Вино от глухарчета

Новото утро бе утро без гъсеници.

Светът, изпълнен до пръсване с мъничките вързопчета от черно-кафява козинка, запътени към зеления листак и трепетните остриета на тревите, изведнъж се изпразни. Звукът, а то едва ли беше звук — потупването от милиардите стъпки на гъсениците, които шаваха в своя собствен свят, секна. Том, който уж се хвалеше, че можел да долавя този звук, колкото и да бил потаен, сега оглеждаше с почуда града, където не помръдваше ни едно лакомство за птичките. А и цикадите, и те бяха замлъкнали.

Сетне в тишината се понесе звучна шумоляща въздишка и се разбра защо ги няма гъсениците и защо се бяха умълчали цикадите. Летен дъжд.

Дъждът започна леко като ласка. Дъждът се усили и заплющя. Плочниците и покривите заехтяха като огромни рояли.

Горе, в стаята си, приютен отново под покрив, Дъглас, който лежеше като снежна пряспа на своето легло, извърна глава, отвори очи, за да погледа свежото разхладено небе и бавно, много бавно протегна пръстикъм жълтия евтин бележник и жълтия химически молив, марка „Тикондърога“.

Невероятна суматоха около едно посрещане. Възторжени възгласи. Стаи, претъпкани с пансионери и съседи, поканени на следобеден чай. Пристигнала бе една леля, наричаше се Роза, гласът й се носеше като петльово кукуригане над всички останали и човек си я представяше самата нея лъчезарна и едра като парникова роза, достойна за името си, запълваща с присъствието си всяка стая, в която се появеше. Но в този миг нито гласът, нито бъркотията привличаха Дъглас. Дошъл бе от своя дом и се бе спрял пред вратата на бабината си кухия в мига, в който баба му се беше измъкнала от кудкудякането в гостната, шмугнала се беше в своето царство и започваше да приготвя вечерята. Видя го там, отвори му мрежестата врата, целуна го по челото, вдигна русите му коси от очите, огледа лицето му, да види дали болестта си е отишла и като се увери, че е изчезнала безследно, зае се отново да готви и взе да си тананика.

Бабо, неведнъж му се бе искало да я запита, кажи ми, оттук ли води началото си този свят? Защото къде другаде би могъл да се зароди освен в място като това? Без съмнение кухнята бе центърът на сътворението, всичко се въртеше около кухнята; тя беше фронтонът, на който се крепеше храмът.

Той стисна очи, за да даде воля на обонянието, и вдъхна дълбоко. Пристъпи сред пъклените изпарения и внезапните бакпулверови снежни вихрушки в тоя чудотворен климат, където неговата баба — с отблясъците на далечна Индия в очите и с две стегнати, топли ярки в корсажа, баба му с хилядата ръце, месеше, разбиваше, мелеше, мачкаше, белеше, увиваше, посоляваше, разбъркваше, точеше…

Опипом той стигна до вратата на килера. Откъм гостната се плисна вълна от смях, чу се подрънкване на чаени чаши. Но той продължи да пристъпва в хладния зеленикав подводен мрак, пропит с ухание на диви джанки, а над главата му се носеше мирис на розови банани, които зрееха безшумно и го гладеха по главата. Мушици-винарки жужаха гневно край шишето с оцет и край ушите му.

Дъглас отвори очи. Видя хлябове, готови да бъдат нарязани на филии топли летни облаци, пухкави гевречета, наредени като обръчи от някоя детска игра, която се яде. Устата му се напълни със слюнки.

Тук, в синьо-сенчестата страна на къщата, където кленовият листак ромонеше с шепот на изворна струя в топлия вятър по прозорците, Дъглас се зачете в надписите по бурканчетата с подправки.

— Как да му се отблагодаря на мистър Джоунъс за онова, което стори за мен, запита се Дъглас? Как да се отблагодаря, да му се отплатя? Не, няма как, това не е възможно. За подобно добро не можеш да се отплатиш. Е, и тогава какво ми остава? Какво? Ще се опитам аз от своя страна да сторя същото за някой друг, каза си той, да предам неговата добрина на някой друг. За да се поддържа веригата в движение. Огледай се и стори добро другиму. Това е единственият начин…

— Лютив пипер кейен, джоджен, кимион… Имена на древни и легендарни градове, през които благоуханните урагани профучаваха и отминаваха нататък.

Разклати бурканчето с карамфилови зърна, донесени от оня черен континент, където дечурлига с цвета на лъскав бронз ги разпиляват върху млечния мрамор — и си играят с тях вместо с камъчета.

