Вино от глухарчета

Старата мисиз Бентли тъй и не усети как започна онази история с децата. Виждала ги бе неведнъж скупчени като еднодневки или маймунки в бакалницата, между зелето и гроздовете от банани, усмихвала им се бе и те й бяха отвръщали с усмивка. Наблюдаваше ги зиме как пробиват пъртина в новия сняг, есенес — като вдишват мъглите, напролет — като вдигат фъртуна от ябълкови цветове, но не се дразнеше от тях. Що се отнасяше до нея, домът й всякога, блестеше от ред и чистота, всяко нещо си беше на мястото, подовете лъщяха, бурканите с консерви се мъдреха един до друг като войници, иглите й за шапки стърчаха от специалните игленици, а в чекмеджетата на долапите в спалнята й се криеха, скътани спретнато дреболии, събирани през изминалите години.

Мисиз Бентли бе от хората, които събират. Събираше билети, стари театрални програми, дантелени парцалчета, шалове, билети за влакове; изобщо, всички етикетчета и знаци за нещо, което е било.

— Имам цяла грамада от грамофонни плочи — обичаше да се хвали тя. — Ето го Карузо. Купихме я в 1916 в Ню Йорк; аз бях на шейсет и Джон беше жив. Тази тук е Джун Мун, тя е, струва ми се, в деветстотин двайсет и четвърта, веднага след като почина Джон.

Всъщност това бе най-тежката загуба в нейния живот. Единственото нещо, което с истинско удоволствие бе докосвала, слушала и съзерцавала, тя не беше успяла да скъта. Джон лежеше далеч някъде в зелената равнина, надлежно надписан, затворен в сандък и скрит под тревата, а от него не бе останало друго освен високия му копринен цилиндър, бастуна и официалния му костюм, закачен в долапа. Всичко друго бе проядено от молците.

Но затова пък беше съхранила онова, което можеше да се съхранява. Роклите й на розови цветя се свиваха сред нафталинови топки в големи черни сандъци, до кристалните сервизи от нейното детство — домъкнала ги бе всички със себе си, когато се пресели в този град преди пет години. Съпругът й бе отдавал под наем недвижимите си имоти в няколко града и подобно на шахматна фигурка от пожълтяла слонова кост тя се беше придвижила от място на място, продала бе всичко и накрая се беше установила в този чужд град, самотна сред сандъците и мислите си, които бяха и тъмни, и грозни, като същества от допотопна зоологическа градина.

Историята с децата се случи към средата на лятото. Като излизаше да полее бръшляна край предната веранда, мисиз Бентли видя две невъзмутими момиченца и едно момченце да се излежават спокойно на двора й и да се наслаждават на гъделичкането на тревата. В мига, в който мисиз Бентли навеждаше над тях усмихнатото си, жълто като маска лице, иззад ъгъла, като изпод магическа пръчка, се показа една количка за сладолед. От нея звънтяха ледени напеви, бистри и звънки като кристални винени чаши, докоснати от познавач, и приканваха всички нататък. Децата седнаха бързо и извъртяха глави подобно слънчогледи към слънцето.

Мисиз Бентли запита:

— Яде ли ви се? Ела насам! — Сладоледаджията спря и тя размени с него монети срещу фунийки с истински „Ледников период“. Децата й поблагодариха със заскрежени устни, а очите им оглеждаха критично високите й старомодни обувки и бялата й коса.

— Искате ли да си близнете? — предложи момченцето.

— Не, детето ми. Стига ми колкото съм стара и замръзнала; и най-жаркият ден вече не може да ме разтопи — пошегува се мисиз Бентли.

Понесли своите малки ледници, децата пристъпиха към верандата и се наредиха едно до друго на сянка върху люлеещата се пейка.

— Аз съм Алис, това е Джейн, а този е Том Споулдинг.

— Приятно ми е. Аз пък съм мисиз Бентли. Викаха ми Хелън.

Децата я загледаха удивени.

— Не вярвате ли, че са ми казвали Хелън? — запита старицата.

— Не знаех, че и старите жени носели малки имена — примигна Том.

Мисиз Бентли се засмя горчиво.

— Иска да каже, че никой не се обръща към тях на малко име — обясни Джейн.

— Мила моя, когато и ти остарееш като мене и на теб няма да ти казват Джейн. Старостта е ужасно официална. Към нея винаги се обръщат на презиме. Младите не обичат да наричат старите с малките им имена. Струва им се прекалено вятърничаво.

— А вие много ли сте стара?

— Спомням си птеродактила — засмя се мис Бентли.

— Не, ама колко сте стара?

— На седемдесет и две.

Замислени, те дълго близаха леденото си сладко.

— Това е дълбока старост — заяви Том.

— Сега не се усещам по-различно, отколкото когато бях като вас — отвърна старата дама.

— Колкото нас?!

— Да. Някога и аз бях хубаво малко момиченца като теб, Джейн, и като теб, Алис.

Те останаха мълчаливи.

