щяха да се съживят и да съживят другите. Тези разменни предмети биваха прехвърляни стеснително над ритлите на фургона сред невидимите съкровища и тогава фургонът поемаше нататък, слънцето искреше от големите оси на слънчогледовите му колела, а мистър Джоунъс запяваше отново:

докато се скриеше от погледа, и единствено кучетата, които плъхтяха в сенките на дърветата, продължаваха да чуват песента на равина в пустинята и да махат с опашки…

Още по-тихичко:

Далечен шепот:

Тишина.

И кучетата се унасяха в сън.

През цялата нощ по тротоарите бродеха прашни привидения — жежкият вятър ги подбираше, превърташе ги във въздуха, а сетне ги отпускаше леко и те се настилаха по тревите и цветята. Дърветата, заклатени от стъпките на среднощни минувачи, сипеха надолу преспи от прахоляк. От полунощ нататък сякаш вулкан отвъд града бе започнал да пръска наоколо нажежена жарава и да облъхна с нея неспокойните нощни пазачи и раздразнителните псета. До към три сутринта всеки дом се беше превърнал в напечен таван, който, самозапалил се, е започнал да тлее.

На развиделяване нещата смениха агрегатните си състояния. Въздухът се разливаше безшумно като вода от горещ извор. Езерото се бе превърнало в огромен облак от пара, полегнал неподвижен и дълбок над долини от пясък и риби, които се печеха под прозрачните му повесма. Катранът по уличните настилки беше като петмез, червените тухли като пиринч и злато, върховете на покривите бяха украсени с бронз. Жиците с високо напрежение представдяваха хванати светкавици, те пущаха искри и висяха като заплаха над безсънните къщи.

Цикадите пееха все по-пронизително и по-високо.

Слънцето не изгря, то просто преля.

В спалнята, с лице подуто от потните капки, Дъглас се разтопяваше в своето легло.

— Олеле! — възкликна Том, влизайки в стаята. — Хайде, Дъг. Днеска цял ден ще киснем в реката.

Дъглас издишваше. Дъглас си поемаше дъх. Потта се оттичаше на струйки по врата му.

— Ей, Дъг, буден ли си?

Откъм леглото му кимнаха едвам.

— Не ти е добре, нали? Ужас — днеска къщата направо ще пламне. — Том сложи ръка на челото на Дъглас. Сякаш я бе допрял до нажежена колело на печка. Стреснат, дръпна ръка. Извърна се и слезе долу.

— Мамо — каза Том, — Дъглас е много болен.

Майка му, както изваждаше яйцата от ледника спря, по лицето й се изписа тревога, остави ги обратно и тръгна нагоре подир Том.

Дъглас не се бе помръднал.

Цикадите сега пищяха.

По пладне, забързан тъй, сякаш слънцето го е погнало, за да го сплеска на земята, докторът спря пред вратата задъхан, с вече изморени очи и подаде чантата си на Том.

В един часа докторът излезе от вратата, ката клатеше тревожно глана. Том и майка му стояха зад мрежестата врата, а докторът им говореше тихо и все повтаряше: не можел да каже, нищо не мозел да каже. Той наложи панамената си шапка, погледна как слънцето изприщва и прегаря листата на дърветата, поколеба се, сякаш се готвеше да скочи в катрана на пъкъла, и хукна към колата си. Ауспухът на автомобила изхвърли голям димен облам, който остана в горещия въздух цели пет минути след като докторът беше изчезнал.

Том взе брадвичката за лед от кухнята, натроши един фунт лед и го отнесе горе. Майка им седеше на леглото, а тишината в стаята се нарушаваше единствено от Дъглас, който вдъхваше пара и издишваше жарава. Наслагаха леда в кърпи по лицето и около тялото му. Спуснаха пердетата и стаята заприлича на пещера. Останаха до два часа и все носеха лед. После отново пипнаха челото на Дъглас, и то беше като лампа, горяла цяла нощ. След докосването човек поглеждаше пръстите си, да види не са ли обгорени до костта.

Майка им понечи да каже нещо, но цикадите пищяха така пронизително, че от тавана се ръсеше прахоляк.

Сред жар и слепота Дъглас лежеше и слушаше как уморено се хлъзга буталото на сърцето и движи замътената кръв в ръцете и нозете му.

Устните му бяха набъбнали и не искаха да се помръднат. Мисълта му беше мудна и прищракваше едва — туп, както песъчинките в пясъчен часовнщ се отронват бавно, една по една. Туп. Туп.

