Вино от глухарчета

Късно след полунощ Том се събуди и видя, че Дъглас бързо записва нещо в бележника си на светлината на електрическо фенерче.

— Какво става, Дъг?

— Какво става ли? Стават разни неща. Броя си късметите, Том! Слушай сега, от Машината за щастие нищо не излезе, нали така? Но - много важно! Тъй или инак, през цялата година съм оправен с превоза. Поискам ли да отида някъде по главните улици, хвърлям се на Зеления градски трамвай и оттам наблюдавам какво става, и всичко виждам. Поискам ли да стигна някъде в по-крайните квартали, почуквам на вратата на мис Фърн а мис Робърта, те зареждат батериите на тяхното автомобилче и се понасяме по уличките. Поискам ли да потичам по пътеките, да скачам през огради и да разглеждам онази част на Грийн таун, която се вижда само от задните дворове и където трябва да стъпваш тайно и тихичко, слагам си новите гуменки. Гуменки, автомобил и трамвай, ясно ли е? Оправен съм! Но има и нещо още по-хубаво, Том, много по-хубаво, слушай! Ако ми се прииска да бъда там, където никой друг не може да отиде, защото са глупаци и за това през ума не им минава, ако поискам да се върна назад в хилядо осемстотин и деветдесета, а сетне пък да се прехвърля в хилядо осемстотин седемдесет и пета, или да се замъкна чак в хилядо осемстотин и шейсета, стига ми само да скоча в бързия влак на полковник Фрийли! Виж как си го записвам тук: „Старците може никога да не са били деца, както е случаят с мисиз Бентли, ала като големи или като деца някои от тях са се навъртали около Апоматокс през лятото на хилядо осемстотин шейсет и пета. Те имат зрение на индианец и могат да виждат назад много по-далече, отколкото Том или аз можем да виждаме напред.“

— Чудесно си го изразил, Дъг - а какво точно искаш да кажеш с това?

Дъглас продължи да пише: „Искам да кажа, че нито Том, нито аз ще имаме възможността да пътуваме в миналото толкова назад, колкото тях. Ако сме късметлии, може да доживеем до четиридесет, четиридесет и пет, най-много до петдесет. А пък за тях тава е като най-обикновена обиколка около квартала. Чак когато доживееш до деветдесетте, до деветдесет и пет, до стотака, тогава чак можеш да кажеш, че си пътешественик в миналото.“

Фенерчето угасна.

Двамата останаха да лежат, осветени ат луната.

— Разбираш ли, Том — прошепна Дъглас, — непременно трябва да успея да пропътувам по всичките тези начини. Да видя всичко, каквото има да се види. Но най-вече трябва да посещавам полковник Фрийли по веднъж, два, три пъти на седмица. Той е най-ценната от всички машини. Той приказва, ти слушаш. А колкото повече приказва, толкова по-далече те води и ти започваш да виждаш и да забелязваш най-различни неща. Той ти внушава, че си се качил на необикновен влак и бога ми, наистина е тъй. Проходил е линията открай докрай и знае. А ето ни сега нас двамата, ти и аз, по същата тази железопътна линия, ала в самото й начало, но толкова много са нещата, които има да се видят, да се подушат и да се направят, че ще ни трябва някой като стария полковник Фрийли за да ни подбутва и да ни подканя: отваряйте си очите, момчета, отваряйте ги, за да запомните всяка изминала секунда! Всичко, което заслужава да се помни! Затова, когато ние самите остареем и при нас дойдат деца, ще можем да сторим за тях това, което полковникът сега прави за нас. Ето тъй върви този свят, Том, затова трябва да отделям колкото може повече време да ходя при полковника, да го слушам и да тръгвам на пътешествия в миналото всякога, когато той пожелае.

Том помълча известно време. Сетне погледна към скрития в мрака Дъглас.

— Пътешествие в миналото ли? Този израз ти ли го измисли?

— И да, и не.

— Пътешествие в миналото — повтори си го шепнешката Том.

— Обаче в едно съм напълно сигурен — промълви Дъглас със затворени очи. — Такова пътешествие сигурно е ужасно самотно!

Тряс!

Някаква врата ое затръшна шумно. Прахолякът в един таван се разхвърча над отрупаните там бюра и лавици с книги. Две старици налегнаха отвътре таванската врата и всяка припираше да я заключи час по-скоро. От покрива над главите им сякаш в миг излетяха хиляди гълъби. Жените приклекнаха като под тежък товар, смалиха се като че ли под барабанните удари на крилете. А сетне застинаха, зяпнали от изненада. Онова, което им се беше счуло, не беше друго, а звуците на страха, туптенето на стреснатите им сърца… Опитаха се да надвикат този шум.

— Боже мой, какво направихме, Бедният мистър Куортърмейн!

— Убили сме го. И някой сигурно ни е видял. Погледни…

Мис Фърд и мис Робърта надникнаха през оплетения в паяжини тавански прозорец. Под тях, сякаш изобщо не се бе случила такава страшна беда, орехите и брястовете спокойно растяха под топлото слънце. Някакво момче мина по тротоара, върна се, мина отново с вдигната към дома им глава.

Двете жени на тавана се гледаха една друга сякаш се мъчеха да различат лицата си през водите на буен поток.

— Полицията! Но никой не блъскаше по входната врата и никой не викаше: „Отворете в името на закона!“

— Кое е онова момче долу? - Дъглас, Дъглас Споулдинг! Дошъл е, горкият, за да го разходим със Зелената машина. То нищо не знае. Нашата гордост е нашата разруха. Гордостта, и тази електрическа измишльотина!

— Ах, този ужасен търговец от Гъмлорт Фолз! Виновен е само той и сладките му и медени думи!

