Вино от глухарчета

Той измъкна едно тефтерче от пет цента. Измъкна химически молив марка „Тикондърога“. Отвори тефтерчето. Наплюнчи молива.

— Том — каза. — Ти с твоите статистики ме наведе на една идея. И аз ще правя като тебе. Ще си водя бележки. Например: ясно ти е, че през всяко лято повтаряме неща, които сме правили и предишното лято, нали?

— Като какво например, Дъг?

— Като например приготвяне на вино от глухарчета, купуване на нови гуменки, изстрелване на първия фишек за сезона, приготвяне на лимонада, първият трън в петата, бране на диво лисиче грозде. Всяка година все същите неща, все по същия начин, без промяна и без разлика. Това е едната половина на лятото, Том.

— А другата половина?

— Неща, които правим за най-първи път.

— Като например маслините, дето ги ядохме, това ли?

— По-важни работи. Като например да открием, че дядо или татко не знаят всичко на този свят.

— Да-а-а, ама те знаят всичко, каквото може да се знае, разбра ли!

— Не се заяждай, Том, защото вече съм си го написал в раздела Открития и откровения. Те не знаят всичко. Но в това няма нищо лошо. И това също съм го открил.

— Какви други нови глупости си надраскал там?

— Че съм жив.

— Хе, хе — това е старо.

— Това, че мисля за него, че го забелязвам, то е новото. Човек прави разни неща и не обръща внимание. А сетне внезапно, оглеждаш се и изведнъж осъзнаваш какво правиш, и всъщност тогава е първият път, когато истински го правиш. Ще разделя лятото на два дяла. Първата част на тефтерчето ми е озаглавена Обреди и навици. Първата гъба за годината. Първото тичане бос в тревата за годината. Първото схващане от страх в езерото за годината. Първата диня. Първият комар. Първото бране на глухарчета. Това са все неща, които правим непрестанно, без да се замисляме. А тук, отзад, както ти казах, е разделът Открития и откровения, или по-скоро — „Прояснения“, разкошна дума, или „Предчувствия“ — какво ще кажеш? С други думи, правиш си там нещо обикновено и познато, като например разливаш в бутилки вино от глухарчета и го записваш в „Обреди и навици“. А сетне се замисляш над него и онова, което си помисляш, все едно глупаво или умно, го вписваш в „Открития и откровения“. Виж какво съм записал за виното: Във всяка затворена бутилка съхраняваме по един голям къс от лято 1928 — как го намираш това, Том?

— Загубих ти мисълта още преди една миля.

— Виж, тук има пък друго. В първия раздел Навици. Пиша: Първо скарване и пердах за лято 1928 от татко, сутринта на 24 юни. А тук отзад, в Откровения казвам така: Възрастните и децата враждуват за това, защото са от две различни раси. Погледни ги тях и ще видиш, че са различни от нас. Погледни ни нас — виж колко различни сме от тях. Различни раси „и те никога не ще се срещнат“.1. Запомни го добре и не го забравяй, разбра ли, Том?

— Браво, Дъг, напипал си го, напипал си го! Точно така е! Ние се разбираме с мама и татко. Тегло, тегло от сутрин чак до вечеря. Гениален си, Дъг!

— През тези три месеца, всеки път, като забележиш нещо, което се върши постоянно, казвай ми го. И в първия понеделник на септември, на Деня на труда, ще направим равносметка на лятото и тогава ще видим какво ще излезе.

— Имам нещо готово за тебе, Дъг. Вземай молива. На света има пет милиарда дървета. Проверил съм го в една книга. Под всяко дърво има и сянка, нали така? Познай тогава, от какво става нощта? Ще ти кажа — сенките изпълзяват изпод петте милиарда дървета! Представяш ли си го? Сенките се понасят из въздуха, мътят му водата, тъй да се каже. Да има как да го измислим, че да затиснем тия дяволски пет милиарда сенки под дърветата, тогава ще ни оставят да играем чак до среднощ, разбираш ли, Дъг, просто защото няма да има никаква нощ! Ето, виждаш ли: нещо старо и нещо ново.

— Точно — и старо, и ново. — Дъглас наплюнчи жълтия химически молив марка „Тикондърога“, име, което страшно му харесваше. — Повтори ми сега…

— Има пет милиарда дървета и под всяко дърво има сянка…

Така е — лятото, това бяха обреди, всеки със своето място и време. Обредът на лимонадата или на изстудения чай, обредът на виното, на гуменките — но можеше и без него, и накрая, непосредствено след тях, изпълнен с тихо достолепие, идваше обредът на висящата люлка на покритата входна веранда.

Около залез слънце на третия ден на лятото дядо им се върна от входната врата и се загледа усмихнато в двете железни халки на тавана на верандата. Пристъпи към обкичения с мушкато парапет също като капитан Ахав2, отглеждащ притихналия кротък ден и кроткото небе, наплюнчи пръст да провери откъде духа вятърът и си съблече палтото, за да усети не е ли още хладно за по къси ръкави в часа на залеза. Отвърна на поздравите на другите капитани от съседните, обкичени с цветя веранди, излезли и те да разузнаят благаткото земно вълнение на времето, глухи за мнението на съпругите си — едни доволни, а други разлютени като къдрави малки пудели, скрити зад черните мрежести врати на верандите.

— Готово, Дъглас, ще я поставяме.

В гаража намериха, изтупаха и изнесоха навън люлката за тихите нощни летни празненства, люлеещата се пейка, която дядо им окачи за халките в тавана на верандата.

