Вино от глухарчета

Часовникът на съда удари седем, пъти, Ехото от ударите заглъхна.

Топъл летен здрач пада тук, в горен Илинойс, в това малко градче, отвсякъде отдалечено, пазено от реката, гората, ливадите и езерото. Тротоарите са още като жарава. Магазините се затварят, улиците са обвити в сянка. Виждат ое две луни, луната на часовника, четирилика, в четирите посоки на нощта, над строгото черно здание на съда, и истинската луна, изгряваща в млечна белота откъм притъмнелия Изток.

В дрогерията вентилаторите шушукат горе на тавана. В пъстрата сянка на предните веранди седят невидими хора. Тук-там проблясва огънче на пура. Мрежестите врати на верандите изохкват с пружините си и се затръшкват. По лилавите топли тухли на летните улици тича Дъглас Споулдинг, следват го кучета и момчета.

— Здрасти, мис Лавиния!

Момчетата препуснаха напред. Като им, махна спокойно, мис Лавиния Небз продължи да седи сама, стиснала в белите си пръсти висока чаша със студена лимонада, която от време на време поднасяше до устните си, отпиваше и чакаше.

— Тук съм, Лавиния.

Тя се извърна и видя Франсин в снежнобяля премяна, застанала в подножието на стълбата, сред уханието на циниите и хибискусите.

Лавиния Небз заключи входната врата, оставя недопитата чаша с лимонада на верандата и каза:

— Каква чудесна вечер за едно кино.

Тръгнаха надолу по улицата.

— Накъде, момичета? — викнаха им мис Фърн и мис Робърта от верандата си отсреща.

Лавиния отвърна през мекия океан на здрача!

— В кино „Елит“, ще гледаме Чарли Чаплин.

— Ние не смеем да излизаме в такава нощ — оплака се мис Фърн. — Самотника пак е тръгнал да души жени. Заключваме се в килера и се пазим с пушката.

— Ах, глупости! — Лавиния чу как стариците затръшкват и заключват вратата и продължи надолу, сподиряна от топлия дъх на лятната нощ, излъчван от напечените тротоари. Все едно, че стъпваше в препечената корица на топъл хляб. Горещината пулсираше под полата, нагоре по бедрата и будеше едно крадливо, но не и неприятно усещане за настъпление.

— Лавиния, ти вярваш ли ги всичките тези приказки за Самотника?

— Остави ги, стариците обичат да си чешат езика.

— Да, обаче преди два месеца убиха Хети Макдолис, преди месец загина Робърта Ферй, сега пък е изчезнала Елизабет Рамзел…

— Хети Макдолис беше глупачка и сигурно е избягала с някой търговски пътник.

Но другите до една, казват, ги намерили удушени, с изплезени езици.

Стояха на ръба на дерето, което разделяше града на две. Зад тях оставаха осветените домове и музиката, пред тях бяха пропастта, влагата, светулките и мракът.

— Всъщност може би не трябваше да ходим на кино тази вечер — каза Франсин — Ами ако Самотника ни последва и ни убие? Страх ме е от това дере. Я го погледни какво е!

Лавиния погледна и дерето й заприлича на динамо, което работи денем и нощем; оттам се носеше едно неспирно, движещо се жужене, бръмчене, мъркане на животни, на насекоми и растения. Лъхаше на парник, на отровни миязми и праисторически, отмити глинести пластове и подвижни пясъци, А черното динамо бръмчеше и пущаше големи електрически искри — из въздуха се носеха светулки.

— Няма аз да се връщам през това отвратително дере нощеска, посред нощ ще се прибираш ти, Лавиния, ти ще топуркаш надолу по стъпалата, ти ще пресичаш моста, а нищо чудно Самотника да бъде там!

— Глупости! — избухна Лавиния Небз.

— Ти ще си сама на пътеката, ти ще се плашиш от собствените си стъпки, не аз. Сама на връщане към дома си. Лавиния, не те ли е страх да живееш съвсем сама?

Старите моми предпочитат да си живеят сами. — Лавиния посочи към горещата тъмна пътека, която водеше надолу в мрака. - Хайде да пресечем оттука.

— Страх ме е!

— Още е рано. Самотника тръгва много по-късно. — Лавиния хвана приятелката си за ръка и я поведе надолу, надолу по криволичещата пътека, към песента на щурците, към жабешкия крик и напоената с комари тишина. Спускаха се през опърлена от слънцето трева, изсъхнали клонаци ги драскаха по босите глезени.

— Да тичаме! — изхълца Франсин.

— Не!

Свиха по една криволица на пътеката — и я видяха.

В звучната кадифена вечер, в сянката на топлите дървеса, отпуснала се на земята, за да се наслади като че ли на кротките звезди, и на приятния полъх, разперила ръце встрани като гребла на крехка лодка, лежеше Елизабет Рамзел! Франсин изпищя пронизително.

— Не викай! — Лавиния простря ръце и прихвана Франсин, която хълцаше и се давеше. — Недей! Недей!

Жената лежеше, сякаш вълни я бяха положили тука, лицето й се озаряваше от луната, очите й бяха изцъклени и твърди като кремък, езикът й беше изплезен.