Думи, думи — думи като летен дъждец по топъл, покрив…

И изведнъж — ето ги в друг един ден и в друго пладне. Двете седяха на сенчестата си веранда, разхлаждаха се с бели ветрила и пред тях имаше чинийки с ледено, треперещо лимонено желе.

От заслепяващия блясък, от озарената слънчева улица, искряща, разкошна като царска колесница…

Зелената машина!

Тя се хлъзгаше крилато. Тя шептеше като океански бриз. Нежна като кленови листенца, свежа като бистра зелена вълна, тя мъркаше, сякаш котка по новолуние. А в машината, нахлупил панамена шапка над брилянтинени коси — самият търговец от Гъмпорт Фолз! С мека гумена стъпка, нечута, поврътлива, машината прескочи лъснатия им до бяло прочник, избръмча до най-долното стъпало на верандата, изви се и спря. Търговецът слезе с подскок, засенчи слънцето с панамената си капела. Усмивката му блесна в тази мъничка сянка.

— Именувам се Уйлям Тара! А това тук… — той стисна нещо като крушка. Разнесе се зов на тюлен — е тромбата! Повдигна черните сатенени възглавници. — Място за батериите! — В горещия въздух лъхна на светкавица. — Кормилен лост! Подпорка за нозете! Сенник за пасажерите! Това е in toto Зелената машина!

Затворили очи, при този спомен старите дами потрепераха в тъмния таван.

— Ах, да го бяхме проболи с губерките си!

— Ш-т! Чуй!

Долу някой чукаше на входната врата. След малко чукането престана. Видяха някаква жена да прекосява двора и да влиза в съседната къща.

— Лавиния Небз с празна чаша — сигурно е дошла за малко захар.

— Дръж ме, умирам от страх.

Затвориха очи. Спомените продължиха да се нижат. Сякаш този човек от Гъмпорт Фолз бе превърнал в уханен букет старата сламена шапка на желязната окачалка.

— Благодаря, с удоволствие пийвам един леден чай. — В тишината се чу как студената течност се излива в стреснатия му стомах. Сетне впери поглед в старите дами, сякаш бе доктор, който с малка лавпичка преглежда очите, носа и гърлата им. — Госпожи, зная, че сте много енергични. То си личи. Осемдесет години — щракна той с пръсти, — осемдесет години са нищо за вас! Но всички знаем — има дни, когато човек е толкова зает, тъй е зает, че именно тогава му трябва приятел, приятелят в нужда се познава, а този приятел е двуместната Зелена машина.

Той впери светлите си, като на препарирана лисица зелени изцъклени очи в своята прекрасна стока. Тя грееше пред тях в яркото слънце, ухаеше на ново и ги очакваше — едно елегантно кресло, сложено за удобство върху колела.

— Безшумна като лебедов пух. — Те усетиха дъха му по-лицата си. — Ослушайте се. — Те се ослушаха. — Батериите са заредени и са готови! Чувате ли? Ни трепет, нито звук. Електрически, уважаеми госпожи. Презареждат се всяка нощ във вашия гараж.

— А дали няма… искам да кажа… — по малката сестра сръбна глътка леден чай. — А дал няма опасност да ни хване ток?

— Пропъдете навеки тази мисъл!

Той подскочи към машината, а зъбите му бях като протези във витрина на зъболекарска лаборатория — така самотната им, измъчена усмивка ни поздравява, когато нощем минаваме край тях.

— Следобедни чайове! — Той изтанцува около возилото. — Клубове по бридж. Соарета. Премиери. Официални обеди! Рождени дни! Сбирки на Женското дружество. — Той изпърпори по улицата, сякаш си отиваше завинаги. Върна се, изморено провлачайки гуми. — Вечери на Обществото на многодетните майки. — Седна спретнато, имитирайки стегата в корсет важна дама. — Леко се управлява. Тихо, елегантно пристигате, също тъй се оттегляте. Не е нужно разрешително за управляване. Горещо е — тръгвате да се разхладите. А-а-х! — Той хлъзна към дворната врата, отметнал глава, блажно притворил очи, с коса, развята от вятъра.

Изкачи тежко и смирено стълбите към верандата, с шапка в ръка, и като се върна, погледна към возилото така, сякаш гледаше към олтара на кварталната църква.

— Госпожи — обади се той нежно, — ще отбия двайсет и пет долара. По десет долара месено, за две години.

Първа надолу по стъпалата и в двойната седалка се намери Фърн. Едва се сдържаше. Ръката я сърбеше. Вдигна я. Смело стисна гумената тромба.

Разнесе се зов на тюлен.

Откъм верандата Робърта се провикна развеселено и се наведе над парапета.

Търговецът също се развесели. Той придружи по-старата сестра надолу по стъпалата, като се заливаше от смях, ала в същото време измъкна писалката, порови се в сламената капела и оттам извади някакви листове.

— Ето, така я купихме! — припомни си мис Робърта на тавана, ужасена от невижданата им смелост. — Някой би трябвало да ни спре! Да си призная, все ми изглеждаше като количка от карнавално шествие!

— Добре де — сопна й се мис Фърн, — помниш че открай време ме наболиваше бедрото, а и ти не обичаш да вървиш. Изглеждаше ми тъй изискана, толкова царствена. Също като някогашните кринолинени рокли. Жените не са вървели, а сякаш са плували в тях! Зелената машина плуваше също тъй безшумно.

Като корабче за развлечения, леко за управление, сякаш си взел в ръка тъничка диригентска палка, ей тъй.