Погледът му се спря върху надписа на едно бурканче и той усети как пак се връща в оня необикновен ден през това лято, когато се бе вгледал в заобикалящия го свят и изведнъж бе осъзнал, че се намира в неговия център.

На буркана беше написано „за подслада“.

Обзе го радост, че е предпочел да оживее. За подслада! Какво прелестно название за този букет от ароматни подправки, сладко размесени в бурканчето с бяло капаче. Какъв чудесен човек ще да е бил оня, съчинил това название. С весел смях на уста, с припрени ръце той е набрал в букет природните наслади, наблъскал ги е в този буркан, а сетне е надраскал с едри букви гръмогласното „за подслада“! Защото дори самият звук на думата те отърколва в росни уханни ливади, по които весело препускат кестеняви кобили, а от муцуните им висят мустаци от трева, кара те да усещаш, че мушкаш глава във ведрото с прясна вода, тъй надълбоко, сякаш морето връхлита в ушите ти. За подслада! Отмести ръка към друго бурканче — „за разяждане“.

— Какво приготвя баба за вечеря? — разнесе се гласът на леля Роза откъм истинския свят, в следобедната гостна.

— Това едва ли някой би могъл да каже — обади се дядо му, завърнал се от работа по-рано от друг път, за да се занимае с това огромно цвете, — никой не знае, докато не седнем край масата. Вечно ни държи в неведение, вечно сме в напрежение.

— Е да, но аз пък обичам да знам предварително какво ще вечерям — викна леля Роза и се разсмя. Висулките на полилея в гостната звъннаха възмутени.

Дъглас се мушна още по-навътре в мрака на килера.

— За разяждане… добре е измислено. Босилек също. И бетел. Лютиво чушле. Къри, Разкошно. Обаче това „За разяждане“, това „разяждане“ най ми харесва.

Облъхвана от топлите воали на парата, баба му влизаше и излизаше, после отново кръстосваше със захлупени съдове от кухнята до трапезата, а сбраните около масата чакаха мълчаливо. Никой не смееше да открехне капака и да надникне в покритите гостби. Най-сетне баба му седна, дядо му прочете молитвата и незабавно подир това сребърните капаци отхвърчаха във въздуха като ято скакалци.

Когато устата на всички бяха препълнени с чудесии, баба му се облегна на стола и запита:

— Е, кажете сега, вкусно ли е?

И роднините, включително леля Роза и пансионерите, чиито зъби в този момент бяха направо сладостно циментирани, се изправиха пред неразрешима дилема. Да проговорят и да развалят магията, или да продължат да дъвчат и да оставят тази божествена амброзия да се стопява, да се преобразява в неописуема наслада, изпълваща устата им. Изглеждаха тъй, сякаш ей сега ще се разплачат или ще се разсмеят пред жестоката дилема. Изглеждаха доброволно обречени да не мръднат вече оттук, безразлични към пожари и земетресения, към изстрели на улицата, клане на младенци на двора — тъй бяха замаяни от благоуханията и обещанията за безсмъртие. В миг като този злодеите ставаха невинни каещи се под влиянието на нежните подправки, на сладката целина, на пищните коренища. Очите жадно преминаваха над снежното поле, осеяно с фрикасета, мишмаши, задушена бамя, яхния от зелена царевица, фасул и свинско, риба, печена с лук, различни рагута. Единственият звук наоколо бе някакво праисторическо клокочене откъм кухнята и потракването на вилиците по чиниите, потракване, което отмерваше секунди вместо часове.

Тогава леля Роза призова своята неукротима енергия и здраве, и мощ, пое си дълбоко дъх и като вдигна вилицата във въздуха, впи поглед в загадъчното, набучено на нея късче и викна с пълен глас:

— О, храната е наистина вкусна. Но все пак какво е това нещо, което ядем?

Лимонадата спря да бълбука в заледените чаши, вилиците престанаха да святкат във въздуха и се отпуснаха на масата.

Дъглао отправи към леля си Роза поглед, какъвто простреляната сърна хвърля на ловеца, преди да се е строполила мъртва. Болезнена изненада се изписа по всички околии лица. Храната говори сама за себе си, не е ли така? Тя отъждествява своята собствена философия, тя сама пита и сама отговаря на своите въпроси. Не беше ли достатъчно, че и кръвта, и тялото оставаха докрай задоволени от този миг на ритуалност и екзотични благовония?

— Изглежда — провикна се отново леля Роза, никой не е чул моя въпрос.