По лъскавия стоманен завой на релсите се люшна трамвай, изтласка пръхкава вълна от съскащи искри, а екливият му звънец чукна десет хиляди пъти, докато накрая се сля с песента на цикадите. Мистър Тридън му махна дружелюбно. Трамваят влетя покрай един завой като същинска канонада и се стопи. Мистър Тридън!

Туп, Отрони се песъчинка. Туп.

— Пуф-паф, пуф-паф! Ту-ту-у-у!

На върха на покрива едно момче изсвири, дръпвайки невидима влакова свирка, а сетне се вкамени в статуя. „Джон! Джон Хъф, ти ли си бил! Мразя те, Джон! Джон, ние сме другари! Не те мразя, не!“

Джон полетя надолу по брястовия коридор ката някой, който пада в сенчест кладенец, и се стопи в далечината.

Туп. Джон Хъф. Туп. Песъчинките се отронваха. Туп. Джон…

Дъглас извъртя глава, разби я о бялата, бяла, ужасно бяла възглавница.

Госпожите в Зелената машина се хлъзнаха край него под звуците на черен тюленов лай, ръцете им му махнаха като криле на бял гълъб. Потънаха в дълбоките води на ливадата, а ръкавиците им все още му махаха, докато тревата се сключваше върху им…

Мис Фърн! Мис Робърта!

Туп… Туп…

Изведнъж от някакъв прозорец отсреща се показа полковник Фрийли с лице като циферблат, по улицата се понесе прахоляк, вдигнат от безбройни бизони. Полковник Фрийли подскочи и изтрака, устата му зейна, отвътре изхвръкна някаква пружина и се заклати във въздуха вместо език. Той се отпусна като марионетка върху перваза, но едната му ръка продължи да се маха.

По улицата премина мистър Ауфман в нещо, което беше ярко и беше едновременно като трамвай и като електрически автомобил; то изпущаше огромни облаци от дим и заслепяваше очите като слънце. „Вие ли го изобретихте, мистър Ауфман? — викна му Дъглас. — Успяхте ли накрая да построите Машина за щастие?“

Но изведнъж видя, че машината е без дъно. Мистър Ауфман тичаше по улицата и мъкнеше цялата тази невероятно тежка рамка на раменете си. „Ето го Щастието, Дъг, това е Щастието!“ И той се скри по дирите на трамвая, на Джон Хъф и на дамите, с ръце като криле на гълъб.

Отгоре, откъм покрива, долита чукане. Чук-чук — прас! Тишина. Чук-чук — прас! Пирон и чук. Чук и пирон. Птичи хор. И една старица, която пее с пресеклив, но развълнуван глас:

„Бабо! Прабабо!“ Чук, лекичко — прас. Чук, лекичко — прас.

Това май че са птичките, които литват, а сетне леко тропват с крачка по покрива, литват и сетне стъпват по него. Тупа-тупа. Чук-чук. Пиу. Леко.

Дъглас вдъхна и сетне изпусна въздуха изведнъж, със стенание.

Не чу когато майка му се втурна в стаята.

Една муха, като жив огън от цигара, се удари о безчувствената му ръка, зажужа, сетне отлетя.

Четири следобед. Мухи капят мъртви по плочниците. Кучетата са мокри парцали в колибките си. Сенките са се скупчили като овце под клоните. Магазините в центъра са затворени и заключени. Брегът на езерото е пуст. Езерото гъмжи от народ, до шия в топлата, но благодатна вода.

Четири и четвърт. По тухлените улици на, града преминава вехтошарският фургон, на капрата му пее мистър Джоунъс.

Том, избягал от дома, за да не гледа безнадеждното измъчено лице на Дъглас, се бе запътил бавно надолу към клуба, когато фургонът спря до него.

Здравейте, мистър Джоунъс.

Здравей, Том.

Том и мистър Джоунъс бяха сами на улицата, във фургона имаше купища от чудесни вехтории, но никой не поглеждаше нататък. Мистър Джоунъс не каза нищо, запали лула и запуши, като поклащаше глава, сякаш знаеше, преди още да е чул, че нещо не е в ред.

— Какво има, Том? — запита накрая той.

— Брат ми — каза Том — Дъглас не е добре.

Мистър Джоунъс, погледна към дома им.

— Много е болен — каза Том. — Издъхва!

— О, не, това не може да бъде — възкликна мистър Джоунъс и огледа околния, много истински свят, където в този кротък ден не се виждаше нищо, което поне мъничко да напомняше за смъртта.