Ах, незабравимата и приказна първа седмица — омагьосаните следобеди, окъпани в златно сияние, в които те жужаха през сенчестия град по една замечтана, всевечна река, седнали вдървено, усмихващи се на познати минувачи, уверено изпъваха сбръчкани ръце, за да предупредят накъде ще завиват, на всяко кръстовище изтръгваха хриплив зов от черната гумена тромба, понякога качваха да повозят Дъглас или Том Споулдинг, или друго някое от момчетиите, които иначе подтичваха до тях, да си приказват. Петнадесет бавни и приятни мили в час при най-висока скорост. Те се явяваха и изчезваха през слънцето и сянката, лицата им се шареха и пъстрееха от крайуличните дървета, идваха и си отиваха подобно видения от древността, покатерени върху колела.

И накрая днешният следобед! — въздъхни Фърн. — Ах, този проклет следобед!

— Беше случайност!

— Обаче ние избягахме, а това е престъпно!

Ах, това пладне. Дъхът на кожа от възглавниците под телата им, уханието на поизветрял парфюм от чантичките им, които се мятаха зад тях, докато се возеха в безшумната Зелена машина из малкия, премалял от жегата град.

Случи се изведнъж. Както се носеха меко по плочииците — понеже улиците в този час бяха напечени и жарки и единствената сянка беше под дворните дървета, — те стигнаха до един сляп ъгъл и надуха гърлената тромба. Внезапно, като пружинено човече от детска играчка, изневиделица се появи мистър Куортърмейн!

— Варда! — изпищя мис Фърн.

— Варда! — изпищя мис Робърта.

— Варда! — извика мистър Куортърмейн.

Двете жени се сграбчиха една друга, вместо да сграбчат кормилния лост.

Разнесе се страхотен сблъсък. Зелената машина отплува нататък в горещото пладне, под сенчестите кестени, покрай дърветата с аленеещи ябълки. Двете стари дами погледнаха назад само веднъж и очите им посърнаха от ужас.

Старецът лежеше на плочника безмълвен.

— И ето ни сега тука — проплака мис Фърн в притъмняващия таван. - Ох, защо не спряхме! Защо избягахме, защо?

— Ш-ш-ш! — Двете се ослушаха.

Долу отново се почука.

Когато чукането заглъхна, видяха някакво момче да прекосява ливадката в здрача. — Ха, Дъглас Споулдинг бил, искал е да го повозим. — И двете въздъхнаха.

Часовете се нижеха; слънцето вече залязваше.

— Цял следобед се спотайваме тука — уморено се обади мис Робърта. — Възможно ли е да престоим горе три седмици, докато всички забравят станалото?

— Ще умрем от глад.

— Какво да направим? Смяташ ли, че са ни видели и са ни проследили? — Погледнаха се една друга.

— Не. Никой не ни е видял.

Градът се бе смълчал, във всички малки къщички палеха светлините. Отдолу се понесе мирис на полята трева и на вечерни гозби.

— Време е да сложим месото — заяви мис Фърн. — Франк ще се върне след десет минути.

— Не е ли опасно да слезем?

— Не ни ли намери долу, Франк ще викне полицията. А това е още по-ужасно.

Слънцето се скри изведнъж. Сега те бяха само две подвижни сенки в димната дрезгавина.

— Как мислиш, дали е умрял? — запита мис Фърн.

— Кой, мистър Куортърмейн ли?

— Да — чу се след малко. Робърта се замисли.

— Ще проверим във вечерния вестник.

Отвориха таванската врата и внимателно погледнаха надолу към стъпалата.

— Ах, ако Франк разбере, ще ни отнеме Зелената машина, а колко е приятно да се возиш, да се разхлаждаш на зефира и да оглеждаш града.

— Хайде да не му казваме!

— Да не му казваме ли?

Подкрепяха се една друга по скърцащите стъпала до втория етаж, като от време на време поспираха да се ослушат… Когато влязоха в кухнята, първо надникнаха в килера, погледнаха с уплашен поглед през прозорците, накрая се заеха да пържат кюфтета на печката. След петминутно улисано в работа мълчание Фърн тъжно погледна през рамо към Робърта и рече:

— Виж какво си мисля. Вече сме стари и грохнали, а не искаме да си го признаем. Опасни сме. Имаме дълг към обществото за това, че избягахме.

— Е и … — Тежко мълчание легна върху звука от пържене в кухнята: двете сестри се гледаха безмълвно, с празни ръце.

— Според мен — заяви Фърн след продължителна съзерцание на стената — никога вече не бива да управляваме Зелената машина.

Робърта вдигна някаква чиния и я стисна в тъничката си ръка.

— Никога — значи завинаги, тъй ли? — запита тя.

— Тъй.

— А трябва ли да… да я махнем оттука? Не бихме ли могли да я оставим?

Фърн обмисли въпроса й.

— Е, смятам, че да я оставим, това може.

— И то ми стига. Сега ще отида да откача батериите.

Робърта тръгваше навън, когато влезе Франк, най-малкият им, едва шейсет и шест годишен брат.

— Здравейте, сестрици! — провикна се той.

Робърта безмълвно се провря край него и се измъкна в летния здрач. Франк носеше вестника, който Фърн изведнъж дръпна от ръката му. Разтреперана, тя го прегледа внимателно и като въздъхна облекчено, даде му го обратно.

— Видях отвънка Дъг Споулдинг. Поръча да ви предам едно съобщение. Да не сте се тревожили — видял бил всичко и всичко било наред. Какво означава това?

— Кой знае. — Фърн се извърна гърбом и затършува за носната си кърпичка.

— Детска му работа. — Франк продължително се загледа в гърба на сестра си, сетне вдигна рамене.

— Вечерята ще стане ли скоро? — запита той приветливо.

— Да. — Фърн взе да нарежда масата.

Някъде отвън долетя зов на тромба. Веднъж, два, три пъти — далечен, далечен зов.