Накрая баба му открехна устни дотолкова, че да процеди през тях своя отговор.

Нарекла съм го „специалитет за четвъртък“. Редовно го поднасям.

Това беше чиста лъжа.

През всичките тия години не се бе случвало едно ястие да се повтори два пъти. От морето ли идваха продуктите на това блюдо? Дали месото на следващото беше от птица, летяла в синьото небе? Плаваща или летяща беше съставката на ястието, кръв или хлорофил бяха поддържали живота й, сама ли се бе движила, или беше стояла обездвижена от корени под лъчите на слънцето? Това не го знаеше никой. И никой не питаше. Никой не искаше да знае.

Най-многото, което правеха, бе да се спрат пред вратата на кухнята и да погледат екплозиите, предизвикани от бакпулвера, да се порадват на трясъците, трополенето и блъскането като от пощуряла работилница, сред която баба му се взираше наоколо невиждаща и даваше воля на ръцете си сами да се разпореждат сред купищата тенджери и тигани.

Осъзнаваше ли тя своята дарба? Едва ли. Когато я попитваха как готви, баба му се вглеждаше в ръцете си, които някакъв славен инстинкт напътствуваше в изкуството им и те ту се обвиваха в брашно, ту тършуваха из вътрешностите на изтърбушените пуйки, да напипат тяхната птича душа. Очите й примигваха зад очилата, четиридесет години опушвани от дима на пещта, напръскани с пипери и подправки и тъй помътени, че понякога недовиждайки, поръсваше с нишесте крехките стейкове, невероятно крехките сочни стейкове! Друг път пък изпущаше кайсии в хамурите с кайма, извършваше кръстосано опрашване на меса, билки, плодове и зеленчуци — без всякакво предубеждение, без никаква почит към рецепти или традиции, водена единствено от мисълта в решителния час, в мига на поднасянето, устата да се напълват със слюнка, кръвта да се развихря в ответ. С две думи, нейните ръце — също като ръцете на прабабата преди нея, бяха бабината загадка, наслада и смисъл на живота. Оглеждаше ги с удивление, ала им позволяваше да си живеят тъй, както на тях самите им се иска.

И ето че сега за пръв път от незапомнени години, изведнъж се явява едно диване, един многознайко, едва ли не един лабораторен изследовател и се осмелява да се развика там, където мълчанието се смяташе за чисто злато.

— Ясно, ясно, но какво точно слагаш в този твой „специалитет за четвъртък“?

— Ами по-добре ти ми кажи на каква ти прилича — уклончиво отвърна баба.

Деля Роза помириса мръвката на вилицата.

— Говеждо ли е, или е агнешко? Джинджифил май че има — или не, по-скоро Ще е кимион. Соус от шунка, да. Боровинки — нали? И трохи от бисквити. Лук? И бадеми!

Точно това е — потвърди баба. — Кой иска още?

Настъпи суматоха, разхлопаха се чинии, протегна се гора от ръце, всички заговориха в един глас с надеждата да удавят богохулните думи, а от всички най-много викаше Дъглас и най-буйно махаше с ръце. Ала по лицата им се четеше страхът, че светът им ще рухне, че щастието им е заплашено от грозна опасност. Защото всички те бяха привилегировани членове на едно домакинство, които захвърляха и работа, и игра в мига, в който първите звуци на звънеца в коридора ги сбираха край масата. От незапомнени години насам появяването им в трапезарията се съпровождаше от неистово припряно стържене на столове по пода, докато ръцете им разгъваха салфетките в бели вълни и се присягаха към приборите, като че бяха терзани от глад в единични килии и бяха копнели за призива, за да хукнат надолу по стълбите, разтиквайки околните с лакти, и да се струпат край масата. Сега приказваха гръмогласно, разказваха безвкусни смешки и поглеждаха скритом към леля Роза, сякаш в пищната й пазва се криеше бомба, която тиктакаше неумолимо и възвестяваше тяхната гибел.

А леля Роза, най-сетне осъзнала, че мълчанието е злато си насипа три пъти последователно от неизвестната храна и бързо се качи в своята стая, да си разхлаби корсета.

— Ах, бабо — викна леля Роза, когато пак се появи долу. — Я погледни на какво ти прилича кухнята! Такъв хаос не съм виждала. Бутилки, чинии, кутии — всичко едно върху друго, нито един етикет не си е на мястото, да се чуди човек как се оправяш. Няма да си простя, ако не ти помогна да поразтребим, докато съм ви на гости. Позволи ми — запретвам ръкави!