— Издъхва — повторя Том. — А докторът не може да познае какво му е. Разправя, че било от жегата. От нищо друго, само от жегата. Това възможно ли е, мистър Джоунъс? Може ли жегата да убие човека, дори и в тъмна стая?

— Виж ти — възкликна мистър Джоунъс и замълча.

Защото Том се беше разплакал.

— А пък аз мисля, че го мразя… това си мислех… нали вечно се караме… И сега… сега… Ох, мистър Джоунъс, дали…

— Дали какво, моето момче?

— Дали във вашия фургон там няма нещичко, което да помогне? Нещо, което да взема, да му го занеса и да го излекувам?

Том пак се разхълца.

Мистър Джоунъс измъкна голямата си червена носна кърпа и му я подаде. Том избърса носа и лицето си с кърпата.

— Отвратително лято — рече Том. — Какво ли не му се случи на горкия Дъглас.

— Я ми разкажи — подкани го вехтошарят.

— Добре — Том си пое дълбоко дъх, защото продължаваше да хълца. — Първо, загуби си най-първия приятел, чудо момче. На това отгоре някой му открадна бейзболната ръкавица, за нея беше дал цял долар и деветдесет и пет. Сетне стана оная идиотска сделка с Чарли Удман — той му даде старинните си камъчета и сбирката си от раковини, а взе глинена статуетка на Тарзан, от ония, дето се печелят срещу купончета от макарони. Изпусна статуетката на тротоара на другия ден, след като я взе!

— Брей, че беля! — възкликна вехтошарят и наистина си представи парчетиите, разпръснати върху цимента.

— Сетне за рождения си ден вместо книгата с фокуси, за която си мечтаеше, получи някаква си риза и едни панталони. Само това му стигаше, да му утрепе цялото лято.

— Понякога родителите забравят какво е било — въздъхна мистър Джоунъс.

— Така е — потвърди Том и продължи тихичко: — После взе, че забрави през нощта на влагата истинските старинни окови от Лондонската кула и те ръждясаха. А най-лошото стана, когато аз израснах с цял един инч и сега съм почти колкото него.

— Това ли е всичко? — кротко запита вехтошарят.

— А, мога да се сетя за още двайсет неща, все такива ужасни, че и по-страшни. В някои лета всичко върви наопаки. Сбирката му от комикси я изядоха някакви буболечки, а новите му гуменки пък плесенясаха, и все такива работи, откакто е свършило училището, че досега.

— Спомням си и аз години като тази — потвърди вехтошарят.

Той вдигна поглед, към небето и видя там всичките онези лета.

— Сега вече знаете, мистър Джоунъс. Това е. Затова сега умира…

Той млъкна и погледна встрани.

— Ще трябва да помисля — каза мистър Джоунъс.

— Можете ли да му помогнете, мистър Джоунъс? Можете ли?

Мистър Джоунъс се взря навътре в големия си стар фургон и поклати отрицателно глава. Сега, огряно от слънцето, лицето му изглеждаше изморено и той бе започнал да се поти. Огледа купищата вази, олющените абажури, мраморните нимфи и сатири от зеленясала мед. Въздъхна. Извърна се, хвана юздите и леко ги разклати.

— Виж какво, Том — рече той, — ще се видим по-късно. Трябва да си помисля. Ще се поогледам ище се върна след вечеря. А дори и тогава, знам ли? Дотогава… — Присегна се и измъкна пръчка с японски пеещи кристали. — Закачи тава горе на прозореца му. Звънтят чудесно и разхладително, като се разклатят от вятъра!

Том стана, стиснал в ръка пеещите кристали, а фургонът отмина нататък. Вдигна кристалите нагоре, но нямаше вятър и те не се помръднаха. Не можеха да издадат ни един звук.

Седем часът. Градът представляваше огромно огнище, над което трептяха горещите вълни, прииждащи откъм запад. Сенки с цвят на изгорели въглени играеха пред всеки дом, под всяко дърво. Под тях крачеше един червенокос човек. Том, виждайки го осветен от умиращото, но свирепо слънце, съзря една главня, която гордо се носеше напред, съзря една огнена лисица — съзря дявола да се разхожда в своите владения.

В седем и половина мисиз Споулдинг излезе от задната врата да изхвърли динените кори в кофата за боклук и забеляза там мистър Джоунъс.

— Как е момчето? — запита мистър Джоунъс.

Мисиз Споулдинг остана като закована, отговорът трептеше на безмълвните й устни.