— Това пък какво е? — Франк погледна през кухненския прозорец в тъмнината. — Какво нрави там Робърта? Можеш ли да си представиш, седнала в Зелената машина и стиска гумената тромба!

Още веднъж, още дваж в тъмнината като тъжен зов на животно прозвуча звукът на тромбата.

— Но какво й става на тази жена? — ядоса се Франк.

— Остави я на мира! — изпищя Фърн.

Франк замря от изненада.

Миг по-късно Робърта влезе тихо, без да погледне към тях, и тримата седнаха да вечерят.

Първите ивици светлина по отсрещния покрив; зазоряване. Листата на дърветата се събуждат и леко тръпнат от най-нежния утринен полъх. И в този миг някъде отдалече по извитата сребърна линия се появява трамваят, стъпил на четири мънички стоманеносини колела, боядисан в цвета на мандарина. Покриват го еполети от лъскав месинг и кантове от злато; а пък жълтият му звънец задрънчава всеки път, щом древният ватман чукне педала със сбръчканата си обувка. Цифрите, изписани върху предницата и на гърба му, са ярки като лимони. Кадифените седалки вътре гъделичкат като хладен зелен мъх. Нещо подобно на камшик за двуколка излиза из покрива му, протяга се към паяжинената нишка, опъната високо край дърветата, и смуче електрически ток. От всеки прозорец се носи благоухание, всепроникващият синкав и потаен дъх на летни бури и светкавици.

Трамваят се движи по дългите, засенчени от брястовете улици, облечената в сива ръкавица ръка на ватмана докосва леко, уверено, сякаш е част от тях, лостовете за управление.

По пладне ватманът спря своя трамвай в средата на улицата и се наведе от прозореца.

— Хей, елате насам!

Дъглас, Чарли и Том, а и всички останали момичета и момчета от квартала видяха как сивата ръкавица ги приканва нататък, спуснаха се от дърветата, захвърлиха въжетата за скачане като змийски кълба по моравите и хукнаха, за да се настанят в зелените плюшени седалки, без да плащат за билет. Мистър Тридън, ватманът, държеше ръкавицата си над разреза на касичката, докато караше трамвая по сенчестата улица, и не спираше да подвиква.

— Ама къде отиваме? — запита Чарли.

— Последен рейс — обясни мистър Тридън, вперил очи във високата електрическа жица. — Край на трамваите. От утре тръгват автобусите. Искат да ме пенсионират. Затуй — безплатно возене за всички! Внимание!

Той завъртя месинговата ръчка, трамваят изпъшка и сви по една безкрайна зелена извивка, времето в целия свят сякаш опря и само децата, мистър Тридън и неговата чудотворна машина заплуваха по една безкрайна река далече оттук.

Как тъй последен ден? — запита слисаният Дъглас. — Как е възможно да направят това? Не стига, че я няма вече Зелената машина — заключена е в гаража без обяснения. Не стига, че новите ми гуменки вече остаряват и стават по-бавни! Как ще се придвижвам? Но… Но… Ама как така ще спрат трамвая?! Каквото и да казват, автобусът не е трамвай. Не издава същия шум. Няма ни релси, ни жици, не изпуща искри, не си пълни релсите с пясък, не е тъй шарен, няма звънец, не си сгъва стъпалото като трамвая.

— Вярно, така е! — съгласи се Чарли. — Видя ли трамваят да си разгъва стъпалото като хармоника, сърцето ми се обръща.

— И на мене — рече Дъглас.

Стигнаха края на линията; сребърни релси, запустели там от осемнадесет години, продължаваха към хълмистата равнина. През хилядо деветстотин и десета народът с пълни кошници отивал на излет с трамвая чак до парка Чесмън. Изоставените релси сега ръждясваха сред хълмовете.

— Ето тук ще свием обратно — възвесети Чарли.

— Ето, тук ти грешиш! — Мистър Тридън превключи резервния генераторен ключ. — Готово!

И трамваят подскочи, хлъзна се, подмина градските покрайнини, остави улицата и се понесе надолу през райета от уханно слънце и широки сенчести ленти, от които лъхаше на гъби. Той се пързаляше е шепот през напръскани е див слънчоглед ливади, край опустели спирки, осеяни с ненужни стари билети, за да се влее накрая в горския поток на зеленината, а Дъглас продължаваше да нарежда:

— Че дори и миризмата на трамвая е съвсем друга. Возил съм се в чикагски автобус — знаеш ли колко неприятно вони!

— Трамваите били много бавни — обади се мистър Тридън. — Затова искали автобуси. Автобуси за населението и автобуси за учениците.

Трамваят изскърца и спря. От багажника над главата си мистър Тридън смъкна големи похлупени кошници. С викове децата помогнаха да се пренесат кошниците край един поток, който се изливаше в тихо езеро, а покрай езерото висока дървена естрада за оркестър гинеше под челюстите на термитите.

Настаниха се да ядат сандвичите с шунка и пресните ягоди, а мистър Тридън взе да им разказва как било преди двадесет години, как музиката свирела вечер на тази украсена естрада, как музикантите духали в медните си свирки, как бясно шишкото-диригент размахвал палка, как деца и светулки се гонели из високата трева, как дамите с дълги рокли и високи прически а ла Помпадур пристъпвали по дървените пътечки, съпровождани от кавалери с високи, стегнати, колосани яки. Сега пътечката се виеше пред тях, превърната в изгнила дървесина. Езерото бе тихо, синьо и бистро, рибите кротко лъкатушеха между зелените тръстики, ватманът продължаваше да разказва, а децата сякаш се пренесоха в изминалите дни, мистър Тридън им се привидя странно млад, очите му засвяткаха като малки лампички, сини и електрични. Беше един от тия блажени, спокойни дни, никой не бързаше, наоколо се стелеше гората, слънцето беше спряло на небето, а пък гласът на мистър Тридън се носеше като напев, една игла бродираше във въздуха, ушяваше, понякога разшиваше от него фигурки — златни и невидими. В едно цветче се свря жужаща пчела. Трамваят се мъдреше като някаква омагьосана лира и звънтеше там, където слънцето го палеше най-силно. Трамваят бе в ръцете им, с месинговия си аромат, като лапаха зрелите ягоди. Летният полъх на вятъра издухваше от дрехите им свежо ухание на трамвай.