— Мъртва е! — плачеше Франсин. — О, тя е мъртва, мъртва е! Тя е мъртва!

Лавиния стоеше в центъра на хиляди топли сенки, край нея пищяха щурци и гръмко крякаха жаби.

— Ще трябва Да извикаме полицията — обади се тя накрая.

— Прегърни ме, Лавиния, прегърни ме, тресе ме, о, никога не ми е било по-студено!

Лавиния прегърна Франсин, а полицаите претърсваха сухата, шумоляща трева, лъчи на електрич фенерчета шареха наоколо, преплитаха се гласове, часът наближаваше осем и половина.

— Сякаш че е декември. Имам нужда от жилетка — мърмореше Франсин, стиснала очи и облегната на Лавиния.

Полицаят каза:

— Мисля, че вече можете да си отивате, госпожици. Минете утре край участъка, да изясним някои подробности.

Лавиния и Франсин се отдалечиха от полицаите и от платното, метнато над крехкото нещо върху тревата на дерето.

Лавиния усещаше как силно блъска сърцето й, усещаше също и студ, като през февруари; по тялото й сякаш внезапно се полепнаха снежинки, луната изсмукваше тънките й пръсти и ги правеше още по-бели и тя се чуваше как приказва неспирно, докато Франсин хълцаше на рамото й.

Някъде отдалече се разнесе глас:

— Не искате ли да ви съпроводя, госпожици?

— Не, можем и сами — отговори Лавиния на нищото и продължиха, напред. Напред, през любопитното, шушукащо дере, дерето, ехтящо от шепоти и звуци, този малък претърсван свят, който започна да изчезва зад тях със своите светлини и гласове.

За първи път виждам умрял човек — каза Франсин.

Лавиния погледна часовника си тъй, сякаш беше на хиляди мили, върху една ръка и една китка, проточили се ужасно надалеч.

— То било само осем и половина. Ще минем да вземем Хелън и ще отидем на кино.

- На кино! — възкликна Франсин.

- Точни от това имаме нужда. Трябва да забраним станалото. Не бива да си го припомняме. Ако се приберем сега, само за това ще говорим. Ще отидем на кино, като че нищо не е било.

— Лавиния, кажи, че се шегуваш!

— Никога не съм била по-сериозна. Сега имаме нужда да се посмеем и да забравим.

— Но там лежи Елизабет… приятелката ти, моята близка…

— На нея не можем да й помогнем; ще трябвай да помагаме на себе си. Хайде!

Тръгнаха в мрака нагоре по дерето, по каменната пътека. Внезапно там, препречил им пътя, замръзнал на едно място, без да ги вижда, вгледан надолу към разигралите се светлини и мъртвото тяло, вслушан в гласовете на властта, стоеше Дъглас Споулдинг.

Стоеше бял като печурка, изпънал ръце край тялото си, вгледан надолу към дерето.

— Веднага да се прибираш! — кресна Франсин.

Той не я чу.

— Ей, момче! — изкрещя Фравсин. — Бързо в къщи, махай се от това място, чуваш ли ме? Бързо в къщи, бързо в къщи, бързо в къщи!

Дъглас изви глава и погледна към тях, сякаш не ги виждаше. Устните му се мърдаха. Издаде звук, сякаш проблея. А сетне се извърна безшумно, и побягна. Побягна безшумно нагоре към далечните хълмове в топлия мрак.

Фраксин отново се разхълца, разплака се и както си плачеше, продължи нагоре с Лавиния Небз.

— Ето ви най-еетне! Мислех вече, че няма да дойдете! — Хелън Гриър стоеше на верандата и тропаше с върха на обувката си. — Закъсняхте само един час, не повече! Какво стана?

— Ние… — подхвана Фраясин.

Лавиния я стисна за ръката.

— Имаше голяма паника. Някой намерил Елизабет Рамзел в дерето.

— Мъртва ли? Как я намерил — мъртва ли?

Лавиния кимна утвърдително. Хелън ахна и се хвана за гърлото.

— Кой я е намерил?

Лавиния стискаше здраво китката на Франоин.

— Не разбрахме.

Трите млади жени стояха в лятната нощ и се гледаха.

— Нещо ме кара да се прибера вътре и да се заключа! — обади се накрая Хелън.

Но после влезе да си вземе жилетката, защото, колкото и да беше горещо, и тя се оплака, че мръзне. Докато беше вътре, Франсин прошепна разтреперана:

— Защо не й каза?

— А защо да я разстройвам? — запита Лавиния. — Утре ще има достатъчно време.

Трите тръгнаха по улиците, под черните дървета, край набързо заключените домове. Колко светкавично беше плъзнала вестта от дерето, от дом към дом, от веранда към веранда, от телефон към телефон. И сега, като минаваха, трите приятелки усещаха очите, които ги следяха през завеските на прозорците, докато ръцете завъртваха ключовете. Странна бе тази сладоледена, благоуханна нощ, нощ за сладък лед на клечка, за разголени ръце, намазани е балсам против комари, нощ за игри на гоненица; странна нощ, в която децата внезапно бяха издърпани от игрите и скрити зад прозорци и зад дървени врати, а клечките от сладоледа прогизваха във вкусни локвички с дъх на лимон и на ягода — там, където децата ги бяха изтървали, когато родителите им ги бяха повлекли към дома. Странни бяха запарените стаи, в които потните хора се бяха сгушили зад бронзови ключалки и чукала. Бухалки и топки за бейзбол се търкаляха по иеутъпканата трева на дворовете. Една недорисувана с бял тебешир фигура за игра на дама се беше проснала върху жежкия спарен тротоар. Всичко изглеждаше така, като че само миг преди това някой беше предсказал нахлуването на смразяващ студ.