— А, не, благодаря ти много — възпротиви се бабата.

Дъглас дочу разговора през стената на библиотеката и сърцето му се разтуптя.

— Ама тук е като в същинска турска баня! — ядоса се леля Роза. — Отварям прозорците и вдигам пердетата, че да се вижда какво правим.

— Светлината ми вреди на очите — каза бабата.

— Ето я метлата. Ще измия съдовете и ще ги подредя. Решила съм да ти помогна, затова не говори!

— По-добре върви да си почиваш — отклони я бабата.

— Но защо, бабче, помисли си само как ще ти се улесни готвенето. Ти си чудесна готвачка, така е, а щом си тъй сръчна сред такава бъркотия — невиждана бъркотия, — представяш ли си какво ще е, когато всяко нещо се сложи на истинското му място?

— Не съм се и сещала… — започна бабата.

— Ами сети се, тогава. Известно е, че съвременните кухненски методи улесняват готвенето с десет до петнайсет процента. Твоите мъже тука и без това се тъпчат като същинаки прасета на трапезата. А през другата седмица по това време направо ще измират като мухи от преяждане. Храната ще е толкова красива и вкусва, че ножовете и вилиците им ще пощуреят.

— Сериозно ли ми говориш? — бабата започна да проявява интерес.

— Ах, бабичко, не се предавай! — прошепна Дъглас през стената на библиотеката.

Ала за негов ужас той чу как двете се хващат да метат и да бършат, да изхвърлят полупразни торбички, да лепят нови етикети по бурканите, да редят чинии, канчета и тигани в чекмеджета, стояли празни от години насам. Дори ножовете, които дотогава лежаха като улов от сребристи риби по масите, дори и тях подредиха в кутии.

Зад Дъглас стоеше дядо му и той също се закова и остана заслушан близо пет минути. Сетне смутено почеса брадичка и каза:

— Сега като се позамислих, виждам, че в тази кухня наистина цареше страшна бъркотия. Трябваше да се разтреби — това е ясно. И ако онова, което леля Роза твърди, излезе вярно, Дъг, моето момче, утре вечерята ни ще бъде едно необикновено преживяване.

— Сигурно, дядо — кимна Дъглас. — Едно необикновено преживяване.

— Това пък какво е? — запита бабата.

Леля Роза измъкна някакъв опакован подарък иззад гърба си.

Бабата го отвори.

— Готварска книга! — възкликна тя изумено. Пусна я на масата. — Не ми е нужна! — — Щипка от това, шепичка от онова, чашка от другото — цял живот все тъй съм готвила…

— Ще ти помогна да напазаруваме — обеща леля Роза. — И понеже заговорихме, сега ти виждам очилата, бабо. Значи от толкова години насам ти се взираш през тези мътни очила с изподраскани стъкла, с изкривени рамки?! Чудя се как си намираш пътя и как не си паднала в чувала с брашното. — Хайде — веднага отиваме за нови очила.

И наистина тръгнаха, бабата, обхваната от изумление, стиснала се за лакътя на Роза — тръгнаха и се скриха в летния следобед.

Върнаха се с продукти, а бабата беше е нови очила и с нова прическа. Приличаше на човек, гонен безмилостно из целия град. Едва си поемаше дъх, когато леля Роза й помогна да влезе в къщи.

— Ето ни пак тука, бабо. И всяко нещо си е там, където му е мястото. А освен това вече можеш и да виждаш!

— Тръгвай, Дъг — подкани го дядо му. — Върви да се поразходим малко, че да огладнеем. Това ще бъде историческа вечер. Ако не е най-вкусната, вечеря, приготвяна до днес, ще си изям жилетката!

Часът за вечеря.

Усмивките се смъкнаха от лицата. След като дъвка едка мръвка цели три минути, Дъглас се престори, че си трие устата, и я изплю в салфетката. Видя как Том и баща му сториха същото. Другите мачкаха храната е вилиците, чертаеха пътища и фигурки, правеха цели рисунки в гъстия сос, вдигаха замъци от картофи и тайничко бутаха късчета месо в устата на кучето.

Дядо им стана от масата пръв.

— Просто преядох — извини се той.

Всички пансионери бледнееха и мълчаха. Бабата човъркаше нервно из своята чиния.

— Великолепна вечеря, нали? — обръщаше към всички поотделно леля Роза. — И сготвена цял половин час по-рано от друг път!