Понеже беше по-лек, Дъглас пръв опита люлката. Миг след него дядо им страхливо отпусна първожреческата си снага до момчето. И усмихнати един на друг, кимайки си леко, те се залюляха безшумно напред-назад, напред-назад.

След десет минути баба им се появи с кофа и метла, да измете и да измие верандата. Измъкнаха от къщата още столове — люлеещи се, с прави облегалки, всякакви.

— Винаги предпочитам да се изнасям вън в началото ма лятото — заяви дядо им, — преди да са се завъдили комарите.

Към седем, ако стоиш отвънка пред прозореца на трапезарията и се ослушваш, дочуваш как столове се отдръпват със скърцане от масите, как някой някъде почуква по жълтите клавиши на старо пиано. Драскат се кибрити, първите мръсни чинии гъргорят в сапунената пяна и потракват на полиците, някъде отвъд приглушено засвирва грамофон. А после, когато вечерта смени часа, в дом след дом по здрачните улици, под огромните дъбове и брястове, хората започват да излизат на заветните веранди, също като човечетата от барометрите, които ни показват какво ще бъде времето.

Първо чичо им Бърт, след него обикновено дядо им, след дядо им баща им и някой от братовчедите — мъжете излизаха първи в сладостния здрач, обвити от тютюнев дим, оставили жените оттатък, в охлаждащата се вече кухня да приказват и да възстановяват реда в своето царство. Под козирката на верандата бръмваха мъжките гласове. Нозете се вдигаха на парапета, момчетата наклякваха по изтърканите стъпала или накацваха по парапета на верандата, откъдето по някое време на вечерта или момче, или саксия се изтърсваше непременно долу.

Накрая, подобно привидения, мярнали се за миг през мрежата на вратата, вън се появяваха баба им, прабаба им и майка им, а мъжете се размърдваха, отместваха се и им сторваха място. Жените носеха различни ветрила: сгънати вестници, бамбукови метлички или напарфюмирани носни кърпи, за да раздвижват въздуха покрай лицата си, докато си приказват.

На другия ден никой не беше в състояние да си припомни нищо от онова, което се беше казало предишната вечер. Все едно беше за какво си говореха възрастните; важното беше гласовете им да се носят над нежната папрат, оградила верандата от трите й страни, важното беше тъмата да изпълва града като черна вода, изливана над къщите, а пурите да мъждукат сред напева на безкрайните разговори. Женските приказки се носеха на вълни и дразнеха първите комари, които яростно се виеха във въздуха. Гласовете на мъжете попиваха в гредите на старата къща; стигаше ти да замижиш, да сложиш ухо на дървения под и ето ти мъжките гласове — те тътнат като далечно политическо земетресение, неспирно, постоянно, с едва забележима промяна в звука.

Дъглас се просна по гръб на сухия дъсчен под на верандата, блажен и успокояван от тези гласове, които щяха да бъбрят до безкрай, да заливат с пороя на думите отпуснатото му тяло, затворените му очи, сънливия му слух во веки веков. Люлеещите се столове пееха като щурци, щурците скърцаха като люлеещи се столове, а пък в обраслото, с мъх буре под капчука до трапезарията вече се въдеше новото поколение от комари, вечната тема за разговори през безкрайните идващи нощи на лятото.

Да се седи на лятната нощна веранда беше дотолкова приятно, безгрижно и спокойно, че човек не усещаше насита. Това беше един от обредите, които бяха истински и вечни; припалването на лулите, бледи ръце, които движат куките за плетене в здрача, похапването на увитите в станиол, заледени плодови торти, влизането и излизането на всички тези хора. Защото по някое време на вечерта всичко живо се извървяше от тука; съседите от долната страна, хората от отсрещната къща; мис Фърн и мис Робърта, които прошумяваха в своя електрически автомобил, качваха Том или Дъглас за едно кръгче около квартала, а сетне влизаха за малко и сядаха да поохладят сгорещените си лица; или пък мистър Джоунъс, вехтошарят, скрил коня и фургона си в уличката и зареден до пръсване с мисли, който изкачваше стъпалата с вида на човек, решен за първи път да каже онова, което всъщност повтаряше неспирно, и което някак си наистина изричаше като за Първи път. И най-накрая се появяваха децата, пръснали се навънка в мрака да доиграят последната игра на криеница или на прескочи-кобила — връщаха се задъхани, запотени, мятаха се безшумно като бумеранги по меката ливада, за да потънат пад ромона на разговорите откъм верандата, които ги смиряваха и укротяваха…

О, какво незабравимо блаженство — да лежиш в такава нощ сред уханието на папрат и треви, в нощта на шепнещите сънливи гласове, които правеха този мрак още по-сънлив. Възрастните бяха забравили, че той е там, тъй тихо, тъй безмълвно се бе сгушил Дъглас, заслушан в плановете, които те гласяха за неговите и за своите бъднини. Гласовете отекваха и се носеха заедно с лунните облачета цигарен дим, еднодневките, подобно оживели ябълкови цветове, почукваха лекичко по далечните улични лампи и гласовете отлитаха към идните години…

Тази вечер пред магазинчето за пури мъжете пак се бяха събрали да изгарят дирижабли, да потопяват бойни кораби, да взривяват заводи за динамит — с две думи, да се омайват от вкуса на онази бактерия, скрита в сбръчканите им уста, която в скоро време щеше да ги простре в гроба. Облаците на изтреблението изригваха и се носеха с дима от пурите им край един притеснен човек, който стоеше, вслушан в шума от погребалните лопати и ехото на прощалното „Всичко е пепел, всичко е пръст“. Този човечец беше Лио Ауфман, градският златар, който накрая ококори големите си тъмни, воднисти очи, вдигна детските си ръчици и смаян, викна:

— Млъкнете! В името на бога, махнете се от тези гробища!