— Какво има?

— Нищо — Джейн се надигна.

— А, не бързайте толкова. Още не сте изяли сладоледа… Я ми кажете, какво всъщност ви стана?

— Мама казва, че не е хубаво да се лъже — каза Джейн.

— Така е. Много е лошо — съгласи се мисиз Бентли.

— И не ми дава да слушам лъжи.

— Но нима някой те е излъгал, Джейн?

Джейн я погледна, а сетне смутено отмести очи.

— Вие ме излъгахте.

— Аз ли? — Мисиз Бентли се разсмя и сложи мллката си тънка ръка на сърцето. — За какво те излъгах?

— За това, колко сте годишна. И че сте били малко момиченце.

Мисиз Бентли настръхна.

— Но аз наистина съм била малка преди много, много години, била съм момиченце също като вас.

— Алис, Том, хайде, тръгвайте.

— Почакайте — отвърна мисиз Бентли. — Не ми ли вярвате?

— Не зная — отвърна Джейн. — Не вярвам.

— Но това е смешно! Че то е съвсем очевидно. Всеки е бил млад по някое време.

— Но не и вие — прошепна тихичко Джейн, свела поглед. Изблизаната сладоледена фунийка бе паднала долу и лежеше на дъсчената веранда сред ванилено езерце.

— Но разбира се, че съм била и осем, и девет и десетгодишна, като всички вас.

Двете момиченца се изкискаха.

Очите на миснз Бентли заблестяха ядосано.

— Хайде, какво съм седнала и аз да си губя цялата сутрин и да споря с десетгодишни хлапета. Излишно е да споменавам, че и аз съм била на десет години и глупава точно колкото вас!

Момичетата се засмяха. Том се мъдреше смутен.

— Подигравате се с нас — изкиска се Джейн. — Не е възможно да сте били десетгодишна, нали, мисиз Бентли?

— Я да се пръждосвате оттука! — викна внезапно старицата, защото вече не можеше да издържа погледите им. - Забранявам ви да се смеете така!

— И нали името ви не е наистина Хелън?

— Разбира се, че е Хелън!

— Довиждане — викнаха момиченцата и продължиха да се кискат, докато тичаха през двора, под просторните сенки, а Том ги следваше бавно. — Благодарим ви за сладоледа!

— И аз като вас съм играла на дама! — викна подире им мисиз Бентли, но те си бяха отишли.

Останалата част от деня мисиз Бентли прекара в нервно настроение — блъскаше чайници и чинии, шумно приготви скромния си обед и от време на време отиваше до входната врата с надеждата да хване ония нахални хлапетии в някой от веселите им набези в късния следобед. Но дори и да бе ги спипала, какво би могла да им каже? Защо всъщност чак толкова се бе раздразнила от тях?

— Как е възможно? — оплака се мисиз Бентлч на тънката, напръскана с розички чаена чаша. — Никой досега не се е съмнявал, че съм била малко момиченце. Какво глупаво, какво ужасно нещо от тяхна страна. Не съжалявам, че съм остаряла — не, не съжалявам, ала съм възмутена, че тъй ме ограбиха от моето детство!

Тя си представи децата как тичат под хралупестите дървета, стиснали в заледените си пръсти нейното детство, невидимо като въздуха.

След като се навечеря, просто ей тъй, без никаква причина, тя се загледа в ръцете си, които подобно две призрачни ръкавици по време на спиритически сеанс с някаква свръхестествена увереност свиваха разни предмети в една парфюмирана кърпичка. А сетне излезе на предната веранда и половин час преседя там вдървена.

Внезапно, като нощни птици, дечурлигите притичаха край нея, а гласът на мисиз Бентли ги накара да спрат.

— Какво обичате, мисиз Бентли?

— Елате тука на верандата! — нареди им тя и момичетата изкачиха стъпалата, а Том ги последва бавно.

— Какво обичате, мисиз Бентли? — натъртиаха това „Бентли“, като басов клавиш на пиано, натъртваха го умишлено, сякаш я наричаха с малкото й име.

— Искам да ви покажа едни съкровища. — Тя разтвори парфюмираната кърпичка и надникна вътре, сякаш очакваше самата да се изненада. Измъкна оттам едно извито гребенче, много мъничко и нежно, с ръбче, по което пробляскваха фалшиви диаманти.

— Ето това го носех, като бях деветгодишна - заяви тя.

Джейн го повъртя в ръка и възкликна:

— Ах, че е хубаво!

— Дай да го видя — дръпна й го Алис.

— А това пък е пръстенчето, което носех на осем години — каза мисиз Бентли. — Сега ми е малко. Като погледнеш през него, вижда се кулата на Пиза, сякаш ей сега ще падне.

— Я да я видим как се наклонява? — И момичетата взеха да си го подават една на друга, докато накрая Джейн го сложи на пръста си. — Но то ми става! — възкликна тя.

— А гребенчето пък става на моята глава! ахна Алис.