По небето над тях с вик прелетя един гмурец.

Някой потрепера.

Мистър Тридън нахлузи ръкавици.

— Е, хайде, време е да вървим. Вашите ще помислят, че съм ви отвлякъл завинаги.

В трамвая беше тихо и цареше прохладен мрак като в магазин за сладолед. Смълчаните деца обърнаха седалките, които издадоха мека зелена кадифена въздишка, и седнаха с гръб към мълчаливото езеро, към изоставената естрада и дървените скари на пясъка, които тананикаха някакъв напев одеве, докато пристъпяха по тях на брега закъм други брегове.

Дрън — меко се чу звънчето под крака на мистър Тридън и те литнаха обратно, над изоставени от слънцето, повехнали цветни ливади, през горите, към един град, който сякаш смачка стените на трамвая със своите тухли, асфалт и греди, когато мистър Тридън спря, за да пусне децата по сенчестите улици.

Чарли и Дъглас последни застанаха до изплезения език на трамвая, до сгъваемото стъпало, последни вдъхваха електричество и гледаха облечената в ръкавица ръка на мистър Тридън, легнала върху месинговите ръчки.

Дъглас прокара пръсти по зеления горски мъх, огледа среброто, месинга, винения дървен таван.

— До скоро виждане, мистър Тридън.

— Сбогом, момчета…

— До скоро виждане, мистър Тридън.

— До скоро виждане.

Въздухът сякаш ахна, вратата меко се затвори и приюти ръждясалия си език. Трамваят бавно отплува в ранния здрач, по-светъл от слънцето, като същинска мандарина, искрящ от злато и ярко жълто, зави зад далечния ъгъл с писък, и просто изчезна, отиде си.

— Училищен автобус! — Чарли стигна до бордюра. — Няма вече да ни оставят и да закъснеем! Ще ни прибират от собствените ни домове. Никога вече да не закъснееш — до края на живота! Представяш ли си този кошмар, а, Дъглас? Представяш ли си го?

Но Дъглас стоеше на моравата и си представяше какво ще стане утре, когато работниците излеят горещия катран върху сребърните релси, та да не се познава, че оттука е вървял трамвай. Знаеше обаче, че на него самия ще му трябват най-малко толкова години, за колкото можеше да си помисли сега, за да забрави тези релси, та макар и дълбоко заровени. Знаеше, че щеше да се събужда в някоя есенна, пролетна или зимна утрин и ако не погледнеше през прозореца, ако останеше да си лежи, заровен дълбоко и топло в своето легло, сигурно щеше да го чуе как звъни тихо и далечно.

Отвъд завоя на сънената улица, нагоре, откъм булеварда, между равните редици от чинари, брястове и кленове, в затишието преди започването на уморителния ден щеше да чуе край своя дом онези мили звуци. Като потракване на часовник, като грохот на сто търкалящи се метални бурета, като жужене на едно-единствено водно конче на разсъмване. Като люлка-въртележка, като малка електрическа буря, като цвета на синя светкавица той щеше да се мерне и пак да изчезне. Трамвайният звън. Съсък, подобен на изпусната сифонена струя, потекла по масата, подновяване на сладък прекъснат сън, в който сънят поема своя път, поведен по скритите и погребани релси, към някаква скрита и погребана цел…

— Да се поразвеем след вечеря, а? — предложи Чарли.

— Дадено — съгласи се Дъглас, — да се развеем!

Фактите относно Джон Хъф, дванадесетгодишен, са, прости и лесно се установяват. Като следотърсач надминава и най-изкусния индианец чоктоу или чероки, откакто свят светува, скача отвисоко като маймуна от лиана, престоява под водата цели две минути и може да преплува сто и петдесет метра подводно от мястото, където се е показал за последен път. Футболните топки, които му пращаха, той изстрелваше към дърветата и одрусваше целия плод. Прескачаше като нищо огради по метър и осемдесет, прехвърляше се по клоните по-бързо, и се измъкваше с пълна пазва праскови по-лесно от всеки друг. Беше вечно засмян. Бе страшно приветлив. Не беше темерут. Беше много добър. Косата му беше черна и къдрава, зъбите му — бели като каймак. Знаеше думите на всички каубойски песни и беше готов да ти ги каже, стига да поискаш. Помнеше имената на всички диви цветя, както и часовете, когато луната изгрява и залязва, и времето на прилива и отлива. Според Дъглас Споулдинг той беше единственият жив бог в целия Грийн таун, Илинойс, през този двадесети век. Сега той и Дъглас Споулдинг се скитаха извън града в друг един топъл и безбрежен ден, с небе високо, като синьо стъклено кълбо, и с рекички, озарени от огледални води, които се браздяха от бели подводни камъни. Беше ден идеален, като пламък на свещ.

Дъглас му се радваше и вярваше, че тъй ще продължи завинаги. Това съвършенство, тази пълнота, този дъх на трева се простираха далеч напред със скоростта на светлината. Приятелят до тебе подсвирква като чичопей, подритва топката, двамата скитате, кръстосвате по прашните пътеки, всичко е съвършено, всичко е истинско; нещата са тука, край тебе, те са ти подръка и всякога ще бъдат.