— Колко си прав, Лио — възкликна дядо Споулдинг, тръгнал на вечерна разходка с внуците си Дъглас и Том. — Но знаеш ли, Лио, ти и единствено ти ще ги оправиш тези прокобници. Я хайде да измислиш нещо, което да направи бъдещето по-светло, по-привлекателно, по-радостно. Нали изобретяваш велосипеди, нали изобрети хитроумните уреди в увеселителния павилион, нали си нашият киномеханик, идва ти отръки!

— Точно така — обади се Дъглас. — Изобретете една Машина за щастие.

Мъжете се засмяха.

— Не, не се смейте — възкликна Лио Ауфман. — За какво са досегашните машини? Да разплакват човека! Така е! Щом човек и машина са готови да се разберат — хоп, някой прибави по някое винтче, самолетите пускат отгоре ни бомби, автомобилите ни хвърлят в пропастите. Какво смешно има в молбата на момчето? Нищо, нищо…

Гласът му заглъхна, когато Лио се запъти към бордюра на тротоара, за да погали велосипеда си, сякаш бе живо същество.

— И какво ще загубя? — мърмореше си той. — Малко кожа, изтъркана от пръстите, малко метал и малко сън. Ще я направя, ще видите!

— Слушай, Лио — викна подире му дядо им, — не сме искали…

Ала Лио Ауфман беше вече далеч, той въртеше педалите в топлата лятна привечер, а гласът му се носеше към тях: „Ще я направя…“

— Да знаете — промълви Том с благоговение, — че той наистина ще я направи!

Достатъчно беше да го погледнеш как върти педалите по здрачните тухлени улици, за да разбереш, че Лио Ауфман е от хората, които обичат да пътуват и с наслада да се заслушват в шумоленето на магарешките тръни сред високата трева, разклатена от жаркия летен вятър, или в съскането на жиците по нагизнатите от дъжд електрически стълбове. Беше човек, който не страдаше от безсънните си нощи, а се изпълваше с възторг при мисълта, че огромният часовник на вселената се развива или може би се навива — кой би могъл да каже? В тъмните нощи, напрегнал слух, той вярваше ту едното, ту другото…

Тежките моменти в живота, какви са те, питаше се той, докато караше колелото — раждане, съзряване, остаряване, смърт. Първият трудно можеше да бъде променен, ала останалите три?

Колелата на неговата Машина за щастие севъртяха изхвърляха златните отражения на спиците си в свода на мисълта му. Машина, която да помогне на момчетата да се преобразят от мъхеста кожичка на праскова в бодлива шипка, а на девойките — от попови лъжички в сочни праскови. А в старостта, когато нощем духът се понася над земята, защото ударите на умореното сърце не го оставят да заспи, тогава откритието му ще отвежда човека в селенията на смъртта леко, тъй неусетно, както заспиват момчетиите през ранна есен в купни от дъхаво сено…

— Татко!

Шестте му деца — Сол, Маршал, Джоузеф, Ребека, Рут и Наоми — на възраст от пет до петнайсет, изтичаха през двора, за да поемат колелото му, и се скупчиха върху му.

— Чакахме те. Има сладолед!

Докато приближаваше към входната веранда, той чувствуваше как жена му се усмихва в мрака.

Минаха пет приятни минути, в които всички ядяха, а после, вдигнал високо лъжицата с лунния на цвят сладолед, сякаш в нея бе загребана тайната на естеството, която трябваше да се вкусва предпазливо, той се обади:

— Лина? Какво ще кажеш, да се опитам ли да измайсторя една Машина за щастие?

— Нещо лошо ли е станало? — стреснато го запита тя.

Дядото поведе Дъглас и Том обратно към дома. По средата на пътя край тях профучаха като същински метеори Чарли Удман, Джон Хъф и още неколцина, а притегателната им сила беше тъй неустоима, че откъсна Дъглас от дядо му и от Том и го повлече към дерето.

— Не закъснявай, сине!

— Няма… няма… — Момчетата потънаха в здрача.

Том и дядо му извървяха останалия път в мълчание, но като завиха към къщи, Том възкликна:

— Машина за щастие — да ти хвръкне шапката!

— Не се горещи чак толкова — промърмори дядо му.

Часовникът на съда удари осем.

Часовникът на съда удари девет, ставаше късно, беше нощ на тази малка уличка, в един малък град, в един голям щат на един обширен континент, върху една планета Земя, която се търкаляше надолу в бездната на всемира, устремена към нищото или към нещо, а Том чувствуваше всяка една миля от това безкрайно падане. Той седеше пред входната врата, загледан в този шеметно забързан мрак, тъй невинен на вид, сякаш стоеше като закован. Чак когато затвориш очи и си легнеш, тогава чак усещаш как Земята се върти под леглото и кара ушите ти да заглъхват от грохота на черните талази, които преливат и се разбиват о несъществуващи скали.

Замириса му на дъжд. Майка им гладеше и от старо шише за кетчъп пръскаше с вода пресъхналото пране, натрупано зад гърба му.

Имаше само един отворен магазин, оттатък, в съседния квартал — магазинът на мисиз Сингър.

Най-сетне, почти когато дойде време мисиз Сингър да затваря, майка му се смили и му каза:

— Тичай да купиш половин кило сладолед, но й кажи добре да го натъпче.