— Бих ли могъл да го видя? — запита мистър Джоунъс.

Тя все още стоеше безмълвна.

— Аз съм приятел на момчето — обясни мистърДжоунъс. — Виждам го всеки божи ден, откакто е проходило. Нося му нещо във фургона.

— Той не е … — Тя искаше да каже „в съзнание“, но каза — буден. — Той не е буден, мистърДжоунъс. Докторът не позволява да го безпокоим. О, как да разберем какво му е?!

— Макар да не е „буден“ — настоя мистър Джоунъс, — бих искал да му поприказвам. Понякога нещата, които чуваме в съня си, са по-важни, човек слуша по-ваимателно, разбира по-добре.

— Съжалявам, мистър Джоунъс, но не смея да ви пусна. — Мисиз Споулдинг се хвана за дръжката на мрежестата врата и се опря на нея. — Благодаря. Благодаря ви все пак, че дойдохте.

— Няма нищо, госпожо — отвърна мистър Джоунъс.

Но не помръдна. Остана там, загледан към прозореца. Мисиз Споулдинг си влезе и затвори мрежестата врата.

Горе в леглото си Дъглас дишаше.

Звукът напомняше на остър нож, бавно вкарван и изкарван от ножницата.

В осем часа докторът дойде и пак си отиде, като поклащаше глава, хвърлил сакото, развързал си връзката, с вид на човек, отслабнал трийсет фунта само за един ден. В девет часа Том, майка му и баща му изнесоха навънка едно походно легло и пренесоха Дъглас долу, за да спи в двора под ябълката, където, ако излезеше вятър, щеше да го облъхне по-скоро, отколкото в ужасните стаи на горния етаж. Сетне се щураха насам-натам до единайсет и навиха будилника да ги вдигне в три, за да напълнят пак торбите с лед.

Най-сетне домът притъмня и стихна; те заспаха.

В дванайсет и трийсет и пет клепките на Дъглас трепнаха.

Показала се бе луната.

И някъде далече някой беше запял.

Беше тънък и тъжен глас, той ту се извисяваше; ту стихваше. Беше глас ясен и пееше мелодично. Думите не се различаваха.

Луната се вдигна над брега на езерото, погледна към Грийн таун, Илинойс, огледа го отвсякъде и го разкри цял-целеничък, открои всяка къща, всяко дърво, всяко куче, съхранило праисторически спомени, което джафкаше в своите простички сънища.

И колкото се вдигаше луната, толкова по-близо, по-високо и по-ясно зазвучаваше пеещият глас.

В своята трескавост Дъглас се обърна на другата страна и дълбоко въздъхна.

Беше може би час преди луната да разпилее целия, свой светлик върху земята, а може да беше и по-малко от час. Но сега гласът звучеше по-отблизо, съпровождаше го и друг един звук — сякаш туптеше сърце, а всъщност бе тропот от конски копита по тухлените улици, заглушаван от гъстия листак на дърветата.

Разнасяше се и трети звук, като че нечия врата бавничко ту се отваря, ту се затваря, скрипти и проскърцва. Звуци на движещ се фургон.

Отдолу, по улицата, озарен от луната, се появи конят, който теглеше фургона, а горе, на капрата, отпуснал блажено мършавото си тяло, седеше мистър Джоунъс. Беше с шапка, сякаш още го напичаше лятното слънце, и от време на време помръдваше ръце и раздвижваше поводите, като че плакнеше вода над гърба на коня. Фургонът бавничко се спускаше по улицата, мистър Джоунъс пееше своята песен, а в съня си Дъглас сякаш за миг спря да диша и се заслуша.

„Въздух, въздух… купете си въздух… Въздух като капка, въздух като лед… Не купиш ли днеска… ще ме търсиш вред… Дъх априлски пръска… есенни прохлади… аромати южни… шум от водопади… Въздух, въздух… хладен лъх в шише, чист, кристален, с дъх на индрише… Свежест във бутилка, с мента — за разкош… толкова наслада, за колко?… За грош!…“

Когато отзвучаха думите, фургонът бе вече до бордюра. Някой се бе промъкнал в двора, прокрадваше се напред в собствената си сянка и носеше две бръмбарно-зелени бутилки, които просветваха като очи на котка. Мистър Джоунъс се спря пред походния креват и с тих глас повика момчето по име — веднъж, два, три пъти. Мистър Джоунъс се поолюля колебливо, погледна към бутилките в ръцете си, взе решение и пристъпи, за да седне на тревата и да погледа това момче, смазано под огромната тежест на лятото.