Мисиз Бентли измъкна няколко стъклени топчета.

— Гледайте — призова ги тя, — на времето си играехме с тях.

Хвърли ги и те се разпиляха по верандата като съзвездие.

— И накрая — това! — Тържествуващо, тя измъкна последния си коз, снимка в пощенски формат, и на нея самата тя — седемгодишна, с рокличка като жълта пеперуда, със златни къдрици, с големи мънистено-сини очи и ангелски, свити устенца.

— Това момиченце кое е? — запита Джейн.

— Това съм аз!

Двете момиченца се вгледаха в снимката.

— Не ви прилича — заяви Джейн. — Стига да иска, всеки може да си намери отнякъде такава снимка.

Загледаха я продължително.

— Още снимки имате ли, мисиз Бентли? — запита Алис. — Ваши, вече като по-голяма. Имате ли снимка на петнайсет години, имате ли на двайсет, и после на четирийсет и на петдесет?

Момичетата се закискаха ликуващо.

Не съм длъжна да ви показвам нищо! — избухна мисиз Бентли.

— Тогава и ние не сме длъжни да ви вярваме — озъби се Джейн.

— Но тази снимка тук доказва, че и аз съм била млада!

— Това е друго някое момиче, като нас. Взели сте я отнякъде.

— Аз бях омъжена!

— Ами къде е мистър Бентли?

— Почина много отдавна. Ако сега беше тук, той щеше да потвърди колко млада и хубавка бях на двайсет и една.

— Но той не е тук и не може да ни го потвърди, а това какво доказва?

— Имам брачно свидетелство.

— И това може да сте го взели отдругаде. Ще ви повярвам, че наистина сте били млада само когато някой друг ми каже, че ви е виждал като десетгодишна — Джейн изрече това със затворени очи, за да подчертае колко уверена е в думите си.

— Хиляди хора са ме виждали, но сега те са умрели, глупаче такова — умрели са, или са болни, живеят в други градове. Тук аз не познавам жива душа, преместих се едва преди няколко години, тъй че никой тука не ме е виждал млада.

— Ето на, казах ли ви? — Джейн хвърли поглед на другарчетата си. — Никой не я е виждал!

— Слушай! — Мисиз Бентли хвана детето за китката. — Човек трябва да умее да вярва. Един ден и вие ще остареете като мене. Хората и за вас ще казват същото. „О, не, ще казват. Тези лешояди никогс не са били колибри, тези кукумявки не са били авлиги, тези папагали не са били сини птички!“ Един ден и вие ще станете като мене!

— Няма да станем! — викнаха момичетата.

— Ще станем ли? — запитаха се една друга.

— Ще почакаме, ще видим! — тросна се мисиз Бентли.

А в себе си каза: „Ох, божичко, децата са си деца, старците — старци, и нищо не свързва децата със старците. Децата не са в състояние да си представят промяна, която не могат да видят.“

— Кажи ми — обърна се тя към Джейн, — не си ли забелязала как майка ти се променя с годините?

— Не — отговори Джейн. — Тя си е все същата.

И това беше вярно. Хората, с които живееш непрестанно, не се променят ни на йота. Само когато не си виждал някого от дълго време, когато е заминал надалече и сетне се върне, тогава се стряскаш от промяната в него. И мисиз Бентли се почувствува като жена, пропътувала с някакъв бърз черен влак цели седемдесет и две години; а сега, когато най-сетне слиза пак на старата гарова платформа, всички ахват удивено: „Хелън Бентли, нима това си ти?“

— Май че вече трябва да си вървим — каза Джейн. — Благодаря ви за пръстенчето. Точно по мярка ми е.

— Благодаря за гребена. Чудесен е…

— Благодаря за снимката на момиченцето.

— Чакайте — аз не ви ги подарявам! — викна мисиз Бентли, но те вече тичаха надолу по стъпалата.

— Те са наши, наши!

— Недейте — примоли се Том, който тичаше след момичетата. — Върнете й ги!

— Няма. Тя ги е откраднала! Били са на друго някое дете. Откраднала ги е. — Благодаря! — провикна се Алис.

И тъй, колкото и да крещя подире им, момиченцата бяха изчезнали като еднодневки в нощта.

— Извинявайте — обади се Том от двора и погледна към мисиз Бентли, А после изчезна и той.

— Взеха ми пръстенчето, гребенчето и снимката — проплака мисиз Бентли, разтреперана на стъпалата. — О, аз съм ограбена, ограбена; те бяха част от живота ми.

Часове наред тази нощ тя остана да лежи будна сред сандъците и джунджуриите си. Погледна към купищата подредени дрехи, кичила и оперни пера и се запита гласно:

— Нима наистина ми принадлежат?

Или това беше измамното хитруване на старица, която се опитва да се убеди, че има минало? Всъщност, щом нещо свърши, то си е отишло. Човек живее само в настоящето. Може на времето да е била момиче, ала сега не беше. Детинството й си бе отишло и нищо не бе в състояние да й го върне.