Той помоли да купи и една топка шоколадов, защото не обичаше ваниления, и майка му разреши. Стиснал парите, Том хукна бос по топлия вечерен циментов тротоар, под ябълките и дъбовете, към магазина. Градът беше тих и далечен — чуваха се единствено щурците, които пееха в простора отвъд напечените индигови дървета, подпрели звездното небе.

Голите му пети шляпаха по тротоара. Пресече улицата и влезе при мисиз Сингър, която се движеше замислено и тананикаше някаква еврейска песен.

— Половинка сладолед, нали? — запита тя. - И топка шоколадов отгоре, така ли?

Той я загледа как вдига металическия капак, как загребва със специалната лъжица и как сгъва картонената кутия, препълнена с „топка шоколадов отгоре, така ли?“. Подаде й парите, взе хладния леден пакет и като го отърка о челото и бузите си, затупка усмихнат към къщи. Зад него светлините на магазинчето изгаснаха, остана да блещука единствена уличната лампа на ъгъла и целият град като че ли заспа.

Когато отвори мрежестата врата, намери майка си още да глади. Изглеждаше сгорещена и раздразнена, но въпреки това му се усмихна.

— Кога ще се върне татко от профсъюзното събрание? — запита Том.

— Към единайсет — единайсет и половина — отвърна майка му. Отнесе сладоледа в кухнята, отвори го. Даде му неговата топка от шоколадов, сложи малко и за себе си, а останалия прибра „за Дъглас и баща ти, като се върнат“.

Вкусваха с наслада сладоледа, сгушени в сърцевината на дълбоката и тиха лятна нощ. Майка му и той, и тази нощ, обвила цялата им малка къща на малката улица. Той облизваше всяка лъжичка, преди да загребе отново, а майка му прибра дъската за гладене, остави горещата ютия да изстива на скарата си, седна в креслото до грамофона и като вкусваше от сладоледа, въздъхна:

— Ей, какъв горещ ден беше! Земята попива жегата и нощем я изпуска. Как ще се спи, не знам.

Седяха, заслушани в нощта, която нахлуваше през всяка врата и прозорец, тласкана към тях от дълбоката тишина, защото батерията на радиото се беше изтощила, а плочите на квартета Никърбокър, песните на Ал Джонсън и на „Двете черни врани“ им бяха дошли до гуша; и тъй, Том седеше на дъсчения под и гледаше навън в черния, черен мрак, притиснал нос о мрежата на вратата с такава сила, че кожата на сплескания връх бе станала на малки тъмни квадратчета.

— Къде остана този Дъг, вече е девет и половина.

— Ще се върне — рече Том, уверен, че Дъглас ще се върне.

Когато майка му излезе да измие чиниите, той я последва. Всеки звук, всяко чукване на лъжица или на чиния се усилваше в нажежената нощ. Тихо се върнаха във всекидневната, свалиха възглавниците от дивана и с общи усилия го изтеглиха надолу, за да стане на двойно легло, каквото всъщност тайно беше. Майка му оправи завивките, разбухна възглавниците. Но когато той започна да разкопчава ризата си, тя се обади:

— Не бързай още, Том.

— Защо?

— Защото аз ти казвам.

— Какво ти е, мамо?

Майка му поседна, сетне стана, отиде до вратата и започна да вика. Той я слушаше, като повтаря: „Дъглас, Дъглас, хей, Дъ-ъ-г! Дъгла-а-а-с!“ — един, два, три пъти. Гласът й политаше навън в летния топъл мрак и не се връщаше. Ехото спеше.

Дъглас. Дъглас. Дъглас.

Дъглас!

Както седеше на пода, някаква ледена тръпка, но не сладоледена, не и зимна, нито пък от лятната жега пропълзя през Том. Той забеляза как очите на майка му търсят, примижават; как стои нерешителна и нервна. Забеляза всичките тези неща.

Тя отвори мрежестата врата. Пристъпи в мрака, слезе по стъпалата, отиде до тротоара под люляковия храст. Той се ослушваше в стъпките й.

Тя отново извика.

Тишина.

Извика още два пъти. Том стоеше в стаята. Всеки миг вече Дъглас щеше да се обади отдолу, откъм края на тясната уличка: „Ето ме, мамо, идвам си, майко. Ида-а-а!“

Но той не се обади. И в продължение на две минути Том остана като закован, вгледан в приготвеното за спане легло, в безмълвното радио, в безмълвния грамофон, в полилея с кристалните висулки, които блещукаха кротко, в килима с червените и розови завъртулки. Нарочно ритна с пръст леглото, да види дали ще го заболи. Заболя го.

Скърцайки, мрежестата врата се отвори и майка му каза:

— Тръгвай, Том. Ще се поразходим.

— Къде?

— Надолу до ъгъла. Хайде…

Той се улови за ръката й. Поеха надолу по улица „Сейнт Джеймз“. Под стъпалата му циментът беше все тъй топъл, а пък щурците пееха още по-гръмко към тъмното небе. Стигнаха до ъгъла, свиха зад, него и тръгнаха към Западното дере.

Някъде отвъд премина автомобил и фаровете; проблеснаха в далечината. Отникъде не се усещаше живот, ни светлинка, нито движение. Тук-таме назад, откъдето идваха, бледи светли квадрати показваха, че стопаните още стоят. Но повечето от домовете, притъмнели, вече спяха, в няколко от неосветените места хората стояха и си приказваха шепнешком на предните веранди. Като минаваха оттам, чуваха как проскърцва люлка.