— Дъг — започна той, — лежи си спокойно и се мъчи нито да проговаряш, нито да ме поглеждаш. Не е нужно дори да се преструваш, че ме слушаш. Но аз зная, че тука, вътре, ти чуваш думите ми и разбираш, че това съм аз, старият Джоунъс, твоят приятел. Твоят приятел — повтори той и кимна.

Сетне ее присегна, откъсна една ябълка ог дървото, превъртя я в ръката си, отхапа, сдъвка парчето и продължи.

— Някои хора униват твърде млади — каза той. — Причина като че ли няма, просто, изглежда, такива се раждат. Уязвяват се по-лесно, уморяват се по-бързо, разплакват се от малко, мъчно забравят и, както вече казах, опечаляват се на по-ранна възраст, отколкото всички останали на този свят. Зная го, защото аз съм един от тях.

Отхапа още едно парче от ябълката и започна да дъвче.

— А сега я да видим къде се намираме? — запита той.

— Гореща нощ, ни полъх от ветрец, месец август — сам си отговори мистър Джоунъс. — Убийствена жега. Безкрайно лято и безброй беди, нали? Прекалено много беди. Наближава един часът, а ни следа от вятър или дъжд. След миг аз ще стана и ще си тръгна. Но като си отида — моля те, не забравяй това — ще оставя тези две бутилки на твоето легло. След като си отида, искам да почакаш малко, сетне бавно да отвориш очи, да седнеш, да се присегнеш и да изпиеш това, което е в тях. Но не, не с уста. Изпий ги е носа си. Наклони бутилките, отпуши ги и остави онова, което е вътре, да нахлуе направо в главата ти. Естествено, първо ще трябва да прочетеш етикета. Я чакай, аз сам ще ти го прочета.

Той вдигна едната от бутилките към светлината. „Зелен здрач от най-пресен приспивателен студен въздух“, прочете той. „Извлечен от атмосферата на белия Арктик през пролетта на 1900, размесен с вятър от високата равнина на Хъдзън през месец април 1910, съдържащ прашинки, огрени от залеза по ливадите край Гринъл, Айова, в оня летен ден, когато се вдига хладният полъх откъм езерото, рекичката и бистрия извор.“

— Сега да видим какво пише пък със ситните букви - вторачи се мистър Джоунъс. — Слушай: „Съдържа също и молекули от аромата на ментол, лимон, папайя и пъпеш, както и камфора и билките изтравниче, а също и хладина от река Дес Планц. Гарантирано освежителен и разхлаждащ. Да се приема в летни нощи, когато температурата е над деветдесет градуса Фаренхайт.“

Взе другата бутилка.

— И тази е такава, само че в нея съм сложил по малко вятър от островите Ерън, малко бриз от Дъблинския залив, примесен със сол и повесмо мъгла от бреговете на Исландия.

Той остави двете бутилки на леглото.

— И едно последно напътствие. — Вехтошарят застана до леглото, наведе се над момчето й тихо изрече: — Когато ги пиеш, не забравяй следното: Напълнени са от верен приятел. Въздушна компания на С. Дж. Джоунъс, Грийн таун, Илинойс — август, 1928. Година на чудесна реколта, момчето ми… чудесна реколта.

Миг подир това долетя звукът от поводи, плеснати по задницата на кон в светлината на луната, разнесе се трополене на фургон надолу по улицата и после — тишина.

След миг клепките на Дъглас потрепнаха, а сетне много бавно той отвори очи.

— Мамо! — прошепна Том. — Татко! Дъг, Дъг се оправя! Ще оздравее. Сега отидох да го нагледам, и… елате бързо!

Том изхвърча от дома. Родителите тичаха подире му.

Когато спряха край него, Дъглас спеше. Том им махна с ръка, ухилен до уши. Наведоха ое над леглото.

Вдишване, пауза, издишване, пауза — тримата стояха надвесени и слушаха.

Устните на Дъглас бяха леко разтворени и от устата, както и от нежните отвори на носа се носеше леко ухание на ведра нощ, на хладна вода, на студен бял сняг и влажен мъх, на синя лунна светлина върху сребристи камъчета по дъното на една кротка река, лъх на бистра, прясна вода в малък мраморен кладенец.

Сякаш за миг бяха подложили глава под струите на уханен ябълков фонтан, който лееше прохлада и плакнеше лицата им.

Дълго време не намериха сили да помръднат.