В стаята полъхна нощен ветрец. Бялата завеса се развя и повлече един тъмен бастун, който от години стоеше облегнат на стената до другите джунджурии. Бастунът потрепера и като пресече снопа от лунна светлина, падна с меко тупване. Златното му тяло проблесна. Бе официалният бастун на съпруга й. Стори й се, че сега той го насочва към нея, както бе правил неведнъж на времето, когато с мекия си тъжен, разумен глас се бе опитвал да спори с нея в някои от техните малобройни спречквания.

— Децата са прави — би й казал той сега. — Нищо не са ограбили от тебе, мила моя. Тези неща не ти принадлежат тук, в този миг. Те са принадлежали на нея, на другото ти аз, преди много и много години.

— Ах, въздъхна мисиз Бентли. А сетне сякаш стара грамофонна плоча взе да се върти под съскаща стоманена игла и тя си припомни един разговор с мистър Бентли; мистър Бентли, тъй спретнат, с червен карамфил на безупречно чистия ревер, й беше казал тогава: „Мила моя, ти май никога не ще разбереш какво нещо е това, времето! Все се опитваш да бъдеш онова, което вече си била, вместо да бъдеш личността, която си сега, през тази вечер. Защо ги събираш тези билетни контроли и театрални програми? След години те могат само да те огорчават. Хвърли ги, мила моя.“

Но мисиз Бентли вироглаво си ги беше запазила.

— Ще видиш, това ще е напълно безполезно - продължил беше мистър Бентли, отпивайки от чаяси. — Колкото и да упорствуваш да останеш онова, което си била, ти можеш да си единствено това, каквото си сега, на това място. Времето хипнотизира. Когато си деветгодишен, струва ти се, че винаги сибил на девет и всякога ще бъдеш. Когато си на трийсет, струва ти се, че всякога си бил закрепен на този светъл ръб на средната възраст. А станеш ли наседемдесет, винаги и завинаги си на седемдесет. Човек живее в настоящето, той е впримчен в своетомладо „днес“ или в старото си „днеска“, но друго „днеска“ на този свят не съществува.

Това бе един от малобройните кротки спорове и техния спокоен брак. Мистър Бентли до края не можа да свикне със склонността й към съхраняването на дреболии.

— Бъди това, което си, и погреби онова, което не си — казал й беше той. — Билетните контроли са хитруване. Скътването на предмети е като измамен фокус с огледала.

Ако бе доживял до тази нощ, какво ли би казал?

— Събираш празни пашкули. — Това би й казал. — Все едно да пазиш корсети, в които никога не можеш да се пъхнеш пак. За какво са ти? Можеш ли да, докажеш, че наистина си била млада? Снимките ли? - Не, снимките лъжат. Снимките, това не си ти.

— А клетвените декларации?

— Не, мила моя, ти, това не е нито датата, нито мастилото, нито хартията. Ти, това не са тези сандъци, пълни с боклуци и прахоляк. Ти си си ти само тук, и сега — настоящата ти!

Мисиз Бентли кимна одобрително на спомена и въздъхна облекчено.

— Да, прав си, ти си прав.

Позлатеният бастун лежеше безмълвен на осветения от луната килим.

— Щом съмне, ще сложа край на всичко това - обеща му тя — и ще се оставя да бъда единствено това, което съм, а не някоя друга, от предишните години. Да, точно туй ще сторя.

И заспа …

Утрото беше слънчево и свежо, а пред входа, почуквайки леко на мрежестата врата, се мъдреха двете момиченца.

— Имате ли нещо друго да ни дадете, мисиз Бентли? Още нещо от украшенията на момиченцето?

Тя ги поведе през коридора, към библиотеката.

— Дръж това — и подаде на Джейн костюма, с който бе играла дъщеря на мандарин, когато бе петнайсетгодишна. — Ето и това, това също. — Един калейдоскоп, една лупа. — Вземайте всичко, което ви хареса — подкани ги мисиз Бентли. — Книги, кънки, кукли, всичко — ваши са.

— Наши ли?

— Само ваши. А ще ми помогнете ли да свършим една работа за не повече от час? В задния двор ще наклада голям огън. Изпразвам сандъците, изхвърлям този боклук за боклукджията. Това не е мое. Нищо никога никому не принадлежи.

— Ще ви помогнем — обещаха те.

Мисиз Бентли поведе шествието към задния двор, вървяха с пълни ръце и носеха кибрит.

И тъй, чак до края на лятото двете момиченца и Том висяха пред входната врата на мисиз Бентли като мушитрънчета, кацнали на жица. А разнесяха ли се сребърните звуци на сладоледаджията, входната врата се отваряше, мисиз Бентли излизаше оттам с ръка, заровена в отвора на среброустата й кесия, и още половин час те оставаха там, на предната веранда — децата и старата дама, да всмукват хладина в горещината, да ближат шоколадените ледени шушулки и да се кискат. Най-сетне бяха станали приятели.