— Да се случи и баща ти да не си е в къщи! — въздъхна майка му. Нейната голяма длан стискаше ръчицата му. — Ах, само да ми падне това момченце! Самотника пак се е върнал. Убива хора. Никой вече не е сигурен. Кой може да знае кога и къде ще се появи Самотника? Само да ми се върне тоя Дъг, тъй ще го напердаша, че ще ме запомни!

Прекосили бяха още един квартал и се намираха пред светия черен силует на германската баптистка църква на ъгъла на улица „Чепъл“ и „Глен Рок“. Зад църквата, стотина метра по-нататък, започваше дерето. Подушваше го. От него се носеше никаква смесена миризма на канал, на гнили листи, на спарена, гъста растителност. Беше широко дере, което прорязваше и опасваше града — денем джунгла, а нощем място, от което да се стои настрани, както често повтаряше майка им.

Близостта на германската баптистка църква би трябвало да му вдъхне смелост, но не стана тъй, защото сградата беше тъмна, бездушна и безполезна, като грамада от развалини на ръба на дерето.

Том бе едва десетгодишен. Почти не знаеше какво е смърт, страх или ужас. Смъртта, това бе восъчната фигура в ковчега, когато беше шестгодишен и прадядо му беше починал — приличаше на сразен орел в своя сандък — безмълвен, далечен, замлъкнал навеки — никога повече нямаше да го наставлява да бъде послушен, никога нямаше да бистри политиката. Смъртта, това бе малкото му сестриче в оная утрин, когато седемгодишният Том се събуди, надникна в люлката и я видя да гледа втренчено към него с някакъв сляп, син, неподвижен и замръзнал поглед, докато дойдоха и я отнесоха в малкото плетено сандъче. Смъртта, това бе, когато месец подир това застана до високото й столче и внезапно осъзна, че тя никога вече няма да седи там, да се смее, да плаче и да го кара да ревнува, че се е родила. Това беше смъртта. Смъртта беше и Самотника — невидим, той се промъкваше, спотайваше се зад дърветата, изчакваше някъде на скрито, за да се появи — веднъж или два пъти в годината в техния град, из тези улици, в тези многобройни места с недостатъчна светлина, и да убие една, две, три жени през трите изминали години. Това беше смъртта.

Ала това сега бе нещо повече от смърт. Тази лятна нощ, долу тук под звездите, обхващаше всички неща, които биха могли да се усетят, да се видят или да се чуят през Цял един живот, тя просто сякаш те задушаваше изведнъж.

Отделиха се от тротоара и тръгнаха по една утъпкана, камениста, оградена от буренак пътека, а щурците отекнаха в гръмък, плътен, кънтящ хор, Той стъпваше послушно подир смелата, чудесна, стройна майка — бранителка на вселената. И заедно, един зад друг, те приближиха, стигнаха и спряха в самия край на цивилизацията.

Дерето!

Тук и сега, в този миг, долу в бездната от горист мрак се бяха събрали изведнъж всички неща, които той никога нямаше да опознае, нито да разбере; всички безименни неща гъмжаха в потайната сянка на дърветата, в смрадта на разрухата.

Осъзна, че той и майка му бяха сами. Ръката й трепереше.

Той усети това треперене… Защо? Нали тя беше по-голямата, по-силната, по-знаещата от него? Нима и тя долавяше тази смътна заплаха, това присягане откъм мрака, тази готова да скочи върху им, спотаила се долу злина? Нима пораствайки, човек не ставаше по-силен? Нима зрелостта не донасяше успокоение? Нима животът не предлагаше убежище? Нима не съществуваше цитадела от плът, достатъчно устойчива срещу заплахите на нощната тъма? Съмненията го попариха. Хладината на сладоледа полази отново в гърлото, в стомаха, в гръбнака, изстуди крайниците му; смрази го като вятър от миналогодишния декември.

Разбра, че всички хора са така; че всеки човек в себе си е сам. Едно единство, една единица от общността, но винаги уплашен. Както тук, сега, застанал на ръба. Ако речеше да изпищи, ако речеше да извика отчаяно за помощ, нима някой би могъл да помогне?

Мракът връхлиташе бърз, всепоглъщаш; в един титанически вледеняващ миг всичко ще свърши. Много преди зората, много преди полицаите с фенерчетата си да успеят да прорежат тъмнината, да стреснат пътеката, много преди хората с уплашени мозъци да му се притекат на помощ. Дори сега да бяха на петстотин метра от него — а той беше уверен, че помощта е някъде наблизо, — за три секунди чер от прилив може да се надигне, да отскубне десетте негови години и…

Тежката вълна на човешката самота се стовари върху разтрепераното му телце. И майка му беше самотна. Не можеше да се облегне на светостта на брака, на закрилата на семейната любов, не можеше да се уповава на конституцията на Съединените щати, нито на градската полиция, в този миг не можеше да се позове на никого освен на собственото си сърце, а в него сега нямаше друго освен безпомощно объркване и желание да се подчини на страха. Това беше личен проблем, който търсеше своето лично разрешение. Той също трябваше да приеме самотността си и да се оправя, както може.

Преглътна мъчително, прилепи се до нея. О, божичко, не позволявай тя да умре, примоли се той. Не ни прави нищо лошо. След един час татко ще се прибере от профсъюзното събрание и ако къщата е празна…

Майка му слизаше надолу по пътеката към прастарата джунгла. Гласът му потрепера:

— Мамо, нищо му няма на Дъг. На Дъг нищо му няма. Нищо му няма. На Дъг нищо му няма!

Гласът на майка му беше напрегнат, писклив:

— Винаги оттука минава. Забранила съм му, но тези проклети деца не слушат и пак минават оттука. Някоя нощ ще тръгне оттук и няма да излезе вече.