Но останалите си представяха, че подир неделята идва понеделник, - след понеделника — вторник, и тъй нататък, проточваше се цяла една безкрайна седмица от безрадостни закуски, тъжни обеди и погребални вечери. Скоро трапезарията се опразни. Пансионерите се спотайваха омърлушени по стаите.

Бабата се затътра към кухнята бавно, като ударена от гръм.

— Струва ми се, че това вече надминава всякакви граници! — заяви дядото. Отиде до подножието на стълбището и викна нагоре в прашния залез: — Хей, я слизайте всички тука!

Пансионерите си шушукаха поверително, сбрани и заключени в здрачната библиотека. Дядото поднасяше пред всеки една жокейска шапка. „За спасение на погибающи“ — обясняваше той. Сетне сложи тежко ръка на рамото на Дъглас и му каза:

— Слушай, момчето ми, възлагаме ти една много отговорна задача. Гледай сега… — И той зашепна в ухото му, облъхвайки го с топлия си дружелюбен дъх.

В следобеда на другия ден Дъглас издебна леля Роза сама в градината, където бе отишла да бере цветя.

— Лельо Роза — рече той с умислено лице, — хайде, искаш ли да те заведа на разходка, още сега? Ще ти покажа дерето с пеперудите — минава се оттука надолу. Искаш ли?

Двамата обиколиха целия град. Дъглас поддържаше разговора припряно, нервно, не смееше да я погледне и непрестанно се ослушваше да чуе колко отброява часовникът на съда.

Като се връщаха към дома, под топлите лети и брястове леля Роза изведнъж хлъцна и се улови за гърлото.

Защото пред къщата им, на най-долното стъпало на предната веранда, се мъдреше багажът й, стегнат, и подреден. Отгоре, върху един от куфарите, потрепваше от летния бриз и се розовееше билет за влак.

Пансионерите, десет на брой, седяха вдървено на верандата. Дядото, като някой кондуктор на влак, като кмет, като верен приятел, тържествено слезе по стъпалата.

— Роза — обърна се той към нея, хвана ръката й и я разтърси нагоре-надолу, — имам да ти кажа, нещо.

— Каквое то? — запита леля Роза.

— Лельо Роза — викна дядото-. — На добър път!

Чуха влакът да се изнизва в късния следобеден час. Верандата беше празна, багажа го нямаше, стаята на леля Роза-беше свободна. В библиотеката дядото се се присегна зад томчето със стихове от Едгар Алъи По и усмихнат извади оттам шишенце от лекарство.

Бабата се прибра у дома след самотното пазаруване из града.

— Къде е леля Роза?

— Сбогувахме се с нея на гарата — обясни дядото. — Плакахме всички. Не й се тръгваше, но ти изпрати много здраве и каза, че пак щяла да дойде — подир дванайсет години. — Дядото измъкна тежкия си златен часовник. — А сега предлагам да се съберем в библиотеката и да му пийнем по чашка шери, докато баба измайстори едно от нейните главозамайващи пиршества.

Бабата припна към кухнята.

Бъбреха, смееха се и се ослушваха — пансионерите, дядото и Дъглас, и към тях се понесоха тихите звуци откъм кухнята. Когато бабата удари звънеца, втурнаха се вкупом към трапезарията, блъскаха се кой да влезе пръв.

Всеки налапа огромен залък.

Бабата наблюдаваше изражението на пансионерите. Като втрещени те се взираха в чиниите си, ръцете им, безсилно отпуснати на скута, храната изстиваше несдъвкана, в устата им.

— Загубила съм го — извика бабата. — Загубила съм си умението … И започна да плаче.

Стана и залитна към чисто подредената си кухня, а пръстите й се мърдаха безплодно.

Пансионерите си легнаха гладни.

Дъглас чу часовника на съда да отброява десет и половина, единадесет, после среднощ, чу квартирантите да се въртят в леглата, като че прилив припляскваше под озарения от луната покрив на големия дом. Знаеше, че всички до един са будни, замислени и натъжени. Мина време и изведнъж той седна в леглото. Взе да се усмихва на стената, на огледалото. Видя се да се смее, когато отваряше вратата и се промъкваше надолу по стълбите. Гостната беше тъмна и миришеше на старост и на самота. Затаи дъх.

Повъртя се из кухнята, постоя в очакване.

После започна да действува.

Измъкна баклулвера от красивата му нова кутийка и го изсипа в една вехта торба от брашно — там, където бе стоял открай време. Изтърси бялото брашно в едно старо глинено гърне. Извади захарта от металическия буркан с надпис „Захар“ и я разсипа в няколко малки, познати кутийки, надписани с имена на подправки, на прибори и канапи. Наслага зърната там, където бяха седели, откакто ги знаеше, разпилени по дъната на няколко чекмеджета.