— Ум нямаме да се разхождаме в нощ като тази — каза Хелън.

— Самотника няма да убие три жени наведнъж — успокои я Лавиния. — В някои цифри се крие голяма сигурност. Освен това още е рано. Убийствата са по едно на месец.

По стреснатите им лица падна някаква сянка. Някой изскочи иззад едно дърво. Трите изкрещяха едновременно на три различни гласа, също като че някой беше ударил върху клавишите на орган с тежък юмрук.

— Пипнах ви! — изрева нечий глас. Човекът се хвърли към тях. И светлината озари засмяното му лице. Облегна се на едно дърво, омаломощен от смях, с пръст насочен към момичетата.

— Хей! Аз съм Самотника! — кискаше се Франк Дилън.

— Франк Дилън!

— Франк!

— Слушай, Франк — задъха се Лавиния, — ако още веднъж постъпиш така детински, да те надупчат целия с куршуми дано!

— Как можа да го направиш! Франсин се разплака истерично.

Франк Дилън се стресна.

— Моля ви се, извинявайте много!

— Махай се! — викна Лавиния. — Възможно ли е да не си научил за Елизабет Рамзел — как я намериха мъртва в дерето? Хукнал да плаши жените! Да не сме те видели повече, чуваш ли?

— Ау, чак сега…

Те тръгнаха. Той тръгна подире им.

— Стой тука, господин Самотник, и плаши сам себе си. Върви да погледнеш лицето на Елизабет Рамзел и ще видим дали ще ти е чак толкова смешно. Лека нощ! — викна Лавиния и помъкна другите две по улицата, оградена от дървеса и звезди, а Франсин притискаше носната кърпичка до очите си.

— Франсин, мила, но той само се пошегува. — Хелън се объряа към Лавиния. — Не разбирам защо се разплака?

— Ще ти обясним, като стигнем до центъра. Тъй или инак, на кино ще отидем! До гуша ми дойде. Хайде сега приготвяйте си пари, вече стигнахме!

Дрогерията представляваше малък басейн от застоял въздух, който големите дървени перки раздвижваха и навън към тухлените улици прииждаха вълни с уханието на аптека, на тоник и на лимонада.

— Дайте ми за пет цента зелени ментови дъвчащи — каза Лавиния на продавача. Лицето му беше изопнато и бледо като на всички, които бяха срещнали по опустелите улици. — За в киното — обясни Лавиния, докато продавачът отсипваше с металическата лопатка за пет цента от зелените бонбони.

— Тази вечер сте много хубави, госпожици. Мис Лавиния, днес следобед излъчвахте такава свежест, когато се отбихте за шоколадовия сладолед, че един човек ви хареса.

— Тъй ли?

— Един клиент, който седеше на бара — наблюдаваше ви, като излизахте. Попита ме: „Коя е тя?“ — „Ами Лавиния Небз, най-хубавата госпожица в града ни“ — обясних му аз. А той: „Красива е. Къде живее?“ — При тези думи продавачът замълча смутено.

— Нали не сте?… — извика Франсин. — Нали не сте му казали адреса й? Не сте, нали?

— Не се съобразих. Казах му: „Оттатък, на Парк стрийт, нали я знаете, досами дерето“. Най-обикновено обяснение. Но тази вечер, преди мъничко, като научих, че са намерили трупа, помислих си: „Господи, какво направих!“

Той подаде кесийката, препълнена догоре.

— Какъв глупак! — разплака се Франсин.

— Съжалявам. Сигурен съм, че нима да се случи нищо лошо.

Тримата гледаха към Лавиния, взираха се в нея.

Тя не усещаше нищо. Освен може би някакъв гъдел на възбуда в гърлото. Подаде парите автоматично.

— Тези бонбони са почерпка от мене — заяви продавачът и се извърна да оправя някакви хартии.

— Знаете ли какво смятам да направя, и то веднага? — запита Хелън, като излязоха от дрогерията. Ще извикам едно такси да ни разведе по домовете. Не желая да сме заедно, когато те подгонят, Лавиния. Този човек е много съмнителен. Да разпитва за тебе! Да не би да искаш ти да си следващата жертва в дерето?

— Най-обикновен мъж и нищо друго — каза Лавиния и се извърна бавно да огледа града.

— Франк Дилън също е обикновен мъж, но нищо чудно той да е Самотника.

Франсин още не беше ги настигнала и като се обърнаха, видяха я да приближава.

— Накарах го да ми го опише — продавачът. Накарах го да ми опише как е изглеждал оня човек. Не бил тукашен — обясни тя, — в тъмен костюм. Бледен и слабоват.