Беше прекрасен ден, а изведнъж нахлуха облаци, закриха слънцето и вече не го пуснаха да се покаже.

Джон Хъф продължително му обясняваше нещо с кроткия си глас. Изведнъж Дъглас се закова на пътеката и го погледна.

— Джон, моля ти се, повтори го пак… — Ти много добре чу какво ти казах, Дъг.

— Каза, че заминаваш оттук, тъй ли?

— Билетът за влака ми е в джоба. Пуф-паф, тряс! Шъ-шъ-шъ-шъ! Фиу-фиу-у-у-у-у!

Гласът му замря.

Джон измъкна нашарения с жълто и зелено влаков билет от джоба и двамата се вгледаха в него.

— Тази вечер! — възкликна Дъглас. — Ох, господи! Ами нали тази вечер щяхме да играем на фенери и на статуи! Как стана тъй изведнъж? Нали си тука, в Грийн таун, откакто аз се помня? Не може така, хоп — решаваш и си заминаваш!

— Заради баща ми — обясни Джон. — Назначават го в Милуоки. До днеска не бяхме сигурни…

— Господи боже, че нали другата седмица е пикникът на баптистите, сетне големият карнавал в Дени на труда, после Всех святих… не може ли да останете поне дотогава?

Джон поклати глава.

— Ужасна работа! — изохка Дъглас. — Трябва да седна!

Седнаха под един дъб на склона на хълма, който гледаше към града, а край тях слънцето изписваше големи треперещи сенки; под дървото беше хладно като в пещера. Долу огрелият от слънце град бе пребелял от горещината, широко разтворени, прозорците му се задъхваха от жега. Дъглас изпита желание да се върнат там, защото градът със самата си тежест, с къщите си, с тяхната големина би могъл да затисне Джон, да не го пусне да се изправи и да избяга.

— Но ние сме приятели — изрече Дъглас безпомощно.

— И приятели ще си останем — утеши го Джон.

— Ти ще се връщаш почти всяка седмица, нали?

— Татко казва, че само веднъж или най-много два пъти в годината. То е на осемдесет мили оттук.

— Но осемдесет мили не е далеч! — викна Дъглас.

— Не, не е далеч наистина — съгласи се Джон.

— Баба ми има телефон. Ще ти се обаждам. А може и всички да ти дойдем на гости. Ще бъде чудесно!

Джон мълча дълго време.

— Хайде да си говорим за друго — предложи Дъглас.

— За какво?

— Как за какво? След като заминаваш, имаме хиляда неща да си кажем! Всичко, за което щяхме да си приказваме през другия месец или през по-другия! За богомолки, за цепелини, за акробати, за гълтачи на мечове! Хайде, все едно, че ще си бъдеш тука, дай да си поприказваме за скакалците, дето дъвчат тютюн.

— Работата е там, че не ми се приказва за скакалци.

— Ама нали ти беше интересно!

— Така е. — Джон се загледа втренчено в града. — Но май сега не му е времето.

— Какво ти е, Джон? Много си особен…

Джон беше затворил очи и беше изкривил лице.

— Слушай, Дъг, къщата на Търлови, горния им етаж, нали го знаеш?

— Знам го.

— Рисуваните стъкла на малките кръгли прозорчета откога са там?

— Открай време.

— Сигурен ли си?

— Тия прозорци са си там още отпреди да се родим. Защо?

— Днеска за пръв път ги забелязах — замислено каза Джон. — Както си вървях през града, погледнах нагоре и ги видях. Кажи ми, Дъг, какво съм правил през всичките тези години, че не съм ги забелязал?

— Правил си други неща.

— Дали? — Джон се извърна и някак стреснато изгледа Дъглас. — Божичко, Дъглас, как е възможно едни идиотски прозорци така да ме изплашат? Искам да кажа, то не е нещо да те уплаши, нали така? Но от това осъзнавам… — той заекна. — Осъзнавам, че щом съм могъл да не видя прозорците, значи не съм видял и още много други неща, разбираш ли? Ами нещата, които съм видял? Какво става с тях? Ще мога ли да си ги спомням, когато няма да съм тука?

— Онова, което човек иска да запомни, запомня го! Преди две лета нали бях на лагер? Там всичко си спомнях.

— Не е вярно! Ти ми призна. Събуждал си се нощем и не си можел да си спомниш лицето на майка си.

— Наистина ли?!

— През някои нощи се случва и с мене, в собствения ми дом; изкарвам си ума. Трябва да стана, да отида до спалнята на нашите и да ги погледна, като спят, за да си ги опомня! Връщам се в стаята си и пак ги забравям. Божичко, Дъг, кажи ми какво е това? — Той здраво прегърна коленете си. — Едно нещо ще ми обещаеш, Дъг. Обещай да не ме забравяш, обещай да не забравяш лицето ми и мене целия. Ще обещаеш ли?

— Фасулска работа! Главата ми е като прожекционен апарат. Лежа си нощем, включвам лампата в главата си и хоп, ето ти я картинката на стената, ясна като ден; и тебе ще те виждам, как ми викаш и махаш с ръка.

— Замижи, Дъг. Я сега ми кажи, какъв цвят са ми очите? Не гледай. Какъв цвят са мм очите?

Дъглас се изпоти. Клепките му нервно затрепераха.

— Не е честно, Джон.

— Кажи!

— Кафяви!

Джон извърна глава.

— Нищо подобно.

— Как тъй нищо подобно?

— Тъкмо обратното! — Джон затвори очи.

— Я се обърни насам — ядоса се Дъглас. — Отвори очи да видя.

— Безполезно — промълви Джон. — Ти вече си ме забравил. Точно както си мислех.