Смъкна чиниите, ножовете, вилиците и лъжиците и ги струпа обратно по масите.

Откри новите очила на баба си върху полицата над камината в гостната и ги скри в килера. Накладе голям огън в старата печка за дърва със страниците от готварската инига. Към един часа след полунощ буен пламък забуча в черните кюнци, такъв пламък, че всички в къщата, дори и заспалите, се стреснаха от сън. Той чу бабините си чехли да се тътрузят надолу по стълбата в преддверието. Тя се появи в кухнята и стреснато присви очи пред бъркотията, настъпила там. Дъглас се тулеше зад вратата на килера.

В един и половина на тази черна лятна нощ вкусните аромати от кухнята се понесоха по ветровитите коридори на къщата. Един по един надолу по стълбата започнаха да се промъкват пансионерите — жените е ролки на косите, мъжете по хавлии, да пристъпват на пръсти и да надничат в кухнята — кухнята, осветена единствено от буйните пламъци на съскащата печка. И ето там, в черната кухня, в два след полунощ на топлата лятна нощ, бабата се носеше като същинско привидение сред трясъци и блъскане, отново полусляпа, с пръсти, които посягаха инстинктивно в мрака и ръсеха облаци от подправки над врящите тенджери и къкрещите чайници, а лицето й, осветено от огъня, сияеше румено, загадъчно и омайващо, докато тя приготвяше, разбъркваше и отливаше божествените ястия.

Тихичко и безшумно пансионерите постлаха най-хубавата ленена покривка, наредиха блестящите сребърни прибори и запалиха свещи, за да не блести електричеството и да не развали магията.

Дядото, прибирайки се у дома след нощното дежурство в печатницата, остана смаян, като чу някой да чете молитва в сгряната от свещи трапезария.

Ами храната? Месото беше с пикантни подправки, сосовете лютяха от къри, зеленчуците бяха облени е масло, бисквитите лепнеха от бистрия мед; всичко беше ужасно вкусно, сочно и тъй невероятно освежително, че над трапезата се понесе някакво тихо мучене, сякаш прегладняло стадо вилнееше по поляна със сочна детелина. Всички до един благославяха радостно, че са в широките си нощни одежди.

В три и половина в неделната сутрин в дома, затоплен от вкусната изядена храна и дружелюбното настроение, дядото се вдигна от стола и тържествено разпери ръце. От библиотеката той измъкна томче от Шекспир. Постави го на табла, която поднесе на своята съпруга.

— Мила бабичко — рече той, — ще те помоля утре за вечеря да ни приготвиш този чудесен том. Уверен съм, а знам и другите вярват, че когато го сложиш на трапезата ни утре вечерта, той ще бъде крехък, сочен, препечен и вкусен като ароматни гърди на охранен есенен фазан.

Бабата взе книгата в ръце и радостно захлипа.

Застояха се чак до разсъмване, похапнаха някакъв лек десерт, почерпиха се с вино от онези диви цветя, които растяха на полянката в двора, а после, когато първите пилета се вдигнаха от сън и слънцето се зададе по източното небе, всички се измъкнаха нагоре. Дъглас се вслушваше в пукота на изстиващата кухненска печка. Чу как баба му си ляга. Вехтошарю, призова го той, скъпи мистър Джоунъс, където и да сте сега, знайте, че сте получили моята благодарност, знайте, че съм ви се отплатил. Предадох добрината ви на другите, сполучих — уверен съм, че продължих вашето дело… Заспа и започна да сънув а.

В съня му звънецът биеше и всички вкупом, с радостни възгласи се втурваха надолу да закусват.

А после най-неочаквано лятото свърши.

За пръв път го разбра, като отиваше към центъра. Том го сграбчи за ръката, хлъцна и посоча към витрината на магазина, където всичко, което се продаваше, струваше по десет цента. Застанаха пред нея като заковани, защото там, подредени, спретнати, невинни и ужасяващи, се мъдреха предмети от някакъв друг свят.

— Моливи, Дъглас, десет хиляди моливи!

— Ах, дявол да го вземе!

Бележници, тефтерчета, тетрадки, гуми, водни бои, линеали, компаси, сто хиляди все такива неща!

— Не гледай нататък, може да излезе мираж.

— Да, да — мираж! — отчаяно изохка Том. — Училище. Училището ни чака! Защо, кажи ми ти, защо тези витрини показват такива неща много преди края на лятото? Развалят ти половината ваканция!