Няма да излезе вече. Това можеше да означава всичко. Скитници. Престъпници. Мрак. Злополука. И преди всичко — смърт!

Сам във вселената.

В света имаше милиони градчета като тяхното. Еднакво тъмни, самотни, изолирани, изпълнени със страхове и чудеса. Пискливите, фалшиви звуци на цигулката, това бе музиката на малките градчета, на малките градчета без много светлини, но с много сенки. О, тази бездънна, всепоглъщаща самотност. О, тези потайни, влажни дерета. Животът нощем там не беше друго освен ужас — нощем, когато здравомислие, брак, деца, щастие, всичко бе застрашено от безжалостния великан, наречен Смърт.

Майка му извиси глас в мрака.

— Дъ-ъ-г! Дъглас!

Внезапно и двамата разбраха, че нещо не е в ред.

Песента на щурците бе секнала.

Тишината беше пълна.

В живота си той не си спомняше тишина като тази. Тъй пълна. Защо спряха щурците? Защо? Поради какво? Никога дотогава не бяха спирали. Никога.

Освен ако… Ако…

Нещо щеше да се случи. Като че ли цялото дере напрягаше, сбираше черните си фибри, всмукваше сили от всички спящи околности, отблизо и далеч. От росните гори и долини, от вълнистите хълмове, където, вдигнали глава, кучетата виеха към светлата луна, отвсякъде наоколо тази голяма тишина се всмукваше към един център, чиято сърцевина бяха самите те. Още десет секунди, и нещо щеше да се случи: да се случи. Щурците се спотайваха безмълвни, звездите бяха тъй ниско, че още малко и можеше да ги докосне. Бяха безброй, горещи и ясни.

Тегнеше, тегнеше тишината. Тегнеше, тегнеше и напрежението. Ах, беше толкоз тъмно, всичко бе тъй отдалечено. О, божичко!

И тогава далеч отвъд дерето се чу:

— Ето ме, мамо! Идвам си, майко!

И пак отново прозвуча:

— Здравей, мамо! Идвам, мамо!

Разнесе се бързото топуркане на гуменки през дъното на дерето и три момчета се появиха устремени, разкикотени. Дъглас, Чък Удман и Джон Хъф, Затичани, разкикотени…

Звездите се свиха като стреснати рогчета на десет милиона охлюви.

Щурците запяха. Мракът отстъпи уплашен, смутен, разядосан. Отстъпи, отблъсна храната, защото го прекъснаха безцеремонно тъкмо като се канеше да се засити. И докато мракът се оттегляше като вълна от бряг, от нея излязоха три деца, заливащи се от смях.

— Здрасти, мамо! Здрасти, Том! Здравейте! Лъхна го на Дъглас. На пот, на трева, на мирис на дървета, на клони и на ручей.

— Млади човече, ти ще ядеш пердах, да си го зниеш — заяви майка му. Тя незабавно отпъди страха си. Том разбра, че тя никога и никому нямашеда го признае. Но този страх щеше да се таи в сърцето й всякога, тъй както вече се беше сврял в неговото сърце, завинаги.

Прибраха се у дома и в леглата, в късната лятна нощ, той се радваше, че Дъглас е жив. Много се радваше. За един миг беше си помислил…

Там някъде нататък, в неясната лунна далечина, над един виадукт надолу към равнината летеше влак и свиреше като бездомно металическо създание, безименно и запъхтяно. Обзет от тръпки, Том легна до брат си, заслуша се в свирката на този влак и се замисли за един свой братовчед, които бе живял далеч там в равнината, пресичана сега от забързания влак; един братовчед, който бе умрял от пневмония в една късна късна нощ преди много много години…

Вдъхна миризмата на легналия до него Дъг. В нея се криеше магия. Той спря да трепере.

— В две неща обаче съм сигурен, Дъг — прошепна той.

— Кои?

— Нощем е ужасно тъмно — това е едното.

— А другото?

— Дерето нощем не бива да е част от Машината за щастие на мистър Ауфман, ако изобщо я скалъпи.

Дъглас обмисли казаното.

— Я го кажи отново!

Млъкнаха. Ослушвайки се, изведнъж дочуха стъпки, които приближаваха по Улицата, под дърветата, стигнаха пред дома им, тръгнаха по пътечката. Ог леглото си майка им тихичко подвикна!

— Това е баща ни.

Той беше.

Късно през нощта на верандата Лио Ауфман съставяше един списък слепешком, в мрака, и често възклицаваше: „Ах!“, „Да, и това!“, когато се сещаше за още някоя подходяща съставка. Тогава мрежестата врата на къщата изпърха като нощна пеперуда.

— Ти ли си, Лина? — прошепна той.

Тя се настани до него на люлката, по нощница, не слаба, усмихна му се — не като нелюбено седемнайсетгодишно девойче, нито пък отпусната и дебела като нелюбима петдесетгодишна жена, а точно каквато трябваше да бъде — закръглена, стегната, като всяка истинска жена, на всякаква възраст, когато си я обичаш!

Беше чудесна. Тялото й постоянно съобразяваше, подобно на неговото, но по различен начин — тя оправяше децата, вмъкваше се преди Лио в стаята, за да нагоди настроението там според настроението, в което се намираше той. Мисловните й процеси никога не бяха самоцелни — мисли и действия преминаваха от ума в ръцете и от ръцете в ума в един такъв естествен и мирен кръговрат, който Лио не смееше, а и не знаеше как би могъл да изобрази на чертеж.

— Тая машина — обади се тя след време… - тя няма да ни трябва.