— Обърни се, ти казвам! — Дъглас го сграбчи за косата и бавно го извъртя към себе си.

— Добре, Дъг.

Джон отвори очи.

— Зелени! — Смаяният Дъглас отпусна ръка. — Очите ти били зелени… Е, близко е до кафяви. Почти са лешникови!

— Дъг, моля ти се, не ме лъжи.

— Ясно — рече Дъг. — Няма вече.

Останаха така, заслушани в другите момчета, които тичаха нагоре по хълма, крещяха и им подвикваха.

Надбягваха се по железопътната линия, измъкнаха обяда си от книжните кесии и вдъхнаха дълбоко аромата на сандвичите с шунка и морско-зелени кисели краставички, на пъстрите ментови бонбони. Продължиха да тичат, а Дъглас сложи ухо на горещата стоманена релса и до слуха му долетя потракването на далечни влакове, запътени нанякъде в невидими посоки, които му пращаха морзови знаци тук, под това убийствено слънце. Изправи се, дълбоко удивен.

— Хей, Джон!

Защото Джон тичаше, а това бе нещо ужасно. Когато тичаш, тича и времето. Ти викаш, крещиш, бягаш и се премяташ и ето ти изведнъж — слънцето залязло, дошло е време да се прибираш и поемаш по дългия път към дома и вечерята. Докато си се помайвал, слънцето се е извъртяло зад гърба ти! Единственият начин да се забави ходът на нещата е всичко да наблюдаваш и нищо да не правиш. Така, като го наблюдаваш, от единия ден ти можещ да си направиш цели три.

— Джон!

Да го подмами към себе си сега можеше само с хитрост.

— Джон, хайде да избягаме от другите!

С викове Дъглас и Джон се втурнаха напред, спуснаха се по вятъра надолу, оставиха се на силите на гравитацията, понесоха се над ливади, покрай плевници, тичаха дотогава, докато звукът от нозете на преследвачите заглъхна.

Изкатериха се върху една сламена купна, същински лагерен огън, запращял под тях.

— Хайде да не правим нищо — предложи Джон.

— И аз това щях да ти кажа — зарадва се Дъглас.

Останаха мълчаливи и задъхани.

Дочуваше се лек звук като от буболечка в сеното.

Чуха го, но не погледнаха към него. Когато Дъглас премести китката си, звукът затиктака от другата страна на купната. Когато сложи ръка в скута си, звукът затиктака от скута му. Той мигновено погледна нататък. Часовникът показваше три.

Дъглас крадешком премести дясната си ръка към тиктакането и измъкна винтчето за стрелките. Върна часовника назад.

Сега вече имаха колкото си щат време да наблюдават света внимателно и дълго, да следят слънцето как преминава по небето като огнен вихър.

Накрая обаче Джон, изглежда, усети, че безплътната тежест на сенките им се отмества и накланя надругаде, защото запита:

— Колко стана часът, Дъг?

— Два и половина.

Джон огледа небето.

— Недей! — примоли се безгласно Дъглас.

— Повече ми прилича на три и половина, че и на четири — каза Джон. — Нали съм скаут. Там ни учат.

Дъглас въздъхна и баво извъртя стрелките напред.

Джон го наблюдаваше, без да продума. Дъглас го погледна. Джон го ощипа по ръката, но на шега. Влакът се появи внезапно, прелетя покрай тях и отмина тъй неочаквано, че момчетиите отскочиха като опарепи, викнаха стреснати и размахаха юмруци, а с тях заедно и Дъглас, и Джон. Влакът изрева надолу по релсите и отхвърча с ония двеста души в него. Прахолякът потича подире му известно време, а сетне слегна в златната тишина между сините релси.

Момчетата вървяха към дома.

— Като навърша седемнайсет, ще замина за Синсинати и ще стана железопътен пожарникар — обяви Чарли Удман.

— Имам чичо в Ню Йорк — похвали се Джим. — Ще отида при него и ще стана печатар.

Дъг не запита другите. Влаковете вече потракваха и той видя лицата им как се размазват в далечината от задната платформа на вагона или притиснати в прозореца на купето. Един по един те се изнизаха. Сетне видя празните релси, лятното небе и себе си на друг един влак, запътен в друга посока. Дъглас усещаше, че земята се движи под нозете му и виждаше как сенките им се вдигат от тревата и въздухът потъмнява.

Преглътна с мъка, сетне нададе пронизителен вик, сви назад юмрук и с всички сили със свистене запрати въображаемата топка високо в небета.

— Който стигне най-последен, той е задница на носорог!

Хукнаха по пътеките, кискаха се и раздираха въздуха. Джон Хъф тичаше и крачката му бе лека като перце. Дъглас тичаше с нозе, напълнени с олово.

Стана седем часът, всички се навечеряха и момчетата — ако се съди по блъскането на вратите и крясъците на родителите им да не ги блъскат тъй — започваха да се събират навън. Дъглас, Том, Карлайл и Джон стояха с други още пет-шестима — време беше за играта на криеница и на статуи.

— Само една игра — предупреди Джон. — Сетне ще трябва да се прибирам. Влакът тръгва е девет. Кой ще сочи?

— Аз искам — предложи Дъглас.

— За пръв път някой доброволно иска да сочи — учуди се Том.

Дъглас се вгледа продължително в Джон.

— Тичайте — нареди той.

Момчетата се разпръснаха с викове. Джон отстъпи няколко крачки, сетне се затича със скокове. Дъглас бавно започна да брои. Остави ги да се отдалечат, да се разпръснат, да се отделят всеки в свой малък свят. Когато сметна, че вече са си намислили какво да бъдат и са отишли достатъчно далеч, той пое дъх:

— Замръзни! Статуи!