— И трите сме много изнервени — обади се Лавиния. — Няма да се кача с вас в таксито. Ако аз трябва да съм следващата жертва, нека! Вълненията в живота са много оскъдни, особено в живота на трийсет и три годишна мома като мене, затова не ми се сърдете, ако не искам да ги изпусна. Тъй или инак, това са глупости; аз съм грозна.

— А, не, не си, Лавиния; сега ти си най-хубавата дама в целия град, след като Елизабет… — Франсин занемя. — Ти държиш мъжете на разстояние. Само ако речеш, отдавна да си се омъжила!

— Престани да хленчиш, Франсин! Ето я касата на киното. Аз плащам четиридест и един цент да гледам Чарлн Чаплин. А вие двете, ако искате, хванете си такси. Ще стоя в киното сама и ще се прибера у дома пак сама!

— Ти си луда, Лавиния; няма да те оставим…Трите влязоха в киното.

Първата прожекция беше минала, а за следващата имаше много малко хора. Трите момичета седнаха някъде по средата в здрачния салон, облъхвани от миризмата на стара смазка за чистене на месинг, и видяха директора да излиза иззад проскубаните червени кадифени завеси, за да направи някакво съобщение.

Полицията ни замоли тази вечер да свършим по-рано, та да могат всички да се приберат навреме. Затова няма да покажем късометражните филми, а направо ще започнем с игралния филм. Прожекцията ще свърши в единадесет. Умоляват се всички да си отидат направо в домовете. Не се бавете по улиците.

— Това се отнася за нас, Лавиния! — прошепна Франсин.

Светлините изгаснаха. Екранът оживя.

— Лавиния — прошепна Хелън.

— Какво?

— Когато влизахме, един мъж е тъмен костюм, който стоеше на отсрещния тротоар, прекоси насам. Току-що мина по пътеката и седна на задния ред.

— О, Хелън!

— Точно зад нас ли е?

Една по една и трите се извърнаха да го погледнат.

Видяха там едно бледо лице, озарено от дяволската светлина на екрана. Сякаш олицетворяваше лицата на целия мъжки род, които блуждаеха зад тях в мрака.

— Ще извикам директора! — Хелън хукна нагоре по пътеката. — Спрете филма! Дайте светлина!

— Хелън, върни се веднага! — скочи след нея Лавиния.

Оставиха шумно празните чаши от ванилената сода, над устните им се мъдреха бели мустачета, които те откриха с език, облизаха ги и се разсмяха.

— Ах, каква глупава история! — кискаше се Лавиния. — Толкова шум за нищо. Ужасно се притесних!

— Много съжалявам — засрамено промълв Хелън.

Часовникът показваше вече единадесет и половина. Излезли бяха от тъмното кино, побягнаха от тълпата мъже и жени, забързани навсякъде, наникъде, и вече на улицата взеха да се присмиват на Хелън. Хелън пък се опитваше да се смее на себе си.

— Когато хукна нагоре по пътеката и като закрещя: „Дайте светлина!“, имах чувството, че ще умра, Хелън! Горкият човечец!

— Братът на директора, пристигнал от Ръсин!

— Нали му се извиних — оправда се Хелън, загледана в голямата перка на вентилатора, която продължаваше да върти топлия среднощен въздух, да бърка и да разбърква миризмите на ванилия, на малина, на мента и на лизол.

— Не трябваше да се отбиваме тука. Полицията предупреди…

— О, по дяволите полицията — засмя се Лавиния. — От нищичко не ме е страх. В този момент Самотника е на хиляди мили оттук. Ще се върне най-рано след месец и тогава вече полицията наистина ще го пипне, ще видите. Ама какъв хубав филм, нали?

— Затваряме, госпожици. — Продавачът изгаси светлините в хладната тишина на белите плочки.

Вън улиците бяха като пометени от коли, от хора и от камиони. Ярки светлини все още грееха от витрините на малките магазинчета, където затоплени восъчни манекени вдигаха розови восъчни ръце, искрящи от синьобели брилянтени пръстени, или разголваха оранжеви восъчни нозе, за да покажат красиво бельо. Жарките сини стъклени очи на куклите гледаха как момичетата се носят надолу по празното речно дъно на улицата, а образите им се отразяваха във витрините като цветя под мрачни развълнувани води.

— Как мислите, ако извикаме, ще ни се притекат ли на помощ?

— Кои?

— Манекените, хората от витрините.

— Оу, Франсин!

— Какво пък…

Хиляда души, безжизнени и мълчаливи, стояха във витрините, и трима души вървяха по улицата, и всеки път, щом удареха с токчетата си по горещия плочник, ехото ги съпровождаше подобно пушечни изстрели от фасадите на отсрещните магазини.

Червена неонова реклама примигна бледо и взе да жужи като умиращо насекомо, когато минаха край нея.

Напечени и бели, пред тях се стелеха безкрайните улици. Полюляваши се и стройни в полъха на ветреца, който едва докосваше листнатите им очертания, дърветата охраняваха от двете страни трите малки жени. Погледнати от кулата на съда, те приличаха на три далечни магарешки бодилчета.

— Франсин, първо ще изпратим тебе.

— Не, аз ще те изпратя тебе.

— Глупости. Ти живееш чак до Електрическия парк. Ако ме изпратиш, после ще трябва да прекосяваш дерето сама. И не дай боже шумжа да трепне, ще се повалиш мъртва от страх.