— На колко сте години, мисиз Бентли?

— На седемдесет и две.

— А на колко бяхте преди петдесет и две години?

— Пак на седемдесет и две.

— Никога не сте бивали по-млада, нали, никога и не сте носили кордели и дрехи като нашите?

— Никога.

— А имате ли малко име?

— Казвам се мисиз Бентли.

— И открай време все в тази къща си живеете, нали?

— Все в тази.

— И никога не сте били красива?

— Никога!

— Никога, никога) — през един милион трилион години, така ли? — Двете момиченца очаквателно се навеждаха към старата дама в натегнатата тишина на четвъртия час на летния следобед.

— Никога — отекваше мисиз Бентли, — никога, през един милион трилион години.

— Приготви ли тефтерчето, Дъг?

— Приготвих го. — Дъглас наплюнчи химическия молив.

— Какво си записал досега?

— Всички обреди.

— Националният празник на Четвърти юли и тъй нататък, слагането на виното от глухарчета и разни други дреболии като например изваждането на пейката-люлка — това ли?

— Тук се казва така: „Изядох първия сладолед за това лято на първи юни хилядо деветстотин двадесет и осма.“

— Още не беше станало лято, беше пролет.

— Да, ама понеже беше „първи“, записах си го. Тези нови гуменки съм ги купил на двайсет и пети юни. На двайсет и шести за първи път съм тръгнал бос по тревата. Тръгнал кос гол и бос!… Кажи сега, какво твое да запиша, Том? Нещо първо, някакъв обред около ваканцията, да речем — за лова на раци в реката или как най-сигурно се хваща водният паяк-маяк?

— Не съм чул някой наистина да е хващал такъв воден паяк-маяк. Ти да знаеш някой да е улавял воден паяк-маяк? Напъни си мозъка и ми кажи!

— Ето, мисля.

— Е, и?

— Прав си, знаеш ли? Никой досега не е хващал. И сигурно никой няма да хване. Прекалено са бързи.

— Не е, защото са бързи, а защото изобщо не съществуват — заяви Том. Сетне помисли още малко и кимна. — Точно тъй, няма ги и изобщо не ги е имало. А сега виж аз какво искам да запишеш.

Той се наведе и зашепна в ухото на брат си.

Дъглас го записа.

И двамата се зачетоха в написаното.

— Брей, дявол да ме вземе! — възкликна Дъглас. — Ти знаеш ли, че никога не съм се сещал за това. Гениално е! Истина е. Старите хора никога не са били деца!

Много ми е жал за тях, защото просто няма как да им помогнем? - въздъхна замислено Том.

— Ще рече човек, че целият ни град гъмжи от машини — викна Дъглас, като продължаваше да тича. — Мистър Ауфман и Машината за щастие, мис Фърн и мис Робърта и Зелената им машина. А сега и ти, Чарли, с тая твоя машина — каква беше тя?

— Машина на времето! — задъхано отвърна Чарли Удман, който тичаше с него. — Честна думак, честен кръст!

— Пътешествия в миналото и в бъдещето, тъй ли? — запита Джон Хъф, който кръжеше наоколо им с лекота.

— Само в миналото. Е, ама ти пък много искаш! Стигнахме.

Чарли Удман удари спирачките пред един жив плет.

Дъглас погледна към старата къща.

— Хе, глупости, че тук живее старият полковник Фрийли! Каква ти Машина на времето тука! Да е изобретател, не е, защото ако беше, откога да се е чуло за, нещо тъй важно като Машина на времето!

Чарли и Джон тихичко изкачиха стъпалата към верандата, Дъглас изсумтя, поклати недоверчива глава и остана в подножието на стълбите.

— Добре де, Дъглас, няма да те каня! — сопна се Чарли обидено. — Полковник Фрийли наистина не е изобретил тази Машина на времето. Обаче има правата на собственик и освен това тя открай време си е била тука. Само че ние сме били глупаци, че не сме я виждали! Много ти здраве, Дъглас Споулдинг, бъди щастлив!

Чарли прихвана Джон за лакътя, сякаш придружаваше дама, отвори мрежестата входна врата и двамата влязоха. Мрежестата врата не се затръшна подире им.

Защото Дъглас я беше хванал и тихичко ги бе последвал вътре.

Чарли премина през закритата веранда, почука и отвори вътрешната врата. Всички се взряха през дългия тъмен коридор в някаква стая, осветена като подводна пещера в меко зелена, разсеяна, водниста светлина.

— Тук ли сте полковник Фрийли?

Мълчание.

— Малко недочува — поясни Чарли. — Обаче ми е казал направо да влизам и да викам, господин полковник!

В отговор долетяха прашинките от прахоляка, който се сипеше надолу през кладенеца на стълбището. А сетне се дочу леко мърдане в онази подводна камера, в далечния край на коридора.