Върнаха се в къщи и завариха дядо си сам на прегорялата, олисяла ливада да бере последните глухарчета. Заеха се да му помагат мълчаливо, но по едно време Дъглас, приведен в собствената си сянка, се обади:

— Том, как мислиш, щом тази година измина така, другата каква ще бъде — по-хубава ли, или по-лоша?

— Откъде да знам? — Том се опита да изсвири нещо на стебло от глухарче. — Не аз съм го майсторил този свят. — Позамисли се и додаде: — Макар понякога да ми се струва, че аз съм го създал. — И гои плюна щастливо.

— Имам едно предчувствие — обади се Дъглас.

— Какво е то?

— Идущата година ще бъде още по-чудесна, дните ще са по-светли, нощите по-дълги и по-черни, повече хора ще измрат, повече бебета ще се родят, а центъра на всичко ще бъда аз!

— Ти и още два милиарда други като тебе, Дъг, недей забравя.

— В ден като днешния — прошепна Дъглас, - чувствам, че ще бъда само и единствено… аз!

— Ако ти потрябва помощ — засмя се Том, - викни, и ще се притека.

— Че какво може да помогне едно десетгодишно братче?

— Десетгодишното братче догодина ще е на единайсет. Всяка сутрин ще развивам света като гумената вътрешност на топка за голф, а вечер ще го навивам отново. Ако ме помолиш, може и да ти покажа как се прави…

— Ти си полудял.

— Такъв съм бил — Том кръстоса очи, изплези език — и такъв ще си остана!

Дъглас се изкиска. Слязоха в мазето с дядо си и докато той отделяше цветенцата от стеблата, те се вгледаха в цялото изминало лято, подредено по полиците и пробляскващо в неподвижни потоци — в бутилките с вино от глухарчета. Номерирани от едно до деветдесет и някое, шишетата от доматен сок, почти всичките вече напълнени, грееха в здрача на избата, по бутилка за всеки преживян летен ден.

— Ех, какъв чудесен начин да се съхранят юни, юли и август. Гениална работа.

Дядо им вдигна глава, позамисли се над думите и се усмихна.

— Във всеки случай по-умно, отколкото да скътваш разни неща на тавана и там да ги забравяш завинаги. Така поне можеш посред зима за миг или два отново да преживееш летния ден, а изпразнят ли се бутилките, тогава вече лятото си е отишло наистина, не е оставило подире си нищо, над което да се вайкаш, никакви сантиментални парцалаци, над които да се препъваш през следващите четирийсет години. Чисто, бездимно, полезно — това е то, виното от лухарчета.

Момчетата оглеждаха подредените бутилки.

— Ето го първия ден на лятото.

Това е денят на новите гуменки.

— Вярно! А ето и Зелената машина!

— Прахоляк от стадо бизони и Чин Лин Су!

— Врачката Таро! Самотника!

— Това лято не се е свършило — заяви Том. — И никога няма да свърши. Защото аз завинаги ще помня всичко, което се е случило през всеки един ден на тази година.

— Ами, уви, свърши се, преди още да е започнало — обади се дядо им, който развинтваше винарската преса. — Не помня нищо освен някаква си нова трева, която не трябвало да се коси.

— Шегуваш ли се?

— Не, драга мои, не, Дъг и Том, с годините дните започват да се сливат… не можеш да ги различиш един от друг…

— Нищо подобно! — ядоса се Том. — В понеделник карах летни кънки в Електрическия парк, във вторник ядох шоколадова торта, в сряда цамбурнах в реката, в четвъртък се строполясах от една лозница, какво ли не се случи през тази седмица! А днеска, днешния ден ще го запомня с това, че листата са започнали да червенеят и да жълтеят. Скоро ще се настелят по ливадата и ще започнем да скачаме върху купчините от листа и да ги палим. Днешния ден ще го помня завинаги! Никога няма да гозабравя, сигурен съм!

Дядо им погледна през прозорчето на избата към дърветата, които се поклащаха от хладния вятър.

— Разбира се, че няма, Том — успокои го той. — Няма, разбира се.