Франсин каза:

— Бих могла да остана да спя при тебе, защото ти си нашата красавица!

Продължиха да вървят, носеха се като три спретнати и строги манекена по лунното море от зелени морави и бетон, а Лавиния гледаше как черните дървета се отмятат едно подир друго край нея, слушаше гласовете на своите приятелки, които си приказваха, опитваха се дори да се смеят, и на нея и се стори, че нощта се раздвижва, сетне започва да тича, докато те вървяха бавно, и всичко й се привидя забързано и посипано е нажежен сняг.

— Я хайде да попеем — предложи Лавиния.

Запяха „Свети ни, свети, ти, жътвен месец.“

Пееха тъжно и тихо, хванати подръка, но не смееха да погледнат назад. Усещаха как горещият тротоар започва да изстива под нозете им, а те вървяха, вървяха…

— Чуйте! — каза Лавиния.

Заслушаха се в лятната нощ. Летни щурци и далечният звън на часовника при съда, отброяващ единадесет и четиридесет и пет.

— Чуйте!

Лавиния се ослуша. На една от верандите изскърца люлееща се пейка и в мрака, безмълвен, сам на своята люлка, мистър Търл бе излязъл да изпуши една последна пура. Виждаха жарката пепел да се поклаща напред-назад.

Светлините започнаха да чезнат, да гаснат една по една. Светлините в малките къщици, светлините в големите домове, жълтите светлини, зелените ветроупорни фенери, свещи, газеничета, лампите над верандите и всичко живо се беше заключило с месинг, желязо и стомана, всичко, каза си Лавиния, всичко — е затворило, залостило, увило и прислонило. Тя си представи хората в озарените от луната кревати. Представи си ги как дишат равномерно в летните нощни стаи, в безопасност, и заедно. А ето ни и нас, помисли си Лавиния, стъпките ни отекват по горещите летни нощни тротоара. Самотните улични лампи светат надолу и отразяват пияните ни сенки.

— Ето те у дома, Франсин. Лека нощ.

— Моля ви се, Лавиния, Хелън, спете у нас. Късно е, почти е полунощ. Ще ви постеля в гостната. Ще сваря горещ шоколад — много ще е приятно! — Франсин държеше и двете и не ги пускаше.

— Не, благодаря ти — отказа Лавиния.

Фрзиеин се разплака.

— Не започвай отново, Франсин — смъмра я Лавиния.

— Не искам да умираш — хълцаше Франсин, — а сълзите се търкаляха отвесно по страните й. — Толкова си чудесна и мила, искам те да живееш. Моля ти се, много те моля!

— Знаеш ли, Франсин, не си представях, че това толкова те е разстроило. Обещавам ти — щом се прибера, ще ти телефонирам.

— О, обещаваш ли?

— И ще ти кажа, че нищо ми няма! Обещавам, А утре ще си направим пикник в Електрическия парк. Сандвичите от шунка ще ги приготвя аз, искаш ли? Повярвай ми, аз ще живея вечно!

— Значи ще ми телефонираш?

— Нали ти обещах?

— Лека нощ, лека нощ! — Франсин изтича нагоре и бързо изчезна зад една врата, която се затръшнл и щракна с тежкото резе още в същия миг.

— А сега ще отведа тебе — заяви Лавиния на Хелън.

Часовникът на съда отброяваше пълния час. Звуците се носеха над един град, който бе празен, по-празен отвсякога. Звуците глъхнеха над празни улици, над празни паркинги и празни дворове.

— Девет, десет, единадесет, дванадесет — отброи Лавиния, а Хелън крачеше до нея, хванала я подръка.

— Не се ли чувствуваш някак особено? — запита Хелън.

— В какъв смисъл?

— Ами като си представиш, че крачим тук по тротоара, под сянката на дърветата, а всички други са притихнали зад заключените си врати и спят? Всъщност ние сме единствените живи хора навънка в този час поне на хиляда мили наоколо.

Шумовете на дълбокото топло дере започнаха да долитат до тях.

След миг вече бяха пред дома на Хелън и останаха там продължително, загледани една в друга. Вятърът довея мирис на окосена трева. Луната залязваше в заоблачаващото се небе.

Смятам, че ще е безполезно, ако те поканя да пренощуваш тука, нали, Лавиния?

— А, не, отивам си.

— Понякога…

— Какво понякога?

— Понякога на хората сякаш им се иска да умрат. Ти се държа странно през цялата вечер.

— Просто защото не ме е страх — каза Лавиния. — Най-вероятно е да съм обзета от любопитство, И мога да мисля с ума си. Логично е Самотника да не бъде наоколо. При всички тези полицаи и тази шумотевица.

— Полицаите спят сладко, завити презглава.

— Тогава приеми, че това ме забавлява — рисковано е, но не дотам. Ако имаше и най-малката опасност нещо да ми се случи, бъди уверена, че непременно щях да остана тука.

— А може би една част от тебе просто вече не иска да живее.

— Ах, ти и Франсин сте невъзможни! Честна дума!

— Изпитвам чувство на вина. Аз ще си пия горещ шоколад, а в това време ти ще си в дъното на дерето и ще пресичаш моста.