Всички се вкамениха.

Бавничко Дъглас прекоси поляната и спря до Джон Хъф, замръзнал като метална сърна в здрача.

Далеч наоколо момчетата стояха с вдигнати ръце, със сгърчени лица, с очи, светнали като на препарирани катерици.

А пред него беше Джон, сам и неподвижен, никой наоколо не тичаше, никой не кряскаше, никой нямаше да наруши този прекрасен миг.

Дъглас обиколи статуята от едната страна, сетне се завъртя край нея обратно. Статуята не мърдаше. И не продумваше. Гледаше към хоризонта с полуусмихнати уста.

Също както преди няколко години в Чикаго, когато отидоха в едно голямо здание с мраморни фигури и той ги бе разглеждал мълчаливо. А тук сега стоеше Джон Хъф с петна от трева по коленето й дъното на панталоните, с изподрани ръце и струпеи от стари рани по лактите. Тук стоеше Джон Хъф с укротени гуменки, с нозе, обвити от тишина. Ето устата, която бе дъвкала безброй сладкиши с праскови в предишните лета и кротко беше обяснявала не едно и не две неща за живота и за света. Ето очите, не слепи като очи на статуя, а живи, от разтопено зелено злато. Тъмните коси се вееха ту на юг, ту на север, ту в друга някоя посока, с най-лекия полъх на вятъра. В дланите му бе отпечатан целият град, по тях личеше прахолякът от пътищата, в тях имаше тресчици от корите на дърветата, пръстите миришеха на коноп, на лозници и на зелени ябълки, на стари монети, на жаби с цвят на зелена кисела краставичка. Ето ушите, през които слънцето прозираше като розов топъл прасковен мъх, а пък наоколо, невидим, се носеше дъхът му с ухание на мента.

— Слушай ме сега, Джон — каза Дъглас, забранявам ти да се мръднеш на милиметър. Заповядвам ти да стоиш тук и да не мърдаш още три часа, отсега нататък!

— Дъг…?

Устните на Джон помръднаха.

— Замръзни! — нареди Дъглас.

Джон отново впи поглед в небето, но сега вече не се усмихваше.

— Трябва да си вървя — прошепна той. - Не мърдай; разваляш играта!

— Ама просто вече-трябва да се прибирам — високо рече Джон.

И статуята се раздвижи, отпусна надолу ръце и извърна глава да погледне Дъглас. Останаха загледани един в друг. И другите деца взеха да отпускат ръце.

— Ще изиграем още една игра - обяви Джон. — Само че този път ще соча аз. Тичай! Момчетата хукнаха.

— Замръзни!

Момчетата замръзнаха. А с тях и Дъглас.

— Не се движи! — викна Джон. — Не мърдай!

Той отиде при Дъглас и застана до него.

— Разбери, това е единственият начин да се разделим — каза Джон.

Дъглас гледаше встрани от него, нагоре към здрачаващото се небе.

— Никой да не мърда, всички да сте статуи още точно три минути! — заповяда Джон.

Дъглас усети, че Джон го обикаля, тъй както той преди малко беше обикалял около Джон. Усети Джон да го тупва по рамото, само веднъж, и то леко.

— Сбогом! — промълви Джон.

Сетне нещо изфуча във въздуха и Дъглас разбра, без да е нужно да поглежда, че зад него вече няма никой.

Далече някъде прозвуча свирка на влак.

Дъглас почака цяла минута, докато да заглъхне шумът от тичащи нозе, ала шумът не спираше. Все още бяга, а не ми изглежда да се отдалечава, помисли си Дъглас. Защо не спре да тича?

И отведнъж разбра, че това бил шумът на неговото сърце, в собственото му тяло.

Спри! Той удари с ръка по гърдите. Спри да тичаш! Не ми харесва този звук!

А после осъзна, че пресича моравата, минава край другите статуи, ала не разбра дали и те като него оживяват. Струваше му се, че не помръдват. Но всъщност и той самият се движеше единствено от коленете надолу. Останалата част от тялото му беше студена като камък и много натежала.

Докато изкачваше стъпалата към тяхната предна веранда, той изведнъж се извърна, за да огледа другите дворове.

Всички те бяха пусти.

Поредица от пушечни изстрели. Мрежестите врати се затръшваха една след друга, вечерен залп по цялата улица.

Статуите са най за предпочитане, каза си той. Тях единствено човек може да задържи в своя двор. Но не бива да им се позволява да мърдат. Пуснеш ли ги веднъж, изпуснал си ги завинаги.

Внезапно юмрукът му се отдели като бутало от тялото и се размаха заканително към зелените дворчета, към улицата и към сгъстяващия се мрак. Лицето му се бе наляло с кръв, очите му горяха.

— Слушай, Джон! — викна той. — Хей ти, Джон! Джон, ти си ми враг, чуваш ли? Не си ми приятел! Да не си посмял повече да се връщаш! Махай се, чу ли! Враг такъв, чуваш ли? Това си ти! Кпай на приятелството ни, ти си лайно, това си, лайно! Джон, чуваш ли ме, Джон?

Небето потъмня изведнъж, сякаш някой оттатък града сви фитила на газена лампа. Дъглас стоеше на верандата, задъханата му уста не спираше. А юмрукът му бе все тъй насочен към къщата от другата страна, надолу по пътя. Погледна си юмрука и той се стопи, стопи се зад него и целият свят.

Когато тръгна нагоре, в тъмното, където само усещаше лицето си, ала не можеше да види нищо — ни тялото, нито юмруците си, — той започна да си повтаря неспирно: бесен съм, яд ме е, мразя го, бесен съм, ад ме е, мразя го! Десет минути по-късно изкачи най-горното стъпало в пълния мрак…