— На нас не — рече Лио, — ала понякога трябва да се помисли и за другите. Чудя се какво да наслагам в нея. Филми ли? Радио ли? Стереоскопични калейдоскопи? Всички тия неща, събрани в едно — та когато човек прекара ръка по тях, да се усмихне и да възкликне: „Виж, драги мой, ето това е щастие“.

Да, палеше се Лио, да измисля такава машинка, че каквото и да не му е наред на човека — и краката му да са мокри, й синузит да има, и леглото му да е неудобно, и в три през нощта от кошмари да се стряска, — тя да може да го прави щастлив; машинка, подобна на оная магическа солна мелница, която, хвърлена в океана, доставя непрестанно сол и превръща водата в саламура. Кой не би дал мило за драго, да произведе подобна машина? — Лио отправяше въпроса към света, към града, към жена си!

С тревожното си мълчание седналата на люлката до него Лина изказваше своето мнение.

Той също замълча, отметна глава и заслуша как съскат листата на бряста, разлюлени от вятъра.

— Да не забравя и този звук, и той трябва да влезе в машината, каза си Лио.

Миг след това и люлката на верандата, и самата веранда останаха самотни в мрака.

Дядо им се усмихваше в съня си.

Усетил усмивката и озадачен от нея, той се събуди. Остана да лежи кротко, ослуша се и си обясни тази усмивка.

Защото долови един звук, който бе много по-важен от песента на птиците и шумоленето на новите листа. Веднъж в годината той се пробуждаше по този начин и оставаше да лежи в очакване на оня звук, който оповестяваше истинското начало на лятото. А то започваше в утрина като тази, когато някой пансионер, някой племенник, братовчед, син или внук се появяваше долу на моравата и съпровождан от подрънкването на желязо, тръгваше през уханната лятна трева в постепенно смаляващи се квадрати — от север към изток и от юг към запад. Цветчета от детелина, по някое забравено слънчево глухарче, мравки, клечки, камъчета, изгорели фишеци от миналогодишния Четвърти юли, но най-вече чиста зеленина бликаха във висока струя от потракващата косачка. Хладна, мека струя; дядото си я представи как погъделичква нозете му, разведрява сгорещеното му лице, изпълва ноздрите му с всевечния аромат на едно ново годишно време, с обещанието, че всички ние, че всички ще поживеем още дванадесет месеца. Да благослови бог тревокосачката, помисли си той. Кой глупак е измислил годината да започва от първи януари? А, не — би трябвало да назначат човек, който да наблюдава тревата из милионите дворове и полянки в Илинойс, Охайо и Айова и в утринта, когато е достатъчно висока за косене, вместо веселби, свирки и викове да проехти една мощна, развихрена симфония от тревокосачки, които хрускат сочна трева от поляните. Вместо конфети и серпантини хората трябва да се пръскат с шепи трева в оня единствен през годината ден, който наистина олицетворява Началото!

Той изсумтя насмешливо над собственото си пустословие, пристъпи до прозореца, облегна се на рамката в меката слънчева светлина и както предполагаше, съзря един от пансионерите, млад вестникар на име Фористър, да довършва окосяването на един ред.

— Добрутро, мистър Споулдинг!

— Давай, Бил! — викна сърдечно дядото и след малко се озова долу, пред закуската, приготвена от бабата, ала прозорецът в нишата беше отворен, че докато яде, да чува потракването на косачката.

— Възвръща самочувствието тази косачка — обади се дядото. — Послушай я само как чудно бръмчи!

— Скоро и тя ще си изпее песента. — Бабата сложи на масата препълнена чиния с палачинки. — Изнамерили са някаква нова трева — тази сутрин Бил Фористър ще я сади — никога не се косяла. Не зная как я казват, растяла само толкова и нито милиметър по-високо.

Дядото я загледа втрещено.

— Шегите ти са много безвкусни.

— Иди да видиш. И ако искаш да знаеш — ядоса се бабата, — това го измисли Бил Фористър. Новата трева чака на туфи зад къщата. Просто се изкопават малки дупки на разстояние една от друга и тревата се засажда на групички. До края на годината новата трева изтребва старата, и вече не ти трябва никаква косачка.

Дядото не усети как изскочи от стола, профуча през коридора и се озова на външната врата. Бил Фористър остави машината си и се приближи усмихнат, замижал срещу слънцето.

— Вярно е — потвърди той. — Вчера купих тревата. Реших, докато съм в отпуска, да взема да ви я посадя.

— А мене защо никой не ме е попитал? Ливадата е моя! — викна дядото.

— Ами защото мислех, че ще се изненадате приятно, мистър Споулдинг.

— Е, да, но аз пък съм изненадан неприятно. Я ми покажи тая твоя проклета трева.

Изправиха се пред малките квадратни чимове от новата трева. Дядото я побутна подозрително с върха на обувката си.

— Прилича ми на най-обикновена нашенска трева. Сигурен ли си, че някой шегобиец не те е преметнал рано-рано, преди да си се разсънил?

— Виждал съм я да расте в Калифорния. Ей толкова висока става и повече не мърда. Устои ли на нашия климат, ще ни спести догодина всяка седмица да се разхождаме тука и да поддържаме проклетия треволяк остриган.