Те тръгнаха предпазливо нататък и надникнаха в една стая, в която имаше само два предмета — един старец и един стол. Приличаха си един на друг — и двата бяха толкова тънки, че личеше къде са сглобявани — жлеб и шарнир, мускул и става. Останалото беше голи дъски на пода, голи стени и таван и огромни количества от безгласен въздух.

— Прилича ми на умрял — прошепна Дъглас.

— А, не, просто си мисли накъде отново да поеме — обясни Чарли с гордост и стеснение. — Господин полковник?

Единият от потъмнелите мебели помръдна и това се оказа полковникът, който премигваше объркано, взираше се и се усмихваше с безсмислена, беззъба усмивка.

— Чарли!

— Господин полковник, Дъг и Джон, приятелите ми, дойдоха да…

— Здравейте, момчета; сядайте, сядайте!

Смутени, момчетата седнаха на пода.

— Но къде е… — запита Дъглас.

Чарли го смушка в ребрата.

— Кое къде е? — запита полковник Фрийли.

— Къде е смисълът ние да говорим, иска да каже — Чарли изкриви лице към Дъглас, а сетне се усмихна на полковника. — Ние нямаме нищо за казване. Господин полковник, очакваме вие да ни разказвате.

— Пази се, Чарли. Старците непрестанно дебнат да спипат някой, който е готов да ги слуша. И започват да дрънкат като стар асансьор в празна шахта.

— Чин Лин Су — подхвърли Чарли ей тъй, между другото.

— Какво? — запита полковникът.

— Бостън — подсказа му Чарли, — хилядо деветстотин и десета.

— Бостън, хилядо деветстотин и десета ли? — Полковникът се замисли. — Ами да, Чин Лин Су, разбира се…

— Тъй вярно, господин полковник.

— Чакай да си припомня… — чу се гласът на полковника и сякаш се понесе над бистрите води на някакво езеро. — Чакай да си спомня…

Момчетата зачакаха.

Полковник Фрийли си пое дълбоко въздух и замълча.

— Първи октомври, хилядо деветстотин и десета, спокойна, хладна, ясна есенна нощ, бостънския театър „Вариете“, да, ето го. Салонът е претъпкан, всички са в очакване. Оркестър, фанфари, завесата се вдига! Чин Лин Су, великият източен магьосник! Ето го там, на сцената! А ето ме и мене, на първия ред! „Фокус с куршум! — обявява магьосникът. - Има ли доброволци?“ Човекът до мене става, „Проверете пушката! — нарежда Чин. — Бележете куршума! — заповядва той. — А сега изстреляйте този белязан куршум — мишена ще ви бъде моето лице, а в дъното на сцената аз ще хвана този куршум със зъбите си!“ — обявява Чин.

Полковник Фрийли пое дълбок въздух и замълча.

Дъглас го гледаше полуучуден и полузапленен, Джон Хъф и Чарли бяха зяпнали от удивление. Старецът заговори отново — главата и тялото му бяха като вдървени, движеха се единствено устните.

— „Готов, цели се, стреляй!“ — виква Чин Лин Су. Тряс! Притраква пушката. Тряс! Чин Лин Су изревава, поваля се, лицето му е червено петно. Настъпва хаос. Всички се изправят. Нещо се е объркало с пушката. „Мъртъв е“, казва някой. И точно така! Мъртъв… Ужасно, ужасно… Никога няма да забрани… лицето му червена маска… хилядо деветстотин и десета… Бостън… Театър „Вариете“… бедният, бедният…

Полковник Фрийли бавно отвори очи.

— Ах, господин полковник — възкликна Чарли. — Ужасно хубаво беше. Хайде сега за Бил Залога, а?

— Бил Залога ли?

— По времето, когато сте били в прерията, през осемстотин седемдесет и пета.

Бил Залога! — Полковникът опипваше в мрака. — Осемстотин седемдесет и пета… да, аз и Бил Залога стоим на едно възвишениице в средата на прерията и чакаме. „Ш-т-казва Бил Залога. Слушай!“ Прерията като огромна сцена в очакване на бурята. Гръмотевица. Далечна. Нова гръмотевица. По-наблизо. И оттатък тази прерия, докъдето очите ти стигат, един огромен заплашителен тъмножълт облак, натежал от черни гръмотевици, слязъл сякаш досами земята, петдесет мили широк, петдесет мили дълъг, цяла миля дебел, и се носи ей толкова, на три пръста от земята. „Божичко! — провиквам се аз. Боже! — виквам от хълмчето. — Боже!“ А земята, момчета, тупти като подплашено сърце, сърце, полудяло от страх. Аз треперя, ще ми се счупят кокалите. Земята, и тя трепере, тъка — тъка — тъка — тъка, пра-а-ас! Тътен. Това е чудесна дума: тътен. Ах, как тътнеше тази могъща буря — как лазеше край хълмовете, по тях, през тях… а ти виждаш единствено облака и нищо от това, което е скрито в него. „Ето ги!“ — виква Бил Залога. И аз разбирам, че облакът е бил само прахоляк! Не бил нито мъгла, нито дъжд, а само прериен прахоляк, вдигнат изпод изсъхналата трева, като най-финото брашно, като цветен прашец, окъпан от слънчевите лъчи, защото слънцето се беше показало. Аз отново извиквам! Защо ли? Защото целият този всепроникващ прахоляк се раздира като някакво було и аз ги виждам, дявол да го вземе! Великата армия на древната прерия: бизоните, буфалото!