— Пийни една чашка и за мене. Лека нощ.

Лавиния Небз закрачи сама надолу по тъмната улица, надолу в мълчанието на късната лятна нощ. Всички прозорци край нея бяха тъмни, далече някъде излая куче. Още пет минути, каза си тя, и ще си бъда у дома. След пет минути ще се обадя на глупавата малка Фраисин. Ще…

Тогава чу гласа на мъжа. Един мъжки глас пееше далече между дърветата:

— „В лунна нощ вди аз…“

Тя забърза.

Гласът продължаваше:

— „Прегърнати в захла-а-а-с…“

Надолу по улицата, в бледата лунна светлина един мъж вървеше бавно и отпуснато.

Мога да почукам на някоя от тези врати, ако потрябва — успокои се Лавиния.

— „Къде си, юнска нощ…“ — изпя мъжът и размаха палката в ръката си. — „Луната и ти…“

Я гледай кой бил тук! Много неподходящ нощен час за самотни разходки, мис Небз! Полицай Кенеди!

Естествено, нима можеше да бъде някой друг?

— Трябва да ви изпратя!

— Благодаря, ще се прибера сама.

— Но нали живеете отвъд дерето?…

Да, помисли си тя, но през дерето аз не минавам с никой мъж, та бил той и полицай. Откъде да знам кой всъщност е Самотника?

— Не, не — отказа Лавиния. — Ще бързам.

— Все пак ще чакам. Потрябва ли ви помощ, извикайте. Гласовете тук ехтят. Ще дотичам веднага!

— Благодаря.

Тя продължи напред, а той остана да си тананика сам под лампата.

Стигнах, помисли си тя, ето го дерето.

Стоеше на ръба на първото от сто и тринадесетте стъпала, които водеха надолу по стръмния склон, сетне се пресичаше двадесетметровият мост, а после нагоре по склона, до Парк стрийт. И за всичко това един единствен фенер. След три минути, окуражи се тя, ще вмъквам ключа в моята ключалка. Нищо не може да се случи за някакви си сто и осемдесет секунди.

И заслиза надолу по безкрайните тъмнозелени стъпала, към дълбокото дере.

— Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет стъпала — отброяваше Лавиния шепнешком.

Изпитваше чувството, че тича, но всъщност не тичаше.

— Петнайсет, шестнайсет, седемнайсет, осемнайсет, деветнайсет, двайсет стъпала — отдъхна си тя.

Една пета от пътя! — ободри се Лавиния, Дерето беше дълбоко и черно, тъмночеряо! А светът беше останал назад, светът на спокойно спящите хора, на заключените врати, градът, дрогерията, киното, светлините, всичко, всичко беше изчезнало. Съществуваше и живееше единствено дерето, черно и огромно, надвесено над нея.

— Ето на, нищо не ми се случи! Наоколо няма жива душа! Двайсет и четири, двайсет и пет стъпала. Помниш ли онази страховита история за привидения, която си разказвахме като деца?

Вслуша се в потракването на обувките си по стъпалата.

— Историята за човека в черно, който влиза у вас, а ти вече си легнала. Сега стъпва на първото стъпало, към стаята ти. Ето го — на второто стъпало. Изкачва третото, четвъртото и петото! Ах, как се смеехме и пищяхме на тази история! Ужасният черен човек е вече на дванадесетото стъпало, ето го — отваря вратата и се изправя до леглото ти. „Пипнах ли, те!“

Ти изпищя. Подобен писък чуваше за първи път. Никога не беше крещяла тъй проиизително. Спря се, замръзна, вкопчи се в дървеното перило. Сърцето й биеше до пръсване. Звукът от ужасеното му туптене оглушаваше околността.

— Ето го, ето го там! — крещеше тя безмълвно. — В дъното на стълбата. Там под лампата стои мъж! Не, сега се скри! Но той чакаше там!

Ослуша се.

Тишина.

Мостът беше пуст.

Няма никой, каза си Лавиния, успокоявайки сърцето си. Никой. Глупачка! Как можах да си припомня точно онази история. Гъска такава! Ами сега какво да правя?

Сърцето й се поуспокои.

Да повикам ли полицая — дали ме е чул като крещях?

Ослуша се. Не се чуваше нищо. Нищо.

Ще продължа нататък. Ах, тази идиотска история!

Тя тръгна отново и продължи да брои.

— Трийсет и пет, трийсет и шест, отваряй си очите, остава и да паднеш. Ох, каква съм глупачка… Трийсет и седем стъпала, трийсет и осем, девет, четиридесет, и още две, стават четиридесети две — почти половината от пътя.

Отново се вцецени.

Спокойно, каза си Лавиния.

Направи крачка. Разнесе се ехо.

Направи втора крачка.

Второ ехо. Друга крачка, частица от секундата по-късно.

— Някой върви след мене — прошепна тя на дерето, на черните щурци, на тъмнозелените невидими жаби и на черния поток, — Някой слиза по стълбата след мене. Не смея да се обърна.

Нова стъпка, и ново ехо.

— На всяка моя стъпка и те правят по една.

Стъпка и ехо.

С треперещ глас тя запита дерето:

— Вие ли сте, полицаю Кенеди?