— Ето, в това е нещастието на вашето поколение — възкликна дядото. — Слушай, Бил, срам ме е заради тебе, и ти си ми бил журналист! Изхвърляте от тоя живот всичко, което е сложено в него, за да му дава вкус. Пестете ни времето, пестете ни труда — друго не знаете! — Той подритна презрително тревните чимове. — Когато остарееш като мене, тогава ще разбереш, че малките радости и малките неща струват повече от големите. Една разходка в пролетното утро е по-хубава от стокилометрово пътешествие с най-бързия автомобил и знаеш ли защо? Защото е наситена с аромати, изпълнена е с неща, които растат. Имаш достатъчно време да търсиш и да откриваш. Зная — сега вие сте по големите резултати, и не отричам — в това няма нищо лошо. Но човек като тебе, който работи във вестник, трябва да се оглежда и за дребните боровинки, докато бере едри дини. Ти се задоволяваш със скелета, аз пък се взирам за отпечатъци от пръсти; в това също няма нищо лошо. На тази възраст подобни неща тебе те отегчават, а пък аз се питам: дали не е така, защото просто не си се научил да ги цениш?

Ако оставим на вас, ще издадете закон за забрана на всички дребни занаяти, на всички дреболии. Ала, тогава няма да си оставите нищо, за което да се улавяте измежду големите неща, и ще видите дявола по пладне да си блъскате ума с какво да се захванете, за да не полудеете. Кажи ми, защо не оставите и природата да ви научи на нещо? Престригването на тревата и плевенето могат да се превърнат в начин на живот, сине мой.

Бил Фористър му се усмихваше благодушно.

— Зная — въздъхна дядото. — Много дрънкам.

— Да ви слушам за мен е истинско удоволствие.

— Тогава урокът продължава. Люляковите храсти струват повече от орхидеите. Глухарчето и кукувичата прежда — също! Защо ли? Защото те карат да се наведеш, поне за малко да обърнеш гръб на всички хора и на целия град, карат те да се поизпотиш и те смъкват долу до пръстта, където пак си спомняш, че имаш нос. А когато по този начин останеш сам със себе си, ти наистина идваш на себе си за известно време; останал сам, имаш възможност да обмислиш нещата из основи. Градинарството е най-хитрият начин да си пофилософствуваш скришом. Никой не се досеща, никой не те укорява, никой не те подозира, а ти си се потулил тук, един Платон сред божурите, един Сократ, който прекопава боровата си горичка. Човек, помъкнал чувал с тор по своята ливада, е същински Атлас, който оставя Земята да се върти с лекота на неговото рамо. Както каза веднъж Самуел Споулдинг, ескуайър, „Копай в земята, рови се в душата“. Превъртай тези остриета, Бил, и се къпи в пръските от Водоскока на младостта. Край на урока. Още повече, полезно е веднъж в годината да се похапне гостба от глухарчета.

— Кога за последен път сте вечеряли гостба отглухарчета, сър?

— Хайде сега, не се захващай с мене!

Бил подритна леко един от тревните чимове и кимна.

— Нека да ви дообясня за тревата. Расте толкова гъста, че с гаранция изтребва детелината и глухарчетата…

— Мили боже! Значи догодина — край на виното от глухарчета! Значи край на пчелите в нашия двор! Ти, сине, сигурно си полудял! Слушай, колко плати за всичко това?

— По долар на чим. Купих десет чима, за да ви изненадам радостно.

Дядото бръкна в джоба си, измъкна старата дълбока кесия, откопча сребърната закопчалка и извади три банкноти по пет долара.

— Бил, ти удари печалба от цели пет долара с тази сделка. Сега искам да изхвърлиш този товар от безчовечна трева в дерето, на боклука — все ми е едно къде, но те умолявам кротко и хрисимо - не я засаждай в моя двор. Желанието ти е било наистина благородно, ама си мисля, че понеже съм вече на преклонна възраст, първо ще трябва да се слуша моята воля.

— Разбирам, сър — откликна Бил и с неохота мушна парите в джоба си.

— Не се отчайвай, Бил, ще засадиш тревата подир някоя година. Още на другия ден, щом умра, Бил, разрешавам ти да одереш цялата тая ливада. Кажи, ще почакаш ли още пет-шест години стария дърдорко да хвърли петалите, а?

— Като нищо — отвърна Бил.

— В тревокосачката се крие нещо, което не знам как да ти обясня, но за мен този е най-прелестният звук на света, най-свежият звук на сезона, звукът на лятото, и ако той изчезне, ужасно ще ми липсва, ще ми липсва и мирисът на окосената трева.

Бил се наведе и вдигна един чим.

— Хайде, поемам към дерето.

— Ти си един добър, разумен младеж и от тебе ще излезе блестящ и проницателен репортьор — заяви дядото, помагайки му да се натовари. — Това да си го знаеш от мене!

Утринта се изтърколи, настъпи пладне, дядото се прибра в стаята си подир обяда, прочете малко от пасторалните стихотворения на Уитиър и се унесе в здрав и дълбок сън. Събуди се в три, когато слънцето струеше през прозорците ярко и бодро. Остана да лежи и с изненада долови старите, познатите, незабравимите звуци.

— Я гледай — каза си той — някой работи с косачката! Че нали тази сутрин окосиха ливадата?

Ослуша се пак. Да, да, не се беше излъгал — неспирното, монотонно потракване се разнасяше наоколо — нагоре, надолу, нагоре, надолу.

Наведе се през прозореца и възкликна: — Я гледай, Бил. Бил Фористър, какво правиш там? Да не си слънчасал? Нали вече окоси ливадата?

Бил вдигна поглед, усмихна се и му махна.

— Зная! Пропуснал съм някои места!

И докато дядото се излежаваше в леглото през следващите пет минути усмихнат и блажено отпуснат, Бил Фористър косеше ливадата от север към запад, после към юг и накрая, закрит от буйния зелен водоскок, пое към изток.