Полковникът остави мълчанието да се сгъсти, а сетне изведнъж го разкъса:

— Глави като юмруци на гигантски негри, тела като локомотиви! Двайсет, петдесет, двеста хиляди железни ракети излетяха откъм запад, смениха траекторията и като хвърляха искри, с очи — нажежени въглени, затрополяха към забвението!

Видях как прахолякът се повдигна и за известно време ми се откри това море от гърбици, от сплъстени гриви, черни, дръгливи вълни, разлюлени нагоре, надолу… „Стреляй! — виква ми Бил Залога. — Стреляй! — И аз запъвам ударника и се прицелвам. — Стреляй!“ — съска ми той. А аз стоя там и се усещам като същинска божия десница, загледан в тази огромна панорама на сила и жестокост, която се носи край мене, носи се покрай мене, нощ посред пладне, същинско погребално шествие, черно и дълго и опечалено и тъй до безкрай, а човек не стреля по погребални шествия, нали така, момчета? Нали не стреля? И в този миг единственото, което аз си пожелах, беше прахът да падне пак и да покрие черните изображения на гибелта, които бъхтеха земята и се блъскаха един друг в огромни, тромави тълпи. И тогава, момчета, прахолякът легна ниско. Облакът скри милионите чифтове крака, които хвърляха гръмотевици и вдигаха бури. Чух Бил Залога да ругае и усетих, че блъска ръката ми. Но аз самият бях щастлив, загдето не съм докоснал този облак, нито пък силата, скрита в този облак, дори с една оловна сачма. Искаше ми се само да стоя и да гледам как времето профучава покрай мене в огромни вълни, скрито от бурята, вдигната от бизоните и също тъй повлечена от тях нататък, към безкрая.

Час, три часа, шест часа минаха, докато бурята се скри оттатък хоризонта, към хора не тъй милостиви като мене. Бил Залога ме беше изоставил, аз стоях сам, глух като глухар. Преминах вцепенен и през някакъв град на сто мили в южна посока и не можех да чувам гласовете на хората, но от това ми беше драго. Просто искаше ми се поне за известно време да си припомням гръмотевицата. Чувам я всъщност и до днес, в летни следобеди като сегашния, когато дъждът се сбира оттатък, над езерото; страховит, прелестен звук… звук, какъвто ви пожелавам да чуете и вие…

Разсеяната светлина се процеждаше през носа на полковник Фрийли — нос голям, като от бял порцелан, който крепеше сякаш в себе си много блед и много изстинал оранжев чай.

— Спи ли? — запита най-сетне Дъглас.

— Не — обясни Чарли. — Зарежда си батериите.

Полковник Фрийли дишаше бързо и леко, сякаш бе тичал дълго време. Най-после отвори очи.

— Здравейте, господин полковник! — каза Чарли с възхищение.

— Здравей, Чарли. — Полковникът се усмихна недоумяващо на момчетата.

— Този е Дъг, а това е Джон — представи ги Чарли.

— Добре дошли, момчета.

Момчетата поздравиха.

— Но… — започна Дъглас. — Къде е?…

— Божичко, какъв тъпак! — Чарли блъсна Дъглас по рамото. Обърна се към полковника. — Та какво казахте, сър?

— Че казах ли нещо? — учуди се старецът.

— Гражданската война — подсказа тихичко Джон Хъф. — Помни ли гражданската война?

— Дали съм си спомнял? — ядоса се полковникът. — Помня я, разбира се! — Гласът му потрепера и той отново затвори очи. — Всичко! Помня всичко освен… освен на страната на кои се бих…

— Какъв цвят ви беше униформата… — подсказа му Чарли.

— Е, ама цветовете започват да избеляват — прошепна полковникът. — Замъглят се. Виждам край себе си войници, но отдавна, много отдавна вече спрях да различавам цвета на мундирите и на шапките им. Роден съм в Илинойс, отраснах във Вирджиния, ожених се в Ню Йорк, къщата си я построих в Тенеси, а сега, късно, твърде късно, пак се върнах тука, обратно в Грийн таун. Разбирате ли защо цветовете избеляха и се замъглиха…

— Но сигурно си спомняте от коя страна на хълмовете сте водили бой? — Чарли говореше с равен глас. — От коя страна изгряваше слънцето? От дясната или от лявата? Към Канада ли настъпвахте или към Мексико?