Щурците бяха млъкнали.

Щурците се ослушваха. Нощта се вслушваше в нея. В този миг далечните топли нощни ливади и околните топли нощни дървеса направо замряха; листакът, шубракът и звездите дори, всичко замръзна и се заслуша, да чуе как лудо блъска сърцето на Лавиния Небз. И някъде, стотици мили надалеч оттук, в някоя пуста равнина, несмущавана дори от влакова свирка, на някоя пуста гара, някой самотен пътник, зачел вестник под мъждукащата светлина на голата електрическа крушка, в този миг вдига стреснато глава, заслушва се, запитва се: - Какво ля е това? — И кимва: — Изглежда, някакъв кълвач почуква по кух дънер, А всъщност това беше Лавиния Небз, нищо друго, освен сърцето на Лавиния Небз.

Тишина. Тишината на лятна нощ, полегнала на хиляди мили околовръст, покрила земята като бяло помътено море.

Бързо, по-бързо! Тя слизаше по стълбите.

Тичай!

Зазвуча музика. Беше нелепо, беше идиотско, но тя чу бурния прилив на музиката, която пулсираше в нея, и осъзна, докато тичаше, докато тичаше, подгонена от паниката и лудия страх, че в някоя част на ума си тя разиграва пред себе си сценка, че я озвучава с бурните акорди от някаква измислена драма и сега музиката вилнееше у нея, смазваше я, ставаше все по-гръмка и по-гръмка, все по-бърза и по-бърза, смъкваше я и я пришпорваше да тича надолу, надолу, към бездната на дерето.

Помогни ми още мъничко, примоли се тя. Сто и осмо, девето, сто и десето стъпало! Дъното! А сега тичай! Прибягай през моста!

Даде заповед на нозете си как да действуват, впрегна ръцете, тялото, самия страх; изкомандува всичките си части в този момент на паника и ужас и хукна над грохотните води на реката, по кънтящите, трополящи, разклатени, почти одухотворени, гъвкави дъски на моста, сподиряна от бурните стъпки подире й, почти по петите й, а след нея кънтеше музиката, музиката, и тя пищеше и се давеше след нея.

Той е по петите ти, не се извръщай, не поглеждай, видиш ли го, ще се вдървиш, ще се схванеш от страх. Бягай, само бягай!

Прибяга през моста.

Ах, господи, моля те, господи, помогни ми да изкача склона! Хайде сега, нагоре по пътеката, сега между хълмчетата, о боже, колко е тъмно и колко е самотно. Сега и да извикам, няма кой да ме чуе; тъй или инак, не мога и да викам. Ето го края на пътеката, ето я улицата, о, боженце, моля те, запази ме, прибера ли се жива, никога вече не тръгвам сама; глупачка бях, признавам си, глупачка съм, не съм знаела какво значи ужас, но ако ми помогнеш да се прибера, никога вече не ще изляза без Хелън илн без Франсин! Ето я улицата. Сега — през нея!

Лавиния прекоси улицата и се втурна по тротоара.

Ох, най-сетне, верандата! Домът ми! Ах, господи, дай ми още време да вляза, да заключа вратата и да се успокоя!

И ето там — колко е глупаво, че го забеляза — защо се занимава сега с това, няма време, време няма — но тъй или иначе, там, мярна се пред очите й - на парапета на верандата се мъдреше чашата е недопита лимонада, която бе оставила отдавна, преди година, преди половин вечер! Чашата с лимонада седеше спокойно, безучастно на перилото… и…

Чу собствените си тромави стъпки на верандата, ослуша се и долови как ръката й драще и стърже ключалката с ключа. Чу ударите на сърцето си. Чу пронизителния писък на вътрешния си глас.

Ключът влезе.

Отключвай вратата, по-бързо, по-бързо!

Вратата се отвори.

Сега влез. Тръшни я!

Тя затръшна вратата.

А сега заключи, сложи резето, заключи! — изхлипа тя отчаяно.

Заключвай здраво, здраво!

Вратата бе заключена и здраво зарезена.

Музиката изчезна. Лавиния отново се ослуша да чуе сърцето и го чу как забавя удари в тишината. У дома! Ах, господи, най-сетне, спасена у дома! Спасена, спасена и пак спасена, у дома! Облегна се изнемощяла на вратата. Спасена, спасена. Чуй. Тишината е пълна. Спасена, спасена, о слава на бога, спасена, у дома. Никога вече не ще изляза нощем. Тука ще си стоя. Никога, никога вече няма да мина през дерето. Спасена съм, спасена, спасена, у дома, ах, колко хубаво, колко е хубаво, спасена съм! Спасих се вътре, вратата ми е заключена здраво. Чакай!

Я погледни през прозореца!

Погледна през прозореца.

Ами разбира се, там няма никой! Жива душа. И никои не е тичал след мене. Сега вече дишаше по-спокойно и беше готова да се присмее на себе си. Това е толкова логично. Ако някой ме е преследвал, той непременно щеше да ме хване! В тичането изобщо не ме бива… Няма никой — нито на верандата, нито на двора. Каква съм глупачка. Бягала съм — от каиво? От нищото. Това дере е, безопасно като осветен площад. Тъй или инак, добре, че се прибрах у дома. Домът е едно топло и уютно гнезденце, единственото място, където си в безопасност.