И те се измъкнаха от меката лъчезарност на виното от глухарчета и се качиха горе, за да изпълнят един от последните ритуали на лятото, защото чувствуваха, че е настъпил последният му ден, последната му нощ. Като започна да се здрачава, те осъзнаха, че през изминалите две или три вечери верандите бяха започнали да се опразват много по-рано. Въздухът ухаеше някак си по-различно, по-остро и баба им бе започнала да предлага горещо кафе вместо леден чай; широко разтворените, големи еркерни прозорци с бели пердета, стояха затворени; студеното печено отстъпваше мястото си на задушеното телешко. Комарите бяха избягали от верандата, а щом и те напускаха бойното поле, войната с времето значи бе вече загубена и не оставаше друго, освен и хората да се оттеглят.

Том, Дъглас и дядо им сега стояха там, където бяха застанали преди три месеца — а нима не беше преди цели три века? — на тази предна веранда, която проскърцваше като кораб, отпуснат в нощна дрямка сред усилваща се буря, и започнаха да душат въздуха. Момчетата чувствуваха, че костите им са сега като от тебешир и слонова кост, а не като от зелени ментови пръчки и захарни клечки, както в началото на лятото. Ала новият мраз стигна първо до скелета на дядо им, присегна се като ръка на грубиян, която блъска пожълтелите басови клавиши па пианото в трапезарията.

И както се върти стрелката на компаса, тъй се извърна и дядо им в посока на севера.

— Струва ми се — заяви той, — че повече май няма да можем да излизаме тука.

Тримата откачиха веригите от халките на тавана и отнесоха люлката като изгнил ковчег обратно в гаража, сподиряни от вихрушката на първите сухи листа. Чуха как баба им подклажда камината в библиотеката. Прозорците издрънчаха под внезапния порив на вятъра.

Дъглас, който прекарваше последната си нощ в купола на кулата, написа в своето тефтерче:

„Всичко сега тръгва в обратен ред. Като на някои сутрешни кинопрожекции, когато героят изскача от водата върху трамплина. Щом дойде септември, затварят се прозорците, дотогава отворени, събуват се гуменките, нахлузват се тежките обувки, изхлузени през миналия юни. Хората си влизат по домовете като кукувици в часовник. Допреди миг верандите са пълни, на всяка са се скупчили по трийсет души. В следващия вратите се затръшкват, разговорите секват, а от дърветата лудо заваляват листа.“

Той погледна от високия прозорец към околността, където щурците бяха разпръснати като сушени смокини по коритата на потоците, към небето, където птиците скоро, щяха да свърнат на юг, съпровождани от крясъка на есенния гмурец, небето, в което дърветата скоро щяха да се извисят като грамадни запалени факли на фона на стоманените облаци. Оттатък в полята той надушваше как тиквите зреят и мамят към себе си ножа да изреже в тях триъгълното око на фенера, за да пламнат вътре пърлещите свещи. Първите димни воали вече се раздипляха от някои комини, а търкането на желязо о желязо подсказваше, че в някои мазета потичат черните реки на въглищата и се трупат във високи черни купчини.

Но вече беше късно и ставаше още по-ктьсно. — Изправен горе, във високия купол над града, Дъглас вдигна ръка.

— Хайде — събличайте се!

Почака малко. Вятърът духна и изстуди стъклото на прозореца.

— Мийте зъбите!

Отново почака.

— А сега — нареди той накрая, — бързо гасете лампите!

Дъглас премигна. И сънливият град изгаси своите лампи там и оттатък, а часовникът на съда отмери първо десет, после и половина, сетне единайсет и накрая сънената полунощ.

— Бързо последните светлини — ей там и - отвъд…

Той легна в своето легло, край него градът спеше, дерето беше тъмно, езерото се плискаше тихо по бреговете и всички — близките му, приятелите, старците и младежите, всички те спяха и в тази, и в онази улица, спяха и в този дом, и в отсамния, или почиваха в далечните църковни гробища.

Дъглас затвори очи.

Юнските утра, юлското пладне, августовските нощи бяха отминали, свършили се бяха, отлетели бяха завинаги, само чувството за тях се беше запечатало в ума му. Сега пред него се задаваше цяла една есен, една бяла зима, една хладна и зеленееща пролет, в които да си припомня и да си прави равносметка за изминалото лято. А и да е забравил нещо, нали в мазето беше виното от глухарчета, отбелязано с ясни цифри за всеки един от преживените дни. Ще слиза долу често и ще се взира право в слънцето дотогава, докато усети, че го заслепява, сетне ще затваря очи, ще оглежда прогорените места, мимолетните белези, които танцуват по сгорещените клепачи; ще реди, ще пренарежда всяко пламъче и всяко отражение, докато рисунъкът се прояви ярък и чист…

Както си мислеше, той заспа.

И докато спеше, сложи край на лято хилядо деветстотин двадесет й осмо!