— Някои сутрини изгряваше сякаш от дясната ми страна, други пък — откъм лявото ми рамо. Настъпвахме по всякакви посоки. Седемдесет години минаха оттогава. За толкова време човек забравя и слънца, и сутрини…

— Но не може да не си спомняте кога сте побеждавали, нали? Сетете се за някоя спечелена битка, хайде, опитайте!

— А, не, не — отвърна старецът занесено. — Не си спомням някой някога да е побеждавал в нещо. Войната никога не носи победа, Чарли. В нея само се губи, а оня, който е загубил последен, той проси примирие. Единственото, което си спомням, е само загуби и мъка, и в края на краищата, нищо добро. А краят, Чарли, това беше победа сама за себе си и тя нямаше нищо общо с топовете. Но вие, момчета, май не очаквате от мен да ви приказвам за подобни победи, нали?

— Ами битката при Антетъм — подсказа Джон Хъф. — Я попитай за Антетъм!

— Участвувах в нея.

Очите на момчетата светнаха.

— А Бул Рън, сраженията при Бул Рън…

— И там бях — кротко рече полковникът.

— Ами боевете при Шило?

— Не е минала година от живота ми, в която да не съм си казвал — какво хубаво име, и какъв срам, че се среща единствено във военните бюлетини.

— Хайде за Шило тогава. За форт Съмтър, може ли?

— Видях първите облачета от барутния дим. — Гласът му беше замечтан. — Колко спомени се връщат към мен, колко спомени… Спомням си песните: „Тъй тиха е реката тази нощ, спят войните, от сладък сън обвзети; проблясват кротко лунните лъчи, постът край Потомак свети, свети…“ Спомени, помени… „Тъй тих е Потомака тази нощ, приплясват кротичко вълните на реката; не ще се върнат постовите нивга вече, лицата мъртви мие им росата…“ След капитулацията от балкона на Белия дом мистър Линкън накара оркестъра да изсвири „Отвърни очи, отвърни очи, отвърни очи, Диксиленд3…“ А след това пък онази бостънска дама, която една вечер съчини най-незабравимата ст всички песни: „Видяха моите очи на бога появяването славно; и как той стъпка в своите нозе на гнева гроздето отровно“. Късно нощем понякога усещам как устата ми сама запява песните от някогашни времена. „Рицари славни на Дикси! Бдете над бреговете ни южни…“, „-Щом с победа нашите се върнат, украсени с лаврови венци…“ Безброй песни пети от южняците, песни и на северняците, носени насам-натам от нощните ветрове. „Ний идем, татко Абрахаме, триста хиляди нови бойци…“ „Вдигнете палатки, вдигнете палатки, вдигнете палатки на стария плац“. „Ура, ура, ний идеме с победа, ура, ура, светът към нази гледа…“

Гласът на стареца угасна. Момчетата стояха дълго време, без да се помръднат. А после Чарли се извърна към Дъглас, погледна го и запита:

— Е, казвай - е ли, или не е?

Дъглас вдъхна на два пъти и му отговори:

— Той наистина е!

Полковникът отвори очи:

— Какво съм бил наистина?

— Машина на времето — промърмори Дъглас. — Машина на времето.

Полковникът впери очи в момчетата и не ги отклони цели пет секунди. Гласът му звучеше смаяно.

— Така ли ме наричате, момчета?

— Тъй вярно, господин полковник.

— Тъй вярно, сър.

Полковникът бавно се облегна назад в стола си, погледна момчетата, погледна ръцете си, а сетне впери поглед в голата стена зад тях.

Чарли стана.

— Е, май вече трябва да си вървим. Довиждане и много благодарности, господин полковник.

— Какво? А, довиждане, довиждане, момчета.

Дъглас, Джон и Чарли се измъкнаха на пръсти през вратата.

Но макар че прекосиха полето на зрението му, полковник Фрийли не ги видя.

Момчетата вече бяха на улицата, когато се стреснаха от нечий глас, който ги викаше от прозореца на първия етаж:

— Хей!

Вдигнаха глави.

— Заповядайте, господин полковник!

Полковникът се надвеси от прозореца и размаха ръка.

— Мислих над онова, което ми казахте, момчета!

— И какво, сър?

— Така е — прави сте! Как не съм се сетил досега? Машина на времето — боже мой, боже мой! — Машина на времето!

— Тъй вярно, сър!

— Довиждане, момчета. Добре дошли сте на борда, когато пожелаете!

При завоя на улицата те се извърнаха и видяха, че полковникът продължава да им маха. Помахаха му, изпълнени с чувство на топлота и доброта и свиха зад ъгъла.

— Пуф-паф — подвикна Джон. — Мога да пропътувам дванадесет години в миналото. Ту-ту-ту!

— Не — замисли се Джон. — Няма да мога да доживея аз, да пропътувам сто години. Ех, а това се казва пътешествие. И това се казва машина.

Повървяха в мълчание, вгледани в нозете си. Стигнаха до някаква ограда.

— Който не може да я прескочи — обяви Дъглас, — значи е момиче.

По целия път, чак до дома му, викаха на Дъглас „Дора“.