Тя протегна ръка към ключа на лампата — и се вцепени.

— Какво? — запита тя. — Какво? Какво?

Зад гърба и във всекидневната някой тихичко се изкашля.

— Ах, дяволите да ги вземат, тези хора наистина развалят всичко!

— Е, Чарли, не се ядосвай толкова де!

— Добре, кажи тогава, за какво остана да си приказваме? Може ли да си говорим за Самотника, след като вече не е дори и жив? Значи не е и страшен!

— Не знам за тебе, Чарли, но аз пак ще ходя в Ледника за летен лед, ще спирам на вратата, ще си го представям, че е жив, ще ме разтриса от студ и ледени тръпки ще полазват по гърба ми.

— Но това ще е на ужким.

— По-важното е да те лазят тръпки, а по не е важно от какво — мъдро поясни Том.

Дъглас не слушаше Том и Чарли. Той погледна към дома на Лавиния Небз и заговори тихо, по-сжоро на себе си:

— Снощи бях в дерето. Видях го. Всичко видях. На връщане към къщи пресякох точно оттука. Видях онази чаша с лимонада на парапета на верандата, недоизпита. Прииска ми се да я допия. Дали да я допия, почудих се? Бях в дерето, минах и оттук, бил съм в сърцето на цялата история.

Том я Чарли от своя страна също не обръщаха внимание на Дъглас.

— Поради това — заключи Том — за мен Самотника не е умрял.

— Беше ли тука сутринта, когато дойде линейката и изнесоха човека с носилката? Беше!

— Бях — потвърди Том.

— Е, това беше Самотника, глупчо такъв! Прочети вестника! Цели десет години да се измъква и накрая нашата Лавиния Небз да скочи и да го прободе с шевната си ножица. Да я пита човек защо се бърка!

— Значи предпочиташ да беше легнала и да го остави да й извие гръкляна — тъй ли?

— Не, обаче ако не друго, можеше да избяга от къщата, да хукне по улицата и да вика: „Самотника! Самотника!“, докато оня се измъкне. В този град имаше нещичко по-такова до дванайсет часа нощеска. И оттогава насам сме като празна тенекия.

— Повтарям ти го за последен път, да знаеш, Чарли: за мен Самотника яе е умрял. Аз му видях лицето, ти му видя лицето, Дъг също му видя лицето — видя го, нали, Дъг?

— Какво? Да, струва ми се, да.

— Всички му видяха лицето. Искам сега да ми отговориш: според тебе приличаше ли ти на Самотника?

— Аз… — започна Дъглас и млъкна.

Слънцето сякаш забръмча на небето.

— Божичко… — промълви Чарли накрая.

Том го гледаше с усмивка.

— Ами той въобще не приличаше на Самотника — хлъцяа Чарли. - Беше обикновен човек.

— Точно така, тъй вярно, сър, най-обикновен никакъв човечец, който не смее муха да убие, Чарли, дори една муха! Най-малкото, което Самотника можеше да стори, ако наистина е бил Самотница, то е поне да изглежда като Самотника, не е ли тъй? А този какъв беше? Като продавача на бонбони в кино „Елит“.

— Ти какъв смяташ, че може да е бил? Някой скитник, минавал е през града, решил е, че къщата е пуста, влязъл в нея и е бил убит от мис Небз, нали?

— Точно така!

— А, чакай, чакай. Никой от нас не знае как изглежда Самотника. Нямаме снимка. Единствените, които са го виждали, са мъртви.

И ти знаеш, и аз знам, а и Дъг го знае как изглежда. Би трябвало да е висок, нали?

— Да…

— И бледен, нали?

— Да, бледен.

— И кльощав като скелет. И с дълги коси, нали?

— Точно така.

— И с огромни изпъкнали очи, зелени като котешки?

— Точно тъй, без разлика.

— Е, и тогава? — тържествуващо викна Том. — Видяхте оня нещастник, когото измъкнаха от Небзови преди няколко часа. Как изглеждаше той?

— Дребен, червендалест, тантурест, почти без коса, а колкото косъма имаше, бяха русоляви. Том, ти си гениален! Хайде! Викай момчетата! Ще им го обясниш като на мене! Самотника е жив. И пак ще тръгне да броди нощеска.

— Да… — започна Том и млъкна замислен.

— Ей, Том, ти си страшен, ум бръснач! Никой друг не би могъл да оправи нещата като тебе. Само като си представя какво щеше да ни е лятото отсега нататък. Ти спаси положението в последния момент! Сега ще си поживеем дори и през август. — Хей, момчета!

Чарли хукна, размахал ръце, и продължи да вика.

Том остана на тротоара пред дома на Лавиняя Небз, с пребледняло лице.

— Олеле, майчице! — прошепна той. — Как можах да направя това!

Извърна се към Дъглас.

— Ау, Дъг, видя ли какви ги забърках?

Дъглас се взираше в къщата, устните му мърдаха.

— Снощи бях там, в дерето. Видях Елизабет Рамзел. На връщане минах оттука. Видях чашата лимонада на перилото. Това стана снощи. Дали да нея допия, мина ми през ума… дали да не я допия…